Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (58)

Петдесет и седма глава

Над връх Кимермост витаеше призрачно спокойствие въпреки сгъстяващия се мрак и натежалите облаци.

Андолианците хвърляха притеснени погледи към небето. Калан видя как Ричард скача от седлото, златотканото му наметало увисна неестествено в неподвижния въздух. Дрефан й подаде ръка, за да й помогне да слезе. Тя се направи, че не забелязва.

На фона на угасващата светлина руините представляваха призрачни сенки — сякаш скелетът на изчезнало чудовище, което очаква възкресението си и се готви да я погълне. Макар да бе пълнолуние, оловносивите облаци обгръщаха нощта в плътен мрак. Скоро и последният лъч дневна светлина щеше да изчезне и тогава изоставеният връх щеше да потъне в непрогледна тъмнина.

Надин стоеше плътно до Ричард, загледан от ръба на скалата. Дрефан бе застанал недалеч. Не искаше да изглежда твърде нетърпелив да застане близо до жената, която след броени минути щеше да стане негова съпруга, но в същото време не искаше да изглежда така, сякаш я пренебрегва. Подобно на Надин, той явно не гледаше на предстоящото събитие като на разрушаващо щастието му.

След като конете бяха завързани, легатът и Кара поведоха невестите и бъдещите им съпрузи към полуразрушена градинска площ, оградена с каменни пейки от едната страна и с полуразрушени колони от другата. Горната греда, свързваща колоните, почти изцяло липсваше, минавайки през едва четири от десетте каменни обелиска.

В далечината, на фона на гаснещата светлина, Калан все още различаваше острия като бръснач ръб на скалата и черните отвеси на близките планини. Някъде там се намираше Храмът на ветровете.

Бе й заповядано да седне на резбована каменна пейка до Дрефан, а Ричард, през две пейки по-нататък, бе настанен до Надин. Калан хвърли поглед натам, Ричард също я погледна. В същия миг Дрефан се наведе напред и закри гледката към Ричард. Калан съсредоточи вниманието си върху легата и Кара, застанали пред тях. Шестте сестри се бяха подредили зад съпруга си.

— Събрали сме се тук — в един глас започнаха Кара и легатът, — за да свържем в свещен брак Ричард Рал и Надин Брайтън, а също и Калан Амнел и Дрефан Рал. Това е най-тържественият от всички ритуали. Той осъществява най-съкровените копнения и обрича съпрузите един на друг до живот. Този брак е пожелан и наблюдаван от самите духове.

Калан се загледа в бурените, израсли в пукнатините, набраздили разпадащия се каменен под. С едно ухо долавяше думите за вярност, преданост и задължение. Беше толкова топло и влажно, че едва дишаше. Бялата й рокля на Майка Изповедник бе прилепнала на гърба й. Между гърдите й течаха потни вадички.

Вдигна глава едва когато Дрефан я подкани да стане от пейката.

— Какво? Какво става?

— Време е — каза той. — Ела.

В следващия миг стоеше пред легата и Кара до Дрефан, край нея се бяха подредили три от сестрите като нейни помощнички. Погледна към Ричард и го видя, застанал Надин, до която стояха другите три сестри.

Надин грееше в усмивка.

— Ако някой има някакви възражения срещу сватбата хора, трябва да ги сподели сега, защото след като е сторено, светото тайнство не може да бъде развалено.

— Аз имам възражение — каза Ричард.

— Какво е то?

— Ветровете казаха, че трябва да стане по наша воля. Но не е така. Ние сме принудени да го направим. Казано ни бе, че безчет хора ще умрат, ако откажем. Не встъпвам в този брак по своя воля. Правя го единствено с мисълта, че ще спася човешки животи.

— Искаш ли да спасиш живота на хората, които ще умрат, ако магията, открадната от Храма на ветровете, не бъде унищожена?

— Разбира се, че искам.

— Тази сватба е част от опита да бъде направено това. Ако не минеш по този път, всички ще умрат. Искаш да ги спасиш. За духовете това квалифицира решението ти да се ожениш като свободна воля. Ако желаеш да оттеглиш съгласието си, трябва да го сториш сега, преди да бъдат положени клетвите. След това няма да можеш да промениш решението си.

Във въздуха надвисна тежка тишина.

Калан пропадаше, напълно безпомощна, в бездънната черна яма. Всичко се случваше твърде бързо. Толкова бързо, че не можеше да си поеме дъх.

— Искам да говоря с Ричард, щом се налага да направя това. Преди да го направя — каза Калан. — Насаме.

Легатът и Кара я изгледаха за миг.

— Тогава побързайте — отвърнаха в един глас. — Не остава много време. Луната вече изгрява.

