Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (30)

Двадесет и девета глава

Ричард гледаше като в сън как Дрефан увива малкото телце в чаршаф. Само двамата с Калан бяха станали свидетели на случилото се — бяха чули думите на мъртвото момче. Във външната стая майката виеше неистово.

Дрефан го повика:

— Ричард — докосна го по ръката. — Ричард.

Той се стресна:

— Да?

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Да правя ли? Какво имаш предвид?

Дрефан хвърли поглед през рамо към другите, струпани до вратата.

— Какво ще кажеш на хората? Имам предвид, че момчето умря от чума. Нима мислиш да го държиш в тайна?

Ричард явно не можеше да накара мисълта си да проработи.

Калан се наведе покрай него.

— Тайна ли? Че защо да пази тайна?

Дрефан въздъхна дълбоко:

— Ами слухът за чума може да всее паника. Ако хората научат, повярвайте ми, мълвата ще ни изпревари, преди да сме успели да стигнем до Двореца.

— Мислиш ли, че има и други заразени? — попита Ричард.

Дрефан сви рамене.

— Не ми се вярва да е само изолиран случай. Трябва веднага да изгорим или заровим тялото. Завивките, леглото и всичко, до което се е докосвал, трябва също да отиде в огъня. Стаята трябва да се опуши.

— Нима хората няма да се поинтересуват защо е всичко това? — попита Ричард. — Няма ли да подразберат причината?

— Вероятно.

— Тогава как ще успеем да запазим тайна.

— Ти си Господарят Рал. Твоята дума е закон. Ще трябва да потиснеш всяка информация. Задръж семейството. Обвини ги в престъпление. Затвори ги, докато всичко свърши. Накарай войниците да изнесат цялата им покъщнина, да я запалят и да запечатат дома им.

Ричард затвори очи и притисна клепачите си с пръсти. Той беше Търсачът на истината, а не потулникът й.

— Не можем да направим подобно нещо със семейство, току-що загубило момчето си. Няма да го направя. Освен това няма ли да е по-добре, ако хората са наясно? Нима нямат право да знаят пред каква опасност са изправени?

Дрефан кимна.

— Ако имах думата, бих избрал истината. И преди съм се сблъсквал с чума. В малки градчета. Някои се опитаха да скрият вестта, за да избегнат паниката, но щом започнаха да измират хора, вече нищо не можеше да остане покрито.

Ричард се почувства така, сякаш небето се бе стоварило върху плещите му. Насили се да накара мисълта си да заработи, но думите на мъртвото момче не излизаха от главата му: ветровете те преследват.

— Ако се опитаме да излъжем хората, няма да повярват на нито една наша дума. Трябва да им кажем истината. Имат право да знаят.

— Съгласна съм с Ричард — каза Калан. — Не бива да се опитваме да ги мамим, особено за нещо, което застрашава живота им.

Дрефан кимна одобрително:

— Ако не друго, поне случихме на сезон. Чумата е най-ужасна в жегата на летните месеци. Ако беше лято, можеше да пламне като огън в купа сено. В по-студеното пролетно време няма да успее да укрепне и да се разбушува с пълна сила. С повече късмет епидемията може да обхване ограничен периметър с незначителна мощ и скоро да отмре.

— С късмет — промърмори под мустак Ричард. — Късметът е за хората, които имат мечти и сънища. Мен ме навестяват само кошмари. Трябва да предупредим населението на града.

Сините очи на Дрефан ги изгледаха един по един.

— Разбирам, съгласен съм с всичките ти доводи. Проблемът е в това, че няма какво много да се направи, освен мъртвите да се заравят бързо и да се изгарят вещите им. Има лекарства, но се опасявам, че са с ограничено действие. Искам само да ви предупредя: новините за чума ще се разнесат като огнена буря.

Кожата на Ричард настръхна.

„При червената луна ще дойде огнената буря.“

— Спасете ни, добри духове — прошепна Калан. Тя мислеше за същото като Ричард.

Той изведнъж се сепна.

— Йоник. — Прекоси стаята към него, вместо да го кара да се приближава до мъртвото си братче.

— Да, Господарю Рал? — Сбърчи чело, опитвайки се да задържи сълзите си.

Ричард коленичи на един крак на пода и го стисна за раменете.

