Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (40)

Тридесет и девета глава

— Как ти се струва? — попита Клариса.

Поизвърна се леко на едната страна, после на другата, опитвайки се да се движи естествено, докато в същото време се чувстваше всичко друго, но не и естествено. Не знаеше какво да прави с ръцете си, така че ги хвана зад гърба.

Натан се бе отпуснал в стол, какъвто никога не бе виждала — разкошен, мек, тапициран с жълтеникава дамаска със златни нишки. Левият му крак бе преметнат небрежно над една от страничните облегалки, гравирана и изящна като всичко останало, лакътят му опираше в другата. Брадичката му почиваше замислено върху дланта. Фино изработената ножница на меча му висеше надолу, така че острата й част да докосва леко пода пред стола.

На лицето му грееше усмивката, говореща, че това, което вижда, искрено му харесва.

— Скъпа моя, струва ми се, че наистина ти отива.

— Сериозно? Не го казваш просто така? Харесва ти? Не изглеждам ли… глупаво?

Той се изкикоти:

— Не, категорично думата не е „глупаво“. Може би „ослепително“.

— Но се чувствам… не знам… предизвикателно. Никога досега не съм виждала толкова прекрасни дрехи, камо ли да съм ги надявала.

Той сви рамене.

— Е, тогава беше крайно време.

Шивачът — тъничък, спретнат човечец, с мрежест воал от рядка косица на плешивата глава, се върна през завесата. Стисна с две ръце краищата на метъра, овесен на врата му, и го задърпа нервно напред-назад.

— Мадам намира роклята приемлива?

Клариса си спомни инструкциите на Натан за това как трябва да се държи. Поглади разкошната синя коприна на хълбоците си.

— Не бих казала, че е най-доброто, което…

Езикът на шивача се стрелна да овлажни устните:

— Аз, мадам, ако само знаех, че ще имам удоволствието ваша милост да влезе в магазина ми, или ако бяхте ми пратили мерките си предварително, със сигурност щях да направя необходимите поправки. — Той стрелна с поглед Натан. Езикът му отново обиколи устните. — Мога да ви уверя, мадам, че на мига мога да направя някои дребни доуточнявания.

Мъжът се поклони на Натан.

— Милорд, вие какво мислите? Искам да кажа, дали ви се нрави?

Натан скръсти ръце и заоглежда Клариса с погледа на скулптор, преценяващ творбата, над която работи в момента. Присви очи замислено, завъртя език по вътрешната страна на бузата си, изгъргори нещо гърлено, сякаш не знаеше какво да каже. Шивачът продължаваше да дърпа отчаяно метъра на врата си.

— Както спомена мадам, стои малко тежко в кръста.

— Сър, не се тревожете. — Шивачът се спусна към нея, заобиколи отзад и започна да подръпва плата. — Виждате ли? Трябва само да направя една-две бастички. Мадам е дарена с изящна фигура. Рядко са ме посещавали дами с толкова крехка конструкция, но мога да поправя роклята за няколко часа. За мен ще бъде голяма чест да свърша работата още тази нощ и да ви доставя дрехата в… в… къде сте отседнали, милорд?

Натан махна с ръка.

— Тепърва ще се погрижим за нощувката си. Да имате някое изпитано място, което бихте ни препоръчали?

Шивачът се поклони пак.

— Хотел „Бриар“ е най-реномираната странноприемница в Танимура, милорд. Ако желаете, с удоволствие ще изпратя помощника си да изтича дотам и да направи резервация за вас и… мадам.

Натан се поизправи в стола и извади от джоба си златна монета. Метна я към мъжа, после извади втора и трета.

— Да, благодаря ви, много мило от ваша страна.

Натан смръщи замислено чело, после подхвърли на шивача още една монета.

— Става късно, но съм сигурен, че бихте могли да ги убедите да не затварят кухнята си, докато пристигнем. Пътувахме цял ден и не бихме отказали нещо прилично за хапване. — Той размаха пръст пред мъжа. — Не е нужно да ви напомням, че бихме желали най-добрите им стаи. Нямам намерение да се завирам в някакви си мизерни тесни кочини.

— Мога да ви уверя, милорд, в „Бриар“ няма нито една стая, която с нещо да заслужава подобно определение. Дори от гледна точка на човек като вас. За колко време да заръчам на помощника ми да им предаде, че ще останете при тях?

Натан поглади с длан жабото на богатата си риза.

