Тери Гудкайнд
Душата на огъня (1)

ПЪРВА ГЛАВА

— КАКВО ЛИ ТРЕВОЖИ КОКОШКИТЕ? — попита Ричард.

Калан се сгуши по-плътно в него.

— Може би дядо ти тормози и тях. — След като Ричард не отвърна, тя вдигна глава към него в полумрака.

Погледът му бе прикован към вратата.

— Или пък се възмущават, задето ги държахме будни цяла нощ.

Той се усмихна широко и я целуна по челото. Кудкудякането от другата страна на вратата спря. Сигурно децата от селото, все още превъзбудени от брачната церемония, са прогонили животинките от любимото им място върху ниската стена пред къщата на духовете. И Калан така си помисли.

До притихналия им брачен храм достигаха приглушените звуци на далечен смях, разговори и песни. Уханието на борови иглички, тлеещи в огнището, се смесваше с острия мирис на изстисканата от страстта пот и възбуждащо-сладкия аромат на печени чушки и чесън. Калан потъна в отблясъците на огъня, отразени в сивите му очи. Миг след това вече се полюшваше плавно в прегръдката му, унесена от звуците на тъпани и болди.

Движението на палките по издълбаните в кухите, камбановидни болди улеи произвеждаше призрачен, натраплив звук — мелодия, която нарушаваше уединението им в къщата на духовете и отлиташе далеч към тревистите поля, за да посрещне духовете на предците и да ги приветства на празненството.

Ричард протегна ръка встрани и си взе кръгло, плоско парче хляб от чинията, която им бе донесъл дядо му Зед.

— Още е топъл. Искаш ли?

— Толкова ли бързо се отегчи от новата си съпруга, Господарю Рал?

Доволният смях на Ричард докара усмивка и на нейните устни.

— Наистина сме женени, нали? Не е било само сън?

Калан обичаше смеха му. Толкова пъти се бе молила на духовете да направят така, че той да може отново да се смее. Да се смеят и двамата.

— Един сън, превърнал се в реалност — промърмори накрая на себе си тя.

Отклони вниманието му от парчето хляб, примамвайки го за дълга целувка. Той я пое в силните си ръце и дишането му мигом се учести. Тя плъзна длани по хлъзгавите му от потта мускулести рамене и зарови пръсти в гъстата му коса. Простена тихичко, без да отделя устни от неговите.

Именно тук, в къщата на духовете, през една нощ, която сега й се струваше десетилетия назад, тя осъзна за пръв път, че е безнадеждно влюбена в Ричард. И че трябва да пази тайната на забранените си чувства заключена дълбоко в душата си. По време на онова посещение в селото, след боеве, борба и жертви, двамата с Ричард бяха приети в общността на този откъснат от света народ. При друго посещение, след като Ричард постигна невъзможното и разчупи оковите на забраната, пак в къщата на духовете той поиска ръката й. А сега двамата най-сетне бяха прекарали първата си брачна нощ в същата тази къща на духовете.

Въпреки че се бяха оженили по любов и преливащи от любов, на сватбата им можеше да се гледа и като на формално обединение на Средната земя и Д’Хара. Ако бяха направили церемонията в някой от големите градове на Средната земя, тя несъмнено щеше да се превърне в събитие, тънещо в невиждан разкош.

С разкоша Калан бе свикнала. Но тези безкористни хора тук разбираха искреността на чувствата им и простичките причини, подтикнали ги към подобна стъпка. И тя предпочиташе веселото празненство сред приятели, свързани с нея и Ричард чрез сърцата си, отколкото студената, пищна ритуалност.

За Калните, които водеха суров и тежък живот в полетата на Дивото, подобно събитие представляваше рядка възможност за веселие, празник, танци и разказване на истории. На Калан не й бе известно Калните да са приемали друг път чужденци като свои, камо ли да са организирали подобна сватба. Подозираше, че това ще влезе във фолклора им, ще се превърне в легенда, която танцьорите, облечени в ритуалните си костюми от кожи и трева, с нарисувани върху лицата маски от черна и бяла кал, ще разказват на поколенията.

