Серия
Мечът на истината (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chainfire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 50 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

© TERRY GOODKIND 2005

CHAINFIRE

TOR A TOM DOHERTY ASSOCIATES BOOK NEW YORK

© Буян Филчев — художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД 2005


По-долу е показана статията за Лавинен Огън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]

Лавинен Огън (на английски: Chainfire) е деветата книга от фентъзи поредицата на Тери Гудкайнд- „Мечът на истината“. Книгата носи името на вид древно, много опасно и силно магическо заклинание. Тя е началото на края на поредицата - действието в нея продължава до края на "Изповедник". Главната геройня - Калан - е пленена, никой не я помни вследствие приложено древно заклинание. Освен нейния любим. Действието се развива, проследявайки усилията на Ричард Рал да намери Калан. И то на фона на прииждщата заплаха от Стария свят - настъпващата армия на Джаганг.

Външни препратки

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

На Винсънт Касела, човек с вдъхновяващ интелект, находчивост, сила и кураж… и приятел, на когото винаги мога да разчитам.

Първа глава

— КРЪВТА НЕГОВА ЛИ Е? — попита някаква жена.

— Да, боя се, че почти цялата е негова — отвърна друга.

Докато Ричард полагаше всички усилия да се съсредоточи върху необходимостта да остане в съзнание, задъханите гласове достигаха до слуха му като че от огромно разстояние. Не знаеше кои са тези жени. Предполагаше, че ги познава, но точно в момента май нямаше голямо значение кои са.

Усещаше смазваща болка в лявата част на гръдния кош и неистова нужда от въздух и това го докарваше до ръба на паниката. Поемането на всяка следваща глътка въздух отнемаше цялата му енергия.

Но имаше нещо, което го терзаеше несравнимо повече.

Понечи да изрази гласно влудяващата го тревога, но вместо думи от гърлото му се изтръгна само немощен стон. Стисна ръката на жената до себе си, отчаяно желаеше да ги накара да спрат, да го изслушат. Тя не разтълкува правилно жеста му и подкани мъжете, които носеха Ричард, да побързат, макар те и бездруго да драпаха задъхани по стръмната камениста пътека, която лъкатушеше между сенчести борове. Стараеха се да го носят възможно най-щадящо, но без да забавят ход.

Някъде наблизо в притихналата утрин изкукурига петел — сякаш, за да оповести началото на ден като всеки друг.

Ричард наблюдаваше трескавата активност около себе си с особено чувство на отстраненост. Единственото, което му се струваше истинско, беше болката. Някой някога му беше казал, че когато човек умира, колкото и народ да има около него, той си отива от този свят сам. Точно така се чувстваше и сега — сам.

Излязоха от гъстата гора и поеха през високи треви, сред които само тук-там стърчеше по някое дърво. Докато минаваха под кичеста зелена корона, Ричард мярна между клоните късчета облачно оловно сиво небе, от което сякаш всеки миг щяха да се излеят тонове вода. Сега най-малко му трябваше дъжд. Дано да се размине.

Все така тичайки, скоро мъжете приближиха малка къщурка с грубо сковани стени от дървени талпи. После се показа и лъкатушеща ограда за добитък, избледняла до сребристо сиво. Пред краката им се разхвърчаха подплашени пилци. Някой крещеше заповеди. Ричард беше дотолкова погълнат от усилията да остане в съзнание и да не се поддаде на болката, докато го носеха, че едва сега забеляза пребледнелите, втренчени в него физиономии. Имаше чувството, че някой го дере жив.

Сюрията народ се изсипа през тясната вратичка и попадна в мрачна стаичка.

— Насам — извика едната жена. Ричард с изненада установи, че е Ничи. — Сложете го ей тук, на масата. Бързо!

Той чу как някой разчисти масата с един жест, изтракаха тенекиени съдове. Разни неща изпопадаха на пода и се изтърколиха към ъглите. Някой отвори кепенците с трясък, за да вкара повече светлина в сумрачното помещение.

