Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Temple of the Winds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (16.01.2007)
Корекция
GeOrg (август 2008)
Сканиране
Пламен Матеев
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

1 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1998

 

 

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

2 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от GeOrg
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Четиринадесета глава

Единственият звук в иначе мъртвешката тишина беше равномерното чук, чук, чук на нокътя на Ричард по богато орнаментирания предпазител на дръжката на меча му. Лакътят на другата му ръка беше отпуснат върху полирания плот на масата, а главата му висеше, подпирана от показалеца върху слепоочието и палеца под брадичката. Запазвайки спокойното изражение на лицето си, той правеше всичко възможно да контролира гнева си. Беше бесен. Този път бяха преминали границата и го знаеха.

Беше прехвърлил мислено цял списък с възможни наказания и ги бе отхвърлил всичките — не защото бяха твърде тежки, а защото знаеше, че няма да има полза от тях. Накрая се спря на истината. Нямаше нищо по-сурово и по-въздействащо от истината.

Пред него се бяха подредили в редица Бердин, Райна, Улик и Иган. Стояха вдървени, с очи втренчени в някаква точка над главата му, отвъд масата. Намираха се в малката стаичка, която използваше за срещи, за четене и за други работи. Встрани от масата висяха неголеми картини с идилични пейзажи, но от прозореца зад гърба му, откъдето нахлуваха косите лъчи на сутрешното слънце, сърдито го гледаше Магьосническата кула.

Само час след завръщането му в Ейдиндрил му бе достатъчен, за да разбере какво се е случило от заминаването му предишната нощ досега. И четиримата му гардове бяха пристигнали в града още преди изгрев-слънце. Беше им заповядал да се върнат веднага след като Райна и Иган се бяха промъкнали в лагера, им миналата нощ. Бяха се надявали, че няма да ги върне посред нощ. Грешаха. Строги както обикновено, очите му този път им намекваха, че никой не може да се осмелява да престъпи негова заповед.

Ричард също се бе завърнал доста по-рано от планираното. Бе показал на войниците дъбовата гора, беше им обяснил какво да берат, а после вместо да остане да надзирава работата им, бе поел сам обратно към Ейдиндрил още преди изгрев-слънце. След видяното през нощта бе твърде притеснен, за да го хване сън, и искаше да се върне в Ейдиндрил възможно най-бързо.

Потрепвайки с пръст по масата, гледаше потящите се пред него гардове. Бердин и Райна бяха облечени в кафявите си кожени одежди, дългите им плитки бяха разрошени от дългата устремна езда.

Двамата огромни руси мъжаги Улик и Иган бяха в униформите си от тъмна кожа, с ризници и широки колани. Огромните метални плочи на гърдите им бяха прилепнали за телата им като втора кожа и очертаваха мускулестите им силуети. В средата се виждаше орнаментираният символ „Р“ — Домът Рал, под него — два кръстосани меча. Около ръцете им, точно над лактите, имаше златни препаски с остри шипове върху тях — оръжия за ръкопашен бой.

Никой Д’Харанец, освен личните гардове на Господаря Рал, не носеше такива оръжия. Те всъщност бяха повече от оръжия — най-редките, най-големи символи на почит, спечелвани незнайно как.

Ричард бе наследил властта над хора, чиито нрави не познаваше, с обичаи, в повечето случаи истинска загадка за него, и с очаквания, които само отчасти се сбъдваха.

Още със завръщането си четиримата му гардове също бяха разбрали за случилото се с Марлин предишната нощ. Знаеха защо са повикани, но той още не им бе казал нито дума. Първо искаше да овладее гнева си.

— Господарю Рал?

— Да, Райна?

— Ядосан ли си ни? Затова, че не изпълнихме заповедта ти и тръгнахме след теб със съобщението от Майката Изповедник?

Съобщението беше само претекст и те го знаеха, както и той.

Чук, чук, чук, продължаваше нокътят му.

— Това е всичко. Можете да си вървите. Всички.

Телата им се отпуснаха, но никой не помръдна от мястото си.

— Да си вървим? — попита Райна. — Няма ли да ни накажеш? — На лицето й се изписа лукава усмивка. — Може би да чистим конюшните в продължение на седмица или нещо такова?

Ричард се отлепи от масата, стиснал зъби. Не беше в настроение за закачки. Стана.

— Не, Райна, няма да ви наказвам. Можете да си вървите.

