Робърт Джордан
Силата на сянката (1)

Глава 1
Семена на Сянката

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, сред великата равнина, наречена степта на Каралайн, се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Задуха вятърът на северозапад, под ранното утринно слънце, през безкрайни мили хълмиста степ, покрита с трева и пръснати храсталаци, през лъкатушещата река Люан, през увенчаната със скършен зъбер Драконова планина, планина легендарна, възвисяваща се над монотонните хълмчета на равнината, издигаща се толкова нависоко, че облаци я засланяха едва на половината от димящия й връх. Драконова планина, където е погинал Драконът — и с него, според някои, Приказният век — където, според пророчествата, той щял да се роди наново. Или вече се е родил. Задуха вятърът на северозапад, към селцата Джуалде, Дарейн и Алиндер, където мостове като каменни дантели се издигаха в арки към Блестящите стени, величавите бели стени на онова, което мнозина наричаха най-великия град на света, Тар Валон. Град, докосван от сянката на Драконова планина всяка вечер.

Сред тези стени, сякаш избуяли от самата земя, а не построени, блясваха здания, сътворени от огиери преди повече от две хиляди години. Като че ли бяха творение на вятъра и водата, нежели на ръцете дори на приказните огиерски каменоделци. Някои наподобяваха понасящи се в полет птици или огромни раковини от далечни морета. Литнали към небесата кули с уширяващи се върхове, тънки като флейти или спираловидни, стърчаха свързани помежду си с мостове на стотици стъпки във въздуха, често без парапети. Само онези, които дълго бяха пребивавали в Тар Валон, можеха да ги погледнат, без да зяпнат като селско простолюдие, никога не излизало от фермата.

А най-величавата сред тези кули — Бялата кула — господстваше над града, блеснала на слънцето като излъскана кост. „Колелото на времето се върти около Тар Валон — казваха градските хора, — а Тар Валон се върти около Кулата.“ Първата гледка, която зърваха пътешествениците още преди конете им да достигнат подножията на мостовете, още преди капитаните на корабите да са видели самия остров, беше Кулата, отразила слънцето като маяк. Нищо чудно в такъв случай, че огромният площад, обкръжаващ защитената с крепостна стена Кула, изглеждаше по-малък под нейния блясък, отколкото бе в действителност, а хората по него — смалени като насекоми. И дори Бялата кула да беше най-малката в Тар Валон, обстоятелството, че тя бе ядрото на могъществото на Айез Седай, пак щеше да я направи господстваща сред островния град.

Въпреки своята многочисленост, тълпата далеч не изпълваше площада. Хората се блъскаха на гъста гмеж по краищата му, всеки зает с дневните си грижи, но към самата Кула те ставаха все по-малко и най-накрая пояс от гол паваж, широк поне петдесет крачки, обграждаше високите й бели стени. Айез Седай, разбира се, бяха повече от уважавани в Тар Валон и Амирлинския трон властваше над града тъй както и над Айез Седай, но малцина държаха да се озоват по-близо до Айез Седай, отколкото им се налагаше. Има разлики между това да се гордееш с голямата камина в дневната си и да се набуташ в пламъците й.

Едва малцина се осмеляваха да се приближат повече до широките стъпала, водещи към самата Кула, към изкусно гравираните порти, достатъчно широки, за да мине през тях редица от дузина души. Тези врати стояха гостоприемно разтворени. Винаги се намираха хора, които имат нужда от помощ или отговор на някой въпрос, на който смятаха, че единствено Айез Седай са в състояние да отговорят, и те прииждаха от близо и далеч, от Арафел и Геалдан, от Салдеа и Иллиан. Мнозина от тях намираха вътре помощ и напътствие, макар често не това, което бяха очаквали или за което се бяха надявали.

Мин придърпа качулката над лицето си. Въпреки дневната горещина бе с дълго наметало — но пък, от друга страна, мнозина проявяваха свенливост, щом пристъпеха праговете на Кулата. По нея нямаше нищо, което да привлича внимание. Тъмната й коса беше по-дълга, отколкото при последното й пребиваване в Кулата, макар все още да не стигаше до раменете й, а роклята й, чисто синя, с изключение на тънките ивици бяла джерекузка дантела около врата и китките, изглеждаше подобаваща за щерката на някой заможен фермер, облякла най-добрия си празничен тоалет за Кулата, също като другите жени, пристъпващи към широките стъпала. Мин се надяваше, че в най-добрия случай изглежда не по-различна от тях. Наложи й се да сдържи да не се взира в тях, за да разбере дали се държат някак по-различно. „Мога да го направя“ — реши тя.

Определено не беше изминала целия този път, за да се откаже точно сега. Роклята й беше нелоша маскировка. Онези в Кулата, които я помнеха, помнеха една млада жена с късо подстригана коса, винаги облечена като момче — с панталони, никога с рокля. Трябваше да е добра маскировка. За това, което правеше сега, нямаше кой знае какъв избор. Изобщо нямаше избор.

Колкото повече се приближаваше към Кулата, толкова повече стомахът й се стягаше. Тя стисна здраво вързопа, притиснат до гърдите й. В него се намираха обичайните й дрехи и добрите й чизми, както и всички други лични неща. Бе оставила коня си в един хан недалече от площада. С мъничко късмет щеше да се озове на гърба му само след час-два и да поеме към моста Острейн и по пътя на юг.

Не че толкова копнееше отново да се качи на кон. Не и след прекараните седмици на седло, без нито ден отдих, но трябваше да напусне това място. Никога не бе възприемала Бялата кула като гостоприемна, а точно сега тя й се струваше почти толкова ужасна, колкото и затворът на Тъмния в Шайол Гул. „Дали Моарейн смята, че съм дошла тук само защото тя ме помоли? Светлината дано ми е на помощ, държа се като глупаво момиче. Да правя такива глупости заради един глупав мъж!“

Заизкачва се притеснена по стъпалата — всяко от тях бе широко и се налагаше да направи две крачки, докато стигне следващото — и за разлика от повечето други, не се спря, за да зяпне в благоговение бледата вис на Кулата. Искаше й се всичко да се свърши веднъж завинаги.

Вътре сводести коридори обкръжаваха огромната приемна, но молителите стояха стълпени в средата на залата, под покрова на почти плоския купол. Подът, застлан с блед камък, беше изтрит и излъскан от неизброими изнервени стъпки от векове насам. Никой не мислеше за нещо друго освен къде се намира и защо е дошъл. Фермер и жена му в груби вълнени дрехи, стиснали грапавите си ръце, стояха редом до търговка, навлечена в коприна и кадифе, и до прислужница, стиснала между стъпалата си малко, инкрустирано със сребро ковчеже, несъмнено дар от нейната господарка за Кулата. Навсякъде другаде търговката щеше да изгледа накриво селските простаци, сбутали се така близо до особата й, а те най-вероятно щяха да сведат смутено глави и да се отдръпнат, сипейки извинения. Не и сега. Не и тук.

Сред молителите се мяркаха малко мъже, което не бе изненадващо за Мин. Повечето мъже изпитваха нервност при близостта на Айез Седай. Всички знаеха, че мъжете Айез Седай, тогава, когато е имало такива, са виновни за Разрушението на света. Споменът за това не бе избледнял и след три хиляди години, макар времето да бе изменило много от подробностите. Все още плашеха децата с мъже, способни да преливат Единствената сила, мъже, орисани да полудеят от покварения от Тъмния сайдин, мъжката половина на Верния извор. Най-страшно от всички бе сказанието за Луз Терин Теламон, Дракона, Луз Терин Родоубиеца, започнал Разрушението. Впрочем, тези сказания в не по-малка степен стряскаха и възрастните. Пророчеството твърдеше, че Драконът отново ще се роди, в час на превелика нужда на човечеството, за да се срази с Тъмния в Тармон Гай-дон, Последната битка. Но това с нищо не променяше отношението на повечето хора към каквато и да било връзка между мъже и Силата. Сега всяка Айез Седай можеше да тръгне да залавя мъж, способен да прелива; от седемте Аджа Червената не се занимаваше с почти нищо друго.

Разбира се, всичко това нямаше нищо общо с търсенето на помощ от Айез Седай, но въпреки това малцина мъже се чувстваха спокойни при свързването си по какъвто и да било начин с Айез Седай и Силата. Тоест малцина, с изключение на Стражниците, но пък всеки Стражник беше обвързан с някоя Айез Седай; Стражниците трудно можеха да се причислят към обичайното мъжко русло. Дори имаше поговорка: „Един мъж по-скоро ще си отреже сам ръката, за да се отърве от треската, отколкото да потърси помощ от Айез Седай.“ Жените я използваха, за да изразят с нея глупавия инат на мъжете, но Мин беше чувала някои мъже да твърдят, че загубата на една ръка може да е по-доброто решение.

Зачуди се какво ли биха направили тези хора, ако разберяха онова, което знаеше тя. Сигурно щяха да се разбягат с писъци. А ако разберяха и причината за идването й тук, можеше и да не оживее, докато стражите на Кулата я арестуват и я хвърлят в килия. Не че нямаше приятелки в Кулата, но никоя от тях не бе с власт и влияние. Ако се разбереше причината за пристигането й, по-малко вероятно беше те да й помогнат, отколкото тя да ги повлече към бесилката на палача след себе си. И то, разбира се, стига да доживееше до съд; най-вероятно щяха да затворят устата й завинаги, без да се стига до съд.

Каза си, че трябва да престане да мисли за това. „Ще успея вътре и ще успея да изляза. Светлината дано изгори Ранд ал-Тор, че ме въвлече във всичко това!“

Три-четири Посветени, жени на възрастта на Мин или може би малко по-големи, кръжаха около кръглото помещение и разговаряха тихо с молителите. По белите им рокли нямаше никаква украса освен седем разноцветни шевици по подгъва, по една за всяка Аджа. От време на време по някоя новачка, още по-млада жена или момиче, цялата в бяло, идваше, за да отведе някого по-навътре в Кулата. Молителите неизменно следваха новачките със странна смесица от нетърпелива възбуда и неохота, караща ги да влачат нозете си по пода.

Мин стисна още по-здраво вързопа пред гърдите си, когато една от Посветените спря пред нея.

— Светлината да ви освети — поздрави я формално къдрокосата жена. — Казвам се Фаолайн. С какво може да ви помогне Кулата?

Тъмното закръглено лице на Фаолайн имаше израза на човек, принуден да върши някаква досадна работа, когато го чакат много по-интересни занимания. Учение, може би, според това, което Мин знаеше за Посветените. Да се учи да стане Айез Седай. По-важното обаче бе, че в очите на Посветената не се долавяше, че я е разпознала; двете се бяха срещали при предишното пребиваване на Мин в Кулата, макар и за кратко.

Въпреки това Мин сведе лице, уж в знак на дълбока почит. Не беше неестествено — по-голямата част от простолюдието не схващаше огромната разлика между една Посветена и пълноправната Айез Седай. Прикривайки лика си под ръба на качулката, тя погледна встрани от Фаолайн.

— Имам въпрос, който трябва да задам на Амирлинския трон — промълви тя и отведнъж замлъкна, защото се появиха три Айез Седай да огледат приемната: две от един вход и една от друг.

Посветените и новачките правеха реверанси всеки път, когато обиколките им ги отвеждаха при някоя от трите Айез Седай, но иначе продължаваха да си изпълняват задълженията, макар и мъничко по-енергично. И толкова. Не беше такава картината при молителите. Те като че ли до един престанаха да дишат. Далече от Бялата кула, далече от Тар Валон, можеха просто да вземат Айез Седай за три жени, чиято възраст не може да се определи, жени в разцвета на живота си, макар и по-съзрели, отколкото можеше да се допусне по гладките им скули. Но тук, вътре в Кулата, нямаше никакво съмнение. Жена, боравила дълго с Единствената сила, изглеждаше недокосната от времето така, както то се отразява на всяка друга жена. В Кулата на никого не беше нужно да види златен пръстен с Великата змия, за да разпознае една Айез Седай.

