Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (22)

Двадесет и първа глава

В усилието си да озапти разтрисащите гърчове на тялото си Клариса се вкопчи в захабеното черчеве на прозореца, изрязан в профила на кулата, извисяваща се над абатството. С другата си ръка притисна бясно препускащото си сърце. Макар очите й да бяха изпълнени с отровнокисел дим, при гледката, разкриваща хаоса в града под краката й, тя примигна с усилие.

Шумът бе оглушителен. Нашествениците надаваха бойни викове и летяха напред, наизвадили мечове, бойни секири, бухалки. Навсякъде ехтеше стоманен звън. Въздухът бе черен от стрели. Конете цвилеха в ужас. В далечината откъм полето се надигаха огнени пламъци, които се взривяваха през каменните стени. Страховитите нашественици надуваха разкъсващи слуха рогове и ревяха като говеда. Градските стени не бяха пречка за тях, дори не ги забавяха. Невъзможният им брой изпълваше улиците, превръщайки се в неспирно, пълноводно, черно течение. Навсякъде бълваха, свистяха и плющяха пламъци.

Жителите на града молеха без свян за пощада, ръцете им се протягаха молитвено напред до последния миг, в който ги посичаше вражески меч. Клариса видя кървавото тяло на един от седмина, завързани за въжета зад коне и влачени по улицата.

Пронизителните писъци на жени, видели със собствените си очи жестокото клане на своите деца, съпрузи, братя и бащи, разцепваха въздуха.

Горещият вятър носеше тежката миризма на горящ град, смола и дървесина, гориво и плат, кожа и плът. Но над всичко, с всеки дъх, който си поемаше тя, проникваше задушаващата миризма на кръв.

Всичко се случваше точно така, както бе казал той. Клариса се бе изсмяла в лицето му. Сега си мислеше, че едва ли ще може да се усмихне отново до края на дните си. При мисълта, че това може да се окаже съвсем кратък период, краката й се подкосиха.

Не. Няма да мисли за това. Тук е на сигурно място. Няма да нападнат абатството. Чуваше тълпата, търсеща спасение в огромното помещение долу, стенанията и ужасените писъци. Мястото бе свято, посветено на отдадеността към Създателя и добрите духове. Щеше да е богохулство дори за тези зверове да разливат кръв в храм като този.

При все това той й бе казал, че ще го направят.

На улицата долу отпорът на армията бе смазан. Защитниците на Ренуолд никога досега не бяха допускали вражески крак от вътрешната страна на градската стена. Говореше се, че градът е толкова сигурен, сякаш самият Създател го защитава. И други нашественици се бяха опитвали и винаги се бяха оттегляли окървавени и със смазан дух. Нито една орда от Дивото никога не бе преминавала градските стени. Ренуолд винаги бе оставал защитен.

Днес, както каза той, Ренуолд падна.

Заради наглостта, която жителите на Ренуолд проявиха, отказвайки да се предадат доброволно, без бой, сега не можеха да чакат милост.

Бяха се чули плахи гласове да се предадат. Гласове, които си позволяваха да кажат, че червената луна, вдигнала се на небето през трите предишни нощи, е лоша поличба. Но не бяха много. Градът бе опазван винаги досега.

Днес добрите духове и самият Създател бяха отвърнали глави от Ренуолд. Какво престъпление бяха сторили — Клариса не можеше да си отговори, но сигурно е било наистина ужасно, щом добрите духове им отказваха подкрепата си.

От наблюдателната си позиция в кулата на абатството тя виждаше как жителите на Ренуолд биват изблъсквани като стада по улиците, в пазарната част и градските градини. Познаваше мнозина от онези, които стоманата водеше към площада долу. Нашествениците, облечени в чужди униформи от кован метал, обсипани с кожени ремъци и колани, защитени с шипове, наметнати с кожа, й изглеждаха така, както винаги си бе представяла туземците от Дивото.

