Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (70)

Шестдесет и девета глава

Дишай.

Калан издиша сребърното опиянение и си пое дъх, светът се завърна около нея. Щом седнаха на ръба на кладенеца, удари Кара по гърба.

— Дишай, Кара. Хайде, пусни я. Издишай Плъзгата и вдишай въздух.

Кара най-сетне се наведе напред и освободи Плъзгата от дробовете си, неохотно поемайки си дъх. Калан си припомни колко й бе трудно първия път — не само да вдиша Плъзгата, но и да поеме въздух в дробовете си след това. Кара бе стискала здраво ръцете и на двамата през цялото време на пътуването.

Вдигна глава и им се усмихна глуповато.

— Беше… прекрасно.

Ричард стисна и двете за ръцете. Калан намести ножа и раничката си. Почувства се добре — отново в удобните си дрехи за пътуване. На Кара й се виждаше странно да я гледа в панталон.

— Дотук искахте да пътувате — каза Плъзгата. — Съкровището на Джакопо.

Ричард огледа пещерата, трябваше да стои с наведена глава, защото таванът бе доста нисък.

— Не виждам никакво съкровище.

— В следващата стая е — каза Калан. — Някой сигурно ни чака. Оставили са факла.

— Готова ли си за сън? — попита Ричард Плъзгата.

— Да, господарю. С нетърпение очаквам да се съединя с душата си.

При мисълта какво са сторили с това същество магьосниците, какво е била преди, Калан потръпна.

— Ще се почувстваш ли… нещастна, когато отново те повикам, за да пътуваме?

— Не, господарю, винаги съм готова да доставям удоволствие.

Ричард кимна.

— Благодаря ти за помощта, Плъзга. Всички сме ти задължени. Приятен… сън.

Плъзгата му се усмихна, щом той скръсти китки, затвори очи, извика магията.

Лъскавото сребърно лице, отразяващо танца на светлината от факлата, постепенно омекна, прибра се обратно в живачния кладенец. Юмруците на Ричард заискриха. Сребърните му накитници заблестяха толкова, че Калан видя долната им страна през плътта и костта му, видя как се свързват в общ двоен клуп — символа на вечността.

Басейнът от искрящо сребро също заблестя, щом Плъзгата потъна в него и отначало бавно, после с нарастваща бързина се изгуби в далечната тъмнина.

Ричард взе тръстиковата факла и тримата поеха по ниския широк коридор, следвайки извивките на тъмнокафявата скала, докато се озоваха в просторна зала.

Калан вдигна ръка.

— Съкровището на Джакопо.

Ричард вдигна факлата. Срещу тях блеснаха хиляди златни искрици от стаята, пълна със злато във всякакви форми — от буци самородно злато и необработени слитъци до изящни златни статуи.

— Е, не е трудно да се разбере защо се нарича съкровището на Джакопо — каза Ричард, и посочи полиците. — Но май нещо липсва.

Калан разбра какво има предвид той.

— Когато бях тук първия път, тези полици бяха натъпкани с пергаментови свитъци. — Тя подуши въздуха. — И нещо друго липсва. Вонеше отвратително. Сега миризмата я няма.

Спомни си как се бе закашляла, едва дишайки, как й се бе завил свят. На пода пред тях се виждаше купчина пепел.

Калан прокара крак през нея.

— Какво ли е станало тук?

Продължиха, следвайки извивките на скалата, под звуците на пращящата факла, докато се озоваха под лъчите на златната зора. Пред изгрева претичваха виолетови облаци, поръбени по краищата с искрящо златисто, по-величествено от цялото злато на Джакопо.

Безкрайните тревисти поля, свежи и ароматни, се простираха, докъдето поглед стига.

— Прилича на полетата Азрит през пролетта — каза Кара. — Преди да ги опустошат летните жеги.

Видяха пред себе си скосена пътека, която извеждах към селото на Калните. Калан стисна Ричард за ръка! Прекрасна утрин за разходка из тревистите поля на Дивото. Прекрасен ден за сватба.

