Серия
Мечът на истината (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood of the Fold, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 65 гласа)

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

Тери Гудкайнд, Кръвта на братството

първо издание

превод: Невена Дишлиева

редактор: Марта Владова

художник: Буян Филчев

коректор: Станка Митрополитска

компютърен дизайн: Силвия Янева

печат: „Балкан прес“ ЕАД

ИК „Прозорец“ ООД, всички права запазени

ISBN: 954-733-064-0

 

Terry Goodkind, THE BLOOD OF THE FOLD

Tom Doherty Associates

1997


Първа глава

Шестте жени се събудиха едновременно и пронизителните им писъци изпълниха претъпканата каюта. В тъмнината Сестра Улиция чуваше как останалите се мъчат да си поемат дъх. Тя преглътна, опитвайки се да успокои собственото си учестено дишане, и подскочи от внезапна остра болка в гърлото. Усети нещо мокро да се стича по клепачите й, но устните й бяха толкова сухи, че трябваше да ги оближе от страх, че ще се напукат и ще закървят.

Някой блъскаше по вратата. Виковете сякаш идваха някъде много отдалеч, тя ги чуваше като неясен тътен в главата си. Не се и опита да долови думите и значението им. Мъжът отвън не я интересуваше.

Повдигайки трепереща ръка към непрогледната тъмнина наоколо, тя освободи своя Хан — същността на живота и духа, — и насочи кълбо топлина към газената лампа, която знаеше, че виси на долната подпора. Фитилът покорно се запали и над него се изви ивица черен дим, която се заклати с плавното полюшване на лампата, следваща ритъма на кораба.

Останалите жени, всичките голи като нея, също бяха седнали изправени на местата си, с очи, втренчени в слабата жълта светлинка, сякаш търсеха от нея спасение или може би потвърждение, че все още са живи, че светлината все още съществува. При вида на пламъчето по бузата на Улиция се изтърколи сълза. Тъмнината беше всепоглъщаща, сякаш огромно парче влажна, черна земя се бе стоварило на плещите й.

Завивките й бяха подгизнали и студени от пот, но дори и без потта всичко наоколо бе вечно мокро от соления въздух. На всичко отгоре от време на време върху палубата се изливаше по някоя огромна вълна и водата проникваше навсякъде в кораба. Улиция вече не помнеше какво е да усещаш до тялото си сухи дрехи или чаршафи. Мразеше този кораб, неговата нескончаема влага, отвратителните му миризми и постоянното клатене и люлеене, от което коремът й се преобръщаше. Но добре поне, че бе жива, за да може да мрази кораба. Поободрена, тя отново преглътна вкуса на жлъчка.

Потопи пръсти в топлата течност над клепачите си и протегна ръка напред към светлината. Видя капчици искряща кръв. Сякаш придобили смелост от нейния пример, някои от другите Сестри внимателно направиха същото. Всички имаха кървави драскотини по клепачите, веждите и бузите, причинени от отчаяните — но все пак успешни — опити да отворят очите си, да се събудят, да се изтръгнат от лапите на съня, който не беше сън.

Улиция се опита да прочисти съзнанието си. Сигурно е било най-обикновен кошмар.

Насили се да извърне поглед от пламъка към другите жени. Сестра Тови се беше свила на долната койка отсреща, обръчът тлъстина бе увиснал около кръста й сякаш в унисон с тъжното изражение на сбръчканото й лице, обърнато към лампата.

Обикновено безупречната къдрава сребриста коса на Сестра Сесилия бе в пълен безпорядък, на мястото на вечната й усмивка се бе настанила безкръвна маска от ужас. Тя също не сваляше очи от лампата, седейки срещу Тови. Улиция се наведе леко напред и погледна нагоре. Сестра Армина, не толкова възрастна като Тови и Сесилия, но горе-долу на годините на Улиция и все още привлекателна, изглеждаше съсипана. Тя, обикновено спокойна и уравновесена, изтри кръвта от клепачите си с треперещи ръце.