Страшните хора тръгнаха между местните и започнаха да отделят встрани занаятчиите — ковачи, майстори на лъкове, хлебари, пивовари, месари, мелничари, дърводелци — всеки, който владее занаят или върти търговия и може да бъде използван за нещо. Избраните биваха навързвани на вериги и отвеждани като роби. Най-възрастните, момчетата, а също и онези, които не приличаха на занаятчии и търговци с полезни умения — като слуги, земеделци, ханджии, градски чиновници и обикновени продавачи, — биваха посичани на секундата — с един замах на меча през врата, бодване с пика в гърдите или нож в корема, или пък с удар с бухалка по главата. Колеха безразборно.

Погледът на Клариса се спря върху един от нашествениците, който блъскаше с копието си главата на очевидно издъхващ човек. Сякаш рибар удряше главата на риба в брега — бум, бум, бум. Всъщност бруталният звяр едва ли го правеше с по-различни чувства, отколкото рибар към уловената риба. Глупавият Гус — бедният малоумен, който разнасяше поръчки между търговци, магазинери и ханджии, за да си изкара комат хляб, покрив над главата и чаша разредена бира — ритна за последен път с крак и дебелата му глава се отпусна на земята с леко пукване.

Клариса вдигна треперещи пръсти към устата си и усети как коремът й се преобръща, как тръгва нагоре към гърлото. Преглътна и зяпна да си поеме въздух.

Това не се случва, каза си. Сигурно сънува. Продължи да си повтаря лъжата отново и отново. Не се случва. Не се случва. Не се случва.

Но се случваше. Скъпи Създателю, случваше се.

Продължи да наблюдава и видя как отделят жените от мъжете. Стариците избиха моментално. Онези, които си струваха, отведоха настрани през писъци и крясъци към мъжете им. Скупчиха ги на едно място. После направиха втори оглед, преценявайки по-прецизно, и ги разделиха на нови групи според възрастта и — очевидно — външния вид.

Заливащи се от смях мъже държаха ужасените жени, докато други зверове методично минаваха от една на друга, сграбчваха долната им устна и я пробиваха с върховете на копията си. В устната на всяка жена вкарваха халка, отворите затваряха със зъби.

Той й бе казал и това: жените ще бъдат белязани в робство. Тя се бе изсмяла и на това. И защо да не се изсмее? Той й изглеждаше смахнат и глупав като Гус с невероятните си откачени бръщолевения и глупости.

Клариса примигна, опитвайки се да се взре по-добре. Отделните групи жени като че ли биваха белязвани с различни халки. По-възрастните и неугледни на вид сякаш получаваха медни. Имаше една група от по-младички, които крещяха неистово и се бореха яростно срещу похитителите си, докато онези им надяваха сребърни халки. Борбата и съпротивата мигом спря, щом няколко от най-неудържимите пленнички бяха посечени с един замах на мечовете.

Най-малката групичка, съставена от най-младите и най-красивите момичета, изживяваше най-големия ужас в лапите на цяла орда огромни, мощни мъжаги. На устните на тези жени поставяха златни халки. По бузите им течеше кръв, която обагряше в червено красивите им одежди.

Клариса познаваше повечето от тези момичета. Не се нараняваха лесно хора, редовно подлагали те на унижения. Прехвърлила трийсетте и неомъжена, Клариса бе обект на подигравка от страна на много млади жени, но специално бяха най-жестоки, удостояваха я с подигравателни коси погледи, помежду си я наричаха „старата девица“ или „вещицата“, но достатъчно силно, за да ги чуе.

Клариса не бе планирала да достигне тази възраст без съпруг. Винаги бе искала да има свое семейство. Не можеше да си обясни как се бе изтърколил животът й, без да й предостави възможност да се сдобие със съпруг.

Не беше грозна, но и не повече от „обикновена“. В най-добрия случай. Фигурата й бе задоволителна, имаше си всичко. Лицето й не бе криво или белязано, или гротескно. Когато вечерно време се случеше да мерне отражението си в някой прозорец, не й се струваше, че отсреща я гледа грозна жена. Знаеше, че няма лице, вдъхновяващо любовни песни, но не беше и отблъскващо.

Въпреки това, при положение че в града имаше повече жени, отколкото мъже, да си почти „не грозна“ не беше достатъчно. Хубавките млади кокетки не можеха да разберат — около тях непрекъснато гъмжеше от ухажори. По-възрастните разбираха и бяха по-мили. Но въпреки това и в техните очи Клариса беше нещастница, страхуваха се да завържат по-близки приятелски отношения с нея, за да не се заразят от невидимата, незнайна прокоба, която я бе оставила неомъжена.

