Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Temple of the Winds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (16.01.2007)
Корекция
GeOrg (август 2008)
Сканиране
Пламен Матеев
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

1 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1998

 

 

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

2 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от GeOrg
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Шестдесет и втора глава

Събуди го! — заповяда гласът в главата й.

Вирна изкрещя. Сякаш цялото й тяло бе осеяно с оси, които я жилеха едновременно. Бясно започна да размахва ръце и крака, да се опитва да ги махне от раменете си, от лицето си. Крещеше от ужас и удряше, удряше.

— Събуди го! — чу отново гласа в главата си.

Гласът на Негово Сиятелство.

Взе кърпата от кофата. Извърна главата на Уорън. Беше проснат по лице на масата, в безсъзнание. Обърса с влажната кърпа бузите му, челото му. С треперещи пръсти приглади косата му. Не бе в безсъзнание от дълго време, така че нямаше да й е толкова трудно да го вдигне.

— Уорън. Уорън, моля те, събуди се. Уорън!

Той простена неясно. Тя притисна влажната кърпа до устните му. Погали го по гърба с другата си ръка и го целуна по бузата. Сърцето й се късаше да присъства на нечовешките му болки, причинявани не само от пътешественика по сънищата, но и от дарбата. Притисна пръст в тила му и остави топлия поток на своя Хан да се влее в него, с надеждата, че това ще му вдъхне сила, че ще го накара да се съвземе.

— Уорън — изкрещя, — моля те, събуди се! Моля те, заради мен, събуди се или Негово Сиятелство ще се ядоса. Моля те, Уорън.

По лицето й потекоха сълзи. Все едно. Искаше само да го събуди, защото иначе Негово Сиятелство щеше да накара и двама им да страдат. Досега не бе имала възможност да разбере, че съпротивата може да причини толкова болка. Никога не би повярвала, че толкова лесно ще се откаже от всичко, в което бе вярвала.

Не можеше да защити хората, които обича, като се самоубие. Бе опитвала. О, колко яростно бе опитвала. Той не й позволяваше. Искаше ги живи, за да му служат. Искаше да се възползва от талантите им.

Вече бе убедена, че е истина: Ричард бе мъртъв. Връзката с него е скъсана и те са беззащитни срещу пътешественика по сънищата. Той можеше да влиза в съзнанията им, когато си пожелае. С ужасяваща лекота Джаганг я бе подчинил на волята си. Струваше й се, че вече не може да контролира дори елементарни свои действия. Ако Джаганг пожелаеше, ръката й се вдигаше и тя не можеше да направи нищо друго, освен да гледа. Без връзката беше безсилна.

Уорън простена отново. Най-сетне се помръдна сам. Само Вирна можеше да го върне в съзнание, щом паднеше, повален от дарбата. Това бе единствената причина Джаганг да не я изпрати в палатките.

Единствено връзката на сърцата им въздействаше на Уорън. Знаеше, че сигурно е болезнено за него да се събужда, след като дарбата му го е пратила в безсъзнание — това бе защитна реакция, за да бъде подпомогната възможността му за понасяне на болката, докато получи помощ. Но нямаше друг избор. Използваше любовта си, за да го събуди, и по този начин го приближаваше до смъртта. Но Джаганг не го беше еня — стига Уорън да му се подчинява.

— Съжалявам — промърмори той. — Не… не можах…

— Знам — успокои го Вирна. — Знам. А сега се събуди, Уорън. Негово Сиятелство иска да продължаваме да работим. Трябва да продължаваме да работим.

— Не… не мога, Вирна. Главата ми…

— Моля те, Уорън — тя не можа да сдържи сълзите си. Болката от хилядите жила на оси, впиващи се в нея едновременно, я побъркваше. Тя непрекъснато трепереше. — Уорън, знаеш какво ще ни причини той. Моля те, Уорън, трябва да се заемеш пак с книгите. Ще ти ги подавам. Само ми кажи кои ти трябват. Веднага ще ти ги дам.

Той кимна и се изправи. Започваше да се съвзема. Вирна плъзна лампата към него и усили фитила. Приближи към него книгата, която бе чел, преди да припадне, и му посочи страницата.

