Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (37)

Тридесет и шеста глава

Живачното лице на Плъзгата се бе вдигнало над ръба на каменната стена и я гледаше.

Металическите женски черти на странното същество отразяваха светлината на лампата и помещението като в живо огледало. Ясно защо Коло бе нарекъл съществото „тя“. Плъзгата бе сребърна статуя. Само че движеща се с плавна грациозност.

Калан притисна длан в разтуптяното си сърце и си пое дълбоко дъх — този път шумно. Плъзгата я гледаше, сякаш любопитна какво ще стори след това. В дневника си Коло често споменаваше, че „тя“ го гледала.

— Плъзга… — заекна Калан. — Защо… защо си станала?

Лицето се изкриви в учудена гримаса.

— Искаш ли да пътуваш? — отекна призрачният глас в празната стая. Устните й не помръднаха, но лицето й се усмихваше приветливо.

— Да пътувам ли? Не — Калан пристъпи напред към кладенеца. — Плъзга, Ричард те остави да спиш. Бях свидетел.

— Господарят. Той ме събуди.

— Да, Ричард те събуди. Той пътува с теб. Спаси ме и аз се върнах с него… в теб.

Калан си припомни странното преживяване и я обзе особено сладко чувство. За да пътува човек с Плъзгата, трябваше да я вдиша в себе си. Отначало бе страшничко, но след като Ричард бе с нея и я държеше за ръката, Калан откри опияняващото удоволствие от „пътуването“.

Да вдишаш Плъзгата беше зашеметяващо.

— Спомням си — каза Плъзгата. — Щом веднъж си била в мен, помня.

— Но не си ли спомняш, че Ричард те сложи отново да спиш?

— Той ме събуди от сън, продължил хилядолетия, но не ми каза да заспя отново задълго. Остави ме да си почивам, докато има нужда от мен.

— Но ние си мислехме… мислехме си, че си заспала пак. Защо не си… почиваш сега?

— Почувствах присъствието ти и дойдох да погледна.

Калан се приближи до каменната стена.

— Плъзга, някой пътувал ли е в теб след нас двамата с Ричард?

— Да. Бях използвана.

Изненадата й премина във внезапно осъзнаване.

— Мъж и жена. Те пътуваха с теб, нали?

Плъзгата се усмихна дяволито, но не отговори.

Калан докосна каменната стена.

— Кой беше, Плъзга, кой пътува в теб?

— Би трябвало да знаеш, че никога не издавам онези, които са пътували в мен.

— Да знам ли? От къде на къде?

— Ти пътува в мен. Не бих те разкрила. Никога не издавам клиентите си. Ти самата си пътувала, така че би трябвало да разбереш.

Калан търпеливо облиза устни.

— Плъзга, опасявам се, че наистина не знам всичко за теб. Ти идваш от време, предхождащо моето — от друга епоха. Знам само, че можеш да пътуваш и че си ми помагала преди. Ти ни оказа неоценима помощ в побеждаването на едни наистина лоши хора.

— Радвам се, че си доволна от мен. Може би ще искай да изпиташ удоволствие още веднъж? Искаш ли да пътуваш отново?

По гърба на Калан пробягаха тръпки. Ето защо Марлин се е опитвал да се добере до Кулата. Той и Сестра Амелия сигурно са дошли от Стария свят в Ейдиндрил в Плъзгата. Джаганг й бе казал, че е изчакал Сестрата да се завърне, преди той да се разкрие пред тях в Ейдиндрил. Как другояче би могла тя да се върне в Стария свят за толкова кратко време, ако не чрез Плъзгата?

Калан протегна умолително ръце.

— Плъзга, едни много лоши хора… — тя млъкна, вдишвайки шумно въздух с отворена уста. Ококори очи. — Плъзга — прошепна, — ти си ме водила до Стария свят.

— Аха. Знам мястото. Хайде, да тръгваме.

— Не, не искам да ходим там. Плъзга, можеш ли да пътуваш до други места?

— Разбира се.

— Къде?

— На много места. Ти би трябвало да знаеш. Пътувала си. Назови мястото, което ще ти достави удоволствие, и ще пътуваме.

Калан се надвеси над сияещото, усмихнато лице.

