Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (39)

Тридесет и осма глава

През топлата вихрушка от цветове Зед чуваше как Ан го — вика. Беше като някаква далечна молба, макар тя да бе съвсем близо. В потока на силата, концентрирана на върха на магьосническата му скала, същият този глас би могъл да идва и от друг свят.

Всъщност в определен смисъл така си и беше.

Гласът й се чу отново — досаден, настоятелен, притеснен. Зед пак не й обърна внимание, повдигна ръце и ги потопи във въртящата се искряща димна завеса. Силуетите пред него трептяха в призрачното си присъствие. Почти свършваше.

Стената от сила изведнъж започна да се срива. Зед се опитваше да засили енергията си, вдигна ръце и ръкавите оголиха клечестите му китки. Яростно затегли въображаемата кофа от кладенеца, но я намери празна.

Цветните искрици изсъскаха. Бесният светлинен водовъртеж угасна в кишеста субстанция. Набирайки отчаяно скорост, изведнъж всичко се сгромоляса.

Зед онемя.

С тътен, разтърсващ земята, основите, градени с толкова внимание в света на съществуващото, се сринаха.

Ръцете на Зед щръкнаха във въздуха, щом Ан го сграбчи за яката и го смъкна от магьосническата му скала. Той се претърколи и двамата паднаха на земята.

Лишена от преливащата й сила и енергия магия, скалата също се строполи. Не че Зед бе направил нещо. Скалата му се бе задвижила по инерция. Сега вече наистина се почувства съсипан.

— По дяволите, жено! Какво означава това!

— Не смей да ме ругаеш! Ти трябва да вървиш по дяволите, старче. Не знам защо изобщо си правя труда да ти спасявам кокалестия задник.

— Защо ми се бъркаш? Почти бях свършил!

— Не съм ти се бъркала — изръмжа Ан.

— Но щом не си била ти… — Зед хвърли поглед към тъмните възвишения. — Да не искаш да кажеш…?

— Внезапно изгубих връзка с моя Хан. Опитвах се да те предупредя, не да те спра.

— О — едва промълви Зед. — Това е друго нещо. — Протегна ръце и прибра магьосническата си скала. — Защо не ми каза по-рано? — Пъхна скалата във вътрешния си джоб.

Ан огледа тъмнината.

— Откри ли нещо, преди да изгубиш връзката?

— Изобщо не успях да установя връзка.

Тя моментално извърна очи към него.

— Не си успял… как така не си успял? Че какво тогава прави през цялото време?

— Опитвах — каза той и се пресегна към едно одеяло. — Нещо не беше наред. Не можах да пробия. Прибирай си нещата. По-добре да се махаме оттук.

Ан взе един самар и започна да прибира вещите си в него.

— Зед — обади се след малко притеснено, — разчитахме на това. Сега, когато се провали…

— Не съм се провалил — озъби й се той. — Поне не беше моя вината, че не стана.

Тя се дръпна от ръцете му, щом той я избута към коня й.

— Защо не се е получило?

— Червените луни.

Тя се извърна и го погледна в упор.

— Нима мислиш, че…

— Това не е нещо, което правя често. Или с лека ръка. През целия си живот съм търсил връзка със света на духовете едва няколко пъти. Баща ми ме предупреди, когато ми даде скалата, че трябва да я използвам при наистина сериозни обстоятелства. При такива контакти е възможно в нашия свят да нахлуят не тези духове, които трябва. Нещо по-лошо — може да се разкъса воалът. Преди, когато съм имал трудности с връзката, е било заради дисхармония. Червените луни бяха един вид предупреждение за дисхармония.

— Възможностите ни за действие започват да се изчерпват. — Тя изтръгна ръката си от хватката му. — Какво ти става?

Зед изсумтя:

— Какво каза преди малко — че си изгубила връзката с Хана си?

Ан погали коня си, за да покаже на животното, че е близо до него. Той удари с копито земята и изцвили.

— Докато ти беше на скалата си, хвърлих чувствителни мрежи, за да разбера, ако някой се приближи. Все пак сме в Дивото, а с тази светлина представляваше истинска атракция. Изведнъж, когато се опитах отново да докосна Хана си, нещо като че ли се блъсна в лицето ми.

Зед стрелна ръка, хвърляйки най-обикновена мрежа, за да преобърне камък с размера на юмрук. Нищо не стана. Придоби усещането, че натиска някаква стена, но в последния момент установява, че тя не е там. Сякаш падна по лице.