* * *

Доста преди да стигнат до селото на Калните, до ушите им стигнаха ударите на барабани, носещи се над полето. Утрешният въздух бе изпълнен със смехове и песни.

— Калните май имат банкет? — каза Ричард. — Какво ли може да е?

В гласа му се прокрадваше нервна нотка. Калан се почувства по същия начин — знаеше, че банкети обикновено се устройват преди свикване на Съвещание с духовете.

Недалеч от селото ги посрещна Чандален. Носеше наметало от кожа на койот — отличителен белег на старейшините. Косата му бе намазана обилно с лепкава кал. Беше гол от кръста нагоре, обут в церемониалните си еленови панталони, носеше най-хубавия си нож и копие.

Пристъпи към Калан с мрачно лице и я зашлеви.

— Сила за Изповедник Калан.

Ричард стисна Кара за китката.

— Спокойно — прошепна й той. — Ще ти разкажем: това. По този начин се поздравяват.

Калан му върна плесницата, знак за уважение към силата на съответния човек.

— Сила за Чандален и народа на Калните. Прекрасно е да се завърнеш у дома. — Тя плъзна ръка по наметалото му. — Виждам, че си станал старейшина.

Той кимна.

— Старейшина Брегиндерин почина от треската. Бях избран на негово място.

Калан се усмихна.

— Мъдър избор са направили.

Чандален се изправи пред Ричард и го огледа от глава до пети. Двамата мъже някога бяха врагове. Накрая Чандален зашлеви Ричард — по-силно, отколкото Калан.

— Сила за Ричард Избухливия. Радвам се да видя и теб. Радвам се, че ще се ожениш за Майката Изповедник, за да не избере тя Чандален.

Ричард му върна плесницата.

— Сила за Чандален. Приеми благодарността ми, за дето защитава Калан по време на пътешествието ви. — Той вдигна ръка. — Това е нашата приятелка и защитничка Кара.

Като защитник на своя народ, това прозвище имаше особено значение за Чандален. Той повдигна брадичка и се вгледа в очите й. Зашлеви я по-силно, отколкото Калан и Ричард.

— Сила за защитник Кара.

За щастие Кара не носеше бронираните си ръкавици. Ако бе с тях, при силния шамар, който му заби, сигурно щеше да му счупи челюстта. Чандален успя да извърне врат и се ухили широко.

— Сила за Чандален — каза тя първо на него, а после се обърна към Ричард: — Този обичай ми харесва.

Кара посегна с ръка към някои от белезите на Чандален.

— Много добре. Този тук е чудесен. Болката сигурно е била изящна.

Чандален погледна смръщено Калан и каза на родния си език:

— Какво означаваше последната дума?

— Означава, че сигурно те е боляло страхотно — отвърна му Калан. Тя бе научила Чандален да говори на нейния език, но той все още я питаше за някои думи.

Чандален се ухили гордо.

— Да, много болеше. Дори плаках за майка си.

Кара повдигна вежда към Калан.

— Този ми харесва.

Чандален огледа Кара от глава до пети, червената й кожена униформа, тялото й.

— Имаш чудесни гърди.

Агиелът се стрелна в ръката й.

Калан я спря.

— Калните имат обичаи, различни от нашите — прошепна й тя. — За тях последното означава, че изглеждаш здрава, силна жена, способна да роди и отгледа здрави деца. За тях това е най-висша форма на комплимент. — Надвеси се още повече към ухото й, за да не я чуе Чандален. — Само не му казвай, че би искала да го видиш без калта по косата му, защото това ще означава покана да те дари с тези деца.

Кара внимателно слушаше какво й говори Калан. Накрая се извърна, повдигна леко униформата си, за да разкрие отвратителен белег.

— Този тук бе особено болезнен, също като твоя.

Чандален изсумтя разбиращо.

— Отпред имах още, но Господарят Рал направи така, че да изчезнат. Жалко. Някои от тях бяха наистина забележителни.

Ричард и Калан тръгнаха след Кара и Чандален, който с радост й показваше оръжията си. Двамата обсъждаха оживено кое е най-болезненото място, където би могъл да получиш рана. Тя бе впечатлена от познанията му.

