Серия
Колелото на времето (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter’s Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 79 гласа)
Сканиране
vens (2008)
Разпознаване
Mandor (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Робърт Джордан. Сърцето на зимата

ИК „Бард“

Американска, I издание

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 70/100/16. Печатни коли 36


Ще отслабнат печатите, държащи черната нощ.

И ще се роди в сърцето на зимата зимно сърце.

Плач и ридания ще има, и скърцане на зъби,

че вран кон ще яхне сърцето на зимата,

а името му ще е смърт.

Из „Каретонския цикъл“

„Пророчествата за Дракона“

ПРОЛОГ
Сняг

Мигащата светлина от трите фенера стигаше да освети малката стая с бяло варосаните стени и таван, но очите на Сеайне не се откъсваха от тежката дървена врата. Знаеше, че поведението й е нелогично и глупаво за една Заседателка на Белите. Сплитът на сайдар, който бе провряла през пантата, донасяше до слуха й случаен и далечен шепот на стъпки из лабиринта на коридорите — шепот, който заглъхваше още щом се чуеше. Проста хитринка, която бе научила така отдавна като новачка от една своя дружка, но щеше да я предупреди много преди някой да се е приближил. Все едно, малцина слизаха толкова дълбоко, чак до второто подземие на Кулата.

Сплитът й долови далечно цвърчене на плъхове. Светлина! От колко ли време не бе имало плъхове в Тар Валон, и то в самата Кула? Дали не бяха шпиони на Тъмния? Сеайне облиза пресъхналите си устни. Логиката в тези неща не струваше пукната пара. Вярно. Макар и нелогично. Напуши я смях и тя с усилие се удържа на ръба на истерията. „Забрави за плъховете. Мисли за нещо друго. Нещо друго…“ В стаята зад нея отекна приглушен писък и заглъхна в жалък хленч. Тя се помъчи се овладее. „Съсредоточи се!“

Беше се озовала със спътничките си в тази стая отчасти защото главенстващите Аджите, изглежда, се срещаха тайно. Лично тя бе зърнала Феране Нееран да си шепне в едно затънтено кътче на библиотеката с Джеси Билал, една от най-високопоставените сред Кафявите, макар и не чак на върха. Смяташе, че положението й е по-високо от това на Суана Драганд от Жълтите. Така поне мислеше. Но какво тогава бе накарало същата Феране да си шушне със Суана в онази затънтена част в двора на Кулата, и двете загърнати в груби вълнени наметала? Заседателките на различните Аджи си приказваха открито, макар и хладно. И другите бяха забелязали подобни неща. Нямаше да издадат имена от собствените си Аджи, разбира се, но две бяха споменали Феране. Доста обезпокоителна загадка. Кулата напоследък се бе превърнала във врящ котел, всяка Аджа бе готова да стисне за гърлото всяка друга Аджа, и въпреки това главите им се срещаха по ъглите. Никоя извън отделните Аджи не знаеше със сигурност коя им е водачка, но главенстващите явно се знаеха една друга. Какво ли можеха да кроят? Какво? За жалост, не можеше просто ей така да спре Феране и да я попита. Колкото и да проявяваше Феране търпимост към чуждите въпроси, не смееше. Поне засега.

Колкото и да се бе съсредоточила Сеайне, не можа да задържи за дълго ума си върху този въпрос. Разбираше, че се е втренчила във вратата и си блъска главата над неразрешими загадки, само за да не се озърта през рамо. Към източника на този приглушен хленч и подсмърчане.

Сякаш самата мисъл за звуците я принуди бавно да извърне очи към спътничките си и докато главата й едва-едва се обръщаше, дишането й се учести. Високо горе над Тар Валон се сипеше обилен сняг, но в стаята бе неописуемо горещо. И тя се насили да погледне!

Серин, заметнала над лакти шала с дългите кафяви ресни, стоеше и опипваше дръжката на закривената, затъкната в колана й алтарска кама. Маслинената кожа на лицето й така бе потъмняла от хладния гняв, че белегът на челюстта й се открояваше като бяла резка. Певара на пръв поглед изглеждаше по-спокойна, но едната й ръка стискаше нервно бродираните й с червено везмо поли, а другата — гладкия бял цилиндър на Клетвената палка, като сопа. Нищо чудно. Певара беше далеч по-яка, отколкото предполагаше пухкавата й фигура, и толкова решителна, че пред нея и Серин изглеждаше страхливка.

От другата страна на Стола на разкаянието седеше и тръпнеше крехката Юкири, свила глава в ръце; дългите сребристосиви ресни на шала й потръпваха с нея. Юкири облиза устни и боязливо се озърна към стоящата до нея жена, Дезине, която приличаше по-скоро на хубаво момченце, отколкото на Жълта сестра с висок ранг, и външно не реагираше на това, което правеха. Всъщност тъкмо тя запридаше сплитовете, които пронизваха Стола, и тъкмо тя гледаше втренчено тер-ангреала, така съсредоточена над работата си, че на бледото й чело бяха избили капчици пот. Всички те бяха Заседателки, включително и високата жена, която сега се гърчеше на Стола.

Талене бе плувнала в пот. Златистата й коса се бе сплъстила, а ленената й долна риза — подгизнала и полепнала по тялото. Останалите й дрехи лежаха скупчени в ъгъла. Притворените й клепки мигаха и пороят от приглушени стонове и хленч, примесен с отчаяни молби, не секваше. Сеайне усети, че й прилошава, но не можа да отмести погледа си. Талене й беше приятелка. Доскоро.

Въпреки името си, тер-ангреалът изобщо не приличаше на стол. По-скоро — нищо и никакъв правоъгълен мраморен блок. Никой не знаеше за какво е създаден, но веществото му навсякъде бе твърдо като стомана, с изключение на вдлъбнатата горна стена. Изящната като статуетка Зелена седеше хлътнала в него и неизвестно как той се гънеше под тялото й, колкото и да се извърташе. Сплитовете на Дезине се стичаха в единствения отвор в „стола“ — правоъгълна дупка колкото човешка длан от едната страна, с малки клинообразни цепнатинки, разположени неравно около нея. Престъпниците, заловени в Тар Валон, ги докарваха тук, за да ги подложат на Стола на разкаянието и да изживеят грижливо подбраните последици от престъпленията си. А щом ги освободяха, до един бягаха от острова. В Тар Валон почти нямаше престъпления. Със свит стомах, Сеайне се зачуди дали всичко това има нещо общо с предназначението на Стола в Приказния век.

— Какво… вижда? — неволно прошепна тя.

Талене нямаше само да вижда. За нея всичко щеше да изглежда реално. Слава на Светлината, че си нямаше Стражник, нещо почти нечувано за Зелена. Твърдеше, че една Заседателка нямала нужда от такъв. Сега изглеждаше, че основанията й са били други.

— Бъхтят я проклетите тролоци, проклетницата проклета — отвърна дрезгаво Дезине. В гласа й се прокраднаха нотки от родното й кайриенско наречие. Рядко й се случваше, освен при стрес. — А като свършат… Ще види врящия над огъня тролокски казан, или някой мърдраал ще я погледне. Добре е отсега да го знае — или едното, или другото. Огън да ме изгори дано, ако не се прекърши тоя път… — Дезине отри раздразнено потта от челото си и вдиша хрипливо. — Я стига си ме дърпала за лакътя! Бездруго отдавна не съм го правила.

— Вече за трети път — промърмори Юкири. — И най-силният мъж ще се прекърши най-много на втория, ако е виновен! Ами ако е невинна? Светлина, та това е все едно да крадеш овци пред очите на овчаря! — Колкото и да трепереше, успяваше някак да си придаде властност, макар на говор да си беше все същата селянка. Изгледа навъсено останалите. — Законът забранява Столът да се използва на Посветени. Ще ни изхвърлят от Съвета! А ако и това не им стигне, може и да ни изгонят. Че и да ни напердашат преди това! Да ме изгори дано, ако грешим. Току-виж ни усмирили!

Сеайне потръпна. Последното поне щяха да избегнат, ако подозренията им се окажеха верни. Не, не подозренията: фактите. Трябваше да са прави! Но дори и да бяха прави, за другото Юкири казваше истината. Законът на Кулата рядко оправдаваше нарушенията в името на необходимостта или на каквото и да било предполагаемо висше благо. Окажеха ли се прави обаче, цената си струваше. Светлината дано да дадеше да са прави!

— Ти сляпа ли си, или глуха? — сопна се Певара и размаха Клетвената палка пред Юкири. — Тя отказа да преповтори Клетвата срещу изричане на лъжовна дума и след всичко, което вече й сторихме, това едва ли е заради глупавата гордост на Зелената Аджа. А когато я заслоних, се опита да ме намушка! Това да ти говори за невинност? А? Нея ако питаш, смятали сме само да си бъбрим с нея, докато ни пресъхнат езиците! Имала ли е причина да очаква нещо повече?

— Благодарим ви и на двете — вметна сухо Серин, — че изтъквате очевидното. Много е късно да се връщаме назад, Юкири, тъй че по-добре да продължим. А на твое място, Певара, нямаше да крещя така на една от четирите жени в цялата Кула, в които съм сигурна, че мога да вярвам.

Юкири се изчерви и придърпа шала си, а Певара се позасрами. Малко. Макар всички да бяха Заседателки, Серин съвсем определено беше поела командата. Сеайне дори не знаеше как да го приеме. Само допреди няколко часа двете с Певара бяха стари приятелки, предприели сами твърде опасно начинание, равноправни и взели решението си заедно. Сега си имаха съюзнички. Трябваше да е благодарна, че не са сами. Но не се намираха в Залата и тук не можеха да претендират за правата си на Заседателки. Наложили се бяха йерархиите на Кулата, всичките онези скрити и не толкова скрити отлики — къде е мястото на всяка и на коя да се отдава дължима почит. Всъщност Серин беше стажувала като новачка и Посветена два пъти по-дълго от повечето от тях, но от четиридесет години бе Заседателка, по-дълго от всяка друга в Залата, и това се ценеше високо. Късмет щеше да има Сеайне, ако Серин я попиташе за мнение, камо ли пък за съвет, преди да вземе каквото и да било решение. Глупаво беше, но тази мисъл я жегна като трън в петата.

— Тролоците я влачат към казана — стресна ги с хрипливия си глас Дезине. От стиснатите зъби на Талене се изтръгна пронизителен стон и тялото й се разтърси силно. — Аз не… огън да ме гори, не знам дали ще мога да се принудя да…

— Разбуди я — разпореди се Серин, без дори да си направи труд да погледне някоя от тях, за да разбере какво мислят. — Стига си се цупила, Юкири, а се приготви.

Сивата я изгледа свирепо, но щом сплитовете на Дезине се стопиха и сините очи на Талене примигнаха и се отвориха, сиянието на сайдар обкръжи Юкири и тя, без думичка да промълви, заслони жената, тръпнеща на стола. Тук командваше Серин, всички го знаеха, и толкова. Много остър трън.

От засланянето като че ли нямаше нужда. Със сгърчено от ужас лице, Талене трепереше и дишаше учестено, сякаш бе пробягала десетина мили, без да спре. Продължаваше да седи върху меката повърхност, но без преливането на Дезине „столът“ вече не се гънеше под тялото й. Талене втренчи в тавана изцъклените си очи, затвори ги насила, но те отново се оцъклиха, сякаш сами. Споменът от преживяното бе толкова силен, че не можеше да го понесе.

Певара направи две крачки до Стола и заби Клетвената палка в гърдите на съсипаната жена.

— Отречи се от всички клетви, които те обвързват, и се презакълни в Трите клетви, Талене — рече дрезгаво тя.

Талене се дръпна от Палката като от отровна змия, сви се на другата страна и Серин се надвеси над нея.

— Следващия път, Талене, те чака казанът. Или грижовната обич на някой мърдраал. — Лицето на Серин беше безмилостно, за разлика от тона й — мек, та чак състрадателен. — И този път пробуждане няма да има. А ако и това не помогне, ще последва още веднъж и още веднъж. Колкото се наложи, дори да стоим тук до лятото.

Дезине отвори уста да възрази, но само сбърчи вежди и се отказа. Само тя от всички знаеше как да действа със Стола, но мястото й в групата не беше по-високо от това на Сеайне.

Талене продължаваше да гледа втренчено Серин. Големите й очи се напълниха със сълзи и тя захлипа неудържимо и безнадеждно. Пресегна се слепешком, зашари във въздуха и Певара тикна Клетвената палка в шепата й. Певара прегърна Извора и преля нишка на Дух. Талене стисна дебелата колкото женска китка палка така здраво, че кокалчетата на пръстите й побеляха, но само продължи да трепери и хлипа.

Серин се изправи.

— Боя се, че е време отново да заспи, Дезине.

Сълзите на Талене се удвоиха, но въпреки тях тя успя да изломоти:

— Отхвърлям… всички клетви… които ме обвързват. — На последната дума зави като ранена вълчица.

Сеайне неволно се сепна и преглътна с мъка. Сама бе изпитвала болката от отхвърлянето на една-единствена клетва и бе размишлявала каква ли агония ще е, ако отхвърлиш няколко наведнъж, но сега истината бе пред очите й. Талене запищя, докато не й остана дъх, след това вдиша дълбоко, само за да запищи отново, и Сеайне вече почти очакваше да дотичат хора от самата Кула. Високата Зелена се загърчи, замята ръце и крака, после изведнъж се изви в дъга, докато петите и главата й не докоснаха сивата повърхност с изопнати до предел мускули. Тялото й се тресеше неистово.

И също толкова внезапно, колкото бе започнал пристъпът, Талене се смъкна като мекотело и остана да лежи и хлипа като изоставено в нощта дете. Клетвената палка се изтърколи от отпусната й ръка на сивия под. Юкири замърмори някаква трескава молитва, а Дезине зашепна с разтреперан глас: „Светлина!… Светлина! О, Светлина!“

Певара вдигна палката и отново събра пръстите на Талене около нея. Капка милост нямаше за приятелката на Сеайне, не и за такова нещо.

— Сега изречи Трите клетви — изсъска тя.

За миг изглеждаше, че Талене е готова да откаже, но тя бавно повтори Клетвите, които правеха от всички тях Айез Седай и ги свързваха. Да не изричаш невярна дума. Никога да не създаваш оръжие, с което човек да убива друг човек. Никога да не използваш Единствената сила за оръжие, освен в защита на своя живот, този на Стражника си или на друга Сестра. Накрая заплака беззвучно и се разтресе. Навярно беше заради Клетвите, затягащи се около нея. Сигурно беше неприятно да ги изричаш наново. Кой знае.

После Певара й каза другата клетва, която очакваха от нея. Красивото личице на Талене се сбръчка, но тя промълви тихо и безнадеждно думите.

— Заклевам се да се подчинявам безпрекословно на петте. — Иначе продължаваше да гледа тъпо и безизразно в една точка и сълзите й мокреха бузите й.

— Отговори ми истината — каза й Серин. — От Черната Аджа ли си?

— Да. — Думата изскърца в гърлото на Талене, сякаш бе ръждясало.

Сеайне не беше очаквала, че тази простичка дума може така да я смрази. В края на краищата сама бе тръгнала на лов за Черната Аджа и вярваше в успешния си улов повече от всички. Посегнала бе на друга Сестра, при това на Заседателка, помогнала бе да овържат Талене с потоци на Въздух в пустите подземни коридори, нарушила бе дузина закони на Кулата, извършила бе сериозни престъпления, само за да чуе един отговор, в който бе почти сигурна още преди да се зададе въпросът. Ето, че го чу. Черната Аджа наистина съществуваше. Пред очите й стоеше Черна сестра, Мраколюбка, носеща шала. Убеждението се оказа бледа сянка пред живата истина. Само това, че стискаше с все сила челюсти, попречи на зъбите й да затракат. Напрегна се да се успокои и да започне да мисли разумно. Но как, след като най-ужасните кошмари се бяха разбудили и бродеха из Кулата!

Сеайне чу нечия дълбока въздишка и осъзна, че не е единствената, за която целият досегашен свят се обръща с главата надолу. Юкири се отърси и прикова очи в Талене, готова сякаш да задържи щита над нея само със силата на волята си, ако се наложи. Дезине ближеше устни и нервно приглаждаше тъмнозлатите си поли. Само Серин и Певара изглеждаха външно спокойни.

— Тъй — тихо каза Серин. „Тихичко“ май беше по-точно. — Тъй. Черна Аджа значи. — Вдиша дълбоко и продължи делово: — Нямаме повече нужда от това, Юкири. Талене, ти бездруго няма да се опиташ да избягаш, нито ще ни се съпротивляваш по какъвто и да било начин. Няма да можеш дори да докоснеш Извора без позволението на една от нас. Макар че според мен някой друг ще се заеме със случая, след като те предадем. Юкири?

Щитът над Талене се разсипа, но сиянието около Юкири си остана, сякаш не разчиташе много на въздействието на Палката над Черна сестра.

Певара се навъси.

— Преди да сме я предали на Елайда, Серин, държа да измъкнем от нея колкото може повече. Имена, места. Всичко, което знае!

Мраколюбци бяха избили цялото семейство на Певара и Сеайне беше убедена, че е готова да я пратят в изгнание, но лично да залови всяка Черна сестра.

Все така свита на Стола, Талене се изсмя горчиво и през сълзи.

— Направите ли го, всички сте мъртви. Мъртви! Елайда е Черна Аджа!

— Невъзможно! — избухна Сеайне. — Елайда лично ми го заповяда.

— Трябва да е — изшепна плахо Дезине. — Талене отново изрече Клетвите. Издаде я!

Юкири закима енергично.

— Мислете с главите си — изръмжа Певара и поклати с укор своята. — Знаете не по-зле от мен, че ако вярваш на една лъжа, можеш да я изречеш все едно, че е истина.

— Така е — призна Серин. — Какви доказателства имаш, Талене? Виждала ли си Елайда на вашите… сбирки?

Стисна дръжката на камата си толкова силно, че пръстите й побеляха. За шала Серин се беше борила повече от всички други, за правото да остане в Кулата и прочие. За нея Кулата бе нещо повече от роден дом, повече от собствения й живот. Ако Талене отговореше утвърдително, Елайда можеше и да не доживее до съда.

— Те нямат сбирки — промърмори намусено Талене. — Освен Върховния съвет, предполагам. Но трябва да е Черна. Знаят за всяко донесение, което тя получава, дори тайните. Всяка дума, която й се казва. Знаят за всяко нейно решение, преди да е обявено. Дни преди това; седмици понякога. Как е възможно, ако не им го казва сама? — Приседна с усилие и направи опит да ги изгледа една по една, но очите й само пробягаха плахо по тях. — Трябва да бягаме, да се скрием някъде. Ще ви помогна… ще ви кажа всичко, което знам!… Те ще ни избият, ако не избягаме.

Странно, помисли си Серин, как набързо доскорошните дружки на Талене станаха „те“ и как се опитваше да ги убеди да я приемат за своя. Не. Отбягваше истинския проблем, и при това по най-глупавия начин. Наистина ли Елайда я беше пратила да издири Черната Аджа? Всъщност тя никога не бе споменавала името. Дали нямаше предвид нещо друго? Елайда винаги бе готова да стисне за гърлото всяка, която дори споменеше за Черните. Почти всяка Сестра щеше да стори същото. И все пак…

— Елайда доказа, че е пълна глупачка — заяви Серин. — Неведнъж съм съжалявала, че я подкрепих, но няма да повярвам, че е Черна. Не и без нещо по-убедително. — Певара стисна устни и кимна. Нали беше Червена, щеше да иска много повече.

— Може и така да е, Серин — рече Юкири, — но не можем да задържаме дълго Талене. Зелените ще започнат да се питат. Да не говорим за… Черните. Да решаваме бързо какво да правим, иначе все така ще си копаем на дъното на кладенеца, а през това време ще завали дъжд. — Талене дари Серин с плаха усмивка, която сигурно трябваше да мине за благодарност, но се стопи пред свъсеното лице на Кафявата.

— Нищо не бива да казваме на Елайда, докато не сме в състояние да прекършим Черната с един удар — заяви Серин. — Недей да спориш, Певара; логично е. — Певара вдигна ръце отегчено, но не продума. — Ако Талене е права — продължи Серин, — Черната знае за Сеайне или скоро ще разбере, така че на всяка цена трябва й осигурим безопасността. Няма да е никак лесно, след като сме само петте. Не можем да се доверим на никоя, преди да сме сигурни в тях! Най-малкото разполагаме с Талене и кой знае какво още ще научим, преди да се е прекършила? — Колкото до Талене, тя изглеждаше съвсем готова за прекършването, но никоя вече не й обръщаше внимание. Гърлото на Сеайне бе пресъхнало.

