Серия
Сага за войната на разлома (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Darkness at Sethanon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 73 гласа)
Сканиране
bambo (2007)
Корекция
nlr (2007)
Корекция
GeOrg (2007)
Допълнителни корекции
Диан Жон (2010)
Допълнителни корекции
moosehead (2021)

Издание:

Реймънд Фийст. Сага за войната на разлома (Том втори)

Сребротрън. Мрак над Сетанон

 

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“, 2000

ISBN 954–585–148–1


Виж! Сама смъртта въздигнала е трона си във странен град.

Едгар Алън По, „Градът сред морето“

Пролог
Черен вятър

Вятърът дойде от никъде. Прокънтя като чук на безмилостна орис и понесе зной от ковачница, ковяща бран и гибел. Роди се в лоното на изгубена земя и се надигна от странно място, между това, което е, и онова, което иска да бъде. Задуха някъде от юг, където змии ходеха прави и мълвяха древни заклинания. Зави яростно и понесе вонята на древно зло и ека на останали в забвение пророчества. Завихри се яростно, издигна се от пустошта и си избра посока. Секна задъхан за миг и после се понесе на север.

 

 

Старата дойка редеше тихо под нос песнички, предавани от майка на щерка от поколение на поколение, и везеше. Спря за малко и вдигна очи от везмото. Двете й невръстни повереничета спяха кротко, с ведри личица, и сънуваха бебешките си сънища. Само някое пръстче току се помръднеше или устнички се свиеха да посучат насън, после всичко отново притихваше. Бебетата бяха красиви и от тях щяха да отраснат хубави момци, в това дойката не се съмняваше. Като мъже щяха да имат съвсем бегъл спомен за жената, седяща до люлките им тази нощ, ала сега те бяха толкова нейни, колкото на майка си, седяща до мъжа си на трапезата на официалната вечеря. А сетне през прозореца нахлу странен вятър — смразяващ, въпреки жегата, която носеше. Носеше лъх на нещо чуждо и зло. Гледачката потръпна и се озърна към момченцата. А те се размърдаха неспокойно, готови сякаш да се разбудят с плач. Дойката заситни към прозореца, бързо го затвори и пусна кепенците. За миг самото време сякаш затаи дъх, а след това с лека въздишка вятърът заглъхна и в нощта отново се всели тишина. Дойката придърпа шала на раменете си, а бебетата помърдаха още малко и отново потънаха в дълбокия си, сладък сън.

 

 

В друга стая наблизо млад мъж се трудеше над списък и се мъчеше да остави настрана личните предпочитания и неприязън, за да реши добре кой каква дребна служба да поеме на следващия ден. Никак не обичаше тази задача, но си я вършеше добре. А после вятърът издуха пердетата навътре. Без да мисли, младежът скочи присвит от стола си и една кама като че ли сама излетя от ботуша му и се озова в ръката му, защото придобитият на улицата усет му подсказа, че иде нещо опасно. Готов за бой, той остана дълго замрял на място, с разтуптяно сърце и сигурен повече от всякога в изпълнения си със смъртни рискове живот, че го чака битка на живот и смърт. Като не видя никого, младежът бавно се отпусна. Мигът отмина. Той поклати глава смутено. Странно чувство на гадене заседна в стомаха му, докато бавно пристъпваше към прозореца. Остана там да се взира мъчително дълго на север в нощта, там, където знаеше, че се простират великите планини и отвъд, където се таеше мрачен и неведом враг. Очите на момъка се присвиха към тъмното, опитвайки се като че ли да доловят очертанията на опасността, прокрадваща се някъде там. И чак след като гневът и страхът си отидоха, той се върна към задачата си. Но продължаваше често да се озърта към прозореца.

 

 

Няколко подпийнали гуляйджии се шляеха по пустите улици, търсейки нова пивница и нови веселяци за компания. Вятърът лъхна покрай тях и те се спряха за миг и се спогледаха. Единият, преживял какви ли не премеждия наемник, закрачи отново, после пак спря и се замисли. Загубил изведнъж интерес към веселбата, той се сбогува набързо с приятелите си и се върна в палата, където се бе задържал като гост почти от година.

 

 

Вятърът задуха през морето, където един кораб се носеше по вълните към родния пристан след дълъг патрул. Капитанът — висок едноок мъж с насечено от белези лице, се сепна, докоснат от полъха. Тъкмо се накани да извика да скъсят платната, когато го прониза странен хлад. Погледна пъпчивия си помощник, негов неизменен спътник от години. Двамата се спогледаха, а вятърът отшумя. Капитанът помълча, а после, се разпореди да запалят фенери заради ненадейно сгъстилия се мрак.