— Подозирам, че злоупотребяваш с магическите си способности, като ги прилагаш върху невинно малко момиченце — предизвика го тя, останала без дъх. Вече започваше да забравя слабостта и умората в краката си.

Ричард се извърна по гръб да си поеме дъх.

— Не мислиш ли, че е редно да отидем да видим какво става със Зед?

Тя игриво го перна по корема с опакото на ръката си.

— Хм, Господарю Рал, май наистина си се отегчил от новата си съпруга. Първо кокошките, после яденето, а сега пък дядо ти.

Погледът му отново се бе спрял във вратата.

— Надушвам кръв.

Калан се изправи.

— Може да е просто някоя от ритуалните игри на ловците. Ако наистина има проблем, Ричард, щяхме да знаем. Имаме си пазачи. Всъщност цялото село ни наблюдава зорко. Пък и без друго покрай съгледвачите на Калните, пиле не може да прехвръкне. Най-малкото, щеше да се вдигне тупурдия и всички вече щяха да са разбрали, че има нещо.

Калан осъзна, че той изобщо не я слуша. Беше застинал неподвижно, приковал очи във вратата. Щом ръката й се плъзна по тялото му и нежно се отпусна върху рамото му, стегнатите мускули най-сетне изпуснаха напрежението и той се обърна към нея.

— Права си — извини й се с усмивка. — Просто явно не мога да се отпусна.

Калан бе прекарала почти целия си живот, крачейки из коридорите на властта и могъществото. Още от малка я бяха научили на отговорност и дълг, бяха разкрили пред нея опасностите, на които ще се натъква занапред в живота си. Когато настъпи мигът да застане начело на Средната земя, тя вече бе напълно готова за своя пост.

Предишният живот на Ричард бе съвсем различен. Той се бе отдал на любовта си към планината и бе станал горски водач. Обстоятелствата и съдбата го бяха тласнали към новия му живот на владетел на Д’Харанската империя. Бдителността се бе превърнала във верен негов другар, с който той винаги се съобразяваше.

Калан забеляза как ръката му тайничко се плъзва встрани към хълбока. Търсеше меча си. Но се бе наложило до селото на Калните да пътува без него.

Калан бе забелязвала неведнъж как той несъзнателно, абсолютно, без да мисли, посяга към хълбока си, за да се увери, че оръжието му си е на мястото, в готовност. С този меч Ричард не се бе разделял нито за миг от месеци насам, бе преминал заедно с него през драматични събития, касаещи както самия него, така и целия свят. Оръжието се бе превърнало в негов верен защитник, докато Ричард от своя страна пазеше него и поста, който той символизираше.

Мечът на истината в известен смисъл бе само средство. Всъщност ръката, служеща си с него, представляваше реалната сила. Търсачът на истината бе истинското оръжие. Мечът бе символ на този пост, също както характерната бяла рокля отличаваше Майката Изповедник.

Калан се наведе и го целуна по челото. Ръцете му отново я обгърнаха. Тя закачливо го придърпа върху себе си.

— Е, как е да си женен за самата Майка Изповедник?

Той се подпря на лакът и се вгледа в очите й.

— Чудесно — промърмори накрая. — Чудесно и вдъхновяващо. И уморително. — Прокара нежно пръст по лицето й. — А как е да си омъжена за Господаря Рал?

В отговор се чу бълбукащ смях.

— Лепкаво.

Ричард също се засмя и пъхна парченце хляб от тава в устата й. Изправи се и сложи дървената чиния между двамата.

Хлябът, направен от корени на тава, бе основната храна на Калните. Сервиран с почти всяко ядене, той можеше да се яде и отделно, да се увива с различни зеленчуци или пък да се използва като лъжица за загребване на каши и ястия. Изсушен, ставаше чудесна храна за ловците, излезли на дълъг лов.

Калан се прозя и се протегна, доволна, че успя да отклони вниманието на Ричард от вратата. Целуна го по бузата, зарадвана от обзелото го спокойствие.