— Толкова съжалявам, Йоник. Но брат ти повече няма да страда. Вече е при добрите духове. Почива в мир и с надеждата, че ще помним добрите мигове, които сме прекарали заедно. Надява се още да не скърбим много за него. Добрите духове ще се грижат за душата му.

Йоник отметна рус кичур коса от челото си.

— Но… можех…

— Не бива да се обвиняваш. Нищо не можеше да се направи. Нищо. Понякога хората се разболяват и никой не притежава силата да им помогне. Дори да ме бе довел в първия възможен момент, нямаше да можем да направим нищо.

— Но нали владеете магия.

Сърцето на Ричард затуптя.

— Тя не помага в такива случаи — прошепна той.

Ричард притисна момчето към себе си. В съседната стая майката продължаваше да плаче на рамото на Райна. Надин приготвяше някакви билки за жената и й обясняваше нещо. Майката кимаше през сълзи, без да сваля глава от рамото на Райна.

— Йоник, трябва да ми помогнеш. Трябва да се видя с другите момчета от отбора ви по Джа’Ла. Можеш ли да ни покажеш къде живее всеки от тях?

Йоник избърса носа си с ръкав.

— Защо?

— Опасявам се, че може и те да са се разболели. Трябва да разберем.

Йоник погледна към майка си с неизказана загриженост, изписана на лицето му. Ричард махна към Кара и попита:

— Йоник, къде е баща ти?

— Той е шивач. Работи надолу по улицата, след три пресечки вдясно. Работи до късно.

Ричард се изправи.

— Кара, вземи няколко войници и отидете при бащата на Йоник. Точно сега жена му има нужда от него. Остави един-двама войници на неговото място за днес и утре, за да не загуби семейството работата си. Райна да остане в къщата до идването на бащата. Той едва ли ще се забави. После да ни настигне.

Долу пред стълбата Калан го стисна за ръката и го дръпна назад. Помоли Дрефан и Надин да изчакат навън с Йоник, а Кара отиде за бащата. Калан затвори вратата към уличката и двамата с Ричард останаха насаме в мрачното пространство.

Тя избърса сълзите от очите си с треперещи ръце. Зелените й очи плувнаха тутакси в нови.

— Ричард — тя преглътна и си пое дъх: — Ричард, не знаех. В Двореца беше Марлин и Сестрата на мрака… нямах представа, че братчето на Йоник е толкова болно. Иначе никога…

Ричард вдигна пръст, за да я накара да млъкне. По ужаса в очите й обаче разбра, че всъщност се е стъписала от намръщеното му лице.

— Не се осмелявай да придаваш тежест на долните жестокости на Надин, като ми даваш обяснения. Не се осмелявай. Познавам те и никога не бих повярвал на подобни глупости. Никога.

Тя с облекчение затвори очи и отпусна глава на гърдите му.

— Бедното дете — проплака след малко.

Той я погали по дългата гъста коса.

— Знам.

— Ричард, и двамата чухме какво каза момчето, след като умря.

— Още едно предупреждение, че Храмът на ветровете е бил нападнат.

Тя се дръпна назад. Зелените й очи подириха неговите.

— Ричард, при това положение трябва да премислим всичко наново. Това, което ми наговори за Храма на ветровете, го беше научил от един източник, при това неофициален. От дневника на човек, който просто е трябвало да й намира занимание, докато е изпълнявал задължението и да пази Плъзгата. Освен това си прочел само части от него, при това на високо Д’Харански, който е изключително труден за превод. Може би дневникът ти е създал грешна представа за Храма на ветровете.

— Хм, не съм склонен да се съглася, че…

— Ти си смъртно уморен. Не мислиш нормално. И двамата го знаем — Храмът на ветровете не се опитва да изпрати предупреждение — опитва се да те убие.

Ричард, видял загрижеността, изписана на лицето й, замълча. Освен ужас в погледа й се четеше и безпокойство. Безпокойство за него.

— От думите на Коло не личеше да е станало точно това. По-скоро бих заключил, че червената луна е предупреждение за това, че Храмът на ветровете е бил осквернен. Преди, когато се е появявала червена луна…

— Коло пише, че всички били изпаднали в смут. Но не е уточнявал на какво се е дължал хаосът, нали? Може да е било защото Храмът се е опитвал да убие хората. Според Коло групата, която е изгонила Храма, е изменила на останалите.

