Серия
Колелото на времето (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Path of Daggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПЪТЯТ НА КИНЖАЛА. 2000. Изд. Бард, София. Серия Колелото на времето, No.8. Превод: [от англ.] Валерий РУСИНОВ [Wheel of Time: The Dragon Reborn / Robert JORDAN]. Формат: 167×237 мм. (24 см.). Страници: 606. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-585-223-7


На Хариет, моята светлина, моят живот, моето сърце, завинаги.

„Който иска да пирува с могъщите, трябва да изкачи пътят на кинжала.“

Анонимна преписка, намерена в полето на исторически ръкопис (за който се смята, че датира от времето на Артур Ястребовото крило) за последните дни на Тованските завери.

„По висините всички пътища са постлани с кинжали“

Сеанчанска поговорка

ПРОЛОГ
Измамни външности

Етениел бе виждала планини, по-ниски от тези погрешно наречени „Черни хълмове“, огромни криви каменни балвани, прошарени от стръмни, виещи се пътеки. По много от тях и коза щеше да се запъне, преди да продължи. Човек можеше да пътува три дни през повехналите от сушата лесове и обраслите с посърнала кафява трева ливади, без да зърне и най-малък признак за хорско обиталище, а сетне изведнъж да се озове обкръжен в продължение на половин ден от седем-осем малки селца, забравени от света. Сурово място за фермери бяха Черните хълмове, далече от търговските пътища, а в днешни времена — по-сурово от всякога. Един леопард, който би трябвало да се скрие при появата на хора, сега ги наблюдаваше невъзмутимо от един стръмен склон няма и на петдесетина крачки от пътеката, по която тя яздеше с ескорта си. Откъм заник слънце се виеха на мудни кръгове лешояди. Като поличба. Ни един облак не засенчваше кървавочервеното слънце, но нещо като облаци все пак имаше: лъхнеше ли топлият вятър, надигаше стени от прах.

С петдесетина от най-добрите си ратници по петите, Етениел яздеше небрежно и без да бърза. За разлика от своята почти легендарна предшественичка Сураса, тя не хранеше илюзии, че времето ще обърне внимание на желанията й само защото владее Трона на облаците, а колкото до бързината… В грижливо зашифрованите си, пазени в строга тайна писма се бяха разбрали за реда на този марш и този ред бе предопределен от необходимостта всеки от тях да пътува без да привлича внимание. Нелека задача; някои бяха сметнали, че ще е направо невъзможна.

Тя се намръщи и се замисли за късмета, който й бе позволил да стигне чак дотук, без да й се наложи да убие някого. Но пък отбягваше нацвъканите като от мухи селца дори когато се налагаше заобикалянето им да удължи похода с дни. Няколкото огиерски стеддинга не представляваха проблем — огиерите в повечето случаи не обръщаха особено внимание на това, което става сред човеците, а напоследък като че ли по-малко от всякога — но селата… Те бяха твърде малки, за да се срещнат в тях очи и уши на Бялата кула или на онази странна особа, чудака, обявил се за Преродения Дракон — а може би наистина беше Дракона; самата тя не можеше да реши кое от двете би било по-лошото — твърде малки, но все пак, макар и рядко, през тях понякога преминаваха амбуланти. Амбулантите пренасяха не по-малко мълвата, отколкота стоката си, и говореха на хора, които приказваха на други хора, и мълвата течеше като непрестанно разклоняваща се река през Черните хълмове и към външния свят.Накратко казано, един-единствен незабелязан овчар можеше да запали сигнален огън, видим от петстотин левги. И то такъв огън, че от него да лумнат в пожар лесове и степи. И градове навярно. И цели държави.

— Дали направих правилния избор, Серайла? — Подразнена от себе си, Етениел направи гримаса. Макар отдавна да бе престанала да бъде неопитно момиче, няколкото сиви косъма в косата й едва ли я правеха достатъчно стара, щом така оставяше езика си да плещи неразумно като парцал на вятъра. Решението беше взето. Но си го беше помислила. Истина беше, в името на Светлината, че съвсем не беше толкова спокойна, колкото й се искаше.

Първата съветничка на Етениел сръга с пети сивкавата си кобила по-близо до лъскавочерния кон на кралицата. С ведрото си закръглено лице и замислени тъмни очи лейди Серайла можеше да мине за проста селянка, напъхана ненадейно в роклята ни благородничка, но умът зад тези простовати, лъснали от потта черти бе остър като на всяка Айез Седай.

— Другите възможности за избор предлагаха само рискове, различни от сегашните, не по-малки — отвърна тя спокойно. Едра и в същото време грациозна на седлото, както и по време на танци, Серайла беше неизменно спокойна и говореше гладко. Не мазно, нито превзето; просто невъзмутимо. — Каквато и да е истината, ваше величество, Бялата кула, изглежда, е парализирана и по всичко личи — разтърсена до основи. Можехте просто да си седите и да пазите Погибелта докато светът се срива. Можехте и да го направите, ако бяхте някоя друга.

Простата нужда от действие. Това ли всъщност я бе довело тук? Какво пък, щом Бялата кула не щеше или не можеше да направи това, което трябваше да се направи, то все някой трябваше да го свърши. Каква полза да стои на стража пред Погибелта, щом светът наистина се сриваше?

Етениел извърна очи към стройния мъж, яздещ от другата й страна, с белите косъмчета по слепоочията, придаващи му високомерна осанка, с пищно украсената ножница на „Меча на Кирукан“, полегнала в свивката на едната му ръка. Във всеки случай, така поне го наричаха, Меча на Кирукан, и бе напълно възможно да го е носила някога приказната жена-воин, кралицата на Арамел. Мечът беше древен, според някои — изкован със Силата. Двойната ръкохватка на дръжката лежеше насочена към нея, както го налагаше традицията, въпреки че тя лично не се канеше да използва меч като някой пламенен салдеец. От една кралица се очакваше да мисли, да предвожда и да командва, в което никой не би могъл да успее, докато се опитва да прави нещо, което всеки прост войник от армията й би направил много по-добре.

— А ти, Мечоносецо? — каза тя. — Ти имаш ли някакви опасения в този късен час?

Лорд Балдер се изви на позлатеното си седло да хвърли поглед назад към пряпорците, понесени от конниците зад тях — всички бяха прибрани в калъфи от кожа и везано кадифе.

— Не обичам да крия кой съм, Ваше величество — отвърна той и сви устни. — Светът твърде скоро ще научи за нас и какво сме направили. Или какво сме се опитали да направим. Или ще загинем, или ще влезем в историята, или и двете, тъй че по-добре ще е да знаят чии имена да запишат. — Балдер имаше хаплив език и на пръв поглед сякаш го интересуваше повече музиката и облеклото, отколкото всичко друго — това добре скроено синьо палто беше третото, което бе подменил само за този ден — но както и при Серайла, външностите мамеха. Мечоносецът на Трона на ветровете бе обременен от отговорности, далеч по-тежки от меча в отрупаната със скъпоценности ножница. След смъртта на съпруга й преди почти двадесет години, Балдер бе предвождал армиите на Кандор на бойното поле от нейно име и повечето й войници бяха готови да го последват дори до самия Шайол Гул. Не влизаше в числото на великите пълководци, но знаеше кога да влезе в бой и кога не, а също и как да печели битките.

— Мястото на срещата трябва да е точно пред нас — каза изведнъж Серайла, тъкмо когато Етениел видя съгледвача, изпратен напред от Балдер — потаен мъж на име Ломас, носещ гребен с лисича глава на шлема си — да дръпва юзди на превала на тесния проход. С наклонена пика, той подаде с ръка сигнала, означаващ: „Пред нас е мястото за среща.“

Балдер се обърна и изрева команда на ескорта да спре — решеше ли, че трябва, знаеше как да изреве — а после пришпори дорестия си кон, за да настигне нея и Серайла. Щеше да е среща между стари съюзници, но докато преминаваха покрай Ломас, Балдер му даде с ръка рязка команда: „Бди“; случеше ли се нещо непредвидено, Ломас щеше да подаде сигнал на ескорта да се втурне напред и да измъкне кралицата си.

Етениел леко въздъхна, когато Серайла кимна одобрително на командата му. Стародавни съюзници, но времената подхранваха подозрения като мухи на торище. Това, с което се бяха заловили, само разбъркваше купчината тор и караше мухите да забръмчат. Твърде много владетели на юг бяха загинали или изчезнали безследно, за да може тя да изпитва удобство от това, че носи корона. Твърде много земи бяха подложени на разгром с усърдие, неотстъпващо на усърдието на безчетна орда тролоци. Който и да беше, този ал-Тор имаше да отговаря за твърде много неща. Твърде много.

След превала, където остана Ломас, проходът се разтвори към плитка долчинка, твърде малка, за да се нарече долина, покрита с твърде нарядко израснали дървета, за да се нарекат горичка. Кожолистът и синкавата ела, и пиниите с тройни иглички се задържаха все още свежи, наред с няколкото дъба, но всичко друго бе покрито с жълто-кафяв листак или съвсем оголено. Южно обаче се намираше онова, което бе направило от това място подходящ избор за срещата. Тънък като колона от сияеща златиста дантела шпил лежеше леко наклонен на една страна, отчасти заровен в голия скат на хълма, и стърчеше на цели седемдесет крачки над върховете на дърветата. Всяко дете в Черни хълмове, достатъчно голямо да се отскубне от престилката на майка си, знаеше това място, но на четири дни път наоколо нямаше и едно селце, нито пък някой щеше да се приближи и на десет мили дотук по своя воля. Историите за това място разказваха за безумни видения, за оживели мъртъвци и за самата смърт, ако докоснеш шпила.

