Серия
Колелото на времето (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crossroads of Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 71 гласа)
Сканиране
vens (2008)
Разпознаване и корекция
Mummu (2008)

Издание:

Робърт Джордан. Кръстопътища по здрач

ИК „Бард“, София

Американска, I издание

 

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 70/100/16. Печатни коли 41


„И това ще споходи племето човешко в дните, когато тръгне Тъмният лов: дясната ръка ще се заблуди, а лявата ще затрепери. И ще възлязат людете на кръстопътища по здрач. И всичко що е, било е и ще бъде, ще се крепи върха на меча, когато се сберат ветрищата на Сянката.“

 

Из „Пророчествата за Дракона“

в превод, приписван на Джайн Чарин,

наречен още Джайн Бродяжника,

малко преди да изчезне

Пролог
Проблясъците на Шарката

Родел Итуралд мразеше изчакването, макар много добре да знаеше, че това е основата на войнишкия занаят. Да изчакаш следващата битка, да изчакаш противника да се задвижи, да допусне грешка. Наблюдаваше зимния лес неподвижен, като дърветата. Слънцето се бе издигнало наполовина до най-високата си точка, но не топлеше. Дъхът му се сбираше на бяла пара пред лицето и заскрежаваше грижливо подстриганите мустаци и обшивката на качулката от черна лисича кожа. Радваше се, че поне е окачил шлема на седлото. Металният нагръдник задържаше студа и го излъчваше през палтото и всичките пластове вълна, коприна и лен отдолу. Дори седлото на Стрела беше студено на допир, сякаш белият кон бе от замръзнало мляко. Шлемът само щеше да размъти мозъка му.

В Арад Доман зимата беше настъпила късно, много късно, но отмъстително. От летния пек, задържал се неестествено дълго през есента, до разгара на зимата — за по-малко от месец. Листата, оцелели от лятната суша, бяха замръзнали преди да успеят да сменят цвета си и сега лъщяха на утринното слънце като странни, покрити с лед смарагди. Конете на двайсетимата ратници около него тъпчеха с копита в дълбокия до коляно сняг. Ездата дотук бе дълга, а ги чакаше още път, според това дали този ден щеше да свърши добре, или зле. На север се трупаха тъмни облаци. И без своя времегадател можеше да се досети, че още преди да се мръкне температурата ще падне рязко. Дотогава трябваше да намерят подслон.

— Не е такъв студ като по-миналата зима, а, милорд? — кротко подхвърли Джаалам. Високият млад офицер умееше да чете мислите на Итуралд, а гласът му беше леко креслив, тъй че да го чуят останалите. — Все пак смятам, че някои си мечтаят сега за греяно винце. Не и нашите мъжаги, разбира се. Страшни въздържатели са. Бас слагам, че всички пият само чай. Студен чай. Ако имаха малко брезови клонки, всички щяха да се съблекат и да си направят снежна баня.

— Засега ще трябва да останат облечени — отвърна сухо Итуралд, — но ако извадят късмет, довечера може да пийнат малко чай. — Това предизвика тих кикот. Много тих. Беше подбрал хората си грижливо и всички знаеха какво значи да вдигнеш шум в неподходящ момент.

Той самият щеше да мине с една димяща чаша вино с люти подправки — без чай. Търговците отдавна не носеха чай в Арад Доман. От много време нито един търговец не дръзваше да пристъпи по-далече от границата със Салдеа. Когато последните вести от външния свят стигаха до него, бяха станали баяти като едномесечен хляб. Стига да не бяха празна мълва. Ако Бялата кула наистина се беше разцепила, или мъжете, можещи да преливат, бяха привикани в Кемлин… какво пък, светът щеше да се оправи и без Родел Итуралд, докато Арад Доман не стане отново цяла. Целостта на Арад Доман засега беше повече от достатъчен проблем за всеки здравомислещ човек.

Той премисли отново заповедите, които бе разпратил с най-бързите си ездачи до всеки благородник, останал верен на краля. Колкото и да ги разделяха стари кръвни вражди, това поне ги обединяваше. Щяха да сберат войските си и да тръгнат, щом стигнеха до тях заповедите на Вълка; поне докато той разчиташе на кралското благоволение. Щяха дори да се изпокрият в планините и да чакат заповедта му. O, щяха да нервничат, а някои щяха да го проклинат, но щяха да се подчинят. Знаеха те, че Вълка печели битки. Нещо повече — знаеха, че печели войни. Вълчето, така го наричаха, когато мислеха, че не може да ги чуе, а на него му беше все едно дали обръщат внимание на ръста му — е, почти все едно — стига да тръгват, когато той каже.