Къщата явно беше запусната ферма. Стените и бяха опасно наклонени, сякаш готови да се срутят всеки миг. Лишена от одухотворяващото присъствие на хората, които я бяха превърнали в свой дом, тя имаше вид на гробница.

Мъжете го носеха за краката и ръцете. Повдигнаха го внимателно и го положиха върху грубата дървена маса. Ричард би предпочел да не диша, за да уталожи ужасната болка, която го пронизваше някъде вляво. От друга страна обаче, отчаяно се нуждаеше от въздуха, който явно нямаше сили да поеме.

А той му бе нужен, за да може да говори. Небето бе раздрано от светкавица. Миг по-късно изтрещя и гръмотевицата.

— Добре, че намерихме подслон, преди да е заваляло — рече един от мъжете.

Ничи кимна разсеяно и се наведе още по-ниско над Ричард, пръстите и трескаво обходиха гръдния му кош. Той изкрещя, гърбът му се изви на дъга над тежката дървена маса, тялото му инстинктивно се дръпна от пръстите, които му причиниха допълнителна болка. Другата жена реагира мигновено и го натисна за раменете, за да го задържи на място.

Той пак понечи да каже нещо. Думите аха да излязат от устата му, но в гърлото му бликна слузеста кръв и го задави. Ричард се разкашля яростно, съсредоточен върху поредния опит да си поеме нова драгоценна глътка въздух.

Жената, която го държеше за раменете, извърна главата му настрани.

— Плюй! — заповяда му, надвесена над него.

При мисълта, че няма да успее да си поеме дъх, изпита изпепеляващ страх. Затова реши да се вслуша в съвета и. Тя бръкна с пръсти в устата му, за да отвори път на въздушната струя. С нейна помощ той най-сетне успя да се изкашля и изплю достатъчно кръв, за да освободи място за жизнено необходимата му глътка въздух.

Докато пръстите на Ничи опипваха мястото около стрелата, която стърчеше от гърдите му, от устата и се изтръгна ядна ругатня.

— Добри духове — отправи тя тиха молитва, докато разкъсваше подгизналата от кръв риза, — дано не съм закъсняла.

— Беше ме страх да извадя стрелата — рече другата жена. — Кой знае какво можеше да стане… не знаех дали трябва…, затова реших да не я вадя и да разчитам, че ще те намеря.

— Благодари се, че не си се опитала да я извадиш — прошепна Ничи, докато ръката и се плъзгаше под гърба на Ричард, който продължаваше да се гърчи от болка. — Досега да е мъртъв.

— Но ти ще го излекуваш, нали? — прозвуча повече като молба, отколкото като въпрос.

Ничи не каза нищо.

— Ще го излекуваш — този път думите се процедиха през здраво стиснати зъби.

По заповедния тон Ричард разбра, че другата жена до него е Кара и при това е изгубила търпение. Не остана време да и каже преди атаката. Да, тя сигурно знае. Но ако наистина знае, защо не му каже? Защо не го успокои?

— Ако не беше той, щяха да ни сварят неподготвени — обади се един от мъжете, който стоеше по-встрани. — Той ни спаси, като подмами в засада ония войници, дето ни дебнеха, за да ни нападнат.

— Сега е наш ред да му помогнем — додаде друг.

Ничи махна нервно с ръка.

— Всички вън! Стаята и бездруго е малка. А и точно в момента нямам никакво време и не мога да си позволя да се разсейвам. Трябва ми тишина и спокойствие.

Отново светна мълния, сякаш добрите духове се опитваха да и отнемат онова, от което толкова се нуждаеше. Последвалата гръмотевица избоботи тежко и издълбоко — залог за приближаващата буря.

— Нали ще пратиш Кара да ни каже, когато има новини? — попита друг от мъжете.

— Да, да, хайде вървете.

— И се погрижете да не ни изненадат други войници — подвикна Кара след тях. — Ако видите някой, внимавайте да не ви забележи. За нищо на света не бива да ни намерят тук. Не точно сега.

