Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (42)

Четиридесет и първа глава

Шота наля още чай.

— Какво би искала да научиш?

Калан посегна към чашата си.

— Знаеш ли нещо за Храма на ветровете?

— Не.

Калан се сепна с чаша в ръка.

— Но си казала на Надин, че ветровете преследват Ричард.

— Да, така е.

— Можеш ли да го обясниш? Какво си имала предвид?

Шота направи неопределен жест с ръка.

— Не знам как да обясня на жена, която не е вещица, как виждам потока на времето, минаването на бъдещи събития. Предполагам, би могло да се каже, че е нещо като спомени. Когато си мислиш за отминало събитие или за човек, извикваш спомен. Някои събития са се запечатали дълбоко в главата ти с всички подробности. Други не можеш да си спомниш. Моят талант се състои в нещо такова, само че аз го правя с бъдещето. За мен съществува малка разлика между минало, настояще и бъдеще. Нося се над потока на времето и обгръщам с поглед всичко — събитията, носещи се както срещу, така и по течението. Да виждам в бъдещето е толкова естествено, колкото е за теб да си спомниш потока на отминалите събития.

— Но някои неща не си спомням — каза Калан.

— И с мен е така. Не си спомням какво стана с онази птичка, която майка ми имаше навика да вика при себе си, когато бях много малка. Помня, веднъж птичката бе кацнала на пръста й, майка ми й говореше нещо — нежно, тихичко. Но дали животинката по-късно умря или отлетя, това не помня. Други събития, като смъртта на любими същества, си спомням живо. Като днес виждам пред очите си плата на роклята, с която бе облечена майка ми в деня, когато умря. Още бих могла да ти покажа точно колко дълъг бе ръкавът й.

— Разбирам те — Калан сведе поглед към чая си. — Аз също си спомням много ясно деня, в който почина майка ми. Всяка ужасяваща подробност, колкото и да ми се иска да забравя.

Шота отпусна лакти на масата и сключи пръсти.

— При мен така е и с бъдещето. Невинаги виждам прекрасните неща, които ми се ще, понякога не мога да си затворя очите пред онова, което трябва да видя. Някои събития виждам ясно, други, колкото и да ми се иска да ги видя по-добре, са просто сенки в мъглата.

— А ветровете, които преследват Ричард?

Шота поклати глава с отнесен поглед.

— Беше смущаващо. Почувствах се сякаш в главата ми се е настанило чуждо съзнание. Сякаш някой ме използваше, за да предаде чрез мен съобщение.

— Съобщение или предупреждение, как мислиш?

Челото на Шота се сви в замислена гримаса.

— Аз самата си задавах този въпрос. Не знам отговора. Изпратих съобщението по Надин, защото реших, че така или иначе Ричард ще разбере.

Калан потърка чело.

— Шота, чумата в Ейдиндрил най-напред повали деца, които бяха играли или гледали една игра.

— Джа’Ла.

— Да, точно така. Император Джаганг…

— Пътешественикът по сънищата.

Калан вдигна глава.

— Знаеш за него?

— Той често посещава спомените ми от бъдещето. Прави разни номера, опитва се да се намъкне в сънищата ми. Няма да му позволя.

— Мислиш ли, че е възможно именно пътешественикът по сънищата да ти е предал съобщението за ветровете, които преследват Ричард?

— Не. Номерата му са ми ясни. Повярвай ми. Не беше съобщение от Джаганг. Какво каза за чумата и Джа’Ла?

— Ами Джаганг е използвал умението си на пътешественик по сънищата, за да се вмъкне в съзнанието на един магьосник, когото изпрати да убие Ричард. Той дойде да гледа Джа’Ла. Имам предвид Джаганг е гледал играта през очите на магьосника. Джаганг побесня, виждайки, че Ричард е променил правилата на играта така, че да могат да се включат всички деца. Чумата започна именно от тези деца. Това е една от причините да мислим, че Джаганг е причинил избухването на епидемията. Първото дете, което отидохме да видим, беше на смъртно легло — Калан затвори очи и ги покри с пръсти, припомнила си случката. Пое си дълбоко дъх: — Двамата с Ричард бяхме коленичили край леглото му, когато умря. Беше само едно момче. Невинно малко момче. Чумата бе започнала да разлага цялото му тяло. Не мога да си представя страданията, които е изживял. Умря пред очите ни.

— Съжалявам — промълви Шота.

Калан се стегна, преди да вдигне глава.

