Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (20)

Деветнадесета глава

— Този път — предупреди Ан — по-добре остави да говоря аз. Ясно?

Веждите й се вдигнаха толкова косо нагоре, че Зед си помисли, че ще се срещнат. Тя се наведе достатъчно, за да може той да усети трептящия аромат на наденички в дъха й. С нокътя си го удари по яката — още едно предупреждение, макар и безмълвно.

Зед запримига невинно.

— Щом предпочиташ, моля, добре дошла, но историите ми винаги служат на твоите интереси и на нашите цели — най-искрено.

— О, разбира се, твоят остър ум и находчивост винаги са истинско удоволствие.

Зед почувства, че обидената й усмивка му идва в повече. Сардоническата забележка беше съвсем достатъчна. В тези неща си имаше приети норми. Жената наистина трябваше да бъде научена къде е границата.

Погледът на Зед се съсредоточи зад нея, към конкретния проблем. Плъзна поглед към слабо осветената врата на странноприемницата. Намираше се оттатък улицата, в дъното на тясна, тъмна алея. Над нея, между два склада, висеше малка табела: „Странноприемницата на Джестър“.

Зед не знаеше името на големия град, в който бяха влезли по тъмно, но беше категоричен, че предпочита да мине транзит през него. Преди да стигнат до тази странноприемница, бяха минали през още няколко. Ако имаше избор, не би се спрял точно на това място.

Странноприемницата на Джестър изглеждаше сякаш е рожба на нечие случайно хрумване, запратила я в тъмното между сградите. Или сякаш собствениците са искали да я скрият от погледите на честните хора и критическото око на властта. Доколкото можеше да съди по посетителите, които вече бе видял, везните се накланяха към второто предположение. Повечето мъже приличаха на разбойници или скитници.

— Не ми харесва — измърмори той под мустак.

— На теб нищо никога не ти харесва — сопна му се Ан. — Ти си най-вироглавият човек, който съм срещала.

Очите на Зед се вдигнаха в искрена изненада.

— Защо го казваш? Получавал съм признания, че съм най-приятният спътник. Дали не ни остана малко от онази наденичка?

Ан завъртя очи.

— Не. Какво те притеснява този път?

Зед проследи с поглед мъж, който припряно се озърна в двете посоки, преди да потъне във вратата в края на тъмната алея.

— Какво прави Натан вътре?

Ан огледа през рамо пустата улица, осеяна с разорани, заледени бразди. Прибра посребрен кичур коса в хлабавия възел на тила си.

— Сигурно си търси топла вечеря и легло — смръщено отвърна Ан. — Ако изобщо е вътре.

— Нали ти показах как да усещаш нишката на магията, с която му закачих облак-следач. Почувства го, почувства Натан.

— Да, така е — призна Ан. — И въпреки това сега, когато най-накрая го хванахме и знаем, че е тук вътре, на изведнъж не ти харесва.

— Да, не ми харесва — отнесено отвърна Зед. — Не ми харесва.

Смръщеното лице на Ан се поуспокои и стана сериозно.

— Какво те тревожи?

— Погледни знака, Ан, след името.

Чифт женски крака, вдигнати нагоре, изобразяваха знак V.

Тя се извърна и го изгледа като малоумен.

— Зед, човекът престоя затворен в Двореца на пророците почти хиляда години.

— Току-що го каза — престоял е затворен. — Зед потупа яката, наречена Рада’Хан, обвиваща собствения му врат, яката, която тя му постави, за да го подчини на волята си. — Натан не е склонен отново да надява яката на врата си. Вероятно му е отнело стотици години планиране, съчетано с благоприятно развитие на събитията, за да успее да свали яката от врата си и да се измъкне. Направо тръпки ме побиват, като си помисля как този човек е могъл да въздейства или директно да промени събитията чрез пророчество, за да накара съдбата да му предостави възможност да се освободи от яката. А сега очакваш от мен да повярвам, че е влязъл в тази странноприемница само за да си намери жена? И то при положение, че знае, че сигурно си по петите му?

Ан го гледаше невярващо.

— Зед, да не би да ми казваш, че Натан е въздействал върху събитията — с пророчества — само и само да си махне яката от врата?

Зед хвърли поглед през пътя и поклати глава.