— Докато ме повика император Джаганг, разбира се.

— Разбира се, сър. А роклята ще желаете ли, сър?

Натан закачи пръст в малкото джобче на зелената си жилетка, оставяйки ръката му да увисне.

— Ще свърши работа за ежедневна дреха. Какво по-елегантно можете да ни предложите?

Шивачът се поклони с усмивка на лице.

— Нека ви покажа и други модели, а мадам може да пробва, което ви хареса.

— Да — каза Натан. — Да, така би било най-добре. Аз съм човек с богат опит и изискан вкус. Свикнал съм на по-добро. Покажете ми нещо, което ще ме заслепи.

— Разбира се, милорд. — Той се поклони два пъти и излезе забързано от стаята.

Лицето на Клариса сияеше в почуда.

— Натан! Това е най-прекрасната рокля, която съм виждала в живота си. А ти искаш да ми донесе по-хубава!

Натан повдигна вежда.

— Нищо не е достатъчно добро за наложницата на императора — за жената, която носи плода му.

Повторното споменаване на тези думи накараха сърцето й да подскочи. Понякога, когато се вгледаше в лазурните му очи, почти виждаше нещо в тях, сякаш получаваше някакво смътно впечатление, макар и за един кратък миг, че Натан е доста повече от луд. Но щом ведрата усмивка блеснеше на лицето му, отново я обземаше чувство за сигурност.

Той бе по-дързък от всеки друг, когото бе срещала. Дързостта му я бе измъкнала от лапите на онези нагли зверове в Ренуолд. Оттогава насам същата тази дързост ги бе измъквала от ситуации, които изглеждаха повече от безнадеждни.

В такава дързост, далеч надхвърляща обикновената смелост, не можеше да няма зрънце лудост.

— Натан, аз ти вярвам и съм готова да направя всичко, което искаш от мен, но моля те, би ли ми казал дали това е само история, с която да минем тук, или наистина виждаш подобно ужасяващо нещо в бъдещето ми?

Натан свали крак на земята и се изправи в цялата си внушителна осанка. Повдигна едната й ръка, притискайки я до сърцето си така, сякаш бе най-крехкото от всички нежни цветя на земята. Дългата му сребърна коса се плъзна пред раменете, щом той се приближи на невъзможно разстояние и погледна в очите й.

— Клариса, това е просто история, която използвам за постигане на целите си. Тя по никакъв начин не е свързана с онова, което виждам за бъдещето. Няма да те лъжа, като те убеждавам, че не ни предстоят трудности. Но засега можеш да бъдеш спокойна и да се наслаждаваш на живота. Ти си се врекла да сториш необходимото. Вярвам на думата ти. Междувременно не искам нищо друго, освен да проявя към теб малко внимание и грижа.

— Но не би ли трябвало да се крием там, където хората не ни познават? Някъде на потайно и отдалечено място?

— Така биха постъпили престъпниците или неумелите бегълци. Точно затова ги и залавят. Това поведение прави хората подозрителни. Ако някой ги преследва, търси първо в най-потайните кътчета, не му и идва наум да излезе на светло. Докато се налага да се крием, най-доброто място за това е откритото пространство. Историята, която разказвам, е твърде предизвикателна, за да не й хванат вяра хората. Никой не би и помислил, че съществува човек, толкова дързък, че да измисли подобно нещо. Така никой не задава въпроси. Освен това ние не се крием в същинския смисъл на думата. Защото никой не ни преследва. Просто не желаем да привличаме вниманието на хората и да ги правим подозрителни. Какъвто ефект би имало, ако се криехме.

Тя поклати глава.

— Натан, ти си истинско чудо.

Клариса огледа корсета на роклята си — доколкото можа от изложената щедро плът на гръдта й, вдигната толкова високо, че сякаш всеки миг можеше да се изсипе. Подръпна твърдите подплънки, притискащи я отвътре. Никога преди не бе носила такова странно и неудобно бельо. Изобщо не можеше да си представи защо е необходимо всичко това. Приглади копринената пола на роклята.

— Добре ли ми стои? Питам те честно. Кажи ми истината, Натан. Аз съм просто най-обикновена жена. Не стои ли глупаво такава дреха на обикновена жена.

Натан повдигна вежда.

— Обикновена? Така ли мислиш?

— Разбира се. Не съм сляпа. Знам, че не съм…

Натан вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Май ще е по-добре да видиш сама.

