Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (41)

Четиридесета глава

Калан се стрелна безшумно напред, подобно на ястреб по време на лов, и в същото време като реещ се във въздуха орел спокойно закръжи на място. Светлина и тъмнина, жега и студ, време и пространство бяха без значение и в същото време означаваха всичко. Невероятно сливане на осезанията, изострено от сладкото присъствие на Плъзгата, което Калан усещаше с всяко вдишване на живачната й плът в дробовете си, в душата си.

Беше зашеметяващо.

Изведнъж всичко изригна и край.

Пред очите й светна. В ушите й се заблъскаха птичи песни, ветрове, насекоми. Пейзажът се изпълни с дървета, увити в пелени от мъх, скали, инкрустирани с лишеи и притегнати в лабиринти от корени и растителност, парчета влажна, тъмна мъгла. Натрапчивото присъствие на всичко това вся ужас в душата й.

Дишай, каза й Плъзгата.

Мисълта я хвърли в паника. Не.

Гласът на Плъзгата сякаш се врязваше направо в съзнанието й. Дишай.

Калан не искаше да бъде изхвърлена от спокойната утроба на живачното същество в този пъстър, шумен свят.

Спомни си Ричард, а заедно с него и заплахата. Шота.

Издиша Плъзгата от дробовете си. Живачната течност се изля от нея, но всъщност не беше мокра. Калан вдиша дълбоко странния, остър въздух. Покри ушите си и притвори очи, докато Плъзгата я вдигаше към ръба на кладенеца.

— Пристигнахме там, където пожела да пътуваме — каза Плъзгата.

Калан неохотно отвори очи и отпусна ръце. Живият свят сякаш забави движението си и в него се установи обичайната хармония — стана такъв, какъвто тя го познаваше. Успокоителната ръка на съществото се отдели от кръста на Калан.

— Благодаря ти, Плъзга. Беше… удоволствие.

Флуидното лице насреща й се разля в усмивка.

— Радвам се, че си изпитала удоволствие.

— Надявам се да не се бавя, тогава ще можем да се върнем обратно.

— Щом пожелаеш да пътуваш пак, ще бъда готова — каза Плъзгата, гласът й отекна в сумрака наоколо. — Винаги съм готова да пътувам, когато съм будна.

Калан спусна крака от стената около кладенеца на Плъзгата. Виждаха се останки от някаква стара постройка, но като че ли се бе срутила почти изцяло в тинестата, избуяла гора. Калан различи парче от стена тук, полуразрушена колона там, разпилени камъни по земята — всичко това обрасло със зеленина, корени и листа.

Не знаеше точно къде се намира, но позна тихата гора, заобикаляща покоите на вещицата. Спомни си пътуването през тези опасни, тайнствени гори, когато Шота я бе заловила и отвела в Агаден, за да привлече и Ричард след нея.

Назъбени върхове, сякаш трънен венец, увенчаваха в далечината могъщия силует на планините Ранг’Шада. Мрачните и опасни гори на свой ред обгръщаха и пазеха отдалечения дом на Шота. Тези гори държаха хората далеч от Агаден, далеч от вещицата.

В неподвижната пелена от застояли аромати се чуваха подвиквания, прещраквания и цъкания. Калан потърка ръцете си с длани, въпреки че въздухът бе влажен и топъл. Студът я обливаше отвътре.

През мънички, откъслечни пролуки сред гъстата горска растителност Калан различи розовото сияние на небето. Сигурно току-що се бе зазорило. Но Калан знаеше, че дневната светлина няма да разведри особено сумрака по тези места. Дори в най-слънчев ден мрачната гора си оставаше безрадостно тъмна.

Калан пристъпи внимателно, вглеждайки се в краката си за висящи лиани и взирайки се в движещата се мъгла, която — както й се струваше — прикриваше съществата, издаващи съскащите и прещракващи звуци, странните подвиквания. От повърхността на застоялата вода, напластена под гъстата растителност в краката й, сякаш я гледаха очи.

