Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Temple of the Winds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (16.01.2007)
Корекция
GeOrg (август 2008)
Сканиране
Пламен Матеев
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

1 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1998

 

 

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

2 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от GeOrg
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Четиридесет и четвърта глава

На прага се появи жена и пристъпи в тясната, пуста уличка. Той трябваше да спре, за да не се блъсне в нея. Под шала си бе облякла тънка рокля, по щръкналите й под плата зърна можеше да прецени, че отдолу няма нищо.

Тя реши, че усмивката му е за нея. Не беше. Изразяваше задоволство от това как понякога шансът се оказваше на негова страна, когато най-малко го очакваше. Предполагаше, че необикновената му същност привлича върху него подобни събития.

Независимо дали ги очакваше или не, той винаги бе готов да обърне ставащото в своя полза.

Тя му върна усмивката, прокара длан по гърдите му и повдигна брадичката му с пръст.

— Хей, сладур, какво ще кажеш за малко удоволствие?

Не беше красива. Въпреки това природата на случайно отдалата се възможност запали в него желанието. Всичко му бе ясно. По стойката й, прилепила се плътно до него, по начина, по който привлече вниманието му — той разбра. И преди бе имал подобно преживяване. Всъщност дори понякога го търсеше. Беше по-скоро предизвикателно. А предизвикателството носеше пълнота.

Ситуацията бе идеална — имаше някои дребни недостатъци, като например това, че няма да има възможност да я остави да крещи, но дори при това положение имаше от какво да изпита удоволствие. Сетивата му се отвориха за него. Вече поемаше подробностите, като суха земя, попиваща дългоочаквания дъжд.

Остави сластта да проникне в тялото му.

— Ами — каза накрая — имаш ли стая?

Знаеше, че няма. Всичко му беше ясно.

Тя отпусна китка на рамото му.

— Няма нужда от стая, сладур. Само от сребърно петаче.

Колкото се може по-незабележимо той плъзна поглед по околните сгради. Всички прозорци бяха заспали. Само няколко светлинки в далечината отразяваха влажния камък. Районът бе индустриален — наоколо не живееше никой. На подобни места обикновено не се срещаше почти никой, само някой и друг случаен минувач като него. Въпреки това знаеше, че трябва да обуздае страстта си с благоразумие.

— Не е ли малко хладничко да се съблича човек тук на улицата?

Тя обърна лицето му към себе си. Другата й ръка се плъзна между краката му. Измърка доволно, преценявайки онова, което намери.

— Не се притеснявай, сладур. За сребърен петак ще ти намеря чудесно топло местенце, където да го вкараш.

Играта му харесваше. Доста време бе минало. Погледна я с най-невинния си, неопитен поглед.

— Ами, такова, не знам. Вижда ми се малко грубичко. Обикновено ми харесва повече, когато има достатъчно време и младата дама да изпита удоволствие.

— О, ще изпитам удоволствие, сладур. Да не мислиш, че го правя само за петака, а? Разбира се, че не. Харесва ми. Наистина ми харесва.

Тя се облегна на вратата, през която бе излязла. Той се остави на пръстите й, прихванали врата му, да го отведат след нея.

— Не нося толкова дребни пари. — Почти видя как погледът й блесва, радвайки се на внезапния късмет. Щеше да има време да разбере, че късметът й всъщност е бил лош.

— Така ли? — каза тя, сякаш се канеше да оттегли предложението си, след като бе решила, че вече го е съблазнила. — Е, една дама трябва да си изкарва хляба. Май ще се наложи да отида да потърся другаде…

— Най-малкото, което имам, е сребърен грош. Но съм готов да ти го дам целия, ако това ще те накара да ми отделиш повече време и ще ти достави удоволствие. Обичам красивите млади дами като теб да изпитват удоволствие. Това доставя удоволствие и на мен.

— Какъв сладур — отрони тя с лениво, пресилено доволство, поемайки подадената й пара.