— След като почина, ръката му се вдигна и се вкопчи в ризата на Ричард. Дробовете му се изпълниха с въздух. Придърпа Ричард към себе си и каза: „Ветровете те преследват.“

Над масата прелетя тревожна въздишка:

— Значи съм права. Не е било мое видение, а съобщение, изпратено чрез мен.

— Шота, Ричард мисли, че това означава, че Храмът на ветровете го преследва. Той откри дневника на един човек, живял по време на Голямата война отпреди три хиляди години. Вътре пише, че по онова време магьосниците пазели в Храма най-ценните и най-опасните си неща, а после го отпратили.

Шота, смръщила чело, се надвеси над масата.

— Отпратили са го? Къде?

— Не знаем. Храмът на ветровете се е намирал на връх Кимермост.

— Мястото ми е известно. Там няма нищо освен някакви жалки руини.

Калан кимна.

— Възможно е магьосниците да са използвали силата си, за да откъснат част от планината и да погребат Храма под скалите. Каквото и да са направили, Храма го няма. По написаното в дневника Ричард съди, че червените луни са били предупреждение от Храма. Освен това мисли, че Храмът на ветровете е бил известен като „ветровете“.

Шота потупа с пръст ръба на чашата си.

— Значи е възможно съобщението да е дошло направо от Храма на ветровете?

— Мислиш ли? Как може място да изпрати съобщение?

— Магьосниците от онези времена са били способни да извършат чрез магия неща, над които ние днес можем само да се дивим. Например Плъзгата. От това, което знам, а и след това, което ти ми каза, предполагам, че Джаганг е успял някак си да открадне нещо смъртоносно опасно от Храма на ветровете и така да запали чумата.

Калан усети как през тялото й плъзва ледена вълна от ужас.

— Как е възможно да е сторил подобно нещо?

— Той е пътешественик по сънищата. Има достъп до необозримо познание. Въпреки необмислените и неясни цели, които преследва, той е всичко друго, но не и глупав. В съня си бях докосната от съзнанието му — докато ловуваше в нощта. В никакъв случай не бива да го подценяваме.

— Шота, той иска да изкорени всяка магия.

Вещицата повдигна вежда.

— Вече ти казах, ще отговоря на въпросите ти. Няма защо да ме убеждаваш в собствения ми интерес от това. Също както Пазителя, Джаганг представлява за мен не по-малка опасност. Той се зарича да изкорени магията, но за да постигне целта си, използва магия.

— Но как е успял да отмъкне тази чума от Храма на ветровете? Мислиш ли, че изобщо е възможно? Сериозно ли го мислиш?

— Мога да ти кажа, че чумата не е започнала сама. Предположението ти е правилно. Била е задействана чрез магия.

— Как можем да я спрем?

— Не ми е известен лек срещу чума. — Шота отпи от чая си. Вдигна поглед към Калан: — От друга страна, как казахме, че е започнала чумата?

— С магия — смръщи чело Калан. — Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че след като е била задействана с магия, дори да не знаем лек, може би има магия, която би могла да я спре? Това ли е предположението ти?

Шота сви рамене.

— Не знам за започването на чума повече, отколкото за спирането й. Знам обаче, че точно тази чума е задействана от магия. А щом е така, то логично е пак магия да може да я спре.

Калан се изправи на стола си.

— Значи тогава има надежда да я спрем и да спасим от смърт всички онези хора в Ейдиндрил.

— Вероятно. Ако трябва да сглобим парчетата, ще се получи най-малко това, че Джаганг е откраднал от Храма на ветровете магия, за да задейства чумата, и че Храмът се опитва да предупреди Ричард за опасността.

— Защо Ричард?

— А ти как мислиш? Какво прави Ричард по-различен от всеки друг?

Тънката, дяволита усмивка на Шота смути Калан.

— Той е магьосник-войн. Притежава Субстрактивна магия. Благодарение на това успя да победи духа на Мрачния Рал и да спре Пазителя. Ричард е единственият, който притежава силата да направи необходимото, за да помогне. Не го забравяй — прошепна Шота в чашата си.

Калан изведнъж се почувства така, сякаш Шота се опитва да я насочи нанякъде. Прогони усещането. Вещицата се опитваше да помогне.

Събра смелост:

— Шота, защо изпрати Надин?

— За да се омъжи за Ричард.

— Защо Надин?

Устните на Шота се разляха в тъжна усмивка. Именно този въпрос бе очаквала.

— Защото ме е грижа за него. Исках да е поне някоя, у която ще може да намери макар и капчица утеха.