 

 

Още по̀ на север вятърът задуха из улиците на един град и надигна прашни вихрушки, които заиграха лудешки танц по калдъръмите като побеснели шутове. Този град наред с родените тук се обитаваше от мъже от друг свят. В казарменото общежитие на гарнизона един от мъжете от другия свят се беше счепкал в борба с друг, роден само на миля оттук, а зрителите наоколо залагаха тежки облози. Вятърът връхлетя изведнъж и двамата мъже се пуснаха и се огледаха занемели. Прах защипа очите и неколцина опитни ветерани неволно потръпнаха. Без думи двамата противници напуснаха тепиха, а заложилите си прибраха облозите, без да възразят. Смълчани, бойците се прибраха по стаите си. Горчивият вятър бе помрачил веселието от борбата.

 

 

Вятърът се понесе на север и се вряза в големия лес, в който малки маймуноподобни същества, крехки и боязливи, се гушеха едно до друго сред клоните в търсене на топлина, каквато можеше да им даде само телесната близост. Долу, на тревата под дърветата, в съзерцателна поза седеше мъж. Беше кръстосал нозе и положил китките си на коленете, с опрени палци и показалци, образуващи Колелото на живота, с което са свързани всички живи същества. Очите му рязко се отвориха при първия досег на тъмния вятър и той изгледа седящото точно срещу него същество. Старият елф за миг съжали човека, доловил в очите му неизречения въпрос, и кимна. Човекът вдигна положените до него оръжия — дълга сабя и къс меч — и само с един сдържан жест за сбогом тръгна през дърветата, поел далечния си път към морето. Там щеше да потърси друг мъж, смятан също така за приятел на елфите, и щеше да се подготви за последната битка, която идеше скоро.

 

 

В друга гора листата също затрепериха в съчувствие към ония, които черният вятър бе разтревожил. Отвъд огромния поток звезди, около зеленикавожълто слънце се въртеше гореща планета. На този свят под ледената кора на северния полюс се простираше лес — близнак на онзи, който скитащият воин бе напуснал. А дълбоко в недрата на този лес седяха в кръг същества, пропити с изначална мъдрост, и запридаха вълшебство. Седяха на голата земя, в яркоцветните си роби, незацапани от пръстта, обгърнати от купола на меко, топло сияние. Очите им бяха притворени, но всяко от тях виждаше онова, което трябваше да види. Едно от съществата — недостижимо по-древно от всички останали — бе над кръга. Висеше във въздуха, поддържано от силата на заклинанието, сплетено от всички тях. Бялата му коса бе провиснала под раменете, прибрана назад с медна жичка, с камъче нефрит на челото. Дланите му бяха вдигнати нагоре и извърнати напред, а очите му се бяха приковали в лицето на друго, човешко същество в тъмен халат, което се рееше във въздуха срещу него. Другият бе възседнал потоците на тайнствена енергия, оплетени около него, и съзнанието му обхождаше плетеницата на тънките им нишки, овладявайки чуждата магика. Мъжът в черния халат седеше в огледална поза спрямо съществото, с извърнати навън длани, и се учеше, притворил очи. Духът му галеше древното елфско чародейство и долавяше втъканата в него енергия на всяко живо същество в леса, поета и леко усукана, без никакво усилие, за нуждите на общността. Така използваха силата си Тъкачите на заклинания: с нежност, но и с настойчивост, запридайки влакната на всички тези енергии на живия живот в нишки на вълшебство и после в магическа тъкан. Той докосна магията с ума си и разбра. Разбра, че силите му нарастват отвъд постижимото за простосмъртния човек, че стават богоподобни в сравнение с онова, което беше смятал, че са пределите на неговата дарба. Много беше постигнал през изминалата година, но знаеше, че още повече му предстои да научи. И все пак, с такова наставничество вече се беше добрал до средства да намира сам нови, други източници на познание. Разбираше вече, че е възможно постигането на тайни, познати само на най-велики майстори — да преминаваш между световете единствено със силата на волята си, да се придвижваш през времето, дори да измамиш самата смърт. И наред с това разбиране знаеше, че един ден ще достигне пътя към овладяването на тези тайни. Стига да имаше достатъчно време. А времето беше скъпо. Листата на дърветата зашумоляха под полъха на далечния черен вятър. Мъжът в черното втренчи тъмните си очи в реещото се срещу него същество и двамата отдръпнаха умовете си от матрицата. И със силата на ума си човекът в черния халат промълви: „Нима толкова скоро, Акайла?“