Етениел не се смяташе за жена с болезнено въображение, но въпреки това леко потръпна. Ниай твърдеше, че шпилът е останка от Приказния век, и при това безвредна. С малко късмет, Айез Седай едва ли щеше да намери повод да си спомни за този разговор отпреди години. Жалко все пак, че не можеше да накара тук мъртъвци да оживеят. Според легендата Кирукан бе обезглавила един Лъжедракон със собствените си ръце и бе родила двама сина от друг мъж, който може да прелива. Или може би от същия. Навярно е знаела как да ги използва, слагайки край на целите им, и въпреки това да оцелее.

Както се очакваше, първите двама от онези, с които Етениел требваше да се срещне тук, вече чакаха — всеки с по двама спътници. Пайтар Начиман имаше повече бръчки по издълженото си лице от удивително чаровния, по-възрастен от нея мъж, на когото се беше възхищавала като момиче, да не говорим за твърде оредялата му коса, при това съвсем посивяла. Добре поне че бе изоставил арафелския обичай да я носи да плитки и я бе подстригала високо. Но седеше на седлото си с изправен гръбнак, раменете му нямаха нужда от подплънки под извезаната зелена копринена камизола и тя знаеше, че все още може да върти енергично и с вещина меча, окачен на бедрото му. Еазар Тогита, със скулесто лице и бръснат череп, само с малък бял перчем на темето, в сюртук без никаква украса с цвета на патиниран бронз, беще с една глава по-нисък от краля на Арафел и по-слаб, но въпреки това пред него Пайтар изглеждаше почти мек. Еазар Шиенарски не се мръщеше — ако нещо можеше да се долови в погледа му, то беше само безкрайна тъга — но сякаш бе изкован от същия метал като дългия меч на гърба му. Тя вярваше и на двамата… и се надяваше, че старите им родствени връзки могат само да укрепят това взаимно доверие. Брачните съюзи винаги бяха обвързвали Граничните земи не по-малко от общата им война срещу Погибелта, а тя имаше дъщеря, венчана за третия син на Еазар, и син, женен за любимата внучка на Пайтар, както и един брат и две сестри, женени в техните Домове.

Спътниците им изглеждаха по-различно от своите крале. Както винаги, Ишигари Теразиан изглеждаше като махмурлия след тежък пир; беше най-дебелият мъж, когото бе виждала да седи на конско седло. Червеното му палто бе омачкано, очите му — зачервени, бузите — небръснати. В пълна противоположност на него, Кирил Щианри бе висок и строен и почти толкова елегантен колкото Баддер, въпреки прахта и потта, със сребърни звънчета по носовете на ботушите, по кожените ръкавици и навързани дори по плитчиците му; изписал бе на лицето си обичайния израз на недоволство, а имаше и навика да поглежда хладно от върха на забележително дългия си нос към всеки друг, освен към Пайтар. Шианри си беше глупак в много отношения — кралете на Арафел не си даваха особен труд да се преструват, че се вслушват в съветниците си, и разчитаха по-скоро на своите кралици — но все пак бе нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Агелмар Джагад можеше да се вземе за по-едър вариант на Еазар — безхитростен на вид; простовато облечен мъж, изсечен от стомана и камък, с повече оръжие, накачено по едрата му снага, и от това на Балдер, като внезапна смърт, чакаща да й откачат оглавника, докато Алесун Чулин беше толкова слабичка, колкото едра бе Серайла, и толкова миловидна, колкото простовата бе Серайла, и толкова свирепа, колкото спокойна бе Серайла. Алесун бе сякаш родена във фините си одежди от синя коприна. Но не беше зле да се помни и това, че е грешка да се съди за Серайла по външността.

— Мир и Светлината да те окриля, Етениел Кандорска — изрече дрезгаво Еазар, когато Етениел дръпна юздите и спря пред него, и в същото време Пайтар промълви напевно:

— Светлината да те прегърне, Етениел Кандорска.

Пайтар все още имаше глас, каращ женските сърца да затуптят по-бързо. И жена, която знаеше, че той е неин до подметките на ботушите си; Етениел се съмняваше, че Менуки е преживяла някога в живота си миг на ревност или че е имала повод за това.

Тя отвърна със също така кратък поздрав, завършвайки с прякото:

— Надявам се, че сте стигнали толкова далече, без да ви засекат.

Еазар изсумтя и я изгледа мрачно. Беше корав мъж, овдовял от единадесет години, и все още бе в траур. Беше написал поема за своята непрежалима съпруга. „Винаги има повече неща, отколкото се виждат на повърхността“ — помисли Етениел.

— Ако ни бяха забелязали — изръмжа той, — досега вече да сме се отказали и да сме се върнали.

— Вече говорите за отказ? — Между тона си и плясъка на украсените с пискюли юзди, Шианри успя да съчетае презрението си с достатъчна степен учтивост, която да потисне предизвикателството. Въпреки това Агелмар го изгледа хладно, помръдвайки леко на седлото си, като човек, който си припомня къде са разположени оръжията му. Стародавни бяха съюзите им в много битки орещу Погибелта, но нови подозрения кръжаха във въздуха…

Кобилата на Алесун, висока като боен кон, затанцува на място. Дългата черка коса на Алесун, прошарена с тънки бели кичури, изведнъж заприлича на шлем — а очите й караха човек лесно да забрави, че жените на Шиенар нито тренират с оръжия, нито се сражават в дуели. Титлата й беше просто шатаян на кралския дом, но ако човек повярваше, че влиянието на шатаян спира до разпореждането с готвачите, слугините и доставчиците на провизии, щеше да допусне съдбоносна грешка.

— Глупавата дързост не е смелост, лорд Шианри. Оставяме Погибелта почти без охрана и ако се провалим, а навярно дори ако успеем, някои от нас може да намерят главите си набити на колове. Може би всички. Бялата кула може да се погрижи за това, ако този ал-Тор не го направи.

— Погибелта изглежда почти заспала — промърмори Теразиан, потърка замислено пълните си бузи и четината по тях изскриптя. — Не помня някога да е била толкова притихнала.

— Сянката никога не спи — вметна спокойно Джагад и Теразиан кимна, сякаш това си заслужаваше да се обсъди. Агелмар беше най-добрият пълководец от всички тях, един от най-добрите, които можеха да се намерят по целия свят, но Теразиан не си беше намерил мястото до дясното рамо на Пайтар само защото бе добър сътрапезник.

— Войската, която оставих след себе си, би могла спокойно да опази Погибелта, стига да не започнат отново Тролокските войни — заяви твърдо Етениел. — Вярвам, че всички вие също сте оставили предостатъчно охрана. Макар че това едва ли има значение. Наистина ли някой от вас допуска, че можем тепърва да се откажем? — Зададе въпроса сухо, без да очаква отговор, но такъв последва.

— Да се откажем ли? — възкликна висок женски глас зад нея. Тенобия Салдейска се появи на мястото на срещата в галоп и дръпна юздите на белия си кон толкова рязко, че животното се изправи на задните си крака и изцвили буйно. Дебели перлени ивици минаваха по тъмносивите ръкави на тесните й одежди, виещо се пищно червено-златисто везмо очертаваще тънкия й кръст и добре закръгления й бюст. Висока за жена, тя излъчваше прелест, ако не и красота, въпреки подчертано издадения си нос. За този чар несъмнено помагаха големите й скосени тъмносини очи, както и силната увереност, която просто струеше от нея. Както се очакваше, кралицата на Салдеа бе придружена само от Калян Рамзин, един от многобройните й чичовци, нашарен с белези мъж с посребрена коса, с орлово лице и дебели мустаци, извити около устата му. Тенобия Казади понасяше войнишки съвети, но когато са предложени само от него. — Аз няма да се върна. — заяви тя пламенно, — каквото и да решите вие. Изпратих скъпия си чичо Даврам да ми донесе главата на Лъжедракона Мазрим Таим, а сега той и Таим — и двамата! — следват този ал-Тор, ако мога да вярвам и на половината от това, което чувам. Повела съм почти петдесет хиляди мъже и каквото и да решите, няма да се върна, докато чичо ми и ал-Тор не разберат кой точно управлява Салдеа.

Етениел се спогледа със Серайда и Залдер, докато Пайтар и Еазар се впуснаха да обясняват на Тенобия, че те също са решени да продължат. Серайла съвсем леко поклати глава и съвсем леко сви рамене. Балдер открито завъртя очи. Етениел не че се беше надявала най-накрая Тенобия да реши да остане настрана, но момичето със сигурност щеше да им създаде трудности.

Салдейците бяха странни хора — Етениел често се беше чудила как сестра й Ейноне бе успяла да създаде толкова успешен брак с друг от чичовците на Тенобия, — но самата Тенобия довеждаше тази странност до крайности. Човек можеше да очаква показност от всеки салдеец или салдейка, но Тенобия изпитваше удоволствие от това да смае дори доманките и да накара алтарките да изглеждат скучновати пред нея. За нрава на салдейците се носеха легенди, но нейният беше като див пожар на буен вятър и човек никога не можеше да предвиди от какво ще лумне искрата. Етениел не искаше дори да мисли за трудността да се накара тази жена да се вслуша в разума, когато самата тя не пожелае; единствено Даврам Башийр беше успявал изобщо да го постига. А открит все още стоеше и въпросът с женитбата й.

Защото Тенобия все още беше млада, макар и да бе превишила с години възрастта, в която бе редно да се омъжи — бракът беше дълг за всеки член на властващ знатен Дом, още повече за една владетелка; трябваше да се създават и укрепват съюзи, да се осигуряват наследници — и все пак Етениел накога не бе допускала възможността да ожени някой от синовете си за нея. Изискванията на Тенобия за съпруг бяха на равнището на всичко останало, свързано с нея. Бъдещият й съпруг трябваше да бъде в състояние да се изправи пред дузина мърдраали и да ги съсече наведнъж. И в същото време да свири умело на арфа и да съчинява стихове. Трябваше да може да беседва с учени, докато язди надолу по стръмна урва. Или нагоре. И разбива се, той трябваше да изпитва към нея дълбока почит — все пак тя беше кралица — само дето понякога Тенобия щеше да очаква от него да отхвърля дръзко словата й и да я метне на рамо. Точно това искаше момичето, ни повече, ни по-малко! И Светлината да му е на помощ, ако реши да я метне, когато тя очаква почитта му, или да я зачете, когато й се иска обратното. Всичко това тя никога не беше го казвала открито, разбира се, но всяка жена, която имаше капка ум в главата, набързо щеше да го сглоби късче по късче от това, което е чула от приказките й за мъжете. Тенобия щеше да си умре като девица. Което означаваше, че щеше да я наследи Даврам, стига тя да го оставеше жив, или наследникът на Даврам.

