Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (16)

Петнадесета глава

Войниците, които беше поставил на стража в коридорите около покоите на Майката Изповедник, отстъпиха встрани, щом видяха Ричард, и всеки удари с юмрук покритата си с ризница гръд. Той небрежно отвърна на поздрава им, без да забавя крачка, златотканото му наметало се развяваше зад гърба му. Войниците кръстосаха копия пред трите Морещици и двамата огромни гардове, които го следваха от разстояние. Когато определяше постовете, Ричард даде на стражите доста кратък списък с имената на онези, които се допускат да минават през позициите им. Петимата гардове не бяха в него.

Хвърли поглед назад и видя как Агиелите се вдигат в юмруците. Срещна погледа на Кара. Трите Морещици неохотно свалиха оръжията си.

Петимата гардове се отдръпнаха пред предизвикателството и заеха позиция зад войниците. По сигнал на Кара, Райна и Улик бързо потънаха надолу по коридора. Без съмнение ги беше изпратила да търсят пролука от другата страна на коридора.

Щом зави зад предпоследния ъгъл преди стаята на Калан, Ричард видя Надин да седи в коридора. Клатеше крака като отегчено малко момиченце, което чака да го пуснат да поиграе навън. Щом го видя, скочи от мястото си.

Изглеждаше изкъпана и свежа. Гъстата й коса блестеше. Ричард смръщи чело. Роклята й му се стори по-тясна от предишния ден. Като че ли прилепваше по-плътно до ребрата и хълбоците й, разкривайки съблазнителните форми на тялото й, които не бе забелязал преди. Знаеше, че роклята е същата. Реши, че си въобразява. Гледката на щедро изложената й на показ фигура му напомни, че някога…

Тя обузда порива си и стиснала кичур коса в ръка, му се усмихна. С приближаването му радостта й, че го вижда, се охлади. Щом той се спря пред нея, тя инстинктивно отстъпи назад и се прилепи до стената.

Не издържа на погледа му.

— Ричард. Добро утро. Чух да говорят, че вече си се върнал. Канех се… — Тя махна с ръка и проследи жеста си с поглед, намерила извинение да отвърне очи. — Дойдох… да видя как е Калан тази сутрин. Трябва… хм… трябва да сменя мехлема. Просто чаках, за да съм сигурна, че сее събудила и…

— Калан ми каза, че си й помогнала. Благодаря, Надин. Оценявам това по-високо, отколкото би могла да си представиш.

Тя вдигна рамо.

— Нали сме земляци двамата с теб. — В настъпилата тишина започна да си играе с кичур коса между пръстите. — Томи и кльощавата Рита Уелингтън се ожениха.

Ричард се втренчи в сведената й глава и проследи с поглед движението на пръстите й.

— Предполагам, че би трябвало да се очаква. Нали така искаха родителите им.

Надин не вдигна глава.

— Направо я смазва от бой. Веднъж я бе разкървил така… нали разбираш, там долу… че трябваше да й давам сума билки и мехлеми. Хората казват, че не им е работа, и се правят, че не забелязват какво става.

Ричард не можеше да определи накъде бие. Той със сигурност не възнамеряваше да се връща в Града на елените, за да налива мозък в главата на Томи Ланкастър.

— Ами ако продължава така, може да получи хубав урок от братята й.

Надин продължаваше да гледа надолу.

— Можеше да съм на нейно място. — Тя се покашля. — Можеше да се омъжа за Томи Ланкастър и да рева на рамото на всеки, който би ме слушал, за това как… е, с две думи, можеше да съм на нейно място. Да забременея и да се чудя дали ще ме бие така жестоко, че да загубя детето. Не съм забравила какво ти дължа, Ричард. И като се има предвид, че сме земляци и всичко останало… Просто исках да ти помогна в беда. — Тя отново повдигна рамо. — Калан наистина е мило момиче. Повечето жени биха… ами тя май е най-красивата жена, която съм виждала. Няма нищо общо с мен.

— Никога не съм си мислил, че си ми задължена с нещо, Надин. Щях да направя същото, независимо кое момиче беше хванал Томи онзи ден в гората, но имаш искрената ми и дълбока благодарност, задето помогна на Калан.

— Разбира се. Сигурно е било глупаво от моя страна да си помисля, че си го спрял, защото…

По тона й, заплашващ всеки момент да избухне в плач, Ричард осъзна, че не е представил нещата много точно. Така че нежно постави ръка на, рамото й.

— Надин, ти също се превърна в красива млада жена.

Тя лекичко повдигна поглед и на устните й се появи усмивка.

