Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (38)

Тридесет и седма глава

Калан най-сетне успя да отпрати Нанси и помощничката й, обяснявайки им, че е изтощена и единственото, което иска, е да си легне. Наложи се да отклони няколко предложения: за баня, да й срешат косата, да й направят масаж и да й донесат храна. Единственото, което позволи на Нанси, бе да й помогне да си съблече роклята, за да не събуди подозрението й.

След като най-после остана сама, разтърка изложените си на ледения въздух голи ръце. Опипа раната си под превръзката. Заздравяваше добре, почти не усещаше болка. Дрефан наистина й помогна, мазилата на Надин вероятно също са имали ефект.

Облече си нощница и седна на писалището край едно от огнищата. Топлината на огъня я сгря приятно, макар и само от едната й страна. Извади лист и перо от чекмеджето. Докато махаше сребърното капаче от мастилницата, се опита да си събере мислите.

Най-накрая потопи перото.

„Скъпи мой Ричард,

Трябва да свърша нещо важно, и то сама. Говоря сериозно. Не само защото те уважавам, но и защото си Търсачът, понякога приемам, че това, което искаш, е правилно, макар самата аз да съм на друго мнение. Разбирам, че понякога трябва да те оставя да вършиш онова, което знаеш, че е правилно. Аз съм Майката Изповедник. Ти трябва да разбереш, че и аз понякога трябва да направя онова, което смятам за правилно. Моментът сега е точно такъв. Моля те, ако ме обичаш, да се вслушаш в молбата ми, да не ми се месиш и да ме оставиш да направя онова, което трябва.

Наложи се да измамя Кара, за което ужасно съжалявам. Тя няма ни най-малка представа за плановете ми. Не знае, че заминавам. Ако я държиш отговорна за това, ще ми бъде изключително неприятно.

Не знам кога ще се върна, но се надявам да отнеме не повече от няколко дни. Отивам да намеря помощ за положението, в което се намираме. Моля те да разбереш и да не ми се ядосваш. Наистина се налага да го направя.

Подписа Майката Изповедник, твоята Кралица, твоята любов завинаги тук и в другите светове: Калан.“

Сгъна писмото и написа отгоре „Ричард“. Отвори го и го прочете пак, за да е сигурна, че не е разкрила нещо, което не иска той да знае. Изразът „да намеря помощ за положението, в което се намираме“ й хареса. Беше достатъчно мътен, за да не разкрива нищо. Надяваше се да не звучи много грубо с настояването си Ричард да не й се меси.

Приближи свещта към края на цветна восъчна пръчка за печати, която извади от чекмеджето. Загледа се във восъка, който закапа по хартията, образувайки червена локвичка, и притисна печата на Майката Изповедник — две сплетени светкавици — върху топлия восък. Целуна писмото, духна свещта и подпря писмото върху нея така, че да се вижда добре.

Никога преди не си бе отговаряла на въпроса защо печатът на Майката Изповедник представлява две преплетени светкавици. Но вече знаеше. Това бе символът на Кон Дар — Кървавата ярост — древен компонент на Изповедническата магия. Магия, предизвиквана толкова рядко, че дори не бе чувала за съществуването й. Майка й си отиде от този свят, преди да я научи как да предизвиква тази магия в случай на нужда.

След като срещна Ричард и се влюби в него, Калан извика Кон Дар инстинктивно. Попаднала под влиянието на тази магия, изрисува на лицето си две светкавици, като предупреждение към околните да не застават на пътя й. С Изповедник, попаднал под влиянието на Кон Дар, човек не можеше да разговаря.

Кървавата ярост представляваше Субстрактивната страна на Изповедническата магия, извиквана като отмъщение. Калан я бе събудила в себе си, мислейки, че Мрачният Рал е убил Ричард. Тя можеше да бъде извикана само заради някого, използвана единствено в нечия защита. Но не на самия Изповедник.

