Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (49)

Четиридесет и осма глава

Беше късно и в тъмното хората по улиците не я разпознаваха. Без обичайната си свита от стражи нямаше защо да я оглеждат подробно, нищо не им подсказваше, че може да е Майката Изповедник. Толкова по-добре. Майката Изповедник имаше врагове. Повечето гледаха да се разминават отдалеч — както с всички други минувачи, — опасявайки се от зараза.

Както й бе споменала Кара, бъкаше от шарлатани, предлагащи отвари за предпазване от чума или лекове за лечение на заразените. Други обикаляха улиците с подноси, закачени за връзки през шията, отрупани с магически амулети срещу болестта. Калан си спомни, че бе виждала също предприемчиви продавачи да предлагат същите амулети като сигурно средство за намиране на съпруг или съпруга или пък за смайване на невярна половинка. Старици с малки щайги или зад прости дървени щандове продаваха резбовани плочки, обвити със заклинания, които да се окачват над прага на къщата, предпазвайки я от болестта. Въпреки късния час бизнесът явно вървеше. Продавачите на месо хвалеха на висок глас качествата на стоката си, обяснявайки, че е проводник на здраве, ако се яде редовно, разбира се.

Калан би пратила войници да разгонят находчивите измамници, но знаеше, че подобен акт би бил посрещнат враждебно от купувачите. Ако изпрати армията срещу тези смешни практики, отчаяните хора ще започнат да приказват как властимащите искат да забранят продажбата на лекове, за да се заразят достопочтените. Напук на здравия разум мнозина вярваха, че управниците винаги желаят злото на народа. Де да знаеха истината.

Ако Калан се разпоредеше да се спре продаването на тези „лекове“, те щяха да минат на черния пазар и да вървят на по-високи цени. Независимо от неопровержимата безполезност на подобни средства за предпазване от болестта, хората щяха да започнат да говорят за невероятните им качества.

Първото правило на магьосника: хората са готови да повярват на всяка лъжа или защото искат да я приемат за истина, или защото се страхуват, че е. Жителите на Ейдиндрил бяха отчаяни, а ги чакаха още по-тежки дни. Мнозина бяха готови да повярват.

Калан се опита да си представи какво би направила, ако Ричард се зарази. Дали би била достатъчно отчаяна, че да повярва на подобни шарлатании, надявайки се, пряко всяка надежда, че това ще го спаси? Понякога надеждата бе единственото, с което разполага човек. Макар и напълно безпочвена, Калан не можеше да им отнеме тази надежда. Това бе всичко, което имаха — всичко, което можеха да направят.

От Калан и Ричард зависеше да сторят необходимото за спасяването на тези хора.

Познатият разкош на Двореца я погълна, тя забърза, за да намери по-скоро Ричард. Нещо я сепна и тя се спря пред двойната врата, водеща към голямата зала за официални визити. Помещението бе боядисано в успокояващо синьо, с тъмносини завеси, спускащи се от високите, тесни прозорци. Гранитният под бе украсен със звезда от по-тъмен и по-светъл камък, излъчваща енергия от центъра на залата. В ъгъла се издигаха черешови постаменти, върху които имаше лампи, обливащи вътрешността й с мека светлина. Масата, върху която някога се сервираше почерпка за гостите, сега бе осеяна с безразборно залепени свещи.

Вниманието на Калан бе привлечено от гласа на Дрефан. Той стоеше вдясно, пред масата със свещите, заедно с петдесет-шейсет души, насядали с кръстосани крака пред него, които го слушаха със затаен дъх. Говореше им за здравето, за това как тялото трябва да се държи във форма, като не се губи връзката с вътрешното аз.

Повечето му слушатели кимаха несъзнателно, потънали в обясненията за това как — като допускат нездравословни помисли и действия — отварят вратата на болестите, които нахлуват безпрепятствено в тялото им. Каза им, че Създателят ги е благословил с възможност да побеждават нещастия като чумата, стига само да живеят в съгласие с природата, да ядат правилните храни, които ще засилят аурите им, укрепващи тялото, и използвайки вътрешното си око, за да насочват потока от енергийни полета към правилното им функциониране в хармония с цялото.