— Мислиш, че съм красива? — Тя приглади синята рокля на хълбоците си.

— Не бих танцувал с теб на летния фестивал, ако беше все още онова малко тромаво момиченце Надин Брайтън.

Тя отново започна да върти кичура коса в ръката си.

— Знаеш ли, извезах на годежната си рокля инициалите Н. С. — Надин Сайфър.

— Съжалявам, Надин. Майкъл е мъртъв.

Тя го погледна намръщено.

— Майкъл ли? Не… нямах предвид него. А теб.

Ричард реши, че разговорът е стигнал прекалено далеч. Чакаше го доста по-важна работа.

— Сега се казвам Ричард Рал. Не мога да живея с миналото. Бъдещето ми е свързано с Калан.

Той тръгна да се обръща, но Надин го спря с ръка.

— Извинявай. Знам го. Знам, че направих огромна грешка. С Майкъл, имам предвид.

Ричард се овладя тъкмо навреме, преди да я среже саркастично. Какъв смисъл имаше?

— Благодаря ти, че помогна на Калан. Предполагам, че ще искаш да тръгваш за в къщи. Кажи на всички, че съм добре. Ще намина на гости, когато…

— Калан ме покани да поостана някой и друг ден.

Хвана го натясно. Калан бе пропуснала да му каже това.

— О! Значи искаш да поостанеш?

— Разбира се. Мисля си, че ще ми хареса. Никога до сега не се бях отдалечавала от къщи. Ако нямаш нищо против, разбира се. Не бих искала да…

Ричард внимателно измъкна ръката си от дланта й.

— Добре. Щом те е поканила, значи и аз те каня.

Тя грейна, сякаш не забелязваше несъответствието на думите му с онова, което бе изписано на лицето му.

— Ричард, видя ли луната снощи? Всички говорят само за това. Видя ли я? Наистина ли беше толкова необикновена, толкова забележителна, както казват?

— Да, и дори повече от това — прошепна той с помръкнал глас.

Преди да е успяла да каже още нещо, той се отдалечи.

* * *

При лекото почукване на вратата му отвори пълничка жена с униформа на служител от персонала. Кръглото й лице се подаде през тесния процеп.

— Господарю Рал, Нанси тъкмо помага на Майката Изповедник да се облече. След минутка ще е готова.

— Да се облече! — извика той към затварящата се врата. Резето прещрака. — Та тя трябваше да не става от леглото! — провикна се през тежката орнаментирана врата.

Тъй като не получи отговор, реши да изчака, вместо да прави сцени. Вдигна глава и видя Надин да наднича иззад ъгъла. Главата й бързо се скри. Той започна да крачи пред вратата, докато набитата жена най-сетне не отвори вратата, протягайки ръка да го покани вътре.

Ричард влезе, обзе го чувството, че пристъпя в някакъв друг свят. Дворецът на Изповедниците бе място, изпълнено с разкош, власт и история, но покоите на Майката Изповедник бяха мястото, което повече от всяко друго кътче в Двореца му напомняха, че той е само обикновен горски водач. Чувстваше се напълно не на място.

Стаите на Майката Изповедник бяха величествен, тих храм за уединение на жената, в чиито крака падаха крале и кралици. Ричард се запита дали ако бе видял тази стая преди да опознае Калан, щеше да има смелостта да я заговори. Дори сега изпитваше притеснение при мисълта, че без да знае коя и каква е, я бе учил да си строи укрепление и да рови корени за храна.

Споменът го накара да се усмихне въпреки всичко, да си припомни нестихващата й любознателност и желание да учи. Радваше се, че е опознал жената, преди да разбере смисъла на поста, който заема, и магията, която владее. Благодарен бе на добрите духове, че тя се бе появила в живота му, молеше се да остане част от този живот завинаги. Тя означаваше всичко за него.

Трите мраморни камини в преддверието към покоите на Майката Изповедник горяха. Тежките завеси, спускащи се от високите три метра прозорци, бяха леко открехнати, образувайки тесен процеп, пропускащ вътре достатъчно светлина, за да не бъде нужно да се палят лампи. Помисли си, че в храм не е почтително да има ярко осветление. Малко бяха къщите в Града на елените, които не биха се побрали целите в тази стая.

На малка маса с позлатен лъскав плот встрани от центъра на помещението бе оставен сребърен поднос с чай, супа, бисквити, нарязани круши и черен хляб. Никое от ястията не бе докоснато. Гледката му напомни, че не е ял от предишния ден на обяд, но мисълта не възбуди апетита му.