Мъжете и обещаха да си отварят очите на четири. Вратата се отвори и по олющените стени плъзна мъглива светлина. Мъжете се отправиха навън един по един и сенките им затанцуваха като призраци върху нея, сякаш излизаха не хора, а привидения.

Пътьом единият докосна Ричард по рамото в знак на съпричастност, а и за да му вдъхне кураж. Лицето му се стори смътно познато. Не беше виждал тези хора доста отдавна. Хрумна му, че това не е повод за среща. Мъжете затвориха вратата след себе си и светлината угасна, в стаята настъпи полумрак, нарушаван единствено от бледия сноп слънчеви лъчи, които се процеждаха през малкото прозорче.

— Нали ще го излекуваш, Ничи? — повтори тихо Кара.

Ричард тъкмо отиваше да се срещне с Ничи, когато войска, изпратена да потуши бунтовете срещу бруталното управление на Императорския орден, случайно попадна н скрития му бивак. Първата му мисъл, миг преди да го нападнат войниците, беше, че трябва да намери Ничи. В тъмата на смъртната му тревога проблесна слаба искрица Ничи ще му помогне.

А сега трябваше да я накара да го изслуша.

Щом тя се надвеси над него и пъхна ръка под гърба му явно се опитваше да разбере докъде е проникнала стрелата и дали е пробила цялото му тяло, Ричард успя да я сграбчи за рамото. Забеляза, че ръката му блести от кръв. Закашля се и усети как друга топла струйка шурва по бузата му. Сините и очи се обърнаха към него.

— Всичко ще бъде наред, Ричард. Лежи си спокойно.

Той понечи да я дръпне още по-близо до себе си и над другото и рамо се плъзна кичур руса коса.

— Тук съм. Спокойно. Няма да те изоставя. Лежи си, само не мърдай. Всичко е наред. Ще ти помогна.

Колкото и старателно да криеше паниката си, лицето и издаваше всичко. Въпреки утешителната усмивка очите и блестяха от сълзи. Тогава той разбра, че раната му може би надхвърля лечителските и способности.

Значи е още по-важно да я накара да го изслуша.

Отвори уста, за да и каже. Не му достигаше въздух. Зъбите му затракаха. Налагаше се да се бори за всеки следващ дъх, а на всичкото отгоре му беше и студено. Не, не може да умре — не тук, не сега. В очите му залютяха сълзи. Ничи нежно го натисна към масата.

— Господарю Рал! — обади се Кара. — Не мърдай, моля те. — Откъсна ръката му от черната рокля на Ничи и я притисна здраво до себе си. — Ничи ще се погрижи за теб. Ще се оправиш. Само лежи, без да мърдаш, и я остави да направи, каквото е нужно, за да те излекува.

За разлика от русата коса на Ничи, която падаше свободно по гърба и, косата на Кара бе сплетена в стегната плитка. Макар Ричард да знаеше, че Морещицата е ужасно притеснена, поведението и си оставаше властно и самоуверено, а в изражението на лицето и и в непреклонните и сини очи личеше сила на волята. Точно в този момент тези нейни качества бяха за Ричард твърдата почва, върху която да стъпи, за да се измъкне от плаващите пясъци на ужаса.

— Стрелата не го е пронизала през цялото тяло — обяви Ничи, като издърпа ръката си изпод гърба му.

— Нали ти казах. Все пак е успял да я отклони с меча. Това е добре, нали? По-добре е, че не е пронизала и гърба му, а?

— Не е по-добре.

— Моля? — Кара се приближи до Ничи. — Да не би да твърдиш, че би било по-добре да го беше пронизала целия?

Ничи погледна Кара.

— Острието на стрелата е като кука. Ако беше излязло от другата страна или поне беше приближило повърхността, щяхме да счупим задния край и да я изкараме през гърба.

Не се впусна да и обяснява в подробности какво трябваше да сторят сега.

— Вече не кърви толкова лошо — подметна Кара. — Поне това овладяхме.

— Отвън — може би. Но кръвоизливът в гърдите му продължава, левият му дроб е пълен с кръв.