Една дума привлече слуха на Етениел и я накара да се сепне и да изправи гръб на седлото си. Не бивзаше да се разсейва, твърде голям беше залогът.

— Айез Седай ли? — каза тя рязко. — Какво Айез Седай? — С изключение на тази на Пайтар, техните съветнички от Бялата кула до една бяха напуснали при вестта за неприятностите в Кулата, като собствената й Ниан и Еслинг на Еазар бяха избягали, без да оставят и една следа. Ако Айез Седай се бяха домогнали и до най-малкия намек за плановете им… Какво пък — Айез Седай винаги си имаха свои собствени планове. Винаги. Никак нямаше да й хареса, ако откриеше, че е пъхнала ръцете си в гнезда на оси — да, не само в едно.

Пайтар присви рамене, с леко смутено изражение. Голямо усилие за човек като него — той, както и Серайла, никога не позволяваше нещо да го смути.

— Едва ли си очаквала, че ще оставя Коладара зад гърба си, Етениел — отвърна той успокоително, — дори да можех да прикрия от нея приготовленията. — Етениел не го беше очаквала; любимата му сестра беше Айез Седай и му бе внушила дълбока привързаност към Кулата. Не го беше очаквала, но се беше надявала. — Коладара я споходиха гостенки — продължи той. — Седем на брой. Стори ми се разумно да ги взема със себе си при тези обстоятелства. За щастие, не се нуждаят от много убеждаване. Всъщност от никакво.

— Светлината дано да ни освети и да съхрани душите ни — въздъхна Етениел и чу ехото на своята въздишка от Серайла и Балдер. — Осем Сестри, Пайтар? Осем? — Сега Бялата кула със сигурност знаеше за всеки ход, който се канеха да предприемат.

— И с мен има още пет — вметна Тенобия, сякаш се хвалеше, че си има нови пантофки. — Намериха ме тъкмо преди да тръгна от Салдеа. Случайно, сигурна съм; изглеждаха не по-малко изненадани от самата мен. След като разбраха с какво съм се заела — още не ми е ясно как го направиха, но… — та след като разбраха, бях сигурна, че ще хукнат да потърсят Мемара. — Веждите й за миг се присвиха сърдито. Елайда много беше сбъркала, изпращайки Сестра да се опита да изнуди Тенобия. — Но пък — довърши тя — Илезиен и останалите проявиха повече дискретност и от мен.

— Все пак… — настоя Етениел. — Тринадесет Сестри. Остава само някоя от тях да измисли как да прати вест. Само няколко реда. По някой сплашен войник или слугиня. Смята ли някой от вас, че може да им попречи?

— Заровете вече са изтъркулени от чашата — отвърна простичко Пайтар. — Стореното — сторено. — Ако питаха Етениел, арафелците бяха почти толкова странни, колкото салдейците.

— По̀ на юг — добави Еазар — може би ще се окаже добре, че имаме със себе си тринадесет Айез Седай. — Думите му предизвикаха мълчание, а подтекстът остана да виси във въздуха. Никой не искаше да го изрече на глас. Бе много по-различно от това да се изправиш срещу Погибелта.

Тенобия ги стресна с внезапния си смях. Конят й затанцува, но тя го укроти.

— Смятам да поема на юг колкото може по-бързо, но тази нощ ви каня всички на пир в стана си. Можете да поговорите с Илезиен и дружките й и да видите дали вашите преценки съвпадат с моите. Сигурно утре вечер всички бихме могли отново да се съберем в стана на Пайтар и да разпитаме приятелките на неговата Коладара. — Предложението беше толкова разумно и толкова очевидно необходимо, че всички моментално се съгласиха. А после Тенобия добави, сякаш току-що сетила се: — За чичо ми Калян ще е висока чест, ако позволиш да седне до теб тази вечер, Етениел. Той изпитва огромна възхита към теб.

Етениел хвърли поглед към Калян Рамзин — той беше седял мълчаливо на коня си зад Тенобия, и една дума не беше изрекъл, сякаш бе затаил дъх — само го изгледа и за кратък миг този побелял орел също я изгледа. За миг тя забеляза нещо, което не бе виждала от кончината на своя Брис — погледа на мъж към жена, а не към кралица. Изненадата от това така я порази, че дъхът й секна. Очите на Тенобия пробягаха от чичо й към Етениел и тя се усмихна с тънка, доволна усмивка.

В душата на Етениел кипна гняв. Тази усмивчица разкри всичко, ясно като пролетен бързей, дори да го нямаше погледа на Калян. Това жалко момиченце бе намислило да го ожени за нея? Това детенце бе решило да… Тъгата изведнъж замести гнева й. Тя самата беше по-млада и от нея, когато бе уредила брака на овдовялата си сестра Назел. Впрочем, Назел все пак се беше влюбила в лорд Исмик въпреки всичките си протести в началото. Етениел бе уреждала чужди бракове от толкова дълго време, че никога не се беше замисляла, че собственият й би могъл да създаде много силна връзка. Тя отново погледна Калян, този път — по-продължително. Обветреното му набръчкано лице отново излъчваше подобаващата се почит, но очите му си бяха същите като преди — на мъж, гледащ жена, не кралица. Всеки съпруг трябваше да е корав мъж, но тя винаги бе настоявала браковете на децата й, ако не и на нейните връстници, да бъдат укрепени от възможността за взаимна любов и нямаше да приеме нищо по-малко и за себе си.

— Вместо да губим дневния светлик в празно бърборене — каза тя малко по-задъхано, отколкото й се искаше — да свършимвсе пак с това, за което сме дошли. — Светлината да й изтръгнеше душата дано, все пак беше възрастна жена, не някакво си момиченце, за пръв път срещнало подходящ жених. — Е? — настоя тя. Този път гласът й прозвуча достатъчно твърдо.

Всичките им досегашни споразумения се основаваха на грижливо и предпазливо съставени писма и всичките им досегашни планове предстояха да се променят с придвижването им на юг и според обстоятелствата. Но тази среща имаше едно-единствено предназначение — проста и древна церемония на Граничните земи, чието изпълняване бе записано само седем пъти в хилядолетната история от самото Разрушение на света. Проста церемония, която щеше да ги задължи повече от всякакви думи, колкото и силни да са те. Владетелите приближиха конете си по-близо един до друг, а останалите се отдръпнаха.

Етениел изсъска, щом ножът й сряза лявата й длан. Със смях, Тенобия разряза своята. Пайтар и Еазар го направиха съвсем безчувствено, все едно че дялнаха трески. Четири длани се протегнаха и се срещнаха, стиснаха се и кръвта от четири сърца се смеси и закапа по земята, попивайки в каменистата твърд.

— Едно сме, до смъртта — каза Еазар и всички повториха с него: — Едно сме, до смъртта.

Обрекли се бяха в кръв и земя. Сега трябваше да намерят Ранд ал-Тор. И да направят това, което трябва. Каквато и да е цената.

* * *

След като се увери, че Турана може да остане седнала на възглавничката без чужда помощ, Верин стана и остави отпусналата се Бяла сестра да пийне вода. Да се опита поне; зъбите на Турана изтракаха на сребърната чашка, което не беше чудно. Входът на шатрата беше толкова нисък, че човек трябваше да се приведе, за да намъкне главата си навън. Умората я промуши в кръста, щом се наведе. Никакъв страх не изпитваше от треперещата зад гърба й жена в грубата черна вълнена роба. Верин държеше здраво около нея засланящия щит и се съмняваше, че в краката на Турана в този момент са останали достатъчно сили, за да посмее да й скочи отзад, дори да можеше да й хрумне толкова невероятна мисъл. Белите просто не разсъждаваха по този начин. Колкото до това, състоянието на Турана беше такова, че и след няколко часа нямаше да може и едно косъмче да прелее, дори да не беше заслонена.

Айилският стан покриваше хълмовете, зад които лежеше Кайриен — ниски шатри със землист цвят, пръснати между малкото оцелели толкова близо до града дървета. Рехави облачета прах висяха във въздуха, но нито прахта, нито зноят, нито гневният блясък на слънцето изобщо притесняваха айилците. Усилно шетане и шумна суетня изпълваха лагера, без да отстъпват на хорската глъч из градските улици. Пред погледа й групи мъже колеха прясно уловен дивеч и кърпеха шатри, точеха ножове и шиеха меки чизми, каквито всички те носеха, жени шетаха около готварските огньове, превиваха гръб над малки станове или наглеждаха малобройните дечица в лагера. Във всички посоки притичваха гай-шайн в бели роби, помъкнали товари, тупаха черги или чистеха около коневръзите с товарни коне и мулета. Само дето липсваха уличните продавачи и дюкянджиите. Град ли? Тук сякаш бяха струпани над хиляда села, макар че мъжете надвишаваха многократно броя на жените и с изключение на ковачите, чиито наковални кънтяха непрестанно, почти всеки мъж, необлечен в бяло, носеше оръжия. Повечето жени също.