Калан направи още една внимателна крачка и спря. Осъзна, че без ориентир в непроницаемата джунгла не знае накъде да върви. Нямаше как да разбере накъде е север и накъде юг. Гората изглеждаше еднаква във всички посоки.

Осъзна още и че няма представа дали Шота си е у дома. Последния път двамата с Ричард я бяха видели в селото на Калните. Шота бе изгонена от дома си от магьосник, последвал Пазителя. Твърде бе възможно вещицата да не си е у дома.

Не, Надин я бе посетила. Шота е тук. Калан направи още една крачка.

Нещо я сграбчи за глезена и издърпа крака й рязко назад. Тя тупна шумно на земята.

Върху гърдите й скочи тежка тъмна фигура, въздухът напусна дробовете й.

Измежду остри зъби, задръстени със сива гнилоч, се чу съскане, облъхващо я с дъх на разложено.

— Красива дама!

Калан с мъка си пое дъх:

— Самюъл! Махай се от мен!

Силните пръсти се впиха в лявата й гърда. Безкръвните устни се дръпнаха назад в зловеща усмивка.

— Може пък Самюъл да изяде красивата дама!

Калан притисна острието на костения си нож в набръчканата кожа на врата на Самюъл. Докопа един от дългите му пръсти и го изви назад, докато той изпищя и пусна гърдата й.

Притисна ножа в гърлото му.

— Може пък да те дам за храна на онези същества във водата ей там. Как ти се струва? Да ти прережа ли гърлото? Или предпочиташ да се махнеш от мен?

Плешивата, петниста сивкава глава се дръпна назад. Двете жълти очи, сякаш чифт фенери в мъгливата светлина, заблестяха с омраза насреща й. Тя внимателно се извъртя встрани, за да се изправи. Не отделяше ножа си от гърлото му.

Восъчната му кожа бе полепнала с мъртви листа и горска растителност. Една дълга ръка се вдигна и посочи в черната мъгла:

— Господарката те чака.

— Тя откъде знае, че съм тук?

Гротескното лице се разцепи със съскаща усмивка.

— Господарката знае всичко. Следвай Самюъл. — Той заподскача напред, после спря и се обърна през рамо: — Щом господарката приключи с теб, Самюъл ще те изяде.

— Може би имам за Шота нещо, което не е очаквала. Този път тя допусна грешка. Щом приключа с нея, може да останеш без господарка.

Приведената фигура я гледаше и преценяваше. Безкръвните устни се дръпнаха встрани, чу се съсък.

— Господарката ти те чака. Продължавай.

Кльощавата, плешива, дългоръка фигура най-сетне продължи напред. Заобикаляше опасности, невидими за Калан, сърдито й сочеше неща, които да избягва. Растения, покрай които той бе минал, посягаха към нея, но не успяваха да я достигнат. Корени се стрелваха към глезените й.

Тънката фигура, облечена само с широки панталони, закрепени с презрамки през раменете, от време на време поглеждаше през рамо, за да е сигурен, че тя го следва. На няколко пъти се изкикоти с отвратителния си смях.

След известно време излязоха на някаква пътека и не след дълго през плътната маса от преплетени клони и гъста растителност започна да прозира повече светлина. Калан следваше отвратителното дребно същество, докато най-накрая излязоха от гъстата гора и се озоваха на ръба на висока скала.

В далечината долу се простираше ослепителната долина, приютила дома на вещицата. Това, че мястото бе наистина красиво, не стопи възела, пристягащ на топка стомаха на Калан. Цялата долина бе заобиколена от масивни скалисти върхове, изстрелващи се право в небето. Напъпилите дървета в спокойната долина долу се полюшваха леко на сутрешния бриз.