Скоро щяха да препуснат здраво, за да поставят капана, който нямаше да щракне няколко месеца. Дълъг бе рискът, който поемаше. Сложните планове могат да се разпаднат по много начини, а този план съдържаше пластове в други пластове. А ако не успееше да осигури стръвта, всичко можеше да се съсипе. Или ако някой пренебрегнеше заповедта му да избягва кралските вестоносци. Всички обаче знаеха какви са основанията му и ги споделяха дори и най-твърдоглавите, въпреки че малцина изпитваха охота да говорят за това на глас. Той самият се беше движил като дух, понесен от буря, откакто получи последната заповед на Алсалам. Беше в ръкава му — сгънатият лист беше затъкнат над бялата дантела, падаща върху черната стоманена ръкавица. Оставаше им един последен шанс, много малък шанс да спасят Арад Доман. Може би дори да спасят Алсалам от самия него, преди Съветът на търговците да реши да поставят друг на трона. Над двайсет години се бе доказал като добър владетел. Светлината дано даде да бъде отново.

Откъм юг нещо силно изпука и ръката на Итуралд посегна към дръжката на дългия меч. Другите мъже разхлабиха оръжията в ножниците, чу се тихо изскърцване на кожа в метал и отново се възцари тишина. Гората се беше смълчала като замръзнала гробница. Само клон, скършил се под тежестта на снега. След малко той се отпусна… доколкото можеше да се отпусне след приказките, дошли на север, че в небето на Фалме се появил Преродения Дракон. Човекът може би наистина беше Преродения Дракон, може би наистина се бе появил в небето, но каквато и да беше истината, тези приказки подпалиха пожара в Арад Доман.

Итуралд беше убеден, че може да потуши пожара, стига ръцете му да бяха свободни. И това не беше празна хвалба. Знаеше си възможностите и в битка, и в кампания, и във война. Но откакто Съветът бе решил, че за краля ще е по-безопасно, ако тайно го измъкнат от Бандар Еваан, Алсалам сякаш си беше втълпил, че е прероденият Артур Ястребовото крило. Оттогава подписът и печатът му бяха белязали купища и купища бойни заповеди, които се изливаха на порой оттам, където го бяха скрили. Всяка жена на Съвета, пред която се изправеше, извърташе очи и се измъкваше, щом се споменеше за краля. Още малко и щеше да повярва, че и те не знаят къде се намира Алсалам. Глупава мисъл, разбира се. Съветът зорко държеше краля под око. Итуралд винаги беше смятал, че търговските Къщи прекаляват с намесата си, но сега предпочиташе да се намесят. Защо си мълчаха беше загадка, след като нито един крал, навредил на търговията, не оставаше дълго на трона.

Беше верен на клетвите си, а освен това Алсалам му беше приятел, но ако заповедите, които изпращаше кралят, се пишеха само за да предизвикат хаос, едва ли щяха да се измислят по-добре. Нито можеше да се пренебрегнат. Алсалам беше кралят. Но той бе заповядал на Итуралд да тръгне колкото може по-бързо на север срещу някакво голямо струпване на Вречени в Дракона, за които кралят уж разбрал от тайни шпиони, а сетне, десет дни по-късно, след като жив Вречен в Дракона не се появи, отново дойде заповед да тръгне на юг, пак колкото може по-бързо, срещу някакво друго струпване, което пак така и не се появи. Бяха му заповядвали да съсредоточи силите си за отбраната на Бандар Еваан, след като една трипосочна атака щеше да сложи край на всичко, и да ги раздробява, когато един челен удар щеше да свърши същата работа, да преравя терен, за който знаеше, че Вречените в Дракона са напуснали, и да отдръпва войската си от места, където знаеше, че имат станове. Още по-лошо, заповедите на Алсалам често стигаха направо до могъщите благородници, които трябваше уж да се подчиняват на Итуралд, като отпращаха Мачир в тая посока, Теакал — в оная, а Рахман — в трета. Четири пъти се бяха разгорели люти битки между части на войската, набутали се едни в други нощем, докато се придвижват по изричната заповед на краля и не очакват пред себе си нищо друго освен врагове. А през цялото време Вречените в Дракона трупаха сили и самочувствие. Итуралд си имаше своите победи — при Соланджи и Масийн, при езерото Сомал и Канделмар — Владетелите на Катар си бяха получили урока друг път да не продават стоката от своите рудници и ковачници на враговете на Арад Доман, — но заповедите на Алсалам все обезсмисляха победите му.

