Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (35)

Тридесет и четвърта глава

Калан избърса тежките влажни снежинки от миглите си и си вдигна качулката, като в същото време си мислеше колко глупаво бе постъпила, като не бе сменила бялата си Изповедническа рокля с друга дреха. Изправи се на стремената, посегна между краката си и издърпа още малко плат към голите крака, за да не премръзнат върху студеното седло. За щастие ботушите й бяха достатъчно високи, за да не излагат прасците й на вятъра, щом повдигне роклята си. Всъщност почувства се добре отново на гърба на Ник — огромния боен кон, подарен й от Галеанските войници. Той беше неин стар приятел.

Кара и Бердин изглеждаха смутени като нея, но не от студа, а защото ги бе страх да ходят на място, обладано от магия. Двете Морещици бяха ходили веднъж в Магьосническата кула. Не им се искаше да се връщат отново там. Всячески се опитваха да я разубедят, докато трите се приготвяха за път в конюшните. Калан им припомни за върлуващата чума.

Ушите на Ник щръкнаха напрегнато още преди от мрака и вихрушката да изскочат тъмните силуети на часовите. Калан разбра, че са стигнали до каменния мост. Войниците бяха разположени на отсамната му страна.

Кара им изкрещя нещо и мъжете прибраха мечовете в ножниците си. Морещицата с облекчение намери обект, върху който да излее лошото си настроение.

— Ужасна нощ за разходки, Майко Изповедник — обади се един от войниците, доволен, че има друг освен Морещицата, към когото да се обърне.

— Ужасна нощ за дежурство — отвърна Калан.

Мъжът хвърли поглед през рамо.

— Всяка нощ, в която ти се падне дежурство пред Кулата, е ужасна.

Калан се усмихна.

— Кулата изглежда зловеща, войнико, но всъщност не е съвсем така.

— Както кажете, Майко Изповедник. Аз обаче мисля, че както си стоя тук, съвсем скоро ще ми се наложи да давам дежурство в отвъдния свят.

— Никой не се е опитвал да влезе в Кулата, нали?

— Ако беше, щяхте да знаете или поне да сте открили телата ни, Майко Изповедник.

Калан пришпори ата си. Ник изпръхтя и продължи напред по хлъзгавия сняг. В подобни условия Калан му имаше пълно доверие и затова го остави сам да избира пътя си. Кара и Бердин се поклащаха с лекота на седлата си и я следваха. В конюшните на Двореца Кара бе дръпнала мундщука на коня си, бе погледнала животното в очите и му бе наредила да не й създава никакви проблеми. Калан изпита странното чувство, че жребецът разбра предупреждението.

Докато вървяха по моста, виждаха само високите каменни стени от двете му страни. Това бе добре, защото конете нямаха видимост към пропастта под тях. Калан беше сигурна, че Ник няма да се подплаши, но не знаеше как ще реагират другите два коня. Отвесните каменни стени се спускаха в зейнала пропаст, дълбока хиляди метри. Това бе единственият път към Магьосническата кула. Освен ако нямаш крила.

В снежната тъма, на фона на мастиленочерния планински масив, в който бе врязана постройката, се открояваше величественият й силует с внушителните стени от тъмен камък, с укрепленията, бастионите, кулите, свързващите пасажи и мостове. За хората, родени без магия, или онези, които не я разбираха, Кулата бе символ на директна заплаха.

Калан бе отраснала в Ейдиндрил и се бе качвала в зловещата сграда безброй пъти, много от които сама. Беше й позволено да го прави още от дете — както на всички млади Изповедници. Докато беше малка, магьосниците се закачаха с нея и я гонеха из коридорите, заливайки се от смях. Кулата й бе като втори дом — уютно, сигурно, спокойно и приветливо място.

Въпреки това Калан знаеше, че то крие и своите опасности — като всеки дом, който е достатъчно сигурно убежище, докато човек не прояви глупост да стъпи в огнището например. В Кулата също имаше места, където не бива да се припарва.

Когато поотрасна, престана да ходи там сама. При достигането на определена възраст за Изповедниците ставаше опасно да се движат без придружител където и да е. От момента, в който започнеха да приемат изповеди, те трябваше да са винаги под закрилата на своя магьосник.

С течение на времето започваха да си печелят врагове. Семействата на осъдените рядко можеха да повярват, че техният обичан близък е извършил жестоките престъпления, в които е обвинен, или пък търсеха отговорност директно от Изповедника за смъртната присъда — въпреки че знаеха, че Изповедниците са само средство за потвърждаване на справедливостта на взетото решение.

Опитите за покушения срещу Изповедници не бяха рядкост. Никога не липсваха хора — от най-обикновени простосмъртни до крале, — които да желаят смъртта на един Изповедник.