— Казвам само, че тая работа не ми харесва.

— Вероятно толкова много е искал онова вътре, че е забравил за мен. Просто е копнял за женска компания и не е обърнал внимание на опасността от залавяне.

— Познаваш Натан от повече от девет века. Аз го познавам отскоро. — Той се надвеси над нея и повдигна вежда. — Но дори аз знам, че тук има нещо. Натан може да е всичко друго, но не и глупав. Той е магьосник със забележителен талант. Правиш сериозна грешка, ако го подценяваш.

Тя се вгледа в очите му за момент.

— Прав си. Може да е капан. Натан не би ме убил, за да избяга, но като изключим това… Може би си прав.

Зед се изпъчи.

— Зед — продължи Ан, прекъсвайки продължителната тягостна тишина. — Тази работа с Натан е важна. Трябва да го хванем. Преди, когато открихме опасност в пророчествата, той ми помогна, но въпреки това си остава Пророк. Пророците са опасни. Не защото искат нарочно да създават проблеми, но поради природата на пророчеството.

— Не е нужно да ме убеждаваш в това. Познавам добре опасностите от пророчествата.

— Винаги сме държали под ключ пророците, защото ако се мотаят на свобода, представляват потенциална катастрофа. Пророк, който иска да извърши беля, обикновено я прави. А дори такъв, който няма подобни намерения, представлява опасност не само за другите, но и за себе си. Хората обикновено изливат мъстта си върху онзи, който им известява истината. Пророчеството не е за да бъде чуто от нетренирани уши, от хора, които нямат представа от магия, още по-малко от пророчества. Веднъж, както понякога правехме по негова молба, пуснах една жена да го посети.

Зед се намръщи насреща й.

— Водила си му проститутки?

Ан сви рамене.

— Бяхме наясно със самотата на неговия затвор. Не че беше особено приятно, но да, от време на време му набавяхме компания. Не бяхме чак толкова безсърдечни.

— Колко великодушно от ваша страна.

Ан отвърна очи от него.

— Правехме необходимото, като го държахме заключен в Двореца, но ни беше жал за него. Та нали не по негов избор се е родил с дарбата на Пророк. Винаги го предупреждавахме да не казва на жените, които го посещаваха, пророчества. Но веднъж го направи. Жената избяга от Двореца, крещейки. Така и не разбрахме как е успяла да ни се измъкне. Още преди да я открием, вече беше разпространила пророчеството. Избухна гражданска война. Загинаха хиляди. Сред тях жени и деца. Понякога Натан изглежда като побъркан, не с всичкия си. Понякога си мисля, че това е най-опасно неуравновесения човек, който съм виждала. Натан гледа света не само чрез видимото, но и през филтъра на пророчествата, които се явяват в главата му. Когато му се скарах, той отрече да си спомня такова пророчество или пък да го е казвал на жената. Едва по-късно разбрах — когато успях да свържа няколко други пророчества, — че едно от загиналите деца е било момче, назовано в пророчеството като онзи, който ще управлява с насилие и убийства. Ако това момче беше оживяло и пораснало, щяха да загинат незнайно колко десетки хиляди. Натан елиминира това опасно разклонение на пророчеството. Нямам никаква представа колко знае, но няма да разкрие, този човек. Пророкът, от друга страна, има потенциала със същата лекота да причинява и вреда. Пророк, който иска да спечели власт, има голям шанс да завладее света.

Зед все още гледаше втренчено вратата.

— И ти го затвори.

— Да.

Зед зачовърка някакъв конец, висящ от опърпаната му роба. Взря се в надвесената й в тъмнината фигура.

— Ан, аз съм Първият магьосник. Ако не го разбирах, нямаше да ти помагам.

— Благодаря — прошепна тя.

Зед се замисли над възможностите им. Не бяха много.

— Ако съм те разбрал правилно, искаш да кажеш, че не знаеш доколко Натан е с ума си, но дори и да е, в него се крие потенциална опасност.

— Да, предполагам. Но Натан често ми е помагал да спестя мъката на хората. Преди стотици години ме предупреди за Мрачния Рал и ми разказа за едно пророчество, в което се казваше, че ще се роди магьосник-войн. Че ще се роди Ричард. Двамата се трудихме заедно, за да сме сигурни, че Ричард ще расте в безопасност, без външна намеса, за да можеш ти да имаш достатъчно време да възпиташ внука си така, че да помага на хората със способностите си.