Той махна покривалото от стенното огледало. Приемната бе направена, за да могат господата да оглеждат половинките си. Когато й обясняваше тънкостите на декора и интериора, той й бе казал, че на подобни места огледалата рядко се използват. И че не бива да се поглежда, освен ако не я поканят. В подобен скъп магазин бе важен погледът на господата, а не как изглеждаш в огледалото.

Натан нежно я подхвана за лакътя и я поведе към огледалото.

— Забрави как се виждаш в съзнанието си и виж онова, което другите виждат, когато те погледнат.

Пръстите на Клариса пробягаха по набора на кръста й. Кимна на Натан, но все още я бе страх да погледне в огледалото, за да не се разочарова от гледката — както ставаше винаги преди. Той отново я смълча с жест. Примигвайки смутено, тя се извърна.

Гледката я остави без дъх.

Не се позна. Не изглеждаше толкова млада. По-скоро беше зряла жена — не невръстна, претенциозна кокетка, а жена в пълния разцвет на женствеността си, дама с елегантност и стил — това я гледаше от огледалото.

— Натан — прошепна тя, — косата ми… косата ми не беше толкова дълга. Как е успяла онази жена, дето ми прави прическата следобед, да я направи по-дълга?

— Хм, ами всъщност заслугата не е нейна. Приложих малко магия. Помислих си, че ще ти отива повече с малко по-дълга коса. Надявам се, не възразяваш?

— Не — прошепна тя. — Чудесна е.

Меката й кафява коса бе навита на масури, с нежни виолетови панделки, вплетени в тях. Завъртя глава. Къдриците запружинираха и се залюляха в двете страни. Веднъж Клариса бе видяла една знатна дама, дошла в Ренуолд. Имаше същата коса. Най-прекрасната коса, която някога бе виждала. Нейната собствена коса в момента изглеждаше по съвсем същия начин.

Стоеше, втренчила поглед в отражението си в огледалото. Фигурата й изглеждаше толкова… стегната. Всичките тези твърди, притискащи неща под роклята й някак бяха прекроили цялото й тяло. Лицето й пламна при вида на изложените й на показ високо вдигнати гърди.

Разбира се, винаги бе подозирала, че жени като Манда Перлин всъщност нямат чак такива тела, каквито показват. Знаеше, че щом се съблекат, изглеждат като всяка друга жена. Но никога не си бе представяла колко много всъщност дължат на дрехите си тези красиви, привлекателни жени.

В огледалото, с тази рокля, с тази прическа и гримирано лице, тя изглеждаше не по-зле от коя да е друга. Може би малко по-възрастна, но годините само придаваха плътност на осанката й. Не бяха недостатък, за какъвто винаги ги бе смятала.

Тогава видя халката на устната си.

Беше златна, не сребърна.

— Натан — прошепна тя. — Какво е станало с халката?

— О, това ли? Е, няма как да твърдим, че си наложница на императора, носеща малкото му императорско отроче, а да имаш на устната си сребърна халка. Всеки знае, че императорът допуска в леглото си единствено жени със златни халки. Освен това и без друго те бяха белязали погрешно със сребърна. Трябваше да е златна от самото начало. Онези мъже направо си бяха слепи. — Той направи театрален жест: — Докато аз съм човек с вкус и око за тези неща. — Той поднесе ръката й към огледалото. — Виж сама. Тази жена е твърде красива, за да носи нещо друго освен златна халка.

В очите на жената, която я гледаше от огледалото, проблеснаха сълзи. Клариса прокара пръсти под клепачите си. Не искаше да размаже грима, който й сложи жената, докато й правеше прическата.

— Натан, не знам какво да кажа. Ти си сторил чудо. Превърнал си една обикновена жена в нещо…

— Красиво — довърши изречението той.

— Но защо?

На лицето му се изписа странно изражение.

— Ти какво си мислиш? Нима мога да допусна обикновена жена до себе си. — Той направи жест надолу, посочвайки себе си. — Та кой би повярвал, че човек, ослепителен като моя милост, би търпял до себе си жена с по-малко качества и физически данни.

Клариса грейна. Натан вече не й изглеждаше толкова стар, колкото й се бе сторил в началото. Наистина бе ослепителен. Ослепителен и различен от всички останали.

— Благодаря, Натан, че повярва в мен. За повече от едно нещо.