— Как ще преминем през щитовете без Господаря Рал? — попита Бердин. — Предишния път успяхме с помощта на неговата магия. Без него няма да можем.

Калан се усмихна окуражително на двете Морещици.

— Ричард не е знаел къде отива. Просто се е лутал из Кулата, воден от инстинкта си. Аз знам пътища, през които може да се мине, без да е нужно човек да притежава магия. Е, може да се наложи да преминем през някой и друг незначителен щит, предназначен да държи настрани хората от града. Но това не е проблем. Мога ли да мина аз, значи ще можете и вие — само трябва да се държим за ръце. Също както Ричард те е прекарал през най-мощните щитове.

Кара изсумтя недоволно. Беше се надявала щитовете да ги спрат.

— Кара, била съм в Кулата хиляди пъти. Мястото е напълно безопасно. Просто ще отидем до библиотеките. Както ти си моят закрилник навън, тук аз ще бъда твоят. Ние сме сестри по Агиел. Не бих допуснала да попаднеш на място, обладано от опасна магия. Не ми ли вярваш?

— Е, ами… да, вярно че си сестра по Агиел. Мога да имам доверие на сестра по Агиел.

Минаха под огромната падаща врата и навлязоха в територията на Кулата. От вътрешната страна на масивните обиколни стени снегът се топеше веднага щом докоснеше земята. Калан свали качулката от главата си. Зад стените бе приятно топло и уютно.

Изтърси снега от наметалото си и вдиша дълбоко свежия пролетен въздух, изпълвайки дробовете си с познатия, успокояващ аромат. Ник изцвили доволно.

Калан поведе двете Морещици по входната чакълена алея. Преминаха през сводестия отвор към тунела, минаващ под голяма част от Кулата. Докато вървяха, лампите, окачени на седлата на Кара и Бердин, обливаха овалните стени с мека оранжева светлина.

— Защо минаваме оттук? — попита Кара. — Господарят Рал ни прекара през онази голяма порта ей там.

— Знам. Точно затова се страхувате от Кулата. Прекарал ви е по изключително опасен маршрут. Аз ви водя по пътя, който обикновено използвах за влизане. Той е доста по-добър. Ще видите. Не е предназначен за външни посетители, а за хората, които живеят и работят тук. Гостите влизат през друга врата. Посреща ги часови, който изслушва желанията им.

Отвъд тунела трите коня забелязаха просторна тучна ливада. Чакълената пътека минаваше покрай стената, зад която бе официалният вход за Кулата. От другата страна ливадата бе ограничена с мрежа. Вляво оградата преливате към стената на Кулата. Отзад се намираха конюшните.

Калан скочи от седлото и отвори вратата. След това трите жени свалиха седлата и такъмите от конете си, пуснаха животните да пасат и да тичат на свеж въздух из ливадата.

Дванайсет широки гранитни стъпала, изгладени и заоблени през хилядолетията, водеха към стеснен вход, към семпла, но стабилна двойна врата на самата Кула. Кара и Бердин последваха Калан с лампи в ръце. Огромното фоайе погълна светлината, слабите пламъчета лизваха лекичко само най-близките колони и арки.

— Какво е това? — шепнешком попита Бердин. — Нещо като че ли капе.

— Тук няма… плъхове, нали?

— Всъщност това е фонтан — отвърна Калан и гласът й отекна в далечината. — И, Кара, да, в Кулата има плъхове, но не и там, където ви водя. Обещавам ти. Дай ми лампата си. Нека ти покажа красотата на тази страховита тъмница.

Калан взе лампата и се запъти към една от главните лампи, окачена на дясната стена. Можеше да отиде и без помощта на лампата — както бе правила често, — но й трябваше огън. Откри главната лампа, отмести назад високото й стъкло и я запали от лампата на Кара.

Фитилът се запали. Останалите лампи в стаята засвистяха последователно и също пламнаха. Бяха стотици, запалваха се по една, по две, от двете страни на помещението — Всяко „фсст“ биваше последвано почти веднага от следващо, щом пламъкът на главната лампа достигнеше до поредната. Помещението ставаше все по-светло.

За броени секунди фоайето грейна, обляно в меката жълто-оранжева светлина на лампите. Кара и Бердин зяпнаха.

Стъкленият прозорец на трийсетина метра над главите им сега беше тъмен, но денем през него нахлуваха слънчеви лъчи, които изпълваха помещението с топлина и светлина. Нощем при чисто небе човек можеше да загаси лампите и да се любува на звездите или да остави лунната светлина да облива залата.