Калан преглътна.

— Но тази жена съм аз.

— Знам. Но трябва да се ожени за друга.

— Потокът на бъдещето ли ти го каза? Бъдещите ти… спомени?

Шота й отвърна с кимване.

— Не е било просто твое хрумване? Не искаш да изпратиш някого да се омъжи за него, само и само за да не съм аз?

— Не — Шота се облегна назад на стола си и се загледа в дърветата. — Видях, че ще се ожени за друга. И че това ще му причини огромна болка. Направих всичко, което бе по силите ми, за да бъде тази жена поне някоя, която той познава, у която ще намери поне мъничко утеха. Исках да му спестя колкото се може повече от болката.

Калан не знаеше какво да каже. Почувства се както когато се бореше с Марлин срещу течението на водата в тунела. Спомни си силата на водната маса, усещането да си прикован безнадеждно към мястото си от непоносимата тежест.

— Но аз го обичам — беше единственото, което успя да промълви.

— Знам — прошепна в отговор Шота. — Не заради себе си се наложи да му избера друга невеста. Беше ми дадено да посоча коя, но че трябваше да го направя — това не избирах аз.

Калан с усилие потисна треперливия дъх в гърлото си, извръщайки очи от надвременния поглед на вещицата.

— Нямах право на избор — прибави Шота — за това кой да бъде твоят съпруг.

Очите на Калан мигом се върнаха върху вещицата.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Ти ще се омъжиш. И то не за Ричард. Не мога да повлияя на това. И не е добър знак.

Калан беше като зашеметена.

— Какво искаш да кажеш?

— В цялата работа имат пръст духовете. На тях не може да им се влияе изцяло. Имат си мотиви, за да не се поддават на по-силно влияние. Какви са тези мотиви, не ми е дадено да знам.

Калан усети как по бузата й се търкулва сълза.

— Шота, какво да правя? Ще изгубя единствената си любов. Не мога да обичам никого освен Ричард, дори да исках. Аз съм Изповедник.

Шота седеше неподвижна като камък, загледана в Калан.

— Добрите духове ми оказаха огромно благоволение, позволявайки ми да избера невеста за Ричард. Търсих и не открих никоя друга жена, към която да изпитва поне минимални чувства на поносимост. Тя бе най-доброто, което можах да намеря. Ако наистина обичаш Ричард, ще трябва да се опиташ да се успокоиш с факта, че ще вземе Надин — жена, която познава и към която изпитва поне някакви чувства. Макар и нищожни. Може би с жена като нея той някой ден ще открие щастието, ще се научи да я обича.

Калан отпусна треперещите си ръце в скута. Стомахът й се преобърна. Нямаше смисъл да спори с Шота. Не беше виновна тя. В това имаха пръст духовете.

— И защо е необходимо? Какво ще помогне това, че Ричард ще се ожени за Надин? И че аз ще имам другар, когото не обичам?

Гласът на Шота бе тих и изпълнен със съчувствие:

— Не знам, дете. Също както някои родители по различни причини избират женихи на децата си, така духовете са направили избора за теб и Ричард.

— Щом духовете имат участие, защо ни желаят нещастието? Нали те ни отведоха на онова място между световете, за да сме заедно — Калан с мъка се опитваше да удържи огромната тежест на заливащото я течение. — Защо им е да ни причиняват подобно нещо?

— Може би — прошепна Шота, загледана в Калан — защото ще го предадеш.

Сякаш нещо изведнъж я преряза през гърлото. Дъхът застина в дробовете й. Пророчеството изкрещя в главата й.

„… защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“

Калан скочи на крака.

— Не! — ръцете й се свиха в юмруци. — Никога не бих му причинила зло! Никога не бих го предала!

Шота спокойно отпи от чая си.

— Седни, Майко Изповедник.

Калан с мъка преглътна сълзите си и се отпусна на стола.

— Нямам повече власт над бъдещите събития, отколкото над миналите. Казах ти, трябва да имаш смелост да чуеш отговорите. — Тя посочи с пръст слепоочието си. — Не само тук — докосна сърцето си, — но и тук.

Калан се насили да си поеме дълбоко дъх.

— Прости ми. Вината не е твоя. Знам го.

Шота повдигна вежда.

— Много добре, Майко Изповедник. Да се научиш да приемаш истината е първата стъпка в установяването на контрола върху съдбата си.