— Чандален — прекъсна ги Калан, — какво става тук? За какво е този банкет?

Той я погледна през рамо, сякаш недоволен от намесата й.

— Това е сватбен банкет. За вашата сватба.

Калан и Ричард се спогледаха.

— Но откъде знаеше, че ще се женим?

Чандален сви рамене.

— Пилето ми каза.

* * *

Веднага щом влязоха в селото, бяха заобиколени от тълпа хора. В краката им се блъскаха деца, напиращи да докоснат странстващите Кални, както ги наричаха. Познатите им идваха да ги плеснат лекичко за добре дошли.

Савидлин също бе там, потупвайки Ричард по гърба, също и жена му Веселан, която се опитваше да ги прегърне и целуне едновременно. Синът им, Сидин, се вкопчи в крака на Калан, бърборейки им нещо на местния език. Толкова бе прекрасно да може отново да зарови ръце в косицата му. Ричард и Кара не разбираха нищо. Единствен Чандален говореше техния език.

— Дойдохме да се оженим — каза Калан на Веселан. — Донесох прекрасната рокля, която ми уши. Надявам се помниш, че ми обеща да застанеш до мен.

Веселан цяла сияеше.

— Помня.

Калан видя към тях да се приближава мъж с дълга сребриста коса, облечен в панталон и туника от еленова кожа. Тя се надвеси към Кара.

— Това е водачът им.

Пилето ги поздрави с леки плесници, както бе прието в рамките на селото.

Бащински прегърна Калан.

— Треската спря. Духовете на нашите предци сигурно са ти били от помощ.

Калан кимна.

— Радвам се, че сте у дома. За нас ще е удоволствие да оженим теб и Ричард Избухливия. Всичко е готово.

— Какво казва той? — попита Ричард.

— Че всичко е готово за сватбата.

Ричард се намръщи.

— Ставам нервен, когато някой знае неща, които не съм му казал.

— Ричард Избухливият е притеснен? Не е доволен от подготовката?

— Не, не е това — отвърна Калан. — Всичко е чудесно. Само че не разбираме откъде сте знаели, че ще дойдем, за да се оженим. Това ни озадачава. Самите ние не знаехме допреди няколко дни.

Пилето посочи към една от откритите постройки с платформи, покрити с трева.

— Ей онзи мъж там ни каза.

— Нима — каза Ричард, след като Калан му преведе. Лицето му помръкна още повече. — Е, май е време да се срещнем с този човек, който знае за нас повече, отколкото самите ние.

Докато се обръщаха, Калан мерна Пилето, който се опитваше да скрие усмивката си, правейки се, че се почесва.

С мъка си проправиха път през тълпата. Цялото село бе наизлязло на откритото пространство и празнуваше. Музиканти и танцьори омайваха както деца, така и възрастни. Хората спираха Калан и Ричард, за да разменят по някоя дума с тях. Младите Кални, особено девойките, които преди бяха болезнено срамежливи, сега смело ги поздравяваха. Калан не ги бе виждала по-тържествени и усмихнати.

В няколко от откритите постройки се приготвяше храната и хората, привлечени от сладките аромати, се тълпяха да опитват. Цяла орда млади жени разнасяха табли и паници, раздавайки на зяпачите.

Калан забеляза групата жени, събрали се край един от огньовете, които приготвяха специалната храна, предлагана само преди Съвещание. От нея нямаше желаещи да опитват. Това блюдо се поднасяше единствено от избраните жени, по строг протокол и само след покана.

На Кара не й хареса колко близо се тълпят хората около поверените й, но правеше всичко възможно да се държи мило и в същото време да е нащрек, готова да реагира. Не бе стиснала Агиела си в ръка, но Калан знаеше, че е въпрос на мигване.

Млади жени отнасяха плата, отрупани с типични за Калните храни, към постройката, която им посочи Пилето. Ричард, хванал Калан за ръката, си пробиваше път към платформата. Най-сетне двамата успяха да проникнат най-отпред. Едновременно замръзнаха на място.

— Зед — прошепна Ричард.