Под топлия хляб той откри печени чушки, чесън, гъби, големи колкото дланта й, ряпа и варени зеленчуци. Имаше и няколко парчета оризов кейк. Ричард отхапа от една ряпа, после уви в парче хляб малко зеленчуци, гъба и чушка и й подаде рулото.

— Ще ми се да можехме да останем тук завинаги — промълви накрая замислено.

Калан избута одеялото към краката си. Разбра го. Светът навън ги чакаше.

— Е… — отвърна, примигвайки насреща му, — това, дето Зед дойде да ни съобщи, че Калните си искат къщата на духовете, не означава непременно, че трябва да им я върнем, преди да сме готови.

Ричард прие със смях закачливото й предложение:

— Зед просто си намери извинение в лицето на старейшините. Всъщност търси мен.

Тя отхапа от рулото, наблюдавайки го как разсеяно чопли парче оризов кейк. Мислите му явно бяха отплавали далеч.

— Не те е виждал от месеци. — Тя обърса с пръст сока, потекъл по бузата й. — Нетърпелив е да чуе всичко, което си преживял, да разбере какво си научил.

Той кимна разсеяно, докато тя облизваше сока от пръста си.

— Зед те обича, Ричард. Има неща, на които иска да те научи.

— Старецът ме учи, откакто се помня — отвлечено се усмихна той. — А за обичане, и аз го обичам.

Той приготви и за себе си руло от гъби, зеленчуци, чушка и чесън и отхапа голяма хапка. Калан издърпа със зъби подала се навън чушка и задъвка, заслушана в ленивото пращене на огъня и далечната музика.

Щом изяде рулото си, Ричард заровичка в чинията и измъкна скрита на дъното сушена слива.

— Никога не съм предполагал, че Зед може да ми е нещо повече от обичан приятел. Не ми е и хрумвало, че ми е дядо, камо ли пък, че е по-различен от обикновените хора.

Той отхапа половината от плода и й подаде другата половина.

— Той те е пазил, Ричард. Приятелството му е било най-важно за теб. — Тя взе сливата от ръката му и я лапна. Дъвчейки, се вгледа в красивото му лице.

Извърна главата му към себе си. Разбираше притесненията му.

— Зед е при нас. Ще ни помогне. Съветът му ще ни бъде както помощ, така и утеха.

— Права си. На каква по-добра помощ бих могъл да се надявам от съвета на Зед? — Той придърпа дрехите си. — А че едва се сдържа да чуе новините, в това няма съмнение.

Докато обуваше черния си панталон, Калан захапа парче оризов кейк и заровичка в раницата си. Спря и извади кейка от устата си.

— Не сме го виждали от месеци. Двамата с Ан ще искат да чуят всичко. Ще ни се наложи да повтаряме отново и отново всяка случка, докато задоволим любопитството им. Въпреки това обаче не бих отказала една топла баня, преди да започнем. Недалеч оттук има горещи извори.

Ричард се спря, докато закопчаваше черната си риза.

— Какво толкова се стреснаха Ан и Зед снощи, точно преди венчавката?

— Снощи ли? — Тя измъкна от раницата си сгъната риза и я тръсна. — Ами нещо по повод Хармониите. Казах им, че съм произнесла имената на трите Хармонии. Но Зед каза, че ще се погрижат каквото и да е станало.

Не й се искаше да мисли за това. Тръпки я побиваха при спомена за ужаса и паниката, които бе изпитала. А при мисълта какво можеше да стане, ако се бе забавила дори само с още миг в изричането на онези тези три думи, я пронизваше пареща болка. Ако бе закъсняла, сега Ричард щеше да е мъртъв. Прогони спомена от главата си.

— И аз бях останал с някакво такова впечатление — усмихна се Ричард и й смигна. — Но видът на синята ти рокля ме изпълни с по-различни мисли. Надявам се тези три Хармонии да не са нещо страшно. Поне така твърдеше Зед. А ако има някой, за когото съм сигурен, че се оправя с подобни неща, то това е именно той.

— Е, какво ще кажеш за банята?

— Моля? — Той отново гледаше втренчено вратата.

— Баня. Можем да отидем при изворите и да вземем топла баня, преди да се срещнем със Зед и Ан.