Много от нещата, които говореше, звучаха приемливо — да не се ядат храни, които причиняват главоболие, тъй като това обърква способностите на мозъка да регулира тялото; да не се ядат храни, които причиняват болки и тежест в червата, тъй като това обърква способностите на тялото да смила добрата и полезна храна. Да не се ядат тежки храни непосредствено преди сън, защото това — обърква способността на тялото да се възползва от почивката си, необходима му, за да остане силно. Говореше им как всички тези неща укрепват аурите, вдъхват сила и запазват здравето.

Хората се дивяха на способността на Дрефан да говори тъй просто, че всички да го разбират. Сякаш досега са били слепи и току-що са прогледнали за пръв път. Гледаха го с немигащи очи, а той продължаваше да говори, обясняваше им, че в човека има сили, позволяващи му да контролира тялото си, че болестите могат да ни победят само ако им се дадем. Изброяваше билки и храни, прочистващи отровите от тялото така, че то да се почувства здраво и укрепнало — може би за пръв път от раждането си.

Тези хора не слушаха брата на Господаря Рал. Слушаха Дрефан Рал, Първия свещеник на Рауг’Мос.

Всички като един последваха инструкциите на Първия свещеник, щом той им каза да затворят очи и да вдишат през ноздрите си дъха на живота и здравето и да изпълнят с него вътрешната си същност, използвайки коремните си мускули. Обясни им как да го насочат да достигне дълбоко до източника на силата на уникалната аура на всеки, да извлекат отровите от най-далечните, най-тъмни кътчета на съществата си и да ги издишат през устата си, за да бъдат заменени от обновителния дъх на живота, отново поет през ноздрите.

По-добре е, помисли си Калан, да идват при Дрефан за съвет, който може наистина да им помогне или поне звучи сякаш няма да им навреди, отколкото да прахосват спестяванията си в купуване на фалшива надежда, продадена им от шарлатаните на улицата. Да обръщат внимание на нуждите на тялото си, грижейки се за него със здрава храна и почивка, й се стори полезен съвет.

Докато всички поемаха през ноздрите си бавни, дълбоки порции въздух, Дрефан извърна глава и закова очите си — очите на Мрачния Рал — върху Калан. Сякаш отдавна знаеше, че тя стои пред вратата и го гледа. Усмихна й се сърдечно и усмивката му грейна и в сините очи. Тя разбра защо му се доверяваха тези хора. Наложи си да отвърне на поздрава му с тънка усмивка.

Спомни си, че с Шота си бяха говорили за това колко е трудно човек да прогони неприятните спомени от главата си. Прииска й се да забрави ръката на Дрефан между краката на Кара.

Дрефан се опитваше да помогне на тези хора. Правеше всичко, което е по силите му, за да спре чумата. Той беше велик лечител — Първият свещеник на Рауг’Мос. Опита се да замени спомена за ръката му между краката на Кара с мисълта за това как същият този мъж успокояваше и утешаваше болните дечица.

Тогава Дрефан й бе обяснил защо го прави — защо постъпва така с Кара. Беше спасил живота й. Морещица, крещяща от болка, а после изгубила съзнание, а Дрефан я бе върнал в света на живите. Ричард намираше спокойствие при Дрефан — както и всички останали. Калан прекъсна визуалния си контакт с него и продължи нататък към Ричард.

* * *

Тристан Башкар, посланикът на Джара, отседнал в Двореца на Изповедниците в очакване на знаци от звездите, преди да обяви капитулацията си, се появи на един балкон. Отметна по навик наметалото си и отпусна длан на хълбока си. Зловещият нож, закачен на колана му, проблесна. Често по време на разговор той имаше навика да вдига крака си на стол или табуретка и да отпуска длан на коляното си. Това даваше възможност на събеседниците му да забележат и ножа, втъкнат в ботуша му.

Колкото по-често Калан срещаше Тристан в Двореца и усещаше лукавите му очи върху себе си, толкова повече се дразнеше от присъствието му. Ако съществуваше мъж с по-детинско държание, Калан не го познаваше.

Тристан я наблюдаваше мълчаливо, тя продължи забързано по пътя си. Беше доволна, че е горе на балкона, така че не й се наложи да губи време в словесни игрички с него.