Небрежно излегнат във внушителната си виолетово-черна роба, чийто царствен ефект се тушираше от характерната рошава глава, пред тях бе дядото на Ричард. Кокалестият магьосник въртеше глава насам-натам, докато рояк жени му подаваха да опитва различни храни. До него с кръстосани крака седеше свита жена в тъмна рокля и наметало.

— Зед! — Ричард скочи на платформата.

Зед му се усмихна и махна с ръка.

— А, ето те и теб, момчето ми.

— Ти си жив! Знаех си!

— Е, разбира се, че съм…

Това бе всичко, което успя да каже, преди Ричард да го прегърне толкова силно, че целият въздух да напусне дробовете му.

Старецът заудря с юмруци гърба на едрия мъж.

— Ричард! — изквича едва. — Ричард, по дяволите! Ще ме смажеш! Пусни ме!

Ричард го пусна на земята, само за да го отстъпи на Калан.

— Ричард непрекъснато повтаряше, че си жив, но аз не му вярвах.

Жената също се изправи.

— Радвам се да те видя, Ричард!

— Ан? Значи и ти си жива?

Тя се усмихна.

— Не мога да кажа, че е благодарение на смахнатия ти дядо. — Проницателните й очи се обърнаха към Калан. — А това не може да е друг освен самата Майка Изповедник.

Ричард я прегърна, преди да я представи. Зед отхапа парче оризов кейк, който не пускаше от ръката си.

Ричард дръпна Кара напред. Тя се обади, преди той да е имал възможност да го направи:

— Аз съм личният гард на Господаря Рал.

Ричард я погледна в очите.

— Това е Кара и е повече от гард. Тя ни е приятел. Кара, дядо ми Зед и Аналина Алдурен, Прелат на Сестрите на светлината.

— Прелат в пенсия — отвърна Ан. — Радвам се да се запозная с приятел на Ричард.

Ричард отново се обърна към Зед:

— Не мога да повярвам, че те виждам. Това е най-прекрасната изненада, която можех да получа. Но откъде си знаел, че идваме да се оженим?

Зед заговори с пълна уста:

— Прочетох го. Всичко си пишеше.

— Прочел си го? Къде?

— В съкровището на Джакопо.

Калан се надвеси напред.

— Имало е нещо написано в златото?

Зед махна с оризовия кейк.

— О, не, не в златото. В съкровището на Джакопо — пророчествата. Всичките свитъци. Те са съкровището на Джакопо. Изгорихме ги, за да не ги пипнат онези от Императорския орден. Преди да ги унищожа, прочетох няколко. Сред тях имаше едно, в което пишеше, че ще се ожените. Ан разбра деня. Нея много я бива в пророчествата.

— Е, пророчеството не беше трудно — каза Ан. — Всичките бяха лесни. И затова толкова опасни, в случай че попаднат в ръцете на Джаганг. Както без малко да стане.

— Значи вие двамата сте дошли да унищожите пророчествата? — попита Ричард.

— Да — Зед въздъхна и разпери ръце. — Колко ужасно беше само.

— Да, просто ужасно — потвърди Ан.

Зед размаха клечест пръст пред лицето на Ричард.

— Докато ти се шляеше насам-натам в Ейдиндрил, ние тук здравата я бяхме загазили.

— Загазили ли? Какво е станало?

— Беше ужасно — каза Ан.

— Да — съгласи се Зед. — Бяхме заловени и държани при най-ужасни условия. Беше ужасно. Просто ужасно. Едва успяхме да се спасим.

— Кой ви залови?

— Нангтонг.

Калан се покашля:

— Нангтонг ли? Че защо сте им?

Зед опъна робата си.

— Искаха да ни принесат в жертва. Без малко да се превърнем в човешка жертва. Бяхме в смъртна опасност през цялото време.

Калан го изгледа скептично.

— Нангтонг са си позволили да престъпят забраната да изпълняват ужасните си ритуали?

— Сигурно беше заради червените луни — предположи Зед. — Опасявали са се от най-лошото и са се опитвали да се спасят.

Калан килна глава на една страна.

— Това не ги оправдава. Ще трябва да намина да видя какво си позволяват.

