Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (18)

Седемнадесета глава

Докато Калан изпращаше с поглед отдалечаващата се по коридора Надин, я връхлетя останалата без дъх и сияеща Бердин.

— Майко Изповедник, Господарят Рал иска тази нощ да не спя и да работя за него. Не е ли прекрасно?

Калан смръщи чело.

— Щом казваш, Бердин.

Широко усмихната, Бердин отлетя в посоката, накъдето преди малко бе поела Надин. Ричард говореше с група войници в другия край на коридора. По-нататък стояха нащрек Кара и Иган.

Щом Ричард видя Калан, остави войниците и се запъти да я посрещне. Когато се доближиха достатъчно, тя го сграбчи за ризата и го придърпа към себе си.

— Искам да ми отговориш на един въпрос, Ричард Рал — изсъска тя през зъби.

— Какво става? — искрено объркан попита Ричард.

— Защо изобщо си танцувал с тази курва!

— Калан, никога не съм те чувал да използваш такъв език! — Ричард се огледа по коридора, в посоката, в която се бе скрила Надин. — Как я накара да ти каже?

— Изработих я.

Той се усмихна лукаво.

— Казала си й, че съм ти разказал историята, нали?

Тя му отвърна на усмивката и кимна.

— Оказвам ти вредно влияние — каза той.

— Ричард, съжалявам, че я поканих на гости. Не знаех. Само да ми падне Шота, ще я разкъсам на парченца! Наистина съжалявам, че поканих Надин в Двореца.

— Няма защо да ти прощавам. Току-що ми хрумна нещо. Била си права да я поканиш.

— Сигурен ли си, Ричард?

— И Шота, и пророчеството споменават за някакъв „вятър“. Надин има нещо общо с това, засега е по-добре да остане. Предпочитам да я сложа под охрана, за да не реши да си тръгне.

— Няма да ти е нужна охрана. Няма да си тръгне.

— Откъде си толкова сигурна?

— Лешоядите никога не се отказват. Кръжат над плячката, докато не се убедят, че са отмъкнали и последния кокал. — Калан огледа празния коридор. — Всъщност тя не се посвени да ми каже, че съм щяла да направя същото, ако се налагало.

— Малко ми е жал за Надин. Тя има и много добри страни, но се съмнявам, че някога ще изпита истинска любов.

Калан усети топлината му зад гърба си.

— Как е могъл Майкъл да ти причини това? Как си могъл да му простиш?

— Той ми е брат — прошепна Ричард. — Бих му простил всичко, свързано с мен. Нали един ден ще се изправя пред добрите духове. Не искам да им давам повод да кажат, че не съм по-добър от него. Но онова, което направи на другите, не можах да му простя.

Тя го прегърна успокоително.

— Май започвам да разбирам защо държиш да дойда с теб при Дрефан. Духовете те подложиха на изпитание с Майкъл. Струва ми се, че в Дрефан ще намериш по-добър брат. Може да е малко безскрупулен, но е лечител. Освен това едва ли има двама чак толкова зли хора.

— Надин също е лечител.

— В сравнение с Дрефан не е. Неговият талант граничи с магията.

— Мислиш ли, че притежава магия?

— Не, но не мога да съм сигурна.

— Аз ще позная. Ако използва магия, ще разбера.

Часовите пред покоите на Калан удариха с юмрук гърдите си, след като Ричард им даде указания. Двамата с Калан продължиха нататък по коридора, притиснати един в друг. Ричард се спря пред Кара и тя се изпъна мирно. Дори Иган наостри уши в очакване. Калан си помисли, че Морещицата има уморен и окаян вид.

— Кара — накрая каза Ричард, — отивам да се видя с онзи лечител, дето те спаси. Чувам, че бил поредното копеле на Мрачния Рал, като мен. Защо не дойдеш и ти. Нямам нищо против компанията на… приятел.

Кара свъси чело и едва не избухна в сълзи.

— Както желаеш, Господарю Рал.

— Да, желая. Ти също ела, Иган. Иган, казах на часовите, че можете да минавате през постовете. Иди да вземеш Райна и Улик и също ги покани.