Трите жени в ефирни сиви рокли с бели сърмени яки и ръкавели го гледаха с очакване, сякаш за да видят дали просто ще се отправи към стаята на Майката Изповедник, или преди това ще спретне набързо още някой скандал.

Ричард погледна към вратата в далечния край на стаята, чувството му за приличие го накара да попита:

— Облечена ли е вече?

Жената, която му бе отворила преди малко, се изчерви.

— Ако не беше облечена, сър, нямаше да ви пусна да влезете.

— Разбира се — Той се понесе безшумно по плюшените тъмни пътеки. Спря и се обърна. Те го наблюдаваха като три бухала.

— Благодаря ви, дами. Това е всичко.

Те се поклониха и с неохота се запътиха към изхода. Когато забеляза бързия поглед през рамо на една от жените, преди да затвори вратата зад себе си, Ричард осъзна, че сигурно в техните очи изглежда непочтено един мъж да остане насаме с годеницата си в нейната спалня. Особено когато става въпрос за Майката Изповедник.

Ричард въздъхна отегчено. Всеки път, когато се доближаваше до покоите на Майката Изповедник, все някой член на персонала надникваше през вратата на всяка минута и се интересуваше дали Майката Изповедник не се нуждае от нещо. Изобретателността им относно нещата, които би могла да пожелае тя, бе наистина впечатляваща. Ричард нямаше да се учуди, ако някой път я попитат дали не желае да влязат да пазят девствеността й. Извън покоите й персоналът се държеше приятелски с Ричард, дори се шегуваха с него, когато той ги предразполагаше или им помагаше да пренесат нещо. Неколцина се страхуваха от него. Но вътре в покоите й беше съвсем различно. Там всички се превръщаха в зорки и смели хищни птици, бдящи над своето чедо.

Вътре в спалнята, срещу далечната стена, облицована с ламперия, се простираше огромното легло. Четирите пилона в краищата му се издигаха като колони пред дворец. Плътната, богато бродирана кувертюра, се спускаше от двете му страни като вкаменен разноцветен водопад. През тъмните, меки килими минаваше сноп светлина, който се качваше и върху долната част на леглото.

Ричард си спомни как Калан му описваше леглото и му признаваше, че с нетърпение очаква да се оженят и да го приеме в него. Той също копнееше да легне с нея. Не бяха оставали насаме — по онзи начин — от нощта между световете, когато й бе признал, че това нейно легло го притеснява. Че се опасява да не я загуби в него. Тя му бе обещала, че няма такава вероятност.

Калан стоеше край редицата стъклени врати пред огромната тераса и гледаше през полуотворената завеса. Погледът й се плъзгаше над каменните перила към Магьосническата кула на хълма. Дъхът му спря, като я видя облечена в бялата си сатенена рокля, очертаваща плавно изящните й форми, и с водопада от коса, спускащ се по гърба й. От гледката направо го сви сърцето. Накрая реши, че всъщност леглото си е точно колкото трябва голямо.

После нежно я докосна по рамото. Тя се стресна.

Обърна се и щом го видя, лицето й засия в усмивка.

— Помислих, че Нанси се е върнала за нещо.

— Какво искаш да кажеш, как така си ме взела за Нанси? Не усети ли, че съм аз?

— Че как да те усетя?

Той сви рамене.

— Ами аз винаги усещам, като влизаш. Не е нужно да те виждам.

Тя намръщи чело невярващо.

— Не е възможно.

— Напротив, така е.

— И как го правиш?

— Ами първо, ухаеш неповторимо. Познавам звуците на тялото ти, начина, по който се движиш, по който спираш. Всичко това е характерно само и единствено за теб.

Тя се намръщи още повече.

— Сигурно се шегуваш. Наистина ли? Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Ти не ме ли познаваш по тези неща?

— Не. Но доколкото знам, си прекарал доста голяма част от живота си в гората, наблюдавайки, душейки, вслушвайки се. — Тя го прегърна със здравата си ръка. — Въпреки това още не съм сигурна, че ти вярвам напълно.

— Ами тогава ме пробвай някой път. — Ричард я погали по косата. — Как си? Как е ръката?

— Добре съм. Не е толкова лошо. Не като оня път, когато ме удари старейшината Тофалар. Помниш ли? Тогава беше по-сериозно.

Той кимна.

— Защо си станала от леглото? Нали ти се каза да почиваш.

Тя го мушна в корема.

— Стига. Добре съм. — Огледа го от главата до петите. — А ти изглеждаш повече от добре. Не мога да повярвам, че си направил това за мен. Прекрасен си, Господарю Рал.

Ричард нежно я целуна по устните. Тя се опита да го примами в по-страстна целувка, но той се отдръпна.