От другата страна на пътеката, на койката над Тови и Сесилия, седяха двете най-млади Сестри, които по принцип се владееха по-добре от всички останали. Гладката кожа на Сестра Ничи бе обезобразена на бузите от грозни драскотини. Кичури руса коса бяха залепнали от сълзите, потта и кръвта по лицето й. Сестра Мериса, също толкова красива, притискаше одеяло до голата си гръд, но не от срам, а от невъобразим ужас. Дългата й тъмна коса бе сплъстена и в пълен безпорядък.

Останалите Сестри бяха по-възрастни и богатият опит им помагаше да контролират силата и способностите си. При Ничи и Мериса не беше така. Те притежаваха редки, вродени, тъмни таланти, които никакъв опит не би могъл да управлява. Много по-проницателни, отколкото е нормално за възрастта им, те не се оставяха да бъдат подлъгани от нежните усмивки и топли чувства на Сесилия и Тови. Но колкото и да бяха млади и самоуверени, и двете бяха наясно, че Сесилия, Тови, Армина и особено Улиция можеха, стига да поискат, да ги раздробят на парчета и да ги разхвърлят къс по къс. Това, разбира се, не сваляше цената на талантите им. Изобщо те бяха две от най-забележителните жени, които са се раждали на света. Качеството, което бе надделяло, за да ги избере Пазителят, бе тяхната решителност и непоколебимост.

За Улиция бе смущаващо да види всички тези жени, които познаваше толкова добре, в подобно състояние. Но онова, което наистина я разтърси, бе неконтролируемият ужас в очите на Мериса. Улиция никога не бе срещала по-добре владеещ се, по-неемоционален, по-безжалостен, по-непоколебим човек от Мериса. Тази Сестра притежаваше сърце от черен лед.

Улиция я познаваше от близо сто и седемдесет години и за цялото това време не си спомняше да я е виждала да плаче нито веднъж. Сега Мериса хлипаше.

Сестра Улиция отначало се ужаси, а после изпита отвращение, виждайки останалите в такова състояние на непреодолима слабост. След известно време отвращението й се претопи в чувство на тихо доволство. Всъщност това й харесваше. Гледката й вдъхваше увереност. Улиция бе техният водач и бе по-силна от тях.

Мъжът продължаваше да блъска по вратата, питаше какво става, какви са тези писъци. Улиция насочи гнева си към него.

— Остави ни на мира! Ако има нужда от теб, ще бъдеш повикан!

Морякът се отдалечи по коридора и заедно със стъпките му затихнаха и сподавените му псувни. Единственият друг шум освен скърцането на дърво при сблъсъка на кораба с вълните беше хлипане.

— Престани да хленчиш, Мериса! — скастри я Улиция.

Тъмните очи на Мериса, все още изпълнени с ужас, се спряха върху нея.

— Никога досега не е било така.

Тови и Сесилия кимнаха в знак на съгласие.

— Изпълних заповедите му. Защо ми причинява това? Не съм му изменила.

— Ако му бяхме изменили — каза Улиция, — щяхме да сме там, при Сестра Лилиана.

Армина трепна.

— И ти ли я видя? Тя беше…

— Видях я — отвърна Улиция, прикривайки собствения си ужас зад равен глас.

Сестра Ничи отметна сплъстен кичур подгизнала руса коса от лицето си. Започваше да идва на себе си и гласът й прозвуча гладко.

— Сестра Лилиана измени на Господаря.

На мястото на безжизнения блясък в очите на Мериса се появи хладно презрение.

— Тя ще плаща цената на измяната си — ледът в гласа й се увеличаваше като скреж по прозорците в студен зимен ден. — Завинаги! — Мериса почти никога не допускаше лицето й да издаде някакво чувство, но не и този път. Веждите се срещнаха над очите й в жестока гримаса. — Тя пренебрегна заповедите ти, Сестро Улиция, също и заповедите на Пазителя. Провали плановете ни. Всичко е по нейна вина.