Бръкна в един вътрешен джоб и извади шепа прикриващ пясък. Хвърли го зад тях в посоката, откъдето идваха. Вятърът го отнесе. Не се появи нито една искра.

— Загазихме — прошепна той.

Тя се сгуши в него.

— Имаш ли нещо против да бъдеш малко по-конкретен?

Този път тя не се възпротиви, когато той я хвана за ръката и я задърпа да тича след него.

— Какво има, Зед? — прошепна тя.

— Дивото. — Той спря, навири нос и задуши въздуха. — Бих заложил на Нангтонг. — Той посочи в сумрака. Ей там, в онази клисура. Трябва да направим всичко възможно, за да се виждаме колкото се може по-малко. Може да се наложи да се разделим и да се опитаме да избягаме в различни посоки.

Зед я хвана за ръката, помагайки й да се придвижи през влажната трева и калта, стичаща се по стръмния склон.

— Кои са Нангтонг?

Зед пръв се добра до дъното. Сложи ръце на широкия й кръст, за да й помогне да пази равновесие. Без магията му тежестта й едва не го събори. С едната си ръка тя докопа туфа и се вкопчи в нея за опора.

— Нангтонг — прошепна Зед — са народ от Дивото. Притежават собствена магия. Не могат да я използват за всичко, както ние използваме нашата, но могат да черпят енергия за нея от чужда магия. Като огън, подхранван от дъжда. Точно в това е проблемът с Дивото. Тук живеят много народи, които правят странни неща, за да осуетят опитите на човек да използва собствената си магия. Има същества и места, които могат да ти създадат проблеми, каквито никога не си си представяла, че могат да съществуват. Изобщо най-добре е човек да не се мотае много-много по тези места. Точно затова бях толкова силно притеснен, когато след заръката на Натан да търсим съкровището на Джакопо Вирна ни каза, че този народ е живял някъде в Дивото. Все едно Натан да ни бе заръчал да стъпим в горящ огън и да извадим жив въглен. Опасностите в Дивото са навсякъде. Нангтонг са само една от тях.

— И какво те кара да мислиш, че тези Нангтонг ни създават проблеми с магията?

— Повечето народи от Дивото, които притежават подобни способности, могат да неутрализират действието на магията ми, но въпреки това прикриващият ми прах щеше да действа. А той не действа. Единствените, които са способни на това, са Нангтонг.

Ан разпери ръце встрани, за да запази равновесие, докато прескачаше повалено дърво. Луната се плъзна зад облаците. Настъпилата тъмнина зарадва Зед, защото така по-лесно можеха да се скрият, но, от друга страна, придвижването им стана почти невъзможно. Нямаше да са по-малко мъртви, ако паднеха и си счупеха вратовете, отколкото ако ги уцелеше отровна стрела или копие.

— Може би има начин да им покажем, че идваме с мирни намерения — прошепна Ан изотзад. Хвана се за робата му, за да може да следва по-лесно забързания му ход по течението на едно поточе. — Нали винаги ми се сърдиш и ми повтаряш да те оставя ти да говориш, защо то притежаваш магия, меден език. Защо просто не кажеш на тия хора, че търсим Джакопо и бихме били благодарни, ако ни окажат съдействие? Много, хора, които на пръв поглед изглеждат опасни, се оказват любезни, щом човек поговори с тях.

Той извърна глава, за да шепне, и въпреки това тя да може да го чува:

— Съгласен съм, но не говоря езика им, така че няма как да ги спечеля.

— Ако тези хора са толкова опасни и ти го знаеш, тогава защо направи глупостта да ни вкараш право в техните владения?

— Не съм. Заобикалях земите им издалеко.

— Така си мислиш. Но май се оказва, че си се изгубил.

— Не, Нангтонг са полуномади. Нямат постоянен дом, но се придържат, общо взето, към едни територии. Вероятно са организирали дружинка за лов на духове.

— Моля?

Зед се спря и се приведе ниско, оглеждайки земята. Нищо не се виждаше на слабата светлина, усещаше се само едва доловим мирис на чужда пот. Но тя можеше да бъде донесена от вятъра от километри разстояние.

— Дружинка за лов на духове — повтори той, прилепил уста до ухото й. — Това е дълга история, но краят й е, че те често правят жертвоприношения към света на духовете. Вярват, че новопоявил се дух може да отнесе почитанията и молбите на Нангтонг до отишлите си техни предци и че в замяна на това духовете ще гледат на тях с добро око. Ловните дружинки търсят обекти за жертвоприношение.