Подобно на Изповедническата сила, която Калан винаги бе усещала в дълбините на съществото си, Кон Дар също бе станала част от нея, усещаше я точно под повърхността, като застрашителен буреносен облак на хоризонта. Тя познаваше разкъсващата му сила — от онзи път, когато имаше нужда от него, за да защити Ричард. Синя светкавица, унищожаваща всичко по пътя си. Без Субстрактивната магия, прибавена към обикновената Адитивна, човек не можеше да пътува в Плъзгата. Сестрите на мрака и магьосниците, преминали на страната на Пазителя, също притежаваха в себе си искрица Субстрактивна магия.

Калан влезе в спалнята си. Съблече нощницата и я хвърли на леглото. Издърпа най-долното чекмедже на красивата ракла с дърворезби и заровичка из вещите си, търсейки нещо.

Имаше дрехи, които бе носила преди, докато пътуваше из страната, и които бяха по-удобни за пътуване от бялата рокля на Майката Изповедник. Обу тъмнозелен панталон. Извади дебела риза, облече я и я закопча с треперещи пръсти. Напъха я в панталона и щракна широкия колан. Остави кесийката, която носеше винаги на кръста си.

От дъното на чекмеджето извади предмет, внимателно увит в бяла кърпа. Остави го на пода, надвеси се над него и разгърна краищата на кърпата.

Макар да знаеше какво представлява, как изглежда, при вида му тръпки я побиха.

Върху кърпата лежеше ножът на духовете, подарен й от Чандален. Това беше оръжие, изработено от раменната кост на неговия дядо.

Този нож й бе спасил живота. Беше го използвала, за да убие Приндин — неин приятел, който се бе обърнал в служба на Пазителя.

Поне си мислеше, че го е убила. Всъщност не си спомняше съвсем точно какво се случи онзи ден. Тогава бе под влияние на отровата, която й даде да изпие Приндин. Не беше сигурна дали всъщност не я бе спасил духът на дядото на Чандален. Приндин се бе нахвърлил отгоре й и ножът изведнъж се оказа в ръката й. Помнеше кръвта на Приндин, потекла по ножа и по юмрука й.

Кръглата кост завършваше с ветрило от мастиленочерни гарванови пера. За народа на Калните гарванът бе мощна духовна магия. Свързваха я със смъртта.

Дядото на Чандален бе потърсил помощ от духовете, за да спаси народа си от клане — от друг народ, живеещ в Дивото и обладан от неистова страст за война. Никой не знаеше причината, но резултатът бе кървава баня.

Дядото на Чандален свикал съвещание, за да моли духовете за помощ. Неговият народ бил миролюбив, хората не можели да се защитават. Духовете научили дядото на Чандален и неговите хора как да убиват Джакопо, като по този начин станали Кални, започнали да се защитават и унищожили заплахата.

Джакопо вече не съществуваха.

Дядото на Чандален научил сина си как да защитава народа си, а бащата на Чандален на свой ред предал познанието на своя син. За Калан Чандален бе сред малкото хора, които добре умееха да защитават своите народи. В битката с армията на Императорския орден Чандален се бе превърнал в самата смърт. Както и Калан.

Чандален носеше със себе си ножа, изработен от костта на дядо му и на баща му. Бе подарил на Калан дядовия си нож, за да може тя да се защитава. Както и бе сторила. Може би пак щеше да прибегне до него.

Калан благоговейно вдигна ножа в двете си ръце.

— Дядо на Чандален, преди ми помогна. Моля те, защитавай ме и сега — Тя целуна островърхата кост.

Не искаше да се изправя невъоръжена срещу Шота. А не можеше да измисли по-надеждно оръжие от това.

Завърза връзката, изработена от изтъкан прериен памук, около ръката си и пъхна ножа вътре. Наистина бе много удобно и страшно бързо за изваждане оръжие. Макар че й предстоеше да се изправи очи в очи с жена, от която се страхуваше, Калан се чувстваше определено по-добре с ножа на дядото.