Последната му заповед обаче беше друга работа. Преди всичко един Сив беше убил лейди Тува, за да не стигне тя до него. Защо Сянката ще се бои точно от тази заповед повече, отколкото от всяка друга, си оставаше загадка, но така или иначе беше сериозно основание да се задейства бързо. Преди Алсалам да го е стигнал с друга депеша. Тази заповед отваряше много възможности и той ги бе обмислил от първата до последната. Но всички добри започваха точно тук, днес. Когато са ти останали само малки шансове за успех, трябва да се вкопчиш в тях.

В далечината отекна крясък на снежна сойка, повтори и потрети. Итуралд сви ръце пред устата си и повтори трите пронизителни крясъка. След няколко мига от дърветата се появи рунтав светлокафяв кон; ездачът бе загърнат в бяло наметало с черни ивици. Ако стояха неподвижно, мъжът и конят трудно щяха да се забележат между дърветата. Конникът спря до Итуралд. Набит мъж, въоръжен само с меч с късо острие; лъкът и колчанът му бяха окачени на седлото.

— Май всички са дошли, милорд — рече той с неизменно дрезгавия си глас и смъкна гуглата от главата си. Някой се бе опитал да обеси Донджел на младини, но причината за това беше забравена с годините. Това, което бе останало от косата му, беше стоманеносиво. Тъмната кожена кръпка, покриваща кухината на дясното му око, беше останка от друга младежка лудория. Но едноок или не, той беше най-добрият съгледвач, който Итуралд бе виждал. — Повечето, във всеки случай — продължи той. — Поставят около заслона два кръга часови. Човек може да ги види от цяла миля, но никой не може да ги приближи, без в заслона да са чули навреме, за да се измъкнат. Ако се съди по дирите, не са взели повече хора, отколкото им казахте, един-двама повече най-много. Разбира се — сухо добави той, — в бройката ги надвишавате доста.

Итуралд кимна. Беше предложил Бялата лента и хората, с които му предстоеше да се срещне, се бяха съгласили. Три дни, в които хората се вричаха под Светлината, в душите и в надеждата си за спасение, да не изваждат оръжие един срещу друг и да не проливат кръв. В тази война обаче Бялата лента не беше изпробвана, пък и напоследък някои хора имаха странни представи в кое точно се крие спасението. Ония, които се наричаха „Вречени в Дракона“ например. Винаги го бяха наричали „комарджия“, въпреки че не беше. Номерът му бе в това да знае какви рискове може да поеме. А понякога — да знае кои трябва да поеме.

Той извади от ботуша си малък пакет, ушит в промазана коприна, и го подаде на Донджел.

— Ако до два дни не стигна до брод Къроун, занеси това на жена ми.

Съгледвачът пъхна пакета под наметалото си, опря два пръста до челото си и обърна коня на запад. Итуралд му беше давал такива пакети и преди, обикновено в навечерието на някоя битка. Светлината да дадеше дано на Тамсин да не й се наложи да отвори пакета точно този път. Щеше да тръгне веднага — беше му го казала. Смешна работа, първият случай, в който живият да подгони мъртвия.

— Джаалам — рече Итуралд, — я да видим какво ни чака в ловния заслон на лейди Осана. — Пришпори Стрела и останалите поеха след него.

Докато яздеха, слънцето стигна връхната си точка и започна да преваля. Тъмните облаци на север се снишиха и студът захапа по-силно. Звук не се чуваше, освен пращенето от копитата, кършещи снежната кора. Лесът изглеждаше пуст, сякаш освен тях нямаше никого. Итуралд не виждаше нито един от часовоите, за които му бе споменал Донджел. Мнението на този човек какво може да се види от една миля доста се различаваше от това на повечето хора. Щяха да го чакат, разбира се. И да наблюдават да не би след него да иде войска, с Бялата лента или без нея. Доста от тях сигурно си имаха съвсем основателни причини да набучат Родел Итуралд със стрелите си. Един лорд можеше да се врече в Бялата лента за хората си, но дали всички те щяха да се чувстват обвързани? Понякога съществуваха рискове, които човек просто трябваше да поеме.