— Хора?

— Понякога. Ако успеят. Не са много куражлии, кога то срещнат силна съпротива. По-скоро биха избягали, от колкото да се бият. Но с удоволствие биха отнесли слаба и беззащитна жертва.

— В името на Създателя, що за място е тази Средна земя, та допуска подобно поведение? Смятах ви за по-цивилизовани. Мислех, че това ваше обединение се грижи за общото благо на всички хора и народи в Средната земя.

— Изповедниците дойдоха тук, за да се опитат да убедят Нангтонг да не убиват хора, но мястото е отдалечено. Когато дойде Изповедник, Нангтонг са готови да сервилничат и любезничат. Магията на Изповедник е сред малкото, които не се влияят от енергийните им полета. Вероятно защото в нея има елемент на Субстрактивна магия.

— И защо вие, глупаци, сте оставили тези хора да правят каквото си искат, след като знаете на какво са способни?

Зед й се намръщи в тъмнината.

— Една от причините за създаването на обединението на Средната земя, бе да се защитават народите, непритежаващи магия, за да не бъдат изклани от по-силни народи.

— Но тази не притежават магия. Нали сам каза, че не могат нищо да направят сами.

— След като могат да неутрализират магията, да я направят безсилна, значи притежават магия. Хора без магия не могат да направят подобно нещо. Това е начин да се защитят. Това е тяхното оръжие, така да се каже, за да се защитават срещу онези с мощна магия, които биха искали да ги подчинят и унищожат. Оставяме на мира хората и съществата, владеещи магия. Те имат толкова право да съществуват, колкото и ние, но се опитваме да направим така, че да не нараняват невинни хора. Може да не ни харесват всички форми на магия, но не вярваме в унищожаването на чадата на Създателя в името на построяването на свят на силния.

Тя мълчеше, така че Зед продължи:

— Има същества, които могат да бъдат опасни, като например змейовете. Но не отиваме да убиваме змейове. Напротив, оставяме ги да си живеят, да си водят собствено съществуване, по волята на Създателя. Не ни е дадено да преценяваме мъдростта му. Нангтонг се променят, когато ги предизвикаш със сила, но усетят ли, че са по-силни, стават самата смърт. Те са като животните, които се хранят с мърша — като лешоядите, вълците или мечките. Не бива да се унищожават такива същества. Те си имат своята роля в този свят.

Тя приближи лицето си до неговото, за да може да сподели недоволството си, без да вика:

— И каква по-точно е ролята на Нангтонг?

— Ан, аз не съм Създателят. Нито пък съм разговарял с него относно избора му в създаването на живота и магията. Но го уважавам достатъчно, за да допусна, че вероятно е имал причина, пък и не ми е работа да определям, че е допуснал грешка. Това би била чиста арогантност. В Средната земя даваме право на всички създания да съществуват. Ако това е опасно, просто се пазим от тях. Вие, с вашите догматични учения върху Създателя, би трябвало да се научите да приемате подобна гледна точка.

Макар Ан все още да шепнеше, думите й бяха изпълнени с напрежение:

— Нашето задължение е да обучаваме подобни същества да зачитат другите създания на Създателя.

— Кажи го на вълка или на мечката.

Тя изръмжа неопределено.

— Чародейките и магьосниците би трябвало да се отнасят с уважение към магията, да я закрилят, както родител закриля децата си — каза Зед. — Не ни е дадено да решаваме кой е достатъчно добър, за да има право да съществува.

— В този дух са разбиранията на Джаганг за магията. Той ни мисли за опасни и затова трябва да бъдем унищожени — за доброто на всички. Ти май заставаш на страната на императора.

— Ако те ужили оса, ти няма ли да замахнеш към нея?

— Не съм казвала, че не бива да се защитаваме.

— Тогава защо не се защитавахте и не унищожихте такива заплахи?

— Във войната с бащата на Мрачния Рал, Панис, твоите собствени хора те нарекоха вятърът на смъртта. Значи си знаел как да елиминираш заплаха.

— Направих каквото трябваше, за да защитя невинни хора, които щяха да паднат под ножа. Които загинаха. Ако трябва, съм готов да сторя същото и срещу Джаганг. Нангтонг не желаят унищожение. Не се стремят да управляват другите чрез убийства, мъчения и робство. Те ще приложат вярванията си към нас единствено ако сме достатъчно невнимателни, за да пристъпим границите на земите им.

