Серия
Мечът на истината (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Phantom, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 49 гласа)
Сканиране и разпознаване
eeka (24.01.2007)

Издание:

Тери Гудкайнд, Призраци

първо издание, 2006

превод: Невена Кръстева

редактор: Марта Владова

художник на корицата: Буян Филчев

коректор: Станка Митрополитска

компютърен дизайн: Силвия Янева

печат: ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД

 

© Terry Goodkind, 2006

© Невена Кръстева, превод

© Буян Филчев, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД,

всички права запазени

ISBN-10: 954-733-495-6

ISBN-13: 978-954-733-495-3

Terry Goodkind, Phantom

TOR

A TOM DOHERTY ASSOCIATES BOOK NEW YORK


Който е дошъл с омраза, нека си върви още сега, понеже по омразата си личи човекът.

Преведено от „Книгата на живота“

Първа глава

КАЛАН СТОЕШЕ ПРИТИХНАЛА, с облещени очи сред сенките. Злото почука тихичко на вратата. Сгушена отстрани под тясната козирка, се надяваше, че няма да има кой да му отвори. Макар никак да не й се щеше да прекара нощта на открито под дъжда, предпочиташе да не докарва неприятности на невинни хора. Но знаеше добре, че никой не я пита. През прозорците от двете страни на вратата се процеждаше мъждива светлина на фенери, която, бледа и немощна, се отразяваше върху влажния под на преддверието. Табелата над вратата, закачена на два железни обръча, проскърцваше на поривите на вятъра, подгонен от дъжда. Калан успя да различи тъмната мокра табела с нарисувана на нея призрачно бяла фигура на кон. Светлината от прозорците не беше достатъчна, че да й даде възможност да прочете и надписа, но тъй като през последните дни разговорите на трите й спътнички се бяха въртели едва ли не само около това, предположи, че се намират пред „Бялото конче“.

Миризмата на тор и влажно сено й подсказа, че конюшнята се намира в някоя от съседните потънали в мрак сгради. Сегиз-тогиз в далечината проблясваха светкавици, на чийто фон тя успя да различи масивните силуети на сърдити сгради, изплували като призраци зад плющящите пелени от дъжд. Въпреки постоянния тътен на потопа и грохота на мълниите селото сякаш бе потънало в мъртвешки сън. В такава отвратителна и окаяна нощ Калан си мечтаеше само за топли завивки, под които да се сгуши, скрита от всякакви опасности.

Сестра Улиция почука пак и в близката конюшня изцвили кон. Ударите по вратата прозвучаха по-силни и настоятелни, с явното намерение да бъдат чути въпреки вилнеещата буря, но не чак толкова, че да звучат враждебно. Обикновено подвластна на необузданите си импулси, този път Сестра Улиция явно бе решила да действа преднамерено сдържано. Калан нямаше представа защо, но предположи, че е нещо свързано с причината, довела ги на това място. Но пък, от друга страна, можеше и да е просто ей така. Подобно на светкавица, тлеещото мрачно настроение на жената бе не само опасно, но и непредвидимо. Калан никога не знаеше кога точно Сестра Улиция ще избухне и това, че още не бе дала воля на чувствата си, не означаваше, че няма да го направи. Останалите две сестри бяха в не по-добро настроение и не по-малко склонни да изгубят контрол над нервите си. Калан си каза, че съвсем скоро трите ще се почувстват по-добре и ще отпразнуват подобаващо очакваната среща.

Поредната светкавица блесна доста близо и ослепителната й, макар и мимолетна светлина озари цяла улица със сгради, сгушени край калния, прорязан от дълбок коловоз път. Гръмотевицата отекна в планинското село и разтърси земята под краката им.

Калан си мечтаеше и в нейната душа да просветне и подобно на светкавицата, изкарала наяве скритите в мрака на нощта къщи, да бликне сила, която да осветли скритите спомени от миналото, да разбули мрачната тайна, обвила самоличността й. Изпитваше неистово желание да избяга от Сестрите, да заживее собствения си живот, да разбере какво представлява той — поне това го знаеше със сигурност. Знаеше още и че е преживяла нещо — беше убедена в това. Явно имаше фактори — хора и събития, — които са помогнали тя да се превърне в жената, която е в момента. Но колкото и да се напрягаше да си ги спомни, не успяваше.