— Не е до вяра. Въпросът опира до око за нещо, което хората не могат да забележат. Сега вече няма да им убегне.

Тя погледна към завесата, зад която бе изчезнал шивачът.

— Но всичко това е толкова скъпо. Само роклята сигурно струва колкото годишната ми заплата. А останалите неща — спането, каретите, шапките, обувките, жените, които се занимаваха с лицето и косата ми. Струва толкова много. Харчиш като престолонаследник по време на ваканция. Как можеш да си го позволиш?

На лицето му пак се изписа лукавата усмивка.

— Ами добър съм… в правенето на пари. Никога не бих могъл да изхарча толкова, колкото мога да направя. Не се грижи за това. За мен е едно нищо.

— О! — Тя погледна отново в огледалото. — Разбира се.

Той се покашля:

— Искам да кажа, че ти си по-важна от някакво си жалко злато. Хората са по-важни от такива неща. Дори да беше последният ми меден грош, пак щях да го похарча със същото желание, без изобщо да се притеснявам.

Когато шивачът най-сетне се върна, награбил цял куп прелестни рокли, Натан избра няколко, които тя да пробва. Клариса отиваше в съблекалнята с всяка от тях и с помощта на жената на шивача я пробваше. Самата тя едва ли би могла да стегне, върже и закопчае която и да е от тях.

Натан се усмихваше на всяка рокля, в която му се появяваше тя, и казваше на шивача, че я купува. След около час вече бе избрал цели шест рокли и бе пуснал в ръката на домакина цяла шепа златни монети. Клариса никога не си бе представяла, че на земята съществува място, тънещо в такъв разкош, където да има толкова много готови рокли. Това бе друг индикатор за огромната промяна, настъпила в живота й след появата на Натан. Само много богати хора или членовете на кралския двор можеха да си позволят да купуват по този начин.

— Ще направя необходимите поправки, милорд, и ще получите роклите в „Бриар“. — Той стрелна с бърз поглед Клариса. — Може би милорд ще предпочете да оставя някои от роклите по-свободни, за да се чувства удобно мадам в тях, когато напредне с наследника на императора.

Натан махна небрежно с ръка.

— О, не. Предпочитам да я гледам в най-добрата й форма. Когато се наложи, ще накарам шивачките да ги поправят или просто ще й купя нови.

Клариса изведнъж се стресна, осъзнала, че шивачът я мисли за наложница не само на императора, но и на самия Натан. Халката на устната й, макар и златна, все пак показваше, че тя е просто робиня. Една робиня не означава кой знае какво за императора — независимо дали носи в утробата си детето му или не; независимо дали е със златна или сребърна халка на устната.

Натан безскрупулно обясняваше на хората, че е най-близкият довереник и пълномощник на император Джаганг, при което хората се скъсваха да му се кланят и да раболепничат пред него. Клариса бе най-обикновена собственост, която императорът щедро споделяше с доверения си агент.

Косият поглед на шивача най-сетне разкри истинското му впечатление. В неговите очи тя бе просто курва. Вярно, в изящни рокли, вярно, че може би не по свой избор — но все пак курва. Курва, която се забавлява от това да се облича добре и да нощува в най-добрата странноприемница в града в леглото на важна особа.

Фактът, че Натан не възприе погледа на шивача по същия начин, бе единственото, което я възпря да не хукне през вратата на магазина унижена и засрамена.

Веднага след това започна да се укорява. Нали това бяха ролите, които Натан бе измислил за тях, за да са в безопасност. Нали това възпираше войниците, които срещаха на всяка крачка, да я захвърлят, крещейки, в първата палатка. Осъдителните погледи на околните бяха нищо в сравнение с това, което бе направил Натан за нея, на фона на уважението, с което я ограждаше. Само мнението на Натан бе от значение.

Освен това бе свикнала да я гледат неодобрително. Винаги досега беше получавала в най-добрия случай съчувствени, в най-лошия — презрителни погледи. Хората никога не се бяха отнасяли към нея с уважение. Нека тези тук си мислят каквото си искат. Тя знаеше, че прави нещо важно за човек, който си струва.

Клариса вдигна глава и се запъти към вратата.

Щом двамата излязоха в тъмната улица, където ги чакаше карета, шивачът ги изпрати с поклони.

— Благодаря ви, Господарю Рал. Благодаря ви, че ми дадохте възможност да служа на императора според скромните си възможности. Ще получите роклите преди съмнало. Имате думата ми.