— Ричард, погледни истината в очите. Мъртвото момче току-що ти предаде предупреждение от Храма на ветровете: „Ветровете те преследват.“ Преследват те, защото Храмът се опитва да те унищожи.

— И защо тогава не го направи, защо не уби мен вместо момчето?

Тя нямаше отговор на този въпрос.

Отвън, при дъските в калта, ги посрещнаха сините очи на Дрефан. Лечителят явно бе потънал в дълбок размисъл. Ричард си помисли, че лечителите сигурно са вещи познавачи на човешката душа и пред очите на брат си се почувства, сякаш някой го гледа чисто гол. Добре поне, че не видя магия в тях.

Надин и Йоник чакаха безмълвно, очевидно притеснени. Ричард прошепна на Калан да остане с Дрефан и момчето. Хвана Надин за ръката.

— Надин, би ли дошла с мен за момент?

Тя грейна насреща му.

— Разбира се, Ричард.

Помогна й да се качи към стълбата и затвори вратата зад себе си. Надин отметна коса назад.

Веднага щом вратата хлопна, Ричард се извърна към сияещата Надин и я блъсна в стената толкова силно, че й изкара въздуха.

Тя се отлепи с мъка.

— Ричард…

Той я стисна за гърлото и отново я блъсна към стената, задържайки я там.

— Ние с теб никога не сме имали намерение да се женим. — Магията на меча, яростта изпълниха гласа му. Гневът пулсираше във вените му. — Никога няма да се оженим. Обичам Калан. Тя ще стане моя съпруга. Единствената причина да си все още тук е, че някак успя да се забъркаш във всичко това. Засега оставаш, докато измисля какво ще правим оттук нататък. Простих ти за стореното на мен, но ако някога отново кажеш или направиш нещо толкова жестоко и преднамерено болезнено на Калан, ще прекараш остатъка от живота си в дупката на Двореца в Ейдиндрил. Ясно ли е?

Надин нежно го докосна по ръката. Усмихна се търпеливо, сякаш решила, че Ричард не е разбрал напълно ситуацията и тя може да му обясни какво всъщност става.

— Ричард, знам, че точно сега си превъзбуден — като всички нас, — но аз само се опитвах да те предупредя. Не исках да останеш неинформиран за случилото се. Исках просто да знаеш истината за това, което тя…

Той отново я блъсна в стената.

— Ясно ли е!

Тя се вгледа за миг в очите му.

— Да — промълви накрая с тон, с който като че ли казваше, че няма смисъл да се опитва да му обяснява, докато той не се успокои.

Това още повече го вбеси. Помъчи се да се овладее, за да й покаже ясно и недвусмислено, че не е въпрос на обикновен гняв.

— Знам, че имаш и добри страни, Надин. Знам, че си човеколюбива. Някога в Града на елените бяхме приятели. Така че ще ти се размине само с предупреждение. Но те съветвам да ме чуеш много внимателно. Над града е надвиснал проблем. Много хора ще имат нужда от помощ. Винаги си искала да помагаш. Давам ти шанс да го сториш. Искам да се възползвам от услугите ти. Но жената, която обичам, и жената, за която ще се оженя, е Калан. Опитите ти да промениш нещата няма да успеят. Няма да можеш да я нараниш. Не си и помисляй да опиташ отново или ще си намеря друга билкарка да ми помага. Това ясно ли ти е?

— Да, Ричард. Както кажеш. Обещавам. Ако тя е, което наистина искаш, няма да ти се бъркам, независимо колко…

Той я заплаши с пръст.

— Вече почти си стъпила на границата, Надин. Преминеш ли я, кълна се, връщане назад няма да има.

— Да, Ричард. — Тя му се усмихна разбиращо, търпеливо, съчувствено: — Както кажеш.

Явно беше доволна от отреденото й внимание. Ричард си помисли, че е като дете, което се е държало лошо само и само за да привлече вниманието на любимия си баща. Изгледа я продължително, докато се увери, че тя няма да каже нито дума повече. Чак тогава отвори вратата.

Дрефан се бе навел и шепнеше успокоителни думи на Йоник, отпуснал ръка на рамото му. Зелените очи на Калан не изпуснаха жеста на Надин, търсеща подкрепа в ръката на Ричард върху нестабилните дъски в калта.

— Дрефан — започна Ричард, щом се приближи към тях, — трябва да поговорим за някои от нещата, които ми каза вътре.