Той облече черната си туника. Широката златиста ивица по краищата й улови отблясъците на огъня. Погледна я косо.

— А ще ми изтъркаш ли гърба?

Тя потъна в усмивката му, докато той закопчаваше широкия си колан с висящите от двете страни на токата проблясващи кесийки. В тях държеше необикновени и опасни неща.

— Не само гърба, Господарю Рал, а всичко, което пожелаеш.

Той се засмя с глас, докато слагаше сребърните си накитници. Древният символ, изобразен отгоре им, отрази червеникавия пламък на огъня.

— Както изглежда, новата ми съпруга притежава таланта да превръща някаква си най-обикновена баня в цяло събитие.

Калан се заметна с пелерината и измъкна косата си изпод нея.

— Само да се обадим на Зед и тръгваме. — Тя игриво го боцна с пръст в ребрата. — Тогава ще видиш.

Той през смях улови пръста й, за да й попречи да го гъделичка.

— Ако държиш на банята си, ще е по-добре да не му се обаждаме. Ще ни подхване само с един въпрос, после ще поиска да зададе само още един, и после още един. — Закопча и своята пелерина на врата и стаята засия в златисти отблясъци. — И още преди да се усетиш, денят ще е свършил, а Зед ще продължава с въпросите. Къде се намират тези топли извори?

Калан посочи на юг:

— На час път пеша. Може би малко повече. — Тя пъхна в малка кожена торба няколко парчета хляб, четка, калъп ароматен билков сапун и някои други дребни принадлежности. — Но ако, както казваш, Зед едва се сдържа да ни види, няма ли да ни се разсърди, че сме тръгнали, без да му се обадим.

Ричард се засмя гръмогласно.

— Ако искаш баня, по-добре после да се наложи да му се извиняваш, задето не си му се обадила. Не е толкова далеч. Преди да е усетил истински липсата ни, ще сме се върнали.

Калан го стисна за ръката. Стана сериозна:

— Ричард, знам, че и ти си нетърпелив да се видиш с него. Можем да се изкъпем и по-късно, ако предпочиташ първо да отидеш при него. Няма да ти се обидя. Всъщност го предложих най-вече защото исках да останем още малко насаме.

Той я прегърна през рамене.

— Ще се видим със Зед, като се върнем след няколко часа. Ще почака. И на мен ми се иска да прекарам още известно време с теб.

Той отвори вратата и Калан го видя как пак посяга към меча, който не бе на хълбока му. Обляно от внезапната слънчева светлина, наметалото му заискри ослепително. Калан присви очи. Дробовете й се изпълниха с вкусния аромат на храните, приготвяни от жените в селото край готварските огньове.

Ричард надзърна зад ниската стена край къщата на духовете.

Хищният му поглед се стрелна по небето. Очите му обхванаха съсредоточено тесните улички между четвъртитите сгради. Постройките в тази част на селото, подобно на къщата на духовете, бяха за общо ползване от цялото село. В някои от тях стъпваха само старейшините — един вид свети места. В други ловците изпълняваха ритуалите си преди дълъг лов. През прага на трети, определени за жените, не можеше да пристъпи мъжки крак. Имаше и постройки, където се подготвяха за траурните церемонии телата на мъртвите. Калните погребваха мъртвите си.

Да се използва дървен материал за погребение бе непрактично. Дървото се намираше трудно и се носеше отдалеч, следователно бе много ценно. Дървеният материал за огнищата се допълваше с изсушена тор или пък със стегнати калъпи сушена трева. Празничните огньове, като тези, които бяха запалили по време на брачната церемония, бяха рядкост и лукс.

Тъй като в тази част на селото не живееше никой, сградите излъчваха някаква пустота и тайнственост. Усещането се засилваше от приглушените звуци на тъпани и болди, долитащи измежду сенките. Далечните гласове внушаваха призрачност. В мрака между сбутаните една в друга сгради почти не можеше да проникне слънчев лъч.

Без да отделя очи от сенките, Ричард й направи знак зад гърба си. Тя надзърна зад стената.

Сред разхвърляна перушина, подмятана на студения вятър, лежеше окървавен труп на кокошка.