Да се слезе по отвесните скали изглеждаше невъзможно, но Калан знаеше от предишния път, когато бе идвала тук, че в скалата има издялани стъпала. Самюъл я поведе през мочурище, осеяно с храсталаци, гъсти дървета и зеленясали камъни, към място, което би било почти невъзможно да намери без негова помощ. Пътека, скрита зад камъни, дървета, папрат и всякаква растителност, се виеше към ръба на пропаст и извеждаше към стъпалата, спускащи се по скалната стена.

Самюъл посочи към долината:

— Господарката.

— Знам. Давай напред.

Калан последва Самюъл надолу по ръба на скалата. Част от пътя представляваше тясна пътека, но повечето бе хиляди стъпала, врязани в назъбената скалиста плоча. Те се извиваха надолу, от време на време свърваха рязко под горните.

Долу в далечината, в средата на долината, между поточета, огромни дървета и хълмисти ливади, се простираше изящният дворец на Шота. Кулите бяха увенчани с разноцветни знамена, сякаш оповестяващи началото на пищен фестивал. Тя чуваше плющенето им на вятъра. Не можеше да се наслади на истинската красота на мястото. Приличаше й на сърцевината на огромна паяжина. Място, изпълнено с постоянна заплаха. Заплаха за Ричард.

Самюъл подскачаше по стъпалата отпреде й, щастлив да се завърне под закрилата на господарката си и без съмнение мислейки си как ще си сготви Калан, щом господарката му приключи с нея.

Калан почти не забелязваше омразата, блестяща в жълтите му очи. Самата тя бе потънала в свой свят, изпълнен с не по-малко свирепа ненавист.

Шота иска да нарани Ричард. Тази мисъл не излизаше от главата й. Вещицата се мъчи да отнеме щастието на Ричард. Да му причини страдание.

Калан усети как я изпълва кипяща от ярост сила, готова да изригне по даден знак и да елиминира заплахата срещу Ричард. Най-сетне откри начин да се справи с Шота. Срещу Субстрактивната магия вещицата е безсилна. Магията на Калан може да помете всяко заклинание, изпратено от Шота насреща й.

Калан откри пътеката, пролуката през защитния лабиринт около магията й. Сърцевината на силата. Тази страна на нейната магия бе защитена от възприятията, ръководещи употребата й. Също както Магьосническата кула бе оградена от всякакви щитове, така и тук имаше начин да се мине. Тя бе открила начин да влезе в Кулата и благодарение на ума си откри основанието за преминаване през множеството забрани, възпрепятстващи употребата на магията й.

Призова древната си сила, нейната деструктивна мощ.

Калан усети как силата изпълва всяка фибра на тялото й. Около юмруците й засвятка синя светлина.

Без малко да се загуби в транса на откритата цел.

За пръв път не изпита страх от вещицата. Ако Шота не се закълне да остави Ричард на мира, да му позволи да живее собствения си живот, преди края на този ден, от нея ще остане само пепел.

В основата на скалата Калан последва Самюъл по пътя, виещ се между рехаво гористите възвишения и зелените поля. Между пробягващите по небето облаци проблясваха заострените, врязващи се в небето силуети на заснежените планински върхове. С издигането на слънцето по-високо над върховете небето ставаше все по-синьо.

Калан се чувстваше толкова пълна със сила, че бе готова да помести всичките околни върхове. Трябваше само Шота да направи или каже едно-единствено грешно нещо. Да й докаже, че наистина е заплаха за Ричард. И с нея бе свършено.

Пътят тръгна леко нагоре и през пролуките между дърветата Калан мерна кулите на двореца й. Самюъл погледна през рамо да види дали тя го следва, но Калан вече нямаше нужда от него. Знаеше, че Шота я чака в горичката долу.

Вещицата бе последният човек, с който Калан имаше желание да се среща пак. Но щом се налагаше, този път предпочиташе да е според нейните правила.

Самюъл спря и посочи с дълъг пръст:

— Господарката — жълтите очи проблясваха срещу Калан. — Господарката те чака.