Лилиана наистина бе изменила на Пазителя. Ако не беше тя, те нямаше да пътуват с този прокълнат кораб. Лицето на Улиция пламна при мисълта за безочието на тази жена. Лилиана бе поискала да се окичи с цялата слава. И си получи заслуженото. И въпреки това Улиция преглътна при мисълта за видяното мъчение на Лилиана и дори не обърна внимание на болката в пресъхналото си гърло.

— Но какво ще стане с нас? — попита Сесилия. Усмивката отново озаряваше лицето й, но този път бе по-скоро извинителна, отколкото весела. — Трябва ли да направим онова… което каза онзи човек?

Улиция избърса лицето си с ръка. Нямаха време за мислене, ако беше истина, ако онова, което видя, наистина се бе случило. Сигурно е било просто кошмар. Никога преди в съня, който не беше сън, не й се бе явявал друг освен Пазителя. Да, сигурно е било кошмар. Улиция проследи с поглед една хлебарка, която пълзеше из нощното гърне. Изведнъж вдигна глава.

— Онзи човек ли? Не си видяла Пазителя? Видяла си някакъв човек?

Сесилия трепна.

— Джаганг.

Тови вдигна безименния пръст към устните си, за да го целуне — древен жест за търсене на закрилата на Създателя. Това бе стар навик, на който се бе научила още от първия ден на обучението си като послушница. Всяка послушница свикваше да го прави всяка сутрин, без пропуск, при ставане и в мигове на прославяне. Тови го бе правила безброй пъти, както и всяка от останалите. Сестрите на светлината символично се свързват със Създателя и Неговата воля. Целувайки безименния си пръст, те повтарят ритуала на свързване със Създателя.

Не беше ясно как можеше да подейства целуването на пръста сега, когато бяха изменили на Господаря си. Суеверията твърдяха, че ако Сестра, обрекла душата си на Пазителя — Сестра на мрака, — целуне безименния си пръст, ще умре. Но ако не беше ясно дали този жест ще предизвика гнева на Създателя, то нямаше съмнение, че ще доведе яростта на Пазителя. Когато пръстите й стигнаха до средата на пътя до устните й, Тови осъзна какво се кани да направи и бързо дръпна ръката си.

— Всички ли видяхте Джаганг? — Улиция ги изгледа една по една и всяка от тях кимна. В душата й все още блестеше мъничко пламъче надежда. — Значи сте видели императора. Това нищо не означава. — Тя се наведе към Тови. — Чу ли го да казва нещо?

Тови издърпа завивката до брадичката си.

— Всички бяхме там, както винаги, когато ни повика Пазителят. Седяхме в полукръг, голи, както винаги. Но дойде Джаганг, а не Господарят.

От устата на Армина, която седеше на горната койка, се изтръгна тих стон.

— Тишина! — Улиция отново се съсредоточи върху треперещата Тови. — Но какво каза? Какви бяха думите му?

Погледът на Тови потърси пода.

— Каза, че сега душите ни му принадлежат. Каза, че сега сме негови и че живеем единствено по негова воля. Каза, че веднага трябва да отидем при него, в противен случай ще завиждаме на Сестра Лилиана за съдбата й. — Тя вдигна очи към Улиция. — Каза, че ще съжаляваме, ако го накараме да чака. — От очите й закапаха сълзи. — След това ми показа какво ще ми се случи, ако го разочаровам.

Кожата на Улиция бе настръхнала и тя осъзна, че също е вдигнала чаршафа си нагоре. С усилие го избута надолу в скута си.

— Армина?

Отгоре се чу тихо потвърждение.

— Сесилия?

Сесилия кимна. Улиция погледна към двете Сестри на горната койка отсреща. Усилието, което толкова настървено полагаха, за да възвърнат формата си, явно бе дало резултат.

— Е? И вие двете ли чухте същите думи?

— Да — каза Ничи.

— Точно същите — безстрастно допълни Мериса. — Лилиана ни докара всичко това.

— Може би Пазителят е разочарован от нас — предположи Сесилия — и ни е предал на императора, за да му служим, като начин да възвърнем мястото си на негови слуги.