Дрефан потърка Йоник по гърба и се изправи.

— Кои неща?

— Ами например за това, че накара Кара и Райна да ме изведат навън. Защо?

Дрефан изгледа първо Ричард, после Йоник. Разгърна наметалото си и го закачи зад една от кожените кесийки, които висяха на колана му. Отвори най-предната кесийка и изсипа малко прах върху една хартийка. Сгъна я на пакетче и я подаде на момчето.

— Йоник, преди да отидем при другите момчета, би ли отнесъл това на майка си? Кажи й да остави прахчето да покисне в гореща вода няколко часа, докато се получи отвара, после да я прецеди и да даде на всички ви да пиете тази вечер. Това ще укрепи силите ви.

Йоник погледна хартийката в ръката си.

— Разбира се. Веднага отивам да го дам на мама и се връщам.

— Не бързай — успокои го Дрефан. — Чакаме те.

Ричард проследи с поглед как Йоник затваря вратата.

— Добре, знам, че искаше да ме изведат поради опасността от зараза от болното момче. Но нали опасността е за всички ни?

— Така е, но не знаех колко са напреднали нещата. Ти си Господарят Рал. Исках да си колкото се може по-далеч от огнището на болестта.

— Как става заразяването с чума?

Дрефан погледна Калан и Надин, после Улик и Иган, които бяха при стражите от двете страни на улицата. Въздъхна дълбоко:

— Никой не знае как чумата се разпространява между хората и дали изобщо се предава от човек на човек. Според някои тя е израз на гнева на духовете, изливащ се върху хората — тоест духовете решават кого да пометат. Според други бацилите се разпространяват във всяко кътче на заразеното място, дори цял град, и са заплаха за всички. Трети настояват, че може да се заразиш единствено чрез вдишване на инфектираните лъчения от тялото на болен. Изхождайки от съображения за сигурност, мога да отсъдя, че колкото си по-далеч от заразата, толкова е по-безопасно — като при огъня. Просто не исках да си наблизо — това е всичко.

Ричард бе толкова уморен, че чак му прилоша. Единствено ужасът го държеше на крака. Калан също бе стояла близо до момчето.

— Тоест, искаш да ми кажеш, че е възможно всички да сме се заразили само защото сме били в една къща с болен?

— Възможно е.

— Но семейството на болното момче не се е разболяло, нали? А са живели с него. Майка му се е грижила за него. Не би ли трябвало поне тя да се зарази — ако предположението ти е вярно.

Дрефан внимателно обмисли отговора си:

— На няколко пъти съм срещал изолирани огнища на чума. Веднъж — когато бях млад и все още се обучавах — отидох с един възрастен лечител до град Кастаген — където върлуваше чума. Там натрупах повечето от познанията си за болестта. Започнала с пристигането на търговец с вагон стока. По-късно станало ясно, че когато дошъл в града, човекът кашлял, повръщал и се оплаквал от ужасяващи главоболия. С други думи, чумата го била докопала, преди да се озове в града. Така и не разбрахме откъде се е заразил — може да е пил непречистена вода, да е общувал с болен фермер или просто духовете са го избрали за своя жертва. Хората от града, в желанието си да помогнат на уважавания си търговец, го сложили в стая, където той починал на следващата сутрин. За известно време всички си били добре и решили, че опасността ги е подминала. Скоро забравили за човека, умрял сред тях. Поради суматохата около разрастващата се епидемия в града, върлуващите болест и смърт, когато пристигнахме, чувахме различни предположения за това колко време е минало. Както и да е, накрая установихме, че първият местен се е почувствал зле най-малко четиринадесет или най-много двадесет дни след пристигането на търговеца.

Ричард захапа долната си устна замислено.

— Преди няколко дни, когато ги гледах да играят Джа’Ла, Кип си беше добре, значи се е заразил преди това.

Въпреки че му беше мъчно за момчето, Ричард изпита облекчение, че предположенията му се бяха оказали неверни. Ако Кип се е заразил преди играта, тогава Джаганг няма нищо общо с това. Пророчеството не е намесено.

Но, от друга страна, защо се получи това предупреждение за ветровете, които го преследват?!

— Може семейството на момчето тепърва да се разболее — каза Дрефан. — Сега изглеждат добре, но не е изключено вече да са фатално заразени. Също като хората от Кастаген.