— Ще бъдем на крачка зад вас, Господарю Рал — с рядко срещана на устните му усмивка отвърна Иган.

— Къде чака Дрефан? — попита Калан.

— Наредих на пазачите да го заведат в една стая за гости в югоизточното крило.

— В противоположния край на Двореца? Че защо толкова далеч?

Ричард я погледна с неразгадаемо лице.

— Защото исках да остане под стража, и то възможно най-далеч от теб.

* * *

Кара все още беше с червената си униформа — не бе имала време да се преоблече. Войниците, охраняващи югоизточното крило на Двореца, поздравиха с юмруци в гърдите и отстъпиха встрани пред Ричард, Калан, Улик, Иган и Райна, облечена в кафявата си дреха, но щом видяха Кара, направиха още крачка назад. Никой Д’Харанец не би искал да привлече вниманието на Морещица, облечена в червено.

След като прекосиха Двореца с бърза крачка, всички спряха пред обикновена дървена врата, затулена от плътна стена ризници, мускули и стомана. Ричард небрежно повдигна меча си и го пусна обратно в ножницата, проверявайки дали всичко е наред.

— Мисля, че той се страхува повече от теб — прошепна му Калан. — Все пак е само лечител. Каза, че е дошъл да ти помогне.

— Но идването му съвпадна с това на Марлин и Надин. Не вярвам в съвпаденията.

Калан разпозна погледа в очите му. През тялото му преминаваше смъртоносният поток на магията, а ръката му дори не докосваше меча. Всеки сантиметър от тялото му, всяка гънчица мускул, всяко плавно движение говореха за смъртоносната му сила.

Той отвори вратата, без да чука, и се озова в малко помещение без прозорци. Скромно мебелирана с легло, малка маса и два най-прости дървени стола, стаята очевидно бе предвидена за по-маловажни гости. Отстрани ги гледаха като ококорени очи естествените фигури по повърхността на еловия гардероб. Малко тухлено огнище едва-едва успяваше да отвърне студения, уханен въздух.

Калан стоеше плътно зад Ричард, от опит знаеше, че не бива да застава на пътя на меча му. Улик и Иган пристъпиха от двете им страни, русите им коси почти обърсваха ниския таван. Кара и Райна се плъзнаха край тях, без да изпускат от поглед Ричард и Калан.

Дрефан беше коленичил пред масата в другия край на стаята, цяла покрита от множество запалени свещи. Чул шума от влизането на много хора, той се изправи спокойно и се обърна.

Синеокият му поглед се спря в очите на Ричард, сякаш с него нямаше никой друг. Погълнати взаимно от мисли, които Калан само можеше да гадае, двамата се оценяваха с погледи.

После Дрефан падна на колене и долепи чело в пода.

— Господарят Рал ни води. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал ни пази. В светлината ти процъфтяваме. Милостта ти ни закриля. Мъдростта ти е нашето смирение. Живеем само за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Калан забеляза как двамата огромни гардове на Ричард и двете Морещици едва се въздържаха да не паднат инстинктивно на колене и да се присъединят към отдаването. В Ейдиндрил беше виждала безброй Д’Харанци да го правят. Тя беше край Ричард, когато Сестрите на светлината коленичиха и му се заклеха във вярност. Той й беше разказвал, че в Народния дворец в Д’Хара, докато там живееше Мрачният Рал, подобни отдавания, всяко с продължителност дава часа, са били задължителни за абсолютно всички и са се правели по два пъти на ден. Те се състояха в повтаряне и повтаряне на тези думи с долепени в пода чела.

Дрефан пак се изправи и застана спокойно и самоуверено пред групата. Беше облечен в богата бяла благородническа риза, отворена до средата на гърдите, с високи ботуши, обърнати точно под коленете, и тъмни панталони, които очертаваха мъжествеността му така добре, че Калан усети как се изчервява. Накара очите си да се отместят. От кожения му колан висяха поне четири кесийки, капачетата им се затваряха с копчета от дялана кост. От раменете му падаше свободно грубата пелерина, с която го бе видяла долу в дупката.