Калан вдигна предупредително пръст насреща му. От ръката й пробягаха нишки синя светлина.

— Ако ми се пречкаш или се опиташ да се намесиш, с теб е свършено.

Той отмести поглед от пръстите към очите й. Безкръвните му устни се изтеглиха встрани, чу се съсък, после той изчезна между дърветата.

Калан продължи надолу по хълма към мястото, където я чакаше вещицата, обвита в облак от магическа сила. Лъхаше пролетен вятър, денят бе ведър и ясен. В душата си Калан не усещаше ведрина.

Под балдахин от клони на клен, ясен и дъб бе поставена маса с бяла покривка, върху която бе сервирана храна и питиета. Зад масата, възкачен на три квадратни бели мраморни платформи, бе поставен масивен трон, украсен със златни листа на увивни растения, змии и зверове.

На трона царствено седеше Шота, прехвърлила небрежно крак връз крак, взряла надвременния си бадемов поглед в приближаващата Калан. Ръцете й почиваха върху огромните високи странични облегалки с надменно отпуснати китки върху златните топки, сгушили се сякаш за милувка под пръстите й. Богат балдахин от червен брокат, поръбен със златен ширит, закриваше обитателката на трона от сутрешното слънце и въпреки това лъскавата й кестенява коса блещукаше, сякаш галена от слънчеви лъчи.

Калан се спря недалеч под ледения, пронизващ поглед на вещицата. Синята светкавица напираше почти неудържимо в пръстите й.

Шота събра лакираните си нокти. На плътните й червени устни блесна самодоволна усмивка.

— Виж ти, виж — промълви с кадифения си глас Шота. — Детето-убиец най-сетне пристигна.

— Не съм убиец — отвърна Калан. — Нито пък съм дете. Но ми дойде до гуша от игрите ти.

Усмивката на Шота се стопи. Подпря ръце на облегалките на стола и се изправи. Полите на преливащо сивата й рокля с дълбоко деколте се развяха на вятъра. Погледът й не се отдели от Калан нито за миг, докато тя грациозно слизаше от трите бели мраморни платформи.

— Закъсня — Шота вдигна ръка към масата. — Чаят изстива.

Калан подскочи, когато от синьото небе се стрелна светкавица и се заби в чайника. За нейно учудване, той не помръдна.

Шота плъзна поглед към дланите на Калан, после пак го вдигна към очите й.

— Така, надявам се, вече се е стоплил. Заповядай, седни. Ще пийнем чай и ще… си поговорим.

Знаейки, че Шота е забелязала зловещата синя светлина, Калан й отвърна на свой ред със самодоволна усмивка. Шота издърпа един стол и седна. Пак протегна ръка към масата:

— Моля, заповядай. Предполагам има неща, които искаш да обсъдим.

Калан се отпусна на един стол, докато Шота наливаше чай, придържайки с другата си ръка бялото капаче. От чашите се изви пара. Чаят наистина бе горещ. Шота повдигна поднос със златен обков и предложи на Калан препечена филийка. Калан внимателно си взе златисто, хрупкаво късче. Шота плъзна към нея купа с подсладено с мед масло.

— Е — каза след малко, — лоша работа.

Без да ще, Калан се усмихна.

— Много.

Шота взе сребърния нож пред себе си и намаза своята филийка с подсладено масло. Пийна глътка чай.

— Хапни си, дете. Винаги се убива по-добре на пълен стомах.

— Не съм дошла да те убивам.

Лукавата усмивка на Шота се върна на устните й.

— О, да, предполагам си успяла да си намериш оправдание. Възмездие, нали? Или може би самоотбрана. Наказание? Компенсация? Справедливост? — Лъчезарната усмивка грейна. Повдигна се вежда. — Лоши обноски?

— Изпрати Надин да се омъжи за Ричард.