Някъде по пладне така нареченият „ловен заслон“ на Осана изведнъж изникна от дърветата — грамада от бели кули и тънки изострени куполи, които щяха да изглеждат съвсем на място сред дворците в самия Бандар Еваан. Ловуванията й винаги бяха предназначени за властни хора, трофеите й бяха многобройни и забележителни, въпреки сравнителната й младост, а „лововете“, които се бяха вихрили тук, щяха да накарат мнозина да повдигнат вежда дори в столицата. Сега имението изглеждаше запуснато. Строшени прозорци зееха като уста с разядени зъби. Нито светлина, нито движение се мяркаше зад тях. Снегът, покриващ разчистения терен около имението обаче, беше добре отъпкан от коне. Пищно резбованите, обковани с месинг порти към главния двор бяха отворени и Итуралд влезе през тях, без да забавя, следван от хората си. Конските копита зачаткаха по каменната настилка, снегът по която бе станал на киша.

Не излязоха слуги да го поздравят. Не че беше очаквал. Осана бе изчезнала в самото начало на бедите, разтърсили Арад Доман, както куче разтърсва плъх, и слугите й набързо се бяха изнесли по други нейни имения, за да заемат каквито места намерят. В тия времена хората, останали без господари, гладуваха или ставаха разбойници. Или Вречени в Дракона. Щом слезе пред широкото мраморно стълбище в края на двора, той връчи юздите на Стрела на един от ратниците си, а Джаалам се разпореди бойците да се прислонят кой където намери място за себе си и животните. Те изгледаха под око мраморните тераси и широките прозорци, обкръжаващи двора, и се задвижиха все едно, че всеки момент очакваха стрела на арбалет да се забие между плешките им. Едно от крилата на вратата на конюшнята зееше леко открехнато, но въпреки студа те се разделиха по ъглите на двора, свити с конете, за да могат да наблюдават във всички посоки. Случеше ли се най-лошото, неколцина от тях сигурно щяха да успеят да се измъкнат.

Итуралд свали металните ръкавици, затъкна ги в колана си и докато се изкачваше по стъпалата с Джаалам, заоправя дантелените маншети. Отъпканият сняг вече отново замръзваше и пращеше под ботушите му. Итуралд се стараеше да гледа само право напред. Трябваше да изглежда съвсем уверен, все едно че не съществува никаква възможност събитието да протече другояче, освен по начина, който очакваше. Увереността бе един от ключовете към победа. Другата страна да вярва, че си уверен, понякога бе почти толкова добро, колкото наистина да си уверен. На последното стъпало Джаалам дръпна едното крило на високата резбована врата за позлатената халка и го отвори. Итуралд пипна с пръст черната кадифена звездичка, която си бе залепил за украса — страните му бяха твърде премръзнали, за да я усети — преди да пристъпи вътре. Точно толкова самоуверен, колкото щеше да бъде на дворцово празненство.

В сводестото преддверие беше леденостудено като навън. Дъхът им оставаше във въздуха на мъгливи валма. Неосветено, помещението изглеждаше потънало в сумрак. Подът представляваше многоцветна мозайка с фигури на ловци и дивеч, плочките бяха изкъртени на места, сякаш по тях бяха влачили или изтървавали огромни тежести. Освен единствения прекатурен плинт, крепял някога голяма ваза или малка статуя, преддверието беше голо и пусто. Онова, което слугите не бяха отнесли при бягството си, отдавна беше оплячкосано от разбойници. Чакаше ги сам мъж, с побеляла коса и по-измършавял, отколкото Итуралд го помнеше от последното им виждане. Бронята му беше очукана и обицата му беше проста златна халка, но дантелата му беше безукорна, а искрящата червена четвърт луна до лявото му око щеше да се приеме добре в дворцовите среди — в по-добри времена, разбира се.

— В името на Светлината, бъдете добре дошли под Бялата лента, лорд Итуралд — поздрави мъжът официално, с лек поклон.

— В името на Светлината, идвам под Бялата лента, лорд Шимрон — отвърна Итуралд, на свой ред проявявайки дворцовата си изисканост. Шимрон навремето беше един от най-доверените съветници на Алсалам. Поне докато не се присъедини към Вречените в Дракона. Сега заемаше висок ранг в съветите им. — Ратникът с мен е Джаалам Нишур, обвързан с честта си към Дома Итуралд, както и всички, които идват с мен.

Преди Родел не бе съществувал никакъв Дом Итуралд, но Шимрон се отзова на поклона на Джалаал с ръка на сърцето.

— Чест за чест. Ще ме придружите ли, лорд Итуралд?