Последва вълна от женски приклякания и по-изискани реверанси сред струпаните хора, както и вдървени поклони от страна на мъжете. Двама-трима дори паднаха на колене. Богатата търговка изглеждаше уплашена; фермерската двойка до нея беше зяпнала към оживелите легенди. Как да се държиш пред една Айез Седай за повечето от тях бе въпрос на чуто-недочуто; едва ли някой тук освен онези, които живееха в самия Тар Валон, изобщо беше виждал някога в живота си жива Айез Седай. А вероятно и самите тарвалонци не бяха се озовавали така близо до тях.

Но не самите Айез Седай бяха сковали езика на Мин. Понякога, далеч не често, когато погледнеше някои хора, тя виждаше неща — образи и аури, които обикновено потрепваха и изчезваха почти мигновено. От време на време дори разбираше какво значат те. Това познание я спохождаше рядко — всъщност много по-рядко от самото виждане, — но разбереше ли го, винаги се оказваше права.

За разлика от повечето други хора, Айез Седай — както и техните Стражници — винаги имаха около себе си образи и аури, понякога толкова много, танцуващи и сменящи облика си, че свят й се завиваше. Но големият им брой съвсем не ги правеше по-понятни. Тя проумяваше какво означават при Айез Седай толкова рядко, колкото и при другите. Но този път разбра много повече, отколкото й се искаше да разбира, и това я накара да потръпне.

Стройната жена с черна коса, падаща до кръста — единствената от трите, която тя разпозна — се казваше Ананда и беше от Жълтата Аджа. Тя бе обкръжена от болезнено кафяво сияние, напукано и процепено от гниещи пукнатини, които го раздираха, уширяваха се и се разлагаха. Мъничката светлокоса Айез Седай до Ананда беше от Зелената Аджа, ако се съдеше по шала й със зелени ресни. Белият пламък на Тар Валон на него се мерна веднъж, когато тя се извърна с гръб. А на рамото й, сякаш вгнезден сред лозниците и ябълковите цветове, избродирани на шала й, бе кацнал човешки череп. Малък женски череп, добре огладен и избелял на слънцето. Третата, пълничка симпатична жена, от другата страна на залата, не носеше шал; повечето Айез Седай не си ги слагаха, освен на официална церемония. Леко вдигнатата й брадичка и изправените рамене издаваха сила и гордост. Тя сякаш мяташе синеок поглед към молителите зад завеса от кръв, а по лицето й се стичаха кървави вадички.

Кръв, череп и сияние се стопиха в танц от образи около трите, пак се появиха и избледняха. Молителите ги зяпаха благоговейно — виждаха само три жени, които могат да докосват Верния извор и да преливат Единствената сила. Никой освен Мин не виждаше останалото. Никой освен Мин не разбираше, че тези три жени ще умрат. И трите в един и същи ден.

— Амирлин не може да се срещне с всички — заяви Фаолайн със зле прикрито нетърпение. — Следващата й публична аудиенция е след десет дни. Кажи ми какво искаш и ще уредя да се срещнеш със сестрата, която би могла най-добре да ти помогне.

Очите на Мин се отместиха към вързопа в ръцете й и останаха там, отчасти за да не й се налага да види отново това, което вече бе видяла. „И трите наведнъж! О, Светлина!“ Нима цели три Айез Седай можеха да умрат в един и същи ден? Но тя го знаеше. Знаеше го.

— Имам право да говоря с Амирлинския трон. Лично. — За това право рядко се настояваше — кой ли би посмял? — но то съществуваше. — Всяка жена има това право и аз моля за него.

— Нима смяташ, че Амирлинския трон е в състояние лично да види всеки, който дойде в Бялата кула? Несъмнено някоя друга Айез Седай ще може да ти помогне. — Фаолайн особено натърти на титлите, като че ли за да упражни натиск над Мин. — Кажи ми сега какъв ти е въпросът. И ми дай името си, за да знае новачката кого да потърси.

— Името ми е… Елминдреда. — Мин неволно трепна. Винаги беше мразила това име, но Амирлин бе една от малцината, които го бяха чували. Стига да го помнеше. — Имам право да говоря с Амирлин. А въпросът ми е предназначен само за нея. Имам това право.

Посветената вдигна вежда.

— Елминдреда? — Устните й се изкривиха почти в насмешка. — И държиш на правата си? Добре. Ще уведомя Пазителката на Хрониките, че желаеш да се срещнеш с Амирлинския трон лично, Елминдреда.

На Мин й се прииска да я зашлеви заради начина, по който натърти на „Елминдреда“, но вместо това се насили и промълви само:

— Благодаря.

— Не бързай да ми благодариш. Несъмнено ще минат часове, докато Пазителката намери време да отговори, а отговорът със сигурност ще е, че можеш да зададеш въпроса си на Майката на следващата публична аудиенция. Трябва да почакаш търпеливо, Елминдреда. — Тя се усмихна на Мин почти самодоволно, обърна се и се отдалечи.

Стиснала зъби, Мин понесе вързопа и застана до стената между два от сводестите изходи, където се помъчи да се слее с гравюрите по белия камък. „Не се доверявай никому и гледай да не те забележат, докато не се добереш до Амирлин“, й беше казала Моарейн. Моарейн бе Айез Седай, на която тя вярваше, поне в повечето случаи. Така или иначе, съветът бе добър. Трябваше само да се добере до Амирлин и да си свърши работата. После щеше отново да навлече собствените си дрехи, да се види с приятелките си и да се махне. Нямаше да има никаква необходимост да се крие повече.

Успокои се, като забеляза, че трите Айез Седай са излезли. Три Айез Седай, които ще умрат в един ден. Невъзможно — това бе най-подходящата дума. Но въпреки това щеше да се случи. Нищо от това, което кажеше или направеше, не можеше да го промени — когато знаеше какво означава един образ, то се сбъдваше — но трябваше да каже на Амирлин за това. Можеше да се окаже не по-малко важно от вестите, които носеше от Моарейн, въпреки че това бе трудно за вярване.

Друга Посветена дойде да смени една от присъстващите и в очите на Мин пред личицето й с бузи като ябълки затрептяха решетки, като на клетка. Шериам, Наставницата на новачките, надникна в приемната. Мин бързо сведе очи — Шериам я познаваше прекалено добре. Лицето на червенокосата Айез Седай изглеждаше изранено и подуто. Беше само видение, разбира се, но въпреки това на Мин й се наложи да прехапе устна, за да не ахне. Шериам, с нейната спокойна властност и увереност, беше несъкрушима като самата Кула. Разбира се, нищо не можеше да порази Шериам. Но нещо щеше да го стори.

Някаква Айез Седай, непозната на Мин, с шал на Кафявата Аджа, придружаваше пълна жена във фино изтъкана вълнена роба към портите. Дебелата жена крачеше леко като момиченце, с грейнало лице и едва ли не се смееше от удоволствие. Кафявата сестра също се смееше, но аурата й потръпваше като пламък на свещ на вятъра.

Смърт. Рани, пленничество и смърт. За Мин всичко това беше все едно отпечатано на страница.

Задържа очите си забити в пода. Не искаше да вижда повече. „Дано да си спомни“ — помисли си тя. Не бе изпитала отчаяние в нито един момент през дългата си езда от Мъгливите планини, дори в двата случая, когато се бяха опитали да й откраднат коня, но сега го изпита. „Светлина, дано си спомни това проклето име.“

— Госпожица Елминдреда?

Мин се сепна. Чернокосата новачка, застанала пред нея, едва бе навършила възраст да може да излезе извън къщата си, сигурно бе на петнадесет или шестнадесет години, но се силеше да покаже достойнство.

— Да? Аз съм… Това е името ми.

— Аз съм Сара. Ако обичате, елате с мен… — В пискливия глас на Сара се долови нотка на удивление — Амирлинския трон ще ви приеме в кабинета си веднага.

Мин въздъхна облекчено и припряно я последва.

Качулката й продължаваше да крие лицето й, но това не й пречеше да вижда и колкото повече виждаше, толкова по-нетърпелива ставаше да се добере до Амирлин. Малцина хора минаваха по широките коридори, виещи се нагоре на спирали, с ярки цветни плочки по пода и стени, отрупани с гоблени и златни светилници — Кулата бе построена, за да побира много повече хора, отколкото имаше сега в нея — но почти всеки, когото видеше, докато се изкачваше все по-нависоко, имаше около себе си образ или ореол, говорещи й за насилие и опасност.

Бързаха Стражници, които съвсем бегло поглеждаха двете жени, мъже, движещи се като излезли на лов вълци, чиито мечове бяха само притурка към смъртоносния им вид, но техните лица сякаш бяха окървавени или по телата им зееха рани. Около главите им танцуваха застрашителни мечове и копия. Аурите им диво проблясваха и примигваха по острия като нож ръб на смъртта. Да, тя виждаше крачещи мъртъвци, знаеше, че ще умрат в същия ден като онези Айез Седай в приемната, или най-много ден след това. Дори някои от слугите, мъже и жени с Пламъка на Тар Валон по гърдите, забързани по работа, излъчваха знаци за предстоящо насилие. Една Айез Седай, която се мерна за миг в страничен коридор, като че бе окована във вериги, висящи във въздуха около нея, а друга, която пресече коридора пред Мин и водачката й, в тези няколко крачки сякаш бе със сребърен нашийник на врата. Тук дъхът на Мин секна: дощя й се да изпищи.

— Сигурно е доста притеснително за човек, който никога не е идвал тук — каза Сара, мъчейки се безуспешно да говори така, сякаш за нея Кулата е нещо толкова обикновено, колкото родната й къща на село. — Но тук сте в пълна безопасност. Амирлинския трон ще оправи всичко. — Гласчето й трепна, когато спомена Амирлин.

— Светлина, дано да направи точно това — промърмори Мин. Новачката я дари с усмивка, която, изглежда, трябваше да я успокои.

Докато стигнат коридора пред кабинета на Амирлин, стомахът на Мин вече се бе свил на топка и тя почти настъпваше Сара по петите. Единствено необходимостта да се прави на чужденка, за пръв път стъпваща тук, я задържаше да не затича напред.

Една от вратите към покоите на Амирлин се разтвори, от нея излетя млад мъж и едва не се сблъска с Мин и придружителката й. Висок, строен и силен, в синия си сюртук, пищно извезан със злато по ръкавите и яката, Гавин от двора Траканд, синът на Мургейз, кралицата на Андор, беше от глава до пети изпълнен с гордост млад лорд. Разгневен млад лорд. Не й остана време да сведе глава; той се взираше в качулката й, право в лицето й.

Очите му се разшириха от изненада, а после се присвиха, леденосини.

— Значи се върна. Да знаеш къде са отишли сестра ми и Егвийн?

— Нима не са тук? — Мин изведнъж забрави за всичко от надигащата се вълна на паника. Докато се усети какво прави, бе стиснала младежа за ръкавите, взря се в него настойчиво и го принуди да отстъпи крачка назад. — Гавин, та те тръгнаха към Кулата преди месеци! Елейн, Егвийн — и Нинив също. С Верин Седай и… Гавин, аз… аз…

— Успокой се — каза той и свали нежно ръцете й от дрехата си. — Светлина! Не исках да те изплаша чак толкова. Пристигнаха тук живи и здрави. И не пожелаха и една дума да кажат къде са били, нито защо. Не и на мен. Може би има някаква слаба надежда ти да ми кажеш? — Тя си мислеше, че е запазила лицето си безизразно, но той само я погледна и каза: — Така си и мислех. Това място крие повече тайни, отколкото… Те пак изчезнаха. И Нинив също. — Нинив беше само една излишна добавка; тя можеше и да е една от приятелките на Мин, но за него не значеше нищо. Гласът му отново загрубя и само след миг стана рязък. — И пак без нито дума. Нито дума! Предполага се, че са в някоя ферма, като наказание за бягството им, но не мога да разбера къде точно. Амирлин отбягва да ми даде пряк отговор.

Мин примигна — за миг нишки съсухрена кръв превърнаха лицето му в мрачна маска. Сякаш я удариха с тежък чук. Приятелките й ги нямаше — мисълта за това, че ще ги срещне, бе улеснила пътуването й към Кулата — а Гавин щеше да бъде ранен в деня, в който Айез Седай загинеха.