— За това имаш дълбоката ми благодарност — каза Зед. — Но, от друга страна, постави яка на врата ми, а това не ми харесва ни най-малко.

— Разбирам. Не съм го направила, защото ми харесва. Нито пък се гордея с това. Понякога отчаяната необходимост предизвиква отчаяни постъпки. Добрите духове ще ме съдят за действията ми. Колкото по-скоро намерим Натан, толкова по-скоро ще махна яката от врата ти. Не ми харесва да те държа като затворник чрез яката и да те принуждавам да ми помагаш, но като се има предвид какви последствия ще има евентуалният ми провал с търсенето на Натан, правя онова, което чувствам, че трябва.

Зед посочи с пръст през рамо.

— Но не ми харесва и това.

Ан не вдигна поглед. Знаеше накъде сочи той.

— Какво общо може да има червената луна с Натан? Много е странно, но какво общо би могло да има между двете?

— Не съм казал, че има нещо общо с Натан. Просто не ми харесва.

През последните няколко нощи трудно откриваха облака-следач, закачен към Натан, поради гъстите облаци, скриващи небето. За щастие бяха достатъчно близко, за да почувстват връзката на магията, без да е нужно да виждат облака.

Зед усещаше, че са много близо до Натан — в рамките на стотина метра. Толкова близо до обекта на следенето връзката на магията разстройваше сетивата на Зед, способността му да преценява, капацитета му да се докосва до познатата си способност на дарбата. Толкова близо магията му беше като хрътка, надушила следа — толкова се бе съсредоточил върху обекта на преследването, че не го интересуваше нищо друго освен следата. Изпитваше неприятна заслепеност, която допълнително увеличаваше дискомфорта му.

Можеше да прекъсне връзката, но това бе твърде рисковано, преди да са заловили Натан. Веднъж прекъсната, нямаше как да се установи наново без физически контакт.

Снежните виелици, разбунтували се през изминалите няколко дена, ги бяха забавили и пътуването им бе станало студено и мизерно. По-рано през деня небето най-сетне се бе изчистило, макар да бяха изостанали от режещия вятър. Очакваха да изгрее луната, за да си помогнат с нейната светлина в преследването на Натан.

Щом луната най-сетне изгря, и двамата замръзнаха по местата си слисани — беше червена.

Отначало си помислиха, че може би е заради мъглата, но всъщност Зед си даваше сметка, че подобно нещо не би могло да бъде причинено от някакво си невинно атмосферно явление. Още по-лошо, тъй като напоследък небето беше покрито с плътни облаци, той не можеше да каже откога луната изглежда така.

— Зед — прекъсна най-после тягостната тишина Ан, — знаеш ли какво означава това?

Зед извърна глава, преструвайки се, че се взира в сенките наоколо.

— А ти? Живяла си доста повече от мен. Сигурно знаеш нещо за такъв знак.

Той чу шумоленето на вълненото й наметало.

— Ти си магьосник от Първия орден. По такива въпроси съм склонна да се доверя на експертното ти мнение.

— Как така изведнъж започна да смяташ мнението ми за меродавно?

— Зед, нека не си говорим глупости. Знам, че подобен знак няма прецедент в моя опит, но си спомням едно отнасяне към червена луна в древен текст — текст от Голямата война. Книгата не обясняваше какво означава червената луна, само казваше, че създала голяма паника.

Зед се наведе в сянката на ъгъла, зад който се криеха. Опря гръб в кепенците на прозореца и посочи с ръка напред. Ан седна до него, още по-дълбоко в сенките.

— В Магьосническата кула има десетки библиотеки, огромни библиотеки, повечето поне колкото подземието с книгите в Двореца на пророците. Други много по-големи. Там се съхраняват много книги с пророчества.

В Кулата имаше книги с пророчества, считани за толкова опасни, че се пазеха заключени зад мощни щитове, ограждащи покоите на Първия магьосник. Дори старите магьосници нямаха право да четат тези пророчества. Макар по-късно като Първи магьосник да имаше достъп до тях, Зед не ги беше чел всичките. Всеки път, когато се докосваше до някое, то му причиняваше кошмарни нощи, в които се мяташе, облян в ледена пот.