— Дотук, Уорън. Дотук стигна. Негово Сиятелство иска да разбере какво означава…

Уорън притисна с юмруци слепоочията си.

— Не знам! Моля ви, Ваше Сиятелство, не знам. Не да предизвиквам виденията на пророчествата по своя воля! Още не съм станал завършен Пророк! Едва сега започвам.

Уорън изкрещя, гърчейки се на стола си.

— Ще опитам! Ще опитам! Моля ви, нека опитам!

Агонията отпусна острите си нокти и той се поизправи, задъхан. Надвеси се над книгата, облизвайки устни. С треперещи пръсти проследи редицата от думи, линията на пророчеството.

— „… покровителството над миналото — мърмореше си той под носа, — покровителството над миналото предизвиква същата немилост, изкривена към нова употреба, за нов господар…“ Скъпи Създателю, не знам какво означава. Моля те, поясни ми видението!

* * *

Каретата спря и Клариса надзърна в тъмнината. Въздухът бе замъглен от облак прах — сякаш някакъв призрачен ескорт. Току пред погледа й изникна каменна крепост. Беше тъмно и тя не можеше да различи ясно постройката, но от това, което видя, сърцето й заби лудо.

Зачака, кършейки пръсти, докато един войник й отвори вратата.

— Клариса — прошепна той, — пристигнахме.

Тя пое ръката му и пристъпи в мастиленочерната нощ.

— Благодаря, Уолш.

Другият от приятелите войници на Натан, на име Болесдън, чакаше на капрата, придържайки юздите.

— А сега побързай. Натан каза, че не иска да се бавиш вътре повече от няколко минути. Ако нещо се случи, няма да можем да се бием кой знае колко, за да те измъкнем.

Тя го знаеше. Бяха минали покрай толкова много палатки, че свят й се зави. Ордите, помели Ренуолд, бяха нищо в сравнение с броя на войниците тук.

Клариса вдигна качулката си.

— Не се притеснявайте. Няма да се бавя. Натан ми каза какво да правя.

Тя се загърна плътно в наметалото си. Беше му обещала. Той бе направил толкова много за нея. Беше й спасил живота. Ще го направи за него. Ще го направи, за да не измрат още хора.

Колкото и да бе ужасена, бе готова на всичко за Натан. В целия свят не съществуваше по-добър човек. Нито по-мил, съчувстващ и смел.

Уолш тръгна с нея към металната падаща врата, зад която се намираше входът, скрит под ламаринения покрив. Там, край една факла, стояха двама от онези грубияни, наметнати с пелерини, стиснали страховити оръжия в ръце.

Клариса остана с вдигната качулка, загърната плътно в наметалото си. Наведе глава, за да не могат стражите да видят лицето й в сянката. Остави Уолш да говори, както й бе наредено.

Той я посочи с ръка.

— Пратеникът на Господаря Рал — довереник на Негово Сиятелство — каза той с недоволен глас, сякаш ядосан, че именно нему се е паднала тази задача.

Брадатият страж избоботи:

— И на мен така ми казаха — той вдигна ръка към вратата. — Влизайте. Някой би трябвало да ви чака.

Уолш намести оръжията си на колана.

— Добре. Трябва да я върна обратно тази нощ. Можеш ли да повярваш? Не ни дава да изчакаме поне до сутринта. Тоя Господар Рал е пълен с изисквания.

Стражът изсумтя, сякаш изразявайки разбирането си за неудобствата на нощното дежурство.

— О! — добави Уолш, сякаш току-що се бе сетил. — Господарят Рал се интересуваше дали пратеникът му би могъл да предаде почитанията му на Негово Сиятелство.

Стражът сви рамене.

— Съжалявам, приятел, Джаганг замина нанякъде тази сутрин. Почти всички тръгнаха с него. Остави само шепа хора да движат нещата тук.

Сърцето на Клариса угасна в разочарование. Натан се бе надявал Джаганг да е тук, но бе казал, че макар и да се надява, си мисли, че Джаганг би проявил повече разум. Императорът не бе човек, готов да захвърли живота си в незнайните способности на могъщ магьосник като Натан.

Уолш стисна Клариса за ръката и я блъсна напред, като в същото време приятелски перна стража по рамото.