— Могли са да ви убият! — възкликна Ричард.

— Глупости. Един магьосник и една чародейка са по-умни от банда диваци. Нали, Ан?

Ан примигна.

— Ами…

— Ами, да, както казва Ан, работата беше доста по-сложна. — Зед й обърна гръб. — Но наистина беше ужасно, мога да ви уверя. А после бяхме продадени в робство.

Ричард повдигна вежда.

— В робство!

— Наистина. На Си Доак. Бяхме принудени да им работим като роби. Но Си Доак не ни харесаха — по някакви техни си причини. Нещо в Ан им се видя незадоволително. И решиха да ни продадат на канибалите.

Ричард зяпна.

— На канибалите?

Зед се усмихна широко.

— За щастие канибалите се оказаха Калните. Те се срещнаха с Чандален. А той, разбира се, ме позна, нали сме се виждали и преди. Но не се издаде и ни купи, за да ни освободи от Си Доак.

— И защо не можахте да избягате от Си Доак? — по пита Калан. — Нали си магьосник. А Ан е чародейка.

Зед посочи голите си китки.

— Овързаха ни с някакви магически върви. Бяхме безпомощни. — Той вдигна глава. Наистина безпомощни. Беше ужасно. Бяхме безпомощни, отчаяни роби.

— Звучи ужасно — каза Ричард. — А как смъкнахте вървите от ръцете си?

Зед вдигна длани.

— Не можахме.

Ричард се почеса по челото, с другата си ръка посочи напред.

— Ами, все пак ги няма.

Зед плъзна ръка по гладката си брадичка.

— Е, да, вече ги няма. Бяха затегнати с магия. Проявих… проявихме достатъчно разум, че да не се опитваме да използваме магия, за да се освободим. Това само би усложнило нещата. Трябваше просто да чакаме, без да използваме магията си, докато загубят силата си. Когато се освободихме от Си Доак и започнахме да горим свитъците, те сами си паднаха.

— Значи такъв е бил планът ви през цялото време?

— Разбира се!

Ан кимна.

— Имай вяра в Създателя и той ще ти разкрие плановете си.

Зед вдигна пръст срещу Ричард.

— Магията е опасно нещо, Ричард. Както някой ден ще разбереш, най-трудната част от това да си магьосник, е да знаеш кога да не използваш магия. Точно такъв беше и нашият случай. Трябваше да открием съкровището на Джакопо. При всичките тези проблеми знаех, че единственият ни шанс да го сторим, е да не прибягваме до магия. — Той скръсти ръце. — Така и стана, като доказателство на тезата ми.

Чандален пристъпи напред.

— При нас дойдоха много войници — посочи на югоизток. — Пристигна огромна армия разузнавачи, за да приберат нещата, които изгори Зед. Докато двамата с Ан ги горяха, аз и хората ми отблъсквахме атаките. На запад се е водила още по-страшна битка — срещу основната сила на врага. Орденът бе победен. Запознах се с един мъж на име Рейбич и той каза, че някой си на име Натан го е изпратил да унищожи врага.

Ричард поклати глава.

— Всичко ми се вижда твърде сложно.

Зед щракна с пръсти.

— Е, както и да е, все някой ден ще разбереш, Ричард. Магьосническата работа винаги е сложна. Някой ден, когато решиш да направиш с дарбата си нещо друго, различно от това да си седиш на задника и да блееш, докато аз си рискувам живота, тогава ще разбереш. Между другото, ти с какво се занимава, докато тук бушуваха всичките тези важни събития?

— С какво се занимавах ли?

Калан се усмихна и го прегърна, докато той се чудеше откъде да започне.

— Е, ами сега съм Господарят Рал и…

Зед изсумтя и седна обратно върху дървената платформа.

— Господарят Рал, наистина. — Взе си печена чушка. — Цялата бумащина сигурно е изтощителна.

Ричард се почеса по главата, докато Ан също сядаше до Зед.

— Зед, би ли ми отговорил на един въпрос? Би ли ми обяснил защо книгите в енклава на Първия магьосник са подредени в такива нестабилни купчини?