— Може пък да не сме съвсем сами — рече с неохота Певара. — Сеайне, кажи им за малката си интрижка със Зера и приятелките й.

— Интрижка ли? — рече Серин. — Коя е тази Зера? Сеайне? Сеайне!

Сеайне се сепна.

— Какво? О, да! Двете с Певара разкрихме малко гнездо на бунтовнички тук в Кулата — почна тя задъхано. — Десет Сестри, пратени да сеят раздор. — Серин искаше да се увери, че е в безопасност, така ли? Без да я попита дори. Тя самата бе Заседателка; от близо сто и петдесет години беше Айез Седай. Какво право имаше Серин или която и да е, да?… — Певара и аз се бяхме захванали да го ликвидираме. Вече бяхме принудили една от тях, Зера Дакан, да положи същата добавъчна клетва като Талене и й наредихме да доведе Бернайле Гелбарн в покоите ми днес следобед, но така, че да не събуди подозрението й. — Светлина, всяка Сестра извън тази стая можеше да е Черна. Всяка Сестра! — После ще използваме двете да доведат друга, докато всички ни се закълнат в покорство. Разбира се, ще им задаваме същия въпрос, който зададохме на Зера и на Талене. — Черната Аджа може би вече знаеше името й, сигурно знаеше вече, че е тръгнала да ги лови. Как щеше да я опази Серин? — Онези, които отговорят, че са, можем да ги разпитваме, а за които се уверим, че не са, могат донякъде да се отплатят за предателството си, като ловят Черната под наше ръководство. — Светлина, как?

След като свърши, другите взеха да спорят надълго и широко, което само означаваше, че Серин се колебае какво решение да вземе. Юкири настояваше веднага да предадат Зера и съюзничките й на закона… стига да можеше да стане, без да се издадат за Талене. Певара твърдеше, макар и неуверено, че трябва да използват бунтовничките; раздорът, който сееха, се въртеше около злобните приказки, свързани с Червената Аджа и Лъжедраконите. Дезине като че ли предлагаше да отвличат една по една всяка Сестра в Кулата и да ги принудят всичките да положат втората клетва, но другите не й обърнаха особено внимание.

Сеайне не взе участие в спора. Реакцията й към всички предложения бе единствено възможната според нея. Притича до най-близкия ъгъл и повърна.

* * *

На Елейн й се искаше да заскърца със зъби, но се постара да се овладее. Отвън поредната лапавица пердашеше над Кемлин и обедното небе бе толкова помръкнало, че лампите по стените на дневната бяха запалени до една. Силният вятър тресеше рамките на високите сводести прозорци. Мълнии святкаха в стъклата им и гръмотевиците тътнеха глухо. Гръмотевици и снеговалеж. Най-лошата възможна зимна буря. Най-свирепата. В стаята не беше чак студено, но… Макар да бе разперила пръсти пред пращящите цепеници в широката мраморна камина, тя усещаше студа през килимите, проснати върху плочките на пода, както и през дебелите си кадифени пантофки. Широката яка и маншети от черна лисича кожа по дебелата й вълнена червено-бяла рокля изглеждаха прелестно, но никак не беше сигурна, че топлят повече от перлите по ръкавите. Това, че отказваше на студа да я засегне, съвсем не означаваше, че не го усеща.

Къде все пак беше Нинив? И Вандийн? Мислите й се зъбеха също като времето. „Трябваше да са тук вече! Светлина! Аз съм готова и от съня си да се откажа, а те си прекарват някъде сладичко!“ Не, това не беше честно. Официалната й претенция за Лъвския трон бе заявена едва преди няколко дни и за нея засега всичко останало трябваше да отстъпи на втори план. Нинив и Вандийн си имаха други задачи. Други отговорности, както го разбираха самите те. Нинив до гуша беше затънала в кроежите си с Реане и останалите от Плетящия кръг как да измъкнат Родственичките от контролираните от сеанчанците земи, преди да са ги разкрили и окаишили. Родството бяха много добри в играта на криеница, но пред сеанчанците нямаше да минат за Дивачки, както пред Айез Седай. Вандийн все още беше потресена от убийството на сестра си, едва хапваше и не можеше да й предложи никакъв смислен съвет. Това за яденето си беше истина, но най-много я бе обладало желанието да намери убийцата. Правеше се, че уж обикаля из коридорите в непривични часове, потънала в скръб, но тайничко търсеше Мраколюбката. Преди три дни самата мисъл за това щеше да накара Елейн да тръпне от страх; сега това бе само една от многото опасности. Вярно, по-сериозна от повечето, но не от всички.

Двете изпълняваха важни задачи, одобрени и подкрепени от Егвийн, но въпреки това й се искаше да побързат, колкото и егоистично да изглеждаше. Вандийн можеше да предлага обилие от добри съвети, предимство на дългия й опит и обучение, а годините, прекарани от Нинив със Селския съвет и Женския кръг в Емондово поле, я правеха много практична, колкото и да го отричаше. „Да ме изгори дано, толкова грижи са ме затрупали, някои още тук, в двореца, имам ужасна нужда от тях!“ Ако зависеше от нея, Нинив ал-Мийра щеше да стане съветничката Айез Седай на следващата кралица на Андор. Имаше нужда от цялата помощ, която можеше да намери и на която да се довери.

Придаде си външно спокойствие и обърна гръб на горящата камина. Тринадесетте високи кресла, украсени със скромна, но изящна резба, образуваха пред камината дъга с форма на конска подкова. Парадоксално, но почетното място, където трябваше да седи кралицата, ако приема тук, се намираше най-далече от огъня. Порядки. Гърбът й моментално се сгорещи, а отпред й стана студено. Навън се сипеше сняг, трещяха гръмотевици и бляскаха мълнии. В главата й — също. Спокойствие. Една владетелка имаше точно толкова нужда от спокойствие, колкото всяка Айез Седай.

— Трябва да стане с наемниците — каза тя, без да може да прикрие съжалението в гласа си. Ратниците от именията й със сигурност щяха да започнат да пристигат до месец — щом разберяха, че е жива — но това можеше да се проточи чак до пролетта, а мъжете, които Биргит набираше, щяха да й осигурят половин година или повече, докато нейните хора се научат едновременно да яздят и да размахват меч. — И Ловци на Рога, стига някой да подпише и да се закълне. — Лошото време бе хванало в капана си мнозина и от едните, и от другите в Кемлин. Прекалено много и от едните, и от другите, според повечето граждани. Гуляеха, вдигаха кавги и безпокояха жените, които не отвръщаха на задевките им. Най-малкото щеше да ги използва да прекратяват свадите, вместо да ги предизвикват. Само дето сама не можеше да се убеди в това. — Скъпо ни излизат, но ковчежниците ще го покрият. — Поне за малко. Трябваше да започне да получава доходи от владенията си колкото се може по-скоро.

Чудо на чудесата! Двете жени пред нея реагираха почти еднакво.

Диелин изсумтя раздразнено. Високата й яка бе стегната с голяма сребърна игла с таравинските сова и дъб — единствения й накит. Изява на гордост от Дома й, малко прекалена; Върховният трон на Дома Таравин беше общо взето горда жена. Сивина бе прошарила златистата й коса и тънки бръчици плетяха паяжина в ъгълчетата на очите й, но лицето й беше властно, а погледът — хладен и суров. Умът й режеше като бръснач. Или като меч. Жена, която се изразяваше простовато или поне така изглеждаше, и която не криеше мнението си.

— Наемниците си знаят работата — каза тя пренебрежително, — но трудно се държат под контрол, Елейн. Потрябва ли ти докосване с перце, те по-скоро действат като чук, а потрябва ли ти чук, склонни са да идат другаде и да грабят плячка. Верни са на златото, но само докато златото го има. И то ако не те предадат за повече злато. Сигурна съм, че в това поне нашата отскорошна лейди Биргит ще се съгласи с мен.

Скръстила ръце под гърди и застанала във войнишка поза с високите си ботуши за езда, Биргит се навъси както винаги, щом някой споменеше новата й титла. Елейн й беше дарила едно имение веднага щом стигнаха Кемлин, където това можеше да се впише в държавния регистър. Насаме Биргит ръмжеше непрестанно по този повод, както и заради другата промяна в живота й. Небесносините й панталони бяха със същата предпочитана от нея кройка — широки и прибрани на глезените, — но късото й червено сетре имаше висока бяла яка и широки бели маншети, обрамчени със златен ширит. Сега тя беше лейди Биргит Трахелион и капитан-генерал на гвардията на кралицата, и можеше да мърмори колкото си ще — стига да го прави насаме, разбира се.

— Съгласна съм — изръмжа неохотно тя и изгледа Диелин почти, но не съвсем накриво. Връзката на Стражника отново пренесе това, което Елейн бе чувствала целия предобед. Безсилие, раздразнение, но и упорство. Макар че част от всичко това можеше да е отражение на самата нея. Откакто се свързаха, двете бяха започнали да си приличат смайващо — не само в чувствата, а въобще. Само за малко повече от седмица беше започнала да се държи досущ като другата жена!

Неохотата на Биргит да приеме този почти железен аргумент бе почти толкова голяма, колкото неохотата й да се съгласи гласно.

— Проклетите Ловци не са кой знае колко по-свестни, Елейн — измърмори тя. — Положили са Ловджийската клетва, за да търсят приключения и място в сказанията, ако могат. Не да стоят на едно място и да пазят закона. Половината са надменни педанти и гледат на всички останали като на боклуци, а останалите не само поемат необходимия риск, те просто го търсят, колкото и да е ненужен. Само да се пусне приказка за Рога на Валийр, и късмет ще имаш, ако не започнат да бягат по повече от по двама-трима на нощ.

Диелин се подсмихна, все едно че беше спечелила по точки. Масло и вода нищо не беше в сравнение с двете. Всяка от тях се разбираше съвсем добре с всички останали, но кой знае защо, съберяха ли се наедно, можеха да спорят и за цвета на въглена. И не само че можеха, а го правеха.

— Освен това Ловците, както и наемниците, почти без изключение са чужденци. А това никак не се харесва нито на знатните, нито на простолюдието. Никак. Само бунт ти липсва.

Блесна мълния и освети за миг прозорците, последвана от доста як тътен, който само подсили думите й. За хиляда години седем кралици на Андор бяха сваляни с открит бунт, а двете оцелели сигурно бяха съжалявали много.

Елейн потисна въздишката си. На една от резбованите масички имаше сребърен поднос с чаши и висока кана с греяно подправено вино. Вече поохладняло. Тя преля мъничка нишчица Огън и от каната се вдигна облаче пара. Билките малко се вгорчаваха от презатоплянето, но си струваше заради топлината на сребърната чаша между дланите. Едва устоя на желанието да загрее и въздуха в стаята със Силата и пусна Извора; все едно, топлината нямаше да се задържи, освен ако не задържеше попридъците. Беше си надвила неохотата да го пуска всеки път, щом поемеше сайдар — е, донякъде — но напоследък желанието й да привлича нарастваше все повече и повече. На всяка Сестра се налагаше да се справи с тази опасна страст. Подкани с жест и двете да си налеят вино.

— Положението ви е ясно. Само глупак не би го нарекъл ужасно, а вие не сте глупачки. — Стражите им бяха като черупка — шепа що-годе приемливи мъже и още две шепи побойници и непрокопсаници, по-подходящи да изхвърлят пияниците от кръчмите или тях да ги изхвърлят. А след като салдейците се махнаха и айилците поеха назад към земите си, престъпността избуя като плевел напролет. Беше се надявала, че снегът ще я потуши, но всеки ден ставаха кражби, палежи и още по-лоши неща. Всеки ден положението ставаше все по-лошо. — Както е тръгнало, само след няколко седмици ще се изправим пред бунтове. Ако не и по-скоро. Ако не успея да възстановя реда в самия Кемлин, народът наистина ще се обърне срещу мен. — Ако не можеше да наложи ред в столицата, по-добре да обяви пред целия свят, че не я бива за владетелка. — Колкото и да не ми харесва, трябва да стане, така че ще стане. — Двете отново отвориха уста да възразят, но тя не ги остави. — Ще стане, и точка.

Биргит поклати глава и дългата й до кръста златна плитка се люшна, но през връзката се прокрадна неохотно съгласие. Представата й за връзката им като Айез Седай и Стражник бе доста чудата, но поне се беше научила да съобразява кога Елейн не бива да се притиска. Макар донякъде, но се беше научила. Имението, титлата и толкова. И командването на гвардията. И още няколко дреболии.

Диелин леко приведе глава и прегъна коляно; трябваше да мине за реверанс, макар че лицето й остана каменно. Не биваше да се забравя, че мнозина от онези, които не искаха Елейн Траканд на Лъвския трон, искаха вместо нея Диелин Таравин. Дотук жената проявяваше отзивчивост и много помагаше, но все още беше рано да се съди и понякога едно тънко гласче нашепваше свадливо в тила на Елейн. Дали Диелин просто не я изчакваше здраво да се издъни, преди да се намеси, за да „спаси“ Андор? Една достатъчно хитра, достатъчно коварна съперница можеше да избере този път и дори имаше шанс да успее.

Елейн вдигна ръка да разтрие слепоочието си, но вместо това само си оправи косата. Толкова много мнителност и толкова малко доверие. Играта на Домове бе заразила Андор след заминаването й за Тар Валон. Благодарна бе за месеците, изкарани при Айез Седай, и не само защото бе усвоила Силата. Даес Дай-мар за повечето Сестри бе като въздуха и хляба. Благодарна бе и за уроците на Том. Без тях и него едва ли щеше да оцелее толкова дълго при завръщането си. Светлината да дадеше дано Том да е жив и здрав, двамата с Мат и останалите да са се отървали от сеанчанците и да са тръгнали за Кемлин. Всеки ден, откакто напусна Ебу Дар, се молеше за безопасността им, но сега тази кратка молитва бе единственото, за което й оставаше време.

Тя зае стола в центъра на дъгата — стола на кралицата — и се постара да заприлича на кралица, с изправен гръб и небрежно отпусната на облегалката ръка. „Да приличаш на кралица не е достатъчно — често казваше майка й, — но ясният ум, проницателният усет за нещата и смелото сърце няма да струват нищо, ако хората не виждат в теб кралица.“ Биргит я наблюдаваше съсредоточено, едва ли не с подозрение. Понякога връзката ставаше много неудобна! Диелин вдигна чашата си към устните си.

Елейн вдиша дълбоко. Този въпрос го беше обмисляла от всички страни и друг начин не виждаше.

— Биргит, искам до пролетта гвардията да се превърне в армия, колкото могат да изкарат на бойното поле десет Дома.

Сигурно бе невъзможно за постигане, но опитът поне щеше да означава да се задържат досега включилите се наемници и да се намерят още, да запишат всеки, който прояви и най-малка охота. Светлина, какъв заплетен възел!

Диелин се задави, опули очи и тъмното вино пръсна от устата й. Измъкна дантелена кърпичка от ръкава си и отри брадичка.

По връзката откъм Биргит се стрелна вълна на паника.

— О, да ме изгори дано, Елейн, не искаш да кажеш, че… Та аз съм стрелкиня с лък, а не пълководец! Винаги съм била това, още ли не разбираш? Просто направих каквото трябваше, каквото ме принуждаваха обстоятелствата! Както и да е, вече не съм тя; просто съм си аз и…

И млъкна, усетила, че може би е казала твърде много. Не за пръв път. Диелин я изгледа с любопитство и лицето на Биргит пламна.

Бяха съчинили, че Биргит е от Кандор, където селските жени се обличаха почти като нея, но Диелин явно подозираше, че това е лъжа. А всеки път, щом Биргит изтървеше езичето си, за малко да изтърве и тайната си. Погледът на Елейн й подсказа, че ще си поговорят малко по-късно.

Едва ли бузите на Биргит можеха да почервенеят повече. Срамът изцеди всичко останало във връзката и така я обля, че Елейн усети как собственото й лице почервенява. Побърза да си придаде строго изражение, така че пламналите й бузи да минат за нещо друго, а не за страстен порив да се загърчи в стола заради унижението на Биргит. Този огледален ефект беше повече от неудобен!

Диелин обаче набързо приключи с Биргит. Пъхна кърпичката на мястото й, грижливо постави чашата на подноса и опря длани на бедрата си. Сега лицето й вещаеше гръмотевици.

— Гвардията винаги е била сърцевина на андорската армия, Елейн, но това… Светлина милостива, това е лудост! Така можеш да настроиш срещу себе си всички от река Еринин до Мъгливите планини!

Елейн се съсредоточи върху това да остане спокойна. Ако грешеше, Андор щеше да се превърне във втори Кайриен, в нова плувнала в кръв и изпълнена с хаос страна. И тя самата щеше да загине, разбира се — недостатъчно висока печалба за такава цена. Да не се опита беше немислимо и във всеки случай резултатът за Андор щеше да е същият като при провал. Хладнокръвна, сдържана и стоманено спокойна. Една кралица не може да се показва уплашена, дори когато е. Особено когато е. Майка й я беше поучавала да обяснява решенията си колкото може по-рядко; колкото повече се обясняваш, толкова повече обяснения са нужни, докато погълнат цялото ти време. Гарет Брин твърдеше, че трябва да обясняваш, ако можеш; хората ти се справят по-добре, ако знаят „защо“ и „какво“. Днес щеше да последва съвета на Гарет Брин. Много победи бяха спечелени с вслушване в съветите му.

— Има три предизвикателства към трона. — И навярно още едно, необявено. Макар с усилие, срещна погледа на Диелин. Без гняв; просто очите им се срещнаха. Или може би Диелин го взе за гняв, със стиснатата й челюст и изчервеното лице. Толкова по-добре. — Сама за себе си Аримила може да се пренебрегне, но Нейсин присъедини към нея Дома Керен и все едно дали е луд, или не, подкрепата му означава, че тя трябва да се вземе предвид. Неан и Еления са задържани, но ратниците им не са. Хората на Неан може да се дърлят помежду си, докато си намерят водач, но Джарид е Върховен трон на Саранд и ще рискува да подхрани амбицията на жена си. Домът Барин и Домът Аншар флиртуват и с едните, и с другите; най-доброто, на което мога да се надявам, е единият да тръгне със Саранд, а другият — с Араун. Деветнадесет Дома в Андор са достатъчно силни, за да ги последват по-малките, накъдето ги поведат. Шест вече са се обявили срещу мен, а аз разполагам с два.

Шест досега, и Светлината дано да дадеше съюзните й да са два! Нямаше да спомене за трите силни Дома, които почти се бяха обявили на страната на Диелин; най-малкото Егвийн засега ги задържаше в Муранди.

Махна с ръка към един от столовете до себе си и Диелин седна, като намести грижливо полите си. Буреносните облаци по лицето й вече ги нямаше. Изгледа Елейн, без ни най-малко да издава въпросите или заключенията, които се въртяха в главата й.

— Зная го не по-зле от теб, Елейн, но Луан и Елориен ще привлекат Домовете си към теб, и Абеле също, сигурна съм. — С много предпазлив глас при това, но взе да набира жар. — Тогава ще се вразумят и други Домове. Стига да не ги наплашиш безсмислено. Светлина, Елейн, това не е война за Наследството. Траканд наследява Траканд, а не друг Дом. Дори война за Наследството рядко е стигала до открит бой! Превърнеш ли гвардията в армия, рискуваш всичко.

Елейн отметна глава, но в смеха й нямаше и помен от веселие. Много добре се върза с трясъка на гръмотевиците.

— Рискувах всичко още когато се върнах у дома, Диелин. Твърдиш, че Норвелин и Тремейн ще минат към мен, както и Пендар? Чудесно. Тогава ще разполагам с пет срещу шест. Не мисля, че другите Домове „ще се вразумят“, както се изрази. Ако някои от тях се раздвижат преди да е станало кристално ясно, че Короната на розата е моя, то ще е срещу мен, а не за мен. — С повече късмет, тези владетели и владетелки щяха да се пазят от всякакви връзки с Гебрил, но тя не обичаше да разчита на късмета. Не беше Мат Каутон все пак. Светлина, повечето хора знаеха, че Ранд е убил майка й, и доста от тях го вярваха. „Лорд Гебрил“ се бе оказал един от Отстъпниците. Поправянето на щетите, които Рахвин бе нанесъл на Андор, можеше да отнеме целия й живот, дори ако успееше да живее дълго колкото Родственичките! Някои Домове щяха да се въздържат от подкрепата си заради безчинствата, които Гебрил бе извършил от името на Мургейз, а други — защото Ранд бе заявил, че възнамерява да й „даде“ трона. Обичаше го с цялото си естество, но да го изгори дано затова, че го бе огласил! Особено ако си мислеха същото, каквото се въртеше в главата на Диелин. И най-долният земевладелец в Андор щеше да грабне косата, за да смъкне една марионетка на Лъвския трон!