Въпреки всичко, което й се бе привидяло с влизането в Кулата, въпреки страха, досега нищо не я беше засегнало лично. Бедствието, поразило Кулата, щеше да се разпростре далече извън Тар Валон, но все пак тя не бе от Кулата и никога нямаше да бъде. Но Гавин бе един от тези, които познаваше, човек, който й допадаше, а той щеше да пострада повече, отколкото подсказваше кръвта по лицето му, щеше някак си да бъде наранен по-дълбоко от плътските рани. Порази я това, че ако Кулата бъде обхваната от катастрофа, ще пострадат не само далечните за нея Айез Седай, жени, към които никога не бе изпитвала близост, но и нейните приятели. Виж, те бяха от Кулата.

В известен смисъл дори изпита радост, че другите не са тук, зарадва се, че не може да ги погледне и да забележи евентуално и около тях знаци на предстояща смърт. И все пак й се искаше да ги види, за да е сигурна, да погледне приятелките си и да не види нищо, или да види, че ще живеят. Къде, в името на Светлината, бяха те? Защо бяха заминали? Познаваше добре и трите, затова реши, че е възможно, ако Гавин не знае къде са отишли, то да е само защото те не са искали той да го узнае. Сигурно беше така.

Изведнъж тя си припомни къде се намира и защо, и че освен това не е сама с Гавин. Сара, изглежда, бе забравила, че води Мин при Амирлин; изглежда, беше забравила за всичко друго освен за младия лорд, на когото мяташе белтъци като теле, а той изобщо не я забелязваше. При все това вече нямаше смисъл да се прави, че е чужденка в Кулата. Намираше се пред вратата на Амирлин; вече нищо не можеше да я спре.

— Гавин, не знам къде са, но ако са ги наказали да работят в някоя ферма, сега сигурно са плувнали в пот и са потънали в кал до бедрата и ти ще си последният, който биха искали да ги види в това състояние. — В действителност тя самата не беше по-спокойна заради отсъствието им, отколкото Гавин. Твърде много неща се бяха случили, твърде много неща се случваха, твърде много неща, с които те бяха свързани, както и тя. Но не беше невъзможно да са отпратени някъде за наказание. — С нищо няма да им помогнеш, ако ядосаш Амирлин.

— Не знам дали са в някоя ферма. Дори дали са живи. Защо е цялата тази криеница и отбягване, ако просто плевят зеленчуци? Ако нещо сполети сестра ми… Или Егвийн… — Той се навъси и заби поглед в носовете на ботушите си. — От мен се очаква да пазя Елейн. Как мога да я защитя, ако не знам къде е?

Мин въздъхна.

— Смяташ ли, че тя има нужда да я пазиш? И двете впрочем? — Но ако Амирлин ги бе пратила някъде, може би наистина се нуждаеха от защита. Амирлин беше в състояние да прати жена и в меча бърлога без нищо друго в ръка освен пръчка, стига това да отговаряше на целите й. И при това щеше да очаква жената да се върне с мечата кожа или с мечката, вързана на каишка, според указанията й. Но ако кажеше това на Гавин, само щеше да усили тревогата му. — Гавин, те са се врекли на Кулата. Няма да ти благодарят, ако им се бъркаш.

— Знам, че Елейн вече не е дете — отвърна той търпеливо, — въпреки че непрекъснато подскача насам-натам и си играе на Айез Седай. Но тя е моята сестра и при това е щерката-наследница на Андор. След майка ни ще стане кралица. Андор има нужда от нея здрава и читава, за да може да поеме трона, а не от нова Война за наследството.

„Играела си“ на Айез Седай? Той явно си нямаше представа колко голям е талантът на сестра му. Щерката-наследница на Андор биваше пращана в Кулата, за да се обучава, откакто съществуваше Андор, но Елейн се бе оказала първата с достатъчно талант, за да бъде издигната в Айез Седай, и при това могъща Айез Седай. Най-вероятно той също така не знаеше, че Егвийн е не по-малко силна.

— Значи ти ще я закриляш независимо дали тя го иска, или не? — Произнесе го малко натъртено, за да му даде да разбере, че прави грешка, но предупреждението й му убягна и той кимна.

— Това е мой дълг още от деня, в който тя се роди. Кръвта ми да се пролее преди нейната; животът да ми се отнеме преди нейния. Положих тази клетва още когато едва можех да я видя в бебешката люлка; Гарет Брин ми обясни какво означава това. Няма да наруша клетвата си. Андор има нужда от Елейн повече, отколкото от мен.

Каза го със спокойна увереност — явно го приемаше като нещо естествено и справедливо, и по тялото й пробягаха мразовити тръпки. Винаги го беше смятала за младеж, който се държи хлапашки, вечно засмян и закачлив, но сега й се стори някак чужд. Помисли си, че Създателят сигурно е бил уморен, когато е трябвало да сътвори мъжете; понякога те почти не приличаха на хора.

— А Егвийн? Каква клетва си положил за нея?

Изражението му не се промени, но той с неудобство пристъпи от крак на крак.

— Загрижен съм и за Егвийн, разбира се. И за Нинив. Това, което сполети спътничките на Елейн, може да сполети и нея. Мисля, че са заедно — докато бяха тук, рядко виждах някоя от тях отделно от другите два.

— Майка ми винаги ми е казвала да се оженя за мъж, който не умее да лъже, и ти отговаряш на това изискване. Но ми се струва, че някоя ме е изпреварила.

— Някои неща са предопределени — отвърна той тихо, — а други никога не могат да станат. Галад го боли сърцето от това, че Егвийн я няма. — Галад беше доведеният му брат и двамата бяха изпратени да се обучават при Стражниците. Това бе друга андорска традиция. Според Мин Галадедрид Дамодред беше мъж, предан до порочност на правото дело, но Гавин не беше в състояние да види у него нищо нередно. И нямаше да изрече чувствата си към жена, на която Галад бе посветил сърцето си.

Дощя й се да го разтърси, да разбуди у него здравия разум, но моментът не беше подходящ. Не и докато я чакаше Амирлин, не и при това, което трябваше да съобщи на чакащата Амирлин. Определено не в присъствието на Сара, която бе застанала до тях като закована, с телешкия си поглед.

— Гавин, извикана съм от Амирлин. Къде мога да те намеря, след като тя свърши с мен?

— Ще бъда в двора за тренировки. Единственото време, в което мога да престана да се тревожа, е когато усъвършенствам меча с Хаммар. — Хаммар беше майстор на меча и Стражникът, който обучаваше младите мъже, бъдещи Стражници, във владеенето му. — Повечето дни прекарвам там до залез слънце.

— Добре тогава. Ще дойда при първа възможност. И се постарай да внимаваш какво говориш. Ако ядосаш Амирлин, Елейн и Егвийн също могат да си изпатят покрай теб.

— Това не мога да обещая — отвърна той твърдо. — Нещо в този свят не е наред. Гражданска война в Кайриен. Същото, ако не и по-лошо в Тарабон и Арад Доман. Лъжедракони. Беди и мълва за беди навсякъде. Не твърдя, че Кулата стои зад всичко това, но дори тук нещата не са такива, каквито трябва да бъдат. Или каквито изглеждат. Изчезването на Елейн и Егвийн не е всичко. Но все пак те двете са частта, която ме засяга. Но аз ще разбера къде са. И само ако са пострадали… Ако са загинали…

Той се намръщи и за миг лицето му отново се превърна в кървава маска. Нещо повече: над главата му се понесе меч, а зад гърба му се развя знаме. Мечът — с дълга дръжка, като онези, които използваха Стражниците — имаше чапла, гравирана върху леко извитото му острие, символ на майстор на меча, но Мин не можеше да определи дали принадлежеше на Гавин, или го заплашваше. На знамето личеше гербът на Гавин с нападащата Бяла мечка, но върху зелено поле, а не червеното на Андор. И мечът, и знамето се стопиха, кръвта също.

— Внимавай, Гавин. — Предупреждението й беше двояко. Да внимава какво говори и също така — да внимава с нещо, което тя не можеше да обясни дори на самата себе си. — Трябва много да внимаваш.

Очите му потърсиха лицето й, сякаш бе доловил по-дълбокия смисъл на думите й.

— Ще… ще се постарая — отрони най-сетне той. На устните му се появи усмивка, почти като онази, която тя помнеше, но усилието беше явно. — Трябва да се върна на площадката за тренировки, ако държа да не изоставам от Галад. Успях тази заран да спечеля две от пет срещу Хаммар, но Галад спечели три последния път, когато благоволи да се появи на площадката. — Той като че ли едва сега я забеляза и усмивката му стана непристорена. — А ти би трябвало по-често да обличаш рокли. Много добре ти стои. Не забравяй, ще бъда там до залез слънце.

Докато младежът се отдалечаваше с походка, твърде близка до опасния чар на Стражниците, Мин се улови, че приглажда роклята по бедрата си, и веднага спря. „Светлината дано изгори всички мъже!“

Сара изпусна дъха си, сякаш през цялото време не бе дишала.

— Ама е хубав, нали? — промълви тя унесено. — Е, не е толкова хубав като лорд Галад, разбира се. А вие наистина го познавате. — Изрече го почти като въпрос. Почти.

Мин отвърна на момичешката въздишка с въздишка. Момичето щеше да се разприказва пред приятелките си в отделенията на новачките. Един принц бе съвсем естествена тема за приказки, особено когато е толкова чаровен и има излъчване на герой от някоя приказка на веселчун. А като се добави и една непозната жена, обсъжданията щяха да станат още по-интересни. Но нищо не можеше да се направи срещу това. Във всеки случай, сега-засега това едва ли можеше да й навреди.

— Амирлинския трон сигурно вече се чуди защо закъсняваме — каза тя.

Девойчето се сепна, съвзело се изведнъж, и шумно преглътна. Хвана Мин за ръкава и я дръпна към вратата. В мига, в който се озоваха вътре, новачката приклекна припряно за реверанс и заговори притеснено:

— Доведох я, Леане Седай. Госпожа Елминдреда. Амирлинския трон желае ли да я приеме?

Високата жена пред тях беше наметнала широкия една педя шарф на Пазителката на Хрониките, син на цвят, показващ, че произлиза от Синята Аджа. Стиснала юмруци на хълбоците си, тя изчака момичето да свърши, след което я освободи с рязкото:

— Доста време ти отне, дете. Марш да си изпълняваш задълженията. — Сара приклекна в нов реверанс и се изниза точно толкова бързо, колкото беше влязла.

Мин стоеше, забила очи в пода, с все още дръпната над лицето й качулка. Дърдоренето в присъствието на новачката беше достатъчно неприятна грешка — макар че момичето поне не знаеше името й, — но Леане я познаваше по-добре от всяка друга в Кулата, с изключение на Амирлин. Мин беше сигурна, че сега това няма особено значение, но след онова, което се бе случило в коридора, смяташе да изпълни указанията на Моарейн, докато не остане насаме с Амирлин.

Този път предпазливостта й не свърши никаква работа. Леане направи две крачки, дръпна качулката й и изпъшка, сякаш я бяха ударили в корема. Мин вдигна глава и я погледна смело в очите, мъчейки се да я убеди, че не се е опитвала да се промъкне крадешком. Права коса, съвсем малко по-дълга от нейната, обгръщаше лицето на Пазителката; изражението на Айез Седай представляваше смесица от изненада и неудоволствие от това, че е позволила да я изненадат.

— Значи ти си била Елминдреда, така ли? — каза делово Леане. Тя винаги беше делова. — Трябва да ти кажа, че изглеждаш по-добре в рокля, отколкото в обичайното си… облекло.

— Просто Мин, Леане Седай, ако обичате. — Мин съумя да запази лицето си спокойно, но се оказа трудно да скрие гневния блясък в очите си. В тона на Пазителката се съдържаше твърде много присмех. Щом майка й беше решила да я нарече на името на някоя героиня от сказание, защо е трябвало да избере тъкмо жена, която, изглежда, беше прекарала повечето си време във въздишки по мъже, след като не е успяла да ги вдъхнови да съчинят песни за очите й или за усмивката й?