Измъкна от друго чекмедже леко жълтеникаво наметало. Би предпочела да вземе дебелото си наметало, което бе носила тази нощ, като се има предвид ледената пролетна буря, но едва ли щеше да й върши работа през целия път. В Агаден сигурно нямаше да е толкова студено, колкото в Ейдиндрил.

Надяваше се светлият цвят да й послужи за прикритие на минаване покрай стражите към Кулата, освен това с по-леко наметало щеше да може да изважда по-бързо ножа си.

Запита се не е ли глупаво да си мисли, че може да извади ножа по-бързо, отколкото Шота би могла да хвърли заклинание срещу нея, и изобщо дали подобно оръжие ще е ефективно срещу вещица. Хвърли наметалото на раменете си. Не носеше нищо друго освен ножа.

И Изповедническата си магия.

Шота бе подвластна на магията на Изповедник — както всеки човек. Ако Калан успееше да докосне вещицата, край с нея. Но Шота притежаваше магия, която преди попречи на Калан да се приближи достатъчно, за да използва своята сила срещу нея.

Но за да извика на живот синята светкавица на Кон Дар, на Калан не й бе необходимо да докосва вещицата. Тя въздъхна мислено. Не можеше да използва Кон Дар в своя защита. Когато ги нападна скринът и когато Сестрите на светлината дойдоха да отведат Ричард, тя призова Кон Дар в негова защита.

Калан изведнъж прозря. Ричард я обичаше и искаше да се ожени за нея. Да бъде завинаги с нея. Шота се опитваше да възпрепятства изпълнението на желанията му и изпрати Надин за негова жена. Той не я искаше.

Дори да не съществуваше любовта на Калан към Ричард, Надин му бе причинила болка в миналото. Той не искаше да е с нея и търпеше присъствието й единствено защото бе разбрал, че Шота явно иска нещо и защото не искаше да изпусне заплахата от погледа си. Но отчаяно не желаеше да бъде насилван да се ожени за нея.

Шота причиняваше болка на Ричард.

Ричард бе в опасност заради вещицата. Калан можеше да призове Кон Дар в негова защита. Беше го правила преди, при заплахата на Сестрите, отвели Ричард пряко волята му. Калан можеше да използва синята светкавица срещу Шота. Срещу такава магия вещицата нямаше защита.

Калан знаеше как действа магията. Тя извираше от дълбините на съществото й. Като магията на меча на Ричард, който действаше чрез възприятие. Ако Калан насочи употребата на магията в защита на Ричард, Кон Дар ще действа по нейна воля. Тя знаеше, че Ричард не желае Шота да го използва, да го държи под контрол, да му диктува живота.

Калан си имаше оправдание: Шота вреди на Ричард. Значи Кон Дар ще действа срещу вещицата.

Калан се спря, отпусна се назад на пети и се помоли на добрите духове да я направляват. Не искаше да си мисли, че прави това като отмъщение или че се готви да убие човек. Не искаше да мисли, че ще убие Шота. Запита се дали се опитва да оправдае нещо, което не подлежи на оправдание.

Не, тя не отиваше с намерението да убие Шота. Просто искаше да разнищи до дъно тази работа с Надин и да разбере какво знае Шота за Храма на ветровете.

Но ако се наложи, щеше да се защитава. Нещо повече, щеше да защитава Ричард от Шота — от плановете й да унищожи бъдещето му. Калан доста дълго бе търпяла върху себе си претенциозните гневни изблици на Шота. Ако сега вещицата се опита да я убие или да причини това страдание на Ричард, Калан щеше да премахне заплахата.

Ричард вече й липсваше. Толкова отдавна се бореха за правото си да са заедно, а ето че сега тя отново го напуска. Ако тя бе на неговото място, дали щеше да прояви толкова разбиране, за колкото го молеше сега?

При мисълта за Ричард тя лекичко издърпа най-горното чекмедже, съдържащо най-ценните й вещи. Благоговейно вдигна с две ръце синята си сватбена рокля — единствен обитател на чекмеджето в този момент. Плъзна длан по плата. Притисна роклята до гърдите си, очите й плувнаха в сълзи.