Натан махна небрежно към мъжа.

В сумрачната трапезария на елегантната странноприемница „Бриар“ Клариса седеше срещу Натан, избрал за двамата малка маса. Не можеше да не забележи скришните погледи, с които надничаше към нея целият персонал. Седеше изправена, с разтворени рамене, осигурявайки им щедра гледка към разголената си гръд. Надяваше се в сумрака и под тежкия пласт грим да не забележат, че лицето й е пламнало.

Виното разля топлина в тялото й. Печената патица най-сетне утоли разяждащия я глад. Хората продължаваха да носят блюдо след блюдо — дивеч и свинско, и говеждо, наред със сосове, ордьоври и всякакви други лакомства. Тя вкуси само от няколко, опасявайки се да не изглежда лакома. Изведнъж се почувства сита.

Натан ядеше с апетит, но без да преяжда. Различните ястия явно му доставяха удоволствие, искаше да опита от всичко. Сервитьорите се суетяха около него, разрязваха му месото, наливаха му сосове и разнасяха чинии и плата, сякаш бе безпомощен. Той ги насърчаваше, молеше ги за разни неща, други отпращаше и като цяло се стремеше да се държи като важна особа. Каквато тя не се съмняваше, че той е. Та нали бе довереният човек на императора. Мъж, с когото по-добре да не ти се пресича пътят. Никой не искаше да остави у Господаря Рал друго чувство освен доволство. Щом в това доволство влизаше и изпълнението на желанията на Клариса, те бяха готови и на това.

Клариса с облекчение последва момчето, което най-сетне бе изпратено да им покаже стаите. Сякаш планина й падна от раменете, щом Натан затвори вратата зад себе си. Вече не беше нужно да се държи като изискана дама — или курва, по-точно. Всъщност за втората роля не бе съвсем сигурна как трябва да се изпълнява. Знаеше само, че с радост се скри от очите, готови на всичко пред нея.

Натан огледа двете стаи, които им бяха запазили, внимателно взирайки се в боядисаните на фигури стени, прошарени със златни ивици. Подът бе почти изцяло скрит под дебели меки килими. Навсякъде имаше канапета и кресла. В едната стая се виждаха две маси — една за хранене, друга — с наклонен плот — за писане. Върху втората бяха прилежно подредени листа, сребърни писалки и мастилници със златни запушалки, пълни с различни цветове мастило.

В другата стая бе леглото. Клариса никога не бе виждала такова. Четири изящни подпори придържаха копринен червен балдахин на щедри златисти форми. Кувертюрата бе от същия плат. Леглото имаше наистина впечатляващи размери. Тя не можеше да си представи защо е необходимо да се губи толкова много място.

— Е — каза Натан, връщайки се в стаята с леглото, — както изглежда, ще трябва да се задоволим с това.

Клариса се изкиска.

— Натан, дори Крал би бил доволен да спи в такава стая.

Натан направи гримаса.

— Може би, но аз съм повече от Крал. Аз съм Пророк.

Усмивката й мигом се стопи, цялото й същество придоби загрижен вид.

— Да, наистина си повече от Крал.

Натан обиколи стаята и духна десетината запалени лампи, оставяйки да свети само тази край леглото и другата върху тоалетката.

Извърна се леко и посочи към другата стая.

— Аз ще спя на канапето там. За теб остава леглото.

— Не, предпочитам аз да съм на канапето. В такова огромно легло ще се чувствам неуютно. Аз съм най-обикновена жена, не съм свикнала на такъв разкош. За разлика от теб. Редно е ти да спиш на леглото.

Натан вдигна длан към бузата й.

— Свиквай. Ще спиш на леглото. Няма да се чувствам добре при мисълта, че такава прекрасна дама спи на канапето. Аз съм човек отворен, такива неща не ме вълнуват. — Той й се поклони театрално от прага. — Спи спокойно, скъпа моя. — Спря се и надникна през полузатворената врата. — Клариса, приеми извиненията ми за погледите, които ти се наложи да изтърпиш. И за онова, което хората може би са си помислили за теб след моята история.

Той беше истински джентълмен.

— Не е нужно да ми се извиняваш. Беше ми забавен целият този карнавал — почувствах се като на сцена.

Той се загърна с наметалото си, очите му засияха и веселостта им премина и на устните му.

— Наистина беше забавно да накараме всичките тези хора да ни вземат за други, нали?