Вонеше. Усмивката не разхубавяваше лицето й, въпреки това той запечатваше подробностите: твърда коса, миризмата на тялото й, гърбавия нос, малките очички. Беше най-обикновена — по-малко от онова, на което бе свикнал мъж от неговата класа, но и то си имаше своите хубави страни.

Заслуша се напрегнато, докато я гледаше. Имаше дори още по-важни подробности — тях трябваше да запечата в съзнанието си, ако иска да извлече пълно удоволствие от преживяването.

Тя се отдръпна навътре под тясната рамка на вратата и седна на стола, специално оставен там. Пространството беше точно колкото да побере двамата, гърбът му бе обърнат към уличката.

Възбуждаше го мисълта, че тя го смята за неопитен, глупав, припрян. Скоро щеше да разбере колко греши.

Жената долепи уста отпред на панталона му и заровичка в колана му. Нямаше да й отнеме много време. Нямаше намерение да губи време, вместо да премине към друг обект, събирайки колкото се може повече пари в бездната на нощта. Преди да е успяла да събуе панталона му, той внимателно хвана китките й с една ръка. Няма да стане — да се окаже със свалени на коленете панталони, когато се започне. Не, в никакъв случай.

Тя му се усмихна, очевидно смутена, но и очевидно сигурна, че го омайва с усмивката си. Нямаше да му се наложи да я търпи дълго. Само още малко.

Беше достатъчно тъмно. Твърде тъмно, за да може тя да види какво прави той. Хората виждат онова, което очакват да видят.

Докато тя все още му се усмихваше, преди да е имала време да зададе въпрос, той се пресегна с другата си ръка и я докопа за шията. Тя помисли, че иска да я държи, докато му го прави.

Така килната назад, главата й бе в идеално положение.

С леко усилие и тъп звук той й прекърши врата.

Усмивката премина на неговото лице. Задъханият звук едва ли щеше да повдигне точно подозрение. Хората чуват онова, което очакват да чуят, също както виждат онова, което очакват да видят. Той се надвеси над нея, за да изглежда, че правят онова, което се очаква да правят, докато отнемаше живота от тялото й.

— Изненада — прошепна в ококорените й очи.

Наслаждаваше се на смаяното й, стреснато изражение. Щом ръцете й се отпуснаха, ги остави да паднат надолу. Вдигна я за косата. Облегна главата й на бедрото си и зачака.

Минаха само няколко секунди и се чуха предпазливи стъпки, които очакваше. Всичко му бе ясно. Това бе обир.

Буквално след няколко секунди бяха до него. Времето бе на негова страна, предоставяше му букет от гледки, звуци и миризми. Той бе най-необикновеният сред хората. Времето му принадлежеше. Животът му принадлежеше. Смъртта му принадлежеше.

А сега настъпи моментът да изпита и останалата част от удоволствието си.

Вдигна рязко коляното си с главата й, която се свлече надолу. Извъртя се и заби ножа си в мъжа точно отзад. Разпори го от слабините до корема. Шмугна се покрай него, за да не го залеят вътрешностите му, които в същия миг се изляха на паважа.

Трябваше да има още един. Да са двама. Жена като тази обикновено вървеше в комплект с още двама, които да обират жертвата. Никога преди не бе виждал по трима. Неочакваната опасност от развитието на нещата го изпълни с неудържима похот.

Вторият отдясно замахна. Във вдигнатия юмрук блесна нож. Той отскочи назад и избегна острието. Когато третият се приближи, той го блъсна с крак в гърдите. Мъжът се залепи за стената отзад и се свлече на колене, стенейки от болка, мъчейки се да си поеме дъх.

Мъжът от дясно замръзна. В този миг бяха останали един на един. Всъщност бе по-скоро момче. Направо момче. С момчешката си смелост се впусна в бяг. Той се усмихна. По време на бяг нямаше по-прекрасна мишена от главата на човек. Докато краката и ръцете се мятат яростно, главата винаги остава почти неподвижна. Виждаше мишената ясно, сякаш бе стабилна като скала.