Броят им определено можеще да се сравни с населението на голям град и беше повече от достатъчен, за да погълне напълно няколкото пленнички Айез Седай, но въпреки това Верин мерна една облечена в черна роба жена — тътреше се на петдесетина крачки от нея и се мъчеше да издърпа висок до кръста й куп камъни върху кравешка кожа. Дълбоката гугла на робата скриваше лицето й, но никой в лагера, освен пленените Сестри, не носеше такава черна роба. Край влачещата се кожа пристъпваше една от Мъдрите, загърната в сиянието на Силата, с която засланяше пленничката, а от двете страни на Сестрата вървяха две Деви и я подкарваха с помощта на сноп пръчки, щом залитнеше и се спреше. Верин се зачуди дали не го правят нарочно, за да го види. Тази заран, случайно или не, на идване се бе натъкнала на Койрен Селдайн, която залиташе с обезумял поглед, обляна в пот по един стръмен склон, с една Мъдра и двама снажни айилци за придружители и с голям чувал с пясък на гърба. Вчера пък бе попаднала на Сарийн Немдал. Накарали я бяха да пресипва с шепи вода от едно кожено ведро в друго и я пердашеха с пръчки да пресипва по-бързо, като я биеха за всяка капка, която изливаше поради това, че я пердашеха да пресипва по-бързо. Сарийн бе отскубнала миг, за да попита Верин защо, макар че едва ли беше очаквала отговор. Верин определено не бе имала възможност да й предложи такъв, дори да знаеше, преди Девите да върнат Сарийн към безсмисления й труд.

Тя едва потисна въздишката си. Преди всичко, не можеше да й хареса да вижда такова отношение към Сестри, независимо от причините, и второ, беше очевидно, че много от Мъдрите искаха… Какво? Да й покажат, че тук да си Айез Седай не се смята за нищо, това ли? Глупаво. Това го бяха показали с пределна яснота още преди дни. А може би, че и нея могат да накарат да облече черна роба? За известно време беше смятала, че е предпазена поне от това, но Мъдрите криеха тайни, които тепърва й предстоеше да отгадае, и най-малката от тях беше как е уредена йерархията им. Най-мъничката и уж най-незначителна, но цял един живот и кожицата й лежаха плътно увити в тази тайна. Жените, които раздаваха команди, често получаваха такива от жени, на които преди малко са заповядвали, и малко след това нещата отново се преобръщаха ни в клин, ни в ръкав, поне доколкото тя можеше да схване. Никой обаче не се разпореждаше на Сорилея и може би тъкмо в това се криеше разковничето. Донякъде.

Неволно я обля прилив на доволство. Рано тази заран в Слънчевия палат Сорилея бе настояла да й се обясни какво предизвиква най-голям срам сред влагоземците. Кируна и другите Сестри не го разбраха — всъщност те не полагаха особени усилия да разберат какво става тук, може би защото се страхуваха от това, което можеше да научат, страхуваха се, че това, което ще научат, би могло да подложи на изпитание клетвите им. Все още се мъчеха да намерят достойно оправдание за това, че бяха поели по пътеката, по която ги беше тласнала съдбата, но Верин вече си имаше основание за пътя, по който сама бе поела, и цел. Тя също си държеше едно списъче в кесията, готова да го връчи на Сорилея, останеха ли насаме. Нямаше нужда да го научават и други. Някои от пленничките тя никога не бе познавала, но смяташе, че за повечето жени това списъче обобщава слабостта, която Сорилея целеше да постигне. Животът щеше да стане далеч по-труден за жените в черно. И с мъничко късмет, собствените й усилия щяха да получат неимоверна подкрепа.

Двама високи айилци, всеки с по една дръжка на секира щръкнала над рамото му, седяха пред шатрата, привидно погълнати от играта си на котешка люлка, но щом главата й надникна през процепа, се озърнаха моментално. Корам се надигна като развила се да клъвне змия, въпреки ръста си, а Мендан изчака само колкото да прибере конеца. Ако се изправеше на пръсти, Верин пак нямаше да стигне до гърдите и на двамата. Можеше, разбира се, без никакво усилие да обърне и двамата с главата надолу и да ги напердаши. Стига да посмееше. От време на време изпитваше такова изкушение. Двамата й бяха назначени за водачи, да я предпазят от някои недоразумения в лагера. И и двамата несъмнено докладваха за всяка нейна дума и постъпка. В известен смисъл щеше да предпочете сега да я придружава Томас, но само в известен. Да криеш тайни от собствения си Стражник беше много по-трудно, отколкото от чужди хора.

— Моля предайте на Колинда, че съм приключила с Турана Норил — каза тя на Корам, — и я помолете да ми изпрати Катерин Алрудин. — Искаше първо да се справи със Сестрите, които си нямаха Стражници. Корам кимна сдържано и се затича, без да обели дума. У тези айилци нямаше капка вежливост.

Мендан се приведе и я изгледа с удивително сините си очи. Един от двамата винаги оставаше с нея, каквото и да им кажеше. На слепоочията на Мендан беше завързана ивица червен плат с древния символ на Айез Седай. Като останалите мъже, които носеха това нещо, и като Девите, той като че ли само я чакаше да направи някаква грешка. Какво пък, те далеч не бяха първите и съвсем не бяха най-опасните. Седемдесет и една години бяха минали, откакто Верин за последен път бе допуснала сериозна грешка.

Тя отвърна на Мендан с преднамерено бегла усмивка и понечи да се дръпне обратно в шатрата, когато нещо изведнъж привлече очите й и я задържа като желязна стега. Ако точно в този момент айилецът се бе опитал да й пререже гърлото, нямаше и да го забележи.

Десетина жени бяха коленичили наблизо в редица и въртяха тежките каменни чукала върху плоските хромели, досущ като онези в най-затънтените ферми. Други жени сипваха зърно от кошници и прибираха грубо смляното брашно. Коленичилите жени бяха в тъмни поли и бели блузи, сгънати забрадки придържаха косите им назад. Една от тях, забележимо по-ниска от останалите, единствената, чиято коса не висеше чак до кръста или още по-надолу, нямаше по себе си никакви нанизи или гривни. Тя вдигна за миг очи и злобата по зачервеното й от слънцето лице се изостри, щом срещна погледа на Верин. Но само за миг, преди отново да сведе гръб над тежкия си труд.

Верин се дръпна рязко в шатрата и стомахът й се сви от болка. Иргайн, от Зелената Аджа. По-скоро — беше Зелена преди да я усмири Ранд ал-Тор. Засланянето затъпяваше и замъгляваше връзката към Стражника, но усмиряването я пресичаше като самата смърт. Единият от двамата на Иргайн почти веднага бе издъхнал от удара, докато вторият беше загинал, опитвайки се да избие хиляди айилци, без изобщо да направи опит да се спаси. Най-вероятно сега самата Иргайн също искаше да е мъртва. Усмирена. Верин притисна корема си с две ръце. Нямаше да повърне. И по-лоши неща беше виждала от една усмирена жена. Много по-лоши.

— Няма надежда, нали? — промълви хрипливо Турана. Хлипаше тихо и се взираше в сребърната чаша в треперещите си ръце, сякаш виждаше нещо далечно и ужасно. — Никаква надежда.

— Винаги има изход, стига да го потърсиш — отвърна Верини я потупа разсеяно по рамото. — Човек винаги трябва да го търси.

Мислите й запрепускаха бясно, без да засегнат Турана. Светлината бе свидетел, че коремът й сякаш се бе изпълнил с гранясала мас от гледката с усмирената Иргайн. Но какво търсеше тя сред жените, мелещи зърно? И облечена като айилка! Нима й бяха възложюга този труд само за да я види Верин? Глупав въпрос — дори при един тавирен, силен като Ранд ал-Тор и само на няколко мили оттук, все пак броят на уж случайните съвпадения надвишаваше приемливото. Нима бе сбъркала нещо? В най-лошия случай грешката й едва ли беше голяма. Само че понякога малките грешки можеше да се окажат също толкова фатални, колкото големите. Колко ли щеше да удържи, ако Сорилея решеше да я прекърши? Подозираше, че срокът ще се окаже отчайващо къс. В някои отношения Сорилея изглеждаше най-твърдата жена, която тя бе срещала в живота си. И едва ли нещо можеше да я спре. Грижа за друг ден. Никакъв смисъл нямаше да се опитва да превари самата себе си.

Тя коленичи и положи известно усилие да утеши Турана, но без да се престарава. Утешителни слова, които звучаха не по-малко кухо за самата нея, отколкото за Турана, ако се съдеше по замъгления й поглед. Нищо не можеше да промени положението на Турана освен самата Турана, а това трябваше да произтече от самата нея. Бялата сестра само захлипа по-силно и раменете й се разтресоха беззвучно, а сълзите потекоха неудържимо по лицето й. Влизането на двете Мъдри и на двамата млади айилци, които не можеха да се изправят в схлупената шатра, дойде почти като облекчение. Поне за Верин. Тя се надигна и ги посрещна с изискан реверанс, но никой от новодошлите не прояви интерес към нея.

Давиена беше зеленоока жена с жълто-червеникава коса, Лосайн — сивоока и с тъмна коса, съвсем леко червенееща се на слънцето. И двете бяха с една глава по-високи от Верин и на лицата и на двете се бе изписало изражението на жени, на които е възложена мръсна задача, която биха предпочели да прехвърлят на някой друг. Никоя от двете не можеше да прелее достатъчно, че да е сигурна, че ще задържи Турана сама но двете се свързваха, сякаш бяха оформяли кръгове през целия си живот, и светлината на сайдар около едната сякаш се сливаше с тази на другата, въпреки че не стояха една до друга. Верин се насили да се усмихне, за да не се намръщи. Откъде ли го бяха научили? Готова беше да заложи всичко, че само допреди няколко дни не са го знаели.