— Те са опасни. Не биваше да оставяш заплахата да продължава.

Той й се закани с пръст.

— А ти защо не уби Натан, за да унищожиш заплахата, която той представлява?

— Нима можеш да приравняваш Натан с някакви диваци, които са готови да убиват заради остарелите си вярвания? Освен това мога да те уверя, че когато най-после намеря Натан, ще го вкарам в правия път!

— Добре. Но междувременно май не сме избрали най-подходящия момент за теологични спорове. — Зед приглади косата си с ръце. — Освен ако не възнамеряваш да предадеш на Нангтонг твоите вярвания и да ни измъкнеш от опасните им ловни полета.

Ан въздъхна.

— Надявам се си измислил един-два варианта за действие. Поне намеренията ти бяха благородни.

Тя му махна да продължат. Зед заслиза по тесния виещ се улей, като гледаше да не стъпва много-много във водата.

Клисурата водеше на югозапад. Това означаваше, че ще напуснат владенията на Нангтонг. Освен това Зед се надяваше по този начин да останат скрити. Нангтонг имаха стрели и копия.

Щом луната се показа през облаците, Зед спря Ан с ръка и се наведе, за да огледа по-добре пейзажа, използвайки временната светлина. Не се виждаше друго освен дву-триметровите склонове на клисурата, а зад тях — почти напълно голите хълмове. В далечината се мярваха още възвишения.

Поточето в долината тръгваше към горичка. Зед се обърна, за да каже на Ан, че може би най-доброто им прикритие щяха да са храсталаците и горичката. Нангтонг може би нямаше да смеят да се приближат на подобно място, страхувайки се от капани.

Луната все още светеше. Зед забеляза зад тях ясните им следи. Беше забравил, че няма как да ги скрие. Посочи й ги. Тя направи знак да се махнат от калната клисура.

В тишината се врязаха далечни пронизителни крясъци.

— Конете — прошепна той.

Крясъците изведнъж стихнаха. Бяха им прерязали гърлата.

— По дяволите! Конете бяха добри. Имаш ли с какво да се защитаваш?

Ан завъртя китка и в ръката й блесна дакра.

— Имам това. Магията му няма да действа, но поне като нож ще мога да го използвам. А ти?

Зед се усмихна фаталистично.

— Медения си език.

— Може би ще трябва да се разделим, преди оръжието ти да ни е докарало неприятности.

Зед сви рамене.

— Щом искаш да се биеш сама, нямам нищо против. Чака ни важна работа. Може би не е лоша идея да се разделим, за да има поне един от нас шанса да успее.

Тя се усмихна.

— Искаш да пропусна забавлението. Ще се измъкнем. На доста разстояние сме от конете. По-добре да останем заедно.

Зед я стисна за рамото.

— Може би те правят жертвоприношения единствено с девици.

— Не искам да умирам сама.

Зед продължи напред и се изкиска тихичко, като същевременно се оглеждаше за място, откъдето могат да излязат от клисурата. Най-накрая намери просека. По склона висяха корени, осигуряващи хватки. Луната се скри зад плътни облаци. В мастиленочерната нощ се заизкачваха бавно, без да виждат нищо, опипвайки пътя си с ръце.

Зед чу жужене на насекоми около тях, в далечината проплака скръбният глас на койот. Като се изключи това, нощта бе тиха и спокойна. Можеха да се надяват, че Нангтонг ще се забавят с преравянето на багажа им, останал при конете.

Зед се изкачи догоре и се обърна да помогне на Ан.

— Остани на ръце и колене. Ще трябва да пълзим или поне да притичваме приведени.

Ан прошепна нещо в знак на съгласие. Изкачи се догоре при него. Двамата се измъкнаха от клисурата. В същия миг луната изплува иззад облаците. В полукръг точно пред тях, препречвайки пътя им, се бяха подредили Нангтонг.

Бяха около двадесет. Зед си каза, че вероятно наблизо има още — ловните дружинки обикновено бяха по-големи.

Мъжете бяха ниски на ръст, телата им полуголи, носеха само по един зъб в ръка, а около кръста им се виждаше по една препаска, скриваща мъжествеността им. Около вратовете им висяха огърлици, изработени от човешки фаланги. Главите им бяха бръснати. Всички бяха с кльощави крайници и издути кореми.