Отпусна ножа си. Момчето бягаше с цялата мощ на трополящите си крака. Ножът бе по-бърз, намери целта с мощно тупване. Младият крадец се строполи мигновено.

Третият бе започнал да се изправя. Беше по-възрастен, мускулест, тежък и обезумял от ярост. Добре.

С един страничен ритник му счупи носа. Виейки от болка и гняв, онзи се хвърли към него. Проблесна стомана и той отскочи встрани, спъвайки мъжа с крак. Онзи изгуби опора. Всичко стана за секунди. Страхотно преживяване — този опасен, яростен бик, летящ към него.

Потъна в подробностите: дрехите на мъжа, малката цепнатина отзад на гърба му, плешивото му теме, отразяващо далечни светлинки, къдравата му, мазна коса, белегът на дясното му ухо, начинът, по който се строполи, щом ботушът му намери мощните рамене.

Едва когато извиваше ръката зад гърба му, той забеляза кръвта. Кръвта бе нещо, към което проявяваше изключително внимание. Кръвта го изненада. Още не бе промушил мъжа. Не беше и от счупения му нос.

Рядко бе получавал толкова вълнуваща изненада, каквато му донесе тази неочаквана кръв.

Осъзна, че мъжът крещи от болка. Раменната му става изпука и онзи закрещя още по-силно. Той скочи на гърба и натисна главата му с длан, зъбите му изтракаха в паважа, гласът му замлъкна.

Сграбчи мазната коса в юмрук и вдигна главата му, вслушвайки се в гъргорещите звуци, излизащи от устата му.

— Обирите са опасен бизнес. Време е да си платиш.

— Нямаше да те нараним — изгъргори мъжът. — Само искахме да те оберем, копеле.

— Копеле, значи?

Внимателно, бавно, наслаждавайки се на всяка подробност, той преряза гърлото му. Онзи се отпусна.

Колко неочаквано удоволствие му бе предоставила тази нощ. Повдигна ръце, сви пръсти, бавно вдъхна аромата на смърт, изпълващ въздуха, пое копринената му субстанция, докато тя се разстилаше в мрака, и я запечата в себе си.

Той бе пълнежът на живота им. Равновесието. Смърт. Наслади се на разбиращия поглед в очите им. Най-много обичаше, когато му се отдаде възможност да се наслади на този поглед, на това осъзнаване… на този ужас. Изпълваше се догоре. Ставаше цялостен.

Изправи се, полюшвайки се в екстаз, възбуден от опияняващата миризма на кръв. Съжали, че не бе продължило повече. Съжали, че нямаше възможност да се наслади на продължителни викове. Виковете го опияняваха. Обичаше ги, имаше нужда от тях, копнееше по тях. Виковете го изпълваха, правеха го цялостен. Имаше нужда от тях, не от същинските звуци — често запушваше устата на партньорите си, — а от опитите да се крещи, от онова, което изразяваха те — ужас.

Отказаният му шанс да се наслади на виковете остави у него празнина, страстта му не бе задоволена изцяло.

Плъзна се по уличката, установявайки, че е все така точен и бърз — като ножа си. Бе намерил целта. Момчето лежеше, свито на една страна. Изглеждаше сладък, с ножа, забит до дръжката в тила му, и върха на тежкото острие, стърчащо от челото му, съвсем леко накриво.

Потънал в река от усещания, той установи, че се е появило нещо ново — болка.

Изненадан, огледа ръката си и откри източника на неочакваната кръв. На външната страна на дясната си ръка имаше доста голяма драскотина. Дълбока. Трябваше да се зашие.

Удоволствието от подобно неочаквано събитие го зашемети.

Опасност, смърт и болка — всичко това за една нощ, в една случайна среща. Беше почти непосилно.

Гласовете бяха прави да го насочат към Ейдиндрил.