Улик и Иган я изгледаха с почуда, щом тя прелетя покрай тях, потъвайки във вратата на малката стаичка, където Ричард обичаше да чете дневника на Коло. Намери го седнал, хванал главата си с ръце, с пръсти, заровени в косата, да чете книга, отворена на писалището. Две свещи и една лампа, поставени отстрани на плота, му осигуряваха светлина, а ароматен огън от брезови цепеници стопляше уютното помещение. Наметалото му почиваше върху близкия стол, но мечът бе на кръста му.

Вдигна поглед. Щом я видя, скочи. Без златотканото си наметало приличаше на огромна черна сянка, плъзгаща се през стаята. Преди да е успял да каже нещо, Калан се хвърли в прегръдките му.

Притисна лице в гърдите му и го прегърна с всичка сила.

— Моля те, Ричард, не ми крещи. Моля те, прегърни ме. — Сълзи заседнаха в гърлото й. — Моля те, не казвай нищо, просто ме гушни.

Близостта му я опияни. Фактът, че всеки път, щом го види, разбира колко много го обича и колко има нужда от него, не преставаше да я изумява.

Ръцете му я обгърнаха успокоително. Тя се заслуша в пращенето на огъня, в туптенето на сърцето му до ухото си. В сигурното убежище на силните му ръце почти си представи, че всичко е наред, че двамата имат бъдеще.

Спомни си думите на майка си.

Изповедниците нямат любов. Те имат дълг.

Вкопчи се в ризата му, борейки се неуспешно да спре сълзите си. Той я прегръщаше и я галеше по косата. Тя го бе помолила да я прегърне и да не казва нищо и той правеше точно това. От това се почувства още по-зле.

Той трябва да има въпроси към нея. Трябва да иска да й каже нещо, да сподели колко щастлив се чувства, че се е върнала жива и здрава, да й каже колко се е притеснявал, да я попита къде е била и какво е намерила, да й разкаже, за собствените си открития, да й крещи. Но не го правеше. Вместо това, без да се възпротиви, изпълни желанието й, потискайки всички свои, избутвайки ги на втори план, след нейните.

Как ще живее без любовта му? Как ще диша? Как ще, се накара да продължава напред, докато остарее и най-накрая изпълни дълга си, за да може спокойно да умре?

— Ричард… Толкова съжалявам, че писмото ми се получи тъй заплашително. Не исках да те заплашвам. Кълна, се. Просто исках да знам, че си на сигурно място. Толкова, съжалявам, ако съм те наранила…

Той я стисна малко по-силно и я целуна по главата. Прииска й се просто да умре в ръцете му — в същия този миг. Да не трябва да се изправя пред дълга си, пред обречеността на бъдещето, пред обречеността на това да загуби Ричард.

— Как е кракът ти? — попита тя.

— Кракът ми ли?

— Кара ми каза, че си се ударил в някакъв стол.

— О! Кракът ми е добре. Столът умря, но не мисля, че е страдал.

Въпреки всичко Калан се засмя. Погледна през сълзи нежната му усмивка.

— Добре, мисля, че прегръдката ти ме съживи. Вече можеш да ми крещиш.

Вместо това той я целуна. Усещането на ръцете му около тялото й бе зашеметяващо. Преживяването в Плъзгата по нищо не можеше да се сравни с това удоволствие.

— И така — каза накрая той, — какво имаха да ти казват духовете на нашите предци?

— Духовете на нашите… откъде знаеш, че съм била при Калните?

Ричард я погледна смутен.

— Калан, цялото ти лице е боядисано, за да могат предците ни да те виждат на Съвещанието. Нима мислиш, че не бих забелязал?

Калан докосна с пръсти челото си, бузата си.

— Толкова бързах, че дори не съм забелязала. Не е чудно, че хората ми хвърляха толкова странни погледи.

Докато летеше през Двореца към Ричард, три различни жени от персонала й бяха предложили баня. Сигурно всички са си помислили, че е полудяла.

Ричард стана сериозен, спря очи на кръста й.

— И така, какво имаха да ти казват духовете на предците ни?

Калан се стегна. Килна глава на една страна и посочи ножа, вързан за ръката й.

— Духът на дядо ме повика чрез костения нож. Трябваше да говори с мен. Каза ми, че чумата не върлува само в Ейдиндрил. Обхванала е цялата Средна земя.

Ричард настръхна.

— Мислиш ли, че е вярно?

— Старейшина Брегиндерин беше с белези по краката. Вероятно вече е починал. Група деца от Калните съобщили, че край селото обикаляла някаква жена. Показала им нещо с цветна светлина — същото, за което ни разказа Лили. Едно от децата вече е мъртво. Сестра Амелия е била там.