Същият ръст и фигура като Ричард, същите типични за Дома Рал красиви черти — изглеждаше впечатляващо. Загорялото му лице ставаше още по-красиво, обрамчено от дългата руса коса. Калан не можеше да откъсне очи от това съвършено съчетание между Ричард и Мрачния Рал.

Ричард посочи свещите.

— Какво е това?

Синият поглед на Дрефан не помръдна от очите му.

— Молех се, Господарю Рал. Исках да се свържа с добрите духове, за да ме дарят с покой днес.

В гласа му нямаше свенливост. Просто заявяваше факт.

Ричард си пое дълбоко дъх. После издиша.

— Кара, ти остани. Райна, Улик, Иган, моля ви, чакайте отвън.

Докато излизаха, той ги погледна.

— Аз пръв.

Те му кимнаха мрачно в отговор. Това беше таен знак: ако Ричард не излезе пръв от стаята, трябваше да убият Дрефан още на прага — предупреждение, което самата Калан бе използвала.

— Казвам се Дрефан, Господарю Рал. На твоите услуги, ако ме намериш достоен. — Той кимна на Калан. — Майко Изповедник.

— Какво искаше да кажеш с това, че си се свързвал с Добрите духове? — попита Ричард.

Дрефан пъхна двете си ръце в противоположните ръкави на пелерината.

— Малко е дълго за разказване, Господарю Рал.

— Извади си ръцете от ръкавите и можеш да ми разкажеш.

Дрефан отпусна ръце.

— Извинявай.

Повдигна наметалото си с малкия пръст и под него се показа дълъг нож с тънко острие, затъкнат в колана му. Извади го с палеца и показалеца си, вдигна го във въздуха и го хвана за острието.

— Прости ми. Мислех да го махна, преди да дойдеш да ме посетиш.

Без да се обръща, хвърли ножа зад гърба си. Оръжието се заби дълбоко в стената. Наведе се, извади от ботуша си по-дебел нож и го хвърли в същата посока с другата си ръка, като го заби на милиметри от първия. Посегна зад гърба под наметалото и в ръката му се появи зловещо извит ятаган. Без да поглежда назад, го заби между двата ножа.

— Други оръжия? — попита Ричард делово.

Дрефан разпери ръце.

— Ръцете ми, Господарю Рал и познанията ми. — Макар че дори ръцете ми едва ли биха били достатъчно бързи, за да противодействат на магията ти, Господарю Рал. Моля, претърсете ме, за да се убедите, че иначе съм невъоръжен.

Ричард не реагира на подканата.

— И така, какво те води насам?

— Аз съм копеле на Мрачния Рал.

— Както и аз — отвърна Ричард.

— Не съвсем. Ти си надареният наследник на Мрачния Рал. Съществена разлика, Господарю Рал.

— Надарен? Мрачният Рал изнасили майка ми. Често съм имал причини да смятам магията си за проклятие.

Дрефан кимна с участие.

— Както предпочиташ, Господарю Рал. Но Мрачният Рал не гледаше на поколението си така, както би гледал ти. За него имаше един наследник, другото считаше за плевели. Този наследник си ти. Аз съм само един от плевелите. Господарят на Д’Хара караше направо. Жените за него бяха… просто оръдия за удоволствие, в които да поникне семето му. В очите му онези, които добиваха ялови плодове — деца без дарбата, — представляваха мъртва земя. — Дори майка ти, дала живот на най-ценния му плод, не би била по-важна за него от прахта в най-тайната му градина.

Калан стисна Ричард за ръката.

— Кара ми каза същото. Че Мрачният Рал… че елиминирал родените без дарба свои деца.

Ричард се стегна.

— Убивал е братята ми?

— Да, Господарю Рал — каза Кара. — Не методично, но често, особено ако е в лошо настроение.

— Не знам нищо за другите му деца. До тази есен дори нямах представа, че е мой баща. Ти как оцеля? — попита Ричард Дрефан.