И все пак още не бе получил онова, от което имаше нужда — продължителния ужас, прецизното боравене с разрязването, пира на кръвта, причиняването на безкрайна, изискана болка, оргията на безумното насичане накрая.

Но гласовете му обещаха, че ще получи и това, обещаха му, че ще направи най-великото завоевание, ще постигне най-съвършеното равновесие.

Обещаха му, че ще изконсумира най-разточителното лакомство.

Обещаха му, че ще има Майката Изповедник.

Времето му настъпваше.

Времето й настъпваше.

Скоро.

* * *

Щом Вирна допря влажния компрес до челото му, той отвори очи. Тя въздъхна с облекчение.

— Как си?

Той се опита да седне. Тя го повали обратно на сеното с нежно, но непоколебимо движение на ръката.

— Просто си лежи и почивай.

Той примигна от болка и стисна устни.

— Имам нужда от нещо за пиене.

Вирна се извърна и извади канчето от кофата. Вдигна го към устните му. Той го обви с две ръце и жадно загълта водата.

Задъхан от бързото пиене, свали канчето и поиска още.

Вирна отново загреба от кофата и го остави да се напие до насита.

Усмихна му се.

— Радвам се да те видя буден.

Явно му струваше усилия да й отвърне с усмивка.

— И аз се радвам, че съм буден. Този път колко време бях в безсъзнание.

Тя сви рамене, опитвайки се да разсее загрижеността му.

— Няколко часа.

Той огледа вътрешността на плевнята. Вирна повдигна лампата, за да му осигури по-добра видимост. По покрива ромолеше дъжд, което създаваше уют вътре.

Вирна остави лампата и полегна на лакът край него.

— Не е луксозно, но поне е сухо.

Когато стигнаха до фермата, той бе почти в безсъзнание. Хората, които ги посрещнаха, се оказаха любезни. Вирна отказа да се възползва от предложението им за легло, като не искаше да ги кара да спят в собствената си плевня.

По време на повече от двайсетгодишното си пътешествие често бе спала на подобни места и тези условия й се струваха приемливи, макар и малко първобитни. Обичаше мириса на сено. По време на пътешествието си бе убедена, че го мрази, но след като се върна към затворения живот в Двореца на пророците, си промени мнението и установи, че копнее за аромата на сено, мръсотия, трева и измит от дъжда въздух.

Уорън нежно отпусна ръка върху нейната.

— Вирна, съжалявам, че толкова ни забавям.

Вирна се усмихна. Спомни си времето, когато припреният й характер би я подтиквал да тъпче нервно из помещението и да кърши ръце. Уорън и неговата любов бяха извадили наяве част от по-дълбоко скритата й спокойна натура. Той й действаше добре. За нея той бе всичко.

Тя отметна назад къдравата му руса коса и го целуна по челото.

— Глупости. Така или иначе трябваше да прекараме някъде нощта. Дъждът щеше да ни забави и пътуването и щеше да е неприятно. Добрата почивка ще ни спести време после. Повярвай ми. В тези неща имам богат опит.

— Но аз се чувствам толкова… безполезен.

— Ти си Пророк. И това ни осигурява информация, която не е „безполезна“. Уменията ти ни спестиха дни лутане в грешна посока.

Тревожните му очи огледаха гредите.

— С времето главоболията зачестяват. Страхувам се, че всеки път, щом затворя очи, може да не се събудя повече.

Тя се намръщи за пръв път тази вечер.

— Да не чувам такива приказки, Уорън. Ще успеем.

Той се поколеба, не искаше да спори с нея.

— Щом казваш, Вирна. Но ни бавя все повече.

— Погрижила съм се за това.

— Така ли? Какво направи?

— Наех транспорт. Поне за част от пътя.

— Вирна, нали каза, че не искаш да наемаш каруца, че това щяло да привлече вниманието върху нас. Че не искаш да рискуваш да бъдем разпознати и разни любопитни хора да си навират носовете в наши работи.