Двамата се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват другите. Тя стоеше близо до него, вперила очи в лицето му.

Искаше й се Ричард да ги спаси от това. Трябваше да ги спаси. Да направи нещо, и то веднага — още миг и ще е твърде късно.

— Ричард, нямаме време. Има ли нещо? Измисли ли как да ни спасиш от това? Някакъв начин да запазим и вота на онези хора, без да обричаме на гибел своя.

Той стоеше близо до нея и въпреки това бе на цял свят далеч.

— Съжалявам. Нямам друго решение. Прости ми — прошепна той. — Предадох те.

Тя поклати глава.

— Не, не си. Не си го и помисляй. Нито аз съм го стопила. Духовете направиха така, че да е невъзможно да спечелим. Всичко става по тяхно желание. Обвързаха ни с двойна връзка. Но поне, ако го направим, Джаганг няма да спечели. Това е по-важно. Колко любовници като нас ще имат възможност да изживеят живота си, да се насладят на щастието си, да създадат деца — благодарение на жертвата, която правим за тях тази нощ!

Ричард се усмихна с усмивката, която разтапяше сърцето й.

— Точно затова те обичам толкова много: заради страстта ти. Дори никога повече да не те видя, познах истинското щастие благодарение на теб. Истинската любов. Колцина са онези, вкусили частица от това?

Калан преглътна.

— Ричард, ако го направим, ще трябва да бъдем верни на новите си съпрузи. Няма да можем… да бъдем заедно… понякога, нали?

Треперенето на устната му и пълните му със сълзи очи бяха повече от красноречив отговор.

Миг преди да се вкопчат един в друг, Кара бе там, между тях.

— Време е. Какви са желанията ви?

— Има много желания — с внезапна злост каза Ричард — Кое по-точно искаш да чуеш?

— Ветровете искат да узнаят дали ще го направите или не?

— Ще го направим — изръмжа Ричард, — но искам те знаят, че някой ден ще си отмъстя.

— Ветровете правят единственото, което могат, за да спрат смъртта, причинена от открадването на тяхната собственост — с внезапно състрадание в гласа изрече Кара. Но въпреки това в тона й остана онази странна нотка, по която Калан разбираше, че говори не Морещицата, а ветровете чрез нея. — Не го правят с лоши чувства.

— Един мъдър човек веднъж ми каза, че смъртта си е смърт, независимо как те застигне — каза Ричард.

Предизвикателно стисна Калан за ръката и я отведе обратно в кръга, където двамата заеха местата си до избраните им партньори.

Калан се изправи до Дрефан, наложила Изповедническата маска на лицето си. Заболя я за Ричард. Той не бе обучаван да потиска емоциите си, копненията си, желанията си в името на дълга. Тя бе разполагала с цял живот време, за да се подготви за това финално изпитание. С цял живот време, за да се подготви за противното с надеждата, че все пак един ден ще я споходи щастието. Топлината на това пламъче я сгря за миг.

Много внимателно пропусна покрай ушите си думите, изречени от Надин, а след това й от Дрефан — думи за вярност и отдаденост към партньора. Вместо това се съсредоточи върху Ричард, надявайки се да му предаде малко сила, надявайки се той да издържи, за да успеят двамата да сложат край на страданията, причинени от чумата. Той тепърва трябваше да проникне в Храма на ветровете. Щеше да има нужда от сила.

Церемонията скоро щеше да свърши и щяха да тръгнат обратно към Ейдиндрил. Може би щеше да се наложи да изчакат, докато Ричард отиде в Храма и направи каквото е нужно, и едва тогава да тръгнат към Ейдиндрил. При всички случаи не след дълго тя щеше да се отправи дома, към мястото, където бе израснала, за да бъде отговорна за живота си, обречен на дълга.

— Да или не?

Калан вдигна глава.

— Моля?

Легатът вдигна яден поглед към небето и надвисналите облаци и припряно въздъхна:

— Заклеваш ли се да уважаваш този мъж, да му се подчиняваш като господар на дома ти, да се грижиш за нуждите му, когато е добре и когато е болен, и да му бъдеш вярна съпруга в този живот, докато смъртта ви раздели?

Калан погледна Дрефан. Зачуди се в какво ли се е заклел той.

— Кълна се във всичко, което се изисква от мен, за да спра чумата.

— Да или не?

Калан въздъхна гневно:

— Това ли се изисква от мен, за да попреча на магията, открадната от Храма на ветровете, да убива хора?

— Да.

Тя мислено се закле, но не към Дрефан, а към Ричард. Щеше да го направи и гласно към Дрефан, но сърцето й щеше да остане обречено на Ричард за вечни времена. Стисна юмруци.