— Искам, ако мога, да избегна междуособиците в Андор, Диелин, но война за Наследство или не, Джарид е готов да се бие, макар Еления да е изолирана. Неан е готов да се бие. — Най-добре беше да се доведат и двете жени в Кемлин колкото се може по-скоро; твърде голяма бе възможността да пращат депеши и заповеди от Арингил. — Аримила е готова с хората на Нейсин зад гърба й. За тях това е война за Наследството и единственият начин да ги спра да се бият е да съм толкова силна, че да не посмеят. Ако Биргит успее до пролетта да превърне гвардията в армия, толкова по-добре, защото ако дотогава нямам армия, ще ми трябва такава. И ако това не стига, не забравяйте сеанчанците. Те няма да се задоволят с Танчико и Ебу Дар. Те искат всичко. Няма да им позволя да завладеят Андор, Диелин, така както няма да позволя и на Аримила.

Над главите им изтрещя гръмотевица.

Елейн се извърна леко, за да погледне към Биргит, а Диелин облиза пресъхналите си устни. Пръстите й неволно се впиха в полите. Малко неща можеха да я изплашат, но приказките за сеанчанците я плашеха. Но измърмори уж на себе си: „Надявах се да избегнем открита гражданска война“. А това можеше да означава всичко и нищо! Ако поровеше малко, може би щеше да разбере кое от двете.

— Гавин — рече изведнъж Биргит. Лицето й просветна, както и чувствата, протекли през връзката. Най-ясно изпъкваше облекчението. — Когато дойде, ще поеме командването. Ще бъде твоят Пръв принц на Меча.

— Майчино мляко в чаша да пиеш! — сопна се Елейн и поредната мълния, блеснала в прозорците, само подсили ругатнята. Защо тази жена реши да смени темата точно сега? Диелин се сепна и лицето на Елейн пламна отново. По зяпналата й уста пролича, че знае колко груба е тази ругатня. Странно защо това толкова я смути; едва ли защото Диелин беше близка приятелка на майка й. Без да мисли, отпи дълбока глътка вино… и едва не се задави от горчивината му. Набързо потисна представата как Лини я заплашва да измие мръсната й уста и си напомни, че вече е голяма жена с цял трон, който трябва да спечели и удържи. Съмняваше се, че на майка й се бе налагало толкова често да се бори с чувството, че се държи глупаво.

— Да, ще стане, Биргит — продължи тя по-спокойно. — Когато дойде. — Трима куриери бяха тръгнали за Тар Валон. Дори никой от тях да не успееше да се промъкне покрай Елайда, Гавин все някак щеше да разбере, че е заявила правата си, и щеше да дойде. Имаше отчаяна нужда от него. Себе си изобщо не виждаше като пълководец, а Биргит толкова се притесняваше, че не може да дорасне до легендите за самата нея, че просто се боеше да опита. Да се възправи срещу армия — да. Но да я предвожда — никога!

Биргит беше съвсем наясно със заплетения възел в главата й. Точно в този момент лицето й бе замръзнало, но чувствата й бяха изпълнени с гняв към самата себе си и със смут, като първото се усилваше с всеки миг. Жегната от раздразнение, Елейн отвори уста да продължи със споменатата от Диелин гражданска война, преди да се е поддала на гнева на Биргит.

Но преди да изрече и дума, високите червени врати се разтвориха. Надеждата й, че ще види Нинив или Вандийн, набързо бе пометена от влизането на две жени от Морския народ — както винаги босоноги, въпреки студа.

Над главите им лъхна букет от тежки благовония, а самите те пристъпиха в пищна процесия от яркоцветен брокат и коприна на широките гащи и блузи, със скъпоценните камъни по дръжките на камите, затъкнати в поясите, и герданите от злато и слонова кост. И още накити. Правата черна коса с бяло на слепоочията почти скриваше десетте дебели златни пръстенчета на ушите на Ренайле дин Калон, но високомерието в тъмните й очи бе толкова явно, колкото украсената с медальон златна верижка, свързваща едната й обеца със златната халка на носа й. Лицето й бе стегнато и невъзмутимо и въпреки грациозното поклащане на бедрата си, тя изглеждаше готова да премине и през стена. Почти с една длан по-ниска от дружката си и по-тъмна от въглен, Зайда дин Парийд носеше по себе си близо два пъти повече златни медальони, които се полюшваха на лявата й буза, и излъчваше по-скоро власт, отколкото високомерие — пълна увереност, че всички са длъжни да й се подчиняват. Прибраните й в стегнат кок черни къдрици бяха прошарени със сиво, но въпреки това изглеждаше зашеметяващо — една от малкото жени, които с напредването на възрастта ставаха все по-красиви.

При появата им Диелин трепна и за малко да вдигне ръка към носа си. Съвсем обичайна реакция за хора, непривикнали с Ата-ан Миере. Елейн реагира с гримаса и не заради пръстените на носовете им. Дори си помисли дали да не изтърси още някоя ругатня, нещо още по-… люто. Ако се изключеха Отстъпниците, едва ли можеше да измисли имената на двама души, които толкова не й се искаше да види точно сега. Рийни уж трябваше да се погрижи това да не се случи!

— Извинете — каза тя и се надигна плавно, — но в момента съм много заета. Държавни проблеми, нали разбирате, иначе щях да ви приема, както се полага на сана ви. — Хората от Морския народ най-много от всичко държаха на церемониалността и достолепието, поне както те го разбираха. Сигурно се бяха промушили покрай Първата слугиня, като просто бяха пропуснали да я уведомят, че искат да се видят с Елейн, но като нищо можеха да се обидят, ако ги посрещнеше седнала преди да си е осигурила короната. А Светлината да ги изгореше дано, не можеше да си позволи да ги обиди. Биргит застана до нея, кимна сдържано и пое чашата от ръката й; през връзката на Стражника протече жилка на безпокойство. В присъствието на особи от Морския народ винаги ставаше предпазлива; беше си изпускала езика и пред тях. — Ще ви приема днес по-късно — довърши Елейн и добави: — Ако такава е волята на Светлината. — Освен всичко друго те много държаха на церемониалните обрати във фразата, а точно тази бе израз на галантност и предлагаше изход.

Ренайле обаче не се спря, докато не застана точно пред Елейн, и при това застрашително близо. Едната й татуирана ръка махна небрежно за разрешение да си седне. Разрешение!

— Отбягваш ме. — Гласът й беше дълбок за жена и не по-малко вледеняващ от снега, който се трупаше по покрива. — Не забравяй, че съм Ветроловка при Неста дин Реас Две луни, Надзорница на корабите на Ата-ан Миере. Все още ти предстои да изпълниш останалата част от сделката, която сключи от името на вашата Бяла кула. — Морския народ знаеха за разцеплението в Кулата, но Елейн не смяташе за подходящо да утежнява още повече положението си, показвайки открито на чия страна стои. Все още не. Ренайле привърши с властен, заповеднически тон: — Ще се разбереш с мен, и то сега! — Дотук с церемониалността и достолепието.

— Струва ми се, че тя отбягва мен, а не теб, Ветроловке. — За разлика от Ренайле, тонът на Зайда изглеждаше по-сговорчив. Вместо да закрачи по килимите, тя взе да обикаля с небрежна походка из залата. Спираше се тук-там да погали някоя висока ваза от тънкостенен зелен порцелан, после се изправи на пръсти, за да надникне в четворния калейдоскоп на високата стойка. Когато се обърна към Елейн и Ренайле, черните й очи блеснаха игриво. — В края на краищата, сделката беше с Неста дин Реас, щом стана дума за корабите. — Освен Надзорница на вълните на клана Кателар, Зайда бе и посланичката на Надзорницата на корабите. Посланичка при Ранд, а не в Андор, но пълномощията й даваха право да говори от името на самата Неста. Заряза поредния златостенен цилиндър и се вдигна на пръсти да надникне в следващия. — Ти обеща на Ата-ан Миере двадесет учителки, Елейн. Досега си ни осигурила само една.

Влизането им бе толкова неочаквано и бързо, че Елейн чак сега видя Мерилил да се обръща, след като бе притворила вратите. По-ниска и от Зайда, Сивата сестра изглеждаше елегантна в тъмносинята си вълнена рокля, обшита по краищата със сребриста кожа и с лунни камъни по корсажа, но двете седмици и нещо, през които й се бе наложило да учи Ветроловките, явно й се бяха отразили. Повечето от тях бяха силни жени с жажда за знание и бяха готови да изцедят Мерилил като грозде в пресата за вино, за да изстискат и последната капчица сок. Преди време Елейн я беше смятала за личност с невероятно самообладание, но сега очите на Мерилил бяха неизменно ококорени, устните й непрестанно леко отворени, сякаш бе наполовина шашната и очакваше скоро да се шашне и другата й половина. Скръстила ръце, тя остана да чака на прага и изглеждаше доволна, че не е център на внимание.

Диелин изсумтя шумно, стана и изгледа навъсено Зайда и Ренайле.

— Внимавайте как говорите — изръмжа тя. — Сега се намирате в Андор, а не на корабите си, а Елейн Траканд ще бъде кралицата на Андор! Вашата сделка ще се изпълни, като й дойде времето. Засега ни чакат по-важни неща.

— В името на Светлината, нищо не е по-важно — изръмжа на свой ред Ренайле и пристъпи заплашително към нея. — Сделката ще се изпълни, казваш? Значи го гарантираш. Да знаеш, ще виснеш за глезените от такелажа, ако…

Зайда щракна с пръсти. Само толкова, но Ренайле трепна, стисна златната кутийка с благовония, висяща от гердана на шията й, допря я до ноздрите си и вдиша дълбоко. Можеше и да е Ветроловка на Надзорницата на корабите, жена с голям авторитет и власт сред Ата-ан Миере, но за Зайда тя си беше… Ветроловка. Което страшно нараняваше гордостта й. Елейн беше сигурна, че трябва да има начин да използва това, за да ги държи по-настрана, но все още не беше го измислила. О, да; за добро или лошо, Даес Дай-мар вече се бе просмукала в костите й.

Плъзна се покрай безмълвно гневната Ренайле като покрай колона, като част от стаята, но не тръгна към Зайда. Ако някой имаше правото да се държи тук небрежно, то това бе самата тя. Не можеше да си позволи да даде на Зайда и косъмче предимство, иначе Надзорницата на вълните щеше да й обръсне главата до голо и да си направи от косата й перука. Застана пред камината и отново разпери пръсти над пламъците.

— Неста дин Реас ни повярва, че ще изпълним сделката, иначе изобщо нямаше да се съгласи — заяви спокойно тя. — Вие си върнахте Купата на ветровете, но да се съберат още деветнадесет Сестри, за да са с вас, изисква време. Зная, че се безпокоите за корабите, оказали се в Ебу Дар, когато дойдоха сеанчанците. Накарайте Ренайле да отвори портал към Тийр. Там има стотици кораби на Ата-ан Миере. — Така твърдяха всички донесения. — Можете да научите каквото знаят и отново да се съберете с хората си. Те ще имат нужда от вас срещу сеанчанците. — А пък тя щеше да се отърве от тях. — Останалите Сестри ще ви ги пратим, когато се уреди. — Мерилил не помръдна от прага, но лицето й почти позеленя от паника заради възможността да остане сама при Морския народ.

Зайда престана да наднича в калейдоскопа и изгледа косо Елейн. По пълните й устни пробяга усмивка.

— Аз трябва да остана тук, най-малкото докато не поговоря с Ранд ал-Тор. Ако той изобщо дойде. — Въпросната усмивка се стегна за миг, преди да разцъфти отново. Ранд щеше доста да се озори с нея. — И засега ще задържа Ренайле и приятелките й. Шепа Ветроловки общо взето няма да са от голямо значение срещу тези сеанчанци, а тук, ако е волята на Светлината, ще могат да научат полезни неща. — Ренайле изсумтя, но тихо, само колкото да се чуе. Зайда се навъси и заопипва окуляра пред себе си. — Тук в палата ти има пет Айез Седай, като броим и теб самата — разсъди гласно тя. — Навярно някои от тях могат да дойдат да преподават. — И все едно че току-що й е хрумнало: — А колкото до това, ти, Елейн също би могла да помогнеш.

— Стига вече! — избухна Мерилил и пристъпи крачка напред, но после погледна Ренайле, смири се, бледото й кайриенско лице порозовя и тя се загърна в покорството си като във втора кожа. Биргит поклати удивено глава, а Диелин зяпна, сякаш за пръв път виждаше Айез Седай.

— Може да се уреди нещо, ако Светлината благоволи — отвърна предпазливо Елейн. Едва се сдържа да не потърка слепоочията си. Жалко, че не можеше да припише главоболието на непрестанните гръмотевици. Нинив щеше да кипне пред това предложение, а Вандийн най-вероятно щеше да пренебрегне заповедта, но с Кареане и Сарейта навярно щеше да е възможно. — Но за не повече от няколко часа дневно, нали разбирате. И то когато разполагат с време. — Постара се да не поглежда към Мерилил. Дори Кареане и Сарейта можеха да се разбунтуват, ако ги хвърлеха в пресата за вино.

Зайда докосна устни с пръстите на дясната си ръка.

— Договорихме се, в името на Светлината.

Елейн примига. Ужасно: явно в очите на Надзорницата на вълните току що бяха сключили нова сделка. Оскъдният й опит с Ата-ан Миере гласеше, че трябва да се радваш, ако те оставят да си идеш по долна риза. Е, този път щеше да е по-различно. Например какво щяха да спечелят Сестрите от това? В една сделка трябва все пак да има две страни. Зайда се подсмихна все едно, че знаеше какво си мисли Елейн и то я развеселява. Това, че една от вратите отново се отвори, дойде почти като облекчение — даде й повод да се извърне от жената на Морския народ.

Рийни Харфор се вмъкна в стаята почтително, но не и раболепно, със сдържан реверанс, както се полага на Върховния трон на могъщ Дом пред кралицата. Но пък и всеки Върховен трон, струващ поне колкото щипка сол, бе достатъчно благоразумен да се отнася с уважение към първата дама сред дворцовата прислуга. Сивата й коса бе прибрана като корона над главата й и върху червено-бялата си рокля беше навлякла жакет с главата на Белия лъв на Андор, извезана над огромния й бюст. Рийни не бе заявила предпочитанието си коя да седне на трона, но бе облякла официалните одежди още в деня на пристигането на Елейн все едно, че кралицата вече е тук. Кръглото й лице за миг се вкочани, като видя жените от Ата-ан Миере, които я бяха подминали, но това бе всичко, с което ги удостои. Засега. Скоро щяха да научат какво значи да предизвикат неприязънта на Първата слугиня.

— Мазрим Таим най-после пристигна, милейди. — Рийни го произнесе така, че да прозвучи почти като „кралице“. — Да му кажа ли да изчака?

„Не се е разбързал!“ — каза си наум Елейн. Извикала го бе преди два дни!

— Да, госпожо Харфор. Дайте му вино. И го уведомете, че ще го приема веднага щом…

Таим нахлу в стаята, сякаш палатът бе негов. Нямаше нужда да го представят. По ръкавите на черната му куртка от лактите до маншетите се виеха синьо-златни дракони, в подобие на драконите по ръцете на Ранд. Макар тя да подозираше, че това сравнение едва ли ще му допадне. Беше висок почти колкото Ранд, с клюнест нос и проницателни тъмни очи, излъчваше сила и стъпваше с вдъхващата смъртен страх гъвкавост на Стражник, но след него сякаш прииждаха сенки — все едно че половината лампи в стаята загаснаха. Не същински сенки, но някакво внушение за неизбежно зло, така ясно доловимо, че сякаш поглъщаше светлината.

Последваха го двама облечени в черно мъже — плешив тип с дълга проскубана брада и воднистосини очи и един по-млад, тънък като змия и тъмнокос, със зъбатата надменност, присъща на младежите преди опитът да ги вразуми. И двамата носеха на високите си яки знаците на сребърния Меч и червения емайлиран Дракон. Никой от тримата обаче не носеше меч на бедрото си. Мечове не им трябваха. Изведнъж дневната сякаш се смали и стана някак много претъпкано.

Елейн инстинктивно прегърна сайдар и посегна да се свърже. Мерилил закръжи небрежно; странно, но и Ренайле направи същото. Бърз поглед към Ветроловката потуши изненадата й. С посивяло лице, Ренайле стисна камата, затъкната в пояса й, толкова силно, че Елейн усети болката в кокалчетата й през връзката. Достатъчно бе престояла в Кемлин, за да е наясно какво представлява един ашаман.

Мъжете усетиха, разбира се, че някой прегърна сайдар, въпреки че не можеха да видят сиянието, обкръжило трите жени. Плешивият изсумтя, а стройният младеж стисна юмруци. Изгледаха ги с гняв. И със сигурност бяха докопали сайдин. Елейн взе да съжалява, че се е поддала на рефлекса, но нямаше да пусне Извора. Не и сега. Таим излъчваше гибел, както огънят излъчва зной. Тя привлече надълбоко през връзката до точката, откъдето неописуемото усещане за живот се превръщаше в остри, предупредително боцкащи трънчета. Дори те носеха… безмерна радост. С толкова много от Силата в себе си можеше да срине целия палат, но се зачуди дали ще е достатъчно, за да надвие Таим и другите двама. Страшно съжали, че не разполага с един от трите ангреала, които бяха намерили в Ебу Дар, заключени засега надлежно с останалите неща от склада, докато й остане време да поднови проучванията си.

Таим поклати презрително глава и по устните му пробяга нещо като усмивка.

— Отваряйте си очите. — Гласът му беше спокоен, но твърд. — Тук има две Айез Седай. Нима ви е страх от две Айез Седай? Освен това не искате да подплашите бъдещата кралица на Андор, нали? — Спътниците му видимо се отпуснаха и се опитаха да наподобят безподобно властната му самоувереност.

Рийни нищичко не разбираше от сайдар, както и от сайдин. Гледаше навъсено тримата още щом влязоха. Ашаман или не, тя очакваше от хората да се държат прилично. Измърмори нещо почти под нос. Почти, но не съвсем. Думичките „нахални плъхове“ се чуха съвсем ясно.

Първата слугиня се изчерви щом осъзна, че всички в стаята са я чули, и Елейн получи възможност да види поне веднъж Рийни Харфор смутена. Жената обаче моментално се овладя и заяви с елегантност и достолепие, на които можеше да завиди всяка владетелка:

— Простете, милейди Елейн, но ми казаха, че складовете са нападнати от плъхове. Твърде необичайно за това време на годината, и толкова много. Ако ме извините, трябва да ида да проверя дали са поставили капаните и отровите, както се разпоредих.

— Остани — отвърна спокойно Елейн. Спокойно. — С паразитите ще се оправяме, като му дойде времето. — Две Айез Седай. Не беше разбрал, че Ренайле може да прелива, и бе натъртил на „две“. Дали само три жени можеха да имат някакво предимство? Или трябваха повече? Явно Ашаман знаеха, че имат някакво предимство над жени по-малко от кръга на тринадесетте. Ще влизат при нея, без дори да кажат „с ваше позволение“, така ли? — Можеш да изведеш тези хора, когато свърша с тях. — Спътниците на Таим се навъсиха, но той само пак й се усмихна с една от своите полуусмивки. Сечеше му умът колкото да съобрази, че има предвид него, когато спомена за паразити. Светлина! Ранд сигурно бе имал нужда от този човек, но защо трябваше да го държи още, и то на толкова висок пост? Какво пък, тук постът му нямаше никакво значение.