— Не съм наела каруца. И не ми се слушат възражения. Пазарих този фермер да ни откара на юг за известна част от пътя със своята талига за сено. Каза, че можем да легнем отзад и ти да си почиваш. Ще ни покрие със сеното и така няма да се притесняваме, че някой ще ни види.

Уорън смръщи чело.

— И как се съгласи да направи това за нас?

— Платих му добре. Освен това той и семейството му са верни на Светлината. Той уважава Сестрите на светлината.

Уорън се отпусна върху сламата.

— Е, трябва да призная, че не звучи зле. Сигурна ли си, че го е направил с желание? Не си му извъртяла носа, нали?

— Той и без това се стягаше за път.

— Така ли? Защо?

Вирна въздъхна.

— Дъщеря му е болна. Само на дванайсет е. Иска да върви да й търси някакви лекарства.

На помръкналото лице на Уорън се изписа подозрение.

— Ти защо не излекува момичето?

Вирна задържа погледа му.

— Опитах. Не можах да направя нищо. Има силна треска с температура, гърчи се и повръща. Направих всичко възможно. Бях готова на почти всичко, само и само да спестя мъките на бедното дете. Напразно.

— Да имаш представа защо?

Вирна тъжно поклати глава.

— Дарбата не лекува всичко, Уорън. Знаеш го. Ако имаше нещо счупено, можех да й помогна. Можех да излекувам и цял куп болести. Но при треска дарбата има ограничена сила.

Уорън извърна глава.

— Не е честно. Те ни предлагат помощта си, а ние не можем да направим нищо за тях.

— Знам — прошепна Вирна.

За момент се заслуша в ромолящия по покрива дъжд.

— Поне успях да успокоя болките в корема й. Ще може да си почине малко по-спокойно.

— Добре. Това поне е добре — Уорън започна да мачка в ръка една сламка. — Успя ли да се свържеш с Прелат Аналина? Има ли съобщение от нея в дневника ти?

Вирна се постара да не издава притеснението си:

— Не. Не е отговорила на писмата ми, нито пък е изпратила свое. Сигурно е заета. Едва ли й е до нашите дребни проблеми. Щом остане по-свободна, ще ни се обади.

Уорън кимна. Вирна духна лампата. Сгуши се в него, облягайки глава на рамото му. Преметна ръка през гърдите му.

— Най-добре ще е да поспим. На разсъмване тръгваме.

— Обичам те, Вирна. Ако умра в съня си, искам да го знаеш.

В отговор тя погали с пръсти лицето му.

* * *

Клариса разтърка очи, за да прогони съня от тях. По краищата на тежките тъмнозелени завеси се прокрадваше утрото. Седна в леглото. Помисли си, че никога не се е будила с по-приятно чувство. Пресегна се, за да го каже на Натан. Той не бе до нея.

Тя се изправи на ръба на леглото и спусна крака на пода. Щом се протегна, усети болка в мускулите на краката си — сякаш протестираха от активните движения през нощта. Реши, че сигурно мисълта за причината за приятната болка я бе накарала да се усмихне. Никога не си бе представяла, че може да съществува толкова приятна болка в мускулите.

Пъхна ръце в прекрасния розов халат, който й бе купил Натан. Преметна двете му страни отпред и притегна копринения колан. Зарови пръсти в дебелия килим, наслаждавайки се на усещането.

Натан седеше на писалището в другата стая, надвесен над някакво писмо. Щом тя се появи на вратата, той й се усмихна.

— Добре ли спа?

Клариса притвори очи и въздъхна.

— Би могло да се каже — усмихна се широко. — Като новородена съм!

Натан й смигна. Потопи перото в мастилницата и продължи да пише. Клариса се промъкна зад него и обви с ръце раменете му. Беше само по панталон, нагоре гол. Тя разтърка с пръсти мускулите в основата на врата му. Той изръмжа гърлено и тя продължи. Харесваше й да слуша доволстващите му звуци. Още повече й харесваше тя да е причината за тях.