— О, значи ревност. — Шота се облегна назад с чаша в ръка. — Благороден мотив, ако човек повярва в справедливостта му. Надявам се разбираш, че ревността може да бъде коварен съветник.

Калан гризна от хрупкавата филийка.

— Ричард ме обича и аз го обичам. Врекли сме се един на друг и ще се оженим.

— Да, знам. За жена, която претендира, че го обича, се надявах да проявиш повече разбиране.

— Разбиране?!

— Ами да. Щом човек обича някого, му желае щастието. Иска най-доброто за него.

— Аз правя Ричард щастлив. Той иска мен. Аз съм най-доброто за него.

— Е, ами невинаги можем да имаме онова, което искаме, нали така?

Калан облиза капка мед, потекла по пръста й.

— Кажи ми само, защо искаш да ни причиниш зло.

Шота изглеждаше искрено изненадана.

— Да ви причиня зло? Така ли мислиш? Мислиш, че съм злонамерена?

— Че защо иначе непрекъснато ще се опитваш да ни разделиш? Да ни причиниш болка?

Шота отхапа грациозно от филийката си. Подъвка за момент.

— Чумата дойде ли?

Чашата на Калан се закова във въздуха, преди да е достигнала до устните й.

— Откъде знаеш за това?

— Аз съм вещица. Виждам потока на събитията. Нека те попитам нещо. Ако посетиш дете, заразено с чума, и майката те попита дали чедото й ще се оправи, а ти й отговориш истината, ще имаш ли вина за смъртта на детето само защото си я обявила предварително?

— Разбира се, че не.

— Аха. Значи само аз мога да бъда съдена по различни правила.

— Аз не те съдя. Искам само да спреш да се бъркаш в съвместния ни живот с Ричард.

— Често вестителят е онзи, когото обвиняват за вестта.

— Шота, последния път, когато те видях, ти каза, че ако спрем Пазителя, ще си ни задължена. Помоли ме да помогна на Ричард. Е, спряхме Пазителя. Костваше ни много, но успяхме. Сега си ни задължена.

— Да, знам — прошепна Шота. — Точно затова изпратих Надин.

Калан усети как яростната сила изпълва тялото й.

— Странен начин да проявиш благодарността си — като изпратиш някого, който се опитва да съсипе живота ни.

— Не, дете — нежно каза Шота. — Гледаш на нещата с невиждащи очи.

Калан трябваше да помогне на Ричард, като разбере колкото се може повече, но ако се наложи, бе готова да защитава себе си и него. Докато стане време за това, щеше да изтърпи този лежерен разговор, щом това щеше да й помогне да получи необходимите отговори. А отговори наистина им трябваха.

— Какво искаш?

Шота сръбна от чая си.

— Спала ли си с Ричард?

Въпросът я завари неподготвена, но тя бързо се съвзе. Небрежно повдигна рамо.

— Да, всъщност да.

Шота вдигна поглед от чашата си.

— Лъжеш.

Доволна от тона в гласа на Шота, Калан повдигна вежда.

— Истина е. Не ти харесва вестта и затова таиш злоба към вестителя.

Шота присви очи. Погледът й се залости в очите на Калан, сякаш стрела, намерила целта си.

— Къде, Майко Изповедник? Къде легна с него?

Калан ликуваше пред очевидното недоволство на Шота.

— Къде ли? Какво значение има това? Да не би да си се преквалифицирала от вещица в клюкарка? Бях с него… в онзи смисъл, и това е самата истина, независимо дали ти харесва или не. Вече не съм девствена. Бях с Ричард. Това е всичко, което има значение.

В погледа на Шота проблеснаха опасни искри.

— Къде? — повтори тя.

Гласът й бе толкова заплашителен, че Калан забрави, че не трябва да се страхува от нея.

— На едно място между световете — отвърна тя, изведнъж изпитала смущение пред подробностите. — Добрите духове… ни заведоха там — заекна тя. — Добрите духове… искаха да сме заедно.