— Добри духове — продължи той. — В Кулата има толкова много книги, че не съм успял да прочета дори само заглавията на всичките. Всяка библиотека се обслужваше от цял екип библиотекари. Всеки познаваше книгите в своя сектор. Преди много години, доста преди да се родя, тези библиотекари са били събирани, когато е имало да се решава някой важен въпрос. Всеки е познавал собствените си книги и е можел да каже дали те съдържат информация по разисквания въпрос. По този начин е било сравнително просто да бъдат открити съответните томове или пророчества, които биха могли да помогнат в разрешаването на конкретния проблем. Когато бях още дете, бяха останали само двама магьосници, изпълняващи длъжността на такива библиотекари. За двама души е абсолютно невъзможно да поемат дори малка частица от съдържащото се там знание. Там наистина е събрано невероятно количество информация, но да се намери нещо конкретно е истинско предизвикателство. Дори да се започне стесняването на кръга, е необходимо напътствието на дарбата. Да ти е нужна някаква информация от библиотеките, е все едно да се носиш в океана и да искаш глътка вода. Информацията е в изобилие и въпреки това можеш да умреш от жажда, преди да си открил каквото ти трябва. Когато бях млад, ми бяха показани най-важните книги за история, магия и пророчества. Ограничих обучението си почти изцяло в тези области.

— А червената луна? — попита Ан. — Какво казват за нея книгите, които си чел?

— Доколкото си спомням, само веднъж ми е попадало нещо за червена луна. Това, на което попаднах, не беше съвсем ясно, луната се споменаваше смътно. Искаше ми се по-късно да се върна на въпроса и да го разгледам по-задълбочено, но не го направих. По това време попаднах на други неща в книгите, които ми се сториха много по-важни за момента. Те погълнаха изцяло вниманието ми. Тези неща бяха реални, а не хипотетични.

— И все пак, какво пишеше в онази книга?

— Ако си спомням добре, което не твърдя със сигурност, споменаваше се нещо за пукнатина между световете. Казваше се, че при поява на подобна пукнатина предупреждението ще е три нощи червена луна.

— Три нощи. Доколкото знаем, при тези облаци може вече да са минали толкова. Ами ако през цялото време имаше облаци? Можеше да изпуснем предупреждението.

Зед примигна, напрягайки се да си спомни прочетеното.

— Не… не, казваше се, че онзи, към когото е насочено предупреждението, ще види всичките три нощи — всичките три нощи на червената луна.

— И какво точно се има предвид с подобно предупреждение? Що за пукнатина може да се появи между световете.

— Де да знаех — Зед заудря лекичко вълнистата си бяла глава в стената. — Когато кутиите на Орден бяха отворени от Мрачния Рал и Камъкът на сълзите дойде от другия свят в нашия, а Пазителят на отвъдния свят едва не се вмъкна при нас през появилата се пукнатина, нямаше червена луна.

— Тогава може би червената луна не значи, че има пукнатина. Може да не си запомнил добре.

— Възможно е. Онова, което си спомням най-ясно, е какво си помислих тогава. Помня, че си представих мислено как би изглеждала червената луна. Казах си, че трябва да запомня изградения в главата ми образ и ако някога го видя наистина, да си кажа, че се е появил страхотен проблем. И че веднага трябва да се заловя да търся смисъла на знака.

Ан го докосна по ръката — жест на съчувствие, който не бе правила досега.

— Зед, почти хванахме Натан. Тази вечер ще е твой. Щом това стане, ще сваля Рада’Хан от врата ти, за да можеш да побързаш към Ейдиндрил и да се заемеш с въпроса. Всъщност веднага щом хванем Натан, тръгваме всички заедно. Той ще разбере сериозността на положението и ще се притече на помощ.

Макар на Зед да не му се нравеше, че тази жена бе настояла той да тръгне с нея, за да заловят Натан, бе започнал да разбира страховете й относно какво може да се случи, когато Натан е на свобода. Понякога трудно възпираше възмущението си. Знаеше колко отчаяно се опитва Ан да попречи пророчествата да бъдат освободени заедно Натан. Знаеше колко опасно може да се окаже, ако хора бъдат изложени на сурово пророчество. Още от момче го бяха обучавали в опасностите от пророчествата, които са валидни дори за магьосник.