— Страх ме е да не те нараня.

— Ричард, добре съм наистина. Преди бях изтощена, защото бях използвала силата си, освен всичко друго. Хората са се заблудили, че съм по-зле, отколкото всъщност бях.

Той я огледа внимателно, след което се наведе и я целуна така, както отдавна копнееше.

— Така е по-добре — едва чуто прошепна тя, щом устните им се разделиха. После се дръпна. — Ричард, видя ли се с Кара? Ти си тръгна толкова бързо и с онзи твой поглед. Нямах време да поговоря истински с теб. Не беше по нейна вина.

— Знам. Каза ми.

— Не си й се карал, нали?

— Поговорихме си.

Тя примигна.

— Поговорили сте си. Какво можеше да каже тя. Не се е опитала да те убеждава, че е…?

— Какво прави Надин още тук?

Тя го погледна. Сграбчи го за китката.

— Ричард, по… по ръката ти има кръв…

Тя вдигна поглед ужасена.

— Какво си направил? Ричард… не си я наранил, на ли? — Тя повдигна ръката му и я огледа по-добре. — Ричард, прилича ми на… когато ти…

Тя го стисна с всичка сила за ризата.

— Не си я наранил, нали? Кажи ми, че не си я наранил!

— Искаше да бъде екзекутирана. Остави ме да избера как да го направя. Иначе щеше да го направи сама. Аз избрах меча — както със старейшините в селото на Калните.

— Тя добре ли е? Добре е, нали?

— Добре е.

Калан се вгледа в очите му, без да сваля притесненото изражение от лицето си.

— А ти? Добре ли си?

— Бил съм и по-добре. Калан, какво прави Надин още тук?

— Просто остана да ни погостува, това е. Видя ли се вече с Дрефан?

Ричард я бутна назад, щом тя се опита да прислони глава на гърдите му.

— Какво прави тя тук? Защо си я поканила да остане?

— Трябваше да го направя, Ричард. Проблемите, създадени от Шота, никога не се разминават лесно. Би трябвало да го знаеш. Трябва да знаем какво става, за да сме сигурни, че можем да го предотвратим.

Ричард се приближи до стъклената врата и се загледа към Кулата, извисяваща се над града. Кулата отвърна на погледа му.

— Не ми харесва това. Никак.

— Нито пък на мен — каза Калан иззад него. — Ричард, тя ми помогна. Изобщо не мислех, че ще й стиска да си вдигне очите, а тя го направи. Тя също е объркана от хода на събитията. Тук става нещо повече от онова, което се вижда на повърхността. И трябва да използваме главите си, за да разберем какво е, а не да се свираме под одеялата.

Той въздъхна.

— Разбирам, че имаш право, но въпреки това не ми харесва. Добре че си избирам все умни жени.

Той усети как Калан приглажда роклята си зад него. Уханието й го успокояваше.

— Разбирам защо си я харесвал. Тя е прекрасна жена, освен че е добра лечителка. Сигурно те е заболяло.

Кулата сякаш поглъщаше сутрешната светлина в черния си камък. Трябваше да се качи там.

— Какво да ме е заболяло?

— Когато си я хванал да се целува с Майкъл. Каза ми.

Ричард се завъртя, долната му устна се отпусна невярващо.

— Какво ти е казала?

Калан махна към вратата, сякаш Надин можеше да влезе и сама да потвърди.

— Че си я хванал да се целува с брат ти.

— Да се целува?!

— Така каза.

Ричард отново заби гневен поглед в прозореца.

— Нима?

— А не е ли? Да не би да искаш да кажеш, че си ги хванал…

— Калан, снощи пред дупката загубихме шестнайсет войници. Още дванайсет може да не изкарат деня. Имам гардове, на които не мога да доверя сигурността на любимата си жена. Една вещица има фиксидея да ни създава проблеми. Джаганг ни изпраща съобщения по живи трупове. Наоколо се мотае Сестра на мрака. Половината армия на Ейдиндрил има здравословни проблеми и ако се наложи да се бие, няма да може. Представители на различни страни чакат за среща с нас. Появи се мой полубрат, който никога не съм предполагал, че съществува. Струва ми се, че имаме по-важни неща да обсъждаме, от колкото затрудненията на Надин… затрудненията на Надин с истината!

Калан го изгледа с нежност за миг.

— Лошо. Чак сега разбирам какво извиква този поглед в очите ти.

— Помниш ли какво ми каза веднъж? „Никога не допускай красива жена да избира пътя ти вместо теб, когато пред очите й има мъж.“

Тя постави ръка на рамото му.