— Разбирам — погледът на Шота омекна. На лицето й пак блесна усмивката. — Опасявам се, че това не се брои.

— Не се брои ли! Какво, в името на всички добри духове, означава това? Бях с него. Само това има значение. Дразниш се, защото е истина.

— Истина ли? Не си била с него на този свят, дете. Това е светът, в който живеем. Не си била тук, където има значение. В този свят ти си все още девствена.

— Това е абсурдно.

Шота сви рамене.

— Мисли каквото си искаш. Доволна съм, че не си била с него.

Калан скръсти ръце.

— Този свят или друг, няма значение. Бях с него.

Шота овладя презрителната си гримаса.

— И щом си била с него на онова място между световете, където са ви завели добрите духове, тогава защо — след като вече не си девствена — не си била с него и на този свят?

Калан примигна.

— Ами… мислех… мислехме, че ще е по-добре да изчакаме, докато не се оженим, затова.

Мекият, тържествуващ смях на Шота се понесе в свежия утринен въздух:

— Виждаш ли? Знаеш, че това, което ти казвам, е истина. — Тя вдигна чашата с върховете на пръстите на двете си ръце и отпи, между две глътки се чу нов пристъп на ликуващ смях.

— Щом ти харесва да се заблуждаваш с незначителни подробности, моля, нямам нищо против — каза Калан. — Макар че изобщо не разбирам какво те интересува това.

Шота вдигна поглед.

— Знаеш защо ме интересува, Майко Изповедник. Всеки Изповедник носи в утробата си Изповедник. Ако имаш дете от него, ще бъде момче. Казах и на двама ви да помните това, преди да легнете заедно. Лъстта пречи на главата да мисли за последиците.

От теб детето ще вземе Изповедническото. От Ричард — дарбата. Никога преди не се е раждало по-опасно създание.

С търпелив, сдържан глас, повече на себе си, отколкото на вещицата, Калан се опита да прикрие вътрешния си ужас от предупреждението на Шота.

— Шота, ти си изключително талантлива вещица и може наистина да знаеш, че ще бъде момче — това не го отричам. Но няма как да знаеш, че ще е като другите мъже Изповедници, раждали се в миналото. Не всички са такива. Ти вече ни призна, че не знаеш дали ще стане като тях. Ти не си Създателят. Няма как да знаеш какъв ще бъде неговият избор. Ако той изобщо реши да ни дари с дете.

— Няма нужда да търся бъдещето в това. Почти всеки мъж Изповедник е бил такъв. Зверове без съвест. Майка ми е живяла в мрачните времена, управлявани от мъж Изповедник. А ти ще дариш на света не само мъж Изповедник, но и такъв, роден с дарба. Не можеш дори да си представиш до какво би могло да доведе това. Това е единствената причина, поради която не е допустимо Изповедниците да се влюбват в своя другар. Ако тя носи в утробата си момче, е длъжна да заповяда на съпруга си да го убие. Ти обичаш Ричард. Не би могла да го помолиш да направи подобно нещо. Предупредих те, че имам силата да направя онова, което ти не можеш. Казах ти още и че нямам нищо лично против теб.

— Говориш за далечното бъдеще, сякаш ще се случи още утре. А то е далеч — каза Калан. — Събитията невинаги се развиват според предсказанията ти. Междувременно се случиха доста други неща. Ти самата си жива благодарение на Ричард. Ти ни каза, че ако двамата успеем да затворим воала, спасявайки теб и всички останали от Пазителя, ще ни бъдеш благодарна завинаги.

— И съм.

Калан се надвеси към нея.

— И показваш благодарността си не само със заплахи срещу детето, което евентуално бих могла да родя, но и с опити да ме убиеш, когато съм дошла за помощ. Шота сви чело.

— Не съм правила опит да те убия.