В онзи ужасен ден, когато открадна кутиите по заповед на Сестрите, си обеща, че все някога ще открие истината за себе си, ще разбере коя е и ще бъде свободна.

Щом Сестра Улиция почука за трети път, отвътре се чу приглушен глас.

— Чух те! — Беше мъж. По дървената стълба затрополиха боси крака. — Идвам! Ей сега! — Раздразнението, че са го събудили посред нощ, бе замаскирано под принудена любезност към евентуалните клиенти.

Сестра Улиция изгледа намусено Калан.

— Както знаеш, тук сме по работа. — Вдигна предупредително пръст пред носа й. — Хич да не ти е минало през главата да създаваш проблеми, че да не ти се случи като предния път.

При тази забележка Калан преглътна.

— Да, Сестра Улиция.

— Дано Тови да ни е запазила стая — проплака Сестра Сесилия. — Не съм в настроение да ми кажат, че няма места.

— Ще има места — успокои я Сестра Армина, като прекъсна вечната песимистка Сесилия.

Сестра Армина не беше на възрастта на Сесилия, а млада и красива като Улиция. В очите на Калан обаче, която ги познаваше като характери, външността беше без значение. За нея и трите бяха усойници.

— Така или иначе, стая ще имаме — додаде тихичко Сестра Улиция и хвърли гневен поглед към вратата.

Светкавицата насече мътните зеленикави облаци, последва оглушителен гръм.

Вратата се открехна едва-едва. Измежду сенките надзърна мъжка физиономия; човекът закопчаваше панталона си под нощницата. Завъртя глава насам-натам, за да огледа по-добре пътничките. След като се увери, че не са опасни, отвори по-широко вратата и ги покани вътре.

— Хайде, влизайте. Влизайте всички.

— Кой е? — провикна се жена, която слизаше по стълбата в дъното на помещението. В едната си ръка носеше фенер, а с другата повдигаше нощницата си, за да не се спъне, докато бърза надолу по стъпалата.

— Четири жени, тръгнали на път посред нощ — отвърна мъжът й със сърдит тон, по който недвусмислено си личеше мнението му по въпроса.

Калан замръзна насред крачка. Той каза „четири жени“.

Значи ги е видял и четирите и ги е запомнил достатъчно дълго, че да има време да изрече тези думи. Доколкото си спомняше, подобно нещо й се случваше за първи път. Никой освен господарките й, четирите Сестри — трите, които пътуваха с нея, и четвъртата, с която трябваше да се срещнат, — не си спомняше, че я е видял.

Сестра Сесилия блъсна Калан пред себе си, очевидно без да обръща внимание на това знаменателно изказване.

— За бога, Орлан! — Жената забърза между две дървени маси. — Покани ги бързо вътре, че времето е направо ужасно.

Едрите капки дъжд ги подгониха навътре, като все пак успяха да образуват мокро петно на боровия под. Онзи изкриви недоволно устни и затвори вратата, за да прогони навън влагата и виелицата, после върна тежкото желязно резе на мястото му и заключи.

Жената, чиято коса бе захваната на хлабав кок на тила, повдигна фенера да огледа среднощните гости. Присви очи и обиколи с изумен поглед подгизналите непознати, после ги измери с очи още веднъж. Зяпна да каже нещо, но сякаш в същия миг си забрави мисълта.

Калан бе виждала този празен поглед хиляди пъти и разбра, че домакинята е запомнила само трите жени. Никой не помнеше Калан достатъчно дълго време, че да успее да каже, че я е видял. Все едно беше невидима. Калан си рече, че този Орлан явно се е объркал заради тъмнината и дъжда, та затова каза на жена си, че са дошли четири гостенки.

— Заповядайте да се сгреете — подкани ги домакинята и им се усмихна сърдечно. Подхвана под мишница Сестра Улиция и я подбутна към неголямата дневна. — Добре дошли в странноприемница „Бялото конче“.