Огромните врати към балната зала бяха изтръгнати от пантите, въпреки че Итуралд трудно можеше да си представи как разбойниците са плячкосали и тях. Беше останала висока заострена арка, достатъчно широка, за да минат десет души в редица. Вътре в овалната зала без прозорци със сенките се бореха петдесетина фенера с всевъзможни размери и форма — светлината им едва стигаше до куполестия таван. Разделени от широкото пространство, покрай двете изрисувани стени стояха две групи мъже, и макар Бялата лента да ги беше склонила да оставят шлемовете си, всички те, малко над двеста души, бяха в доспехи и явно никой не беше зарязал меча си. От едната страна стояха доманските благородници, могъщи колкото Шимрон — Раджаби, Вакеда, Анкаер — всеки обкръжен от по-дребни лордове, васално простолюдие или по-малки групички от по двама-трима, в много от които нямаше нито един благородник. Вречените в Дракона си имаха съвети, но не и командири. Все пак всеки от тези мъже беше по своему водач, някои брояха следовниците си със стотици, други — с хиляди. Явно никой от тях не се чувстваше особено щастлив от това, че е тук, а един-двама мятаха гневни погледи към петдесетимата-шейсетима тарабонци, струпали се в плътна маса от другата страна: те гледаха също толкова навъсено. Можеше и да са Вречени в Дракона, но доманците и тарабонците много-много не се обичаха. Итуралд обаче едва не се усмихна, като видя чужденците. Не беше посмял да се надява, че ще дойдат толкова много.

— Лорд Родел Итуралд идва под Бялата лента. — Гласът на Шимрон прокънтя през сенките, мятани от фенерите. — Нека всеки, който би помислил за насилие, да потърси в сърцето си и да прецени душата си. — С това формалностите приключиха.

— Защо лорд Итуралд предлага Бялата лента? — запита Вакеда, стиснал с едната си ръка дръжката на дългия си меч, другата бе свита в юмрук на хълбока. Не беше висок мъж, въпреки че надвишаваше малко Итуралд на ръст, но беше толкова надут, все едно самият той държи трона. Преди време жените го бяха смятали за хубавец. Сега един вързан косо черен шал скриваше дупката на липсващото му дясно око, а петънцето му за красота беше черна глава на стрела, сочеща към широкия белег, минаващ от бузата му нагоре през челото. — Да не би да е решил да се присъедини към нас? Или да ни покани да се предадем? Всички знаят, че Вълка е колкото смел, толкова и коварен. Той толкова ли е смел? — Мъжете от неговата страна на залата забръмчаха — отчасти смях, отчасти гняв.

Итуралд стисна ръце зад гърба си, за да не почне да опипва рубина на лявото си ухо. Всички знаеха, че това е знак, че е ядосан, и той понякога го правеше нарочно, но сега трябваше да покаже спокойствие. Въпреки предизвикателството. Спокойно. В дуели човек се забърква от гняв, но той бе дошъл тук, за да спечели дуел, а това изискваше спокойствие. Думите можеха да се окажат по-смъртоносно оръжие от мечовете.

— Всеки тук знае, че си имаме друг враг, на юг — заяви той уверено. — Сеанчанците са погълнали Тарабон. — Погледът му обходи тарабонците и срещна хладните им погледи. Така и не беше се научил да разгадава тарабонски лица. С тия техни нелепи мустаци — като космати бивни; по-зле, отколкото и на един салдеец! — и тези тъпи була все едно, че носеха маски, а слабата светлина с нищо не помагаше. Но ги беше виждал в битката и имаше нужда от тях. — Изсипали са се на Равнината на Алмот и се придвижват още по на север. Намерението им е ясно. Искат да завземат и Арад Доман. Боя се, че намерението им е да завладеят целия свят.

— Лорд Итуралд държи ли да разбере кого ще подкрепим, ако тези сеанчанци нахлуят у нас? — запита с гняв Вакеда.

— Искрено съм убеден, че вие ще се сражавате за Арад Доман, лорд Вакеда — отвърна спокойно Итуралд. Вакеда почервеня от пряката обида, запокитена в лицето му, а ръцете на хората му посегнаха към дръжките на мечовете.

— Бежанци донесоха вестта, че в равнината са се появили и айилци — побърза да вметне Шимрон, сякаш уплашен, че Вакеда може да наруши Бялата лента. Никой от верните на Вакеда нямаше да извади стомана, ако не го направеше първо той, или ако не им заповядаше. — Те се бият за Преродения Дракон, така гласят донесенията. Трябва той да ги е изпратил, може би като помощ за нас. А досега никой не е надвивал айилска армия, дори Артур Ястребовото крило. Помните ли Кървавия сняг, лорд Итуралд, когато бяхте по-млад? Вярвам ще се съгласите с мен, че тогава ние не ги надвихме, каквото и да твърдят историците, а не мога да повярвам, че сеанчанците ще разполагат с чет като нашата тогава. Аз лично чух, че сеанчанците се придвижват на юг, далече от границата. Подозирам, че следващото, което ще чуем за тях, ще е, че се оттеглят от Равнината, а не че настъпват към нас. — Не беше лош полеви командир, но винаги се бе държал като педант.