— Добре, Мин. Няма да те разпитвам къде си била, нито защо се връщаш облечена в рокля, след като държиш да зададеш въпрос на Амирлин. Във всеки случай, не сега. — Изражението й обаче показваше, че смята да го направи по-късно и че ще държи да получи отговори. — Предполагам, че Майката знае коя е Елминдреда? Разбира се. Трябваше да се досетя още когато се разпореди да те доведем веднага, и то сама. Светлината само знае защо се занимава с теб. — Тя млъкна и я изгледа загрижено. — Какво ти е, момиче? Да не си болна?

Мин старателно отпусна лицето си.

— Не. Не, нищо ми няма. — За миг Пазителката я гледаше през прозрачна маска. Маска на пищяща жена. — Мога ли вече да вляза, Леане Седай?

Леане я изгледа малко по-продължително, след което махна с глава към вътрешното помещение.

— Марш вътре.

Мин скочи така послушно, че можеше да удовлетвори всяка наставница на церемониите.

Кабинетът на Амирлинския трон беше обитаван през вековете от много велики и могъщи жени и веществените спомени за това изпълваха стаята — от високата камина от златист кандорски мрамор, сега студена, до облицованите с бледо дърво със странни нишки стени. Дървото бе твърдо като желязо, но въпреки това бе резбовано с приказни зверове и пищно оперени птици. Тези панели бяха донесени от загадъчни земи отвъд Айилската пустош преди повече от хиляда години, а камината беше два пъти по-древна. Излъсканият червен мрамор на пода беше докаран от Мъгливите планини. Високи сводести прозорци гледаха към широка тераса. Бляскащият с цветовете на дъгата камък, който ги обрамчваше, грееше като накит перли и бе прибран от руините на някакъв град, потънал в Морето на бурите по време на Разрушението на света; никой не беше виждал друг такъв камък.

Но сегашната обитателка, Сюан Санче, бе родена като рибарска дъщеря в Тийр и обзавеждането, което бе предпочела, беше простовато, макар и добре изработено и полирано. Седеше на масивен стол зад голяма маса с достатъчно проста изработка, за да подхожда на селска къща. Единственият друг стол в кабинета, също така обикновен и поставян обикновено встрани, сега стоеше пред масата върху малка тайренска пътечка на сини, кафяви и златисти ивици. И това беше всичко. Над камината висеше рисунка: малки рибарски лодчици, провиращи се сред ракитак в Пръстите на Дракона, също като лодката на баща й.

На пръв поглед, въпреки гладкото й айезседайско лице, самата Сюан Санче изглеждаше точно толкова обикновена, като мебелировката. Самата тя беше здрава жена, по-скоро обаятелна, отколкото красива, и единственият белег на показност по облеклото й беше наметнатият шарф на Амирлинския трон, с по една цветна ивица за всяка от седемте Аджи. Възрастта й беше неопределима, като при всяка Айез Седай; дори и намек за сиво не се забелязваше по тъмната й коса. Но острият й синеок поглед не понасяше никакви глупости, а волевата й челюст говореше за решимост у най-младата жена, избирана някога за Амирлинския трон. За десетте години на този пост Сюан Санче беше привиквала тук владетели, и то от най-могъщите, и всички бяха идвали, дори да мразеха Бялата кула и да се бояха от Айез Седай.

Мин сложи вързопа на пода и понечи да приклекне неловко в реверанс — мърмореше под нос, раздразнена от това, че й се налага да го стори. Не че искаше да прояви непочтителност — това не можеше и да хрумне на една жена, озовала се пред Сюан Санче — но поклонът, който обикновено правеше, щеше да изглежда неуместен с роклята, а тя имаше съвсем смътна представа как се прави реверанс.

Докато се свеждаше, с вече бухнали поли на дрехата, тя изведнъж замръзна като присвила се за скок жаба. Сюан Санче вече стоеше пред нея, царствена като кралица, и в същото време лежеше на пода, гола. Освен че по нея нямаше нищо, в образа имаше нещо странно, но той изчезна преди Мин да е разбрала какво точно му е странното. Беше едно от най-силните видения, които я бяха спохождали, а не можеше да разбере какво означава.

— Пак виждаш разни неща, нали? Е, със сигурност бих могла да се възползвам от тази твоя способност. Можех да я използвам през всичките месеци, докато те нямаше. Но за това няма да говорим. Каквото е станало, станало е. Колелото тъче така, както то само пожелае. — Амирлин се усмихна сдържано. — Но ако пак ми избягаш, кожицата ти ще съдера за ръкавици. Стани, момиче. Леане ми налага достатъчно церемонии за месец, та да стигнат за една благоразумна жена за цяла година. Нямаме време за това. Не и в тези дни. Е, какво видя току-що?

Мин бавно се изправи. За нея беше облекчение отново да се намира в компанията на жена, която знае за дарбата й, дори това да беше самата Амирлин. Не й се налагаше да крие от Амирлин това, което виждаше. Тъкмо напротив.

— Вие бяхте… Нямахте дрехи. Аз… не знам какво означава това, майко.

Сюан се изсмя късо и горчиво.

— Несъмнено ще си намеря любовник. Но и за това нямам време. Нямаш време да намигаш на мъжете, когато трябва да изгребваш водата от лодката.

— Може би — отвърна Мин бавно. Можеше пък и това да означава, въпреки че се съмняваше. — Просто не знам. Но, майко, откакто влязох в Кулата, виждам страшни неща. Нещо лошо има да се случи, нещо ужасно.

Започна с трите Айез Седай в приемната и разказа всичко, което беше видяла, както и това, което то означаваше, поне за което беше сигурна. Премълча обаче казаното от Гавин, или във всеки случай по-голямата му част: нямаше смисъл да го убеждава да гледа да не ядоса Амирлин и в същото време да го прави вместо него. Останалото описа точно толкова ярко, колкото го бе видяла. Докато го изцеждаше от себе си, част от страха й избликна и гласът й се разтрепера.

Изражението на Амирлин остана невъзмутимо.

— Значи говорила си с младия Гавин — рече тя, щом Мин свърши. — Е, мисля, че мога да го убедя да мълчи. А Сара ще изпратя да поработи в някоя ферма. Докато копае зеленчуковите лехи, няма да може да пръска клюки.

— Не разбирам — каза Мин. — Защо Гавин трябва да пази мълчание? Мълчание за какво? Нищо не съм му казала. А Сара?… Майко, може би не се изразих ясно. Предстои да загинат Айез Седай и Стражници. Това би трябвало да означава битка. И освен ако не изпратите много Айез Седай и Стражници някъде навън — а и слуги също — видях също така и слуги, мъртви и ранени — освен ако не направите това, тази битка ще се разиграе тук! В Тар Валон!

— Това виждаш ли го? — настоя Амирлин. — Битка? Разбираш ли го това с твоя… талант, или само го предполагаш?

— Но какво друго може да бъде? Поне четири Айез Седай все едно че са мъртви. Майко, аз погледнах само девет от вас, откакто съм в Кулата, а четири от тях ще умрат! А Стражниците… какво друго може да означава?

— Повече неща, отколкото би ми се искало да си помисля — отвърна й мрачно Сюан. — Кога? Колко време остава преди това… нещо… да се случи?

Мин поклати глава.

— Не знам. По-голямата част от него ще се случи в рамките на един ден, може би на два, но би могло да стане утре или след година. Или след десет години.

— Да се помолим дано да са десет. Ако се случи утре, не бих могла да направя много, за да го предотвратя.

Мин отвърна с гримаса. Само две Айез Седай освен Сюан Санче знаеха какво може да прави тя: Моарейн и Верин Матуин, която се беше опитала да проучи нейния талант. Никоя от тях не разбираше как действа това повече от самата нея, освен че нямаше нищо общо със Силата. Може би тъкмо затова Моарейн беше единствената, която като че ли бе способна да приеме факта, че щом тя разбира какво означава едно нейно видение, то се сбъдва.

— Може да са Белите плащове, майко. Когато прекосявах моста в Алиндер, те бяха навсякъде. — Не вярваше, че Чедата на Светлината могат да имат нещо общо с това, което предстоеше да се случи, но изпитваше силно нежелание да сподели онова, в което вярваше. Вярваше, без да го знае; но и то бе достатъчно лошо.

Но Амирлин вече клатеше глава.

— Биха се опитали да направят нещо, ако можеха, не се съмнявам — те с най-голяма охота биха ударили Кулата, — но Еамон Валда не би го направил открито без заповедите на лорд-капитан командира, а Педрон Ниал не би ударил, освен ако не смята, че сме уязвени. Той познава силата ни прекалено добре, за да си позволи такава глупост. От хиляда години Белите плащове са си все такива. Като сребрушки в тръстика, чакащи да капне кръв на Айез Седай във водата. Но все още не съм им показала истинската ни сила, нито ще им я покажем, стига да мога да го избегна.

— Но ако Валда наистина се опита да направи нещо на своя глава…

Сюан я прекъсна.

— Момиче, той не разполага с повече от петстотин мъже край Тар Валон. Другите ги отпрати преди седмици, за да правят пакости другаде. Блестящите стени навремето задържаха айилците. И Артур Ястребовото крило също. Валда никога не би проникнал в Тар Валон, освен ако градът вече не се разпада отвътре. — Тонът й не се промени и тя продължи: — Ти твърде настоятелно държиш да повярвам, че бедата ще дойде от Белите плащове. Защо? — В погледа й нямаше и капка нежност.

— Защото аз искам да го повярвам — промърмори Мин. Облиза устни и изрече думите, които никак не искаше да произнася. — Сребърният нашийник, който видях на онази Айез Седай. Майко, той приличаше… Приличаше на нашийниците, които… които Сеанчан използват, за да… да контролират жени, способни да преливат. — Гласът й заглъхна, а устните на Сюан се изкривиха от отвращение.

— Мръсни неща — изръмжа Амирлин. — Повечето хора не вярват и една четвърт от нещата, които се говорят за Сеанчан. Но да са Белите плащове е дори по-вероятно, отколкото това. Ако сеанчанците отново направят десант, ще го разбера за дни по гълъбите, а от морето до Тар Валон е много далече. Ако те наистина се появят, ще разполагам с предостатъчно време, за да ме предупредят. Не, боя се, че това, което виждаш, е много по-опасно от Сеанчан. Страхувам се, че може да е Черната Аджа. Само шепа от нас знаят за тях, а не бих искала да вкуся онова, което би се случило, ако се разбере от всички, но те са най-голямата и пряка заплаха за Кулата.

Мин стисна полите на роклята си толкова силно, че ръцете я заболяха; устата й пресъхна като сух пясък. Бялата кула винаги бе отричала хладнокръвно съществуването на някаква тайна Аджа, посветила се на Тъмния. Най-сигурният начин да разгневиш една Айез Седай бе само да споменеш за такова нещо. Това, че самата Амирлин бе придала реалност на Черната Аджа така безгрижно, вледени гръбнака й.

И сякаш в това нямаше нищо необичайно, Амирлин продължи:

— Но ти не си била толкова много път само за да си видиш виденията. Какви вести ми носиш от Моарейн? Знам, че всичко от Арад Доман до Тарабон е изпаднало в хаос, да не кажа нещо по-лошо. — Наистина бе много по-лошо; мъже, поддържащи Преродения Дракон, се сражаваха с други, които му се противопоставяха, и това бе предизвикало гражданска война в двете държави, като в същото време те продължаваха да воюват помежду си за контрол над равнината на Алмот. Но тонът на Сюан отхвърли всичко това настрана като дребна подробност. — Но нищо не съм чула за Ранд ал-Тор от месеци. Той е в центъра на всичко. Къде е той? Какво го е накарала да извърши Моарейн? Седни, момиче. Седни. — Тя посочи стола пред масата.

Мин пристъпи към стола с подкосени крака и едва не се срина в него. „Черната Аджа! О, Светлина!“ Приемаше се, че Айез Седай стоят в Светлината. Въпреки че тя не им се доверяваше, открай време се смяташе, че е така. Айез Седай и цялата тяхна мощ стояха на страната на Светлината, срещу Сянката. Но сега това вече не беше вярно. Почти нечуто тя промълви:

— Тръгнал е за Тийр.