— Тогава да, кълна се, че ще направя онова, което се изисква от мен, за да спра чумата. Кълна се да не направя нито грам повече, отколкото се изисква от мен.

— Тогава, пред очите на духовете и по тяхна воля, ви провъзгласявам за мъж и жена.

Калан изведнъж се прекърши, обзета от непоносима мъка. Почувства се така, сякаш вътрешностите й бяха разкъсани на парчета. Опита се да си поеме дъх. Не успя. Пред големите й очи се завъртя вихрушка от цветове.

Дрефан я прегърна през кръста.

— Какво ти е? Калан, какво ти стана?

Краката й се подкосиха, но тя успя да се задържи права.

— Духовете — едновременно казаха Кара и легатът, заключиха силата й. Тя ще живее брачния си живот като всяка друга омъжена жена. Иначе силата й щеше да попречи.

— Не можете да го направите! — изкрещя Ричард. — Тя ще е безпомощна! Не можете да й отнемете силата!

— Силата не й е отнета, а само заключена, за да не може да навреди на законния й съпруг, Дрефан Рал. Всичко свърши — продължиха двамата. — Сега ще се закълнете на съпрузите си, иначе няма да получите възможност да спасите живота на хората.

Калан гледаше втренчено в земята, цялото й същество бе ограбено, почувства празнотата между съзнанието и силата си, докато слушаше като в мъгла същите думи, изречени пред Ричард. Не чу отговора му, но явно бе казал каквото трябва, защото легатът провъзгласи него и Надин за мъж и жена.

Бяха й отнели не само любовта, но и Изповедническата сила — като цена за изминаването на пътеката. Празнотата заплашваше да я погълне. Дълбоката и изненадваща загуба замъгли съзнанието й, обгърна го в черна пелена — по-непрогледна от падащата нощ.

Дрефан я хвана за ръката.

— Ела, седни за малко. Дори на тази светлина, като лечител виждам, че не си добре.

Калан се остави той да я заведе до пейката и да я сложи да седне.

— Жена ви ще се оправи — каза легатът. Вдигна поглед към врящото небе. — Ричард Рал, Дрефан Рал, елате с мен.

— Къде отиваме? — попита Ричард.

— Трябва да ви подготвим да изконсумирате брака си.

Калан вдигна глава. Дори в тъмното видя, че Ричард е на ръба да избухне в неконтролируема ярост. Ръката му намери меча.

Дрефан съчувствено я погали по гърба.

— Ще се оправиш. Всичко ще се оправи. Не се притеснявай. Ще се погрижа за теб, както ти обещах.

— Благодаря ти, Дрефан — надмогна тя болката в душата си.

Дрефан я остави сама и се запъти след Ричард. Наведе се над брат си и му прошепна нещо. Калан видя как Ричард нервно прокарва пръсти през косата си и от време на време кима. Каквото и да му бе казал Дрефан, явно го бе поуспокоил.

След като двамата братя се разделиха, легатът и Кара погледнаха Надин и Калан.

— Вие двете чакайте тук.

Калан се сгуши на каменната пейка, докато Ричард и Дрефан бяха отведени в тъмнината към ръба на скалата, към двете постройки от двете страни на пътя, който рязко свършваше в ръба на скалата. Беше притъмняло толкова, че Калан едва различаваше лицето на Надин, седнала до нея на пейката. Шестте сестри бяха отишли при конете, смучейки пръстите си и хвърляйки стреснати погледи към небето.

— Съжалявам. За магията ти, искам да кажа. Не знаех, че ще ти причинят това. Предполагам, че от днес нататък ще си като всяка друга жена.

— Сигурно.

— Калан — промълви Надин, — няма да те лъжа и да е убеждавам, че съжалявам, че аз съм онази, която взе Ричард за мъж. Но ще ти кажа, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да го направя щастлив.

— Надин, ти просто не разбираш, нали? Може да си безкрайно мила с него или пък безкрайно зла — все едно, болката, която изпитва, каквото и да направиш, дори най-лошото, ще е все едно оса да ужили обезглавен труп.

Надин се изсмя неловко.

— Ами аз знам мехлем против ужилване. Ричард ще. Ще го…

— Вече ми обеща, че ще бъдеш добра с него, Надин. Вярвам в това, но точно в момента не съм в настроение да слушам детайлите около това как точно възнамеряваш да го направиш.

— Естествено. Разбирам те — Надин зачовърка нещо в камъка на пейката. — Не така си представях сватбата си.

— Нито пък аз.

— Може би поне останалото ще бъде, както съм го искала — гласът й изведнъж стана студен и отмъстителен. — Ти ме накара да се почувствам истинска глупачка, задето искам Ричард, задето си мислех, че мога да го имам. Отне ми удоволствието от сватбата, която си представях, но другото не можеш да ми отнемеш.