А после всичко стана бързо и много гладко. Докато приведените мъже повдигаха Турана на крака, прихващайки я под мишниците, тя изтърва сребърната чаша. Празна, за нейно щастие. Не оказа никаква съпротива, което също беше добре предвид това, че всеки от двамата можеше да я отнесе с една ръка като торба зърно, но зяпналата й уста издаде пронизителен стон. Айилците не й обърнаха никакво внимание. Давиена, съсредоточила кръга върху връзката, намести щита и Верин напълно се освободи от Извора. Никоя от тях не й се доверяваше дотолкова, че да й позволи да държи сайдар без причина, каквито и клетви да беше изрекла. Никоя не даде вид, че е забелязала, но със сигурност щяха да го покажат, ако бе задържала Силата. Мъжете повлякоха Турана навън, босите и крака се затътриха по пластовете постелки по пода на шатрата, и Мъдрите излязоха след тях. И толкова. Каквото можеше да се направи с Турана, беше направено.

Верин въздъхна дълбоко и се смъкна върху една от ярките възглавнички с пискюли. До нея на постелките лежеше фино изплетен от златни ленти поднос. Тя напълни една сребърна чашка от калаената кана и отпи дълбоко. Жажда будеше този труд и умора. До края на деня оставаха часове, а тя вече се чувстваше така, сякаш бе мъкнала тежък сайдък на мили разстояние. През хълмове. Чашката се върна на подноса и тя измъкна малкия си, подвързан с кожа бележник, затъкнат зад колана й. Винаги им беше нужно малко време, докато намерят и й доведат следващата, за която ги помолеше. Няколко мига да прегледа записките си и да добави нови щяха да са само от полза.

Да си води бележки за пленничкнте нямаше нужда, но внезапната поява на Кацуан Мелайдрин преди три дни й даваше повод за безпокойство. Какво целеше Кацуан? Спътничките на тази жена можеха да се пренебрегнат, но самата Кацуан беше жива легенда и дори достоверните части на тази легенда я правеха наистина много опасна. Опасна и непредсказуема. Тя извади писалото от малкото дървено ковчеже, което си носеше винаги, и посегна към затвореното в калъфа шишенце с мастило. И всъщия момент в шатрата влезе друга Мъдра.

Верин скочи толкова бързо, че изтърва бележничето. Ерон изобщо не можеше да прелива, но въпреки това Верин я удостои с по-дълбок реверанс, отколкото Давиена и Лосайн преди малко. Опита се да прикрие и бележничето под полите си, но пръстите на Ерон го стигнаха първи. Верин се изправи и спокойно загледа как високата жена запрелиства страниците.

Две небесносини очи срещнаха нейните. Очи като зимно небе,

— Някакви хубави рисунчици и много неща за растения и за цветя — каза хладно Ерон. — Не виждам нищо за въпросите, които си изпратена да зададеш. — И не й го подаде, а направо й го натика в ръцете.

— Благодаря, Мъдра — отвърна хрисимо Верин и прибра книжката на сигурно зад колана си. За всеки случай приклекна още веднъж, също толкова дълбоко като първия път. — Имам навик да си записвам това, което видя. — Някой ден щеше да се наложи да седне и да опише шифъра, който използваше в бележниците си — рафтовете и сандъците в покоите й над библиотеката на Бялата кула до такава степен бяха претъпкани с тях, че цял живот нямаше да стигне, за да ги изчете човек — някой ден, но се надяваше да не е скоро. — Колкото до… хм… пленничките, всички те досега повтарят в различни варианти едно и също. Кар-а-карн трябвало да бъде подслонен в Кулата до Последната битка. Тяхното… хм… лошо отношение към него започнало заради опита му да се измъкне. Но вие, разбира се, вече знаете това. Не се безпокойте. Сигурна съм, че ще разбера повече. — Вярно до последната дума, макар да не съдържаше цялата истина; твърде много Сестри бе виждала да загиват, за да рискува да изпрати други в гроба без напълно основателна причина. Проблемът бе в това да реши какво може да предизвика този риск. Начинът, по който бяха отвлекли младия ал-Тор — да го отвлече пратеничество, което уж трябвало да преговаря с него — гневеше айилците до смърт, въпреки че, доколкото тя разбираше, въпросното „лошо отношение“ почти не ги вълнуваше.

Ерон придърпа дългия си шал — златните и костени гривни по ръцете й леко издрънчаха — и впери очи в лицето на Верин, сякаш искаше да отгадае мислите й. Ерон, изглежда, заемаше високо положение сред Мъдрите и макар Верин да бе виждала понякога усмивка да набразди тези мургави бузи, топла и ведра усмивка, тя никога не беше насочена към някоя Айез Седай. „Никога не сме подозирали, че точно вие ще се провалите“ — бе заявила тя на Верин някак мъгляво. В останалото обаче нямаше нищо неясно. „Айез Седай нямат чест. Дай ми едно косъмче повод за подозрение и с ей тези ръце ще те напердаша така, че да не можеш да се изправиш. Две косъмчета ми дай, и ще те набуча на кол за храна на лешоядите и мравките.“ Верин примигна към нея, стараейки се да си придаде откритост. И кротост — не биваше да забравя кротостта. Хрисимост и покорство. Страх не изпитваше. В дългия си живот бе срещала много по-твърди погледи, от жени — както и от мъже, — които не биха изпитали и нищожното угризение на Ерон, ако им се наложеше да сложат край на живота й. Но беше положила твърде голямо усилие, за да я изпратят да задава тези въпроси. Не можеше да си позволи всичко тепърва да отиде нахалост. Само лицата на тези аилци да не бяха толкова безизразни…

Изведнъж забеляза, че вече не са сами под покрива на шатрата. Две светлокоси Деви бяха влезли, с една жена в черна роба, една педя по-ниска от тях. Крепяха я под мишниците да не падне. От едната й страна стоеще Тиалин, длъгнеста и рижа, с мрачно изражение под сиянието на сайдар, засланящ загърнатата в черно пленничка. Косата на Сестрата висеше на потни къдрици до раменете, няколко кичура се бяха залепили на лицето й, толкова изцапано с прах, че отначало Верин не можа да я познае. Изпъкнали скули, но не много високи, и леко изкривен като клюн нос, и леко скосени кафяви очи… Белдеин. Белдеин Нирам. Беше й преподавала като момиче в няколко класа за новачки.

— Ако мога да попитам — промълви предпазливо тя, — защосте довели нея? Помолих за друга. — Белдеин си нямаше Стражник, въпреки че беше Зелена — издигната беше до шала едва преди три години, а Зелените бяха особено придирчиви за първия — но ако започнеха да й водят която на тях им хрумне, следващата сигурно щеше да е с двама-трима Стражници. Смяташе, че ще може да се справи с още две за днес, но не и ако една от тях имаше дори един Стражник. А се съмняваше, че ще й дадат друга възможност с която и да е от тях.

— Катерин Алрудин е избягала снощи — избълва с яд Тиалин и Верин зяпна.

— Позволили сте й да избяга? — избухна тя, без да мисли. Умората не беше извинение, но думите се заизливаха от устата й, без да може да ги спре. — Как сте могли да проявите такава глупост? Тя е Червена! И нито е страхливка, нито е немощна в Силата! Кар-а-карн може да се окаже в опасност! И защо не сте ни казали?

— Разбра се едва тази сутрин — изръмжа една от Девите. Очите й бяха като лъскави сапфири. — Една Мъдра и двама Кор Дарей са били отровени, а гай-шайн, който им е поднасял пиенето, е намерен с прерязано гърло.

Ерон повдигна вежди и изгледа хладно Девата.

— Тя към теб ли се обърна, Караюин? — Двете Деви се захванаха най-усърдно със задачата да крепят Белдеин. Ерон само изгледа Тиалин, но червенокосата Мъдра сведе очи. Верин беше следващият обект на внимание. — Твоята загриженост за Рандал-Тор ти прави… чест — каза й с неприязън Ерон. — Ще го пазят зорко. Не е нужно да знаеш повече. Дори и това ти е много. — Тонът й изведнъж се втвърди. — Но чирачките не използват такъв тон с Мъдри, Верин Матуин Айез Седай. — Последното го изръмжа.

Потискайки въздишката си, Верин едва не се прекатури в поредния дълбок реверанс и с част от ума си съжали, че не е вече толкова тъничка и гъвкава, както когато е пристигнала за първи път в Бялата кула. Фигурата й не беше никак подходяща за всички тези прикляквания.

— Простете ми, Мъдра — отвърна тя с покорство. Избягала! Всичко беше ясно — за нея, макар и не за айилката. — Сигурно съм си изгубила ума от притеснение. — Жалко че нямаше как да се погрижи Катерин да я споходи фатална злополука. — Ще се постарая на всяка цена да не го забравям повече. — Дори едно леко трепване на миглите не показа дали Ерон го прие. — Ще позволите ли да й поема щита, Мъдра?

Ерон кимна, без да поглежда към Тиалин, и Верин бързо прегърна Извора, поемайки освободения от Тиалин щит. Никога нямаше да престане да се удивлява, че при айилците жени, които не могат да преливат, така леко командват жени, които могат. Тиалин не беше много по-немощна в Силата от Верин, но поглеждаше към Ерон почти толкова нащрек, колкото Девите, и когато двете побързаха да излязат от шатрата, след като Ерон им даде знак с ръка, Тиалин изостана само с една стъпка.

Ерон обаче не си тръгна веднага.

— Няма да споменаваш за Катерин Алрудин пред Кар-а-карн — каза тя. — Той си има достатъчно неща, за които да мисли, за да го безпокоим с дреболии.

— Нищо няма да му кажа — съгласи се бързо Верин. Дреболии ли? Една Червена със силата на Катерин не можеше да се нарече „дреболия“. Може би трябваше да си го отбележи? Трябваше да помисли за това.

— Гледай да си държиш езика, Верин Матуин, че иначе ще ти потрябва да виеш с него.

Нямаше какво да бе отговори на това, така че Верин се съсредоточи върху кротостта и покорството и отново приклекна. Коленете й простенаха.