— Вещицата. Можеш ли да ме заведеш при вещицата?

— Това място не ми е известно.

— Не е място. Човек е. Живее в планините Ранг’Шада. В една област, наречена Агаден. Можеш ли да ме заведеш в Агаден?

— О, била съм там.

Калан допря треперещите си пръсти до устните.

— Хайде, ще пътуваме — каза Плъзгата, мамещият й глас отекна сред древните каменни стени. Ехото отзвуча бавно, тишината отново се разстла над стаята, обгръщайки я като воал от прах.

Калан се покашля.

— Трябва първо да свърша нещо. Ще бъдеш ли тук, когато се върна? Ще ме чакаш ли?

— Ако си почивам, уведоми ме, че си тук, и ще пътуваме. Ще останеш доволна.

— Искаш да кажеш, че ако не си тук, мога да те повикам в кладенеца и ще ме чуеш? Ще пътуваме?

— Да, ще пътуваме.

Калан потърка ръце и отстъпи назад.

— Ще се върна. Скоро ще се върна и ще пътуваме.

— Да — промълви Плъзгата, наблюдавайки как Калан си тръгва. — Ще пътуваме.

Калан грабна лампата от пода до етажерките, където я бе оставила. Спря се на прага и погледна живачното лице, което се рееше плавно в мрака.

— Ще се върна. Скоро. Ще пътуваме.

— Да, ще пътуваме — повтори Плъзгата, Калан се бе втурнала в бяг.

Докато бягаше, в главата й се блъскаха хиляди мисли. Мъчеше се да реши какво да прави, а едновременно с това трябваше да мисли и за коридорите, фоайетата, стълбищата, които да избере.

Стори й се, че пристигна в залата на библиотеката, преди да е взела решение. Запъхтяна, установи, че не може да се покаже пред Кара и Бердин в такова състояние. Щяха да разберат, че нещо се е случило.

Недалеч от стаята, в която я чакаха двете Морещици, Калан приседна на една каменна пейка и остави лампата на пода. Облегна се на стената и простря напред пулсиращите си крака. Замаха пред лицето си с една ръка. Поемаше дълбоки глътки въздух, опитвайки се да убеди сърцето си да се успокои. Знаеше, че лицето й сигурно е червено като ябълка.

Не можеше да се появи пред двете жени в това състояние. Докато си почиваше, изчаквайки сърцето й да се успокои, дробовете й да се възстановят и лицето й да възвърне нормалния си цвят, мислеше какво да предприеме.

Шота знае нещо за чумата. В това Калан бе сигурна. Вещицата бе казала за Ричард: „Нека духовете се смилят над душата му.“

Шота бе изпратила Надин да се омъжи за Ричард. Калан съвсем ясно си спомняше впитата рокля на Надин, кокетните й усмивки, обвиненията пред Ричард, че Калан е безсърдечна. Погледът на Надин, когато говори с него.

Опита се да прецени какво трябва да направи. Шота е вещица. Вещица, от която всички се страхуват. Дори магьосниците. Калан никога не й бе направила нищо лошо, но това не попречи на Шота да й причини болка.

Шота може да я убие.

Не и ако Калан я изпревари.

Това, че се замисли какво трябва да предприеме, й помогна да се възстанови по-бързо. Изправи се, приглади роклята си, пое си дълбок, успокоителен дъх.

Сложи си маската на Изповедник и закрачи към вратата на библиотеката, където я чакаха двете Морещици.

Кара и Бердин надзърнаха иззад една етажерка. Книгите ги нямаше на масата.

Кара я изгледа подозрително.

— Доста се забави.

— Отне ми време, докато намеря начин да заобиколя щитовете.

Бердин излезе иззад етажерката.

— Е? Откри ли нещо?

— Да съм открила нещо ли? Какво?

Бердин разпери ръце.

— Книги. Нали отиде да търсиш книги.

— Не. Нищо.

Кара вече бе смръщила лице.

— Имаше ли някакви проблеми?

— Не. Просто съм притеснена за това… за всичко. Чумата и изобщо. Разстроена съм, че не успях да намеря нищо полезно. А вие?

Бердин отметна кичур коса от лицето си.