— Добри духове — прошепна Ричард.

— Става по-лошо. Духът ми показа други места, които познавам в Средната земя. Каза, че чумата се е разпространила и по тях. Показа ми какво ще се случи, ако не бъде прекратена епидемията. Цялата земя ще бъде пометена. Малцина ще оцелеят. Духът ми каза, че от магия, открадната от Храма на ветровете, е започнала чумата, но че епидемията сама по себе си е съвсем истинска, не е магия. Джаганг е използвал магия, по-мощна, отколкото може да му побере главата. Ако бъде оставена да върлува безпрепятствено, чумата постепенно ще обземе и Стария свят.

— Това не е голямо утешение. Духът каза ли ти как Джаганг е откраднал магията от Храма на ветровете?

Калан кимна и извърна очи от неговите.

— Беше прав за червените луни. Било е предупреждение, че Храмът на ветровете е нападнат.

Калан му разказа за Коридора на предателя и как Сестра Амелия е успяла да премине по пътеката. Предаде му и останалата част от срещата си с духа на дядото на Чандален, опитвайки се да си припомни колкото се може повече, включително и това, че Храмът е поне отчасти разумно същество — също както бе предположил Ричард.

Той се облегна с една ръка на камината и се загледа в огъня. Прехапа долната си устна, слушайки я търпеливо. Калан продължи с казаното от духа, че за да спрат чумата, трябва да влязат в Храма на ветровете, който съществува едновременно и в двата свята. Че и добрите, и лошите духове са забъркани в това.

— А не ти ли спомена дали не би могъл да ни помогне да влезем в Храма?

— Не — отвърна Калан. — Всъщност това не го интересуваше. Каза, че Храмът сам ще ни посочи какво трябва да се направи. Шота ми каза същото.

Потънал в мисли, Ричард кимна, осмисляйки казаното. Калан сключи пръсти и зачака.

— А Шота? — най-сетне попита той. — Какво стана с нея?

Калан се поколеба. Знаеше, че трябва да му разкаже поне част от историята, но не искаше да споделя с него всичко, което Шота й бе казала.

— Ричард, не мисля, че Шота се опитва да ни създаде неприятности.

Той я погледна през рамо.

— Тя изпраща Надин да се омъжи за мен, а според теб това не е неприятност?

Калан се покашля в юмрук.

— Всъщност не е съвсем точно, че Шота е изпратила Надин.

Ричард не сваляше от нея пронизителния си поглед на хищна птица, така че тя продължи:

— Съобщението за ветровете, които те преследват, не е било нейна идея. Храмът на ветровете ти го е изпратил чрез нея — също както получи съобщение от устата на починалото момче. Шота не се е опитвала да ни причини зло.

Ричард свъси чело.

— Какво друго ти каза вещицата?

Калан сключи пръсти зад гърба си. Извърна очи от пронизителния му поглед.

— Говорих с нея. Говорихме си истински. Шота не е толкова… зла, колкото си мислех. Призна, че не иска да си имаме дете, но не защото се опитва да ни раздели. Тя притежава таланта да вижда в бъдещето и просто споделя с нас видяното — за да се опита да ти помогне. Тя е просто вестител. Не тя определя хода на събитията. Каза същото, което ми каза и духът на дядо — че чумата е задействана от магия, а не е избухнала от само себе си.

Ричард я стисна за рамото.

— Тя изпрати Надин да се омъжи за мен! Изпрати Надин да ни раздели! Опитва се да вдигне стена помежду ни, а ти си се поддала на номерата й!

Калан се дръпна назад.

— Не, Ричард, ти разсъждаваш погрешно, както аз преди. Духовете ти изпращат невеста. Шота е могла да въздейства единствено на това коя да бъде тя. Използвала е влиянието си, за да определят Надин да бъде тази невеста. Шота казва, че вижда как ти се жениш за невестата, пратена от духовете, и че е искала поне да е някоя, която познаваш. Просто се опитва да облекчи болката ти.

— И ти й вярваш? Да не си се побъркала?

— Ричард, причиняваш ми болка, престани да ме стискаш.

Той я пусна.

— Извинявай — измърмори и се оттегли към огнището.

Калан виждаше как скулите му изпъкват, докато стиска зъби.