Другите две Сестри огледаха стаята с неприкрито любопитство, свалиха си пелерините, тръснаха ги набързо и ги метнаха на една пейка. Калан забеляза само една врата, потънала в сенките край стълбището. Вдясно по-голямата част от стената беше заета от огнище, изградено от плоски камъни. В слабо осветената стая беше топло и от тенджерата, увесена на кука в единия край на огнището, ухаеше съблазнително на яхния. Под дебел слой пепел все още тлееха нагорещени въглени.

— Същински мокри кокошки сте и трите. Сигурно ви е студено — рече жената и се обърна към мъжа си: — Запали огъня, Орлан.

Калан забеляза надолу по стълбите да се промъква момиченце на около единайсет-дванайсет години, което застана така, че да може да надзърта в долното помещение изпод ниския таван. Дългата й бяла нощница с надиплени маншети бе украсена с извезано на гърдите конче, като вместо грива и опашка имаше свободни кафяви конопени конци. Малката седна на стълбите, за да гледа какво става долу, като преди това подпъхна нощницата под кокалестите си колене. Усмивката й разкри наниз големи бели зъби. Пътници, пристигнали посред нощ — това явно се считаше за атракция в странноприемница „Бялото конче“. Калан искрено се надяваше атракциите да се изчерпат с това.

Едрият като мечок Орлан коленичи пред огнището да накладе огъня. В сравнение с дебелите му месести пръсти, нацепените дъбови трески изглеждаха тънки като клечки.

— Какво ви накара да тръгнете на път в дъжда, и то посред нощ, дами? — попита той през рамо.

— Бързаме да настигнем една приятелка — отвърна Сестра Улиция и му се усмихна многозначително. Стараеше се тонът й да остане делови. — Имахме уговорка да се срещнем тук. Казва се Тови. Сигурно ни очаква.

Мъжът се подпря с ръка на коляното, за да се изправи.

— Нашите гости, особено в размирни времена като днешните, са доста дискретни. Повечето не се представят по име. — Повдигна вежда към Сестра Улиция. — Впрочем и с вас е така, дами.

— Орлан, те са наши гости — сопна му се жената. — Мокри, а несъмнено и уморени и гладни гости. — Усмихна им се щедро. — Тук ми викат Еми. Мъжът ми се казва Орлан. Въртя „Бялото конче“ вече от доста години, откак родителите му напуснаха тоя свят. — Еми взе три дървени паници от един рафт. — Сигурно сте прегладнели. Хапнете по една яхния. Орлан, донеси чаши и сипи на дамите горещ чай.

Пътьом Орлан вдигна месестата си длан и показа паниците, които носеше жена му.

— Взела си с една по-малко.

— Напротив, точно три са — смръщи чело тя и го изгледа. Орлан взе четири чаши от най-горния рафт на бюфета.

— Така де, значи са с една по-малко.

Калан не смееше да гъкне. Нещо не беше наред. Сесилия и Армина застинаха по местата си, облещили очи срещу ханджията. Репликите, разменени между него и съпругата му, не им бяха убягнали.

Калан хвърли поглед към стълбището и видя надвесеното напред момиченце, което, стиснало перилото, напрягаше взор към стаята долу и се опитваше да проумее за какво си говорят родителите му.

Сестра Армина сграбчи Сестра Улиция за ръкава.

— Улиция — подхвана припряно през стиснати зъби, — той вижда…

Сестра Улиция й изшътка да мълчи. Щом се обърна към Орлан, лицето й беше помръкнало, погледът й святкаше гневно.

— Имаш грешка. Само три сме.

Докато говореше, ръгна Калан с дъбовата пръчка, която носеше, и я блъсна в сенките отзад, сякаш те щяха да я направят невидима за очите на мъжа.

На Калан не й се щеше да стои в сенките. Искаше да е на светло, да я виждат — да бъде истинска. Досега подобно нещо й се бе струвало непостижима мечта, а ето че изведнъж мечтата се превърна в реалност. И трите Сестри бяха сериозно притеснени.

Орлан сбърчи чело срещу Сестра Улиция. Стиснал и четирите чаши в огромната си лапа, с другата той посочи всяка от посетителките в странноприемницата си.

— Една, две, три… — Наведе се и надзърна зад Сестра Улиция, за да покаже Калан — четири. Всички ли искате чай?

Калан примигна изумена. Имаше чувството, че сърцето й е заседнало в гърлото. Този човек я виждаше… и помнеше, че я е видял.