Без да бърза, тя седна в креслото си и се захвана придирчиво да си оправя полите. Мъжете трябваше да заобиколят и да застанат пред нея като молители или да й говорят отстрани, след като тя отказваше да ги погледне. За миг си помисли дали да не прехвърли контрола над малкия кръг. Ашаман със сигурност щяха да насочат вниманието си към нея. Ренайле обаче все още изглеждаше пепелява, гневът и страхът се боричкаха в душата й. Като нищо щеше да ги удари, щом свръзката се озовеше в нея. Мерилил също изпитваше известен страх, едва сдържан и примесен с едно доста… настръхнало… усещане, което впрочем си личеше по опулените й очи и полуразтворените устни. Светлината само знаеше какво пък тя можеше да направи със свръзката.

Диелин изшумоля с полите си и застана до стола на Елейн, сякаш се канеше да я защити от ашаманите. Каквото и да таеше Върховният трон на Таравин, лицето й бе сурово и безстрашно. Без да губят време, другите жени се подготвиха колкото може по-добре. Зайда стоеше съвсем кротко до калейдоскопа и полагаше огромно усилие да изглежда незначителна и безопасна, но криеше ръце зад гърба си и камата й в пояса я нямаше. Биргит беше облегнала най-небрежно лявата си ръка на камината, но канията на ножа на колана й беше празна и ако се съдеше по лявата й ръка, притисната на хълбока й, беше готова да замахне отдолу. Връзката с нея донесе… съсредоточеност. Като заредена стрела, опряна до бузата и готова да полети.

Елейн не направи усилие да надникне зад Диелин към тримата.

— Първо, твърде много се забавихте на поканата ми, господин Таим, а след това се явявате съвсем внезапно. — Светлина, дали все пак държеше сайдин? Имаше и други начини освен засланянето една жена да се справи с преливащ мъж, но беше трудно, рисковано, а тя ги познаваше повече на теория.

Той наистина се изправи пред нея, но съвсем не приличаше на молител. Мазрим Таим знаеше кой е и знаеше цената си, макар че явно се поставяше по-високо и от небето. Мълнията, блеснала в прозорците, освети странно лицето му. Много жени щяха да изпитат пред него благоговеен трепет, дори без пищното му облекло и зловещата му титла. Тя обаче — не. Никога!

Таим потърка замислено брадичка.

— Доколкото разбирам, свалили сте Пряпорците на Дракона в цял Кемлин, госпожо Елейн. — В дълбокия му глас се долавяше насмешка, макар и не в очите му! Диелин гневно изсъска при това принизяване на Елейн, но той я пренебрегна. — Салдейците, чувам, са се оттеглили при легиона в стана на Дракона, а скоро и последните айилци също ще са в становете извън града. Какво ще каже той, когато го разбере? — Нямаше капка съмнение кой е „той“. — И след като ви е пратил дар при това. От юга. По-късно ще трябва да ви го поднеса.

— Ще съюзя Андор с Преродения Дракон, като му дойде времето — хладно отвърна тя, — но Андор не е завладяна провинция, не е негов, нито на никой друг. — Насили се ръцете й да останат спокойно отпуснати на облегалките на стола. Светлина, да уговори айилците и салдейците да напуснат бе най-голямото й постижение до този момент, и въпреки пламналата след оттеглянето им престъпност беше наложително! — Във всеки случай, господин Таим, не е ваша работа да ми вменявате какво трябва и какво не трябва да правя. Ако Ранд възрази, ще се оправям с него! — Таим повдигна вежда и странно дяволитата усмивчица пак се появи на устните му.

„Да ме изгори дано — помисли си тя възмутено. — Не трябваше да използвам името на Ранд!“ Този човек явно смяташе, че знае точно как ще се оправи с гнева на проклетия Прероден Дракон! Най-лошото бе, че ако можеше да вкара Ранд в леглото си, щеше да го направи. Но не и заради това, не и за да се оправи с него, а защото го искаше. Що ли за дар й беше изпратил?

Гняв втвърди гласа й. Гняв заради тона на Таим, заради Ранд, че толкова се бавеше. Заради самата нея, че се черви и си мисли за дарове. Дарове!

— Заградили сте си четири мили от Андор. — Светлина, това беше повече от половината на Вътрешния град! Колко ли от тези типове можеха да го удържат? Кожата й настръхна при тази мисъл. — С чие позволение, господин Таим? Не ми казвайте, че с това на Преродения Дракон. Той няма никакво право да разрешава каквото и да било в Андор. — Диелин до нея помръдна притеснено. Никакво право — да, но достатъчно сила можеше да измести правото. Елейн изгледа Таим в упор. — Отказали сте на гвардията на кралицата да влезе във вашето… владение. — Не че се бяха опитали преди тя да се завърне. — Законът в Андор се простира над цял Андор, господин Таим. Правосъдието ще бъде едно и също и за Господаря, и за селяка… и за Ашаман. Няма да твърдя, че мога насила да вляза в… — Той отново понечи да се усмихне. — Няма да се унизявам. Но ако кралските гвардейци не бъдат допуснати вътре, обещавам ви, че и един картоф няма да влезе през портите ви. Зная, че можете да Пътувате. Тогава нека вашите ашамани си прекарват времето в Пътуване, за да купуват храна. — Полуусмивката му повехна и този път неговите ботуши леко помръднаха.

Безпокойството обаче продължи само миг.

— Храната е малък проблем — отвърна спокойно той и разпери ръце. — Както казахте, хората ми могат да Пътуват. Докъдето им заповядам. Съмнявам се, че можете да ми попречите да купувам каквото си поискам дори на десет мили от Кемлин, но и да можехте, това няма да ме затрудни. Въпреки това съм готов да позволя посещения, когато помолите. Но под контрол и винаги с придружители. Тренировките в Черната кула са тежки. Почти всеки ден загиват хора. Не бих искал да станат злополуки.

Беше дразнещо точен за това докъде извън Кемлин са в сила декретите й. Но не повече от дразнещо. Дали подхвърлянията за Пътуването докъдето заповяда и за „злополуките“ не бяха прикрити заплахи? Разбира се, че не. Вълна на гняв я прониза, щом осъзна, че няма да я заплаши заради Ранд. Нямаше да се крие зад Ранд ал-Тор. Посещения под контрол? Когато помолела? На пепел трябваше да го изгори, на място!

Изведнъж си даде сметка какво иде към нея през връзката откъм Биргит: гняв, отражение на собствения й гняв, свързан с този на Биргит, отразен от Биргит към нея, подскачаше от нея към Биргит и обратно, самоподхранваше се и набъбваше като снежна топка. Ръката на Биргит с ножа затреперя от желание да го метне. А тя самата? Изпълни я ярост! Само косъмче още и щеше да пусне сайдар. Или да запердаши с него.

Успя да потисне гнева си в някакво подобие на спокойствие. Грубо и кипящо отвътре подобие. Преглътна и се постара да запази тона си невъзмутим.

— Гвардейците ще ви посещават всеки ден, господин Таим. — А как щеше да го уреди в такова люто време, представа нямаше. — Възможно е да ви навестя лично, с няколко други Сестри. — Ако и да се ядоса при мисълта за Айез Седай в неговата Черна кула, Таим не го показа. Светлина, та тя се опитваше да възстанови властта в Андор, не да го предизвиква. Набързо приложи едно от упражненията за новачки — реката, лениво течаща между бреговете, — за да намери спокойствието. Макар и слабо, но подейства. Сега й се искаше само да хвърли по него подноса с чашите за вино. — Ще приема предложението ви за ескорт, но нищо не бива да остава скрито-покрито. Не желая да се вършат престъпления, прикрити зад тайните ви. Ясно ли се изразих?

Поклонът на Таим беше присмехулен — присмехулен! — но в гласа му се долови напрежение.

— Напълно ви разбирам. Но разберете ме и мен. Хората ми не са селяци, които ще си строшат челата от кланяне, щом минете край тях. Притиснете ли прекалено ашаманите, ще разберете колко силен е законът ви.

Елейн отвори уста да му обясни точно колко е силен законът в Андор.

— Време е, Елейн Траканд — каза от прага женски глас.

— Кръв и пепел! — измърмори Диелин. — Целият ли свят е решил да влезе тук точно сега?

Елейн разпозна новия глас. Беше чакала този призив, макар да не знаеше кога ще дойде. Но знаеше, че трябва да му се подчини на секундата. Стана, със съжаление, че няма още малко време да изясни на Таим как точно стоят нещата. Той погледна навъсено току-що влязлата жена и после Елейн, явно озадачен. Добре. Нека се позамисли малко, докато разбере колко струват специалните права на ашаманите в Андор.

На ръст Надийр не отстъпваше на двамата мъже до вратата — едра жена, може би най-едрата айилка, която Елейн бе виждала. Зелените й очи ги удостоиха за миг с внимание и ги зарязаха като нещо маловажно. Ашаманите не впечатляваха Мъдрите. Малко неща ги впечатляваха тях. Тя придърпа тъмния шал на раменете си — многобройните й гривни иззвъняха, пристъпи и застана пред Елейн с гръб към Таим. Въпреки студа си беше наметнала над тънката бяла блуза само шал, макар че — странно — носеше и едно тежко вълнено наметало, сгънато на лявата й ръка.

— Трябва да дойдеш веднага — заяви тя на Елейн. Веждите на Таим се изкатериха по челото му: явно не беше свикнал с такова пълно пренебрежение.

— Светлина небесна! — въздъхна Диелин. — Не зная за какво става въпрос, Надийр, но ще трябва да почака, докато…

Елейн сложи ръка на рамото й.

— Наистина не знаеш, Диелин, и не може да чака. Ще отпратя всички и ще дойда с теб, Надийр.

Мъдрата поклати неодобрително глава.

— Дете, чакащо да се роди, не може да си губи времето с отпращане на хора. — Тя разтърси дебелото наметало. — Това го донесох да предпази кожата ти от студа. А може би трябва да го оставя и да кажа на Авиенда, че свянът ти е по-силен от желанието за сестра. — Диелин зяпна, отведнъж разбрала. Връзката на Стражника затрепери с яростта на Биргит.

Имаше само един избор. Всъщност избор нямаше. Тя пусна свръзката с другите две жени да се разпадне и сама освободи сайдар. Сиянието около Ренайле и Мерилил обаче си остана.

— Ще ми помогнеш ли с копчетата, Диелин? — Чак изпита гордост, че гласът й не трепна. Беше го очаквала. „Само че не пред толкова много свидетели!“ Обърна гръб на Таим — най-малкото нямаше да види как я гледа! — и започна с копченцата по ръкавите. — Диелин, ако обичаш. Диелин? — След малко Диелин се раздвижи все едно, че вървеше насън, замърмори и се запипка с копчетата по гърба на Елейн. Един от ашаманите до вратите се изкиска.

— Кръ-гом! — ревна Таим и ботушите до вратите изтропаха.

Елейн не разбра дали и той се е обърнал — беше почти сигурна, че усеща очите му върху себе си — но изведнъж Биргит се озова до нея, а също Мерилил и Рийни, и Зайда, та дори и Ренайле. Скупчиха се рамо до рамо и оформиха жива стена между нея и мъжете. Не съвсем читава стена. Никоя не беше висока колкото нея, а Зайда и Мерилил стигаха едва до рамото й.

„Съсредоточи се“ — каза си тя. „Спокойна съм. Отпусната съм. Аз съм… Безсрамница, която се съблича гола в стая, пълна с хора, ето какво съм!“ Съблече се колкото можа по-бързо, пусна роклята и ризата на пода и ритна пантофките върху тях. Кожата й настръхна на хладния въздух; да пренебрегне студа означаваше само да престане да тр-р-епери.

— Лудост! — измърмори Диелин и вдигна дрехите й. — Пълна лудост!

— Какво става? — прошепна Биргит. — Да дойда ли с теб?

— Сама трябва да отида — отвърна й с шепот Елейн. — Недей да спориш! — Не че Биргит го показа външно, но връзката беше красноречива. Тя свали златните халки от ушите си, връчи ги на Биргит и след леко колебание добави към тях и пръстена с Великата змия. Мъдрите бяха казали, че трябва да отиде така, както се ражда дете. Много указания имаха, първото от които — да не казва на никого какво предстои. Колкото до това, съжаляваше, че самата тя не знае. Децата се раждаха, без да знаят какво им предстои. Мърморенето на Биргит зазвуча като на Диелин.

Надийр пристъпи с наметалото, но само й го подаде; Елейн се загърна припряно. Все още беше сигурна, че усеща погледа на Таим. Загърна се плътно в тежката вълна и инстинктът я тласна бързо да избяга от стаята, но тя се овладя и бавно се обърна. Нямаше да им подтичва, увита в собствения си срам.

Мъжете, дошли с Таим, стояха вдървено с лица към вратите, а самият Таим беше забил поглед в камината, скръстил ръце на гърдите си. Значи онова усещане за погледа му беше въображаемо. С изключение на Надийр, останалите жени я гледаха с любопитство, ужас и потрес. Надийр изглеждаше само нетърпелива.

Елейн реши да пробва най-властния си тон.

— Госпожо Харфор, бихте ли поръчали за господин Таим и хората му вино, преди да си отидат. — Е, поне не трепна. — Диелин, моля, позабавлявай Надзорницата на вълните и Ветроловката и се погрижи, ако можеш, да разсееш опасенията им. Биргит, очаквам довечера да ми споделиш плана си за набора. — Жените примигнаха изненадани и занимаха мълчаливо.

След това излезе от стаята, следвана от Надийр. Съжаляваше, че не се бе справила по-добре. Последното, което чу преди вратата да се затвори зад нея, бе гласът на Зайда.

— Странни обичаи имате вие, вързаните за брега.

В коридора се опита да тръгне малко по-бързо, макар че не беше лесно, докато придържаше наметалото да не зейне. Червено-белите плочки по пода се оказаха много по-студени от килимите в дневната. Малкото слуги, топло облечени с вълнени ливреи, зяпваха, щом я видеха, след което се забързваха по задачите си. Пламъците на светилниците примигваха — из Коридорите винаги имаше течение.

— Нарочно го направи, нали? — обърна се тя към Надийр, без това да прозвучи като въпрос. — Всеки път, когато ме повикате, гледате непременно да е пълно с хора, които да видят. За да сте сигурни, че посестримяването ми с Авиенда е достатъчно важно за мен. — Бяха й казали, че трябвало да е по-важно от всичко. — А на нея какво направихте? — Авиенда понякога нямаше никакъв срам, често обикаляше из покоите си разсъблечена и без да я интересува, дори не забелязваше, когато влезеха слуги. Нея да разсъблечеха сред тълпа от хора, щеше да е нищо.

— Това тя ще ти го каже, ако пожелае — отвърна добродушно Надийр. — Много ти се ще да разбереш. Повечето не искат. — Едрите й гърди се разлюляха от пръхтенето, което, изглежда, трябваше да мине за смях. — Тия мъже, дето си обърнаха гърбовете и жените, дето те пазеха… Щях да прекратя тази дивотия, ако онзи с бродираното палто не надничаше през рамо да се възхити на бедрата ти. А, и ако червенината по бузите ти не ми подсказа, че го знаеш.

Елейн обърка крачки и залитна. Наметалото се разтвори и изгуби малкото топлина, която бе съхранило, докато тя успее да го загърне отново.

— Мръсен нерез! — изръмжа тя. — Ще го… ще го!… — Да я изгори дано, какво можеше да направи? Да каже на Ранд? Той да се разправя с Таим? Никога!

Надийр я изгледа озадачено.

— На повечето мъже им е приятно да погледат женски задник. Престани да мислиш за мъже и започни да мислиш за жената, която искаш за сестра.

Елейн отново се изчерви и насочи ума си към Авиенда. Не че това успокои нервите й. Имаше някои особени неща, за които й бяха казали да мисли преди церемонията, и някои от тях доста я безпокояха.

Надийр крачеше редом с Елейн, а тя много внимаваше краката й да не се показват през процепа на наметалото — слуги имаше навсякъде, — така че им отне доста време, докато стигнат до стаята, където се бяха събрали Мъдрите — повече от дузина, в широките си поли, белите блузи и тъмните шалове, до една отрупани с гердани и гривни от злато и сребро, скъпоценни камъни и слонова кост. Всички мебели и килими бяха махнати, а в камината нямаше никакъв огън. Тук, в недрата на двореца, нямаше прозорци и тътенът на гръмотевиците едва се чуваше.

Очите на Елейн се приковаха в Авиенда, която бе застанала в другия край на стаята. Гола. Усмихна се плахо на Елейн. Плахо! Авиенда! Елейн бързо захвърли наметалото и й отвърна с усмивка. Плахо, както осъзна. Авиенда се засмя тихо и след малко Елейн направи същото. Светлина, въздухът беше студен! А подът бе още по-студен!

Не познаваше повечето Мъдри в стаята, но едно от лицата веднага й се наби в очите. Преждевременно побелялата коса на Амис, съчетана с чара на жена на средна възраст, й придаваше донякъде вид на Айез Седай. Сигурно беше Пътувала от Кайриен. Егвийн учеше там сънебродниците, за да им се отплати за уроците им за Тел-айеран-риод. И да върне някакъв дълг, както твърдеше, въпреки че така и не поясни какъв дълг.

— Надявах се, че и Мелайне ще е тук — каза Елейн.

Съпругата на Баел й допадаше — сърдечна и щедра жена. Не като другите две в стаята, които разпозна — кокалестата Тамела и Виендре — красива синеока орлица. И двете я надминаваха в Силата, по-могъщи бяха от всички Сестри, които бе срещала, освен Нинив. Това уж нямаше значение сред айилците, но не можеше да й хрумне друга причина така да се подсмихват и да я поглеждат отгоре-отгоре, щом я видеха.

Очакваше, че ще командва Амис — Амис като че ли винаги командваше, — но напред пристъпи една ниска жена на име Минел, с жълточервеникава коса. Не чак ниска, но все пак единствената по-ниска от Елейн жена в стаята. И при това най-немощна в Силата. Едва щеше да й стигне да си получи шала, ако отидеше в Тар Валон. Може би при айилците това наистина нямаше значение.

— Ако Мелайне беше тук — каза отривисто, но не и недружелюбно Монел — бебетата, които носи, можеха да се включат във връзката между теб и Авиенда, ако вълните ги докоснат. Стига да оживеят, разбира се — неродените не са достатъчно силни за това. Въпросът е дали вие двете сте? — Посочи с две ръце пода пред себе си. — Елате и двете в средата на стаята.

Чак сега Елейн осъзна, че в тази работа ще се включи сайдар. Беше си въобразявала, че ще е само някаква церемония — размяна на обети, изричане на клетви. Какво всъщност предстоеше? Все едно, само дето… Стъпките й се провлякоха и тя се обърна към Монел.

— Моят Стражник… Връзката ни… И тя ли ще бъде… засегната… от това?

Авиенда, тръгнала да застане срещу нея, се бе навъсила при колебанието на Елейн, но щом чу въпроса, извърна смаяните си очи към Монел. Явно не беше помислила за това.

Ниската Мъдра поклати глава.

— Никой извън тази стая не може да бъде докоснат от вълните. Може да усети отчасти какво си споделяте заради връзката й с теб, но съвсем слабо. — Авиенда въздъхна облекчено и Елейн — с нея.

— Сега — продължи Монел — трябва да се следват някои формалности. Елате. Не сме вождове на кланове, обсъждащи водните клетви над чаша уускай. — Останалите жени се разсмяха — явно това за клановите вождове и силната айилска напитка беше някаква шега — и се подредиха в кръг около Авиенда и Елейн. Монел се разположи изящно на пода и скръсти крака на две крачки от голите жени. Гласът й стана сериозен и смехът наоколо секна. — Събрали сме се, защото две жени пожелаха да станат първосестри. Ще видим дали са достатъчно силни и ако са — ще им помогнем. Майките им присъстват ли?

Елейн се сепна, но в следващия миг Виендре се озова зад нея.

— Заставам вместо майката на Елейн Траканд, която не може да бъде тук. — С ръце на раменете на Елейн Виендре я избута напред и я натисна надолу, докато тя не коленичи върху студените плочки пред Авиенда, след което застана на колене зад нея. — Предлагам щерка си за изпитание.

Тамела се появи зад Авиенда и я натисна надолу, докато коленете й почти докоснаха тези на Елейн, и също коленичи зад нея.

— Заставам вместо майката на Авиенда, която не може да бъде тук. Предлагам щерка си за изпитание.

В друг момент Елейн сигурно щеше да се изкикоти. Никоя от двете жени не изглеждаше повече от шест години по-възрастна от Авиенда или от нея. В друг момент. Не и сега. Лицата на стоящите наоколо Мъдри станаха строго тържествени. Гледаха двете с Авиенда все едно, че ги претеглят, без да са сигурни дали тежат достатъчно.