Докато пръстите й се движеха по раменете му, хвърли поглед към листа. Веднага разбра, че пише инструкции за вместването на някакви войски на места, за които никога не бе чувала. Натан продължи да пише, напомняйки на някакъв генерал за връзката му с Господаря Рал и за страшните последствия, които ще има, ако я пренебрегне. Тонът на писмото бе същият властен тон, с който се обръщаше към хората, когато искаше от тях да се държат с него с подобаващо за положението му уважение. Подписа писмото с: „Господарят Рал“.

Клариса се наведе и се сгуши във врата му, гризна го лекичко по ухото.

— Натан, снощи бе направо приказно. Магическо. Ти беше невероятен. Аз съм най-щастливата жена на света.

Той й се усмихна закачливо.

— Магическо, казваш. Да, вярно, имаше и малко магия. Аз съм стар човек. Трябва да използвам каквото имам.

Тя прокара пръсти през косата му.

— Стар човек ли? Не мисля така, Натан. Надявам се да съм ти доставила макар и наполовина удоволствие от това, което ми достави ти.

Той се засмя и сгъна писмото.

— Дано съм успял да следвам темпото ти. — Той плъзна ръка под халата й и я щипна по голото дупе. Тя подскочи с писък. — Беше едно от най-върховните изживявания в живота ми — да бъда с толкова красива и любяща жена.

Тя зарови главата му в гърдите си.

— Е, още сме живи. Няма причина да не посегнем към още подобни върховни изживявания.

Дяволитата му усмивка грейна, той върна ръката си върху дупето й и го стисна. В очите му блесна същото похотливо пламъче.

— Ако ме почакаш да свърша тук, ще видим дали не можем да оползотворим по-пълноценно парите, които пръснахме за това огромно легло.

Той загреба с миниатюрна медна лъжичка няколко бучки червен восък от едно бурканче и я изсипа върху сгънатото писмо.

— Натан, глупаче, трябваше да разтопиш восъка, преди да го сложиш върху писмото.

Той повдигна вежда.

— Досега би трябвало да си разбрала, скъпа, че моят метод е по-добър.

Тя се засмя гърлено.

— Грешка.

Той размаха ръка над восъка. От пръста му затанцуваха искри, които преминаха в бучките. Те засияха за миг, после се превърнаха в малка червена локвичка. Клариса ахна смаяна. Натан наистина бе една огромна изненада. Страните й пламнаха при мисълта, че пръстите му бяха магически не само в този смисъл.

Тя се наведе и нежно прошепна в ухото му:

— Искам теб и магическия ти пръст обратно при мен в леглото, Господарю Рал.

Натан извиси тържествено магическия си пръст.

— Така ще бъде, скъпа моя, само да изпратя това писмо по предназначение.

Той отново завъртя ръка над писмото и то се вдигна от писалището, сякаш полетяло само. Клариса повдигна удивено вежди. Писмото се понесе във въздуха пред него, докато той се отправи към вратата. Направи драматичен жест с другата си ръка и вратата се отвори.

Един войник, седнал на пода в коридора, облегнат на отсрещната стена, скочи на крака. Поздрави с юмрук в сърцето.

Натан, изправил се пред него само по панталон, с падаща по раменете бяла коса, приличаше на безумец. Клариса знаеше, че не е, но бе убедена, че другите го мислят за такъв.

Хората се страхуваха от Натан. Тя го виждаше в очите им. И ги разбираше. Та нали самата тя се бе страхувала от него, преди да го опознае. Но споменът за ужаса, който всяваше в съществото й високият силует на Пророка, бе започнал да избледнява.

Щом сините му очи започнеха да гледат страшно, а хищното му чело се сбърчеше недоволно, тя бе сигурна, че може да накара цяла армия да се обърне кръгом и да се втурне в бяг.