— Мерси.

— Аха. Карайте направо по коридора. Една от жените ви чака в дъното. Последния път, когато я видях, тъпчеше около втората поставка с факли.

Уолш и Болесдън бяха войници на Императорския орден и нямаха проблеми със стражите по пътя. Клариса с ужас си помисли какво би се случило с нея, когато спираха каретата й да проверяват с каква мисия пътува. Уолш и Болесдън без проблеми я прекарваха й през всички проверовъчни пунктове.

Клариса ясно си спомняше какво се бе случило с онези жени в Ренуолд. Още сънуваше кошмари от онова, което бе видяла да правят на Манда Перлин, когато ордите на Ордена нападнаха Ренуолд. И как пред очите й бяха убили съпруга на жената — Рупърт.

Стъпките им отекнаха в каменния коридор. Беше тъмно, влажно и потискащо. Клариса забеляза, че няма други удобства освен няколко дървени пейки. Това бе място за войници, а не за жени и деца.

Както им каза стражът, жената ги чакаше при втората поставка с факли.

— Моля — каза тя, — кои сте вие?

Клариса спря, на светлината на факлите видя, че лицето на жената е лошо наранено. Беше обсипано с ужасни рани и подутини. Половината от долната й устна бе невъзможно подпухнала. Дори Уолш трепна, щом успя да я огледа по-добре.

— Тук съм, за да се срещна със Сестра Амелия. Изпраща ме довереникът на Негово Сиятелство. Жената си отдъхна.

— Добре. Аз съм Сестра Амелия. Нося книгата. Надявам се никога повече да не я видя.

— Довереникът на Негово Сиятелство ми заръча още да предам почитанията му на една негова позната — Сестра Вирна. Тя тук ли е?

— Ами не знам дали мога…

— Ако не ми бъде разрешено да я видя, Негово Сиятелство ще бъде крайно недоволен, когато довереникът му се оплаче, че молбата му е била грубо отхвърлена от негова робиня. Бидейки сама робиня на Негово Сиятелство, мога да ви уверя, че не бих рискувала да поема вината върху себе си.

Клариса се почувства глупаво, изричайки тези думи, но както й бе казал Натан, те явно сториха чудо.

Очите на Сестра Амелия се втренчиха в златната халка на устната й. Колебанието й в миг се стопи.

— Разбира се. Моля, последвайте ме. Всъщност така или иначе книгата се пази именно там.

С Уолш от едната си страна и ръката му на дръжката на меча, Клариса последва Сестра Амелия навътре в мрачната крепост. Тръгнаха по дълъг коридор, после завиха. Клариса си отваряше очите на четири, докато вървяха, за да може, ако се наложи да изчезват бързо, да не сбърка пътя и да бъдат заловени.

Сестра Амелия се спря пред една врата, стрелна Клариса със светкавично бърз поглед, натисна дръжката и ги въведе в стаята. Вътре имаше мъж и жена. Той седеше пред най-обикновена дървена маса и четеше книга. Тя Надничаше през рамото му.

Жената вдигна глава. Беше малко по-възрастна от Клариса, красива, с къдрава кестенява коса. На Клариса й се стори, че е жена с положение, съсипана от настоящото си унизително състояние. Изглежда, изпитваше нечовешка болка. Дали физическа или емоционална, това Клариса не можеше да прецени.

Сестра Амелия протегна ръка.

— Това е Вирна.

Вирна се изправи. На устната й имаше златна халка, също както на Сестра Амелия и на Клариса. Мъжът, чиято руса коса бе в пълен безпорядък, не вдигна глава. Явно книгата го бе погълнала изцяло и с френетична мощ.

— Радвам се да се запознаем — каза Клариса.

Вирна отново сведе поглед през рамото на мъжа към книгата.

Клариса свали качулката си и се обърна към Сестра Амелия.

— Книгата?

Сестра Амелия се поклони.

— Разбира се. Тук е.

Завтече се да изпълни задачата си. Стаята не бе голяма. Една от каменните стени бе покрита с грубо скована библиотека, пълна с книги. Бяха не повече от стотина. Натан се бе надявал, че ще са много повече. Вероятно, както бе очаквал, Джаганг едва ли държи на едно място всичките си ценни притежания.