— За Тийр! В такъв случай става дума за Каландор. Моарейн е решила той да вземе Меча недосегаем от Сърцето на Камъка. Кълна се, че ще я овеся на слънцето да я изсуши! Ще я накарам да съжали, че не е новачка! Не е възможно той вече да е готов за това!

— Не беше… Не беше дело на Моарейн. Ранд напусна посред нощ, сам самичък. Другите тръгнаха по дирите му, а Моарейн ме изпрати да ви съобщя. Възможно е вече да са в Тийр. Доколкото знам, той може да е овладял Каландор.

— Да го изгори дано! — излая Сюан. — Той може вече да е мъртъв! Да не беше чувал по-добре и една думичка за Пророчествата за Дракона. Да бих могла да го предпазя да чуе повече, бих го направила.

— Но нима той не трябва да изпълни Пророчествата? Не ви разбирам.

Амирлин уморено се подпря на масата.

— Като че ли някой изобщо разбира повечето от тях! Не Пророчествата го правят Преродения Дракон; важното е той сам да го признае, а сигурно го е признал, щом е тръгнал за Каландор. Пророчествата са предназначени да обявят на света кой е той, да подготвят самия него за това, което предстои, да подготвят света за него. Ако Моарейн съумее да съхрани някакъв контрол над него, тя ще го насочи към пророчествата, в които можем да сме сигурни — но когато той стане готов да се изправи пред тях! — а колкото до останалите, вярваме, че това, което той прави, е достатъчно. Надяваме се. Доколкото знам, той вече е изпълнил пророчества, които никоя от нас не разбира. Светлината дано даде това да е достатъчно.

— Значи наистина смятате да го контролирате. Той каза, че ще се опитате да го използвате, но за първи път чувам да го признавате открито. — Мин усети как я прониза мраз. Добави сърдито: — До този момент не сте успели кой знае колко, двете с Моарейн.

Умората на Сюан сякаш се изсипа от раменете й. Тя се изправи и изгледа Мин отвисоко.

— Ти по-скоро би трябвало да се надяваш да успеем. Да не мислиш, че можехме просто да го пуснем да тича на свобода? Какъвто е твърдоглав и упорит, необучен, неподготвен, може би вече полудяващ. Да не мислиш, че просто можем да се доверим на Шарката, на неговата предопределеност, че ще го съхрани жив, като в някаво сказание? Това не ти е приказка, той не е непобедим герой, и ако нишката му бъде измъкната от Шарката, Колелото на времето няма да забележи неговото изчезване, а Създателят няма да направи чудеса, за да ни спаси. Ако Моарейн не може да задържи платната му, той като нищо може да се убие, и къде отиваме ние тогава? Къде отива светът? Затворът на Тъмния се разхлабва. Той наистина ще докосне отново света; въпрос е само на време. Ако Ранд ал-Тор не бъде тук, за да се изправи срещу него в Последната битка, ако този твърдоглав млад глупак се погуби преди това, светът е обречен. Война на Силата навсякъде, без никакъв Луз Терин и неговите Сто етаири. А после — пожарища и сянка, завинаги. — Тя изведнъж млъкна и впи поглед в Мин. — Натам значи е задухал вятърът? Ти и Ранд. Това не го очаквах.

Мин енергично поклати глава, усетила, че бузите й са се изчервили.

— Разбира се, че не! Аз само… Заради Последната битка. И Тъмния. Светлина, само мисълта, че Тъмния може да излезе на свобода, е достатъчна, за да смрази костите на един Стражник. А Черната Аджа…

— Изобщо не се опитвай да се преструваш — сряза я Амирлин. — Да не мислиш, че за пръв път виждам жена, изплашена за живота на любимия си мъж? По-добре си го признай.

Мин се завъртя на стола. Очите на Сюан ровеха в нея, разбиращи и нетърпеливи.

— Е, добре — отрони тя най-сетне. — Ще ви кажа всичко за това, но не знам дали ще помогне нито на мен, нито на вас. Още първия път, когато видях Ранд, видях три женски лика и един от тях беше моят. Никога дотогава не бях виждала нещо, свързано с мен, но разбрах какво означава. Щях да се влюбя в него. Не само аз, но и трите.

— Три. Хм. Другите две. Те кои са?

Мин се усмихна горчиво.

— Лицата бяха замъглени. Не знам кои са.

— И нищо, което да каже дали и той ще те обикне?

— Нищо! Той изобщо не ми обръща внимание. Мисля, че гледа на мен като… като на сестра. Така че не си въобразявайте, че можете да ме използвате като каишка за него, защото няма да свърши работа!

— Но все пак ти го обичаш.

— Нямам никакъв избор. — Мин се постара да го произнесе малко по-ведро. — Опитах се да погледна на това като на шега, но повече не мога да се смея. Може и да не ми вярвате, но когато разбера какво означава едно нещо, то се сбъдва.

Амирлин потупа устните си с пръст и я загледа замислено.

Погледът й разтревожи Мин. Не беше се канила да се изтъква толкова, нито да приказва така много. Не беше казала всичко, но си даде сметка, че вече би трябвало да се е научила да не дава лост в ръцете на една Айез Седай, макар да не разбираше как би могъл да се използва. Айез Седай умееха да намират начин.

— Майко, донесох съобщението на Моарейн и ви казах всичко, което разбирам от виденията си. Не виждам причина да не мога вече да си облека дрехите и да си замина.

— Къде да заминеш?

— В Тийр. — След като поговореше с Гавин и се постараеше да се увери, че няма да направи нещо глупаво. Съжали, че не може да се осмели да попита къде са Егвийн и другите две, но след като Амирлин не желаеше да го каже на брата на Елейн, вероятността да го каже на нея бе много малка. А Сюан Санче продължаваше да я гледа с преценяващия си поглед. — Или там, където се намира Ранд. Може и да съм глупачка, но едва ли съм първата жена, изглупяла заради един мъж.

— Но ще си първата, изглупяла по Преродения Дракон. Ще бъде опасно да си близо до Ранд ал-Тор, когато светът разбере кой е той, и какво е. А ако сега той владее Каландор, светът ще го разбере много скоро. Половината от човечеството ще поиска да го убие на всяка цена, сякаш с убийството могат да спрат Последната битка, да спрат освобождението на Тъмния. Мнозина около него ще загинат. За теб може да се окаже много по-добре да останеш тук.

Амирлин говореше съчувствено, но Мин не й повярва. Не вярваше, че Сюан Санче изобщо е способна на съчувствие.

— Ще поема риска. Сигурно ще мога да му помогна. С онова, което виждам. А в Кулата едва ли ще е много по-безопасно, не и докато тук има поне една Червена сестра. Те ще видят само един мъж, способен да прелива, и ще забравят както за Последната битка, така и за Пророчествата за Дракона.

— Както и мнозина други — прекъсна я със спокоен тон Амирлин. — Хората трудно се разделят със старото мислене, дори и Айез Седай.

Мин я погледна озадачено. Сега като че ли тя бе взела нейната страна.

— Не е тайна, че съм приятелка с Егвийн и Нинив, нито е тайна, че те двете са от същото село, от което е Ранд. За Червената Аджа тази връзка е предостатъчна. Когато Кулата разбере какво е той, най-вероятно ще бъда задържана още същия ден. Както и Егвийн и Нинив, ако не сте ги скрили някъде.

— Тогава не трябва да бъдеш разпозната. Не ще хванеш риба, ако тя види мрежата. Ще се наложи да забравиш за известно време палтото си и гащите. — Амирлия й се усмихна като котка, усмихваща се на мишка.

— Каква риба очаквате да хванете с мен? — попита плахо Мин. Струваше й се, че разбира, но отчаяно й се искаше да е сбъркала. Надеждата й не попречи на Амирлин да го изрече.

— Черната Аджа. Тринадесет от тях избягаха, но се боя, че някои са останали. Вече не съм сигурна на коя мога да се доверя; за известно време не смеех да се доверя на никоя. Ти не си Мраколюбка, знам, а и особеният ти талант може само да се окаже от полза. Най-малкото, можеш да станеш мои очи и уши.

— Замисляли сте го още когато влизах, нали? Затова искате да накарате Гавин и Сара да мълчат. — Гневът кипна в Мин като пара в котле; кажеше ли тази жена „жаба“, очакваше хората да заподскачат. Това, че обикновено го правеха, само влошаваше нещата. Но тя не беше жаба, не беше кукла на конци. — Това ли сте направили с Егвийн, Елейн и Нинив? Изпратили сте ги да преследват Черната Аджа? Не бих го изключила!

— Ти се погрижи за твоите мрежи, момиче, а остави онези момичета да се погрижат за техните. Доколкото те интересува, те са наказани в една ферма. Ясно ли се изразих?

Строгият й поглед накара Мин да се присвие на стола. Лесно бе да се опълчиш на Амирлин — докато не те погледнеше с острите си студени сини очи.

— Да, майко. — Яд я беше на хрисимия й тон, но погледът на Амирлин я накара да продължи кротко. Поглади с длан фината тъкан на роклята си. — Нищо няма да ми стане, ако я понося още малко. — Сюан изведнъж я погледна насмешливо и Мин настръхна.

— Боя се, че това няма да е достатъчно. Мин в рокля все пак си е Мин в рокля за всеки, който я погледне отблизо. Не можеш винаги да ходиш с пелерина и спусната над челото качулка. Не, ще се наложи да промениш всичко, което може да се промени. Преди всичко, ще продължиш да бъдеш Елминдреда. В края на краищата, това си е името ти. — Мин трепна. — Косата ти е дълга почти колкото на Леане, достатъчно, за да се накъдри. Колкото за другото… аз самата никога не съм използвала пудра, руж и мазила, но Леане помни как се използват.

Очите на Мин се разширяваха с всяка дума след споменаването на къдренето.

— О, не! — изпъшка тя.

— Никой няма да те вземе за облечената в мъжки гащи Мин, след като Леане те превърне в една съвършена Елминдреда.

— О, не!!!

— Колкото за това защо си отседнала в Кулата… достатъчно подходящо обяснение за леконравна млада жена, чийто вид и поведение няма нищо общо с това на Мин. — Амирлин се намръщи замислено, без да обръща внимание на опитите на Мин да се намеси. — Да. Ще пусна слуха, че госпожица Елминдреда е успяла да окуражи двама свои ухажьори до такава степен, че й се е наложило да потърси подслон в Кулата, докато реши кого от тях да избере. Всяка година по няколко жени търсят тук убежище, понякога по много по-глупави причини. — Лицето й се втвърди и очите й блеснаха остро. — Ако все още си мислиш за Тийр, премисли. Прецени дали ще си от повече полза за Ранд там или тук. Ако Черната Аджа срине Кулата, или още по-лошо, ако установят тук контрол, той губи дори и малката помощ, която мога да му предложа. Така. Ти жена ли си, или някакво поболяло се от любов момиченце?

Мин беше хваната в капан. Виждаше го съвсем ясно, като пранга на крака си.

— Вие винаги ли успявате така да се наложите над хората, майко?

Този път усмивката на Амирлин беше още по-хладна.

— Обикновено, детето ми. Обикновено.

 

 

Заметнала шала си с червените ресни, Елайда се загледа замислено към вратата на кабинета на Амирлин, през която току-що бяха изчезнали двете млади жени. Новачката излезе почти моментално, очите й срещнаха лицето на Елайда и момичето изблея като изплашена овца. Елайда си помисли, че я познава, макар да не можеше да се сети за името й. Времето й беше твърде заето, за да го губи със заучаване на имената на окаяните хлапачки.

— Как се казваш?

— Сара, Елайда Седай — изписка на един дъх момичето. Елайда може и да не проявяваше интерес към новачките, но те я познаваха много добре, както и репутацията й.