Сега вече никой мъж нямаше да я пожелае. Бе твърде стара. Твърде стара, както би се опасявал всеки, за да го дари със синове. Времето я бе заловило в капан — самотна и стара мома. Запълваше си времето с работа, но знаеше, че това никога няма да може да замени щастието, което си представяше, че би могла да изпита, ако бе създала семейство.

Въпреки че жилото от думите на тези млади жени още бе впито в плътта й, въпреки че неведнъж си бе мечтала и те някой ден да разберат що е унижение, никога не би си и помислила да им се случи точно това.

Нашествениците през смях раздираха роклите им, оглеждайки ги като добитък.

— Скъпи Създателю — проплака в молитва Клариса, — моля те, не го допускай, задето съм им пожелала да изпитат срама на унижението. Никога не съм искала да им се случи това. Скъпи Създателю, моля те да ми простиш, че някога съм им помислила злото. Не исках това за тях, кълна се в душата си.

Клариса ахна и се наведе през малкия прозорец, за да види по-добре как група нашественици се засилват напред с огромен топор в ръце. Скриха се под навеса долу.

Усети как сградата се разтърсва с глух тътен. Хората в голямата зала запищяха. Нов тътен. И още един, последван от пращене на дърво. Под нозете й изригна истински ад — като ада на отвъдния свят.

Оскверняваха светостта на храма на Създателя.

Точно както бе казал Пророкът.

Клариса притисна роклята в гърдите си с две ръце, вслушана в подновените звуци на клането, този път точно под нея. Затресе се неконтролируемо. Скоро ще се качат горе и ще я открият.

Какво ще стане с нея? Дали ще я бележат с халка през устната и ще я захвърлят в робство? Дали ще има смелостта да се бори и да бъде убита, вместо да се покори?

Не. Знаеше, че отговорът ще е не. Искаше да живее. Не да бъде заклана като онези на площада или като бедния малоумник Гус. Страхуваше се от смъртта повече от живота.

Вратата се отвори с трясък и тя зяпна.

В малката стаичка влетя абатът.

— Клариса!

Нито млад, нито атлетичен, той се бе задъхал от тичането нагоре по стълбите. Едрата му фигура не можеше да се скрие под тъмнокафявата му одежда.

Кръглото му лице бе пепеляво като на труп, мъртъв от три дни.

— Клариса! Книгите! — задъхано извика той. — Трябва да бягаме! С книгите. Вземай ги и да се скрием!

Тя запримига тъпо пред него. Щеше да отнеме дни да се пакетират книгите от библиотеката. Щяха да са необходими няколко каруци, за да се натоварят. А и нямаше къде да се скрият. Нямаше къде да избягат. Не можеха да пресекат обръча на нашествениците. Отчаяна заповед, дадена от обезумял от ужас човек.

— Абате, няма спасение.

Той се спусна към нея и я хвана за ръцете. Облиза устни. Очите му се защураха наоколо.

— Няма да ни забележат. Ще се направим, че все едно отиваме някъде по работа. Няма да ни разпитват.

Тя не знаеше какво да отвърне на подобно абсурдно предложение, но и нямаше възможност. В рамката на вратата се появиха трима мъжаги в окървавени кожени униформи. Бяха толкова огромни, а стаята толкова миниатюрна, че само с три крачки стигнаха до абата.

Двамата бяха със сплъстени, мазни къдрави коси. Третият обръснат до кожа, но с гъста брада като на колегите си. През лявата ноздра и на тримата минаваше златна халка.

Онзи с голата глава сграбчи абата за побелялата коса и дръпна главата му назад. Абатът изпищя.

— Търговия? Занимаваш ли се с търговия?

Абатът, с глава, извита така, че да вижда единствено тавана, само вдигна примирено ръце.

— Аз съм абатът. Човек на молитвата. — Той облиза устни и добави с вик: — И книгите! Аз се грижа за книгите!

— Книги. Къде са?