Мериса изправи гръб. Очите й бяха прозорец към леденото й сърце.

— Аз се заклех с душата си в Пазителя. Ако трябва да служим на вулгарния му звяр, за да си възвърнем благоразположението на Господаря, ще му служа. Ще оближа краката му, ако е необходимо.

Улиция си спомни как точно преди да напусне полукръга в съня, който не беше сън, Джаганг заповяда на Мериса да стане. След това небрежно протегна ръка, впи в дясната й гърда мощните си пръсти и започна да стиска, докато й се подкосиха коленете. Улиция хвърли поглед към гърдата на Мериса и видя зловещи синини.

Мериса не направи опит да се прикрие, само спря спокойния си поглед в очите на Улиция.

— Императорът каза, че ще съжаляваме, ако го накараме да чака.

И Улиция бе получила същите нареждания. Джаганг бе демонстрирал отношение към Пазителя, граничещо с презрение. Как е могъл да надделее над образа на Пазителя в съня, който не беше сън? Беше го направил — единствено това имаше значение. Всички го почувстваха. Не, не беше обикновен кошмар.

С угасването на последната искрица надежда в корема й пропълзя натрапчиво чувство на ужас. На нея също й бе дадено да разбере какво ще се случи, ако не спази дадените й нареждания. Кръвта над очите й припомни колко силно се бе борила да избегне този урок. Това се беше случило наистина и всички го знаеха. Не им оставаше друга възможност за действие. Нямаха нито миг за губене. Студена струйка пот се плъзна между гърдите на Улиция. Ако закъснеят…

Тя скочи от леглото си.

— Назад! — изкрещя тя и блъсна вратата. — Обърнете веднага!

В коридора нямаше никой. Тя се изкачи към палубата, крещейки. Останалите се втурнаха след нея, като пътьом блъскаха по вратите, покрай които минаваха. Улиция не си губеше времето с това. Знаеше, че човекът, който управлява кораба и насочва платната, е боцманът. Тя излезе на палубата. Посрещна я мрак — слънцето още не беше изгряло. По схлупеното тъмно небе се носеха оловносиви облаци. Корабът пореше вълните и оставяше зад себе си кипяща пяна. Носът му сякаш се врязваше в мастиленочерна бездна. Останалите Сестри се изсипаха на мократа палуба миг след Улиция.

— Назад! — изкрещя тя на босите моряци, които я гледаха в безмълвна почуда.

Улиция изпсува и се втурна напред към румпела. Петте Сестри я следваха по петите. Боцманът протегна шия да види за какво е целият този шум. В краката му имаше отвор, зад който се виждаше фенер, осветяващ лицата на четиримата мъже, управляващи румпела. Моряците се скупчиха около брадатия боцман и загледаха втрещени шестте жени.

Улиция си пое въздух, опитвайки се да уравновеси дишането си.

— Какво ви става, безмозъчни идиоти? Не ме ли чухте? Казах назад!

Тя изведнъж осъзна на какво се дължат изумените погледи: шестте жени бяха голи. Мериса се приближи до нея и застана така — изправена и висока, — сякаш е облечена в роба, която я прикрива от врата до петите.

Един от по-младите мъже се обади, без да сваля очи от тялото на красивата жена.

— Виж ти, виж. На дамите май им се лудува.

Студена и недостъпна, Мериса властно изгледа лъстивата му усмивка.

— Което е мое, мое си е, а не на някой друг, колкото и да зяпаш, докато не реша нещо друго. Веднага си махни очите от тялото ми или сама ще ги махна.

Ако мъжът притежаваше дарбата и уменията на Улиция, щеше да усети как въздухът около Мериса се нажежава застрашително. Тези мъже си мислеха, че шестте пътнички са просто заможни дами, които искат да обиколят странни и далечни места. Нямаха представа кои — или какво — са Сестрите. Капитан Блейк знаеше, че са Сестри на светлината, но Улиция му бе заповядала да не казва на екипажа си.