В центъра на теракотения под имаше фонтан във формата на лист. Водата се изстрелваше на пет метра нагоре от най-горната купа и се спускаше последователно в уголемяващите се мидовидни легенчета, за да достигне до равномерните отвори на най-долното и оттам да полети в съвършена дъга към малкия басейн в основата. Фонтанът бе заобиколен от ниска стена от белезникавобял мрамор, която бе на достатъчно разстояние, за да служи за пейка.

Бердин прекрачи едно от петте стъпала на стълбата, обикаляща около помещението.

— Прекрасно е — удивено прошепна тя.

Кара оглеждаше величествените колони от червен мрамор, поддържащи балкончета с арки под тях, които обикаляха овалната зала. На устните й блестеше усмивка.

— Няма нищо общо с мястото, където ни заведе Ричард — смръщи чело Морещицата. — Лампите. Това беше магия. Тук има магия. Нали обеща да ни държиш далеч от всяка магия.

— Обещах да ви предпазвам от опасна магия. Лампите са нещо като щит, но с обратно въздействие. Вместо да държи хората надалеч, той ги примамва, помага им да влязат и ги посреща с добре дошли. Това е приятелски настроена магия, Кара.

— Приятелски. Да бе.

— Хайде, не сме дошли на разходка. Чака ни работа.

Калан ги поведе към библиотеките по изящни, топли коридори, а не по ужасяващия път, по който бяха минали преди. Сблъскаха се само с три щита. За Калан не бе проблем да премине, а с нейна помощ успяха и Кара, и Бердин, макар и мърморейки срещу гъделичкащото усещане.

Тези щитове не охраняваха опасни места и затова бяха по-слаби от другите в Кулата. Имаше например такива, през които Калан не можеше да минава — като онези, през които я пренесе Ричард, за да отидат при Плъзгата. Въпреки това тя предполагаше, че има и друг начин да се стигне дотам. Ричард бе преминал през щитове, за които тя не бе чувала някой магьосник някога да е прекосявал.

Стигнаха до разклонение, пресичащо коридор от бледорозов камък. На места се виждаха разширения към просторни зали, обиколени с пейки за разговори или четене. Зад двойна врата се намираше библиотеката.

— Идвала съм тук — каза Бердин. — Спомням си.

— Да. С Ричард, но по друг път.

Калан продължи до осмата читалня и отвори двойната врата към библиотеката в дъното. С лампата на Кара запали главната лампа и както предишния път, останалите също се запалиха, изкарвайки помещението от потискащата тъмнина. Подът бе с лакирано дюшеме, стените — в същия цвят дъбова ламперия. Денем стъклените прозорци на стената в далечния край къпеха стаята в светлина и осигуряваха прекрасна гледка към Ейдиндрил. Сега, през снежната пелена, Калан само от време на време мерваше по някоя светлинка.

Тръгна по пътеката между редиците маси и етажерките с книги, търсейки. Само в тази зала имаше сто четиридесет и пет лавици с книги. Стаята бе снабдена с удобни столове за четене, но тази вечер щяха да имат нужда по-скоро от масите, за да стоварват там книгите.

— Значи това е библиотеката — каза Кара. — В Д’Хара, в Народния дворец, имаме много по-просторни.

— Това е само една от двадесет и шестте еднакви зали. Мога само да гадая колко книги има в Кулата — отвърна Калан.

— Тогава как смяташ да открием каквото ни трябва? — попита Бердин.

— Не вярвам да е чак толкова трудно. Понякога библиотеките могат да ти се струват наистина объркващи. Познавах един магьосник, който прекара целия си живот в търсене на нещо, което знаеше, че се намира тук. Така и не го откри.

— Тогава ние как ще успеем?

— Ами има си класификации. Например книги с езици. Мога да ви покажа всички книги, описващи определен език. Те са различни от книгите за магия например и затова се държат на друго място, подредени и описани. Нямам представа как са организирани книгите с магии и пророчества. Както и да е. В тази библиотека се пазят някои записки — като например от съдебните процеси. Не съм ги чела, но съм учила за тях.

Калан се обърна и ги поведе между две етажерки. Някъде към средата на дългата петнайсетина метра пътека спря.

— Ето ги. По написаното на гръбчетата им виждам, че са на различни езици. Кара, ти се заеми с тези на твоя език. Бердин, за теб са високо Д’Харанските.

Трите започнаха да подбират книгите от полиците и да ги отнасят към масите, разпределяйки ги на три купчини. Не бяха чак толкова много, колкото се бе опасявала Калан. Бердин бе отделила само седем, Кара петнадесет, а Калан единадесет — на различни езици. За Бердин, макар да имаше най-малко книги, щеше да е трудно да ги прегледа бързо поради сложността на високо Д’Харанския език. Калан говореше перфектно доста езици, така че щеше да помогне на Кара веднага щом привърши със своята купчина.