— Благодаря ти за всичко.

— Ти си чудесна.

Тя се усмихна.

— Заради дрехите е.

— Красотата извира отвътре. — Той й намигна. — Спи спокойно, Клариса. Оградих вратата с предпазен щит, за да не може никой да влезе. Не се притеснявай за нищо. На сигурно място си. — Той внимателно затвори вратата.

Приятно затоплена от виното, Клариса се заразхожда из стаята, оглеждайки всички прекрасни предмети. Прокара пръсти по сребърния обков на малките масички от двете страни на леглото. Докосна релефните стъкла на лампите. Плъзна длан по фината кувертюра на леглото, докато я отгръщаше.

Застанала пред тоалетката, се погледна в огледалото. Развърза връзките на корсажа си. Почти с омраза започна да сваля хубавите дрехи от себе си, оставайки си пак самата тя — въпреки че, от друга страна, нямаше нищо против да махне притискащите я твърди плоскости.

Щом отпусна връзките, поне успя да си поеме дълбоко дъх. Смъкна плата от раменете си. Твърдите плоскости на корсета продължаваха да повдигат гърдите й. Седна на ръба на леглото, мъчейки се да достигне горните копчета на гърба си. Някои бяха твърде високо. Въздъхна отчаяно и реши първо да свали новите си обуща, изработени от мека, щавена кожа. Нави надолу чорапите си и размърда пръсти с облекчение.

Замисли се за дома. Спомни си уютното си легло — колкото и мъничко да беше. Домът й липсваше. Не защото бе щастлива там, а защото бе нейният дом — единственият, който имаше. Колкото и прекрасно да бе това място, струваше й се студено. Студено и плашещо. Беше попаднала на непозната територия и едва ли някога щеше да се завърне у дома.

Изведнъж се почувства истински самотна. С Натан й бе някак сигурно. Той винаги знаеше къде отива, какво трябва да направи и какво да каже. Сякаш никога не изпитваше съмнения. А сега, останала сама в стаята, Клариса изведнъж почувства как те я ядат дълбоко изотвътре.

Странно, но Натан й липсваше повече от дома, а бе съвсем наблизо, в съседната стая. Сега той й бе като роден дом.

Запъти се към вратата, мекият килим галеше приятно босите й ходила. Внимателно почука по бялата плочка в средата на златния обков на вратата. Изчака за момент, после повтори.

— Натан? — лекичко извика след малко.

Пак почука и извика. Когато отговор не дойде, отвори вратата и надзърна в стаята. Тихият мрак бе обезпокояван от една-единствена свещ.

Натан пак бе изпаднал в онези свои трансове. Седеше на стол и гледаше в нищото с празен поглед. Клариса остана на прага за миг, загледана в равномерното му дишане.

Първия път, когато го завари неподвижен и немигащ, се изплаши. Но той я успокои, че това е нещо, което е правил почти през целия си живот. Не й се ядоса — тогава, първия път, — когато тя го разтърси, притеснена, че му е станало нещо.

Натан никога не й се ядосваше. Винаги се държеше с нея мило и с уважение — две неща, за които тя бе копняла цял живот и които никога не бе получила от хората, които я заобикаляха. А ето, появи се един непознат, който я дари с тях без никакво усилие.

Клариса отново го повика. Той примигна и я погледна.

— Наред ли е всичко? — попита.

— Да. Надявам се не прекъсвам размисъла ти?

Натан махна с ръка.

— О, не.

— Ами тогава, чудех се дали не би ми помогнал… да се съблека? Не мога да стигна копчетата на гърба си и се чувствам като заклещена. Не исках да си легна с роклята и да я повредя.

Натан я последва в спалнята. Беше духнала лампата на тоалетката, за да не се притеснява. Само светлината откъм леглото осветяваше онова, което той правеше.

Клариса повдигна косата си с две ръце, докато силните му пръсти разкопчаваха копчетата едно по едно. Стана й хубаво от близостта му.

— Натан? — прошепна тя, щом той стигна до последното копче на кръста й.

В отговор той издаде питащ звук. Тя се опасяваше да не я попита откъде идва бумтенето, което си мислеше, че кънти в цялата стая, и да трябва да му обяснява, че е от препускащото й бясно сърце.

Тя се обърна, прихванала освободения си корсаж с ръце.

— Натан — промълви, събрала кураж, и погледна в красивите му очи: — Натан, самотна съм.