— Шота, не искам да звучи неуважително, но гледането в бъдещето не дава всички отговори. Преди ми каза, че ще докосна Ричард със силата си. Мислех, че това ще го унищожи. Опитах да се самоубия, за да не позволя да се изпълни предсказанието ти, за да не мога да го нараня. Ричард не ми позволи да се самоубия. Както се оказа, ти си видяла правилно бъдещето, но имало и още, и нещата се развиха по по-друг начин. Докоснах Ричард, но магията му го предпази и докосването ми не го нарани.

— Не видях резултата от докосването. Само че ще го докоснеш. Това е различно. Виждам, че и двамата ще се ожените.

Калан онемя.

— И за кого ще се омъжа аз.

— Виждам само неясна фигура. Не различавам чертите й. Не мога да позная кой е.

— Шота, чувала съм, че виденията на вещица за бъдещето са един вид пророчества.

— Кой ти го каза?

— Един магьосник. Зед.

— Магьосници — избоботи Шота. — Те нямат представа какво има в главата на една вещица. Мислят си, че знаят всичко.

Калан отметна назад дългата си коса.

— Шота, обещахме си да сме искрени една с друга, нали?

Шота изръмжа:

— Хм, ами в този случай, като че ли магьосникът е бил прав.

— Пророчествата невинаги се сбъдват така, както ни се струва. Смъртните опасности могат да бъдат избегнати или променени. Мислиш ли, че има начин да променя това пророчество?

Шота се намръщи.

— Пророчество?

— Онова, което ми каза. Дето ще предам Ричард.

Шота се намръщи още по-дълбоко и я изгледа подозрително.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че това също е било предречено в пророчество?

Калан извърна очи от напрегнатия поглед на Шота.

— Когато пристигна онзи магьосник, в чието съзнание се бе вселил Джаганг, императорът каза, че е задействал пророчество, което щяло да улови Ричард в капан. В него също се говореше, че ще го предам.

— Спомняш ли си го?

Калан прокара пръст по ръба на чашата си.

— Това е един от онези спомени, за които говорихме — които ни се иска да забравим, но не можем.

„При червената луна ще дойде огнената буря. Свързаният с острието ще гледа как хората му гинат. Ако не направи нищо, тогава и той, и онези, които обича, ще умрат в адската жега, защото няма острие, добито от стомана или сътворено от магия, което може да навреди на врага му.

За да потуши адския огън, той трябва да потърси лек във вятъра. Светкавицата ще го завари поел по този път, защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“

Шота се облегна назад с чаша в ръка.

— Вярно е, както казваш, че събитията в едно пророчество могат да бъдат променени. Или избегнати. Но не и в двойно подсигурено пророчество. А това е точно такова — капан, който оплита здраво жертвата. Червената луна е доказателство, че капанът е щракнал.

— Но не може да няма начин. — Калан отново отметна косата си назад. — Шота, какво трябва да направя?

— Да се омъжиш за друг — прошепна тя. — Също както и Ричард. Какво ще стане после, не мога да видя. Но поне това виждам в бъдещето.

— Шота, знам, че говориш истината, но как е възможно да предам Ричард? Повярвай ми — бих умряла, преди да сторя такова нещо. Сърцето ми няма да го допусне. Не бих могла.

Шота приглади роклята си.

— Мисли, Майко Изповедник, и ще видиш, че грешиш, също както ти показах, че грешиш, като си мислиш, че не мога да те нараня.

— Как? Как бих могла да направя подобно нещо, като знам, че съществото ми не може да го позволи?

Шота въздъхна търпеливо.

— Не е изобщо толкова трудно, както ти се струва. Ами ако, да речем, знаеше, че има един-единствен начин да спасиш живота му — и този начин е да го предадеш, като с това изгубиш любовта му? Би ли пожертвала любовта му, за да спасиш живота му? Кажи ми честно.

Калан преглътна буцата в гърлото си.

— Да. Ако това ще спаси живота му, бих го предала.

— Ето, виждаш ли, че не е толкова невъзможно, колкото си мислеше.

— Сигурно — едва промълви Калан. Зачовърка някакви трохички по масата. — Шота, защо е всичко това? Защо бъдещето казва, че Ричард ще се ожени за Надин, аз ще взема друг? Не може да няма причина. Това е против — всичко, което желаем ние двамата, така че сигурно има някаква сила, която насочва събитията натам.

Шота се замисли за миг, после каза:

— Храмът на ветровете преследва Ричард. В това имат пръст духовете.

Калан отпусна уморено лицето си в длани.