— Изпрати Самюъл да ме нападне, а след това има наглостта да ме упрекнеш, задето съм дошла пред теб, готова да се защитавам. Малкото чудовище ме повали на земята и ми се нахвърли. Ако не бях въоръжена, кой знае какво щеше да ми стори. Това ли ти е благодарността? Той ми каза, че когато ти свършиш с мен, ще му позволиш да ме изяде. И сега очакваш да повярвам в благородните ти намерения? Осмеляваш се да претендираш, че си благодарна?

Погледът на Шота се вдигна към дърветата.

— Самюъл! — Тя остави чашата си. — Самюъл! Веднага ела тук!

Приведената фигура изскочи измежду дърветата, използвайки кокалчетата на пръстите си, за да се подпира, докато препуска през тревата. Дотича до Шота и се сгуши в краката й.

— Господарке — измърка той.

— Самюъл, какво ти казах за Майката Изповедник?

— Господарката каза на Самюъл да я доведе.

Шота се вгледа в очите на Калан.

— Какво друго ти казах?

— Да ви я доведа.

— Самюъл — леко повиши тон тя.

— Господарката каза да не й правя нищо.

— Ти ме нападна! — обади се Калан. — Повали ме на земята и ми се нахвърли! Каза, че ще ме изядеш, когато господарката ти приключи с мен.

— Вярно ли е, Самюъл?

— Самюъл не наранил красивата дама — избоботи съществото.

— Това, което казва тя, вярно ли е? Нападнал ли си я?

Самюъл изсъска срещу Калан. Шота го перна по главата с един пръст. Той се сви на топка в краката й.

— Самюъл, какво ти казах? Какви инструкции ти дадох?

— Самюъл да доведе Майката Изповедник. Самюъл да не докосва Майката Изповедник. Самюъл да не наранява Майката Изповедник. Самюъл да не заплашва Майката Изповедник.

Шота забарабани с пръсти по масата.

— Значи не си изпълнил моя заповед, така ли, Самюъл?

Съществото пъхна глава под ръба на роклята й.

— Самюъл, веднага ми отговори на въпроса. Това, което казва Майката Изповедник, вярно ли е?

— Да, господарке — проплака той.

— Много съм разочарована от теб, Самюъл.

— Самюъл съжалява.

— Ще обсъждаме това по-късно. Свободен си.

Слугата на вещицата се затътри към дърветата. Шота се извърна, за да срещне погледа на Калан.

— Казах му да не те наранява или заплашва. Сега разбирам защо си била притеснена и си мислила, че искам да ти причиня зло. Моля, приеми извиненията ми. — Тя наля на Калан още чай. — Виждаш ли? Нямам намерение да ти причинявам болка.

Калан отпи от пълната чаша.

— Самюъл е най-малкото. Знам, че ти искаш да нараниш и двама ни с Ричард. Но вече не ме е страх. Няма да успееш.

На устните на Шота се върна самодоволната усмивка.

— Нима?

— Съветвам те да не използваш силата си срещу мен.

— Силата си? Всичко, което правя, всичко, което правят хората, е да използват силата на другия. Да дишаш, означава да използваш моята сила.

— Говоря за това, да ме нараниш. Ако се осмелиш да опиташ, няма да преживееш опита си.

— Дете, нямам желание да те наранявам. Независимо какво си мислиш.

— Умно казано, сега, когато и без друго не можеш да го направиш.

— Нима? А случайно не ти ли мина през главата, че може да има отрова в чая?

Усмивката й се разля, щом Калан се стегна.

— Сложила си…?

— Разбира се, че не. Казах ти. Нямам намерение да те наранявам. Ако го исках, можех да направя безброй неща. Можех например да пусна усойница по петите ти. Усойниците не обичат резките движения.

Ако имаше нещо, което Калан мрази най-много на този свят, това бяха змиите. И Шота го знаеше.

— Спокойно, дете. Няма усойница под стола ти. — Вещицата отхапа от филийката си.