Младежът се присмя на Мериса с похотливо изражение на лицето и поклащане на бедрата.

— Недей да се ежиш, маце. Нямаше да се появиш тук в този си вид, освен ако не си мислиш за същото, за което и ние.

Въздухът около Мериса затрепери. Панталонът на мъжа плувна в кръв около слабините. Той изпищя и в погледа му се появи диво безумие. Светлината на фенера се отрази в острието на дългия нож, който той светкавично извади от колана си. Все още крещейки, той се хвърли напред, за да намушка Сестрата.

На пълните устни на Мериса кацна далечна усмивка.

— Ах ти, гадна измет! — промърмори тя на себе си. — Ще те изпратя в студените прегръдки на моя Господар.

Тялото му се пръсна като презрял пъпеш, разсечен с нож. Концентриран въздух, произведен от силата на дарбата й, го блъсна отвъд мостика. Зад него остана кървава следа. Черната вода погълна тялото с леко плясване. Другите мъже — около десетина — стояха неподвижни, с широко отворени очи.

— Гледайте ни в очите! — изсъска Мериса. — Да не съм видяла някой да отмества поглед другаде!

Мъжете кимнаха, твърде ужасени, за да изразят с думи съгласието си. Погледът на един от тях неволно отскочи към тялото й, сякаш изричането на онова, което бе забранено да се гледа, предизвика у него неудържим импулс да направи точно обратното.

Обзет от неконтролируем ужас, мъжът започна да се извинява, но ивица сила, остра като бойна брадва, го разсече между очите. Той полетя през мостика като първия.

— Мериса — тихо каза Улиция, — достатъчно. Мисля, че научиха урока си.

Към нея се обърнаха две ледени очи, в които се виждаше далечният мъглив поглед, подсказващ за присъствието на Хан.

— Няма да позволя на очите им да отнемат нещо, което не им принадлежи.

Улиция повдигна вежда.

— Имаме нужда от тях, за да ни върнат обратно. Не си забравила, че е спешно, нали?

Мериса погледна мъжете, сякаш гледаше буболечки под краката си.

— Разбира се, Сестро. Трябва да се върнем незабавно.

Улиция се обърна и видя зад себе си капитан Блейк, който стоеше и гледаше със зейнала уста.

— Обърнете кораба, капитане! — каза Улиция. — Веднага!

Езикът му се плъзна към устните, за да ги навлажни, и очите му зашариха по лицата на жените.

— Искате да се връщаме, така ли? Но защо?

Улиция вдигна пръст към него.

— Беше ти заплатено добре, капитане, за да ни заведеш където пожелаем и когато пожелаем. Вече ти казах, че въпросите не влизат в споразумението ни и ти обещах, че ще се разделиш с главата си, ако нарушиш правилата. Ако настояваш, ще имаш възможност да се убедиш, че не съм и наполовина снизходителна, колкото Мериса. Не удостоявам с бърза смърт. А сега обръщай!

Капитан Блейк се зае мигновено да изпълни заповедта й. Приглади униформата си и погледна екипажа.

— Действайте, мързеливци! — Той махна към боцмана. — Господин Демпси, обръщаме!

Мъжът явно още не бе излязъл от шока.

— На секундата, господин Демпси!

Сграбчвайки с една ръка шапката от главата си, капитан Блейк се поклони на Улиция, като внимаваше погледът му да не се отклонява от очите й.

— Както пожелаете, Сестро. Обратно около голямата бариера, към Стария свят.

— Определи пряк курс, капитане. Времето ни е ценно.

Той стисна шапката си в ръка.

— Пряк курс! Не можем да минем през голямата бариера! — Той моментално смекчи тона си. — Не е възможно. Ще загинем до един!

Улиция допря ръка до парещата рана в корема си.

— Голямата бариера я няма, капитане. Тя вече не е пречка за нас. Определи пряк курс!

Той стисна шапката си още по-силно.

— Голямата бариера я няма? Това е невъзможно! Какво ви кара да мислите…

Тя се наклони към него.