Сестра Амелия издърпа едно томче от етажерката и го сложи на масата. Явно самото докосване до него я изпълваше с неприятни чувства.

— Това е.

Корицата бе съвсем както я бе описал Натан — странно черно, което сякаш поглъщаше цялата светлина от стаята. Клариса я отвори.

— Какво правите? — изкрещя внезапно Сестра Амелия и се приближи.

Клариса вдигна поглед.

— Инструктирана съм да проверя, че това наистина е исканата книга. Моля, оставете на мен.

Сестра Амелия отстъпи, сключвайки ръце пред себе си.

— Разбира се. Но можете да ми вярвате — това е книгата. Онази, за която се съгласи Негово Сиятелство.

Клариса внимателно отгърна първата страница, докато Сестра Амелия нервно облизваше устните си. Вирна наблюдаваше с крайчеца на окото си.

Клариса посегна вътре в наметалото си и извади малка кожена кесийка, пълна с прашец, която й бе дал Натан. Разпръсна го над отворената страница. Започнаха да се появяват думи.

„Поверена на ветровете от магьосник Рикер.“

Това бе книгата, за която я изпращаше Натан.

Той не знаеше името на магьосника, но й каза, че трябва да пише „Поверена на ветровете“ и после името. Затвори корицата.

— Сестра Амелия, бихте ли ни оставили за миг?

Жената се поклони и бързо излезе от стаята.

Вирна я изгледа намръщено.

— Какво става тук?

— Бих ли могла да видя пръстена ви?

— Пръстена ми?

Вирна въздъхна и изпружи ръка напред, показвайки пръстена, който носеше на средния си пръст. Беше със същия звездообразен символ, какъвто й бе описал Натан.

— Защо искате да видите… — Вирна за пръв път забеляза стража на Клариса. Ококори очи. Разтърси Уорън за рамото. — Уолш?

Уорън вдигна глава.

Уолш се усмихна.

— Как сте, Прелате? Уорън?

— Не много добре.

Клариса се приближи. Мъжът, Уорън, изглеждаше смутен.

— Изпраща ме Господарят Рал, за да взема книгата — Клариса изгледа Вирна и Уолш многозначително. — Свързана съм с Господаря Рал.

— Ричард е мъртъв — монотонно изрече Вирна.

— Знам. Но съм изпратена от Господаря Рал. Натан Рал, владетеля на Д’Хара. Заръча ми да ви предам почитанията му.

Вирна зяпна. Столът на Уорън изскърца върху пода, щом той скочи на крака.

— Разбрахте ли? — внимателно попита Клариса. — Ако да, то по-добре побързайте.

— Но Натан, не можем…

— Е — побърза да я прекъсне Клариса, — трябва да се връщам колкото се може по-скоро при Господаря Рал. Той ме очаква. Имам карета и трябва да поемам незабавно.

Вирна вдигна поглед към Уолш. Той кимна.

Вирна падна на колене. Сграбчи виолетовата роба на Уорън и го дръпна до себе си.

— Направи го, Уорън! — Тя сключи молитвено ръце и сведе глава. Думите се изляха от устата й:

„Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“

Уорън също ги повтори, почти едновременно с нея.

За миг Вирна остана като вкаменена, ръцете й останаха сключени в молитва. Изведнъж нададе вик на радост. Започна да се смее неудържимо, сякаш полудяла.

— Слава на Създателя! Отвърна на молитвите ми! Свободна съм! Няма го! Усещам, че напусна съзнанието ми!

Клариса въздъхна облекчено. Натан я бе предупредил, че ако Вирна не направи необходимото, ще умре.

Вирна и Уорън се прегърнаха, плачейки от радост. Клариса ги хвана и ги вдигна на крака.

— Трябва да изчезваме оттук, но Господарят Рал иска да свърша още нещо. Трябва да потърся някои книги.

— Книги ли? Кои книги? — попита Уорън.

— „Двойникът на планината“, „Седмата задача на Селерон“, „Книгата на инверсиите и двойничеството“ и „Дванадесет неизречени думи“.

Уорън се обърна към книгата, която четеше.

— „Дванадесетте думи“ е тази тук. Виждал съм и някои от другите.