Внимателно я постави обратно на мястото й, преди да я е накапала. За миг постоя така, отпуснала ръка върху синия плат.

Затвори чекмеджето. Чакаше я работа. Тя беше Майката Изповедник. Независимо дали това й харесваше или не. Шота живееше в Средната земя, следователно бе поданичка на Майката Изповедник.

Калан не искаше да умре и никога повече да не види Ричард. Но и не можеше да продължава да търпи Шота да се бърка в живота им. Да си играе с бъдещето им. Шота бе изпратила друга жена да се омъжи за Ричард. Калан не можеше да й позволи подобно нещо.

Решеността й укрепна. Пресегна дълбоко в един гардероб и извади въже, оставено там за случай на пожар, за да може Майката Изповедник да избяга през балкона.

С отварянето на балконската врата я блъсна леден залп от въздух и сняг. Тя примигна в бурята и затвори вратата зад себе си. Вдигна качулката на главата си и напъха вътре косата си. Не биваше хората да познаят Майката Изповедник — ако изобщо имаше някой навън в нощ като тази. Но тя знаеше, че часовите пред Магьосническата кула ще са на постовете си.

Бързо завърза въжето около една от подпорите на перилото, оформени като изящни вази, и прехвърли останалата му част надолу. В тъмното не можеше да види дали е стигнало до земята. Трябваше да приеме на доверие, че онзи, който е оставил въжето в гардероба й, е проверил предварително дали е достатъчно дълго.

Калан преметна крак през каменния парапет, стисна въжето с две ръце и се заспуска.

* * *

Реши да върви пеш. Не беше толкова далеч, а освен това ако бе взела кон, щеше да се наложи да го остави в Кулата, където по-късно щяха да го намерят и това можеше да я издаде. Или пък ако го пуснеше на свобода, преди да стигне до Кулата, намирането му можеше да възбуди страхове относно това какво ли се е случило с нея. Освен това с кон щеше по-трудно да мине покрай часовите пред Кулата. Добрите духове й бяха помогнали с пролетна буря. Най-малкото, което можеше да направи, бе да се възползва от нея.

Затъвайки в тежкия, мокър сняг, се запита дали решението й да тръгне пеш бе достатъчно умно. Подхрани решителността си и продължи напред. Каза си, че щом отсега се разколебана, няма смисъл да тръгва.

Повечето сгради бяха тъмни и затворени. Малкото хора, които срещна из улиците, бяха твърде заети с преправянето на пътя си през снега, за да обръщат внимание на сгушената фигура, бореща се с вятъра в нощта. В тъмнината дори не можеше да се разбере дали е мъж или жена. Не след дълго вече бе напуснала очертанията на града и крачеше по пустия път към Кулата.

Вървейки, обмисляше най-добрия начин за минаване покрай часовите. Войниците бяха от Д’Хара. Не биваше да допуска да я разпознаят. Щяха веднага да докладват за появяването й.

Най-лесно щеше да мине, като убие часовите, но такова нещо не можеше да направи — та нали сега те бяха нейни войници, биеха се за общата им кауза срещу Императорския орден. И дума не можеше да става за такова нещо.

Не беше добър вариант и да ги удари по тила, за да загубят съзнание. По този начин човек никога не можеше да е сигурен, че противникът му ще падне без гък на земята. От опит знаеше, че удрянето по главата рядко дава очакваните резултати. Понякога човек не улучваше и противникът не губеше съзнание от удара, а започваше да крещи неистово, осуетявайки всякакви опити за по-нататъшни действия. Това привличаше вниманието на останалите часови и се стигаше до ликвидиране на нападателя.

Освен това бе виждала хора да умират от удар в главата, а това не биваше да става. Човек удря в главата само ако иска да убие, защото най-често се стига именно дотам.