— Казала си на Надин: „Нека духовете се смилят над него.“ Какво си имала предвид?

— В отвъдния свят има не само добри духове. Духовете — добри и лоши — имат пръст в това.

На Калан не й се говореше повече. Беше твърде болезнено да обсъжда разрухата на всичките си мечти и надежди.

— Защо? — промълви тя.

— Чумата.

Калан вдигна глава.

— Какво?

— Свързано е с чумата и с магическото нещо, което Джаганг е откраднал от Храма на ветровете.

— Искаш да кажеш, че е възможно това по някакъв начин да е свързано с опита да се открие магия срещу чумата?

— Така ми се струва — най-накрая каза вещицата. — Двамата с Ричард отчаяно търсите начин да спрете епидемията и да спасите живота на огромен брой хора. Виждам в бъдещето, че и двамата ще се ожените за други. За какво друго ще сте готови на подобна жертва?

— Но защо е необходимо…?

— Искаш нещо, което не мога да ти дам. Не мога да променя каквото ще бъде, нито пък знам причината да се случи. Принудени сме да се съобразяваме с възможните събития. Мисли. Ако единственият начин да спасим онези хора от смърт в огнената буря на чумата е Ричард и ти да пожертвате съвместния си живот, тогава, кажи ми, готови ли сте да докажете волята си да защитавате живота на хората с цената на собствените си животи?

Калан отпусна треперещи пръсти в скута си под масата. Беше видяла болката в очите на Ричард, когато бе станал свидетел на смъртта на момчето. Познаваше собствената си болка. И двамата бяха посетили невинни, болни деца, които щяха да умрат. Колко ли щяха да са?

Никога нямаше да може да живее в съгласие със себе си, ако единственият начин да ги спаси, е да пожертва любовта си, а тя откаже да го стори.

— Нима можем да не го направим? Дори това да ни убие, как можем да не го направим? Но защо добрите духове искат такава цена?

Калан изведнъж си спомни как духът на Дена пое белега на Пазителя, поставен върху Ричард, върху себе си, избирайки по собствена воля вечните мъчения в ръцете на Пазителя в името на свободата на Ричард. Това, че се оказа, че Дена няма да бъде сполетяна от такава съдба, нямаше значение. Тя бе готова да я приеме и пожертва душата си за онзи, когото обича.

Клоните на близкото кленово дърво се полюшваха на лекия бриз. Калан чуваше плющенето на знамената върху кулите на двореца на Шота. Въздухът миришеше на пролет. Тревите бяха свежи, зелени. Наоколо животът започваше да се възражда.

Сърцето на Калан сякаш се бе превърнало в мъртва пепел.

— Тогава ще ти кажа още нещо — каза Шота, сякаш от много далеч.

Калан я чуваше, сякаш застанала на дъното на кладенец, пълен с отчаяние.

— Не си чула последното съобщение на ветровете. Ще получиш и него и ще е свързано с луната. Ще води след себе си последици. Не го пренебрегвай, нито заобикаляй. Бъдещето ти, бъдещето на Ричард, както и на всички онези невинни хора, ще зависи от това. И двамата трябва да използвате всичко, което сте научили, за да разберете предоставения ви шанс.

— Шанс ли? Шанс за какво?

Погледът на Шота прикова Калан към себе си.

— Шанс да изпълните най-съкровеното си задължение. Шанс да спасите всички онези невинни животи, които очакват от вас да направите онова, което те не биха могли.

— Кога ще стане това?

— Знам само, че няма да мине много време.

Калан кимна. Запита се защо не плаче. Това бе най-жестоката лична трагедия, която би могла да си представи. Да загуби Ричард. И въпреки това не плачеше.

Сигурно щеше да го направи, но не сега, не тук.

Заби поглед в масата.

— Шота, ти би се опитала да ни попречиш да си има ме дете, нали?

— Да.

— Би се опитала да убиеш сина ни, ако имаме такъв, нали?

— Да.

— Тогава как мога да съм сигурна, че всичко това не е просто част от замисъла ти да ни попречиш да си имаме дете?

— Ще трябва сама да прецениш дали говоря истината — с главата и сърцето си.

Калан си спомни думите на умиращото момче, пророчеството. Нещо непрекъснато й бе подсказвало, че няма да се омъжи за Ричард. Това бе просто една невъзможна мечта. Когато бе малка, веднъж бе помолила майка си да й разкаже какво е да си голям, да имаш любов, съпруг, дом. Майка й се бе изправила пред нея — красива, ослепителна като статуя, но с лице на Изповедник.