— Нали ти била казала същото като духа? Помниш ли дословно думите й?

Калан трескаво се опитваше да отсее онова, което знаеше, че трябва да му каже, от онова, което не искаше той да узнае. Осъзна колко глупаво е да се опитва да укрие информация от Ричард. Но веднага си каза, че ако в един момент се наложи, винаги може да му каже всичко. А ако може да скрие част от нещата…

— Шота каза, че не сме чули последното съобщение от ветровете. Щели сме да получим още едно, свързано с луната.

— Свързано с луната ли? Как?

— Не знам. Също както при духа, въпросът „как“ явно не бе важен за нея. Каза, че новото съобщение от луната ще води след себе си последици. Според нея не бива да го пренебрегваме или подценяваме.

— О, така ли. И уточни ли защо?

— Каза, че бъдещето ни и бъдещето на всичките тези невинни хора виси на това. Че това е единственият ни шанс да изпълним дълга си да спасим живота на невинните хора които не могат да си помогнат сами.

Ричард я погледна. Сякаш се бе изправила пред погледа на самата смърт. Гледаше я с онези очи — като на Дрефан. Като на Мрачния Рал.

— Казала ти е и още нещо, което криеш от мен. Какво е? — изръмжа той.

Не говореше Ричард. Говореше Търсачът. В този момент разбра защо всички се страхуват от Търсача: той бе законът в самия себе си. Тези сиви очи я пронизваха.

— Ричард — прошепна тя. — Моля те, не искай това от мен.

Огненият блясък в погледа му прогори душата й.

— Какво ти каза?

Калан преглътна, задъхвайки се от ужас. Усети по лицето й да се стичат горещи сълзи.

— Шота вижда бъдещето — чу се да казва Калан, въпреки че бе решила да мълчи. — Видяла е, че ще се ожениш за друга. Използвала е влиянието си, за да е жена, която познаваш. — Под погледа му не бе възможно да мълчи. — Не е могла да въздейства на избора на онзи, за когото ще се омъжа аз. Аз също ще се омъжа. Не ти ще бъдеш моят съпруг.

За миг Ричард остана като вцепенен — затишие пред буря. Изведнъж изтръгна кожената препаска през главата си и захвърли меча на стола.

— Ричард, какво правиш?

И тръгна. Стигна до вратата. Калан му препречи пътя. Сякаш се опитваше да спре разярена планина.

— Ричард, какво си намислил?

Той я сграбчи за кръста, вдигна я и я отстрани от пътя си, сякаш не бе повече от хлапе на пътя му.

— Да я убия.

Калан го хвана за кръста изотзад, опитвайки се да го спре. Не го забави повече от комар. Остави меча си, защото не можеше да пътува в Плъзгата с магията на Меча на истината.

— Ричард, Ричард, моля те, спри!

Той се закова на място и извърна разярения си поглед към нея. Гласът му прозвуча като гръм.

— Какво!

— Ричард, мислиш ли, че съм глупава?

— Разбира се, че не.

— Тогава смяташ ли, че искам да се омъжа за другиго?

— Не.

— Ричард, трябва да ме чуеш. Шота ми каза, че е видяла бъдещето. Не тя измисля бъдещето, просто го вижда разказа ми всичко, за да можем да използваме видяното в наша полза.

— Вече се възползвах от цялата „помощ“ на Шота, която възнамерявах да получа. Стига ми толкова. Стигна твърде далеч. Ще й бъде за последно.

— Ричард, трябва да решим какво да правим. Трябва да направим всичко възможно, за да спрем тази чума. Видя болните, умиращи деца. Духът на дядото на Чандален ми показа още безброй мъртви деца — всякакви мъртви хора. Ако направиш каквото си си наумил, бъдещето ще стане настояще. Искаш ли тези деца и техните родители да погинат, защото си отказал да използваш главата си?

Юмрукът му стискаше някакво украшение, овесено на врата му. Калан установи, че не го е виждала досега.

Макар мечът да не бе на кръста му, магията го изпълни. Беше се превърнал във врящ казан, преливащ от смъртна ярост. Смъртта танцуваше в очите му.