Сестрата и Марлин вероятно са се промъкнали чрез магия. Калан не притежаваше такива способности. Нейната магия би унищожила съзнанието на войниците.

Значи оставаше или да ги измами, или да се промъкне покрай тях. Д’Харанските войници бяха обучавани за всякакви случаи и вероятно заеха повече трикове, отколкото тя изобщо би могла да си представи, че съществуват.

Значи оставаше да се промъкне незабелязано покрай тях.

Нямаше представа къде точно се намира, но знаеше, че е близо. Вятърът духаше от ляво, затова реши да се придържа към дясната страна на пътя, вървейки приведена. Когато приближи достатъчно, щеше да се наложи да пълзи. Ако легнеше на земята, разпервайки наметалото върху себе си, след няколко минути то щеше да е покрито със сняг и от нея нищо нямаше да се вижда. Използвайки това прикритие, можеше да върви много бавно, а срещне ли войник, можеше да легне и да го изчака да отмине. Защо забрави да си вземе ръкавици?

Реши, че е отишла много надясно и мръдна леко вляво на пътя. Знаеше, че най-трудно щеше да е на моста. Там щеше да се окаже на сравнително тясно пространство, без възможност да се отмести встрани от войниците. Но, от друга страна, Д’Харанците се страхуваха от магията на Кулата и едва ли щяха да приближават много до моста. Беше на десетина метра от него, там, където бе срещнала войниците предишния път, а сега, в снега и тъмнината, не се виждаше почти нищо.

В сърцето й припламна надежда, че може би няма да е толкова трудно да мине покрай постовете. Снегът щеше да й осигури добро прикритие.

Изведнъж пред лицето й блесна меч. Замръзна на място. Стрелна очи на другата страна — там също я чакаше меч. Усети острие и върху тила си.

Дотук с незабелязаното промъкване.

— Кой си? — грубо извика мъжът пред нея.

Трябваше да измисли нов план, при това бързо. Реши да използва част от истината, залагайки на страха им от магия.

— Капитане, уплашихте ме до смърт. Аз съм, Майката Изповедник.

— Покажи се.

Калан свали качулката си.

— Мислех, че ще успея да мина покрай вас незабелязано. Но Д’Харанските войници се оказаха по-добри, от колкото предполагах.

Мъжете свалиха оръжия. Най-голямо облекчение изпита, когато усети острието на тила й да се отмества. Ударът там би бил смъртоносен.

— Майко Изповедник! Изплашихте ни, наистина! Защо се връщате за втори път тази нощ? И то пеш!

Калан въздъхна отчаяно:

— Съберете хората си и ще ви обясня.

Капитанът посочи с глава.

— Да минем натам. Има навес, където ще се предпазите поне от вятъра.

Калан се остави капитанът да я отведе от другата страна на пътя, където стърчеше триъгълна, направена с подръчни средства постройка, предназначена да спира вятъра. Не беше достатъчно просторна, за да побере нея и шестимата стражи. Те настояха тя да се настани на най-сухото място, най-дълбоко навътре.

Разкъсваше се между удовлетворението, че дори в буря пиле не можеше да прехвръкне над Д’Харански пост, и желанието все пак да бе успяла. Това щеше доста да улесни нещата. Сега трябваше да търси друг начин да ги убеждава.

— Чуйте ме внимателно — започна тя. — Не разполагам с много време. Отивам на важна мисия. Искам да ми повярвате. Всички. Знаете, че в града върлува чума, нали?

Мъжете изръмжаха и кимнаха, че знаят, после смутено запристъпваха от крак на крак.

— Ричард, Господарят Рал, се опитва да намери начин да спре епидемията. Не знаем дали такъв изобщо съществува, но няма да се откажем, знаете това. Той е готов на всичко, за да спаси хората си.

Мъжете отново закимаха.

— Какво общо има това с…

— Бързам. Точно в момента Господарят Рал спи. Изтощен е от безуспешното търсене на лек против чумата. Лекът изисква магия.

Мъжете леко настръхнаха. Капитанът потърка брадичка.