— Пак си позволяваш да ми задаваш въпроси ли?

— Не, Сестро. Не, разбира се, че не. Щом казвате, че бариерата я няма, значи я няма. Макар да не разбирам как се е случило нещо, което е невъзможно да се случи, знам, че не ми е работа да задавам въпроси. Да бъде пряк курс. — Той обърса устата си с шапката. — И да ни пази милостивият Създател — промърмори накрая и извърна глава към боцмана, щастлив, че има възможност да избегне пронизващия поглед на Улиция. — Пълен надясно, господин Демпси!

Мъжът погледна към моряците на румпела.

— Пълен надясно, момчета! — Той внимателно повдигна вежди и попита: — Сигурен ли сте, капитане?

— Недей да спориш с мен или ще ти се наложи да преплуваш пътя обратно!

— Йест, капитане. Всички по местата! — извика той на останалите, някои от които бяха готови и викаха на другарите си. — Пригответе се за завой!

Улиция изгледа мъжете, които нервно хвърляха погледи през рамо.

— Сестрите на светлината имат очи и на тила, господа. Само да забележа, че гледате нещо, което не трябва, то ще е последното, което ще видят очите ви.

Преди да се заемат с работата си, мъжете закимаха.

Обратно в тясната каюта, Тови наметна със завивката потръпващото си туловище.

— Доста време мина, откакто за последен път съм усещала върху себе си лъстиви погледи — тя се обърна към Ничи и Мериса. — Радвайте се на този дар, докато все още го има.

Мериса си извади риза от едно чекмедже в дъното на кабината.

— Тези погледи не бяха за теб!

На лицето на Сесилия блесна майчинска усмивка.

— Знаем това, Сестро. Мисля, че Сестра Тови искаше да каже, че сега, когато сме далеч от заклинанието на Двореца на пророците, ще остаряваме като всички останали хора. Няма да разполагате с дългите години, които ние имахме, за да се радваме на телата си.

Мериса настръхна.

— Когато отново заслужим достойното си място до Господаря, ще мога да запазя онова, което имам.

Тови я изгледа с необичаен за нея заплашителен поглед.

— А аз искам онова, което някога имах.

Армина се отпусна на една койка.

— За всичко е виновна Лилиана. Ако не беше тя, нямаше да се наложи да напускаме Двореца и заклинанието му. Ако не беше тя, Пазителят нямаше да дари Джаганг с власт над нас. Нямаше да загубим любовта на своя Господар.

Всички замълчаха за момент. Промушвайки се една между друга, те се опитваха да си облекат бельото, като внимаваха да не се докосват с лакти. Мериса вдигна ризата над главата си.

— Възнамерявам да направя всичко, което е необходимо, за да си върна любовта на Господаря. Възнамерявам да получа наградата за дадената клетва. — Тя погледна Тови. — Възнамерявам да остана млада.

— Всички искаме едно и също, Сестро — каза Сесилия, докато промушваше ръцете си в ръкавите на семплата си кафява риза. — Но волята на Пазителя е да служим на този човек, Джаганг, засега.

— Така ли? — попита Улиция.

Мериса се наведе над чекмеджето и започна да рови из дрехите. Накрая си избра яркочервена рокля.

— Защо иначе сме били обещани на онзи мъж?

Улиция повдигна вежда.

— Обещани!? Така ли мислиш? Според мен има нещо повече от това. Струва ми се, че император Джаганг действа по своя воля.

Всички замръзнаха по местата си и я погледнаха.

— Мислиш, че той е въстанал срещу Пазителя? — попита Ничи. — Че преследва собствени цели?

Улиция чукна с пръст челото на Ничи.

— Мисли! Пазителят не се появи в съня, който не е сън. Това не се е случвало никога досега. Никога. Вместо това дойде Джаганг. Дори Пазителят да е недоволен от нас и да иска за наказание да служим на Джаганг, не мислите ли, че би ни се явил сам, за да ни даде заповедите си, да ни покаже недоволството си? Не мисля, че това е работа на Пазителя. Струва ми се, че е на Джаганг.