— Съжалявам, Надин, ако си мислиш, че съм…

— Сега е мой. И възнамерявам да му покажа истинските удоволствия, които една жена може да достави на един мъж. Той ще види. Ще се убеди, че мога да му бъда не по-лоша съпруга от теб. Мислиш си, че не бих могла, но аз мога. — Надин се приближи към нея. — Тази нощ ще накарам очите му да изскочат от орбитите си от наслада. После ще видим коя жена е по-добра и колко му липсваш. Докато си лежиш с брат му, се вслушвай внимателно и ще чуеш виковете ми от удоволствие. Виковете от удоволствие, с което ме дарява Ричард. Не теб, а мен!

Надин се изправи като буреносен облак и застана на известно разстояние, скръстила ръце. Калан скри лицето си в длани. Духовете не искаха да я унищожат на един път, имаха намерение да въртят ножа в тялото й.

Кара и легатът се върнаха.

— Време е.

— Бурята скоро ще ни връхлети — скришом погледна легатът небето. — Жените ми и аз трябва да се махаме от тук. — Той сграбчи Кара за ръката. — Ветровете говорят на теб, както и на мен. Ще се оправиш ли сама?

— Да. Почти свършихме. Мога да се справя без теб — отвърна Кара. — Ветровете ще предадат съобщението през мен, както и през теб.

Без повече приказки той забърза в тъмнината.

Силните пръсти на Кара се впиха в ръката на Калан.

— Ела — каза Морещицата с ледения глас на ветровете.

Калан заби пети в земята.

— Кара, моля те, не мога.

— Можеш и ще го направиш или ще пропуснеш шанса ви и чумата ще продължи да се вихри над хората.

Калан се дръпна.

— Не, ти не разбираш. Наистина не мога. В месечния си цикъл съм. Още не е свършил. Не мога да го направя… сега.

Зловещият поглед на Кара се впи в лицето й.

— Това няма да ти попречи да изконсумираш брака си. Ще го направиш или всяка надежда за спиране на чумата е загубена. Все още не сме приключили. Трябва да изпълниш своето — да се отдадеш. Трябва да стане сега. Тази нощ. Или предпочиташ смъртта да продължи да върлува?

Кара поведе двете жени надолу по пътя, в тъмнината, към ръба на скалата.

* * *

Застанала на ръба на скалата в непрогледната нощ, Калан се чувстваше безпомощна и изгубена. Не знаеше колко време се е бавила Кара с Надин, докато я заведе при Ричард в дясната постройка. В един миг почувства ръката на Морещицата върху своята.

— Насам — дойде до ушите й леденият глас.

Калан се остави да бъде отведена към руините вляво. Не виждаше почти нищо. Кара, насочвана от ветровете, се оправяше без проблеми из коридорите и помещенията.

Стигнаха до един праг. Калан различи меча на Дрефан облегнат на стената. Докосна с пръсти обвитата в кожа дръжка. Вътре в помещението мерна единствено празните очи на някогашните прозорци. В дъното бе ръбът на скалата и празното пространство, където някога се бе намирал Храмът на ветровете.

— Доведох твоята съпруга — произнесе Кара със същия леден, ужасяващ глас. — Съпругът ти те чака — обърна се тя към Калан. — Този брак трябва да бъде изконсумиран. Това сега е ваш дълг. Ветровете имат свои изисквания. Нямате право на повече въпроси. Не говорете. Ветровете си имат причини и не ви е писано да ги знаете, трябва само да се подчинявате, ако искате да сложите край на смъртта. Колкото повече напредва изпитанието, толкова по-трудно става. Дойде време да легнете като съпруг и съпруга. Ако който и да е от вас промълви макар и една дума, изпитанието ще приключи и достъпът до Храма на ветровете ще ви бъде отказан. Това е безвъзвратно. Откраднатата магия ще се развихри, както й смъртта, причинена от нея. Едва след като изпълните изискванията на консумацията, ще дойдат ветровете. После, когато се убедите, че са дошли, можете да говорите. Не и преди това.

Кара обърна Калан и й помогна да свали роклята си. На Калан не й бе трудно да не говори. Нямаше какво да каже.

Почувства черната тъмнина на нощния въздух върху голата си плът. Погледна меча на Дрефан, мислейки си, че когато всичко свърши, ако им бъде отказан достъп, скалата ще е там и ще я чака.

Кара я сграбчи за китката и я поведе напред. Насила я накара да коленичи и започна да навежда главата й, докато Калан усети ръба на дъсчена платформа.

— Съпругът ти те очаква. Иди при него.

Калан чу отдалечаващите се в тъмнината стъпки на Кара.

Беше сама с Дрефан.