Клариса се приближи до етажерката.

— Помогни ми. Натан иска да знае дали са тук. Много е важно.

Започнаха да оглеждат заглавията по гръбчетата, наложи се да издърпат няколко немаркирани от местата им. Откриха всички освен „Книгата на инверсиите и двойничеството“.

Клариса избърса праха от ръцете си:

— Това ще му свърши работа. Натан каза, че не се надява да намери всичките тук. Щом липсва само една, значи сполучихме повече, отколкото бихме могли да се надяваме.

— Защо са му всичките тези книги? — попита Уорън.

— Не иска да останат у Джаганг. Казва, че са опасни, ако попаднат в ръцете на императора.

— Всички книги могат да бъдат опасни — възрази Вирна.

— Остави на мен да се тревожа за това — каза Клариса и пъхна книгата, отворена на масата, на празното й място на етажерката. — Натан просто искаше да знае кои са тук. Сега можем да тръгваме.

Вирна я стисна за ръкава.

— Имаме две приятелки тук. Трябва да ги вземем с нас. Каза, че имаш карета. Ще се поберем всички.

— Кои са? — попита Уолш.

— Джанет и Амелия.

Уолш изсумтя, щом Клариса хвърли бърз поглед към вратата.

— Но Натан каза…

— Виж, ако се закълнат пред… пред Господаря Рал, те също ще могат да избягат — Вирна докосна халката на устната на Клариса. — Нямаш представа какво правят с жените тук. Видя ли лицето на Амелия?

— Знам какво правят — прошепна Клариса, спомняйки си сцените в Ренуолд. — Ще се закълнат ли?

— Разбира се. Ти не би ли го направила, ако знаеше, че това ще ти помогне да избягаш оттук?

— В такъв случай побързайте — каза Уолш. — В каретата има място, но трябва да бързаме.

Вирна кимна и се измъкна през вратата.

Докато я чакаха да доведе другите две Сестри, Клариса откачи изящната златна верижка с медальон от врата си. Уорън я наблюдаваше намръщено как изважда една книга от най-долната етажерка и я поставя на масата.

Сложи медальона на празното място на етажерката. Внимателно отвори капачето му. С пръст лекичко го избута до дъното, докато опре в стената. Направи знак на Уорън. Той й подаде книгата. Клариса я пъхна обратно на мястото й.

— Какво правиш? — попита той.

— Каквото ми заръча Натан.

Вирна се втурна в стаята, влачейки след себе си двете сияещи жени. Една от тях бе Сестрата с насиненото лице — Амелия.

— Те се заклеха — задъхано промълви Вирна. — Вече са свързани с Господаря Рал. Да се махаме.

— Време е — каза Уолш. Той се усмихна на Вирна. За Клариса стана ясно, че се познават.

Уолш хвана Клариса за ръката и двамата поведоха останалите към изхода на крепостта. Тъмният, прогизнал камък вонеше на разложено. По пътя си срещнаха едва няколко стражи — повечето бяха заминали с Джаганг, който се бе отправил към палатките си.

Натан й бе казвал, че Джаганг пътува винаги с голям контингент придружители и с огромни шатри, снабдени с всички удобства на един дворец. В крепостта бяха останали само шепа войници и офицери и няколко от жените, които служеха като роби на Джаганг и армията му.

Щом свиха зад един ъгъл, едва не се сблъскаха с една от робините. В ръцете й димяха две купи с нещо, което миришеше на агнешка гозба. Беше облечена като другите жени, които Клариса бе видяла — като всички, с изключение на Вирна. Тези техни дрехи — с каквито бяха облечени и Джанет, и Амелия, Клариса не би нарекла точно дрехи. Със същия успех биха могли да се разхождат и голи, тъй като прозрачните материи не скриваха нищо от телата им.

Щом жената вдигна очи и ги видя да приближават насреща й, и особено Уолш, моментално отстъпи встрани.

Клариса се закова на място, втренчена в жената, чийто поглед не се вдигаше от пода.

— Манда? — прошепна тя. — Манда Перлин, ти ли си?

Манда вдигна глава.

— Да, господарке.

— Манда, аз съм, Клариса. От Ренуолд. Аз съм Клариса.