Двете Морещици се усмихнаха. Бердин се наклони към Райна и прошепна, но достатъчно силно, за да чуе и той:

— Осъзнава, че ние най-добре знаем как да го пазим.

Всички се запътиха към вратата.

— Преди да си тръгнете — каза Ричард, заобикаляйки масата, — искам да знаете едно.

— Какво е то? — попита Бердин.

— Че ме разочаровахте.

Райна направи гримаса.

— Разочаровали сме те? Няма да ни се караш, нито да ни крещиш, ще ни кажеш само, че сме те разочаровали, така ли?

— Точно така. Разочаровахте ме. Мислех, че мога да ви имам доверие. Оказа се, че не е така. — Ричард се извърна. — Свободни сте.

Бердин се покашля.

— Господарю Рал, двамата с Улик тръгнахме с теб по твоя заповед.

— О? Значи ако бях оставил вас двамата да защитавате Калан вместо Райна, щяхте да направите каквото съм ви заповядал и да останете при нея?

Тя не отвърна.

— Разчитах на всички вас, а вие ме накарахте да се чувствам глупак, задето съм го правил. — Той стисна юмруци, вместо да кресне: — Щях сам да се заема със защитата на Калан, ако знаех, че не мога да се доверя на вас.

Ричард се облегна на рамката на прозореца и се загледа в студената пролетна утрин. Четиримата зад него смутено запристъпваха от крак на крак.

— Господарю Рал — обади се накрая Бердин, — готови сме да дадем живота си за теб.

Ричард се завъртя към тях.

— И да оставите Калан да загине! — Той положи усилия, за да се овладее. — Всичко, което искате, е да жертвате живота си за мен. Да продължавате да си играете игричките. Да се правите, че правите нещо важно. Да си играете на мои гардове. Занапред искам просто да не ми се пречкате. Нито на мен, нито на хората, които се опитват по някакъв начин да спрат Императорския орден.

Той посочи с ръка вратата.

— Свободни сте!

Бердин и Райна се спогледаха.

— Ще бъдем отвън, в коридора, ако имаш нужда от нас, Господарю Рал.

Ричард ги изгледа с такъв леден поглед, че лицата им изгубиха цвета си.

— Няма да имам нужда от вас. Нямам нужда от хора, на които не мога да имам доверие.

Бердин преглътна.

— Но…

— Какво но?

Тя преглътна пак.

— Но дневникът на Коло? Не искаш ли да ти помагам в превода?

— Ще се оправя и сам. Нещо друго?

Четиримата поклатиха глави.

Тръгнаха да излизат един по един. Райна, останала последна, спря и се извърна. Тъмните й очи се втренчиха в пода.

— Господарю Рал, някой път ще ни изведеш ли пак на разходка да храним катерички?

— Зает съм. А те ще се оправят чудесно и без нас.

— Ами… ами Реджи?

— Кой?

— Реджи. Онзи, дето му липсва крайчецът на опашката. Той… седеше в ръката ми. Ще ни търси.

Ричард я гледа в продължение на цяла безмълвна вечност. Разкъсваше се между желанието да я прегърне и да й изкрещи. Беше опитал с прегръдката, или поне с нещо подобно на това, и едва не се стигна до убийството на Калан.

— Може би някой друг път. Свободни сте.

Тя си избърса носа с опакото на ръката.

— Да, Господарю Рал.

Райна тихо затвори вратата зад себе си. Ричард се стовари обратно на стола и заби пръсти в косата си. Завъртя дневника на Коло, стиснал здраво зъби. Докато той се мотаеше навън да търси дървета, Калан можеше да загине. Можеше да загине, защото хората, на които беше поверил сигурността й, се движеха според собствените си планове.

Потръпна при мисълта какво ли би могъл да направи с магията си, с яростта на магията си, ако извадеше меча в този момент. Не си спомняше някога да е бил толкова ядосан, преди да бе взел меча на истината в ръката си. Не можеше да си представи яростта на меча, прибавена към неговата ярост в момента.

Думите на пророчеството, изписано върху стената в дупката, пробягаха през мисълта му и оставиха потискащо чувство за окончателност, примесена с подигравка.

Тихо почукване на вратата прогони преследващия го, повтарящ се звук на пророческите думи от главата му.

Именно това почукване очакваше. Знаеше кой е.

— Влез, Кара.