— Коя ще изтърпи родилните мъки заради тях? — попита Монел и Амис пристъпи напред.

С нея излязоха още две — огненокосата Шианда, която Елейн бе виждала с Мелайне, и някаква сивокоса жена, която не познаваше. Двете помогнаха на Амис да се съблече до голо. Горда в голотата си, Амис застана пред Монел и плесна стегнатия си корем.

— Раждала съм чеда. Кърмила съм — каза тя и стисна гърдите си, на които изобщо не личеше, че е правила такова нещо. — Предлагам себе си.

След изпълненото с достойнство, одобрително кимване на Монел Амис се смъкна на колене на две крачки от другата страна на Елейн и Авиенда и се отпусна. Шианда и Сивата Мъдра коленичиха от двете й страни и изведнъж сиянието на Силата обкръжи всяка жена в стаята освен Елейн, Авиенда и Амис.

Елейн вдиша дълбоко и видя, че Авиенда направи същото. От време на време сред Мъдрите издрънчаваха гривни — единственият звук в стаята освен напрегнатото дишане и едва доловимия далечен тътен. Почти се стресна, когато Монел заговори.

— Двете ще правите точно каквото ви се нареди. Ако се разколебаете или започнете да питате, значи предаността ви не е достатъчно силна. Ще ви изгоня и това ще е краят, завинаги. Аз ще задавам въпроси, а вие ще отговаряте искрено. Откажете ли да отговорите, ще бъдете изгонени. Ако някоя тук прецени, че лъжете, ще бъдете изгонени. Можете, разбира се, и сами да се откажете по всяко време. Което също ще означава край. Тук втора възможност няма. Сега. Кое е най-доброто, което знаете за жената, която искате за първосестра?

Елейн очакваше този въпрос. Едно от нещата, за които я бяха предупредили да помисли. Не беше лесно да избере едно качество сред многото, но отговорът й беше готов. Щом заговори, потоци на сайдар изведнъж се заплетоха между нея и Авиенда и от устата й не излезе звук, нито от устните на Авиенда. Умът й неволно заопипва вълните. Дори сега желанието й да научи нещо ново бе също толкова трудно отделимо от същността й, колкото цветът на очите й. Вълните се стопиха.

— Авиенда е уверена и горда. Не я интересува какво мислят другите за нея — как да постъпва или каква да бъде; тя е такава, каквато сама иска да бъде — чу Елейн собствения си глас и в същото време прозвучаха думите на Авиенда:

— Дори когато Елейн е толкова изплашена, че устата й пресъхва, духът й няма да се прекърши. Тя е по-смела от всички, които съм познавала.

Елейн зяпна приятелката си. Авиенда я смяташе за смела? Светлина, значи тя не беше страхливка, а смела? Странно, но Авиенда също я гледаше с неверие.

— Куражът е като кладенец — зашепна Виендре в ухото на Елейн, — дълбок у някои, плитък у други. Дълбоки или плитки, кладенците все някога пресъхват, дори след това пак да се напълнят. Ще се изправиш пред неща, каквито няма да можеш да понесеш. Гръбнакът ти ще стане на пихтия и прехваленият ти кураж ще те остави да ридаеш в прахта. Ще дойде денят.

Каза го така, сякаш държеше непременно да е там и да го види с очите си. Елейн кимна сдържано. Много добре си знаеше, че гръбнакът й става на пихтия. Напоследък май всеки ден се бореше с това.

Тамела също шепнеше на Авиенда с почти толкова самодоволен глас като Виендре.

— Джи-е-тох те обвързва като стоманени букаи. За джи, представящ се точно каквато се очаква да си, до последното гранче. За тох, ако потрябва, ще се унижиш и по корем ще лазиш. Защото те интересува до мозъка на костите какво всички мислят за теб.

Елейн едва не ахна. Беше жестоко и нечестно. Поназнайваше нещо за джи-е-тох, но Авиенда не беше такава. И въпреки това Авиенда кимаше, сякаш го приемаше. С нетърпеливото съгласие с нещо, което отдавна знае.

— Чудесни качества за възхищение у една първосестра — каза Монел и надигна шала на лактите си, — но какво според вас двете е най-лошото у другата?

Елейн помръдна на премръзналите си колене и облиза устни, преди да проговори. Бояла се беше от това. И не толкова заради предупреждението на Монел. Авиенда й бе казала, че трябва да говорят истината. Трябва, иначе какво струва сестринството? Отново вълните заглушиха думите им, преди да завършат.

— Авиенда… — изведнъж колебливо изрече гласът на Елейн. — Тя… тя си мисли че насилието винаги е правилният отговор. Понякога не може да надскочи мисълта за ножа на колана си. Понякога се държи като момче, което не може да порасте!

— Елейн знае, че… — подхвана Авиенда, глътна въздух и продължи на порой: — Знае, че е красива, дава си сметка за властта, която хубостта й осигурява над мъжете. Понякога излага на открито половината си гръд и се усмихва, за да накара мъжете да правят каквото поиска.

Елейн зяпна. Авиенда си мислеше това за нея? Все едно че беше някаква си фръцла! Авиенда й се навъси, но Тамела отново притисна раменете й и заговори.

— Мислиш си, че мъжете не гледат одобрително твоето лице? — В гласа на Мъдрата се долавяше напрегнатост; „властно“ бе най-доброто, което човек можеше да каже за лицето й. — Че не оглеждат гърдите ти в потилнята? Че не се възхищавах на бедрата ти? Ти си красива и го знаеш. Отречеш ли го, отричаш самата себе си! Радват те мъжките погледи и им се усмихваш. Никога ли не си се усмихвала на мъж, за да приеме доводите ти за по-солидни? Никога ли не си докосвала нежно някой по ръката, за да го отвлечеш от слабостта на аргументите си? И да не си — ще го правиш и с нищо няма да й отстъпваш.

Червенина обля бузите на Авиенда, но Елейн трябваше да изслуша Виендре. И да се пребори със собствената си червенина.

— Насилие има и в теб. Отречеш ли го, отричаш себе си. Никога ли не си се разгневявала и замахвала? Никога ли не си проливала кръв? Никога ли не си го пожелавала? Без да помислиш за друга възможност? Без изобщо да мислиш? Докато дишаш, ще е част от теб. — Елейн си помисли за Таим и за други случаи и лицето й пламна като пещ.

Този път отговорът не беше само един.

— Ръцете ти ще отслабнат — говореше Тамела на Авиенда. — Нозете ти ще загубят пъргавината си. Последният младок ще може да изтръгне ножа от ръката ти. Как ще ти помогнат тогава ловкостта и жестокостта? Истинските оръжия са сърцето и умът. Но нима се научи да използваш копието за един ден, когато беше Дева? Ако сега не наточиш ума и сърцето си, ще остарееш и чедата ти ще те занасят, че си оглупяла. Клановите вождове ще те оставят да седиш в ъгъла и да си играеш на котешка люлка, а когато заговориш, всички ще чуват само вятъра. Обърни внимание на това, докато още можеш.

— Красотата отлита — продължи Виендре на ухото на Елейн. — С годините гърдите ти ще увиснат, плътта ти ще посърне и кожата ти ще се сбръчка. Мъжете, които са се усмихвали, щом видят лицето ти, ще ти говорят все едно, че си някой от тях. Дори съпругът ти всеки път да те гледа така, сякаш те вижда за пръв път, никой друг няма да те сънува. Няма ли повече да си ти? Тялото ти е само облекло. Плътта ти ще повехне, но това, което си ти, е сърцето и умът ти, и те не се променят, освен да стават по-силни.

Елейн поклати глава. Не за да го отрече. Просто не беше помисляла за остаряването. Особено след като отиде в Кулата. Годините се наслагваха леко дори на престарелите Айез Седай. Ами ако преживееше дълго като Родственичките? Това щеше да означава да се откаже да бъде Айез Седай, разбира се, но ако все пак го направеше? В Родството минаваше доста време, докато се сбръчкат, но и те се сбръчкваха. За какво ли мислеше Авиенда? Седеше си коленичила пред нея и някак… посърнала.

— Какво е най-детинското у жената, която искаш за първосестра? — каза Монел.

Това беше по-лесно. Не толкова ангажиращо. Елейн дори се усмихна, когато заговори. Авиенда също се ухили, покрусата си бе отишла. И вълните отново погълнаха думите им и ги освободиха едновременно, с гласове, изпълнени със смях.

— Авиенда не ме оставя да я науча да плува. Опитвала съм. Инак от нищо не се бои, само дето няма да стъпи в повече вода, отколкото в една вана.

— Елейн лапа сладкиши с две ръце като дете, измъкнало се от погледа на майка си. И не се спира. Ще затлъстее като свиня.

Елейн трепна. „Лапа“? „Лапа“? Само ги опитваше от време на време, нищо повече. Само от време на време. Ще затлъстее? Но защо Авиенда я гледаше така сърдито? Да отказва да стъпи във вода, по-дълбока от коляното, наистина си беше детинщина.

Монел леко прикри с шепа покашлянето си, но на Елейн й се стори, че прикрива усмивка. Някои от стоящите Мъдри се разсмяха открито. Дали на глупостта на Авиенда? Или на нейното… „лапане“?

Монел възвърна достолепието си, като приглади проснатите си по пода фусти, но в гласа й все още се долавяше нотка насмешка.

— Какво най-много ревнуваш у жената, която искаш за първосестра?

Може би Елейн трябваше да извърти отговора си въпреки изискването за искреност. Истината сама бликна веднага щом й казаха да помисли за това, но тя бе решила, че може да мине с нещо по-незначително, по-малко смущаващо и за двете. Може би. Но това, дето се усмихвала на мъжете и си показвала гърдите… Добре, усмихваше се, но пък Авиенда ходеше пред изнервените слуги без парцалче по себе си и все едно не ги забелязваше! Сладкиши лапала значи? И щяла да затлъстее? Заговори горчивата истина и вълните поглъщаха думите й, а устата на Авиенда се раздвижи мрачно, докато накрая не се чу това, което имаха да кажат.

— Авиенда легна в обятията на мъжа, когото обичам. Аз никога не съм го правила. Сигурно никога няма да мога, и сигурно цял живот ще скърбя!

— Елейн има любовта на Ранд ал-Т… на Ранд. Сърцето ми се изпепели от копнеж да ме обикне, но не зная дали това изобщо ще стане някога.

Елейн се взря в невъзмутимото лице на Авиенда. Тя я ревнуваше заради Ранд? След като той отбягваше Елейн Траканд като крастава жаба? Не й остана време за повече мисъл.

— Плесни я с все сила с отворена шепа — каза Тамела на Авиенда и дръпна ръцете си от раменете й.

Виендре стисна леко ръцете на Елейн.

— Не се защитавай. — За това не й бяха казвали нищо! Разбира се, Авиенда нямаше да…

Елейн примига и се надигна от заледените плочки. Опипа предпазливо бузата си и присви очи. Отпечатъкът от шамара щеше да й остане за цял ден. Не трябваше да я удря толкова силно!

Всички изчакаха, докато се изправи на колене, и тогава Виендре се наведе над нея.

— Плесни я с все сила.

Добре, тя нямаше да удари Авиенда през ухото. Тя нямаше да… Ръката й замахна с все сила и Авиенда се просна по гърди и се плъзна по плочите чак до Монел. Пръстите на Елейн я заболяха почти колкото бузата.

Авиенда успя някак да се изправи и разтърси глава. А Тамела каза:

— Удари я с другата си ръка.

Този път Елейн се изпързаля чак до коленете на Амис по студените плочи. Главата й звънна и пламнаха и двете й бузи. А когато се върна на колене пред Авиенда, когато Виендре й каза да удари, тя замахна с все сила и едва не падна върху Авиенда, докато тя се свличаше.

— Сега можете да си ходите — каза Монел.

Очите на Елейн трепнаха към Мъдрата. Авиенда, почти изправила се на колене, се вкамени.

— Ако желаете — продължи Монел. — Мъжете обикновено напускат в този момент, ако не и по-скоро. Много жени също. Но ако все още се обичате достатъчно, за да продължите, тогава се прегърнете.

Елейн се хвърли към Авиенда и тя се отзова с такъв порив, че за малко щеше да се прекатурне назад. Двете се вкопчиха една в друга. Елейн усети, че от очите й бликват сълзи, и осъзна, че Авиенда също плаче.

— Извинявай — зашепна трескаво Елейн. — Извинявай, Авиенда.

— Прости ми — зашепна Авиенда. — Прости ми.

Монел бе застанала над тях.

— Ще изпитате отново гняв една към друга, ще си кажете отново груби думи, но никоя от вас няма да забрави, че вече е ударила. И не заради това, което ви казаха. Нека тези удари са заради всички, които бихте искали да си нанесете. Имате тох една към друга, тох който не ще можете никога да изплатите и няма и да се опитате, защото всяка жена е винаги в дълг към своята първосестра. Ще се родите отново.

Усещането за сайдар в стаята се промени. Светлината заглъхна, все едно че изгасиха лампите. Топлината от прегръдката на Авиенда заглъхна. Звукът също. Последното, което чу, бе гласът на Монел.

— Ще се родите отново.

Всичко заглъхна. Тя заглъхна. Престана да съществува.

Яснота. Някакво чувство. Не мислеше за себе си като за личност. Изобщо не мислеше. Но усещаше. Звук. Някакво смътно свистене. Къркорене и глух тътен. И ритмично потупване. Над всичко останало. Туп-туп. Туп-туп. Не познаваше доволството, но беше доволна. Туп-туп.

Време. Не познаваше времето, но отминаха векове. Вътре в нея имаше звук и този звук беше самата тя. Туп-туп. Същият звук, същият ритъм като другия. Туп-туп. И от още едно място, по-близо. Туп-туп. Друг. Туп-туп. Същият звук, същият ритъм като нейния. Не друг. Бяха едно и също; бяха едно. Туп-туп.

Вечността се сля с този пулс, цялото съществувало и съществуващо време. Тя докосна другото, което бе самата тя. Усети го. Туп-туп. Раздвижи се заедно с онова, което беше самата тя, загърчиха се, сплетоха крайниците си, отдръпваха се едно от друго и се сливаха отново. Туп-туп. Имаше светлина понякога, сред мрака; съвсем смътна, но достатъчно ярка за същество, което никога не е виждало нищо освен мрак. Туп-туп. Тя отвори очи, взря се в очите на другото, което бе самата тя и ги затвори отново, доволни. Туп-туп.

Промяна. Внезапна и разтърсваща за същество, което никога не бе познавало промяна. Натиск. Туп-туп-ту-туп. Успокояващият ритъм се ускори. Сгърчващ натиск. Отново. И пак. Усилваше се. Туп-туп-ту-туп! Туп-туп-ту-туп!

Изведнъж другото, което бе самата тя… изчезна. Беше сама. Страх не познаваше, но беше изплашена и сама. Туп-туп-ту-туп! Натиск! По-силен от всичко досега! Стисна я и я прекърши. Ако знаеше как да пищи, ако знаеше какво е писък, щеше да запищи.

И после — светлина, ослепителна и изпълнена с вихрещи се шарки. Имаше тегло; досега не беше усещала теглото си. Прониза я режеща болка. Нещо погъделичка стъпалото й. Погъделичка гърба й. Отначало не разбра, че този хлип идва от нея. Изрита немощно и размаха крайници, които не знаеха как да се движат. Вдигнаха я и я поставиха върху нещо меко, но по-кораво от всичко, което бе усещала преди, освен в смътните си спомени за другото, което бе самата тя, онова, което си отиде. Туп-туп. Туп-туп. Звукът. Същият звук, същият ритъм. Възцари се непонятна самота, но го имаше и доволството.

Паметта бавно започна да се възвръща. Тя вдигна глава от нечия гръд и погледна лицето на Амис. Да, Амис. Плувнала в пот и с изнурен поглед, но усмихната. А самата тя беше Елейн; да, Елейн Траканд. Но сега с нея бе свързано още нещо. Не като връзката със Стражника, но почти същото. По-смътно, но и по-великолепно. Бавно и много колебливо извърна глава, за да погледне към другото, което бе самата тя, лежащо на другата гърда на Амис. Да погледне към Авиенда, със сплъстена коса, с лице и тяло, лъснали от пот. И усмихваща се с радост. Усмихнати, хлипащи, двете се притиснаха една в друга, все едно че никога няма да се отделят.

— Това е дъщеря ми Авиенда — обяви Амис, — а това е щерка ми Елейн, родени в един и същи ден, в един и същи час. Нека винаги да се пазят една друга, да се подкрепят и да се обичат. — Засмя се — тихо, уморено и с любов. — А сега ще ни донесе ли някоя дрехи, преди да премръзнем до смърт с новите ми щерки?

В този миг на Елейн й беше все едно, дори да премръзнеше до смърт. Притисна се със смях и сълзи до Авиенда. Имаше си сестра. Светлина, имаше си сестра!

* * *

Тихата суетня разбуди Товейн Газал. Отвън обикаляха и си шепнеха други жени. Легнала на тесния нар, тя въздъхна със съжаление. Ръцете й на гърлото на Елайда се оказаха само един хубав сън. Реалността бе само това тясно помещение, преградено с платнища. Спала бе лошо и се чувстваше изцедена. И на всичко отгоре беше проспала закуската. Тя отметна с неохота завивките. Сградата представляваше някакъв малък склад с дебели стени и тежки, ниски тавански греди, но нямаше никаква топлина. Дъхът й излезе на облаче пара и мразовитият утринен въздух я захапа през нощната риза още преди нозете й да докоснат грубия дъсчен под. Дори да решеше да остане да лежи тук, чакаха я заповеди. Колкото и да й се искаше, проклетата връзка с Логаин правеше непокорството невъзможно.

Непрекъснато се опитваше да мисли за него просто като за Аблар или в най-лошия случай — като за господин Аблар, но в ума й винаги изникваше името Логаин. Името, което той бе опозорил. Логаин, Лъжедраконът, съкрушил армиите на родния си Геалдан. Логаин, който със сеч си бе проправил път през малцината алтарци и мурандийци, дръзнали да му се противопоставят, и да застраши самия Люгард. Логаин, който бе опитомен и който неизвестно как можеше отново да прелива, и който бе дръзнал да прикове с прокълнатия си сплит на сайдин Товейн Газал. Толкова по-зле за него, че не й беше заповядал да престане да мисли! Усещаше го, в тила си. Беше непрестанно там.

Стисна за миг очи. Светлина! Фермата на госпожа Довийл й се бе сторила като Ямата на ориста — години изгнаничество, наказание и никакъв изход освен немислимото — да се превърне в ренегат, когото гонят като изтърван звяр. Само първите няколко дни плен и го разбра. Това тук не приличаше, а беше Ямата на ориста. И никакъв изход. Тя поклати сърдито глава и отри с пръсти стичащата се по бузите й влага. Не! Щеше да се измъкне все някак, макар и само за да стисне Елайда за гърлото. Все някак.

Освен нара тук имаше малко неща, които можеше да се нарекат „мебели“, но въпреки това не оставаше място за движение. Тя счупи с ножа си ледената кора в жълтеникавата кана на умивалника, напълни олющения бял леген и преля да стопли водата, докато не се вдигна пара. За това беше позволено да се прелива. Само за това и за нищо друго. Изми по навик зъбите си и ги изтърка със сол и сода, после си взе чиста риза и чорапи от дървеното долапче до нара. Пръстена си остави в долапчето, прибран под всичко останало в кадифена кесийка. Поредната заповед. Всичките й неща бяха тук, без преносимото й писалище. За щастие се беше изгубило, когато я плениха. Роклите й висяха на окачалката, последната мебел в стаята. Тя взе една, без изобщо да я поглежда, навлече я механично и почна да се реши.

Четката с дръжка от слонова кост замръзна в ръката й, щом се погледна в евтиното, покрито с черни точки огледало над умивалника. Вдиша хрипливо и остави четката. Роклята, която бе взела, беше дебела, от финоткана вълна, и толкова тъмночервена, че изглеждаше почти черна. Черна като куртка на ашаман. Изкривеният й образ се втренчи в нея със сгърчени устни. Да се преоблече щеше да е равносилно на поражение. Изпълнена с упорство, тя сграбчи от закачалката сивата си пелерина, поръбена с кожа на белка.