— Ами за заблуда. Помня подредбата отлично, така че ако някой е пипал нещо, веднага ще разбера. — Воднистите очи на Зед изведнъж се ококориха: — Какво? По дяволите, Ричард, какво си правил там? Мястото е опасно! Как си влязъл? — Зед посочи гърдите на Ричард. — Амулетът! Взел си го оттам! Как успя да влезеш? По дяволите, Ричард! Къде е Мечът на истината? Поверих го на теб! Нали не си проявил глупостта да го дадеш на някого?

— Хм, ами… не можех да пътувам в Плъзгата с него, затова се наложи да го оставя в енклава на Първия магьосник, за да е далеч от чужди ръце.

— Плъзгата? Каква Плъзга? Ричард, ти си Търсачът. Трябва да носиш Меча на истината. Той е твоето оръжие. Не можеш просто да го оставяш на някакви места.

— Когато ми го даде, ми каза, че мечът е само средството и че Търсачът е истинското оръжие.

— Да, казах ти. Но не мислех, че ме слушаш. — Зед го изгледа. — Не си ровичкал из книгите, надявам се. Не знаеш достатъчно, за да ти се позволи да четеш която и да е от тях.

— Взех само една. „Тагенричт ост оуер Мост Верласчендрек нич Гресчлечтен“.

— Това е на високо Д’Харански — Зед махна небрежно с ръка. — Вече никой не знае високо Д’Харански. Поне не можеш да се забъркаш в проблеми чрез книга, която не можеш да прочетеш. — Зед му се закани с пръст: — И още не си ми казал как влезе вътре!

— Никак не беше трудно. — Веселостта се стопи в погледа му. — Беше много по-лесно, отколкото влизането в Храма на ветровете.

Зед и Ан едновременно скочиха на крака.

— Храма на ветровете!

— „Храмът на ветровете — разследване и процес“ — това гласи заглавието на книгата. Някак ми се наложи да понауча високо Д’Харански. — Ричард прегърна Калан през раменете. — Джаганг изпрати Сестра Амелия в Храма. Тя проникна през място, наречено Коридора на предателя. За да го направи, се наложи да предаде Пазителя. Върна се с магия и започна чумата. Загинаха хиляди хора. Започна най-напред от децата — по заповед на Джаганг. Ние гледахме безпомощни, докато край нас измираха деца, приятели. Нямаше друг начин. Трябваше да вляза вътре и да спра чумата. Иначе тя щеше да се превърне в огнена буря, поглъщаща всичко по пътя си.

Едната от жените, приготвящи специалната храна, се приближи с поднос прилежно подредени сушени късчета. Предложи най-напред на Чандален: сега той бе старейшина. Чандален отхапа и вдигна глава към Ричард.

Ричард знаеше какво е това месо. Взе си голямо парче.

Калан винаги досега бе отказвала това ястие. Този път, когато й предложиха, си взе. Чандален я гледаше как отхапва.

Зед също си взе, после подносът бе предложен на Ан. Калан тъкмо се канеше да каже нещо, когато Зед я стрелна с остър поглед.

Ядяха в тишина. След малко Ричард попита:

— Кой е?

— Командирът на мъжете от Ордена, които ни нападнаха, за да вземат съкровището на Джакопо, което Зед изгори.

Ан вдигна глава.

— Искате да кажете…?

— Водим борба за съществуване — каза Ричард. — Ако загубим, всички ще измрат и онзи, който започна чумата сред децата, ще властва над останалите живи. Магията ще бъде изкоренена. Всички ще бъдат превърнати в роби. Калните го правят, за да разберат сърцето на врага си и да спасят семействата си.

Ричард я стрелна с поглед.

— Изяж го, за да опознаеш и ти врага по-добре.

Говореше не Ричард, а Господарят Рал.

Ан задържа погледа си върху него за миг, после започна да дъвче. Всички вкусиха от плътта на врага, за да го опознаят.

— Сестра Амелия — прошепна накрая Ан. — Ако е проникнала в Храма на ветровете… значи е повече от опасна.