След като и Ерон си излезе, Верин си позволи да въздъхне облекчено. Беше се побояла, че Ерон ще реши да остане. Да получи разрешение да остава насаме с пленничките й беше струвало почти толкова усилие, колкото да накара Сорилея и Амис да решат, че е необходимо те да бъдат разпитани, и то от човек, запознат с порядките на Бялата кула. Ако разберяха, че са били подведени… Но и това беше утрешна грижа. Изглежда, напоследък ги трупаше доста.

— Водата е достатъчно, за да си умиеш лицето и ръцете поне — каза тя кротко на Белдеин. — И ако желаеш, ще те Изцеря. — Всяка Сестра, която бе разпитала, имаше поне по няколко отока по тялото. Айилките не биеха пленничките, освен когато не разсипеха вода или не се мотаеха с работата си — и най-високомерният израз на непокорство се посрещаше с презрителен смях, — но подкарваха жените в черните роби като животни, с удар с пръчка, за да тръгнат или спрат, и още по-силен удар, ако не се подчиняват достатъчно бързо. А Церенето правеше и другите неща по-лесни.

Оцапана, запотена и трепереща като тръстика на вятър, Белдеин сви устни.

— По-скоро бих приела да кървя до смърт, отколкото Церене от тебе! — сопна се тя. — Може би трябваше да очаквам, че ще пълзиш в краката на тези дивачки, но никога не съм допускала, че ще се унизиш да разкриваш тайни на Кулата! Това е равносилно на измяна, Верин! На бунт! — Тя изсумтя презрително. — Предполагам, че щом и това не те разколебава, не би могла да се спреш пред нищо! На какво още си ги научила с останалите освен на свързването?

Верин цъкна раздразнено с език и не си направи труда да срещне погледа й. Вратът вече я болеше от вдигане на глава към айилките — впрочем дори Белдеин стърчеше доста по-високо от нея, — коленете й се бяха схванали от реверанси и приклякания и твърде много жени, които трябваше да проявят повечко благоразумие, й бяха хвърляли днес в лицето сляпо презрение и глупава гордост. А кой по-добре от една Айез Седай трябваше да знае, че една Сестра трябва да носи много маски на лицето си пред света? Не можеш непрекъснато да сплашваш хората, нито да ги налагаш непрекъснато със сопата. Освен това е много по-добре да се държиш като новачка, вместо да те накажат като такава, особено ако това ти носи само болка и унижение. Дори Кируна трябваше все някой ден да го разбере.

— Седни, преди да си паднала — отвърна й тя. — Позволи ми да отгатна с какво си се занимавала днес. Ако се съди по тази прах по теб, бих предположила че си копала яма. С голи ръце, или са ти дали да използваш лъжичка? Нали знаеш, когато решат, че си приключила, ще те накарат да я зариеш отново. Я чакай да видя. Всичко, което виждам по теб, е оцапано, но тази роба ми се струва чиста, значи вероятно са те карали да копаеш гола-голеничка. Сигурна ли си все пак, че не искаш Церене? Слънчевото изгаряне може да боли много. — Тя наля една чаша вода и я тласна напред през шатрата на поток от Въздух, за да увисне пред Белдеин. — Гърлото ти сигурно е пресъхнало.

Младата Зелена зяпна за миг колебливо чашата; после краката й изведнъж поддадоха и тя се срина на една от възглавничките с горчив смях.

— Те ме… оводняват често. — Изсмя се отново, въпреки че Верин не можа да схване шегата. — Дават ми колкото искам вода, стига да я изгълтам до капка. — Тя изгледа Верин сърдито, замълча, след което продължи стегнато: — Тази рокля ти стои много добре. Моята я изгориха; сама го видях. Отмъкнаха ми всичко с изключение на това. — Тя докосна златния пръстен с Великата змия на левия си безимен пръст, ярко златисто сияние на окаляната длан, — Май не им достигна достатъчно кураж. Знам какво се опитват да постигнат, Верин, но няма да стане. Не и с мен, не и с никоя от нас!

Все още беше нащрек. Верин свали чашката върху пъстрия килим до Белдеин, след което вдигна своята и отпи, преди да заговори.

— О? И какво се опитват да постигнат?

Този път смехът на Белдеин беше не само горчив, но и хриплив.

— Да ни прекършат, и ти го знаеш! Да ни принудят да изречем клетвите пред ал-Тор, както сте направили вие. О, Верин, как сте могли? Да му се закълнете във вярност! И още по-лошо — на един мъж, и то точно на него! Дори да сте се осмелили да въстанете срещу Амирлинския трон, срещу Бялата кула… — двете имена прозвучаха на езика й, сякаш бяха едно и също — …как можахте да направите това!

За миг Верин се зачуди дали нещата нямаше да тръгнат по-добре, ако жените, държани сега в айилския стан, не бяха просто привлечени, също като нея, като суха клонка във въртопа на Ранд ал-Торовия тавирен, когато думите се бяха заизливали от устата й, без да остане време дори да се оформят в ума й. Не че бяха думи, които никога нямаше да изрече по своя воля — тавирен не въздействаше така, — но думи, които вероятно щеше да изрече веднъж на хиляда случаи при онези обстоятелства, веднъж на десет хиляди. Не, споровете за това доколко следва да се спазват клетви, дадени при такива обстоятелства, бяха дълги и разгорещени, а споровете за това как точно да се спазват все още продължаваха. Пръстите й опипаха разсеяно твърдия предмет в кесията на колана й — малка брошка с прозрачен камък, оформена в подобие на лилия с много венчелистчета. Никога не си я слагаше, но винаги я носеше със себе си — вече от почти петдесет години.

— Ти си да’цанг, Белдеин. Трябва да си го чула. — Не й беше нужно краткото кимване на Белдеин; според айилския закон го съобщаваха на „презряната“ като присъда. Това поне го знаеше, макар и да не знаеше много повече. — Дрехите ти, както и всичко останало от вещите ти, което може да гори, е изгорено, защото никоя айилка не би пожелала да притежава вещ, принадлежала на да’цанг. Всичко останало е било нарязано на късчета или смачкано и захвърлено, дори накитите, които си имала, и заровено в клозетна яма.

— И… И коня ми ли? — попита обезпокоено Белдеин.

— Те не убиват коне, но твоят къде е, не знам. — Сигурно го бяха продали на някого в града или го бяха дали на някой Аша’ман. Ако й кажеше това, щеше повече да навреди, отколкото да помогне. Верин като че ли си спомни, че Белдеин бе една от онези млади жени, които изпитваха дълбока страст към конете. — Оставили са те да задържиш пръстена, за да ти напомня коя си била и така срамът ти да стане още по-голям. Не знам дали биха ти позволили да се закълнеш на ал-Тор, дори на колене да ги молиш. Макар да ми се струва, че за теб това би било невероятно.

— Няма да го направя! Никога! — Думите обаче прокънтяха кухо и раменете на Белдеин се смъкнаха. Разтърсена беше, но не достатъчно.

Верин изписа топла усмивка на устните си. Един мъж някога й беше казал, че усмивката й му напомняла за починалата му майка. Надяваше се, че поне в това не я беше излъгал. Малко по-късно се бе опитал да мушне кинжал между ребрата й и тази нейна усмивка се оказа последното, което видяха очите му.

— Не виждам никакви причини да го направиш. Не, боя се, че ти по-скоро ще трябва да мислиш за безполезния труд, който те чака. Това при тях е срамно. Срамно до мозъка на костите. Разбира се, ако преценят, че ти не го приемаш така… О, милата ми. Готова съм да се обзаложа, че не ти харесва да копаеш дупки в земята без дрехи на гърба, дори да те пазят само Деви. Но представи си, да речем, че те накарат да стоиш така права в една шатра, пълна с мъже? — Белдеин се дръпна ужасена. Верин продължи да бърбори; бърборенето го беше усвоила почти до равнището на Талант. — Само ще те накарат да стоиш така пред очите им, нищо повече, разбира се. На да’цанг не се позволява да вършат нещо полезно, освен при голяма необходимост, а един айилец по-скоро би прегърнал вмирисана леш, отколкото да… Е, не е никак приятна тази мисъл, нали? Във всеки случай, за такива неща трябва да мислиш тепърва. Знам, че ще се съпротивляваш толкова дълго, колкото можеш, но не съм сигурна какво толкова има да му се съпротивлява човек. Те няма да се опитват да измъкват някаква информация от теб, или нещо друго, както правят с обикновените пленници. Но изобщо няма да те пуснат да си отидеш, докато не се уверят, че срамът е проникнал толкова дълбоко в душата ти, че там не е останало нищо друго. Дори това да отнеме остатъка от живота ти.

Устните на Белдеин се размърдаха беззвучно, но все едно че беше изрекла думите високо. „Остатъка от живота ми.“ Тя помръдна неловко на възглавницата и направи гримаса. Изгарянията или отоците, или схваналите се от непривичния труд мускули.

— Ще ни освободят — най-сетне промълви тя. — Амирлин няма да ни остави… Ще ни освободят или ние ще… Ще ни освободят!

Вдигна рязко сребърната чашка и загълта, докато не я изпразни, а после я протегна за още. Верин отпрати калаената кана по въздуха и я спусна на пода, за да може Белдеин да си налее.

— Или ще избягате? — каза Верин и мръсните ръце на Белдеин трепнаха и водата се плисна извън чашата. — Виж какво. За това имате точно толкова шанс, колкото да ви освободят. Обкръжени сте от армия айилци. А и очевидно ал-Тор може да призове неколкостотин от онези Аша’ман когато си поиска, за да ви изловят. — Другата жена потръпна, а и самата Верин едва се сдържа да не го направи. Тази малка неприятност трябваше да се спре още в началото. — Не, боя се, че ще трябва някак да намериш изхода си сама. Да се оправиш с нещата такива, каквито са. Разбери, във всичко това си съвсем сама. Знам, че не ви позволяват да говорите помежду си. Съвсем сама — въздъхна тя. Две широко отворени очи я изгледаха, сякаш виждаха червена усойница. — Не е нужно да го правиш по-лошо, отколкото е. Позволи ми все пак да те Изцеря.