— Архивите са в библиотеката — главата му се мръдна, той посочи, без да вижда накъде. — Клариса знае. Клариса ще ви ги покаже. Тя работи там. Тя се грижи за тях.

— Значи не търгуваш?

— Моля се! Аз съм човек на молитвата! Ще се моля на Създателя и на добрите духове за вас. Ще видите. Аз съм човек на молитвата. Няма нужда от дарения. Ще се моля за вас. Никакви дарения.

Мъжът с голата глава — изпъкналите му потни мускули изглеждаха още по-релефни — издърпа главата на абата още по-назад и с дългия си нож му преряза гърлото. Клариса усети как по лицето й плисва топла кръв.

— Не ни трябва човек на молитвата — заключи той и захвърли тялото на абата на пода.

Очите на Клариса се ококориха от ужас, когато видя кафявите одежди на абата да потъват в локва кръв. Познаваше го откак се помни. Преди много години той я прибра и й даде работа като писар, спаси я от глад. Беше я съжалил, задето не може да си намери съпруг, а пък не умее друго, освен да чете. Малцина бяха грамотните. Клариса можеше да чете и това й осигури хляба.

Това, че се налагаше да изтърпява кебапчестите ръце и слюнчестите устни на абата, беше бреме, което не можеше да избегне, ако иска да си запази работата и да има какво да яде. Отначало не искаше да го приеме, но постепенно започна да свиква с работата си, почувства удоволствието от сигурността, от това да посрещаш сам нуждите си. И така започна да разбира, че човек трябва да върши и неща, които не са му приятни.

Веднъж, много отдавна, докато безуспешно го увещаваше да престане, дори го заплаши, той отвърна, че ако се осмели да отправи някакви си нелепи обвинения срещу уважаван абат, ще бъде прогонена. Как би могла да оцелее сама жена в този живот, се запита тогава. Какви по-ужасни неща ще й се наложи да изтърпи?

Реши, че това не е най-лошото. Имаше хора на улицата, гладуващи — гордостта не пълни стомаха. Имаше жени, които изживяват още по-страшни неща от мъжки ръце. Абатът поне никога не я биеше.

Никога не му бе желала лошото. Той я бе подслонил, бе й дал работа и храна. Други хора я удостояваха единствено с презрение.

Мъжагата с ножа пристъпи към нея и я извади от шока от убийството на абата. Затъкна ножа в колана си.

Стисна брадичката й с груби, омазани с кръв пръсти и извърна главата й първо на едната, после на другата страна. Огледа я от глава до пети. Попипа я за кръста, преценявайки. Тя усети как лицето й пламва от унижение пред безсрамието му.

Мъжът махна на един от другите.

— Халка.

За момент тя не разбра. Единият се приближи, тя започна да трепери. После осъзна. Страхуваше се да крещи. Знаеше какво ще последва, ако се противи. Не искаше да й прережат гърлото като на абата или да удрят главата й в пода като на глупавия Гус. Скъпи Създателю, не искаше да умре.

— Каква, капитан Малак?

Гологлавият се взря в очите й.

— Сребърна.

Сребърна. Не медна. Сребърна.

Докато мъжът издърпваше долната й устна между палеца и показалеца си, в дълбините на мозъка й се надигна маниакален смях. Тези мъже, вещи в преценяването на стойността на плътта, току-що я бяха оценили по-високо от собствените й съграждани. Макар да я превръщаха в робиня, й бяха дали цена.

Стегна неистово гърлото си, за да потисне вика, надигнал се, щом острието докосна вътрешната страна на долната й устна. Мъжът го завъртя, докато премине през плътта. Клариса запримига, опитвайки се да гледа през пелената от сълзи.

Не злато, каза си наум, разбира се, че няма да е злато, но не е и мед. Оцениха я достойна за сребърна халка. Част от нея се отврати от суетата й. Какво друго й оставаше сега?

Мъжът, вонящ на пот, кръв и мръсотия, прокара халката през устната й. Тя простена безпомощно. Онзи се надвеси над нея и затвори халката с кривите си жълти зъби.

Капитан Малак отново се взря в очите й, тя не направи опит да изтрие стичащата се по брадичката й кръв.

— От днес нататък си собственост на Императорския орден.