Този път Кара сграбчи Ничи за роклята.

— Но ти ще направиш нещо. Ще…

— Разбира се — изръмжа Ничи и се изтръгна от хватката и. Ричард изохка. Пълноводният поток на паниката му заплашваше да го погълне.

Ничи постави другата си ръка на гърдите му, за да му покаже, че не бива да се движи, а може би в знак на съчувствие.

— Защо не излезеш навън при другите, Кара?

— Няма да стане, така че по-добре не си хаби приказките, ами се залавяй за работа.

Ничи я измери с бърз поглед и като се извърна към ранения, стисна стърчащата от гърдите му стрела. Ричард усети как магията и се плъзва по пръчката и внимателно обхожда пътя на стрелата навътре в тялото му. Почувства характерната сила на Ничи, която усещаше не за първи път и познаваше не по-зле от гладкия и като коприна глас.

Беше наясно, че няма никакво време за губене. Започне ли веднъж процесът на лечението, никой не можеше да каже след колко време ще се събуди… ако изобщо се събуди.

Събрал цялата си сила, Ричард се протегна и сграбчи Ничи за яката. Надигна се към лицето и, като същевременно дръпна и нея към себе си, за да може тя да го чуе.

Трябваше да я пита дали знаят къде е Калан. Ако се окажеше, че не знаят, щеше да се наложи да помоли Ничи за помощ, за да я намерят.

Успя да пророни една-единствена дума.

— Калан — прошепна и с това всичките му сили се изчерпаха.

— Добре, Ричард, хубаво. — Тя го хвана за китките и освободи яката си. — Чуй ме. — Притисна го обратно към масата. — Чуй ме. Няма време. Трябва да се успокоиш. Не мърдай. Просто се отпусни и ме остави да си върша работата.

Отметна косата му назад и нежно допря длан до челото му, докато с другата си ръка стискаше проклетата стрела.

Ричард отчаяно копнееше да я спре, да я накара да го изслуша, да и обясни, че трябва да намери Капан. В следващия миг усети гъделичкането на магията, която скова тялото му в нетърпима болка.

В гърдите му нахлу сила, която го парализира.

Видя лицата на Кара и Ничи над себе си.

В следващия миг стаята потъна в непрогледна тъмнина.

Ничи го бе лекувала и преди. Той познаваше добре нейната сила. Този път имаше нещо различно. Нещо опасно различно.

Кара ахна.

— Какво правиш!

— Правя, каквото е нужно, за да го спася! Няма друг начин.

— Но не може да…

— Ако предпочиташ да го оставя да попадне в прегръдката на смъртта, кажи. В противен случай ме остави да направя, каквото трябва, за да го видим отново сред нас.

Кара хвърли бърз поглед на пламналото лице на Ничи, въздъхна и кимна.

Ричард посегна към китката на Ничи, но Кара успя да го хване първа и го залепи обратно за масата. Пръстите му намериха металната нишка по дръжката на меча му, която изписваше думата „истина“. Повтори името на Калан, но този път от устните му не се изтръгна нито звук.

Смръщила чело, Кара се наведе към Ничи.

— Чу ли го какво каза?

— Не знам. Май някакво име, Калан, струва ми се. Ричард се опита да изкрещи „да“, но успя да произведе само дрезгав стон.

— Калан ли? — попита Кара. — Коя е Калан?

— Представа нямам — промърмори Ничи и се съсредоточи върху действията си. — Явно е изпаднал в делириум от загубата на кръв.

В тялото на Ричард внезапно нахлу такава болка, че изобщо не успя да си поеме дъх.

За пореден път блесна светкавица и изтрещя гръмотевица, този път последвани от проливен дъжд, който забарабани по покрива.

Въпреки усилията му да остане в съзнание лицата на двете жени, които се бяха надвесили над него, потънаха в мрак.

Той успя да прошепне името на Калан още един последен път, преди магията на Ничи да се излее в тялото му с цялата си мощ.

Светът се разпадна и се превърна в небитие.