Още със започването разбра, че работата ще е доста по-лесна, отколкото си бе представяла. Всеки процес започваше с изложение на престъплението, така че можеха спокойно да елиминират онези, които не бяха свързани с Храма на ветровете.

Имаше всякакви обвинения — от кражби на ценни предмети до убийства. Една чародейка бе обвинена в правене на заклинание, но по-късно оправдана. Дванадесетгодишно момче бе подведено под съдебна отговорност, задето станало инициатор на бой, в който друго момче си счупило ръката. И тъй като първото момче използвало магия, за да постигне целта си, наказанието му беше лишаване от право на обучение за една година. Магьосник бе обвинен в пиянство за трети път — предишните наказания се бяха оказали безсилни да сложат край на недостойното му поведение. Бе признат за виновен и осъден на смърт. Присъдата бе изпълнена два дни по-късно — веднага щом изтрезнял.

Обикновено на пияните магьосници не се гледаше със снизхождение. Напротив, към тях се отнасяха сурово поради реалната опасност, която криеха — можеха в несъзнателното си състояние да причинят масови погроми и дори смърт. Самата Калан бе виждала мъртвопияни магьосници един-единствен път.

Записките върху процесите бяха увлекателни, но тя се стараеше да не забравя целта на посещението им и бързо-бързо прелистваше книга след книга, търсейки каквото и да е споменаване на Храма на ветровете или групово обвинение в престъпление. Другите две жени също напредваха бързо. След час Калан бе приключила с единадесетте си книги, на Бердин й оставаха още три, а на Кара — шест.

— Открихте ли нещо? — попита Калан.

Кара повдигна вежди.

— Запис от процеса срещу магьосник, който обичал да си вдига робата пред жени на Пазарната улица и да им заповядва да „целунат дракона“. Не предполагах, че магьосниците са способни да се забъркват в такива неща.

— Те са хора като всички други.

— Не, не са като всички други. Те притежават магия — възрази Кара.

— И аз притежавам магия. Ти откри ли нещо, Бердин?

— Не, не и каквото търсим. Само обикновени престъпления.

Калан посегна към една от книгите на Кара, до която тя не бе стигнала, но се сепна.

— Бердин, ти си слизала долу при Плъзгата.

Бердин потръпна демонстративно и избоботи гърлено в знак на отвращение:

— Не ми напомняй.

Калан присви очи, опитвайки се да си припомни как изглеждаше стаята. Ясно си спомняше костите на Коло, Плъзгата, но всичко друго в стаята й беше като в мъгла.

— Бердин, помниш ли да е имало някакви книги вътре?

Бердин загриза крайчеца на нокътя си и присви очи съсредоточено.

— Помня, че дневникът на Коло беше отворен на масата. Имаше и мастилница с перодръжка. Помня още костите на Коло, на земята край стола, повечето му дрехи бяха изгнили отдавна. Коженият колан все още се виждаше на мястото на кръста му.

И Калан помнеше това.

— Но да помниш дали имаше книги по рафтовете?

Бердин продължи да мисли и след малко отсече:

— Не.

— Не, нямаше, или не, не помниш?

— Не, не помня. Господарят Рал наистина бе превъзбуден от намирането на дневника. Каза, че това било по-различно от книгите в библиотеката, и разбра, че е намерил каквото търси — нещо различно. Веднага след това си тръгнахме.

Калан се изправи.

— Вие двете довършете работата тук. Ще отскоча да погледна, просто за да сме сигурни.

Кара се изправи рязко и столът й изскърца в пода.

— Идвам с теб.

— Долу има плъхове.

Кара я изгледа ядосано и вдигна ръка на хълбока си.

— Виждала съм плъхове. Идвам с теб.

Калан помнеше историята на Кара за преживяванията й с плъхове.

— Кара, няма нужда. В Кулата не ми е необходима твоята закрила. Навън да, но тук познавам опасностите по-добре от теб. Нали ти обещах, че няма да припарваш до опасна магия. Долу има такава.

— Тогава опасността се отнася и за теб.

— Не, защото аз я познавам, а ти не. Опасността ще е за теб, не за мен. Израснала съм тук. Майка ми лично ме е пускала да обикалям Кулата още като малка, за да науча какви опасности има и как да ги избягвам. Знам какво правя.

Моля те, остани с Бердин и довършете работата по книгите. Това ще ни спести време, което е важно. Колкото по-скоро открием каквото търсим, толкова по-скоро ще се приберем в Двореца, за да бдим над Ричард. Това е истинската ни грижа.

Кара пристъпи от крак на крак, кожената й униформа проскърца.

— Сигурно по-добре от мен знаеш какви опасности крие това място. А за прибирането у дома си права. Там ни чака Надин.