В стаята влезе високата, мускулеста, руса Морещица. Затвори вратата с гърба си. Беше свела глава, никога не я беше виждал в по-окаяно състояние.

— Може ли да говоря с теб, Господарю Рал?

— Защо си облякла червената си униформа?

Преди да отвърне, тя преглътна.

— Ами… Свързано е с нещо, което Морещиците правят, Господарю Рал.

Той не поиска обяснение. Всъщност не го интересуваше особено. Чакаше именно нея. Именно тя бе причината за гнева му.

— Разбирам. Какво искаш?

Кара се приближи до масата и застана с увиснали рамене. Главата й беше превързана, но му беше докладвано, че раната не е сериозна. По зачервените й очи личеше, че е прекарала безсънна нощ.

— Как е Майката Изповедник тази сутрин?

— Когато я оставих, си почиваше, но ще се оправи. Раните й не са сериозни — не толкова сериозни, колкото биха могли да бъдат. Цяло щастие е, че е жива, като се има предвид случилото се. Като се има предвид на първо място, че не биваше да отива долу при Марлин, както и това, че изрично ти казах, че не желая нито една от двете ви да ходи там.

Кара затвори очи.

— Господарю Рал, вината е изцяло моя. Исках да разпитам Марлин. Тя се помъчи да ме убеди да не го правя, но аз все пак отидох. Тя дойде просто за да се опита да ме накара да се върна, както беше заповядал.

Ако Ричард не беше толкова ядосан, сигурно щеше да се изсмее. Дори Калан да не му бе признала истината, я познаваше достатъчно добре, за да разпознае в признанието на Кара пълната измислица. Но знаеше още и че Кара не е положила достатъчно усилия, за да убеди Калан да не слиза при убиеца.

— Мислех, че го владея. Сбърках.

Ричард се надвеси напред.

— Не ти ли споменах изрично, че не искам никоя от двете ви да слиза при него?

Раменете й потръпнаха, тя кимна, без да вдига глава.

Юмрукът му по масата я накара да подскочи.

— Отговори ми! Не ти ли споменах изрично, че не искам никоя от двете ви да слиза при него?

— Да, Господарю Рал.

— Имаше ли нещо неясно в заповедта ми?

— Не, Господарю Рал.

Ричард се облегна назад на стола си.

— В това ти е била грешката, Кара. Разбираш ли? Не че не си го контролирала — просто нещата са надхвърляли възможностите ти. Да слезеш долу е било твой избор. В това се състои грешката ти. Обичам Калан повече от всичко на този свят, от всичко в който и да е свят. Няма нищо, което да ми е по-ценно от нея. Доверих се на теб, за да я защитаваш, да я пазиш от опасности.

Светлината, нахлуваща през щорите, затанцува по червената й кожена униформа, сякаш се промъкваше през горски листа.

— Господарю Рал — тихо прошепна тя. — Напълно осъзнавам провала си и знам какво означава той. Господарю Рал, имам ли право на едно желание?

— Какво желание?

Тя падна на колене и се наведе молитвено. Взе Агиела си и го стисна в двата си юмрука.

— Мога ли да избера начина на екзекуцията си?

— Моля?

— По време на екзекуция Морещиците обличат червените си одежди. Ако Морещицата е служила достойно на — господаря си, й се позволява да избере как да бъде екзекутирана.

— И ти какво избираш?

— Агиела си, Господарю Рал. Знам, че ти измених, че извърших непростим грях, но в миналото ти служих вярно. Моля те. Нека бъде с Агиела. Това е единствената ми молба. Както Бердин, така и Райна могат да го направят. И двете знаят как.

Ричард заобиколи масата. Наклони се напред, загледан в сведеното й, тресящо се тяло. Скръсти ръце.

— Отхвърля се.

Раменете й се разтресоха със стон:

— Мога ли да попитам какво ще… избере Господарят Рал?

— Кара, погледни ме — каза той меко.

Обляното й в сълзи лице се повдигна.

— Кара, наистина съм ядосан. Но независимо от всичко, независимо от яростта, която ме обзема, никога, абсолютно никога не бих пожелал екзекуцията на която и да е от вас.

— Трябва да го направиш. Аз ти измених. Не се подчиних на заповедите ти да защитавам любимата ти. Сторих непростима грешка.

Ричард се усмихна.