Младата жена я огледа от глава до пети. Втренчи се в скъпите й дрехи, в бижутата й, в косата й, цялата на масури. Погледите им се срещнаха и очите на Манда се ококориха.

— Клариса, наистина ли си ти?

— Да.

— Не можах… да те позная. Изглеждаш толкова… различно. Толкова си… — искрицата угасна в погледа й. — Значи и теб са те заловили, нали? Щом имаш халка.

— Не, не са.

Очите на Манда се изпълниха със сълзи.

— О, това е чудесно. Толкова се радвам, че не са те затворили тук. Беше…

Клариса прегърна младата жена. Манда не бе изрекла към Клариса толкова много думи през всичките години, откакто двете се познаваха. Пък и всичко, което й бе казвала досега, бе доста по-различно. Клариса винаги бе мразила Манда заради жестоките й думи, унищожителните й усмивки и пренебрежителните погледи. Сега изпитваше състрадание.

— Манда, трябва да тръгваме. Искаш ли да дойдеш с нас?

Вирна я сграбчи за ръката.

— Не можем да го направим.

Клариса я изгледа страшно.

— Дойдох да ви освободя. Позволих ти да вземеш приятелките си. А сега искам да освободя и една от своите.

Вирна въздъхна и пусна Клариса.

— Разбира се.

— Приятелка? — Манда простена, а лицето й се изкриви в невъзможна мъка.

— Да — отвърна Клариса. — Мога да те измъкна от тук.

— Би ли го направила за мен? След всичко онова, което… — Манда се разрида и се хвърли в прегръдките й. — О, да, Клариса, моля те! О, Клариса, моля те, измъкни ме от тук!

Клариса я стисна за китките и я отведе встрани.

— Тогава слушай внимателно. Имаш само един шанс. Моят господар притежава магия, която ни защитава от пътешественика по сънищата. Трябва да му се закълнем. Трябва да му бъдеш вярна.

Манда се свлече на колене и се вкопчи в роклята на Клариса.

— Да, кълна се.

— Тогава повтори думите, които ще ти кажа, като трябва да ги почувстваш със сърцето си.

Клариса й каза отдаването, като спираше, за да може Манда да повтаря след нея. Щом свършиха, Вирна и Клариса помогнаха на ридаещата жена да се изправи. Клариса бе толкова унижавана от Манда, толкова се бе бояла от обидите й. Колко ли пъти бе пресичала улицата с наведена глава, опитвайки се да избегне вниманието й.

— А сега да побързаме — каза Уолш. — Натан ни заръча да изчезваме колкото се може по-бързо.

На входа трябваше да обясни на стражите, че довереникът на Негово Сиятелство е пожелал няколко жени. Войникът огледа нагло полуголите робини и се усмихна разбиращо. После удари Уолш зад врата.

Всички се натовариха в каретата, а Уолш скочи на капрата до Болесдън. Щом каретата потегли, Клариса бутна Манда и Джанет на пода, за да може да повдигне кожената седалка. Извади дълго наметало. Имаше само едно в повече. Бяха очаквали да освободят само Уорън и Вирна. Тъй като Вирна си имаше свое, Клариса даде резервното на Манда, а за Джанет и Амелия извади одеяла. И трите жени бяха изключително благодарни най-сетне да могат да скрият телата си.

Клариса седеше в единия край на седалката, стискайки в ръце странната черна книга, за която я бе изпратил Натан. В другия й край седеше Амелия, а Манда бе по средата, притискайки се към Клариса.

Манда не можеше да престане да ридае на рамото на освободителката си, сипейки благодарности. Клариса я прегърна и й каза, че вече е изразила благодарността си достатъчно пъти. Почувства се добре да може да гледа красивата Манда Перлин право в очите, а не със страх. И всичко това заради Натан. Колко много бе променил той живота й. Бе променил всичко.

Наложи се да спират на три пъти заради постове, които проверяваха каретата. Веднъж ги накараха дори да излязат и да се подредят в редица. Одеялата и наметалото на Джанет, Амелия и Манда останаха вътре, за да могат трите жени да бъдат подобаващо огледани.