— Не ме интересува какво казва Шота. Няма да се оженя за Надин. Нито пък ще стоя и ще гледам как ти…

— Знам — прошепна тя. — Ричард, знам как се чувстваш. Как си мислиш, че се чувствам аз? Но, моля те, използвай главата си. Така няма да променим онова, което ми каза Шота. Винаги си повтарял, че бъдещето все още не е решено, че не можем да се примиряваме с казаното от Шота и да действаме според него. Винаги си повтарял, че не можем да си позволим да вярваме на думите й и да я оставяме да направлява действията ни.

В очите му пламтеше смъртоносна ярост.

— Ти си й повярвала.

Калан въздъхна дълбоко, мъчейки се да дойде на себе си.

— Повярвах, че е видяла бъдещето. Ричард, не си ли спомняш, че тя ни каза, че ще те докосна със силата си? И как се развиха нещата. Шота беше права, но не се стигна до ужасяващото събитие, от което се страхувах. Това, че те докоснах, ни събра, направи възможна любовта ни.

— Как е възможно това, че ще се омъжиш за друг, да се окаже за добро?

Калан внезапно разбра за какво бе всичко това: той ревнуваше. Никога не го бе виждала изпълнен с по-силна ревност. Но беше точно това — яростна ревност.

— Ще те излъжа, ако ти кажа, че знам — Тя го стисна за широките рамене. — Ричард, аз те обичам и това е истината. Никога не бих могла да обичам никого другиго. Вярваш ми, нали? Повярвах на любовта ти към мен и знам, че не обичаш Надин. Не ми ли вярваш? Не ми ли вярваш?

Той видимо охладня.

— Разбира се, че ти вярвам. Наистина ти вярвам — на мястото на яростта в очите му се появи объркване, отчаяние. Пусна амулета, който стискаше в юмрука си.

— Но…

— Няма но. Ние се обичаме. И това е всичко, което има значение. Каквото и да се случи, трябва да си вярваме. Ако не си вярваме един на друг, това ще ни погуби.

Той най-сетне я придърпа към себе си. Тя разбираше болката му. Изпитваше същата. Нейната дори бе по-страшна, защото не мислеше, че има начин да се измъкнат от предсказанието на Шота.

Калан взе в ръка странния амулет от врата му. В средата, заобиколен от плетеница от сребърни и златни линии, имаше рубин във формата на сълза, с големината на нокът.

— Ричард, какво е това? Откъде си го взел?

Той взе златно-сребърния предмет от ръката й и се вгледа в него.

— Символ — като другите, които нося. Намерих го в Кулата.

— В енклава на Първия магьосник?

— Да. Бил е част от това облекло, но за разлика от другите неща, го намерих в енклава на Първия магьосник. Мъжът, който го е носил, е бил Пръв магьосник по времето на Коло. Наричал се е Баракус.

— Кара ми каза, че си намерил записките от процеса. Как беше вътре?

Ричард отмести поглед.

— Беше… прекрасно. Не ми се тръгваше.

— Научи ли вече нещо от книгата?

— Не. На високо Д’Харански е. Бердин работи над дневника на Коло. Аз се заех с тази книга. Но успях да започна едва преди около час. Не съм напреднал много. Бях твърде разтревожен за теб, за да мога да мисля за каквото и да е друго.

Калан докосна амулета на врата му.

— Знаеш ли какво символизира?

— Да. Рубинът представлява капка кръв. Това е символното представяне на значението на първичния декрет.

— Първичен декрет?

Гласът му някак се отдалечи, сякаш заговори на себе си, не на нея.

— Означава само едно нещо, което е всичко — пронизвай. Веднъж решил да влезеш в бой, пронизвай. Всичко друго минава на заден план. Пронизвай. Това е задължението ти, целта ти, затова изпитваш глад. Няма по-важно правило, нищо, което да превъзхожда това. Пронизвай.

Думите му смразиха кръвта в жилите й. Той продължи:

— Линиите изобразяват танца. Пронизвай от дълбините, не защото си объркан. Пронизвай врага колкото се може по-бързо и изненадващо. Пронизвай със сигурна ръка. Пронизвай решително, категорично. Пронизвай в силата му. Промъкни се през пукнатините в защитата му. Пронижи го. Пронижи го до дъно. Не му позволявай да диша. Смажи го. Пронижи го без милост, до дълбините на духа му. Това е равновесието на живота и смъртта. Това е танцът със смъртта. Това е законът, по който живее магьосникът-войн — иначе е мъртъв.