Едва изчака жалкото й кимване и се премести до нея, коленичи и постави длани върху главата й. Младата жена беше почти готова. Верин се разтвори за още сайдин и запреде потоците на Цера, а Зелената изпъшка и се сгърчи. Полупразната чаша изпадна от ръцете й и политналата й настрани ръка събори каната, Е, сега вече наистина беше готова.

В миговете на объркване, обхващащи всеки, след като е Изцерен, докато Белдеин все още примигваше и се мъчеше да се съвземе, Верин се разтвори още повече, разтвори се през изваяния като цвете ангреал в кесийката си. Не беше много мощен този ангреал, но достатъчно, а за това нещо тя имаше потребност от всяка допълнителна трошица Сила, която можеше да й даде. Потоците, които започна да тъче сега съвсем не приличаха на Церенето. В тях сега най-вече преобладаваше Дух, но имаше също и от Вятър, и от Вода и Земя — последното бе малко трудно за нея, и дори нишките на Дух трябваше да се разместят и преподредят отново и отново, толкова сложно, че можеха да смаят и най-изкусната тъкачка на килими. Дори някоя Мъдра да надникнеше в шатрата, едва ли щеше притежава редкия Талант да разбере какво върши Верин. Трудности щяха да я сполетят, навярно болезнени трудности, така или иначе, но щеше да преживее всичко, стига да не откриеха.

— Какво… — промълви замаяно Белдеин. Главата й щеше да се люшне, ако Верин не я държеше в ръцете си. Клепачите й бяха полузатворени. — Какво ми… Какво стана?

— Нищо, което би ти навредило — увери я Верин. Жената можеше да умре след година или след десет заради това, но самият сплит нямаше да й навреди. — Повярвай ми, толкова е безопасно, че може и на бебе да се използва. — Разбира се, това зависеше от решението ти какво да направиш после с бебето.

Трябваше да подреди потоците нишка по нишка, но говоренето като че ли по-скоро помагаше, отколкото пречеше. А и твърде дългото мълчание можеше да породи съмнение у двамата пазачи отвън. Очите й пробягваха често към полюшващото се платнище на входа. Искаше отговори, които нямаше намерение да споделя с никого, отговори, които никоя от жените, които разпитваше, нямаше да й даде драговолно, дори да ги знаеха. Един от малките ефекти от тези сплитове бе в това, че отваряше разума и развързваше езика по-добре от всяка билка — и този ефект настъпваше бързо.

Тя сниши гласа си почти до шепот и продължи:

— Това момченце ал-Тор, изглежда, смята, че си има донякъде поддръжнички в Бялата кула, Белдеин. Тайни, разбира се. Трябва да са тайни. — Дори ако някой човек опреше ухо до платнището на шатрата, щеше да долови само, че си говорят нещо. — Кажи ми всичко, което знаеш за тях.

— Поддръжнички? — промърмори Белдеин и се опита да се намръщи, което, изглежда, се оказа извън възможностите й. Размърда се, въпреки че движението едва ли заслужаваше думата „развълнувано“, по-скоро бе плахо и немощно. — Негови? Сред Сестрите? Не е възможно. Освен самите вас, които… Как можахте, Верин? Защо не се възпротивихте поне?

Верин изцъка раздразнено. Не заради глупавото предположение, че е могла да се възпротиви на един тавирен. Момчето изглеждаше толкова уверено. Защо? Гласът й остана тих.

— Имаш ли някакви подозрения, Белдеин? Чувала ли си някакви клюки преди да напуснеш Тар Валон? Да шепнат нещо? Някоя, която да е намекнала да се отнесете с него другояче? Кажи ми.

— Никоя. Коя би могла?… Никоя не би могла да… А толкова се възхищавах от Кируна. — Имаше нотка на тъга в унесения като в полусън глас на Белдеин, а сълзите, потекли, от очите й, оставиха дири по запрашеното й лице. Само ръцете на Верин я придържаха да седи изправена.

Верин продължи да налага пласт по пласт нишките на сплита си, а очите й пробягваха от работата й към платнището на входа и обратно. Усети, че и тя самата почти се изпотява. Сорилея можеше да реши, че има нужда от помощ в разпита. Можеше да доведе някоя от останалите Сестри в Слънчевия палат. Само да разбереше някоя от Сестрите за това, усмиряването й беше почти сигурно.

— Значи трябваше да го доставите на Елайда изкъпаничък и кротичък — продължи тя малко по-високо. Тихият тон бе продължил твърде дълго. Никак не й се искаше двамата отвън да докладват, че си шепне с пленничките.

— Не можех… да се изкажа… против решението на Галина. Тя водеше… според заповедта на Амирлин. — Белдеин отново се помръдна немощно. Клепките й изпърхаха. — Трябваше… да го накараме… да се покори! Трябваше да се подчинява! Не биваше… да се държим с него… толкова, грубо. Сякаш го… подложихме… на разпит. Грешка.

Верин изсумтя. Грешка? Погром бе по-точната дума. Пълен провал от самото начало. Сега мъжът гледаше на всички Айез Седай също като Ерон. А ако бяха успели да го закарат в Тар Валон? Един тавирен като Ранд ал-Тор, озовал се наистина в Бялата кула? При такава мисъл и камък можеше да се разтрепери. Както и да се обърнеха нещата, „бедствие“ със сигурност щеше да е твърде мека дума. Цената, платена в Думайски кладенци, беше твърде ниска, за да се избегне това.

Тя продължи да задава въпроси с тон, който да може ясно да се чува от всеки, заслушал се отвън. Да задава въпроси, за които вече имаше отговори, и да отбягва онези, които бяха твърде опасни, за да се чуе отговорът им. Почти не обръщаше внимание на думите, излизащи от устата на Белдеин. Съсредоточи се само над вътъка си.

Твърде много неща бяха завладявали интереса й през годините и не всички бяха получавали одобрението на Кулата. Почти всяка дивачка, дошла в Бялата кула за обучение — както същинските дивачки, които наистина бяха започнали да се учат сами, така и момичета, които просто бяха започнали да докосват Извора, тъй като вродената им искра бе започнала да се усилва сама; за някои Сестри същинска разлика между едните и другите не съществуваше — почти всички от тях си бяха изобретили поне по една своя хитринка и тези малки момичешки фокуси винаги се свеждаха до две цели. Начин да се подслушват хорските разговори и начин да накараш хората да правят каквото ти искаш.

На първото Кулата не обръщаше особено внимание. Дори една дивачка, придобила сама значителен контрол над Силата, много скоро научаваше, че докато носи новашкото бяло, не може да си позволи нещо повече от бегло докосване на сайдин, без да я надзирава някоя от Сестрите или Посветените. Което всъщност ограничаваше много рязко подслушването. Вторият фокус обаче твърде силно намирисваше на изрично забранената Принуда. О, то не беше нищо повече от средство да накараш татенцето да ти подари хубава рокличка или дрънкулки, които иначе не иска да ти купи, или да накараш мамчето да ти позволи да виждаш младежите, с които обикновено ти забранява да се срещаш, все такива неща, но Кулата изкореняваше тази хитрина с най-голямо усърдие и много резултатно. Много от момичетата и жените, с които Верин беше говорила през годините, не можеха вече да пресъздадат сплитовете, още по-малко да ги използват, а доста от тях дори не можеха да си ги припомнят. Но от парченца, късчета и трошици от полузабравените сплитове, сътворени от необучени момичета за най-ограничени цели, Верин бе успяла да възстанови нещо, забранено от Кулата още от нейното основаване. В началото всичко това беще само плод на нейното любопитство. „Любопитството — помисли си тя кисело, докато тъчеше сплита над Белдеин — ме е тикало в не един врящ казан.“ Ползата се появи по-късно.

— Предполагам, че Елайда е смятала да го държи в отворените клетки — подхвърли тя небрежно. Клетките със стени от стоманени решетки бяха предназначени за мъже, които могат да преливат, както и за задържани за някое прегрешение жени от Кулата, дивачки, представяли се за Айез Седай, и за всеки друг, който трябва едновременно да бъде затворен и ограничен от достъп до Извора. — Едва ли е най-подходящото място за Преродения Дракон. Никакви удобства, никаква интимност. Впрочем, ти вярваш ли, че той е Преродения Дракон, Белдеин? — Този път се спря, за да чуе отговора.

— Да — изсъска Белдеин и завъртя изплашените си очи към лицето на Верин. — Да… но той трябва… да бъде държан… в безопасност. Светът… трябва да бъде… предпазен… от него.

Интересно. Всички те твърдяха че светът трябвало да бъде предпазен от него; по-интересното бяха онези от тях, които смятаха, че и той самият се нуждае от защита. Някои от тези, които го бяха казали, я изненадваха.

За очите на Верин сплитът, който бе изтъкала, приличаше на сложна плетеница от бледо сияещи прозрачни нишки, всички овързани над главата на Белдеин, с по четири нишки на Дух, подаващи се извън плетеницата. Две от тях, една срещу друга, тя придърпа и плетеницата бавно се смъкна, пропадайки навътре, в нещо, намиращо се на самата граница на порядъка. Очите на Белдеин изведнъж се разшириха и се зареяха в безкрайната далечина.

С твърд и много нисък глас Верин заизрежда указанията си. Съвети по-скоро, въпреки че ги произнасяше като команди. За да им се подчини, Белдеин трябваше да намери основания вътре в самата себе си; не го ли направеше, тогава целият този труд щеше да е отишъл напразно.