— Май сделката си струва — помагам ти да заловиш Натан, а вие двамата ми помагате да разбера какво означава червената луна.

— Значи, разбрахме се — ще действаме доброволно. Трябва да призная, че наистина бих се радвала на такава промяна.

— Нима? — попита Зед. — Ами в такъв случай защо не свалиш тая яка от врата ми?

— Ще го направя. Веднага щом пипнем Натан.

— Натан означава за теб повече, отколкото си признаваш.

Известно време Ан не каза нищо.

— Да, така е. От векове работим заедно. Той е истинско шило в чувал, но въпреки всичко има благородно сърце. — Гласът й се сниши, извърна глава. На Зед му се стори, че обърса очите си с ръка. — Притеснявам се страшно много за този непоправим, чудесен човек.

Зед надзърна към вратата на притихналата странноприемница.

— И въпреки това не ми харесва. В цялата работа има нещо гнило. Де да знаех какво е.

— Е — попита накрая тя, — какво ще правим с Натан?

— Мислех, че ти ще искаш да говориш лично с него.

— Ами, май ме убеди, че трябва да сме много внимателни. Какво мислиш, че трябва да направим?

— Ще вляза сам и ще попитам за стая. Ти ще ме чакаш отвън. Ако го открия, преди да си е тръгнал, ще го изненадам и ще го хвана. Ако излезе, преди да го открия, или ако нещо… се обърка, ще го хванеш ти.

— Зед, Натан е магьосник. Аз съм само чародейка. Ако имаше Рада’Хан около врата, нямаше да е проблем да го поставя под контрол, но няма.

Зед се замисли за миг. Не можеха да рискуват да го оставят да им се измъкне. Освен това Ан можеше да пострада. А после можеше да се окаже още по-трудно да намерят Натан. Веднъж разбрал, че са по следите му, може да открие облака-следач и да успее да го откачи от себе си. Макар това да не бе много вероятно.

— Права си — каза Зед накрая. — Ще хвърля мрежа пред вратата, за да може, ако той излезе, да се хване в нея, и тогава ще имаш време да му щракнеш яката около врата.

— Добра идея. Каква мрежа ще използваш?

— Както сама каза, нямаме право на провал. — Той за миг се взря в очите й на слабата светлина. — По дяволите! Направо не мога да повярвам, че го правя! — измърмори той. — Дай ми яката за момент.

Ан заровичка под наметалото си за кожената кесийка на кръста й. Когато ръката й се подаде, червената луна освети Рада’Хан.

— Тази ли е носил? — попита Зед.

— Близо хиляда години.

Зед изсумтя. Взе яката в ръце и остави магията си да се влее в студения предмет на подчинението, да се смеси с магията на яката. Усети топлото гъделичкане на Адитивната магия, заложена в яката. Също и ледения допир на Субстрактивната.

Върна й яката.

— Заключих яката му със заклинание.

— Какво заклинание? — подозрително попита тя.

Той долови тревогата в очите й.

— Светлинно заклинание. Ако излезе през вратата без мен… Ще имаш време двайсет удара на сърцето му, за да поставиш това на врата му, иначе светлинната мрежа ще се запали.

Ако Ан не успееше да сложи яката на врата му навреме, за да унищожи заклинанието, Натан щеше да бъде унищожен от него. Без яката нямаше как да се спаси от това заклинание. С яката щеше да се спаси от заклинанието, но не и от Ан.

Двойна връзка.

В този момент Зед не се харесваше особено.

Ан въздъхна дълбоко.

— Ако излезе някой друг, няма да го задейства, нали?

Зед поклати глава.

— Ще го вържа за облака-следач. Заклинанието ще познае Натан и единствено него.

Гласът му притихна застрашително:

— Ако не му сложиш яката навреме и заклинанието се възпламени, и други освен Натан ще пострадат или ще загинат, ако са достатъчно близо. Ако поради някаква причина не успееш да го направиш, гледай да избягаш навреме. Може да реши, че предпочита да умре, вместо отново да получи това нещо около врата си.