— Знаем, че Господарят Рал няма да ни измени. Нали само преди няколко дни ни излекува от друга болест.

Калан огледа всички лица, вперени в нея.

— Ами ако самият Господар Рал се разболее от чума? Преди да е открил отговора? Тогава какво? Тогава сме мъртви, всички — ето какво.

На лицата им бе изписано искрено притеснение. За всеки Д’Харанец смъртта на Господаря Рал бе съкрушително събитие. То захвърляше бъдещето им в неизвестността.

— Какво може да се направи, за да го защитим? — по пита капитанът.

— Всичко е във вашите ръце — на часовите тук.

— А именно?

— Господарят Рал ме обича. Всички вие знаете, че той ме защитава. Непрекъснато ме огражда с онези Морещици, които вечно са по петите ми. Изпраща след мен стражи, където и да отида. Не допуска опасността да припари на километри от мен. Косъм не дава да падне от главата ми. Е, аз също не искам той да пострада. Ами ако се зарази? Значи го губя. Може би има начин да спра чумата, преди да е протегнала отвратителните си ръце към нас — преди да е заразила него, както със сигурност ще стане.

Тя зяпнаха.

— Какво можем да направим за него? — попита капитанът.

— Ще използвам магия — изключително опасна магия. Ако успея, ще мога да спася Ричард от чумата. Ще спася всички ни от заразата. Но както вече казах, магията е опасна. Трябва да се махна за няколко дни с помощта на магия, за да видя дали ще успея да помогна на Господаря Рал да спре чумата. Всички вие знаете какво прави той за мен. По-скоро би умрял, отколкото да ме остави да бъда изложена на опасност. Когато стане въпрос за моята безопасност, с него не може да се говори. Затова преметнах Морещиците и другите си пазачи. Никой не знае къде отивам. Ако някой разбере, Ричард ще тръгне след мен и ще попадне в същата опасност като мен. Каква полза ще има от това? Ако загина, той също ще загине. Ако успея, какъв е смисълът да го излагам на опасност? Не исках никой да знае къде отивам тази нощ, но вие се оказахте по-добри, отколкото предполагах. Сега всичко зависи от вас. Аз рискувам живота си за Господаря Рал. Ако искате да го защитите, трябва да се закълнете да пазите тайна. Дори да ви погледне в очите, трябва да му отговорите, че не сте ме виждали, че никой не е идвал тук.

Мъжете запристъпваха от крак на крак, покашляха се, започнаха да се споглеждат.

Пръстите на капитана забарабаниха по дръжката на меча му.

— Майко Изповедник, ако Господарят Рал ни погледне в очите и ни попита, не можем да го излъжем.

Калан се наведе към мъжете.

— Тогава по-добре да го съсечете на мига с мечовете си. Защото поведението ви ще е равносилно на това. Нима искате да изложите на опасност живота на Господаря Рал? Да поемете отговорността за неговата смърт?

— Разбира се, че не! Готови сме да дадем живота си за него!

— Предлагам ви да заложите и моя живот. Ако той разбере какво правя, къде съм отишла тази нощ, ще тръгне след мен. Не само че няма да ми бъде от помощ, а може и да умре, ако го направи.

Калан показа ръката си изпод наметалото и посочи с пръст всеки от присъстващите:

— Ваша ще е отговорността за това, че сте изложили живота на Господаря Рал на опасност. Може да се превърнете в неговите убийци.

Капитанът се взря в очите на всеки от хората си. Изправи се, потърка лице и се замисли. Накрая проговори:

— Какво искате от нас? Да се закълнем в живота си?

— Не — каза Калан. — Да се закълнете в живота на Господаря Рал.

По примера на капитана си всички мъже паднаха на коляно.

— Кълнем се в живота на Господаря Рал да не казваме на никого, че сме видели за втори път тази нощ Майката Изповедник, и занапред да се закълнем, че никой не е влизал в Кулата освен вас и вашите две Морещици по-рано тази вечер. — Той огледа войниците. — Кълнем се.