— Надин не ми избира пътя. Помолих я да остане по мои лични съображения.

— Надин преследва желанията си като хрътка следа, но в случай не говоря за нея. А за Шота. Тя ти сочи пътя и ти послушно го следваш.

— Трябва да видим къде ще ни изведе той и защо Шота го е избрала.

Ричард се извърна към стъклената врата.

— Искам да знам какво друго имаше да ти каже Марлин-Джаганг. Всяка дума. Искам да се опиташ да си спомниш всяка дума.

— Защо просто не ми изкрещиш и не привършиш с въпроса?

— Нямам намерение да ти крещя. Изплаши ме до смърт, като слезе там долу. Искам просто да те пазя, да те защитавам. Искам да се омъжа за теб. — Той се обърна и погледна в зелените й очи. — И мисля, че има начин да стане. Имам предвид с народа на Калните.

Тя пристъпи към него.

— Наистина ли? И как?

— Най-напред ми кажи всичко, което ти каза Джаганг.

Докато тя подробно му разказваше цялата история, Ричард тайничко хвърляше погледи към Кулата. Тя не пропусна нищо: признанието на Джаганг, че е идвал да гледа Джа’Ла и че на родния му език това означавало „Играта на живота“. Че копнеел да стане свидетел на славата на стореното от Марлин. Искал Сестра Амелия да се върне и едва след това той да им се разкрие. И накрая, че открил други пророчества, освен унищожените от Ричард, и че предизвикал пророчество, наречено „подсигурено“.

— Това е всичко, което си спомням — каза тя. — Защо гледаш Кулата толкова съсредоточено?

— Чудя се какво ли е търсила Сестра Амелия. И какво е искал да намери Марлин. Някакви предположения?

— Не. Джаганг не ми каза. Ричард, видя ли пророчеството в дупката?

Коремът му се преобърна.

— Да.

— И? Какво казва то?

— Не знам. Ще трябва да го преведа.

— Ричард Рал, може да си способен да познаеш, кога то влизам в стаята, без да ме виждаш, но аз пък мога да разбера кога не ми казваш истината, без дори да се налага да поглеждам в очите ти.

Ричард не можа да се усмихне.

— Пророчествата са по-объркани от думите, с които са обозначени. Знаеш го. Това, че чуваш думите, не означава, че можеш да разбереш значението. Освен това фактът, че Джаганг е намерил пророчество, не означава, че може да го предизвика.

— Ами това звучи истинско. Самата аз можах да му кажа толкова. Той каза, че доказателството, че е предизвикал пророчество, ще се появи при червена луна. Не ми се вижда много вероятно да…

Ричард рязко се обърна.

— Какво каза? Не си ми го споменавала досега. Какво е казал Джаганг?

Тя пребледня.

— Забравих… докато не каза… Казах му, че не му вярвам — за това, дето можел да предизвика пророчество. Той отвърна, че доказателството ще дойде при червена луна. Ричард, какво означава това?

Езикът на Ричард набъбна. Той с усилие се накара да примигне.

— Миналата нощ имаше червена луна. Прекарал съм голяма част от живота си навън. Не съм виждал нещо, което дори бегло да наподобява това снощи. Беше все едно че гледаш луната през чаша червено вино. Направо тръпки ме побиха. Затова се върнах по-рано.

— Ричард, какво гласи пророчеството? Кажи ми.

Той втренчи очи в нея, опитвайки се да измисли достатъчно правдоподобна лъжа. Не можа.

— Гласи следното — прошепна накрая: — „При червената луна ще дойде огнената буря. Свързаният с острието ще гледа как хората му гинат. Ако не направи нищо, тогава и той, и онези, които обича, ще умрат в адската жега, защото няма острие, добито от стомана или сътворено от магия, което може да навреди на врага му.“

Тишината отекна в притихналата стая. Лицето на Калан беше бяло като платно.

— И нататък? Джаганг каза, че е подсигурено пророчество. Как продължава нататък? — Гласът й се срина. — Какво е другото разклонение? Кажи ми, Ричард. Не ме лъжи. Заедно сме забъркани в това. Ако ме обичаш, трябва да ми кажеш.

„Добри духове, нека чуе само думите, а не и ужаса ми. Нека й спестя поне това.“

Лявата му ръка стисна дръжката на меча. Релефните букви на думата ИСТИНА се врязаха в плътта му. Той се отърси от видението си.

„Не показвай страха си.“

— „За да потуши адския огън, той трябва да потърси лек във вятъра. Светкавицата ще го завари поел по този път, защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“