Сега тя си спомни за момичето. Мечтателка със скромно дарование, която никога нямаше да придобие истинска мощ. Съмнително бе дали знае нещо повече, отколкото Елайда вече бе разбрала или чула — и дали изобщо си спомня нещо, впрочем, освен чаровната усмивка на Гавин. Глупачка. Елайда небрежно й махна с ръка да се маха.

Момичето приклекна в толкова дълбок реверанс, че лицето й почти се удари в пода, след което хукна презглава.

Елайда дори не забеляза, че се е махнала. Червената сестра се бе извърнала, вече забравяйки за новачката. Когато тръгна по дългия коридор, нито една бръчка не браздеше гладките черти на лицето й, но мислите й кипяха яростно. Дори не забеляза няколкото слуги, новачките и Посветените, които се дръпваха от пътя й, приклякайки почтително и боязливо, докато тя крачеше край тях. Веднъж за малко да се блъсне в една Кафява сестра, забила нос в бележника си. Закръгленичката Кафява отскочи назад с изненадан грак, който Елайда дори не чу.

С рокля или без рокля, тя бе познала младата жена, дошла да се срещне с Амирлин. Мин, която бе прекарала толкова дълго при Амирлин по време на първото си посещение в Кулата, макар никой да не знаеше причината. Мин, която бе близка приятелка с Елейн, Егвийн и Нинив. Амирлин криеше местонахождението на трите. Елайда беше сигурна в това. Всички съобщения, че били изпратени да изтърпят наказание в някаква ферма, бяха стигнали до нея от трета и четвърта ръка все от Сюан Санче, повече от достатъчно разстояние, за да се прикрие изкривяването на думите и да се избегне пряката лъжа. Да не говорим за това, че всичките сериозни усилия на Елайда да намери тази ферма се бяха оказали безплодни.

— Светлината да я изгори! — За миг лицето й поруменя от неприкрит гняв. Не беше сигурна дали го мисли за Сюан Санче, или за щерката-наследница. Но и двете го заслужаваха. Една крехка Посветена случайно я чу, погледна крадешком лицето й и побеля не по-малко от роклята си. Елайда профуча край нея, без да я забележи.

Освен всичко друго се бе разгневила и заради това, че не може да намери Елейн. Понякога Елайда биваше спохождана от Прорицателството, дарбата да предвижда бъдещи събития. Тя я спохождаше много рядко и едва доловимо, но и това все пак беше повече от всяка друга Айез Седай след Гитара Морозо, умряла преди двадесет години. Най-първото, което Елайда бе Прорицала, още докато беше Посветена — и при това бе съобразила да го запази само за себе си — бе, че кралската линия на Андор ще се окаже ключът към надвиването на Тъмния в Последната битка. Беше се прикрепила към Мургейз веднага щом се разбра, че Мургейз ще наследи трона, и бе градила своето влияние търпеливо, година след година. А ето че сега всичките й усилия, цялата й саможертва — самата тя можеше да стане Амирлин, ако не беше съсредоточила цялата си енергия върху Андор — можеше да се окажат напразни, защото Елейн беше изчезнала.

С усилие тя върна мислите си към онова, което беше по-важно сега. Егвийн и Нинив произлизаха от същото село като онзи странен млад мъж на име Ранд ал-Тор. А Мин също така го познаваше, колкото и старателно да се мъчеше да прикрие този факт. В сърцевината на всичко се намираше този Ранд ал-Тор.

Елайда го беше видяла само веднъж: когато се беше представил за овчар от Две реки в Андор. Но на външен вид си беше от глава до пети чист айилец. Още като го видя, Прорицателството я споходи. Той беше тавирен, една от онези редки личности, които вместо да бъдат втъкавани в Шарката по избора на Колелото на времето, принуждаваха Шарката да се оформя около самите тях, поне временно. И Елайда беше видяла вихрещ се около него хаос, разцепление и раздори в Андор, и може би много повече из целия свят. Но Андор трябваше да бъде опазен цял, независимо от всичко друго — онова първо Прорицание я беше убедило в това.

Съществуваха и други нишки, достатъчни, за да впримчат Сюан в собствената й паяжина. Ако можеше да се вярва на слуховете, имаше цели трима тавирен, не само един. И тримата — от същото село, това Емондово поле, и тримата приблизително на една възраст, само по себе си — достатъчно странно, за да предизвика оживени приказки из Кулата. А по време на пътуването си до Шиенар, няма и преди година, Сюан се беше срещнала с тях, дори бе разговаряла с тях. Ранд ал-Тор. Перин Айбара. Матрим Каутон. Разправяха, че било чисто съвпадение. Приумица на случайността. Така говореха. Онези, които не знаеха това, което Елайда знаеше.

Когато Елайда видя младия ал-Тор, Моарейн беше тази, която направи така, че той да се изпари. Моарейн, която го беше придружила, заедно с другите двама тавирен, до Шиенар. Моарейн Дамодред, най-близката приятелка на Сюан Санче, още когато бяха новачки и двете. Ако Елайда се занимаваше с облози, можеше да се обзаложи, че никоя друга в Кулата не помни вече това тяхно приятелство. В деня, в който бяха издигнати в Айез Седай, в края на Айилската война, Сюан и Моарейн се бяха отделили една от друга и оттогава се държаха като непознати. Но Елайда беше една от Посветените, надзираващи двете новачки, беше ги учила и наказвала затова, че не са си свършили добре работата по време на дежурствата, и добре помнеше. Трудно й беше да повярва, че е възможно заговорът им да се простира толкова далеч — ал-Тор едва ли е бил роден много преди това, — но това беше последната връзка, която свързваше всички тях. И за нея това беше достатъчно.

Каквото и да беше замислила Сюан, трябваше да бъде спряна. Тъмния със сигурност щеше да се измъкне на свобода — самата мисъл за това накара Елайда да потръпне и да се загърне още по-плътно в шала си — и Кулата трябваше да се опази настрана от светските раздори, за да може да се възправи срещу това. Кулата трябваше да съхрани възможностите си да дърпа конците, за да накара държавите да останат заедно, предпазени от бедите, които Ранд ал-Тор можеше да им навлече. По някакъв начин той трябваше да бъде спрян да не разруши Андор.

На никого не беше казала какво знае за ал-Тор. Беше решила да се справи с него кротко, доколкото бе възможно. В Съвета на Кулата вече говореха, че тези тавирен трябва да бъдат наблюдавани, дори напътствани; те, разбира се, никога нямаше да се съгласят да бъдат използвани, особено единият; да бъдат използвани така, както трябва. За доброто на Кулата. За доброто на света.

Тя изръмжа несдържано. Сюан винаги беше била твърдоглава, още като новачка, винаги си бе въобразявала за себе си повече, отколкото отива на една рибарска щерка, но възможно ли бе да е толкова глупава, че да замеси Кулата във всичко това, без да уведоми Съвета? Знаеше какво предстои не по-зле от всяка друга. Единственият начин то да стане още по-лошо бе, ако…

Изведнъж Елайда се закова на място, забила поглед в празното пространство. Възможно ли беше този ал-Тор да може да прелива? Или някой от другите двама? Най-вероятно бе да е ал-Тор. Не. Определено не. Дори самата Сюан не би се замесила в това. Не можеше.

— А знае ли някой на какво е способна тази жена? — промърмори тя. — Тя никога не е била подходяща за Амирлинския трон.

— Сама ли си говориш, Елайда? Знам, че вие, Червените, нямате приятелки извън вашата Аджа, но поне би могла да намериш приятелки вътре, с които да си приказваш.

Елайда извърна глава. Беше я заговорила Алвиарин с лебедовата шия. Гледаше я с невъзмутимата студенина, характерна за Бялата Аджа. Никаква обич не съществуваше между Червените и Белите; от хиляда години техните места в Съвета на Кулата бяха на противоположни страни. Белите поддържаха Сините, а Сюан бе произлязла от Сините. Но Белите в същото време се гордееха със своята безпристрастна логика.

— Ела да се поразходим — каза Елайда. Алвиарин се поколеба, но прие поканата и тръгна до нея.

Отначало Бялата сестра вдигна пренебрежително вежди при думите на Елайда по адрес на Сюан, но преди разказът й да свърши, се намръщи умислено.

— Нямаш никакво доказателство за нещо… нередно — отрони тя, когато Елайда най-сетне замълча.

— Все още не — отвърна Елайда решително и си позволи сдържана усмивка, когато Алвиарин й кимна. Беше някакво начало. По един или друг начин, Сюан трябваше да бъде спряна преди да е унищожила Кулата.

 

 

Прикрит добре в малката кленова горичка над северния бряг на река Тарен, Дейн Борнхалд отметна белия си плащ с трептящото златно слънце на гърдите и вдигна пред окото си дългата, облечена в кожа тръба на далекогледа. Пред лицето му жужеше облак малки хапливчета, но той не им обръщаше внимание. В селцето Таренов сал, от другата страна на реката, се издигаха високи каменни къщи, стъпили върху яки основи, за да ги предпазват от пролетните разливи. Селяните висяха по прозорците или стърчаха търпеливо на праговете на къщите в очакване да видят тридесетината конници с бели плащове и лъскави брони, възседнали конете си. Делегация, съставена от мъже и жени от селото, посрещаше конниците. По съвета на Джарет Биар, който бе с тях.

Борнхалд сякаш чуваше гласа на баща си. „Оставиш ли ги да си въобразят, че имат шанс, все някой глупак ще се опита да го използва. Следва убийство, при което някой друг глупак ще се опита да отмъсти, и това води до ново убийство. Наложи страха към Светлината още от самото начало, накарай ги да разберат, че никой няма да пострада, ако правят това, което им се казва, и няма да си имаш никакви неприятности.“

Стисна челюсти при мисълта за баща си — баща му бе мъртъв. Щеше да направи нещо заради това, и то скоро. Сигурен беше, че единствено Биар знае защо бе подскочил при тази заповед, пращаща го в един почти забравен район в пределите на Андор, но Биар щеше да си държи езика зад зъбите. Биар беше предан на баща му като хрътка и цялата си вярност сега беше прехвърлил към Дейн. Борнхалд изобщо не се поколеба да посочи Биар за свой пръв заместник, когато Еамон Валда му възложи задачата.

Биар извърна коня си и го подкара обратно към сала. Салджиите веднага отлепиха баржата и я подкараха през реката с помощта на тежкото въже, изпънато над бързо носещите се води. Биар хвърли поглед към мъжете, дърпащи въжето; те го изгледаха нервно и изтичаха назад, за да подхванат въжето отново. Всичко изглеждаше добре.

— Лорд Борнхалд?

Борнхалд свали далекогледа и извърна глава. Мъжът с грубоватото лице, появил се до рамото му, стоеше вдървено и се взираше напред изпод коничния си шлем. Въпреки тежкото пътуване от Тар Валон — а Борнхалд ги теглеше напред безжалостно всяка миля — ризницата му блестеше ярко, както и снежният му плащ със златното слънце.

— Да, чедо Айвон?

— Изпрати ме стотник Фарран, милорд. Заради Калайджиите. Ордийт разговаря с трима от тях, милорд, и сега нито един от тримата не може да бъде намерен.

— Кръв и пепел! — Борнхалд се завъртя на петите на ботушите си и закрачи през дърветата. Айвон го следваше по петите.

Скрити в гъсталака, конниците с бели плащове бяха отпуснали небрежно копията и лъковете си. Конете тъпчеха нетърпеливо с копита и махаха опашки. Ездачите им изчакваха по-търпеливо — това нямаше да е първото им прекосяване на река в непозната територия, и този път никой нямаше да се опита да ги спре.

Сред една широка поляна отвъд групата на конниците се беше спрял керван на Туатан, Пътуващия народ. Калайджиите. Стотина теглени от коне фургони — малки, подобни на кутии къщички на колелета — образуваха ослепителна смесица от цветове: червено, зелено, жълто и всякакви други оттенъци, в съчетания, които само калайджийската фантазия можеше да измисли. Самите хора носеха дрехи, в сравнение с които дори фургоните изглеждаха безцветни. Седяха скупчени на земята и поглеждаха към конниците със странно кротко притеснение; едно детенце изхленчи, но плачът му заглъхна, защото майка му го залюля. Близо до тях бяха отрупани на куп няколко мъртви мастифа, над които вече бръмчаха мухи. Калайджиите не биха вдигнали ръка дори да се защитят, а кучетата им бяха по-скоро за показност, но Борнхалд беше решил да не рискува.