— Тогава — обади се Надин — може всички да сме се заразили просто от стоенето в стаята на момчето. Тази ужасна миризма е била болестта му. Може да сме се заразили, вдишвайки я, но да не разберем още няколко седмици.

Дрефан я изгледа съсредоточено.

— Не отричам, че е възможно. Да не би да искаш да избягаш, билкарко, и за оставащите ти няколко седмици да свършиш всичко, което си възнамерявала да направиш през живота си?

Надин повдигна брадичка.

— Не. Аз съм лечител. Искам да помогна.

Дрефан се усмихна с типичната си проникновена усмивка.

— Добре тогава. Истинският лечител стои над фантомните зли призраци, които преследва.

— Но тя може да е права — каза Ричард. — Може вече да сме се заразили.

Дрефан вдигна ръка, сякаш да разсее притесненията му.

— Не бива да допускаме страхът да ни управлява. Когато бях в Кастаген, цялата ми мисъл беше насочена към болните, попаднали в хватката на смъртта. Хора като това момченце. Така гледаше на нещата и човекът, който ме заведе в града. Не се заразихме. Така и не успях да разкрия тайната на чумата. Ние с другия лечител ежедневно пипахме болни, но не се заразихме. Може би защото бяхме толкова близо до тях, че телата ни бяха опознали болестта и успяваха да ни изградят някакъв имунитет. Имаше случаи член на семейството да се разболее и скоро всички, дори онези, стояли извън стаята на болния, да бъдат пометени. В други домове съм бил свидетел как чумата поваля едно или дори няколко от децата, те падат и умират. И въпреки това майките им, които са се грижили за тях буквално неотлъчно, остават живи и здрави. Нито пък се разболява друг член на семейството.

Ричард въздъхна отчаяно:

— Дрефан, това не ни помага много. Може би така, може би иначе, понякога да, понякога не.

Дрефан прокара уморена ръка през челото си.

— Просто ти казвам какво видях, Ричард. Има хора, които ще ти кажат със сигурност, че е така или иначе. Съвсем скоро по улиците ще плъпнат хора, които ще продават безспорни лекове, неподлежащи на съмнение предпазни средства срещу чумата. Мошеници. Това, което ти казвам, е, че не мога да отговоря. Понякога знанието е отвъд ограниченото осъзнаване. Един от постулатите ни като лечители е, че мъдрецът се познава по това, че приема границите на знанието и уменията си и знае, че двете могат да причинят вреда на човека.

— Разбира се — Ричард се почувства глупаво, насилвайки го да му дава несъществуващи отговори. — Прав си, разбира се. По-добре да знаеш истината, вместо да крепиш надеждата си на лъжи.

Ричард се извърна да види къде е слънцето, но небето бе закрито от облаци. Надигаше се студен вятър. Добре поне, че не беше горещо. Дрефан бе споменал, че в жегата чумата се разпространява най-скоростно.

Отново погледна Дрефан.

— Има ли някакви билки или нещо друго, което знаеш, че помага за предотвратяването й или лекува?

— Стандартна предпазна мярка е да се опушват домовете на болните. Смята се, че димът убивал микроорганизмите на болестта. Има билки, които се препоръчват за опушване на заразените стаи. Това ми се струва разумна мярка, но не бих разчитал на нея. Има и други билки, които помагат при оплаквания от чума — за глава, гадене — такива неща. Но не познавам такава, която да лекува самата чума. Дори да се вземат всички тези мерки, най-вероятно човекът ще умре. Но поне ще получи известно облекчение.

Калан докосна Дрефан по ръката.

— Всички заразени ли умират? Обречен ли е всеки, когото докопа?

Дрефан я погледна окуражително и се усмихна.

— Не, някои се възстановяват. В началото не са толкова много, в края на епидемията се увеличават. Понякога инфекцията бива изтласкана към главата и отровата изстискана, човек се оправя, но през целия си живот от този ден нататък ще се оплаква колко болезнено е било всичко.

Ричард видя Йоник на вратата. Плъзна ръка около кръста на Калан и я придърпа към себе си.

— Значи е възможно всички да сме заразени.

Дрефан го изгледа за миг.

— Възможно е. Но не вярвам.

Главата на Ричард щеше да се пръсне, но не от чумата, от недостига на сън и ужаса.

— Е, в такъв случай да вървим да видим другите момчета. Може да открием нещо. Трябва да съберем колкото се може повече информация.