„Изповедниците нямат любов, Калан. Те имат дълг.“

Ричард бе роден магьосник-войн. Роден с определена цел. С дълг.

Проследи как вятърът отнася няколко трохички от масата.

— Вярвам ти — прошепна Калан. — Толкова ми се иска да не е така, но ти вярвам. Казваш истината.

* * *

Нямаше какво повече да говорят. Калан се изправи. Трябваше да напрегне сили, за да не се подгънат коленете на треперещите й крака. Помъчи се да си спомни къде се бе разделила с Плъзгата, но като че ли не можеше да накара мисълта си да заработи.

— Благодаря за чая — чу се да казва. — Беше чудесен.

Дори Шота да й бе отговорила, Калан не я чу.

— Шота? — Калан се хвана за облегалката на стола, за да се задържи на крака. — Можеш ли да ме ориентираш в посоката? Май не си спомням…

Шота бе до нея, хванала я за ръка.

— Ще повървя с теб донякъде, дете — каза вещицата с мек глас, изпълнен със съчувствие. — Ще ти помогна да намериш пътя.

Вървяха в мълчание. Калан се опита да се ободри с топлото пролетно утро. В Ейдиндрил бе все още толкова студено. Когато тръгваше оттам, валеше сняг. Хубавият ден не й подейства освежаващо.

Докато изкачваха вдълбаните в скалата каменни стъпала, Калан с мъка се опитваше да запомни всичко изговорено. Ако двамата с Ричард успеят да спасят всичките онези хора от чумата, щеше да е чудесно. Повечето нямаше и да разберат за огромната жертва, но това нямаше да намали облекчението, което Калан щеше да изпита при звука на детски смях или гледката на майка, щастлива, че детето й е в безопасност.

Животът щеше да възвърне смисъла си. Тя щеше да запълни празнината в сърцето си с щастието, отразено в очите на хората. Можеше да направи нещо, непосилно за никой друг. Двамата с Ричард щяха да попречат на Джаганг да причини зло на хората.

Близо до билото, Калан се спря на един завой на стъпалата и погледна към Агаден. Мястото наистина беше прекрасно с долината, сгушена между назъбените планински върхове.

Спомни си, че Пазителят бе изпратил магьосник и скрин да убият Шота. Вещицата едва се бе спасила. Беше се борила с всички сили, за да си възвърне своето.

— Радвам се, че си върна дома. Радвам се за теб, Шота. Наистина. Агаден си е твой.

— Благодаря, Майко Изповедник.

Калан се вгледа в бадемовите очи на вещицата.

— Какво направи с магьосника, който те изгони от дома?

— Каквото възнамерявах. Окачих го на пръстите му и го одрах жив. Седнах и наблюдавах как магията изтича от тялото му, лишено от кожа — Тя се обърна и махна с ръка към зелената долина. — Тапицирах седалката на трона си с кожата му.

Калан си припомни, че Шота се бе заканила да стори точно това. Не бе чудно, че дори магьосници рядко се осмеляваха да припарят до Агаден. Шота бе повече от достоен противник за всеки магьосник. И един — най-малко — със сигурност го бе разбрал, макар и твърде късно.

— Не бих казала, че те обвинявам, като се има предвид, че Пазителят го е пратил да те убие и изобщо. Ако Пазителят те бе докопал… е, знам колко се страхуваше от това.

— Задължена съм ви на вас с Ричард. Той попречи на Пазителя да завладее всички ни.

— Радвам се, че магьосникът не успя да те изпрати при Пазителя, Шота.

Калан наистина го мислеше. Тя все още бе убедена, че Шота е опасна, но в същото време установи, че вещицата е способна на състрадание.

— Знаеш ли какво ми каза онзи магьосник? — попита Шота. — Каза, че ми прощава. Можеш ли да си представиш? Дари ме с опрощението си. И помоли за моето.

Вятърът развя косата на Калан пред лицето й. Тя я отметна назад.

— Странно, като се имат предвид обстоятелствата.

— Четвъртото правило на магьосника — така каза той. В прошката имало магия според Четвъртото правило. Магия, която лекува. В прошката, която даваш, и още повече в прошката, която получаваш.

— Предполагам, че един последовател на Пазителя би бил готов на всичко, само и само да му се размине стореното и да ти се изплъзне. Разбирам защо не си била в настроение за прошка.

Вечните очи на Шота изведнъж угаснаха.

— Той забрави да постави думата „искрена“ пред „прошка“.