Натан протегна ръка и писмото се понесе към гледащия мрачно войник.

— Помниш всичките ми инструкции, нали, Уолш?

Войникът сграбчи писмото от въздуха и го пъхна под униформата си. Макар да се държеше с уважение, той не изглеждаше изплашен от Натан.

— Разбира се. Познаваш ме добре, Натан.

Натан се поотпусна и измрънка, почесвайки се по главата.

— Предполагам.

Клариса се зачуди къде ли е намерил Натан войника и кога е имал време да му даде инструкции. Предположи, че докато тя е спяла, той сигурно е излязъл.

Войникът й се стори по-различен от останалите, които виждаше напоследък. На раменете му имаше наметало за път, от колана му висяха кожени кесийки, дрехите му бяха по-висококачествени от дрехите на повечето войници тук. Мечът му бе по-къс, а ножът — по-дълъг. Не беше нисък. Напротив — на ръст бе колкото Натан. Но държанието на Натан го правеше да изглежда по-едър от всеки друг мъж.

— Предай писмото на генерал Рейбич — заръча Пророкът. — И не забравяй, ако някоя от онези Сестри те по пита нещо, ги предупреди за онова, което ти казах. Кажи им, че Господарят Рал ти е заповядал да пазиш в тайна, каквото знаеш. Това ще им държи устите затворени.

Войникът се усмихна с разбиране.

— Ясно… Господарю Рал.

Натан кимна.

— Добре. Какво става с другите?

Уолш махна небрежно с ръка.

— Болесдън ще дойде да те уведоми какво е намерил. Почти съм сигурен, че е бил специалният отряд на Джаганг, но Болесдън ще провери и ще ти каже със сигурност. Колкото и да са били много, броят им е незначителен в сравнение с основната им сила. Не виждам никакви доказателства, че главните му войски, разположени край пристанището Графан, са тръгнали на север.

— Доколкото чувам, Джаганг е доволен просто да си седи и да изчаква. Не знам какво чака, но не пришпорва войските си на север към Новия свят.

— Армията, която видях, бе проникнала дълбоко в Новия свят.

— И все пак мисля, че са били само разузнавачите му. Джаганг е търпелив. Отне му години да завладее и обедини Стария свят под своята власт. Използва почти същите тактики — изпраща малка част от силите си, за да завладеят някой ключов град, да съберат каквато могат информация, предимно записки и книги. Хората му са жестоки, това им е част от работата, но основното е книгите. Изпращат му всичко, каквото плячкосат, и чакат следващата си задача. Болесдън е вкарал някои от хората ни сред тях, но трябва да сме много внимателни, може да отнеме време, така че трябва просто да се наслаждаваме на чакането.

Натан потърка замислено лице.

— Да, предполагам, че Джаганг не бърза да изпрати армията си в Новия свят. — Той погледна Уолш: — Най-добре тръгвай.

Уолш кимна. Отмести очи и погледът му се спря на Клариса. Погледна Натан, на устните му се разля тънка усмивка.

— Човек на сърдечните дела.

Натан се изкикоти тихичко.

— Едно от чудесата на природата — пътищата на сърцето.

Начинът, по който Натан произнесе тези думи, изпълни сърцето на Клариса с гордост, че я споменават в такъв контекст.

— Внимавай, Натан, тук си в бърлогата на звяра. Няма да ми хареса да разбера, че не си имал очи и на гърба. — Той потупа мястото, където бе пъхнал писмото. — Особено след като предам това.

— Ще внимавам, момче. Ти се погрижи писмото да стигне по назначение.

— Имаш думата ми.

След като Натан затвори вратата, приключил деловите си задължения, се обърна към нея. В очите му блестеше пламъче. Онова похотливо пламъче. На устните му се върна закачливата усмивка.

— Най-сетне сами, скъпа моя.

Клариса изпищя и преструвайки се на уплашена, се втурна към леглото.