Според него шестима мъже бяха предостатъчно, за да наблюдават Калайджиите. Но имаше и седми, яхнал кон край един от фургоните — нисък мършав мъж с голям нос, в тъмносиво наметало, което му седеше като че ли голямо въпреки добрата кройка. Фарран, брадат мъж-канара, но с лека походка въпреки ръста и теглото си, стоеше на земята и оглеждаше с еднаква ярост и седмината. Стотникът притисна облечената си в ръкавица длан на сърцето си в поздрав, но остави приказките за Борнхалд.

— Две думи, почитаеми Ордийт — изрече спокойно Борнхалд. Кокалестият мъж накриви глава и изгледа продължително Борнхалд, преди да се смъкне от седлото. Фарран изръмжа, но Борнхалд продължи да говори тихо. — Трима от Калайджиите ги няма, почитаеми Ордийт. Да не би случайно да сте привели в изпълнение собственото си предложение? — Първите думи, изплъзнали се от устата на Ордийт, когато видя Калайджиите, бяха: „Избийте ги. От тях няма никаква полза.“ Самият Борнхалд беше избил предостатъчно хора в службата си, но това не можеше и наполовина да се сравни с небрежността, с която го бе изрекъл дребният човечец.

Ордийт отри с пръст големия си нос.

— Не, че защо да ги убивам? След като така ме изругахте само защото го споменах. — Люгардският му акцент днес се долавяше тежко; той ту изчезваше, ту се усещаше, без човекът да го забележи — още едно от нещата, с които този мъж дразнеше Борнхалд.

— Тогава сте позволили да избягат, така ли?

— Е, колкото до това, наистина отведох неколцина от тях настрана, за да разбера какво знаят. Необезпокоявано, нали разбирате.

— И какво знаят те? Какво, в името на Светлината, могат да знаят едни Калайджии, което да ни е от полза?

— Никой не може да каже, преди да бъде разпитан, нали така? — отвърна Ордийт. — Никого не съм изтезавал кой знае колко и им казах веднага да се върнат при фургоните. Кой би допуснал, че ще им стиска да избягат при толкова много ваши хора наоколо?

Борнхалд се усети, че е стиснал зъби от яд. Бяха му заповядали да се постарае да посрещне колкото се може по-добре този странен тип, който щеше да му връчи нови заповеди. Нито една не се хареса на Борнхалд, въпреки че и двете заповеди носеха печата и подписа на Педрон Ниал, лорд-капитан командир на Чедата на Светлината.

Твърде много неща бяха останали недоизказани, включително точният статут на Ордийт. Дребният мъж беше изпратен тук, за да съветва Борнхалд, и Борнхалд беше задължен да си сътрудничи с Ордийт. Дали Ордийт щеше да му бъде подчинен бе останало неизяснено и на него никак не му допадна силният намек, че трябва да се съобразява със съветите на тази странна особа. Дори причината да бъдат изпратени толкова много Чеда на брега на затънтената река беше останала неизяснена. Да се изкоренят Мраколюбците, разбира се, и да се пръсне Светлината — това се подразбираше. Но близо половин легион на територията на Андор, без разрешение — тази заповед бе твърде рискована, ако стигнеше до кралицата в Кемлин. Твърде голям беше рискът, за да може да се оправдае с оскъдните отговори, дадени на Борнхалд.

Всичко се свеждаше до Ордийт. Борнхалд не можеше да проумее как лорд-капитан командирът се бе доверил на този човек, с лукавите му усмивчици, с мрачните му настроения и високомерните му погледи, така че човек никога да не може да разбере с кого точно си има работа. Да не говорим за акцента му, променящ се посред изречението. Борнхалд не беше виждал накуп толкова намусени и мрачни хора, колкото бяха петдесетте Чеда, дошли да придружат Ордийт. Сметна, че Ордийт сам си ги е избрал, за да са всички толкова кисели, и това също говореше нещо за човека, способен да си избере такива спътници. Дори името му, Ордийт, означаваше на Древния език „Дървочръв“. Но въпреки всичко Борнхалд си имаше свои лични причини да желае да бъде там, където беше сега. И щеше да сътрудничи с този човек, щом се налагаше. Но само доколкото се налагаше.

— Почитаеми Ордийт — каза той с внимателно премерен тон. — Този сал е единственият път във и извън района на Две реки. — Това не беше съвсем вярно. Според картата, с която разполагаше, не съществуваше друг път през Тарен освен този, а по горното течение на Манедерендрелле, граничеща с района откъм юг, бродове нямаше. На изток се простираха тресавища и блата. И все пак трябваше да има някакъв изход на запад, през Мъгливите планини, въпреки че неговата карта прекъсваше в подножията на веригата им. В най-добрия случай обаче прекосяването им сигурно щеше да е изключително трудно и много от мъжете му нямаше да оцелеят, а и той не смяташе да говори с Ордийт за тази макар и нищожна възможност. — Когато дойде време да си тръгваме обратно, ако разбера, че този бряг е зает от андорски войници, вие ще яздите с първите, които ще трябва да я прекосят. Ще ви бъде твърде интересно да видите отблизо колко е трудно да се прекоси една толкова широка река.

— Това е първата ви заповед, нали? — Гласът на Ордийт съдържаше намек за подигравка. — Това там може и да е част от Андор на карта, но Кемлин не е изпращал толкова далече на запад събирач на данъци от поколения насам. Дори онези тримата да проговорят, кой ще повярва на едни Калайджии? Ако смятате, че опасността е прекалено голяма, не забравяйте кой подпечатва заповедите ви.

Фарран погледна към Борнхалд и извади меча си наполовина от ножницата. Борнхалд леко поклати глава и Фарран отпусна ръка.

— Ще прекося тази река, почитаеми Ордийт. Ще я прекося, дори следващата вест, която чуя, да е, че самият Гарет Брин ще е тук с кралската гвардия призори.

— Разбира се. — Тонът на Ордийт изведнъж бе станал успокоителен. — Тук ви чака не по-малко слава, отколкото при Тар Валон, уверявам ви. — Тъмните му хлътнали очи блеснаха и се взряха някъде в далечината. — А и в Тар Валон има неща, които искам.

Борнхалд поклати глава. „А аз съм длъжен да си сътруднича с него.“

Джарет Биар дръпна юздите и скочи от седлото до Фарран. Висок като Фарран, Биар беше дълголик мъж с тъмни, дълбоки очи. Изглеждаше така, сякаш всяко грамче тлъстина бе изпарено от тялото му.

— Селото е осигурено, милорд. Люцерин се грижи никой да не може да се измъкне. Те едва не се подмокриха, когато споменах за Мраколюбци. Нямало в селото им такива, твърдят. Но населението на юг от тях били мраколюбска пасмина, така разправят.

— На юг, казваш? — рече бодро Борнхалд. — Ще видим. Прехвърли тристате през реката, Биар. Първо хората на Фарран. Останалите да преминат, след като се прехвърлят Калайджиите. И се погрижете никой от тях повече да не избяга, ясно?

— Ще прочистим Две реки — намеси се Ордийт. Тясното му лице се беше изкривило; устата му се беше запенила. — Ще ги пребием, ще ги съдерем, душичките им ще извадим! Обещах му го! Ще ми падне той сега! Ах, как ще ми падне!

Борнхалд кимна на Биар и Фарран да изпълнят заповедите. „Луд. Лорд-капитан командирът ми е пратил луд човек. Но поне ще намеря своя път към Перин от Две реки. Каквото и да струва, ще отмъстя за своя баща!“

 

 

От една оградена с колонада тераса на върха на хълма, върховната лейди Сюрот се взираше към залива Канторин. Обръснатите страни на черепа й оставяха на темето широк кичур черна коса, спускаща се назад по гърба й. Ръцете й лежаха леко положени върху гладката каменна балюстрада, бели като безукорната й рокля със стотици плисета. Чуваше се тихо, ритмично потропване от несъзнателното барабанене на пръстите й с дълги нокти, два от които на всяка ръка бяха лакирани в синьо.

Откъм Аритски океан повяваше лек бриз, носещ в хладината си ясно доловима миризма на сол. Две млади жени, коленичили до стената зад върховната лейди, държаха големи ветрила от бели пера в случай, че бризът утихнеше. Други две жени и четирима мъже допълваха превитите фигури на очакващите заповеди слуги. Бяха босоноги и всички до един бяха облечени в къси роби, за да удовлетворят естетическото чувство на върховната лейди с нежните очертания на телата си и изящните си движения. В момента Сюрот не ги забелязваше повече, отколкото някой би забелязал обкръжаващата го мебелировка.

Забелязваше обаче шестимата гвардейски Бранници на смъртта от двете страни на колонадата, вдървени като статуи, с увенчаните им с черни пискюли копия и покрити с черен лак щитове. Те символизираха нейния триумф и опасността, която я обкръжаваше. Гвардията на Бранниците на смъртта служеше единствено на императрицата и на избраните й представители и гвардейците убиваха или умираха с еднаква ревност, както се наложеше. Имаше поговорка: „По висините пътеките са постлани с ками.“

Дългите й нокти потрепваха по каменната балюстрада. Как остър бе ръбът на бръснача, по който вървеше.

Кораби на Ата-ан Миере, Морския народ, запълваха вътрешното пристанище зад вълнолома. Дори най-големият от тях изглеждаше тесен за дължината си. Такелажът им беше срязан и мачтите и реите им стърчаха наклонени под невъобразими ъгли. Палубите им бяха празни, екипажите — свалени на брега и под стража, като всички останали по тези острови, които владееха умението да плават през открито море. Масивните тъпоноси сеанчански кораби бяха запълнили външното пристанище или хвърлили котва в устието на залива. Един, чиито укрепени с ребра платна се бяха издули от вятъра, придружаваше ято малки рибарски лодки, завръщащи се с улов към островното пристанище. Ако малките съдове се пръснеха, някои от тях можеха и да се измъкнат, но на борда на сеанчанския кораб имаше дамане и демонстрацията на мощта й бе изкоренила всяка подобна мисъл. Овъгленият разнебитен корпус на един кораб на Морския народ бе оставен да лежи в крайбрежната тиня недалече от устието на залива.

Колко дълго щеше да задържи Морския народ по други места — както и прокълнатите обитатели на континента, — така че да не разберат, че държи тези острови, Сюрот не знаеше. „Достатъчно дълго — каза си тя. — Би трябвало да е достатъчно.“

Беше извършила почти чудо, успявайки да сплоти по-голямата част от сеанчанските войски след погрома, до който ги бе довел върховният лорд Тюрак. Само шепа от корабите, които се измъкнаха от Фалме, се намираха под неин контрол, но никой не оспори правото й да оглави Хайлене, Предтечите. Никой на континента не трябваше да подозира, че са тук. В очакване да завземат отново териториите, претенциите над които трябваше да заявят от името на императрицата. В очакване да се осъществи Коренне, Завръщането. Агентите й вече разузнаваха маршрута. Нямаше да се наложи да се връща в Двора на Деветте луни и да се оправдава пред императрицата за провал, за който дори не беше виновна.

От мисълта, че можеше да се наложи да се оправдава пред императрицата, я побиха тръпки. Едно такова оправдание винаги беше унизително и много често се оказваше болезнено, но това, което я накара да потръпне, бе възможността в края му да й откажат смърт, да бъде принудена да продължава все едно, че нищо не се е случило, докато всички наоколо, и от простолюдието, и от Кръвта, знаят за нейното падение. Красив младеж от прислугата пристъпи напред и поднесе бледозелена роба, пищно извезана с пъстроперести райски птици. Тя протегна ръце да я облекат, без да му обръща повече внимание, отколкото на буца кал под пантофите си.