— Не знаех, че съществуват непростими грешки. Може да има непростими предателства, но не и грешки. Ако започнем да екзекутираме хората за допуснати грешки, опасявам се, че щях да съм отдавна мъртъв. През цялото време греша. Понякога наистина сериозно.

Тя поклати глава, втренчена в очите му.

— Една Морещица може да прецени кога е заслужила екзекуцията си. Аз я заслужих.

Ричард видя в студените й сини очи категоричността на решението й.

— Независимо дали ще я извършиш ти или аз.

Ричард остана известно време замислен, преценявайки измеренията на дълга, с който Морещицата бе обвързана. Преценявайки лудостта в тези очи.

— Искаш ли да умреш, Кара?

— Не, Господарю Рал. Откакто ти стана нашият Господар Рал, не. Точно затова трябва. Аз те предадох. Морещиците живеят и умират в името на задълженията си към своя господар. Нито ти, нито аз можем да променим онова, което трябва да стане. Животът ми приключи. Трябва да ме екзекутираш или ще го сторя сама.

Ричард знаеше, че това не е представление, целещо да събуди съчувствието му. Морещиците никога не блъфираха. Ако не успееше да промени мнението й, тя със сигурност щеше да направи онова, което смята за правилно.

С разбирането и последвалото осъзнаване на единствения му избор, той мислено скочи от ръба на разума в пропастта на безумието, където обитаваше и част от съзнанието на тази жена — а както се опасяваше, и част от неговото съзнание.

Решението бе взето със светкавична бързина.

Извади меча с порива на треперещите си мускули. Стаята се изпълни с характерния звън, който отекна и в цялото му тяло.

Този привидно простичък жест освободи магията на оръжието му. Катинарът, заключващ вратата към смъртта, беше разсечен. Сякаш блъснат от внезапен порив на вятъра, това го остави без дъх. Наоколо затанцуваха яростни бури от гняв.

— В такъв случай — произнесе той, — магията ще бъде твоя присъда и екзекуция.

Тя затвори очи.

— Погледни ме!

Цялото му тяло се гърчеше, разкъсвано от силата на магията, опитвайки се да го отнесе в потока на яростта. С усилие успяваше да овладее контрола си над нея, както ставаше винаги в такива случаи.

— Ще ме гледаш в очите, докато те убивам!

Тя отвори очи. Повдигна вежди, по бузите й се стичаха сълзи. Всичко добро, което бе вършила, цялата смелост, проявявана някога пред лицето на опасността, всички жертви в името на дълга изведнъж се обезцениха пред лицето на позора. Беше й отречена честта да умре от своя Агиел. Заради това и само заради това заплака.

Ричард прокара острието по ръката си, за да вкуси то от неговата кръв. Вдигна Меча на истината към челото си и докосна до плътта си ледената стомана, потопена в топла кръв.

Прошепна магическите думи:

— Острие, бъди искрено в този ден!

Пред него стоеше човекът, заради когото при друго стечение на обстоятелствата би могъл да изгуби Калан. Да изгуби всичко.

Тя проследи с поглед вдигащото се над главата му острие. Видя яростта, справедливия гняв в очите му. Видя танца на магията.

Танца на смъртта.

Кокалчетата и на двете му ръце бяха побелели от усилието.

Знаеше, че не може да се противопостави на желанието на магията си — ако иска да има някакъв шанс. Освободи гнева си към жената за това, че бе изоставила задължението си да пази Калан. Безотговорността й можеше да доведе до смъртта на Калан, до краха на неговото бъдеще, до унищожаването на смисъла на живота му. Той бе поверил най-скъпото си същество в ръцете й, а тя не бе оправдала оказаната й висока чест.

Можеше да се завърне и да намери безжизненото тяло на Калан, и то по вина на тази жена, коленичила сега в краката му. Само заради нея.

Очите им споделиха лудостта на онова, което и двамата вършеха, на онова, в което и двамата се бяха превърнали. Знаеха, че и за двамата няма друг начин.

Той беше решен да я посече на две.

Гневът на меча го изискваше.

Той не можеше да се примири с нищо друго.

Виждаше как го прави.

Щеше да го получи.

Щеше да получи кръвта й.

Надавайки вик от ярост, събрал цялата си сила и гняв, той завъртя острието към лицето й.

Чу се свистене.

Видя всяка искрица светлина, отразила се в блесналото острие. Видя как във въздуха се разпръскват искрящи капчици пот и сякаш замръзват на място. Можеше да ги преброи. Видя къде точно ще се стовари върху нея острието. Мускулите му нададоха вик, силен колкото и крясъкът на дробовете му.