— Мъртва е — каза Калан, припомнила си цялата картина. Щом въпросителният поглед на Ан се спря върху нея, тя добави: — Да, сигурна съм. Промуших я с меч в сърцето. Тя бе опряла дакра в крака на Натан. Канеше се да го убие.

— Натан! — възкликна Ан. — Трябва да вървим да го намерим. Къде се е случило това? Къде е той?

Зед я изгледа свъсено.

— Ние?

— Беше в Танимура, в Стария свят, малко след като Ричард се върна от Храма на ветровете. Натан ми помогна да спася Ричард, като ми каза трите хармонии.

Очите на Ан и Зед станаха големи като палачинки. Сякаш нещо спря дъха им. Накрая се спогледаха.

— Трите хармонии — внимателно промълви Ан. — Искаш да кажеш, че просто е споменал израза „трите хармонии“? Не, че всъщност ти ги е казал? Не ги е произнесъл, нали?

Калан кимна.

— Реечан…

Зед и Ан едновременно изстреляха ръце напред.

— Не! — извикаха в един глас.

— Натан не ти ли спомена, че никой, който не притежава дарбата, не бива да произнася трите хармонии на глас? — лицето на Ан бе пламнало. — Този побъркан старец не ти ли го каза!

Калан я изгледа намръщено.

— Натан не е побъркан старец. Той ми помогна да спася живота на Ричард. Без трите хармонии Ричард да е мъртъв. Дължа на Натан много. Всички ние сме му задължени.

— Аз пък му дължа яка около врата — измърмори Ан. — И то преди да е предизвикал кой знае каква катастрофа. Зед, трябва да го намерим. И то скоро. — Тя зашепна тихо в ухото му: — И трябва да направим нещо за… това!

Очите на Зед се обърнаха към Калан.

— Каза ги тихичко, нали, когато го правеше. Повтори трите хармонии тихичко. Не ги произнесе на глас. Кажи ми, че не си ги произнесла високо.

— Трябваше. Кара ги помнеше и ми ги каза. После ги повторих на глас няколко пъти.

Зед примигна.

— Повече от веднъж?

— Зед — промърмори Ан, — какво ще правим сега?

— Защо? — попита Ричард. — Какъв е проблемът?

— Нищо, за което да се притесняваш. Просто не ги казвай гласно. Никой от вас.

— Зед — едва чуто прошепна Ан, — ако е освободила…

Зед вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Какво можех да направя? — опита се да се защити Калан. — Ричард бе приел магията от книгата, донесена от ветровете. Беше заразен с чумата. Само дъх-два го деляха от смъртта. Щеше да умре след минути — най-много. Да не би да искате да ми кажете, че трябваше да го оставя да умре?

— Разбира се не, скъпа моя. Постъпила си правилно. — Зед повдигна вежда към Ан и се надвеси към нея. — Ще го обсъдим по-късно.

Ан скръсти ръце.

— Разбира се. Направила си единственото възможно нещо. Всички сме ти благодарни, Калан. Постъпила си правилно.

Зед изглеждаше замислен и сериозен.

— По дяволите, Ричард, Храмът на ветровете се намира в отвъдния свят. Как успя да влезеш?

Ричард погледна към вихрещото се наблизо празненство.

— Ще трябва и двамата да ти разкажем историята. Поне част от нея. Но днес е денят, в който с Калан ще се оженим. — Той се усмихна. На Калан й се стори, че е на сила. — А разказът ни ще е тежък. Предпочитам да е някой друг път. Не мога, точно сега…

Зед погали с пръсти гладката си брадичка.

— Разбира се, Ричард. Разбирам. И си прав, друг ден. Но Храмът на ветровете… — Той повдигна пръст, в невъзможност да потисне въпроса си. — Ричард, какво трябваше да оставиш в Храма, за да се завърнеш?

Ричард погледна дядо си в очите.

— Познание.

— И какво си донесе?

— Разбиране.

Зед прегърна бащински Ричард и Калан.

— Чудесно е за теб, Ричард. Чудесно е. Радвам се и за двама ви. Спечелихте си го този ден. Нека засега оставим настрани другата работа и да празнуваме, да се радваме на сватбата ви.