Дръпна платнената завеса и излезе в дългия централен коридор, обграден с платнени килии, където вече чакаха двадесетина Сестри. Някои си мърмореха, но отбягваха да се поглеждат, дори да бяха от една и съща Аджа. Имаше и страх, но това, което се четеше по повечето лица, беше срам. Акуре, едрата Сива, гледаше опулена ръката си, на която обикновено трябваше да е пръстенът. Десандре, тъничката Жълта, криеше дясната си ръка под пелерината.

С появата на Товейн мърморенето секна. Няколко жени я изгледаха с открита неприязън. Включително Дженаре и Лемай, от собствената й Аджа! Десандре дори стигна дотам, че да й обърне гръб. В разстояние на два дни чернодрехите чудовища бяха пленили петдесет и една Айез Седай и петдесет от тях виняха за това Товейн Газал, все едно че Елайда а-Ройхан изобщо нямаше дял в този погром. Ако не беше намесата на Логаин, щяха да си отмъстят още първата нощ тук. Не можеше да го заобича затова, че го беше прекратил и бе накарал Карниел да Изцери подутините от коланите и отоците от юмруците и краката им. Готова бе по-скоро да я пребият до смърт, отколкото да му бъде длъжница.

Тя заметна пелерината си, закрачи гордо по коридора и излезе навън под бледата утринна светлина, подобаваща на потиснатото й настроение. Чу зад себе си отровни думи, но затварящата се врата ги заглуши. Ръцете й трепнаха, докато вдигаше качулката, та тъмната мека кожа да скрие лицето й. Никой не можеше да унизява Товейн Газал. Дори госпожа Довийл, прекършила я до някаква степен на покорство през годините, го разбра, когато изгнанието й свърши. Щеше да им покаже. Щеше да им покаже на всички!

Спалното помещение, което делеше с останалите, се намираше в самия край на едно голямо, макар и доста необичайно село. Село на Ашаман. На друго място, поне така й бяха казали, си бяха набелязали терен за строежи, пред които според твърденията им Бялата кула щяла да изглежда нищожна, но засега повечето от тях живееха тук. Пет масивни, изградени от големи каменни блокове сгради, покрай улици, широки колкото в Тар Валон, можеха да поберат по стотина бойци Ашаман. Все още не бяха запълнени, слава на Светлината, но заснеженото скеле около дебелите стени на още две чакаше пристигането на работници, които да покрият почти готовите постройки със сламени покриви. Близо дузина по-малки сгради трябваше да поберат по десет Вречени и се строеше още една такава. Около тях бяха пръснати поне двеста къщи, каквито можеха да се видят във всяко село — в тях живееха някои от женените мъже, както и семействата на не толкова напредналите в обучението.

Това, че имаше мъже, които могат да преливат, не я плашеше. Вярно, веднъж бе изпаднала в паника, но това не беше съществено. Но петстотин преливащи мъже бяха кост, заседнала между зъбите й, от която не можеше да се отърве. Петстотин! И можеха да Пътуват, поне част от тях. Много остра кост. Нещо повече. Беше се тътрила на миля навътре през леса, докато стигне до стената. Това я плашеше. Това, което означаваше.

Стената не беше довършена никъде. Никъде не беше висока повече от дванадесет или петнадесет стъпки, всички кули бяха едва започнати. На някои места можеше да се прехвърли през купищата черен камък, ако не бяха заповедите да не се опитва да бяга. Това нещо обаче се простираше на осем мили околовръст и тя повярва на Логаин, когато й каза, че са я започнали преди по-малко от три месеца. Държеше я достатъчно здраво, за да си прави труд да я лъже. Според него стената си беше чиста загуба на време и усилие, и сигурно беше така, но зъбите й тракаха, като си го помислеше. Само три месеца. Построена с помощта на Силата. Мъжката половина на Силата. Помислеше ли си за черната стена, привиждаше й се неумолима мощ, която не можеше да бъде спряна, лавина от черен камък, свличаща се, за да зарови под себе си Бялата кула. Невъзможно, разбира се. Невъзможно, но когато сънуваше как души Елайда, сънуваше и това.

През нощта бе навалял сняг и всички покриви бяха покрити с дебела бяла пелена, но не й се наложи да гази през преспите. Здраво утъпканата пръст беше разчистена — това бе задължение на обучаващите се мъже още преди да изгрее слънцето. Използваха Силата за всичко, от пълнене на сандъците с дърва за огрев до чистенето на дрехи! Тук-там из улиците щъкаха облечени в черно мъже, други се строяваха в редици пред бараките си, а трети им подвикваха високо. Жени, плътно загърнати заради студа, минаваха покрай тях, кротко понесли кошници към интендантския склад или ведра към най-близката чешма, макар че Товейн така и не можеше да разбере как може да остане тук една жена, след като знае какво представлява мъжът й. Още по-странното беше, че по улиците около площадите с мъже, които преливаха, тичаха деца, деряха си гърлата и се смееха, търкаляха обръчи, подхвърляха си парцалени топки, играеха си с кукли и кучета. Капка нормалност, която само усилваше злата воня на останалото.

Пред нея по улицата бавно яздеха група конници. За краткото време, откакто бе тук — безкрайно време, — не бе видяла в селото никой, който да не върви пеша, освен каруцарите. Нито гости отвън, каквито явно бяха част от тези. Петима мъже в черно придружаваха дузината в червени куртки и наметала от гвардията на кралицата, с две русокоси жени начело, едната от които — в червено-бяла пелерина, подшита с черна кожа, а другата… Веждите на Товейн се повдигнаха. Другата носеше зелени кандорски панталони и куртка като на капитан-генерала на гвардията. Червеното й наметало дори беше със златните пискюли на ранга на рамото! Може би грешеше за мъжете. Тази здраво щяха да я скастрят, когато се натъкнеше на истински гвардейци. Във всеки случай беше необичайно рано за гости.

Всеки път, когато странната група стигнеше до някое от подразделенията, мъжът пред тях извикваше:

— Ашаман, мирно! — След което мъжете се сковаваха като каменни стълбове.

Товейн придърпа качулката, за да прикрие по-добре лицето си, и се премести от другата страна на улицата, до ъгъла на една от по-малките дървени бараки. От нея излезе някакъв старец с козя брада, със сребърна игла на високата си яка. Изгледа я с любопитство и я подмина, без да спре.

Това, което бе направила, я обля като ведро студена вода и тя едва не изхлипа. Сега никой от тези странници нямаше да забележи лицето на Айез Седай, дори да можеха да го познаят. Ако някоя от двете жени можеше да прелива, колкото и да бе невероятно, нямаше да мине достатъчно близо, за да разбере, че и Товейн може. Гризеше се непрекъснато и кипеше как ще се опълчи на Логаин, а после вършеше всичко необходимо да изпълни нарежданията му, без дори да се замисли!

Ръцете й сами посегнаха към качулката, но тя бързо ги свали. Беше жалко и глупаво. Познаваше ашамана, който водеше групата, поне външно — едър мъж с мазна черна коса, мазна усмивка и очи като на птицегадател. Но не и останалите. Какво се надяваше да спечели с това? Как можеше да се довери на която и да било от тях? Дори ескортът им да се махнеше, как можеше да се доближи достатъчно до тях, за да им предаде съобщението си, след като й бе забранено да разкрива пред външен човек присъствието на Айез Седай?

Онзи с пророческите очи изглеждаше отегчен от сутрешното си задължение и едва прикриваше прозявките си с облечената си в ръкавица ръка.

— Като свършим тук — говореше той, докато подминаваше Товейн — ще ви покажа занаятчийското градче. Доста по-голямо е от това. Разполагаме с всякакви занаятчии, от строители и дърводелци до ковачи и шивачи. Можем да си правим всичко, което ни потрябва, лейди Елейн.

— Освен ряпа — отвърна високо едната от жените, а другата се разсмя.

Главата на Товейн рязко се извърна. Тя изгледа конниците, които продължиха по улицата, придружени от кресливите заповеди и трополенето на ботуши. Лейди Елейн? Елейн Траканд? По-младата от двете май отговаряше на описанието, което й бяха дали. Елайда не й беше разкрила защо толкова отчаяно държи да хване една избягала Посветена, която при това можеше да стане кралица, но не пускаше нито една Сестра от Кулата, без да й нареди какво да направи в случай, че се натъкне на момичето. „Много внимавай, Елейн Траканд — помисли си Товейн. — Аз няма да се задоволя като Елайда само да те хвана.“

Дощя й се да обмисли дали има някакъв начин да се възползва от появата на момичето тук, но изведнъж съзнанието й бе обзето от чувствата в тила й. Умерено доволство и растяща готовност. Логаин бе привършил закуската си. Скоро щеше да излезе. Беше й поръчал да го чака.

Краката й се затичаха сами. Полите й се заплетоха в тях, тя падна и дъхът й секна. Изпълни я гняв и сляпа ярост, но се изправи с олюляване и без да спре, за да изтупа полите си, отново се затича. Подгониха я резки мъжки подвиквания и детски смях.

Изведнъж я обкръжи глутница псета, заръмжаха и се спуснаха по петите й. Тя заскача, развъртя се и зарита, но те продължаваха да й налитат. Прииска й се да запищи от безсилие и ярост. Псетата бяха голяма досада, а не можеше и косъмче да прелее, за да ги прогони. Едно захапа развяната й пола и я задърпа. Паниката й надви всичко останало. Ако паднеше, щяха да я разкъсат на късчета.

Някаква жена в кафява вълнена дреха се развика, хвърли тежката кошница по кучето, захапало полата на Товейн, и то я пусна. Ведрото на някаква дебелана удари един ръждивокафяв пес в ребрата и той изскимтя и побягна. Товейн зяпна изумена и заради невниманието й се наложи да си дръпне крака от друго разярено псе, с цената на част от чорапа и парче кожа. Около нея се бяха струпали жени и разгонваха животните с каквото им попадне.

— Хайде върви си, Айез Седай — рече й една кльощава побеляла жена и шибна с тоягата си последното псе. — Няма да те нападнат повече. Аз лично си бих взела някоя хубава маца, но котките вече бягат от нас заради мъжа ми. Върви си по пътя.

Товейн не изчака да благодари на спасителките си. Затича се, обмисляйки трескаво. Жените знаеха. Щом го знаеше една, значи го знаеха всички. Но нямаше да предадат съобщения, нямаше да помогнат за бягство, не и след като държаха сами да останат тук. Не и ако разбираха за какво помагат. Това е.

Малко преди къщата на Логаин, една от няколкото по тясната странична уличка, тя забави ход и заоправя припряно полите си. Отвън чакаха десетина мъже, сред тях — момчета и старци, но Логаин все още го нямаше. Усещаше го — изпълнен с намерение, но и съсредоточен. Книга си четеше сигурно. Тя ги подмина гордо. Сдържана и властна, Айез Седай от глава до пети, въпреки всичко. Почти успя да заличи от ума си дори отчаяното бягство от кучетата.

Къщата я изненадваше всеки път, щом я видеше. Останалите по улицата бяха същите на големина, а имаше и две по-големи. Най-обикновена дървена къщурка на два ката, макар червената врата и рамките на прозорците да изглеждаха чудато. Дебели пердета скриваха вътрешността, но стъклата на прозорците бяха толкова зацапани, че едва ли щеше да се види нещо дори пердетата да бяха дръпнати. Къща, подходяща за не особено преуспяващ дюкянджия, но едва ли подходящо жилище за един от най-прославените живи мъже.

За миг се зачуди какво ли е задържало Габрел. Другата Сестра, обвързана с Логаин, беше получила същите нареждания и досега винаги се оказваше тук първа. Габрел бе любопитна и проучваше ашаманите, все едно че се канеше да напише книга по темата. И сигурно щеше да го направи — Кафявите можеха да пишат за всичко. Изтласка набързо другата Сестра от ума си. Макар че ако Габрел наистина закъснееше, трябваше да разбере как го е постигнала. Засега щеше да се заеме със собствените си проучвания.

Чакащите пред червената врата мъже я изгледаха, но не казаха нищо. Все пак нямаше и насмешка в очите им. Просто си чакаха. Никой не беше с наметало, макар че студеният въздух излизаше на пара от устите им. Всички бяха Вречени, с иглата на сребърния меч на яките.

Така беше всяка заран, когато идваше да се представи, макар че не винаги мъжете бяха едни и същи. Вече познаваше неколцина от тях, поне по име, а и още няколко по описание. Евин Винчова, хубавелкото, който беше тук, когато Логаин я плени. Сега се беше облегнал на ъгъла на къщата и въртеше верижка на пръста си. Донало Сандомир, стига това да беше истинското му име, с грубоватото му селяшко лице и остра мазна брада, който все се мъчеше да си придаде небрежно отпусната стойка — сигурно си въобразяваше, че така подобава на благородник. Тарабонецът Андрол Генхалд, набит мъжага с гъсти, умислено свъсени вежди и стиснати зад гърба ръце: носеше златен пръстен с печат, но тя го смяташе по-скоро за чирак, току-що обръснал мустаците си и хвърлил булото. Мезар Курин, доманец с прошарена по слепоочията коса, който току опипваше обицата с гранатовия камък на лявото си ухо — виж, той като нищо можеше да е дребен благородник. Доста имена и физиономии бе насъбрала в главата си. Рано или късно щяха да ги подгонят и тогава всяко късче информация щеше да е от полза, за да ги разкрият.

Червената врата се отвори и мъжете се изправиха, но от нея не излезе Логаин.

Товейн примигна от изненада, след което, без изобщо да крие погнусата си, изгледа плувналите в тъмни кръгове зелени очи на Габрел. Проклетата връзка с Логаин тутакси й разкри какво се е случило през нощта — беше се побояла, че изобщо няма да може да заспи! — но и в най-мрачното си въображение не беше подозирала Габрел! Някои от мъжете, изглежда, се слисаха като нея. Други се заподсмихваха. Курин открито се ухили и поглади с палец тънкия си мустак.

Мургавата жена дори не благоволи да се изчерви. Дори вирна брадичка и дръзко заоправя тъмносинята си рокля, сякаш нарочно да покаже, че току-що се е облякла. Заметна пелерината на раменете си, върза лентичките и тръгна към Товейн спокойна и самоуверена, сякаш се намираше в Кулата.

Товейн я сграбчи за ръката и я дръпна настрана от мъжете.

— Може да сме пленнички, Габрел — зашепна й дрезгаво тя, — но това не е повод да се покоряваш. Особено на гнусната похот на Аблар! — А тя дори не се смути! Хрумна й нещо. Разбира се. — Той ли?… Той ли ти нареди?

Габрел се дръпна и изръмжа.

— Товейн, два дни ми трябваха, за да се реша да се „покоря“ на похотта му, както благоволи да се изразиш. Късмет имах, че ми трябваха само четири, за да го убедя да ме пусне в леглото си. Вие Червените може и да не го знаете, но мъжете обичат да приказват и да клюкарстват. Трябва само да слушаш или да се преструваш поне, и мъжът ще ти разкаже целия си живот. — Челото й се набръчка замислено и кривината по устните й изчезна. — Чудно, дали е същото и с обикновените жени.

— Кое дали е същото? — настоя Товейн. Габрел го шпионираше? Или просто се опитваше да събере повече материал за книгата си? Но това беше невероятно, дори за Кафява! — За какво ми говориш?

Лицето на Габрел остана все така умислено.

— Чувствах се… безпомощна. О, той беше нежен, но представа си нямах колко силни са ръцете на един мъж и как няма да мога и трошица да прелея. Той… властваше, предполагам, макар че не е точно това. Просто… беше по-силният и аз го знаех. Беше… странно възбуждащо.

Товейн потръпна. Габрел сигурно беше полудяла! Тъкмо се накани да й го каже, когато се появи самият Логаин. Беше висок, по-висок от всички наоколо, с черна коса, която стигаше до широките му рамене и ограждаше надменното му лице като в рамка. На високата му яка блестяха както сребърният меч, така и онази идиотска змия с крака. Щом мъжете се струпаха пред него, той се усмихна зъбато на Габрел. Никаквицата също му се усмихна и Товейн отново потръпна. Възбуждащо? Тази жена наистина бе полудяла!

Както всяка сутрин, мъжете започнаха да му докладват. Повечето пъти Товейн нищичко не можеше да схване, но слушаше.

— Намерих още двама, които, изглежда, се интересуват от това ново Церене, което онази Нинив приложи над теб, Логаин — каза навъсен Генхалд, — но единият едва постига вече познатото ни, а другият иска да научи нещо повече от това, което мога да му кажа.

— Това, което можеш да му кажеш, е всичко, което зная — отвърна Логаин. — Госпожа ал-Мийра не ми обясни много какво правеше и успях да схвана само някои откъслеци от приказките на другите Сестри. Просто продължаваме да сеем семената и да се надяваме, че нещо ще покълне. Нищо друго не можеш да направиш.

Неколцина закимаха.

Товейн се отдръпна. Нинив ал-Мийра. Често беше чувала това име, след като се върна в Кулата. Друга избягала Посветена, още една от онези, които Елайда искаше повече, отколкото се полага при обичайното желание да се заловят бегълки. При това от същото село като ал-Тор. И по някакъв начин свързана с Логаин. Това можеше да доведе до някаква следа. Но нов вид Церене? Прилагано от Посветена? Това беше невероятно и граничеше с невъзможното, но тя се беше натъквала на невъзможности и преди, затова заглуши съмненията си. Забеляза, че Габрел също слуша внимателно. И че я следи с крайчеца на окото си.

— Имаме проблем с някои от мъжете от Две реки, Логаин — каза Винчова. Гладкото му лице се изчерви от яд. — Казвам „мъже“, но тези двамата са момчета, най-много на по четиринайсет! На колко точно — не казват. — Той самият едва ли беше година-две по-голям, брада още нямаше по базите си. — Беше престъпление да ги доведем тук.

Логаин поклати глава, но не можа да се разбере дали от гняв, или от съжаление.

— Чувал съм, че Бялата кула прибира дванадесетгодишни момичета. Наглеждайте хората от Две реки колкото можете. Без да ги глезите, иначе другите ще се обърнат срещу тях, но се погрижете да не направят някоя глупост. На лорд Дракона може да не му хареса, ако избием твърде много хора от родния му край.

— Доколкото разбирам, едва ли изобщо го интересува — измърмори един мършав мъж. Мурандийскйят говор кънтеше силно в устата му, макар че свирепо завитите му нагоре мустаци издаваха ясно откъде е. Въртеше сребърна монета между пръстите си и изглеждаше не по-малко съсредоточен в това, отколкото в Логаин. — Чувах, че самият лорд Дракон е казал на М’Хаил да обере всичко мъжко в тия Две реки, което може да прелива, до последното пале. След толкова, колкото доведе, чак се изненадвам, че не докара и петлетата и агнетата им. — Иронията му се посрещана с кикот, но суровият тон на Логаин го сряза като бръснач.

— Каквото е наредил лорд Драконът, това ще е. Надявам се, че заповедите ми са ясни. — Този път всички закимаха, а някои замърмориха: „Да, Логаин“ и „Както кажеш, Логаин“.

Товейн побърза да заличи язвителната усмивка от устните си. Невежи простаци. Кулата приемаше момичета под петнадесет само ако вече бяха започнали да преливат. Другото обаче беше интересно. Пак Две реки. Всички твърдяха, че ал-Тор е обърнал гръб на родния си край, но тя вече не беше толкова сигурна. Защо Габрел я гледаше така?

— Снощи — каза Сандомир — научих, че Мизраил взима частни уроци при М’Хаил. — И самодоволно поглади острата си брадичка, все едно че им е показал някакъв много скъп камък.

Сигурно беше така, но Товейн не разбра какъв е видът на камъка. Логаин кимна замислено. Другите се спогледаха мълчаливо. А тя прехапа устни от безсилие. Твърде често ставаше точно така — неща, които не виждаха смисъл да обсъждат — или се бояха? — и тя не ги разбираше. Винаги имаше чувството, че тези скъпоценни камъни са скрити, само на една ръка разстояние, но недостижими за нея.

Един едър кайриенец, който едва стигаше до гърдите на Логаин, отвори уста, но дали за да защити Мизраил, който и да беше той, тя така и не разбра.

— Логаин! — Велин Каджима тичаше запъхтян по улицата и звънците по черните му плитчици дрънчаха. Още един Вречен, мъж на средна възраст и почти непрекъснато усмихнат. И той беше там, когато Логаин я плени. Каджима беше обвързал Дженаре. Беше почти останал без дъх, когато се провря пред останалите — и вече не се усмихваше.