За да си спести бедите, трябваше да възвърне онова, което бе загубено преди хиляда години. А за да го осъществи, трябваше да се справи с този мъж, който, според агентите й на континента, се бе провъзгласил за Преродения Дракон. „Ако не намеря начин да се справя с него, неудоволствието на императрицата ще се окаже последната ми грижа.“

Извърна се плавно и влезе в дългото помещение зад терасата, чиято външна стена бе само от врати и високи прозорци, за да пропуска морския вятър. Светлото дърво по стените, гладко и лъскаво като сатен, радваше окото на Сюрот, но тя беше махнала мебелировката на стария собственик, бившия управител на Канторин на Ата-ан Миере, и я бе заменила с няколко високи паравана, повечето от които с изрисувани птици или цветя. Два от тях бяха по-различни. На единия се виждаше голяма петниста котка от Сен Т-джоре, с размери на пони, а на другия — черен планински орел с щръкнал като светла корона гребен и увенчани със снежнобяли криле, разперени на седем стъпки. Такива паравани се смятаха за проява на вулгарен вкус, но Сюрот обичаше животните. След като не можеше да пренесе менажерията си през Аритския океан, бе наредила да изрисуват на параваните двамата й любимци. А никак не търпеше да й се откаже нещо.

Чакаха я три жени, така, както ги беше оставила: двете коленичили, а третата — просната върху голия лъскав под, оформен на шарки от късчета светло и тъмно дърво. Коленичилите жени бяха облечени в тъмносините рокли на сул-дам, с червени ивици и с извезана със сребро назъбена мълния на гърдите и по хълбоците на роклите. Едната от двете, Алуин, теснолика синеока жена с вечно сърдит поглед, беше с обръсната лява половина на главата. Останалата част от косата й висеше на рамото, прибрана на светлокафява плитка.

Устните на Сюрот се присвиха за миг, щом погледна Алуин. Никоя сул-дам досега не беше издигана в ранг на со-джин, наследствените висши слуги на Кръвта, камо ли до Глас на кръвта. Но все пак в случая с Алуин имаше основание. Алуин знаеше твърде много.

Но Сюрот насочи вниманието си всъщност към просналата се на пода жена, облечена в тъмносиво. Широк нашийник от сребрист метал стягаше врата на жената, свързан с помощта на блестяща каишка с гривна от същата материя на китката на втората сул-дам, Тайса. Посредством каишката и нашийника, ай-дам, Тайоа можеше да контролира облечената в сиво жена. А тя трябваше да бъде контролирана. Тя беше дамане, жена, която може да прелива, тоест твърде опасна, за да бъде оставена на свобода. Спомените за Пълчищата на Нощта все още бяха силни сред хората на Сеанчан хиляда години след тяхното унищожение.

Очите на Сюрот неспокойно пробягаха по двете сул-дам. Тя не се доверяваше на никого, но все пак трябваше да им се довери. Никой друг не можеше да контролира дамане, а без дамане… Дори самата идея за това изглеждаше немислима. Могъществото на Сеанчан, самата власт на Кристалния трон се градеше на контролирането на дамане. Съществуваха твърде много неща, за които Сюрот нямаше избор, който би й допаднал. Също като Алуин, която имаше такъв вид, сякаш цял живот е била со-джин. Не. Сякаш беше от самата Кръв и бе коленичила по свой избор.

— Пура. — Дамане беше имала друго име, когато беше била една от омразните Айез Седай, преди да попадне в ръцете на Сеанчан, но Сюрот нито го знаеше, нито я интересуваше. Облечената в сиво жена се напрегна, но не вдигна глава — беше преминала през доста сурово обучение. — Отново ще те попитам, Пура. Как Бялата кула контролира този мъж, който нарича себе си Преродения Дракон?

Дамане съвсем леко помръдна главата си, само колкото да може да погледне изплашено към Тайса. Ако отговорът й се окажеше неудовлетворителен, нейната сул-дам щеше да я накара да изпита болка, без дори да вдигне пръст, с помощта на ай-дам.

— Кулата не би се опитала да контролира един Лъжедракон, върховна лейди — отвърна задъхано Пура. — Те биха го пленили и опитомили.

Тайса погледна възмутено върховната лейди, очаквайки от нея указание. Отговорът бе отбягнал въпроса на Сюрот и може би дори съдържаше намек, че някой от Кръвта е изрекъл неистина. Сюрот леко поклати глава, почти като че я извърна без повод — не искаше да чака, докато дамане се съвземе от наказанието — и Тайса покорно кимна.

— Отново те питам, Пура, какво знаеш за Айез Седай… — Устните на Сюрот се изкривиха от отвращение при споменаването на това име; Алуин изръмжа погнусено. — …Помагат ли Айез Седай на този човек? Предупреждавам те. Нашите войници се сражаваха с жени от Кулата, с жени, преливащи Силата, при Фалме, така че не се опитвай да го отричаш.

— Пура… Пура не знае, върховна лейди. — В гласа на дамане се долавяше настойчивост и колебливост; тя отново стрелна Тайса с широко отворени очи. Беше ясно, че отчаяно й се иска да й повярват. — Може би… Може би Амирлин или Съветът на Кулата… Не, те едва ли. Пура не знае, върховна лейди.

— Този мъж може да прелива — рече отсечено Сюрот. Жената на пода простена, въпреки че беше чувала това от Сюрот и преди. От това, че го изрече отново, стомахът на Сюрот се сви. Много малко от онова, което се бе случило във Фалме, беше дело на преливащи жени — дамане можеше да почувства, а сул-дам, носещи гривните, винаги разбираха какво чувстват дамане. Това означаваше, че трябва да е било дело на мъжа. Означаваше също така, че е невероятно мощен. Толкова мощен, че Сюрот веднъж-дваж беше изпадала в съмнения, довеждащи я до виене на свят, дали той не е наистина Преродения Дракон. „Това просто не може да бъде“ — каза си тя решително. Във всеки случай то не променяше плановете й. — Невъзможно е да повярвам, че дори Бялата кула би позволила този човек да ходи по света на воля. Как го контролират?

Дамане остана да лежи безмълвна, с лице забито в пода, с разтреперани рамене, хлипаща.

— Отговори на върховната лейди! — извика рязко Тайса. Тайса не помръдна, но Пура изохка и потръпна, като шибната през бедрата. Удар, нанесен през ай-дам.

— П-пура н-не з-знае. — Дамане протегна колебливо ръка, сякаш искаше да докосне стъпалото на Сюрот. — Моля ви. Пура се е научила на покорство. Пура говори само истината. Моля ви, не наказвайте Пура.

Сюрот плавно отстъпи назад, без да издава раздразнението си от това, че една дамане я беше принудила да помръдне. Изпита желание да се окъпе, сякаш посягането наистина я беше стигнало.

Тъмните очи на Тайса се изцъклиха от гняв при дръзката проява на дамане; бузите й почервеняха от срам, че бе позволила това да се случи, докато тя носи гривната на жената. Изглеждаше разкъсана между желанието сама да се просне на пода до дамане, молейки за прошка, и да накаже нещастницата тук и веднага. Алуин гледаше сцената, присвила презрително устни. Всяка чертичка на лицето й говореше, че такива неща не се случват, когато тя носи гривна.

Сюрот съвсем леко вдигна пръст и направи жеста, който всяка со-джин знаеше от рождение — знак да напусне.

Алуин се поколеба, преди да го преведе, след което се помъчи да прикрие пропуска си, като викна грубо на Тайса:

— Махни това… същество от полезрението на върховната лейди Сюрот. И след като я накажеш, яви се пред Сурела и й докладвай, че контролираш поверените ти все едно, че за първи път носиш гривната. Докладвай й, че трябва да бъдеш…

Сюрот изключи гласа на Алуин от съзнанието си. Всъщност нищо такова не се съдържаше в командата й — само да напуснат, — но свадите между сул-дам не можеха да я занимават. Искаше й се да разбере дали Пура е успяла да скрие нещо. Агентите й твърдяха, че жените от Бялата кула не могат да лъжат. Беше се оказало невъзможно да накарат Пура да изрече дори и една елементарна лъжа, да заяви например, че белият шал е черен, но все пак това не беше достатъчно, за да я убеди. Някой друг можеше и да приеме сълзите на дамане, протестите й, че не може да го направи, каквото и да й причиняваше сул-дам, но не и такъв, който се е издигнал дотам, че да оглави Завръщането. У Пура можеше да са останали някакви резерви воля, можеше да се окаже достатъчно умна, за да се опита да се възползва от убеждението им, че не е в състояние да лъже. Нито една от окаишените на континента жени не беше напълно покорна и предана, както дамане, докарани от Сеанчан. Нито една от тях не възприемаше истински това, което представляваха, както дамане от Сеанчан. Кой знае какви тайни можеше да крие една, която нарича себе си Айез Седай?

Не за първи път Сюрот съжали, че не разполага с другата Айез Седай, която бяха пленили на Томанска глава. С двете, подложени на разпит, щяха да разполагат с повече възможности да засекат лъжите и увъртанията. Но това съжаление беше безплодно. Другата вече можеше да е мъртва, да е удавена в морето или да са я предоставили на разположение на Двора на Деветте луни. Някои от корабите, които Сюрот не бе успяла да събере, можеше да са преплавали през океана и нищо чудно един от тях да беше откарал жената.

Тя самата беше изпратила един кораб с грижливо съставени доклади, преди около половин година, с капитан и екипаж от родове, които й бяха служили, откакто Лютаир Пейендраг се бе провъзгласил за император, преди близо хиляда години. Изпращането на кораба беше рисковано, защото императрицата можеше да изпрати някой друг на нейното място. Но неизпращането му бе още по-голям риск: тогава можеше да я спаси само една окончателна и съкрушителна победа. А вероятно дори и това нямаше да я спаси. Така че императрицата знаеше за Фалме, знаеше за поражението на Тюрак и за намеренията на Сюрот да продължи. Но какво мислеше тя и какво се канеше да направи във връзка с това знание? Виж, това беше много по-сериозен повод за притеснение от всяка окаишена дамане.

Но все пак императрицата не знаеше всичко. Най-лошите вести не можеха да бъдат доверени и на най-лошия вестовой, бил той и най-верният. Те можеха единствено да бъдат предадени от устните на Сюрот право в ухото на императрицата, а Сюрот усърдно се беше погрижила нещата да останат точно такива. Бяха останали само четирима, които знаеха тази тайна, а двама от тях нямаше да проговорят пред някой друг, във всеки случай не и по своя воля. „Още три смърти биха задържали тайната още по-здраво.“

Сюрот не се усети как промърмори последното на глас, преди Алуин да изрече:

— И все пак върховната лейди има нужда от живота и на тримата. — Жената го произнесе с уместната за своето положение кротка почтителност, придружена дори с покорно сведените очи, надничащи изпод дългите й клепки, за да доловят още някой знак от страна на Сюрот. Гласът й също беше изпълнен с покорство. — Кой би могъл да каже, върховна лейди, какво би направила императрицата — дано живее вечно! — ако разбере, че някой се е опитал да скрие такова знание от нея?

Вместо отговор Сюрот отново направи едва доловимия жест да напусне. Алуин отново се поколеба, но после се изправи, поклони се дълбоко и се измъкна заднишком.

С усилие, Сюрот потърси спокойствието. Сул-дам и другите двама представляваха проблем, който тя сега не можеше да реши, но търпението беше необходима черта за Кръвта. Онези, на които то липсваше, обикновено свършваха в Гарвановата кула.

Коленичилите слуги на терасата се приведоха още, когато тя се появи отново. Войниците останаха вкаменени на поста си. Сюрот зае мястото си до балюстрадата, този път взирайки се през морето към континента, на стотици мили на изток.

Да се окаже онази, която успешно е повела Предтечите, поставяйки начало на Завръщането, щеше да й донесе големи почести. Може би дори осиновяване от фамилията на императрицата, въпреки че точно тази чест не бе лишена от рискове. Но да се окаже също така и онази, която е пленила Дракона, бил той Лъжедракон или не, заедно със средствата да контролира неговата невероятна мощ…

„Но ако… когато го пленя, дали да го дам на императрицата? Това е въпросът.“

Дългите й нокти отново забарабаниха по широкия каменен парапет.