— Нищо. Нищо за Храма на ветровете или за групата, която го е отпратила.

— Не разбирам — повече на себе си промълви Калан. — Ако е имало процес, както твърди Коло, значи трябва да са останали записки от него.

— Е — каза Бердин, — прегледахме набързо останалите книги по етажерките, за да не би случайно да сме пропуснали някой том с процеси. Нищо не открихме. Къде другаде можем да потърсим?

Калан разочаровано отпусна рамене. Беше сигурна, че ще намерят такива записки, за да ги дадат на Ричард.

— Никъде. Ако не е тук, значи просто няма записки точно от този процес. Или пък са унищожени. От онова което казва Коло, по негово време в Кулата царял пълен хаос. Може да са били твърде заети, за да си водят записки.

Бердин килна глава на една страна.

— Но можем да продължим да търсим поне до зазоряване.

Калан обгърна с поглед помещението.

— Не. Би било загуба на време. По-добре да си запълниш времето с работа върху дневника на Коло. Щом не разполагаме със записки от процеса, преводът на дневника би бил най-полезен за Ричард. Може да откриеш нещо важно там.

В светлата библиотека решителността на Калан се разколеба. Започна да преосмисля плана си.

— Е — обади се Кара, — тогава май ще е най-добре да се връщаме. Не се знае какви може да ги е забъркала Надин. Ако се намъкне в стаята на Господаря Рал, пришки ще й излязат да го целува, докато той спи и е в безпомощно състояние.

Бердин сви устни и щипна Кара по ръката.

— Какво ти става? Майката Изповедник е сестра по Агиел.

Кара примигна изненадано.

— Прощавай. Просто се шегувах. — Докосна Калан по ръката. — Знаеш, че ако пожелаеш, ще убия Надин — трябва само да ми кажеш. Не се тревожи, Райна няма да пусне Надин в стаята му.

Калан избърса една сълза от бузата си.

— Знам. Просто при всичко, което става… знам.

Реши. Сигурно ще е от полза на Ричард да намери отговор. Сигурно ще му е полезно да открие нещо, което да спре чумата. Калан си даде сметка, че просто си търси извинение. Знаеше защо го прави.

* * *

— Намерихте ли каквото търсехте? — попита Райна Калан, Кара и Бердин, щом трите се приближиха по коридора.

— Не — отвърна Калан. — Няма записки от процеса.

— Съжалявам — каза Райна.

Калан посочи към вратата.

— Някой да се е опитвал да го безпокои?

Райна се ухили самодоволно.

— Тя. Искаше да види как е Господарят Рал. Да се убеди, че е заспал, така каза.

Не беше нужно Калан да я пита за кого говори. Кръвта й кипна.

— И ти я пусна?

Райна се усмихна с характерната си мрачна усмивка.

— Надникнах в стаята, видях, че Господарят Рал спи, и й казах, че всичко е наред.

— Добре. Но тя сигурно ще се върне.

Райна се усмихна по-широко.

— Не мисля. Казах й, че ако още веднъж се появи в коридора тази нощ, ще усети Агиела ми върху голото си дупе. На тръгване у нея не остана и капка съмнение, че наистина го мисля.

Кара се изсмя. Калан не успя.

— Райна, късно е. Идете да поспите двете с Бердин — Калан улови бързия й поглед към Бердин. — Тя, също като Господаря Рал, има нужда от почивка, за да може да работи по-пълноценно над дневника утре. Всички имаме нужда да поотпочинем. Улик и Иган ще пазят Ричард.

Райна плесна Улик в корема с опакото на ръката си.

— Навити ли сте, момчета? Ще се оправите ли без мен?

Улик изгледа намръщено Морещицата.

— Ние сме личните гардове на Господаря Рал. Ако някой се опита да влезе в стаята му, докато вие дотичате няма да има в какво да впиете зъб.

Райна сви рамене.

— Е, момчетата май ще се оправят и сами. Да вървим Бердин. Време е най-после да изкараш една нощ в сън.

Кара остана до Калан, докато двете Морещици се отдалечаваха надолу по коридора, оглеждайки с критично око часовите.