Веждите му се вдигнаха на челото, една голяма длан се отпусна на голото й рамо.

— Напразно, скъпа моя, аз съм в съседната стая.

— Знам. Но имам предвид, че съм самотна в друг смисъл. Искам да кажа, че съм самотна за твоите… Не знам как да го кажа. Когато ми стане самотно, започвам да си мисля какво ще трябва да направя, за да помогна на онези хора, за които ти ми говори, и тогава в главата ми нахлуват всякакви ужасни мисли. И преди да разбера, съм плувнала в пот от ужас.

— Често мислите ни предизвикват повече ужас от действителността. Просто не мисли за това. Опитай се да се насладиш на голямото си легло, на чудесната стая — доколкото ти е възможно. Кой знае, един ден може да ни се наложи да спим в канавка край пътя.

Тя кимна. Трябваше да извърне очи от неговите, за да не загуби смелост.

— Натан, знам, че съм най-обикновена жена, но ти ме накара да се почувствам специална. Никой мъж никога не ме е карал да се чувствам хубава, да се чувствам… желана.

— Ами, както вече споменах…

Тя вдигна ръка и постави пръсти на устните му, за да го накара да замълчи.

— Натан, наистина искам… — Отново се взря в прекрасните му очи. Преглътна и се опита да започне по друг начин: — Натан, опасявам се, че си прекалено ослепителен, за да мога да ти устоя. Би ли дошъл да прекараш нощта с мен в това голямо легло?

Той се усмихна накриво и махна пръстите й от устните си.

— Ослепителен?

Тя кимна.

— Абсолютно. — Усети как къдриците й се разлюляват.

Той отпусна ръце около кръста й. Сърцето й запрепуска още по-бясно.

— Клариса, не ми дължиш нищо. Спасих те от онова, което се случваше в Ренуолд, но в замяна ти обеща да ми помогнеш. Не ми дължиш нищо освен това.

— Знам. Не е…

Не се изразява ясно, знаеше го.

Протегна се на пръсти, обви шията му с ръце и впи устни в неговите. Ръцете му я притиснаха по-силно. Тя се отпусна в тези силни ръце, отдаде се на устните.

Той се отдръпна.

— Клариса, аз съм стар. Ти си млада. Едва ли ти трябва старец като мен.

От колко ли време изпитваше болка при мисълта, че е твърде стара, за да си има някого? Колко често си мислеше, че никой няма да я пожелае заради възрастта й? А сега този човек, този прекрасен, жизнен, красив мъж, й говори, че е прекалено млада.

— Натан, това, което искам, е да бъда захвърлена на леглото, тази прекрасна скъпа рокля да бъде свалена от тялото ми и да си с мен, докато чуя песента на духовете.

В тишината Натан се взря в нея. Най-сетне посегна надолу, прокара ръка зад краката й и я вдигна в прегръдката си. Занесе я до леглото, но вместо да я хвърли в него, както бе предложила тя, я положи леко и внимателно.

Отпусна се до нея и тялото му потъна в мекото легло. Пръстите му погалиха челото й. Двамата не откъсваха очи един от друг. Той нежно я целуна.

Сега, когато роклята й бе напълно разкопчана и развързана, лесно се изхлузи до кръста й. Тя прокара пръсти по дългата му сребърна коса, гледайки го как с любов целува гърдите й. Усети топлите му устни. Незнайно защо й се стори изненадващо и невероятно чудесно. При усещането, че зърната й са обсипани с толкова чувствени мъжки целувки, от устните й се отрони тих стон.

Натан можеше и да е живял повече от нея, но в нейните очи не бе старец. Беше ослепителен, дързък, мъдър и я караше да се чувства красива. При вида на голото му тяло тя осъзна, че стене от удоволствие.

Никой мъж никога не я бе докосвал с толкова много нежност. Красноречивостта на това докосване допълнително разпалваше копнежа й.

Целувките му се спуснаха надолу, всяка предизвикваше нов задъхан стон, изпълнен със сладък, объркан копнеж.

Когато най-сетне той мина отгоре й, тя изцяло и безсрамно се отдаде на нуждата си. Почувства как потъва не само в прекрасното балдахинено легло, но и в силната му мъжка прегръдка. Накрая, когато цялото й тяло се изпъна заедно с последния й сладостен вик, в ушите й зазвуча песента на духовете.