Другият се усмихна и светлосините му очи засияха с вътрешна светлина — светлина, която така бе стреснала мъжа в черното при първата им среща. Сега вече знаеше, че тази светлина иде от дълбините на една сила, недостижима за никое друго смъртно същество във вселената, освен само за още едно. Но тази тук бе различна — не поразяващата мощ на другия, а утешителната, лечебна сила на живота, на любовта и ведростта. Това същество наистина беше едно цяло с всичко около себе си. Да се взреш в тези сияещи очи означаваше да придобиеш цялост, а усмивката му носеше безмерна утеха. Но мислите, преодолели разстоянието между двамата, докато леко се снишаваха към земята, тревожеха. „Вече мина цяла година. Щеше да е по-добре за всички нас да имаше повече време, но времето тече по своя воля, а ти навярно вече си готов.“ А след това, с оттенък в мисълта, за който мъжът в черния халат вече бе разбрал, че е хумор, древното същество добави гласно:

— Но готов или не — време е.

Другите се надигнаха като един и в миг на примирено безмълвие човекът в черното се остави умовете им да се слеят с неговия за последно сбогом. Връщаха го там, където предстоеше борба, борба, в която той щеше да вземе съдбовно участие. Но го изпращаха с много повече, отколкото бе притежавал, когато бе дошъл при тях. Той усети последния досег и промълви:

— Благодаря ви за всичко. Ще се върна там, откъдето бързо мога да се прибера у дома.

Без повече думи, той притвори очи и изчезна. Съществата в кръга помълчаха за миг, след което се пръснаха, всеки и всяка по своите задачи. Само листата по клоните продължиха да шумят неспокойно, докато ехото на черния вятър не заглъхна.

 

 

Черният вятър продължи да духа, докато стигна тесен планински път над дълбока пропаст, където се бяха стаили няколко души. За няколко мига те се взряха на юг, сякаш търсейки източника на този странно тревожен вятър, след което отново заоглеждаха низините под тях. Двамата най-близо до ръба на пропастта бяха яздили дълго и изтощително, след като се бе получило донесението на предния патрул. Долу пред очите им под грозни знамена се сбираха пълчища. Водачът на малката група мъже, висок сивокос мъж с черна превръзка на дясното око, надникна над ръба и прошепна:

— Точно толкова лошо, колкото се бояхме.

Другият до него, не толкова висок, но по-широк в раменете, почеса късата си черна брада и приклекна до спътника си.

— Още по-лошо е — отвърна той също с шепот. — Ако се съди по броя на лагерните огньове, трупащите се тук облаци ще донесат ужасна буря.

Мъжът с превръзката на окото поседя мълчаливо, после каза замислено:

— Е, поне спечелихме близо цяла година. Очаквах да ни ударят още миналото лято. Добре, че се подготвихме, защото сега наистина ще тръгнат. — Върна се приведен при високия рус мъж, който държеше коня му. — Ти оставаш ли?

— Да, мисля да погледам още малко. Като видя по колко пристигат и с каква скорост, ще мога по-добре да преценя каква чет ще поведе.

— Какво значение има? Тръгне ли, ще поведе толкова, колкото има.

— Просто не обичам изненадите.

— Колко още ще останеш?

— Два, три дни най-много. След това наоколо ще стане доста пренаселено.

— Вече сигурно са пуснали патрули. Два дни най-много. — Той добави с мрачна усмивка. — Все се цепиш от групата, но за тези две години свикнах да си наблизо. Пази се.

Русият се усмихна широко.

— Това важи и за теб. Последните две години достатъчно ги ужили. Много би им се искало да те спипат в мрежата си. Никак няма да е добре да се появят пред градските порти точно с твоята глава, забучена на копие.

— Това няма да се случи — отвърна сивокосият. Каза го с открита усмивка, но гласът му беше изпълнен с решимост, добре позната на другия. — Е, само внимавай. Хайде, тръгваме.

Отрядът потегли и само един остана да наблюдава с набития мъж. Здравенякът огледа лагера долу и промърмори:

— Какво си замислил този път, нещастно изчадие на мръсна курва? Какви ли гадости се каниш да ни изсипеш, Мурмандамус?