С последните си думи Верин притегли другите две нишки на Дух и плетеницата се смъкна още надолу. Този път в нещо което напомняше за съвършен ред, на шарка, по-изрядна и изкусна и от най-сложната дантела, и след като беше довършена, я затегна със същото действие, с което бе започнало свиването й. Този път тя продължи да пропада навътре в себе си и все по-навътре в главата на Белдеин. Смътно сияещите нишчици потънаха в нея и изчезнаха. Очите на Белдеин се подбелиха и тя започна да се тресе, крайниците й се загърчиха. Верин я придържаше толкова грижливо, колкото можеше, но главата на Белдеин продължи да се мята и босите й пети биеха в постелките. Скоро само най-грижливото Вкопаване щеше да открие, че й е сторено нещо, а дори и то нямаше да може да различи сплита. Верин го беше изпробвала много старателно, нея никой не можеше да я надмине във Вкопаването.

Това, което бе изтъкала, разбира се, нямаше нищо общо с Принудата такава, каквато я описваха древните текстове. Сплитът се получаваше мъчително бавно, с тези толкова сложни паяжини, заплетени една в друга, и освен това, за да подейства, оставаше необходимостта от вътрешен мотив. Много помагаше, ако обектът е емоционално уязвим, но най-съществено беше доверието. Дори да хванеш някого с изненада не вършеше никаква работа, ако е подозрителен към теб. Този факт значително ограничаваше ползата му при мъжете; твърде малко бяха мъжете, които не изпитваха подозрения към Айез Седай.

Но дори недоверчивостта да се оставеше настрана, мъжете за съжаление бяха много лоши обекти на въздействие. Тя така и не можеше да разбере защо. Повечето от онези момичешки сплитове бяха предназначени за татковците или за други мъже. Всяка силна личност можеше да започне да поставя под въпрос собствените си действия — или дори да откаже да ги извършва, което водеше до други усложнения — но при всички други еднаквости, мъжете бяха по-склонни да го правят. Много по-склонни. Сигурно отново заради подозрителността. Веднъж един мъж дори бе запомнил сплитовете, които му беше направила, без да запомни указанията, които му беше дала. И колко неприятности й беше създало това! С такова нещо повече не можеше да се рискува.

Най-сетне конвулсиите на Белдеин спряха и тя вдигна мръсна длан към главата си.

— Какво… Какво стана? — отрони тя едва чуто. — Припаднах ли? — Забравата беше един от добрите моменти при този сплит, и нищо чудно. В края на краищата, татенцето не биваше да помни, че си го накарала някак да ти купи скъпата рокля.

— Сигурно е от жегата — отвърна Верин и й помогна да седне. — На мен също ми се завива свят по веднъж-дваж на ден. — При нея беше от умората, не от жегата. Удържането на толкова сайдин направо те изцеждаше, особено след като си го правила четири пъти на ден. Ангреалът с нищо не помагаше да преодолееш ефекта, след като престанеш да го използваш. Тя самата сенуждаеше от нечия ръка да я подкрепи. — Мисля, че е достатъчно. Ако припадаш, сигурно ще ти намерят някаква работа под слънцето. — Тази възможност като че ли никак не зарадва Белдеин.

Верин потърка тила си и надникна през отвора на шатрата. Корам и Мендан отново спряха играта си на котешка люлка; по нищо не им личеше, че са подслушвали, но тя бе готова да заложи живота си, че са. Каза им, че е приключила с Белдеин, и след миг размисъл добави, че моли за още една кана вода, тъй като Белдеин е разляла предишната. Загорелите лица на двамата мъже потъмняха още повече. Щяха да го предадат на Мъдрата, която щеше да дойде за Белдеин. Това щеше също да й помогне малко да стигне сама до решението.

Слънцето все още го чакаше дълъг път преди да се смъкне зад хоризонта, но болката в тила й подсказа, че е време да спре за днес. Все още можеше да се оправи с още една Сестра, но ако го направеше, на заранта щеше да го усеща с всеки мускул. Очите й се спряха на Иргаин, сега с жените, носещи кошници със зърно за хромелите. Как ли щеше да протече животът й, ако не беше толкова любопитна, зачуди се Верин. Първо, щеше да се омъжи за Едвин и да си остане зъв Фармадинг, вместо да отиде в Бялата кула. Второ, щеше отдавна да е умряла, както и децата й, които така и не беше имала, а също и внуците й.

Тя въздъхна и се обърна към Корам.

— Когато Мендан се върне, би ли отишъл да кажеш на Колинда, че моля да се видя с Иргаин Фатамед?

Болката в мускулите утре щеше да е малка отплата за страданията, които чакаха Белдеин за разлятата вода, но тя го направи не заради това, нито дори заради любопитството си. Все още имаше задача. Трябваше някак да опази младия Ранд жив до деня, в който той трябваше да загине.

* * *

Стаята можеше да е в някой величествен палат, само дето нямаше нито прозорци, нито врати. Огънят в камината от златист мрамор не излъчваше топлина и пламъците му не поглъщаха дървените цепеници. Мъжът, седнал до масата с позлатени крачета по средата на килима, изтъкан от блестящи нишки злато и сребро, не се интересуваше особено от вещите на този Век. Нужни бяха само за да впечатлят — за нищо друго. Не че всъщност му трябваше нещо повече от самия него, за да прекърши и най-коравата гордост. Наричаше се Моридин и със сигурност никой досега не бе имал повече право да се назове „Смърт“.

От време на време погалваше разсеяно двата умствени капана, увиснали на два най-обикновени копринени шнура на врата му. При всяко докосване кървавочервеният кристал на кур’сувра започваше да пулсира и вихърчета се завихряха в безкрайните му дълбини като туптенето на сърце. Но същинското му внимание беше погълнато от играта, наредена пред него на масата: тридесет и три червени фигурки и тридесет и три зелени, върху игралното табло от тринадесет на тринадесет квадрата. Възстановка на най-ранните версии на една прочута игра. Най-важната фигура, Рибаря, черно-бяла като игралната повърхност, все още чакаше на изходната си позиция в централния квадрат.

Сложна игра, ша’рах, древна, много отпреди Приказния век. Ша’рах, черан, и но’ри. Сега я наричаха просто „камъчета“ и всяка от версиите й си имаше привърженици, които твърдяха, че обхващала всички тънкости на живота, но Моридин винаги бе предпочитал ша’рах. Само девет души, все още живи, я помнеха сега. Той я владееше до майсторство. Много по-сложна от черан и от но’ри. Първата цел беше пленяването на Рибаря. Едва тогава играта започваше наистина.

Към него пристъпи слуга — строен гъвкав младеж, облечен от главата до петите в бяло и невъзможно красив, поклони се и му поднесе кристален бокал на сребърен поднос. Усмихна се, но усмивката не засегна черните му очи, по-безжизнени и от очите на мъртвец. Повечето хора щяха да се почувстват най-малкото неловко, ако ги погледнеха такива очи. Моридин само взе бокала и махна с ръка на слугата да си излезе. Винарите в тези времена произвеждаха чудесни сортове вина. Той обаче не отпи.

Рибаря притегляше вниманието му, мамеше го като стръв. Няколко фигури можеха да се движат по различен начин, но само Рибаря сменяше свойствата си според това къде стои; на бял квадрат — слаб в атаката, но гъвкав в измъкването; на черен — силен в атаката, но муден и уязвим. Когато играеха майстори, Рибаря многократно сменяше страна до края. Зелено-червеният целеви ред, обграждащ игралното табло, можеше да бъде заплашван от всяка фигура, но само Рибаря можеше да се придвижи на него. Не че беше неуязвим дори там — Рибаря никога не беше неуязвим. Когато Рибаря е твой, се стремиш да го придвижиш до квадрат от твоя цвят зад противниковия край на дъската. Това носеше победа по най-лесния начин. Когато противникът ти държи Рибаря, се стремиш да не му оставиш никакъв избор, освен Рибаря да се придвижи на твоя цвят. Навсякъде, стига да е покрай целевия ред. В повечето случаи да задържиш Рибаря можеше да се окаже по-скоро опасно. Разбира се, имаше и трета пътека към победата в ша’рах, стига да успееш да я спечелиш преди да си се оказал в клопка. Играта тогава винаги се израждаше в кърваво меле и победата идваше само след пълното унищожение на противника ти. Веднъж, изпаднал в отчаяние, той го беше опитал, но този опит се беше провалил. Болезнено.

Внезапна ярост кипна в главата на Моридин и черни петънца закръжиха през очите му, щом сграбчи Вярната сила. Екстаз, стигащ до безумна болка, прокънтя като небесен тътен през съществото му. Ръката му се сви около двата умствени капана и Вярната сила се затвори около Рибаря и го надигна във въздуха, на косъм преди да го стрие на прах и да превърне прахта в небитие. Бокалът в другата му ръка се строши. Свитият му юмрук за малко щеше да скърши двата кур’сувра. Саа бяха като черен вихър, но не затъмниха взора му. Рибаря винаги се изработваше като фигура на мъж, с превръзка на очите и с ръка, опряна на хълбока, с кръв, капеща през пръстите му. Причините, както и източникът на името, се бяха изгубили в мъглявините на времето. Това понякога го безпокоеше, гневеше го какво ли знание може да се е изгубило с въртежа на Колелото, знание, от което той се нуждаеше, знание, на което той имаше право. Право!

Той бавно постави Рибаря обратно на игралното табло. Пръстите му бавно се отвориха и пуснаха и кур’сувра. Нямаше нужда от унищожение. Все още. Ледено спокойствие замени гнева с едно мигване на окото. Кръв и вино закапаха от наранената му длан. Навярно Рибаря всъщност произлизаше от някаква смътна утайка от спомен за Ранд ал-Тор, като сянка на друга сянка. Все едно. Той усети, че се смее, и не направи усилие да се спре. На дъската Рибаря стоеше и чакаше, но в по-голямата игра ал-Тор вече се движеше според неговите желания. И скоро, твърде скоро… Много трудно е да изгубиш играта, след като играеш едновременно и от двете страни на дъската. Моридин се разсмя така силно, че сълзи рукнаха по лицето му, но той не го забеляза.