— Логаин — промълви той задъхано, — М’Хаил се е върнал от Кайриен и е написал нови дезертьори на дъската при палата. Няма да повярваш кои са имената! — Избълва списъка на един дъх, а възклицанията на останалите попречиха на Товейн да схване повече подробности.

— Вречени са дезертирали и преди — измърмори кайриенецът, след като Каджима свърши, — но никога ашамани. А сега седем наведнъж?

— Ако не ми вярвате… — почна Каджима и ги огледа придирчиво. Беше доскорошен данъчен чиновник от Арафел.

— Вярваме ти — успокои го Генхалд. — Но Гедвин и Торвал са хора на М’Хаил. Рочаид и Кисман също. Защо ще дезертират? Той им даде всичко, което може да поиска дори крал.

Каджима поклати раздразнено глава и звънченцата по косата му запяха.

— Знаете, че списъкът никога не дава обяснение. Само имена.

— Голяма работа — изръмжа Курин. — Поне се отървахме. Ако не трябваше сега да ги ловим.

— Аз за другите не мога да разбера — вметна Сандомир. — Бях при Думайски кладенци. Сам видях как лорд Дракона ги избираше след това. На Дашива както винаги главата му се рееше в облаците. Но Флин, Хопвил, Наришма? По-задоволени хора от тях не съм виждал. Като агнета, пуснати в хамбара при ечемика.

Един набит тип с посивяла коса изсумтя:

— Е, аз не бях при Кладенците, но ходих на юг срещу сеанчанците. — Акцентът му беше андорски. — Може пък на агнетата да не им е харесала касапницата.

Логаин ги слушаше, без да взима участие, скръстил ръце на гърдите си. Лицето му беше неразгадаемо като маска.

— Теб касапниците ли те притесняват, Канлър?

Андорецът сви рамене.

— Смятам, че рано или късно всички ще ни пратят натам, Логаин. Май нямаме друг избор, но не съм длъжен и да се хиля на това.

— До деня, в който ще си там — каза Логаин. Неколцина от мъжете закимаха.

Логаин погледна над мъжете към Товейн и Габрел. Товейн се помъчи да се престори, че не подслушва и че не се опитва трескаво да запомни имената.

— Вие двете влезте на топло. Сварете си чай. Ще се върна, когато мога. Не ми пипайте книгите. — После махна на мъжете и ги поведе натам, откъдето бе дошъл Каджима.

Товейн стисна зъби от безсилие. Поне не се наложи да го придружи до тренировъчните им площадки, покрай така нареченото Дърво на предателите, на което като гнили плодове по голите клони висяха глави, и да гледа как мъжете сеят опустошения със Силата. Но се беше надявала, че поне един ден ще й остане за нея си, да пообикаля свободно и да види какво може да научи. Чула бе мъжете да споменават за „палата“ на Таим — преди, — а днес се беше надявала да го намери и може би да мерне човека, чието име й беше черно като на Логаин. Вместо това покорно последва Габрел през червената врата. Нямаше никакъв смисъл да се съпротивлява.

Щом влязоха, огледа преддверието, докато Габрел си окачваше пелерината на закачалката до вратата. За особа като Логаин беше очаквала повече лукс. В грубото каменно огнище тлееше жарава. Върху голия дъсчен под имаше дълга тясна маса и прости дървени столове. Това, което привлече погледа й, беше писалището, единствената по-изящна мебел. Беше отрупано със затворени кутии за писма и кожени папки, пълни с дълги листове хартия. Пръстите я засърбяха, но знаеше, че дори да посегне, няма да може да пипне нищо освен перодръжка или стъкленица с мастило.

Последва с въздишка Габрел в кухнята: вътре бумтеше желязна печка и имаше отрупана с мръсни прибори лавица под прозореца. Габрел наля едно котле с вода и го сложи на печката, после взе от бюфета един зелен чайник и дървена кутийка от друга лавица. Товейн метна пелерината си на един от столовете и седна до масата. Не искаше чай, освен със закуската, която бе пропуснала, но знаеше, че ще — не ще, ще го изпие.

Глупавата Кафява не спря да дърдори, докато шеташе като някоя самодоволна стопанка в селски дом.

— Вече понаучих доста неща. Логаин е единственият пълен ашаман в селото. Всички останали живеят в „палата“ на Таим. Имат си слуги, но Логаин е наел жената на един от новите им „школници“ да му готви и чисти. Тя скоро ще дойде. Вярва, че той вдига слънцето в небето, тъй че няма да е зле дотогава да сме оправили всичко. Намерил ти е преносимото писалище.

Все едно че ледена ръка стисна Товейн за гърлото. Помъчи се да го прикрие, но Габрел я гледаше в упор.

— Той го изгори, Товейн. След като прочете съдържанието. Изглежда, смята, че ни прави благодеяние.

Ръката се отпусна и Товейн отново задиша.

— Там беше и заповедта на Елайда. — Окашля се. Заповедта на Елайда бе да опитоми всички мъже, които намереше тук, и да ги обеси на място, без да чака съда в Тар Валон според закона на Кулата. — Тя наложи сурови условия и тези мъже ще реагират сурово, ако го узнаят. — Потръпна, въпреки горещината от печката. Само този едничък документ можеше да доведе до усмиряването и обесването им.

— Защо ще ни прави такова благодеяние?

— Не знам, Товейн. Той не е злодей, във всеки случай не повече от всички други мъже. Вероятно е само заради това. — Габрел сложи на масата блюдо с печени курабийки и още едно с бяло сирене. — А може би тази връзка е като връзката със Стражник в повече отношения, отколкото знаем. Навярно просто не е искал да преживее нашата екзекуция. — Стомахът на Товейн изръмжа, но тя си взе една от курабийките, все едно че се кани само да гризне.

— Подозирам, че „сурови“ беше меко казано — продължи Габрел, докато слагаше лъжичка чай в чайника. — Видях как трепна. Разбира се, те си създадоха доста главоболия, като ни доведоха тук. Петдесет и една Сестри сред тях, и въпреки връзката навярно се боят, че ще намерим някакъв начин да заобиколим заповедите им, някаква пролука, която им е убягнала. Очевидният отговор е, че ако загинем, Кулата ще кипне от ярост. Докато сме живи и в плен, дори Елайда ще трябва да внимава. — Тя се засмя. — Виж си лицето, Товейн. Нима смяташ, че съм прекарала цялото време, мислейки как да вплета пръсти в косата на Логаин?

Товейн затвори уста и остави недокоснатата курабийка. Бездруго беше студена и корава. Винаги беше погрешно да се приема, че Кафявите са откъснати от живота и до такава степен погълнати от книгите и проучванията си, че да не обръщат внимание на нищо друго.

— Какво още си забелязала?

Без да пуска лъжицата, Габрел седна от другата страна на масата и се наведе към нея.

— Стената им може да е яка, когато я довършат, но тук е пълно с пукнатини. Имаме фракцията на Мазрим Таим, както и на Логаин, макар да не съм сигурна, че за двамата изглежда така. Сигурно има и други фракции, и определено има мъже, които не се сещат, че има фракции. Петдесет и една Сестри би трябвало да могат да се възползват от това, въпреки връзката. Вторият въпрос е дали наистина да го използваме?

— Вторият въпрос? — удиви се Товейн, но Габрел само изчака. — Ако успеем да разтворим тези пукнатини — каза накрая тя, — ще пръснем по широкия свят десет, петдесет или сто банди, всяка от които ще е по-опасна от най-силната армия. Да изловим всички може да ни отнеме целия живот и дотогава светът да бъде раздран като при ново Разрушение или онова, което ще съпътства Тармон Гай-дон. И то ако този ал-Тор наистина е Преродения Дракон. Но ако не… Да потушим бунта и да върнем онези Сестри в Кулата, да призовем всяка оттеглила се Сестра… но пак не знам дали всички заедно ще можем да унищожим това място. Подозирам, че половината Кула така или иначе ще загине при този опит. Какъв е първият въпрос?

Габрел се отпусна уморено в стола си.

— Да, решението не е леко. А те всеки ден водят още и още мъже. Петнайсет или двайсет нови, откакто сме тук.

— Не ме отвличай с дреболии, Габрел! Какъв е първият въпрос? — Погледът на Кафявата се изостри и тя я изгледа втренчено.

— Шокът скоро ще отшуми. А след това? Властта, която Елайда ти повери, приключи. Експедицията приключи. Първият въпрос е дали ще сме петдесет и една съюзени Сестри, или ще продължаваме да се делим на Кафяви и Червени, на Жълти, Зелени и Сиви? И бедната Айако, която сигурно сто пъти съжали, че Белите настояха да се включи тяхна Сестра. Лемай и Десандре са най-високопоставените сред нас. — Габрел размаха назидателно лъжицата. — Единственият шанс да се държим заедно е ако ти публично се подчиниш на властта на Десандре. Трябва да го направим! Това поне ще положи началото. Надявам се. Само още няколко да успеем да привлечем, това ще е начало.

Товейн си пое дъх и се престори, че уж обмисля. Само по себе си да отстъпи пред по-изтъкната Сестра не беше кой знае колко трудно. Аджите понякога таяха свои тайни и дори крояха заговори една срещу друга, но откритият раздор в Кулата сега я ужасяваше. Освен това се беше научила на покорство при госпожа Довийл.

— Мога да се примиря — най-сетне заяви тя. — Трябва да измислим план за действие и да го представим на Десандре и Лемай, ако искаме да ги убедим. — Вече си го беше съставила отчасти, макар и да не ставаше все още за представяне пред никого. — О, водата кипна, Габрел.

Глупачката изведнъж се усмихна, скочи и се затича към печката. Кафявите, като си помислиш, наистина бяха по-добри в четенето на книги, отколкото в разгадаването на човешки намерения. Преди да унищожат Логаин, Таим и всички останали, щяха да помогнат на Товейн Газал да се справи с Елайда.

* * *

Тромавите грамади на Кайриен лежаха скупчени зад масивните градски стени по двата бряга на реката Алгуеня. Небето беше ясно и безоблачно, но духаше студен вятър, а слънцето блестеше по заснежените покриви и ледените висулки отказваха да се топят. Алгуеня не беше замръзнала, но от горното й течение по водата се носеха откъртени ледени парчета, поклащаха се и се блъскаха в корпусите на корабите, чакащи реда си по кейовете. Заради зимата, войните и Преродения Дракон търговията бе залиняла, но не можеше да секне съвсем, не и докато са живи народите. Напук на студа фургони, коли и хора се точеха по улиците, прорязали терасираните хълмове на великия град. „Градът“, така го наричаха тук.

Пред Слънчевия палат с квадратните кули се беше струпало човешко гъмжило. Търговци, загърнати в дебели палта от фина вълна, и благородници в дрехи от кадифе търкаха рамо с дрипави пристанищни работници и още по-окаяни на външност бежанци. Никой не се интересуваше кой му е съседът и ловките обирачи на кесии дори забравяха за занаята си. Мъже и жени се отдръпваха, клатейки глави, но други веднага им заемаха местата, тук-там вдигаха на рамене дете, за да види по-добре рухналото крило на Слънчевия палат, където работници разчистваха отломките от третия етаж. Навсякъде другаде из Кайриен ехтяха ковашки чукове и брадви, омесени с виковете на дюкянджии, ропота на купувачи, мърморенето на търговци. Тълпата пред Слънчевия палат обаче беше притихнала.

На една миля от палата, до един от прозорците на сградата с високопарното име „Академията на Кайриен“, стоеше Ранд и се взираше през замръзналите стъкла към застлания с камък двор на конюшните. Имало бе училища, наречени „академии“ по времето на Артур Ястребовото крило, както и преди него — центрове за обучение, пълни с учени хора от всички краища на света. Суетата тук не беше от значение: можеха и яхър да го нарекат, стига да вършеше онова, което той искаше. По-тежки грижи изпълваха сега мислите му. Дали бе сбъркал, като се бе върнал толкова рано в Кайриен? Но беше принуден да побегне толкова бързо и скоро там, където трябваше, щеше да се разчуе, че е избягал. Твърде набързо, за да може да подготви всичко. Имаше въпроси, които трябваше да зададе, и задачи, които не търпяха отлагане. А и Мин искаше да й донесе още от книгите на господин Фел. С камарите книги и ръкописи, които чакаше да получи, на библиотеката на академията скоро щеше да й стане тясно в помещенията, заделени от доскорошния палат на лорд Бартанес. А и Аланна си седеше там, в тила му, помръкнала, както изглеждаше. Сигурно знаеше, че е в града. Толкова близо можеше направо да дойде при него, но ако се опиташе, той щеше да го разбере. Каква благодат: Луз Терин поне засега си мълчеше. Напоследък горкият като че ли полудяваше все по-необратимо.

Ранд изтри кръгче на едно от стъклата с ръкава на палтото си. От груба тъмносива вълна, дрехата си беше съвсем добра за човек без много пари и без големи амбиции, но не беше облекло, с каквото хората очакваха да видят Преродения Дракон. Драконовата глава със златните люспи лъщеше с металния си блясък на китката му. Тук тя не предвещаваше опасност. Той се наведе да надникне през стъклото и ботушът му се отърка в кожените дисаги, оставени под прозореца.

Снегът по камъните беше почистен и насред двора беше спрял голям фургон, обкръжен с бъчви, изникнали като гъби по горска поляна. Около странния товар, заемащ половината фургон, се суетяха петима-шестима души с дебели палта, шалове и шапки. Товарът представляваше някакви механични устройства, струпани около дебел метален цилиндър. Още по-необичайното бе, че фургонът нямаше окове. Един от мъжете вадеше нацепени дърва от ръчна количка и ги хвърляше в метална кутия, прикрепена до едната страна на цилиндъра. Вратата на кутията зееше и вътрешността й грееше, нажежена до червено от огъня, а от високия тесен метален комин излизаше пушек. Друг мъж — брадат, гологлав, плешив, щъкаше около фургона, махаше с ръце и подвикваше някакви заповеди, които явно не можеха да накарат останалите да се раздвижат по-пъргаво. Дъхът им излизаше на тънки облачета пара. Но вътре беше почти горещо. Академията разполагаше с големи пещи в мазетата и сложна система от тръби, която разнасяше топлината по всички помещения. Полуизцерените рани на хълбока почти не го боляха.

Не чуваше ясно ругатните на Мин — а беше ясно, че сипе ругатни — но тонът й подсказваше, че няма да тръгнат, освен ако не я повлече със себе си. Но все пак имаше едно-две неща, за които можеше да попита.

— Какво говорят хората? За палата?

— Вие какво очаквате? — отвърна зад гърба му лорд Добрайн със същото безстрастно равнодушие, с което се бе отзовал на всичките му досегашни въпроси. Тонът му си оставаше същият дори когато си признаеше, че не знае нещо. — Някои твърдят, че са ви нападнали Отстъпниците, други — че са били Айез Седай. Онези, които вярват, че сте се заклели във вярност на Амирлинския трон, го приписват на Отстъпниците. Така или иначе се води много разгорещен спор дали сте мъртъв, отвлечен или сте избягали. Повечето вярват, че сте жив, все едно къде, или така поне твърдят. Други — боя се, че са твърде много — смятат, че сте… — Гласът му затихна.

— Че съм полудял — довърши вместо него Ранд със същия равен тон. Не беше повод за тревога, нито за яд. — Че сам съм разрушил част от палата, нали?

За загиналите нямаше да отвори дума. Бяха по-малко, отколкото друг път и на други места, но достатъчно, и имената им се появяваха в ума му, щом затвореше очи. Един от мъжете долу се смъкна от фургона, но плешивият го хвана за ръката и го накара отново да се качи и да му покаже какво е направил. Един от другата страна скочи непредпазливо върху заледената настилка, подхлъзна се и плешивият остави първия, подгони втория и го накара да се качи с него. Но какво, в името на Светлината, вършеха тези хора?

— Не са много далече от истината.

Добрайн Таборвин, нисък мъж с обръснато и напудрено чело — останалата част от косата му бе почти напълно побеляла — го изгледа с безстрастните си тъмни очи. Трудно можеше да мине за чаровник, но беше стабилен. По тъмното му кадифено палто от шията чак до коленете се спускаха синьо-бели ивици. Пръстенът му с печат беше с рубин, а още един рубин носеше на яката си — неголям, но доста пищна украса за кайриенец. Беше Върховният трон на своя Дом, с повече битки зад гърба си от всеки друг, и не беше от боязливите. Беше го доказал при Думайски кладенци.

Но пък и набитата сивокоса жена, чакаща търпеливо реда си до него, също не изглеждаше уплашена. За разлика от благородното изящество на Добрайн, сдържано кафявите вълнени дрехи на Идриен Тарсин изглеждаха невзрачни като на дюкянджийка от средна ръка, но и тя притежаваше немалко власт и достойнство. Идриен беше Главната надзорница на Академията, титла, която сама си беше присвоила, след като повечето учени и механици тук се бяха самоназовали кой майстор-надзорник на това, коя — надзорница на онова. Ръководеше школата със здрава ръка и вярваше в практичните неща, все едно дали ставаше дума за нови начини за настилане на пътища, или правене на бои, за подобрения в леярството или изобретения в мелничарството. И освен това вярваше в Преродения Дракон. Дори да не беше практично, бе прагматично и това я задоволяваше.

Ранд отново се обърна към прозореца и изтри кръгчето. Може пък да беше за загряване на вода — в някои от тези бъчви като че ли все още имаше вода. В Шиенар използваха големи метални цилиндри за загряване на вода за баните. Но защо на фургон?

— Някой да си е тръгнал незабавно след заминаването ми? Или неочаквано?

Не го допускаше. Не и за някой, който е от значение за него. При толкова пощенски гълъби и очи и уши на Бялата кула… а и Мазрим Таим; не биваше да забравя за Мазрим Таим; на това име Луз Терин изръмжа безсловесно в главата му… при толкова много гълъби, шпиони и бъбриви езици само до няколко дни целият свят щеше да узнае, че е изчезнал от Кайриен. Цялата част от света, която имаше значение, тук и сега. Кайриен бе престанал да бъде теренът на предстоящата битка. Отговорът на Добрайн го изненада.

— Никой освен… Айлил Риатин и една от официалните представителки на Морския народ липсват след… нападението. — Много кратка пауза, но пауза все пак. Изглежда, и той не беше съвсем сигурен какво е станало. Но щеше да си удържи на думата. Доказал го бе при Думайски кладенци. — Не са намерени тела, но може да са убити. Надзорницата на вълните на Морския народ обаче отказва да приеме тази възможност. Цяла буря вдигна с настояванията си да й намеря Айлил. Всъщност тя може да е напуснала града и да е някъде в околностите. Може да е отишла при брат си, въпреки клетвите си пред вас. Тримата ви ашамани все още са в Слънчевия палат. Флин, Наришма и Хопвил. Присъствието им само изнервя хората. Много повече отпреди.

Главната надзорница се окашля и се чу как обувките й изтропаха по дървения под. Друг ако не, нея определено я изнервяха.

Ранд изключи ашаманите. Освен ако не беше много по-близо до палата, никой от тримата не бе достатъчно силен, за да усети, че е отворил Портал тук. Тримата не бяха участвали в покушението срещу него, но ако авторът му беше по-хитър, можеше да е предвидил провала. И да е предвидил да запази свой съучастник край него, в случай че оцелее.

„Няма да оцелееш — прошепна Луз Терин. — Никой от нас няма да оцелее.“

„Я да спиш!“ — помисли си раздразнено Ранд. Знаеше, че няма да оцелее. Но му се искаше. В главата му прокънтя издевателски смях, но бързо заглъхна. Плешивецът долу на двора вече караше хората си да слизат от фургона и доволно потриваше ръце. И на всичко отгоре като че ли им държеше реч!

— Айлил и Шалон са живи и не са избягали — каза Ранд. Беше ги оставил овързани и със запушени усти под един креват и до няколко часа слугите щяха да ги намерят, макар че щитът, който бе изтъкал около Ветроловката на Морския народ, щеше да се разпадне преди това. Дотогава двете жени щяха да успеят да се освободят сами. — Потърсете Кацуан. Тя трябва да ги държи в палата на лейди Арилин.

— Кацуан Седай влиза и излиза от Слънчевия палат, сякаш е неин — каза Добрайн, — но как е могла да ги измъкне незабелязано? И защо? Айлил е сестра на Торам, но неговите претенции за Слънчевия трон вече са прах, ако изобщо са имали някаква стойност. Сега тя е без значение дори като разменна монета. Колкото до задържането на важна особа от Ата-ан Миере… С каква цел?