Уолш обясни, използвайки доста вулгарни изрази, какво ще стане с тези робини и че ги води за удоволствие на довереника на Негово Сиятелство. Войниците останаха доволни от обясненията и ги пуснаха да продължат пътя си.

Преди пристанището свиха на север и се насочиха по пътя край брега. Клариса въздъхна с облекчение, след като и последните огньове и палатки останаха зад гърба им. Не много след като прехвърлиха един хълм, на около час езда, откакто бяха оставили назад и последните войници, небето се озари от светкавица.

Клариса дочу оживените възгласи на двамата войници на капрата. Уолш надзърна през прозореца, заставайки почти надолу с главата.

— Чудесна работа свърши, Клариса! Успя!

Клариса му се усмихна. Той се вдигна на мястото си и двамата с Болесдън започнаха да си тананикат весело в нощта. След малко ги застигна страхотен гръм, който накара Манда да подскочи на мястото си от ужас.

Вирна, която седеше в средата на отсрещната пейка, запали пламъче в отворената си длан и се надвеси към Клариса.

— Работа ли? Какво направи всъщност?

Клариса потупа мастиленочерната книга в скута си.

— Натан ме изпрати за тази книга и каза всички, които остават в крепостта, да бъдат унищожени. Каза, че са опасни, особено при положение, че вие, и по-специално Уорън, ще му разшифровате смисъла им. Натан не искаше Джаганг да има възможност да използва информацията.

— Ясно — каза Вирна. — Цяло щастие е за нас, че се съгласихме да се закълнем във вярност на… Господаря Рал и да тръгнем с теб.

Клариса кимна.

— Двамата с Натан трябваше да ви дадем шанс, но какъвто и да бе отговорът ви, щях да отворя онзи медальон и да го оставя там. Натан каза, че ако Джаганг притежава и пророчествата, и Уорън, това може да унищожи всичко, ако Уорън му каже нужните неща.

Вирна стисна устни и въздъхна. Погледна Уорън.

— Не мога да повярвам, че след толкова време най-сетне ще се срещна лично с Пророка — каза Уорън. — Преди известно време бях оставил всяка надежда, а сега… Ще се срещна с Натан.

Вирна поклати озадачено глава.

— От трън, та на глог. Аз пък не мога да повярвам, че се врекох във вярност на този побъркан старец.

Клариса се наведе към нея.

— Натан е ослепителен. И изобщо не е стар.

Вирна избухна в смях.

— Изобщо нямаш представа, дете.

— И освен това не е побъркан. Натан е най-милият, най-прекрасният, най-щедрият мъж, който съм срещала в живота си!

Вирна плъзна поглед по деколтето на Клариса, после вдигна очи към лицето й. В погледа й Клариса откри нещо познато.

— Да — промърмори Вирна, — сигурна съм, че е така, скъпа.

— Няма по-подходящ човек, комуто да се вречете във вярност — продължи Клариса. — Освен че е толкова разумен и мил, Натан е и могъщ магьосник. Видях със собствените си очи как превръща друг магьосник в купчина пепел.

Вирна сбърчи чело.

— Друг магьосник?

Клариса кимна.

— Един, на име Винсент. Винсент, друг магьосник и още две Сестри, Джоудел и Виламина, дойдоха при Натан. Опитаха се да го наранят. Натан превърна Винсент в купчина пепел.

Вирна повдигна вежди.

— После — продължи Клариса — станаха много мили с него и Джаганг се съгласи да му даде книгата — тя потупа корицата в скута си. Джаганг каза, че Натан може да вземе или книгата, или Сестра Амелия. Сега Натан ще получи и двете. Натан е замислил велики неща. Един ден ще владее целия свят.

Вирна и Уорън се спогледаха. Тя погледна Амелия.

— Каква е тази книга, Амелия?

— Откраднах я от Храма на ветровете — дрезгаво отвърна тя. — Единствено аз мога да я използвам. Аз започнах чумата. Заради онова, което сторих, хиляди вече са мъртви. Така Джаганг успя да ликвидира Ричард Рал. Благодарим на Създателя, че ни остана Натан Рал, за да ни защитава с връзката.

— Скъпи Създателю — прошепна Вирна, — на какво се обрекохме с клетвата си към човек като Натан?