Калан въздъхна.

— Но искаше да ме накараш да си помисля, че може и да има.

— Това, което исках, е да те накарам да разбереш, че доверието не бива да се надценява. Щом искаш, ще ти кажа, че винаги съм гледала на теб като на изключително опасен човек — по много причини. Това, че си успяла да овладееш другата страна на магията си, не е толкова важно за мен. Плашат ме други неща, които правиш. Плаши ме утробата ти. Плаши ме безочливата ти увереност.

Калан едва се сдържа да не скочи на крака от ярост, но в същия миг си спомни за децата, които и в момента измираха в Ейдиндрил. Колцина ли от тях бяха на косъм от смъртта, треперейки от ужас пред нея, докато Калан упорито разисква с Шота въпросите за вината и обвиненията. Вещицата знаеше нещо за чумата, а също и за ветровете, които преследват Ричард, Какво значение има гордостта на Калан пред това?

Тя си спомни освен това и част от пророчеството: „… Защото няма острие, добито от стомана или сътворено от магия, което може да навреди на врага му.“ По същия начин нямаше да има полза да вади меч на Шота. Не само че нямаше смисъл, но и не решаваше нищо.

Калан призна пред себе си, че бе дошла за отмъщение. Истинското й задължение бе да помага на страдащите и умиращите. Какво друго освен задоволяване на гордостта си щеше да получи, нападайки Шота? Тя упорито поставяше себе си и несигурността си по-високо от живота на невинни хора. Държеше се егоистично.

— Шота, дойдох с болка в сърцето заради Надин. Исках да те накарам да ме оставиш на мира, и Ричард също. Каза, че нямаш намерение да ни причиняваш зло, че искаш да помогнеш. Аз също искам да помогна на отчаяните и страдащите. Защо, поне за момент, не се съгласим да приемем взаимно думите си за истина?

Шота я изгледа над чашата си.

— Каква жестока обида.

Калан се бореше с вътрешния си страх, с яростта си. Болката й от онова, което й причини Надин, я подтикваше да се нахвърли на Шота. Ами ако вещицата не е виновна? Ако Надин е действала по своя воля, както преди малко Самюъл? Ако Шота говори истината, ако наистина не иска да им причинява зло?

Ако това бе вярно, значи Калан грешеше ужасно в желанието си да нападне Шота.

Призна пред себе си, че Шота има право, че Калан е оправдала желанието си за мъст само за да може да извика смъртоносната си сила. Сега беше готова да слуша.

Положи ръце на масата. Шота продължи да отпива от чашата си, загледана в синьото сияние, кръжащо около ръцете на Калан, което постепенно угасна. Калан не знаеше дали ще може да извика отново силата, ако Шота я нападне, но осъзна, че това е без значение.

Провалът в изпълнението на истинската й задача бе на прекалено висока цена, за да се грижи за личната си гордост.

Калан почувства, че това е единственото нещо, което имаше реален шанс да спаси бъдещето й, да спаси Ричард и онези невинни хора в Ейдиндрил. Ричард винаги й бе повтарял да мисли за решението, а не за проблема.

Щеше да повярва на Шота.

— Шота — промълви накрая тя. — Винаги съм си мислила за теб само най-лоши работи. Страхът е бил малка част от тях. Както сама каза, ревността бе мой съветник. Моля те да ми простиш упорството и дързостта. Знам, че и преди си помагала на хората. Моля те, помогни ми в този момент. Имам нужда от отговори. От тях зависи животът на много хора. Моля те, поговори с мен. Ще се опитам да те чуя с отворено съзнание, знаейки, че ти си вестителят, а не причината.

Шота сложи чашата си на масата.

— Поздравления, Майко Изповедник. Спечели си правото да ми задаваш въпроси. Имай куража да чуеш отговорите. И те ще ти бъдат от полза.

— Кълна се да дам всичко от себе си — прошепна Калан.