— За почивката си права. Ти също имаш нужда от сън, Майко Изповедник, — каза Кара. — Не изглеждаш добре.

— Исках… първо исках да видя как е Ричард. Ще спя по-добре, ако знам, че с него всичко е наред. Веднага се връщам. — Тя изгледа сурово Кара, за да прогони от главата й всякакви намерения да влезе в стаята му с нея. — Ти защо не отидеш да поспиш?

Кара сключи ръце зад гърба си.

— Ще те чакам.

В стаята на Ричард беше тъмно, но през прозореца влизаше достатъчно светлина, за да може да се види леглото. Калан се изправи до него, заслушана в равномерното му дишане.

Знаеше колко разстроен бе той от последните събития. Тя изпитваше същата болка. Колко ли семейства бяха сполетени от нещастие тази нощ? Колко ли още щяха да страдат през следващата и по-следващата?

Калан приседна на крайчеца на леглото. Плъзна ръка под мишницата му, за да го премести лекичко. В съня си той промърмори името й, но не се събуди, докато тя го повдигаше, за да облегне тежестта му върху себе си.

Пресегна се и взе чашата с приспивателното, което му бе приготвила Надин. Все още бе наполовина пълна. Допря я до устните му и я вдигна, за да потече течността към устата му. Той завъртя глава и преглътна, щом чашата се повдигна още нагоре.

— Пий, Ричард — шепнешком го подкани тя. Целуна го по челото — Пий, любов моя. Това ще ти помогне да спиш.

Тя продължи да повдига чашата, докато той преглъщаше. Щом изпи съдържанието почти до дъното, я върна на мястото й. Ричард отново промълви името й.

Калан притисна главата му към себе си, сгушвайки го в гърдите си. Допря буза в челото му, една сълза се изтърколи по върха на носа й и капна в косата му.

— Толкова те обичам, Ричард — прошепна тя. — Независимо от всичко, никога не се съмнявай в това, че те обичам.

Той промърмори нещо, което тя не разбра, чу само „обичам“. Отпусна го назад към възглавницата и измъкна ръка изпод тялото му. Вдигна завивката към гърдите му.

Целуна пръста си и нежно го притисна върху устните му, след това излезе от стаята.

На път за стаята си отново каза на Кара да отиде да поспи.

— Няма да те оставя без охрана — настоя Морещицата.

— Кара, ти също имаш нужда от сън.

Кара я изгледа с крайчеца на окото си.

— Нямам намерение още веднъж да разочаровам Господаря Рал.

Щом Калан се накани да запротестира, Кара я надвика:

— Ще сложа войници пред стаята ти, ще подремна на място, а ако нещо се случи, ще съм наблизо. Ще ми е достатъчно.

Калан имаше доста работа. Не искаше Кара да й се пречка.

— Нали видя в какво състояние беше Ричард, като не се беше наспал?

Кара се изкикоти и махна с ръка.

— Морещиците са по-силни от мъжете. Освен това той се чувстваше така, защото не бе спал от дни. А аз съм спала снощи.

Калан не искаше да спорят. Трескаво се опитваше да намери начин да преодолее това препятствие, облечено в кожа. Не можеше да си позволи Кара да разбере какво се кани да прави тя. Независимо че е сестра по Агиел, Кара щеше да каже на Ричард. Без съмнение. А това бе последното, което искаше Калан. Ричард не биваше да узнае плановете й за нищо на света. Трябваше да измисли друго.

— Не съм сигурна, че съм готова да си лягам. Май съм гладна.

— Изглеждаш изморена, Майко Изповедник. Имаш нужда от сън, не от храна. Освен това, ако ядеш преди лягане, няма да можеш да се наспиш добре. Искам да отпочинеш добре, като Господаря Рал. Като знаеш, че Надин няма да се навърта около стаята му, ще заспиш. Мога да си представя какво е казала Райна на Надин и искам да те уверя, че колкото и глупава да изглежда оная кокетка, много добре знае какво означава предупреждение от устата на Райна. Няма защо да се притесняваш за тази нощ. Ще се наспиш добре.

— Кара, от какво се страхуваш? Освен от магия и от плъхове.

Кара сбърчи чело.

— Не обичам плъхове. Не се страхувам от тях.