След като всички повториха клетвата, се изправиха. Капитанът отпусна бащински ръка на рамото на Калан.

— Майко Изповедник, не разбирам от магия, това е работа на Господаря Рал, така че не знам какво се каните да правите тази нощ, но не искаме да изгубим и вас. Вие сте подходящата жена за Господаря Рал. Каквото и да се каните да направите, моля ви, внимавайте.

— Благодаря, капитане. Смятам, че вашите хора бяха най-голямата опасност, с която можех да се сблъскам тази нощ. За утре ще му мисля, когато му дойде времето.

— Ако ви убият, това слага край на клетвата ни. Ако умрете, ще трябва да кажем на Господаря Рал каквото знаем. Стане ли това, ще бъдем екзекутирани.

— Не, капитане. Господарят Рал не би го допуснал. Точно затова трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да го защитим. Всички имаме нужда от него. Освен ако не искаме да ни управлява Императорският орден. Те не зачитат живота — именно те вкараха чумата в града. И то като започнаха от децата.

* * *

Калан се вгледа в живачното лице на Плъзгата и преглътна.

— Да, готова съм. Какво искаш да направя?

От басейна се надигна блестяща метална ръка и докосна ръба на каменната стена, опасваща кладенеца.

— Да дойдеш в мен — каза гласът, думите отекнаха в помещението. — Но няма да го направиш ти, а аз.

Калан се качи на стената.

— Сигурна си, че можеш да ме заведеш в Агаден, на ли?

— Да. Била съм там. Ще ти хареса.

Калан не беше сигурна, че ще й хареса.

— Колко време ще отнеме?

Плъзгата като че се намръщи. Калан се виждаше отразена върху гладката повърхност на лицето на Плъзгата.

— От тук дотам. Толкова. Аз съм достатъчно дълга. Била съм там.

Калан въздъхна. Плъзгата явно не разбираше и че е спала близо три хиляди години. Какво бе за нея един ден повече или по-малко?

— Няма да кажеш на Ричард къде си ме отнесла, нали? Не искам да узнае.

Сребърното лице се изкриви в дяволита усмивка.

— Никой, който ме познава, не иска другите да узнаят. Никога не ги издавам. Спокойно. Никой няма да разбере какво правим заедно. Никой няма да разбере за удоволствието ти.

Калан я изгледа смутено. Течната сребърна ръка се вдигна и я обви. Топлата, успокояваща прегръдка я обгърна здраво.

— Не забравяй. Трябва да ме вдишаш — каза Плъзгата. — Не се страхувай. Щом ме вдишаш, ще те запазя жива. Щом стигнеш другото място, ще ме издишаш и ще поемеш въздух. Ще те е страх толкова, колкото сега те е страх да ме вдишаш, но трябва да го направиш, иначе ще умреш.

Калан кимна задъхано. Олюля се.

— Спомням си. — Не можа да потисне страха си от това, че ще остане без въздух. — Добре, готова съм.

Без повече приказки Плъзгата я повдигна плавно от стената и я дръпна при себе си в живачната маса.

Дробовете на Калан загоряха за въздух. Затвори плътно очи. Беше го правила и преди и знаеше, че именно така трябва да постъпи, но въпреки това се ужаси при мисълта, че трябва да вдиша живачната маса. Предишния път Ричард беше с нея. Сега, когато бе сама, я обзе паника.

Замисли се за Шота, изпратила Надин да се омъжи за Ричард.

Изпусна въздуха от дробовете си. Вдиша дълбоко и съществото й се изпълни с копринената субстанция.

Не усещаше нито топлина, нито студ. Отвори очи и видя едновременно светлина и мрак. Усети движение в безтегловното пространство, едновременно бързо и бавно, рязко и плавно. Дробовете й преливаха от сладкото присъствие на Плъзгата. Сякаш я приемаше в душата си. Времето не съществуваше.

Потъна в опиянение и захлас.