Точно между очите й, само на милиметри разстояние от плътта й, острието се закова на място, сякаш посрещнато от непробиваема скала.

Лицето му бе плувнало в пот. Ръцете му трепереха. В стаята още кънтеше нечовешкият му вик на ярост.

Най-сетне отдръпна острието от лицето й.

Тя гледаше с огромни, опулени, немигащи очи. Дишаше бързо, накъсано, с широко отворена уста. От гърлото й излезе дълъг, протяжен вой.

— Няма да има екзекуция — дрезгаво обяви Ричард.

— Как… — прошепна тя — … как… стана това? Как можа да спре?

— Съжалявам, Кара, но магията на меча направи своя избор. Избра да живееш. Трябва да се подчиниш на решението й.

Очите й най-сетне потърсиха неговите.

— Щеше да го направиш. Щеше да ме екзекутираш.

Той бавно прибра меча в ножницата.

— Да.

— Тогава защо не съм мъртва?

— Защото магията реши друго. Не можем да поставяме под съмнение решението й. Трябва просто да й се подчиним.

Ричард с основание вярваше, че магията няма да допусне Кара да пострада. Тя никога нямаше да допусне да пострада човек, който му е приятел и съюзник. Точно на това разчиташе и той.

Но изпитваше и малко съмнение. Кара бе изложила Калан на риск, макар и несъзнателно. И той не беше напълно сигурен, че това няма да накара острието да я нарани. Така действаше магията на Меча на истината — никой не можеше да бъде напълно сигурен.

Когато Зед даде меча на Ричард, му каза, че именно в това се крие опасността. Мечът можеше да погуби враг и да спаси приятел, но магията действаше в хармония с преценката на притежателя на меча, а не на истината. Зед му беше казал, че съмнението може да доведе до смъртта на приятел или да спаси от гибел враг.

Но едно знаеше със сигурност — че за да стане, трябва да вложи цялата си енергия в усилието, иначе Кара нямаше да повярва, че именно магията я е спасила, щеше да припише заслугата на Ричард. И тогава щеше да се чувства задължена да спази обещанието си.

Чувстваше се така, сякаш вътрешностите му са завързани на възел. Коленете му трепереха. Беше всмукан в свят на истински ужас. Не беше съвсем сигурен, че нещата ще се развият така, както му се искаше.

По-лошо, не беше съвсем сигурен, че не е сбъркал, като спаси живота й.

Ричард повдигна брадичката й.

— Мечът на истината направи своя избор. Избра да живееш, да имаш още един шанс. Трябва да приемеш решението му.

Кара кимна в ръката му.

— Да, Господарю Рал.

Той протегна ръка и й помогна да се изправи. Самият той едва стоеше прав. Запита се дали ако беше на нейно място, щеше да успее да се държи на краката си толкова сигурно, колкото тя.

— За в бъдеще ще се справям по-добре, Господарю Рал.

Ричард придърпа главата й на рамото си и я притисна за момент — нещо, което копнееше да направи. Тя отвърна с благодарност на прегръдката му.

— Само това искам от теб, Кара.

Тя се насочи към вратата, но той я повика. Тя се обърна.

— Въпреки всичко трябва да бъдеш наказана.

Тя сведе очи.

— Да, Господарю Рал.

— Утре следобед. Ще трябва да се научиш да храниш катерици.

Тя вдигна очи.

— Господарю Рал?

— Искаш ли да се научиш да храниш катерици?

— Не, Господарю Рал.

— Тогава това ще ти е наказанието. Вземи Бердин и Райна. Те също трябва да си получат своето.

Ричард затвори вратата след нея, облегна се назад и стисна очи. Адът на яростта на меча бе изстискал всичките му чувства. Сега се чувстваше слаб и празен. Трепереше толкова силно, че едва се държеше на крака.

Почти му прилоша при живия спомен за погледа в очите й, когато замахна към нея и тя очакваше удара всеки миг да се стовари отгоре й. Беше готов да посрещне фонтана от кръв и разхвърчали се кости. Костите и кръвта на Кара. На един човек, когото обичаше.

Направи необходимото, за да спаси живота й. Но на каква цена?

През главата му пробяга пророчеството. Прилоша му така, че се свлече на колене, облян в студена пот и обзет от ужас.