Армина сграбчи синята си рокля. Тя бе малко по-светла от тази на Улиция, но не по-лошо изработена.

— И все пак всичко е заради Лилиана!

Устните на Улиция се разтегнаха в тънка усмивка.

— Така ли? Лилиана беше алчна. Струва ми се, че Пазителят е искал да използва алчността й, но тя го предаде. — Усмивката й се стопи. — Не, вината не е на Лилиана!

Ръката на Ничи застина на връвта, с която пристягаше корсета на черната си рокля.

— Разбира се. Момчето.

— Момчето ли? — Улиция бавно поклати глава. — Едно „момче“ не би могло да премахне бариерата. Обикновено момче не би могло да хвърли в пепелта плановете ни, върху които работихме толкова упорито през всичките тези години. Знаем какво е той, чели сме пророчествата.

Улиция огледа една по една всичките Сестри.

— Намираме се в много опасно положение. Трябва да се борим, за да заслужим отново благоразположението на Пазителя в този свят, в противен случай, когато Джаганг приключи с нас, ще ни убие и ще се озовем в отвъдния свят, без да можем повече да служим на Господаря. Ако това се случи, Пазителят със сигурност ще е недоволен и ще направи онова, което Джаганг ни показа, да изглежда като любовна прегръдка.

Докато всички осмисляха думите й, корабът пукаше и трещеше. Те се връщаха, за да служат на човек, който щеше да ги използва и след това да ги унищожи, без изобщо да се замисли, без каквато и да е награда, и въпреки това никоя от тях не си и помисляше да му се противопостави.

— Момче или не, той е причината за всичко това — Мериса стисна челюсти. — И само като си помисля, че ми беше в ръчичките, в ръцете на всяка една от нас! Трябваше да се справим с него, когато имахме тази възможност.

— Лилиана също поиска да се справи с него, да прелее силата му в себе си — каза Улиция, — но беше ненаситна и свърши с онзи негов меч в сърцето. Трябва да сме по-умни от нея. Само тогава ще можем да вземем силата му, а Пазителят — душата му.

Армина избърса една сълза от бузата си.

— Но междувременно не може да няма начин да избегнем задължението да се връщаме обратно…

— И колко време предполагаш, че можем да стоим будни? — озъби й се Улиция. — Рано или късно ще заспим. И тогава какво? Джаганг вече ни показа, че притежава силата да се добере до нас, където и да сме.

Мериса се зае да закопчава копчетата на червената си рокля.

— Ще направим каквото трябва, засега, което не означава, че не можем да използваме главите си.

Улиция сви замислено вежди. Вдигна глава с дяволита усмивка.

— Император Джаганг може да си мисли, че ни е накарал да правим каквото той пожелае, но ние не сме вчерашни. Може би ако използваме главите си, ако се опрем на опита си, ще се окаже, че не е чак толкова лесно да ни хване човек натясно, колкото той си мисли.

Очите на Тови заискриха злобно.

— Да — изсъска тя. — Наистина не сме вчерашни и знаем как да повалим на земята дивите свине и да ги заколим, докато се скъсват от рев.

Ничи приглади гънките по полата на черната си рокля.

— Да изкормваш диви свине е добре, но император Джаганг е нашата беда, а не причината за нея. Освен това ми се струва глупаво да пилеем гнева си по Лилиана. Тя просто беше една алчна глупачка. Трябва да бъде накаран да страда онзи, който наистина причини бедите ни.

— Добре казано, Сестро — каза Улиция.

Мериса небрежно докосна ранената си гърда с ръка.

— Ще се окъпя в кръвта на този младеж. — Погледът й се разми и в него отново се появи прозорецът към черното й сърце. — А той ще гледа.

Улиция стисна ръцете си в юмрук и кимна в знак на съгласие.

— Той, Търсачът, ни докара всичко това. Кълна се, че ще плати с цената на дарбата, живота и душата си.