— Майка ми не беше… — онзи млъкна, търсейки на чин да го каже така, че да не прозвучи обидно. — С нея не се отнасяше толкова неблагодарно като с твоята благочестива майка, Господарю Рал. Майка ми беше много амбициозна жена. Гледаше на баща ми като на трамплин за издигане нагоре. Казват, че била руса и бяла и една от малкото, канени в леглото му многократно. С повечето не е било така. Очевидно е успяла да култивира… апетита му за хубостите си. Иначе казано, беше талантлива курва. Силно се надяваше тя да е жената, която ще му роди наследника с дарба, с което да издигне допълнително положението си в очите му. Провали се. — Бузите на Дрефан пребледняха. — Роди мен.

— В нейните очи може и да е било провал — тихо каза Ричард, — но не и в очите на добрите духове. За тях ти си не по-малко достоен от мен.

В устните на Дрефан проблесна лека усмивка.

— Благодаря, Господарю Рал. Много благородно от твоя страна да прехвърляш на добрите духове онова, което винаги им е принадлежало. Не всеки го прави. В мъдростта ти е нашето смирение — цитира той ред от отдаването.

Дрефан успяваше да бъде любезно уважителен, без тонът му да звучи сервилно. В разговора не губеше чувството си за лично достойнство. За разлика от поведението му долу в дупката, сега беше отчетливо любезен, но чертите на Рал се долавяха безпогрешно в него. Никакви поклони не биха могли да заличат гордата му осанка. Също като Ричард, той излъчваше вродена властност.

— И какво стана после?

Дрефан въздъхна дълбоко.

— Още като малък тя ме отведе при един магьосник, за да провери дали притежавам дарбата, надявайки се да дари Мрачния Рал с наследник, който ще й донесе богатство, положение и ласкавото възхищение на Мрачния Рал. Споменах ли, че беше и глупава?

Ричард не отвърна, така че Дрефан продължи:

— Магьосникът й съобщи лошата новина: бях роден без дарбата. Вместо да си осигури пропуска към лесния живот, тя бе родила пречка. Известно беше, че Мрачният Рал изкормва такива като нея и издърпва вътрешностите им сантиметър по сантиметър.

— Очевидно — каза Ричард, — си успял да останеш встрани от вниманието му. Защо?

— Скъпата ми майчица е виновна. Знаеше, че може да ме отгледа в сянка и никога да не попадна пред погледа му, под ножа му. Но също така беше наясно, че това ще я изведе на пътя към един труден живот и че при всяко почукване на вратата ще тръпне с тревога. Тя направи друго. Още докато бях пеленаче, ме занесе при една далечна общност от лечители, надявайки се те да ме отгледат в анонимност, така че баща ми да не може никога да ме открие и убие.

— Сигурно й е било трудно да направи подобно нещо — обади се Калан.

Пронизителните му сини очи се извърнаха към нея.

— За да излекува болката си, си предписа силно лекарство, осигурено й от лечителите — блен.

— Блен — равно повтори Ричард. — Бленът е отрова.

— Да. Действа бързо, но има неприятното качество да е изключително болезнено в изпълнението на предназначението си.

— И тези лечители са й предписали отрова? — невярващо попита Ричард.

Хищният поглед на Дрефан, в който се усещаха нотки на предупреждение, се обърна към Ричард.

— Призванието на лечителя е да предписва ефективни лекове. Понякога смъртта също е лек.

— Това не се покрива с представата ми за лечител — каза Ричард, отвръщайки му със същия хищен поглед.

— На умиращия, който страда жестоко, без надежда за изцеление, не може да бъде помогнато по-пълноценно от това да му се предложи начин да свърши страданията си.

— Майка ти не е била на смъртно легло без надежда за изцеление.