Калан изобщо не й вярваше. Изчака да се отдалечат достатъчно от един патрул, с който се разминаха.

— Какво те плаши? От какво се страхуваш?

— От нищо.

— Кара — настоятелно каза Калан, — говориш с мен, с Калан, сестрата по Агиел. Всеки си има своите страхове.

— Искам да умра в бой, а не слаба и болна в леглото си, повалена от невидим враг. Страхувам се още Господарят Рал да не се зарази с чума и да останем без Владетеля на Д’Хара.

— И мен ме е страх от това — прошепна Калан. — Страх ме е Ричард, или който и да е от хората, които обичам, да не се зарази. Ти, Бердин, Райна, Улик, Иган и всички мои познати в Двореца.

— Господарят Рал ще намери начин да спре епидемията.

Калан завтъкна кичур коса зад ухото си.

— Не те ли е страх, че няма да си намериш любим?

Кара изгледа Калан с невярващ поглед.

— Че защо да се страхувам от подобно нещо? Само да дам разрешение на някой мъж да ме обича, и той ще го направи.

Калан отмести погледа си от Кара и го плъзна по колоните, пресичащи залата, през която минаваха. Стъпките им отекваха по мраморния под.

— Обичам Ричард. Изповедническата магия би унищожила всеки мъж, когото Изповедникът заобича… на ли разбираш, когато са… заедно. Само защото Ричард е специален, притежава специална магия, той може да отвърне на любовта ми. Ужасявам се при мисълта, че може да го изгубя. Не желая никого другиго освен Ричард — никога. Но дори и да исках, не бих могла. Никой друг мъж не би могъл да прояви любовта си към мен — никой освен Ричард. Никога не бих могла да имам никого другиго.

Кара сниши глас съчувствено:

— Господарят Рал ще намери начин да спре епидемията.

Преминаха от мраморния под върху безшумните пътеки, покриващи стълбището към стаята на Калан.

— Кара, ужасена съм от мисълта, че мога да загубя Ричард заради Надин.

— Господарят Рал пет пари не дава за Надин. По очите му се вижда, че тя не означава нищо за него. Той гледа единствено теб.

Калан докосна с пръсти гладката мраморна повърхност на стълбищния парапет, докато се изкачваха нагоре.

— Кара, Надин е изпратена от една вещица.

На това Кара нямаше какво да отвърне. Имаше намесена магия.

Когато най-сетне стигнаха до вратата на стаята й, Калан се спря. Погледна Кара в сините очи.

— Кара, ще ми обещаеш ли нещо? Като сестра по Агиел?

— Стига да мога.

— При всичко, което става — нещата вече толкова са се объркали. Ще ми обещаеш ли, че ако… ако нещо се случи, ако стане така, че допусна грешка, най-сериозната грешка, която съм правила през целия си живот, и нещата някак си се влошат… ще ми обещаеш ли, че няма да допуснеш тя да заеме моето място до Ричард?

— Какво може да се случи? Господарят Рал обича теб, не нея.

— Всичко става. Чумата, Шота, всичко. Моля те, Кара. Не мога да понеса мисълта, че ако наистина стане нещо, Надин ще заеме мястото ми до Ричард. — Калан я стисна за ръката: — Моля те, умолявам те, обещай ми!

Напрегнатите сини очи на Кара отвърнаха на погледа й. Една Морещица никога не дава обещания с лека ръка. Калан знаеше, че моли за нещо от изключителна важност. Молеше я да заложи живота си — защото това означаваше за една Морещица да даде дума.

Кара вдигна Агиела си в ръка. Целуна го.

— Надин няма да заеме мястото ти до Господаря Рал. Кълна се.

Калан кимна, за момент не можа да каже нищо.

— А сега върви да поспиш, Майко Изповедник. Ще съм тук, ще бдя над покоите ти. Никой няма да те безпокои. Спи спокойно с мисълта, че Надин никога няма да заеме мястото ти. Заклех ти се.

— Благодаря ти, Кара — развълнувано прошепна Калан. — Ти си истинска сестра по Агиел. Ако някога поискаш да ти върна услугата, не се притеснявай да ми го кажеш.