Ранд отговори с привидно безгрижен тон:

— А защо държи лейди Каралайн и Върховния лорд Дарлин като свои „гости“, Добрайн? Защо изобщо една Айез Седай прави нещо? Ще ги намериш там, където казах. Стига да ти позволи да ги потърсиш.

„Защо“ в случая не беше глупав въпрос. Само дето не знаеше отговора. Разбира се, Каралайн Дамодред и Айлил Риатин представяха последните два Дома с претенции за Слънчевия трон. А Дарлин Сиснера предвождаше благородниците в Тийр, които все още държаха да го прогонят от Тийр и от скъпия им Камък.

Ранд се навъси. Беше сигурен, че Кацуан е съсредоточила цялото си внимание върху него, въпреки всичките й преструвки, че не е така, но ако все пак излезеше, че не са преструвки? Ако излезеше — толкова по-добре. Щеше да отдъхне облекчено. Как не? Последното, което му трябваше сега, бе някоя Айез Седай, въобразяваща си, че може да се меси в работите му. Най-последното. Може би Кацуан се месеше в нещо друго. Мин бе видяла Сиснера да носи странна корона. Голяма работа беше това нейно „виждане“, призна си Ранд. За другите неща, които бе „видяла“ досега, за него и за Зелената сестра, не му се искаше да помисля. Дали пък Кацуан не смяташе просто, че може да решава кой да властва и в Тийр, и в Кайриен?

Просто ли? За малко да се разсмее. Но всичко това си беше съвсем в стила на Айез Седай. А Шалон, Ветроловката? Задържането й можеше да осигури на Кацуан лост за въздействие върху Харайн, Надзорницата на вълните, но тя подозираше, че просто я е отмъкнала с Айлил, за да прикрие кой е отвлякъл благородничката. Кацуан трябваше да бъде извадена от заблужденията. Вече бе решено кой ще управлява в Тийр и в Кайриен. Трябваше да й го подчертае дебело. Но по-късно. Проблемът стоеше едва в края на дългия му списък от неизбежни задачи.

— Преди да съм си тръгнал, Добрайн, трябва да ти дам… — Думите замръзнаха на езика му.

В двора на конюшнята гологлавият беше дръпнал някакъв лост на фургона и единият край на една хоризонтална метална греда изведнъж се надигна, после се спусна надолу и задвижи друга, по-къса греда през процепа в рамата на фургона. Фургонът се затресе, готов всеки момент да се разпадне, забълва пушек от тесния комин и се понесе напред, а гредата се издигаше и падаше, отначало бавно, после все по-бързо. Движеше се без коне!

Не се усети, че го каза на глас, докато не му отговори Главната надзорница.

— О, това ли! Пароходът на Мервин Поел, той така го нарича, милорд Дракон. — Издълженото й, удивително младо лице се навъси неодобрително. — Твърди, че с тази измишльотина можел да тегли сто фургона. Стига да го придвижи на повече от петдесет крачки, без да се разпадне или да замръзне. Доколкото знам, по-далече не е стигало.

Наистина, „пароходът“ се разтресе и спря едва на двадесет крачки от първоначалното си място. Разтресе се здраво. Повечето от мъжете наскачаха отново по него и единият бясно завъртя нещо с ръка, увита в парцал. Изведнъж от една тръба блъвна гореща пара и тресенето се забави и спря.

Ранд поклати глава. Спомни си, че бе видял този чудак Мервин с една играчка, която се поклащаше и бълваше пара върху масата, без да върши нищо. И това чудо бе произлязло от онова? Беше помислил, че е предназначено да свири музика. Значи онзи, дето махаше с юмруци на работниците, беше Мервин. Какви ли още странности, какви ли чудеса строяха хората тук, в Академията?

Когато попита, без да откъсва очи от работата по фургона на двора, Идриен изсумтя шумно. Почитта й към Преродения Дракон се долови едва-едва отначало, щом заговори, и бързо се замени с недоволство.

— Не стига че трябва да търся място за философи, историци, аритметисти и други подобни навлеци, а ми наредихте и да приемам всеки, който иска да направи нещо ново и да ги оставям тук, ако имат напредък. Предполагам сте се надявали, че ще измайсторят нови оръжия, но ми се струпаха десетки и десетки чудаци и заплеси. Всеки мъкне някоя стара книга или по пет-шест свитъка, все от времето на Съюза на десетте, представете си, ако не и от Приказния век, всички поне така твърдят. И всички се мъчат да разгадаят разните там чертежи, рисунки и описания на неща, които никога не са виждали и може би никой няма и да види. Лично съм виждала древни ръкописи, говорещи за хора с очи на коремите, за животни, високи десет стъпки и с хоботи, по-дълги от човек, и за градове, в които…

— Но какво все пак правят, госпожо главна надзорнице Тарсин? — прекъсна я Ранд. Мъжете, които се трудеха по онова нещо долу, сякаш действаха целенасочено и не го смятаха за провал. И то наистина се беше задвижило!

Тя изсумтя още по-силно.

— Какво правят ли? Глупости правят, милорд Дракон. Кин Товийр си сглоби онзи негов голям далекоглед. Човек може да види през него луната като на дланта си, и други светове, според него, но ползата каква е? Сега пък иска да направи още по-голям. Мерил Харки прави едни грамадни хвърчила, планери им вика. Като дойде пролетта, пак се кани да се хвърля с тях от хълмовете. Сърцето ти да падне в петите, като я видиш как скача от хълма с тези неща. Едното крило да й се сгъне, дума ви давам, ще си счупи тоя път повече от едната ръка. Джандер Парентакис си вярва, че може да задвижи речни лодки с едни воденични колела, или нещо такова, но щом качи достатъчно мъже да им натискат педалите, не остава място за товар, а и всеки съд с платна ще го надбяга. Рин Анхара пък хваща мълнии в едни големи делви — съмнявам се дали и той сам знае защо го прави, — а Нико Токама е толкова тъпа с нейните…

Ранд се извърна толкова рязко, че тя отстъпи и дори Добрайн се отдръпна с ловкостта на мечоносец. Не, изобщо не бяха сигурни за него.

— Мълнии ли хваща? — попита тихо той.

На изопнатото й лице бавно се изписа разбиране и тя замаха с ръце.

— Не, не! Не като… инак! — „Не като вас“, щеше да каже малко. — Едно нещо с жици, с колелета, големи глинени делви и Светлината знае само какво още. Вика им „мълнии“, а веднъж видях как един плъх налетя на една от делвите, на металните пръчки, дето стърчат отгоре. Изгори го досущ като мълния. — В гласа й се прокрадна плаха надежда. — Ще му кажа да спре, ако пожелаете.

Опита се да си представи човек, който се вози на хвърчило, но представата му се стори смешна. А хващането на мълнии в делви надвишаваше въображението му. Все пак…

— Оставете ги да продължават, госпожо. Кой знае? Възможно е някое от тези изобретения да се окаже важно. Ако нещо проработи така, както се е очаквало, наградете онзи, който го е измислил.

На коравото, потъмняло от слънцето лице на Добрайн се изписа съмнение, колкото и да се мъчеше да го прикрие. Идриен кимна в мълчаливо покорство. Дори приклекна в лек реверанс, макар да й личеше много добре какво мисли за него: че я моли да остави свинете да летят, ако могат.

Ранд не беше убеден, че може да й възрази. Макар че, от друга страна, на някоя от „свинете“ наистина можеше да й пораснат криле. Все пак фургонът наистина се беше задвижил. Колко отчаяно му се искаше да остави нещо след себе си. Нещо, което да помогне на света да оцелее след Разрушението, което според Пророчествата той щеше да донесе. Цялата беда бе в това, че сам не знаеше какво ще е то, освен самите школи. Знаеше ли някой какво може да върши едно чудо? Светлина, толкова му се искаше да построи нещо, което да се опази за векове.

„Въобразявах си, че мога да строя — промърмори в главата му Луз Терин. — Но се заблуждавах. Ние не сме строители. Нито ти, нито аз, нито другият. Разрушители сме ние. Разрушители.“

Ранд потръпна и оправи косата си с ръка. Другият? Понякога гласът звучеше най-разумно в най-крайната степен на лудостта си. Следяха го. Добрайн едва успяваше да прикрие безпокойството си, Идриен не се и опитваше. Ранд изправи рамене, все едно че не беше станало нищо особено, и извади от палтото си два тънки пакета. На восъка от външната им страна личеше знакът на Дракона. Токата на колана, която сега не носеше, служеше понякога за впечатляващ печат.

— С горното те назначавам за свой пълномощник в Кайриен. — Връчи пакетите на Добрайн. Третият остана под палтото до гърдите му, за Грегорин ден Лушенос, когото назначаваше за пълномощник в Иллиан. — За да не смее никой да ти оспорва властта, докато ме няма. — Добрайн щеше да се справи достатъчно добре с такава неприятност с помощта на ратниците си, но по-добре бе тя да се предотврати. Сигурно щеше да му я спести, ако всички знаят, че Преродения Дракон ще накаже нарушителите. — Има и заповеди за неща, които искам да се свършат, но за всичко останало ще решаваш сам. Когато лейди Елейн изяви официално претенцията си за трона, осигури й пълната си подкрепа. — Елейн. О, Светлина небесна! Елейн и Авиенда. Те поне бяха в безопасност. Гласът на Мин сега прозвуча по-радостно. Сигурно най-сетне беше намерила книгите на майстор Фел. Щеше да я остави да го следва до смъртта си, защото не беше достатъчно силен да я спре. „Илиена — простена Луз Терин. — Прости ми, Илиена!“ Гласът на Ранд излезе от устата му студен като сърцето на зимата. — Сам ще разбереш кога да доставиш втория пакет. И дали ще го доставиш. Отвори го, ако потрябва, и сам реши според това, което съдържа. Ако решиш да не го правиш, или ако той откаже, ще избера някой друг. Не теб.

Сигурно прозвуча грубо, но физиономията на Добрайн си остана невъзмутима. Само леко повдигна вежди, като прочете името на втория пакет. Нищо повече. И се поклони изрядно. Изрядни хора бяха кайриенците.

— Ще направя, каквото казвате. Простете, но ми прозвуча сякаш се каните да отсъствате дълго.

Ранд сви рамене. Вярваше на Върховния лорд толкова, колкото на всеки друг. Почти.

— Знае ли човек? Времената са несигурни. Погрижи се Главната надзорница Тарсин да получи необходимите й средства и да се открие школата в Кемлин. В Тийр също, стига нещата да не се променят.

— Ваша воля — повтори Добрайн и напъха пакетите под палтото си. И отново лицето му не изрази никакво чувство. Опитен играч в Играта на Домове беше този Добрайн.

Главната надзорница, от своя страна, интересно как успя да си придаде едновременно доволен и разочарован вид, и се зае съвсем ненужно да приглажда диплите на роклята си, какъвто навик имат жените, когато много се стараят да не кажат на глас онова, което им се върти в ума. Колкото и да се оплакваше от чудаци и философи, ревнива си беше за благополучието на своята Академия. Една сълза нямаше да пророни, ако другите школи изчезнеха и учените им трябваше да дойдат в Академията. Заедно с философите. Какво ли щеше да помисли за една определена заповед в пакета на Добрайн?

— Намерих всичко, което ми трябва — заяви Мин, остави рафтовете и тръгна към тях, залитайки под тежестта на натъпканите в дисагите книги. Простото й кафяво палто и панталони бяха почти като онези, които носеше, когато Ранд за пръв път я срещна в Бейрлон. Все мърмореше за тях, докато всички, които я познаваха, не решиха, че той я е помолил да си облича рокли. Сега обаче се усмихваше, доволно и малко закачливо.

— Дано товарните коне все още да са там, където ги оставихме. Иначе милорд Дракона ще трябва да стане кон и да си сложи дисаги.

Идриен зяпна възмутена, но Добрайн се подсмихна. Виждал беше Мин и преди.

Ранд се постара да се отърве от тях колкото може по-бързо, тъй като вече бяха чули и видели повече, отколкото му се искаше. Отпрати ги с последното предупреждение, че изобщо не се е появявал тук. Добрайн кимна, сякаш не беше очаквал друго. Идриен го изгледа умислено преди да излезе. Ако изтървеше нещо, което да се чуе от слуга или учен, до два дни щеше да го знае целият град. Във всеки случай не му оставаше много време. Дори наблизо да нямаше някой, който да разбере, че е отворил Портал, всеки, който се огледаше за признаци, щеше да надуши, че в града се е появил тавирен. А той не смяташе, че е дошъл моментът да се разкрива.

Когато вратата се затвори след тях, той изгледа Мин за миг, след което взе дисагите и ги метна на рамото си.

— Само твоите ли? — Тя пусна своите на пода, опря юмручета на бедрата си и се навъси. — Понякога наистина се държиш като овчар. Тия дисаги тежат като пълни с камъни. — Но прозвуча по-скоро развеселена, отколкото ядосана.

— Трябваше да вземеш по-малко книги — отвърна й той, докато си слагаше ръкавиците, за да скрие драконите. — Или по-леки.

Обърна се към прозореца и изведнъж главата му се замая. Коленете му се подкосиха и той залитна, а в главата му блесна и се стопи нечие лице. Ранд стисна зъби да се съвземе и се стегна. И замайването изчезна. Луз Терин изпъшка дрезгаво някъде в сенките. Дали не беше неговото лице?

— Ако смяташ да ме караш да ги мъкна, откажи се — изръмжа Мин. — Виждала съм и по-добри преструвки. Хайде падни пак де!

— Вече не. — Когато преливаше, бе подготвен за това, което стана сега. Можеше донякъде да го контролира. Обикновено. Повечето пъти. Но този шемет без сайдин беше нещо ново. Сигурно просто се беше извърнал твърде бързо. А може би свинете наистина летяха. Намести и нейните дисаги на другото си рамо. Мъжете в двора на конюшнята още шетаха около онова нещо. Строяха. — Мин…

Челото й моментално се навъси. Замълча за миг, докато и тя си сложи червените ръкавици и затропа с крак. Опасен знак у всяка жена, особено ако носи ножове.

— Разбрахме се вече, Ранд, ал-Тор, проклети Прероден Драконе! Ти няма да ме оставиш!

— Изобщо не ми е хрумвало такова нещо — излъга той. Много беше слаб. Не можеше да се насили да изрече думите, да я накара да остане. „Твърде слаб — помисли с горчивина, — а тя като нищо може да загине заради това, Светлината да ме изгори дано завинаги!“

„Ще те изгори“ — обеща Луз Терин.

— Само помислих, че трябва да знаеш какво вършим и какво ни предстои — продължи Ранд. — Не бях съвсем откровен. — Стегна се и сграбчи сайдин. Стаята се завихри и той яхна лавината от огън, лед и поквара, и коремът му натежа от гадост. Но успя да се удържи прав, без да залита. Едва. И едва успя да запреде сплитовете за Портала, отварящ се към заснежената поляна с двата коня, вързани на ниския дъбов клон.

Зарадва се като видя, че животните са си на мястото. Поляната се намираше доста встрани от най-близкия път, но все още се мяркаха скитници, изоставили домове и ферми, занаят и поминък, защото Преродения Дракон беше разкъсал всички връзки. Така поне твърдяха Пророчествата. От друга страна, на много от тези мъже и жени, с подбити крака и отгоре на всичко вече премръзнали, им бе омръзнало да търсят, без да имат никаква представа какво точно търсят. Дори тези невзрачни животни със сигурност щяха да изчезнат, ако някой ги намереше безпризорни. Имаше достатъчно злато да купи други, но не мислеше, че Мин много ще се зарадва да ходят цял час пеша до най-близкото село, където бяха оставили товарните коне.

Забърза се през поляната, преструвайки се, че залитането е заради дълбокия до коляно сняг, изчака само докато Мин се промъкне след него, и освободи Силата. Намираха се на петстотин мили от Кайриен и по-близо до Тар Валон, отколкото до всяко друго по-забележително място. Щом Порталът се затвори, Аланна в главата му се стопи.

— Не съвсем откровен ли? — отвърна недоверчиво Мин. За мотивите му, надяваше се той, или за каквото и да е друго, но не и за истината. Шеметът в главата и гаденето в корема също заглъхнаха, макар и по-бавно. — Ти си отворен като мида, Ранд, но и аз не съм сляпа. Най-напред Пътувахме до Руйдийн, където разпитва толкова надълго и широко за онова място, наречено Шара, че всеки би си помислил, че се каниш да ходиш там. — Леко се намръщи, поклати глава и изпъшка от усилие, докато преметне дисагите на гърба на кафявия си кон, но не остави книгите на снега. — Не бях допускала, че Айилската пустош ще изглежда така. Градът е по-голям дори от Тар Валон, въпреки че е наполовина в развалини. Всички онези фонтани и езерото. Не можах да видя отсрещния бряг. Мислех, че в Пустошта няма никаква вода. И беше студено като тук. Мислех, че в Пустошта е горещо!

— Лете през деня се изпържваш, но нощем пак измръзваш. — Той се почувства достатъчно добре, за да намести собствения си товар зад седлото на сивушкото. Почти достатъчно. Все едно, справи се. — Щом наистина знаеш всичко, какво правех според теб, освен да разпитвам?

— Същото като и в Тийр снощи. Да накараш всяка котка и всяка гарга да разбере, че си бил там. В Тийр попита за Чачин. Съвсем очевидно е. Мъчиш се да заблудиш всеки, който се опитва да отгатне къде си сега и къде смяташ да отидеш. — Тя отвърза юздите и се качи на седлото. — Е, сляпа ли съм?

— Очите ти са орлови. — Дано само и преследвачите му го разберяха така ясно. Или онзи, който ги командваше. Нямаше да е от полза, ако ги накараше да се запилеят Светлината знае къде. — Мисля, че трябва да оставя още няколко лъжливи следи.

— Защо си губиш времето? Знам, че имаш план. Знам, че той е свързан с онова, дето е в дисагите ти… ша-ангреал ли беше?… и знам, че е важно. Не ме гледай толкова изненадано. Защо просто не продължиш с плана си, какъвто и да е той, а после да започнеш да оставяш лъжливи следи? Както и истинската, разбира се. Казваш, че ще тръгнеш срещу тях, когато най-малко очакват. Едва ли ще можеш да го направиш, освен ако не те последват там, където сам искаш.

— Жалко, че започна да четеш книгите на Херид Фел — измърмори кисело той и се покатери на седлото на сивушкото. Главата му се замая съвсем малко. — Твърде много неща отгатваш. Мога ли вече да скрия тайна от теб?

— Никога не си могъл, главо овча — засмя се тя и добави, противоречейки си: — Но какво все пак си наумил? Освен убийството на Дашива и останалите де. Все пак, щом пътувам с теб, имам право да знам. — Сякаш не беше настояла сама да тръгне с него.

— Да прочистя мъжката половина на Извора — отвърна той.

Колко кратко прозвуча. Велик замисъл. Повече от велик. Грандиозен, щяха да кажат някои. Според реакцията на Мин все едно обяви, че се кани да излезе на следобедна разходка. Тя само го изгледа и го изчака да продължи.

— Не зная колко време ще ми отнеме, а започна ли го, смятам, че всички на хиляда мили околовръст, които могат да преливат, ще разберат, че нещо става. Съмнявам се, че ще мога просто да спра Дашива и останалите, или Отстъпниците, ако изведнъж се появят да видят какво става. С Отстъпниците едва ли ще мога да направя нещо, но останалите мисля, че мога да довърша, с малко късмет. — Навярно това, че беше тавирен, щеше да му даде помощта, от която така се нуждаеше.

— Ако разчиташ на късмета, или Корлан Дашива, или Отстъпниците ще те сдъвчат за закуска — отвърна тя и смуши коня. — Може пък аз да измисля по-добър план. Хайде. В хана можем да се стоплим. Надявам се, че поне ще хапнем прилично, преди да тръгнем.

Ранд я изгледа изумен. Все едно че петима ренегати ашаман, да не говорим за Отстъпниците, бяха за нея по-малка досада от болен зъб. Срита сивушкото, край него захвърча сняг, догони я и продължиха мълчаливо. Все още криеше някои тайни от нея. Това гадене, което изпитваше при всяко преливане например. То беше първата причина най-напред да се заеме с Дашива и останалите. Даваше му време да надмогне гаденето. Доколкото беше възможно. Ако не успееше, изобщо не беше сигурен каква полза ще има от двата тер-ангреала, които се подрусваха зад седлото му.