— Ако Мрачният Рал я беше открил, щеше да й причини неописуеми страдания, меко казано. Не знам доколко познаваш баща ни, но той беше известен с изобретателността си при причиняването на болка и способността си да я удължава. Майка ми живееше в постоянен страх от подобна съдба. Направо полудяваше от ужас. Всяка сянка можеше да я накара да избухне в сълзи. Лечителите по никакъв начин не можеха да променят съдбата й, да я защитят от Мрачния Рал. Ако той искаше да я намери, щеше да го стори. Ако беше останала при лечителите и един ден той я откриеше, щеше да ги изколи до крак, задето са я скрили. Тя пожертва живота си, за да ми даде шанс да изживея своя.

Калан се стресна при изпращяването на цепеница в огъня. Нито Дрефан, нито Ричард трепнаха.

— Съжалявам — прошепна Ричард. — Дядо ми отведе дъщеря си, моята майка, да я скрие в Западната земя от Мрачния Рал. Предполагам, че той също е осъзнавал опасността, в която се е намирала тя. Опасността, в която съм се намирал аз.

Дрефан сви рамене.

— Тогава значи имаме много общо: прогонени от баща си. Ти все пак си щял да бъдеш пощаден.

Ричард кимна на себе си.

— Той се опита да го стори.

Дрефан любопитно повдигна вежда.

— Наистина ли? Искал е наследник с дарба, а после се е опитал да го убие?

— Той не знаеше, както и аз, че е мой баща. — Ричард върна разговора на въпроса. — Та значи каква е тая работа с добрите духове, дето искаш да си в покой с тях, в случай че трябва да се свържеш с тях днес?

— Лечителите, които ме отгледаха, никога не са криели от мен кой съм. Откакто се помня, знам, че съм копелето на нашия господар, на Татко Рал. Винаги съм знаел, че той може да се появи във всеки един момент и да ме убие. Всяка нощ се молех, благодарейки на добрите духове за поредния ден от живота си, в който баща ми не ме е потърсил и не ми е причинил зло.

— Лечителите не се ли страхуваха, че той може да те открие при тях и да ги убие, задето са те скрили?

— Може би. Никога не са го правели на въпрос. Твърдяха, че не се страхуват за себе си, тъй като винаги можели да кажат, че някой ме е подхвърлил като бебе и не са знаели кой е баща ми.

— Сигурно не им е било лесно.

Дрефан се обърна с гръб към тях и се загледа за известно време в свещите, преди да продължи.

— Това беше животът. Единственият, който познавах. Това, което знам, е, че ужасно се изморих от всекидневния страх, в който живеех — страхът, че той може да дойде.

— Той е мъртъв — каза Ричард. — Няма защо да се боиш от него.

— Точно затова съм тук. Когато усетих скъсването на връзката, а по-късно бе и потвърдено, че е мъртъв, реших, че ще сложа край на ужасите си. Пазеха ме от самото ми пристигане тук. Знаех, че не мога да напускам тази стая. Чувал съм какво се говори за гардовете, с които се заобикаляш. Всичко това бе част от риска, който поех, за да дойда да те видя. Не знаех дали новият Господар Рал също ще иска смъртта ми. Но реших да сложа край на постоянния страх от смъртна присъда, висяща над главата ми. Дойдох да предложа услугите си на Господаря на Д’Хара, ако ги приеме. Или, ако такова е желанието му, да сложи край на живота ми заради греха, че съм се родил. Какъвто и да е неговият избор, всичко ще свърши. Искам да свърши.

Дрефан извърна влажни очи към Ричард.

— Това е, Господарю Рал. Или ми прости, или ме убий. Вече не знам кое от двете ми се иска повече, само те моля — сложи край на това мъчение.

Дишането му се учести и накъса.

Ричард стоеше и го гледаше в настъпилата тишина. Калан можеше само да предполага какви мисли се въртят в главата му — относно изложеното пред него решение, болезнените сенки на миналото, светлината на надеждата за бъдещето.

Най-сетне Ричард вдигна ръка.

— Казвам се Ричард, Дрефан. Добре дошъл в Д’Хара, в тази Д’Хара, която се бори за свобода от ужаса. Борим се да няма хора, живеещи в страх като теб.

Двамата си стиснаха ръцете. Огромните им, силни длани си паснаха идеално.

— Благодаря ти — прошепна Дрефан, — Ричард.