Целите им тела бяха намацани с бяла пепел. Около очите се бяха боядисали в черно, от което изглеждаха като живи скелети.

Зед и Ан огледаха копията, чиито заострени стоманени върхове проблясваха на лунната светлина. Един от мъжете заповяда нещо. Зед не разбра думите, но ясно си представяше какво биха могли да означават.

— Не използвай дакрата — прошепна той на Ан. — Твърде много са. Ще ни убият за секунди. Единственият ни шанс е да останем живи и да измислим нещо.

Той видя как Ан прибра оръжието обратно в ръкава си.

Зед се усмихна широко срещу стената от мрачни лица.

— Случайно някой от вас, добри хора, да знае къде можем да намерим Джакопо?

Едно копие се стрелна към него и му посочи да стане. Двамата с Ан неохотно се подчиниха. Мъжете, високи едва до раменете на Зед, почти колкото Ан, ги наобиколиха и изведнъж се заблъскаха около тях. Започнаха да ги бутат и опипват.

Завързаха здраво ръцете им зад гърба.

— После ми повтори — каза му Ан — какво мъдро решение е да се оставят тези диваци да си вършат безпросветните практики.

— Веднъж един Изповедник ми спомена, че са превъзходни готвачи. Може би от нас ще се получи нещо ново и деликатесно.

Бутнаха я и тя се препъна, но успя да се задържи на крака.

— Прекалено съм стара — прошепна към небето, — за да се шляя насам-натам с един безумец.

След час бърз ход стигнаха до селото на Нангтонг. Големи, кръгли палатки, може би трийсетина, съставляваха подвижната им общност. Ниските палатки се бяха сгушили към земята, възможно най-малко изложени на вятъра. Имаше оградени с високи дъсчени огради пространства, където се виждаше всякакъв добитък.

Бърборещи хора, увити от глава до пети в прости платове, скриващи самоличността им от свещените жертви, готови да отнесат молбите им в света на духовете, се извърнаха да видят как Зед и Ан биват въведени в селото, подканяни от копия в гърба. Техните похитители, посипани с бяла пепел и с боядисани в черно очи, бяха ловци, предрешени като смъртта, така че за тях нямаше опасност да бъдат разпознати като живи хора.

Блъснаха Зед към една кошара, показвайки му да спре, докато мъжете развържат портата й. Тя зейна на лунната светлина. Като че ли цялото село на Нангтонг се бе струпало отзад. Докато двамата затворници бяха блъснати в кошарата, хората започнаха да се надвикват един през друг, очевидно с желание да предадат съобщенията си към света на духовете чрез двата духа, които скоро щяха да отидат пред лицето на предците им, за да говорят в името на Нангтонг.

Зед и Ан, все още с вързани отзад ръце, се строполиха едновременно на земята, блъснати от пазачите си в кошарата. Беше кално. Някакви грухтящи същества отскочиха встрани. Оказа се, че кошарата има и други обитатели — свине. Ако се съди по изровеното в калта, Нангтонг явно бяха престояли по тези места поне от няколко месеца. Така и вонеше.

Ловната дружинка — наброяваща петдесетина мъже, доколкото можеше да прецени Зед — се раздели. Някои се върнаха в палатките, наобиколени от сияещи деца и жени с каменни лица. Друга част останаха да пазят около кошарата. Повечето от зяпачите не спираха да подвикват към затворниците, предавайки им съобщения за света на Духовете.

— Защо го правите? — провикна се Зед към един от пазачите, кимна и сведе глава към Ан. — Защо? — Сви рамене.

Единият от мъжете явно разбра. Направи режещ знак през гърлото си, после посочи как въображаемата кръв изтича от раненото място. С копието си посочи луната.

— Кървава луна? — останала без дъх, попита Ан.

— Червена луна — разбра пантомимата Зед. — Последното, което чух за този народ, бе, че Изповедниците са успели да издействат обещание, че няма повече да правят жертвоприношения с хора. Не можех да бъда сигурен, че са изпълнявали обещанието си. Така или иначе, хората ги избягваха.

Червената луна сигурно ги е уплашила. Накарала ги е да си помислят, че светът на духовете им е сърдит. Вероятно затова ще бъдем принесени в жертва. За да бъдат успокоени ядосаните духове.

Ан се намести смутено в калта. Изгледа Зед с убийствен поглед.

— Моля се само Натан да е в по-лоша ситуация от нас.

— Какво беше онова, дето го каза — разсеяно попита Зед, — за шляенето с безумец?