Итуралд се усмихна. Вестите пристигаха по-бързо от юг, отколкото от север, но се беше опасявал, че ще се наложи да постави въпроса за айилците, а те можеха да помислят, че се опитва да ги подведе. Самият той трудно можеше да го повярва — айилци на Равнината на Алмот. Премълча, че ако айилците са пратени в помощ на Вречените в Дракона, то по-вероятно бе да се появят в самия Арад Доман.

— И аз поразпитах бежанци, но те говорят за айилски набези, не за войски. Каквото и да търсят айилци в Равнината, да, те може да са забавили сеанчанците, но не са ги обърнали. Летящите им зверове са започнали да разузнават над нашата страна на границата. Това не мирише на отстъпление.

Извади с изразителен жест сгънатия лист от ръкава си и го вдигна така, че всички да могат да видят Меча и Ръката, впечатани върху зелено-синкавия восък. Напоследък редовно използваше нагорещен нож, за да отдели кралския печат. Запазваше го цял, за да може да го покаже непокътнат на невярващите — имаше доста такива, след като се разчу за някои от заповедите на Алсалам.

— Крал Алсалам ми повели да събера колкото може повече мъже, откъдето успея да ги намеря, и да ударя с пълна сила по Сеанчан. — Вдиша дълбоко. С това поемаше още един риск и Алсалам можеше да поиска главата му на дръвника, ако заровете не паднеха както трябва. — Предлагам примирие. Заклевам се в кралското име да не предприемам действия срещу вас по никой начин, докато Сеанчан остава заплаха за Арад Доман, стига и вие да се закълнете в същото и да се биете редом с мен срещу тях, докато не бъдат надвити и изтласкани.

Отвърна му стъписано мълчание. Раджаби с бичия врат изглеждаше като ударен с брадва. Вакеда хапеше устна като слисано момиче.

После Шимрон промърмори:

— А могат ли да бъдат изтласкани, лорд Итуралд? Бях срещу техните… окованите им Айез Седай на Равнината на Алмот, както и вие. — Мъжете нервно се размърдаха, ботуши изскърцаха по пода, лицата помръкнаха от безсилен гняв. Никой мъж не обичаше да мисли, че е безпомощен пред врага, но мнозина от тях бяха там в първите дни, с Итуралд и Шимрон, тъй че всички бяха наясно що за враг е това.

— Могат, да бъдат надвити, лорд Шимрон — отвърна Итуралд, — въпреки техните… малки изненади. — Странен начин да наречеш изригващата под краката ти земя и съгледвачите, яхнали онези странни същества, приличащи по-скоро на Твари на Сянката, но той трябваше не само да изглежда, а и да говори убедено. Пък и когато човек знае какво може да прави врагът, се приспособява. Това бе една от същините на бойното изкуство, много преди появата на Сеанчан. Тъмнината смаляваше предимствата им, както и бурите, а един времегадател винаги може да ти каже кога иде буря. — Разумният човек престава да дъвче, щом стигне до кокала — продължи той, — но досега сеанчанците получаваха месцето си тънко нарязано, преди да посегнат за него. Смятам да им подхвърля за дъвчене един дебел бут. Нещо повече, намислил съм да ги принудя да захапят толкова бързо, че да си строшат зъбите в кокала преди да отхапят от месото. Това е. Аз се заклех. А вие?

Не му беше лесно да не затаи дъх. Всички присъстващи мълчаха. Просто ги усещаше как и какво мислят. Вълка имаше план. Сеанчанците имаха оковани Айез Седай и летящи зверове, и Светлината само знаеше още какво. Но Вълка имаше план. Сеанчанците. Вълка.

— Ако изобщо някой смъртен е способен да ги надвие — отрони най-сетне Шимрон, — то това сте вие, лорд Итуралд. Тъй че аз ще се закълна.

— И аз се заклевам! — ревна Раджаби. — Ще ги подгоним в океана, откъдето дойдоха! — Не само вратът, и нравът му беше бичи.

За изумление на Итуралд Вакеда изригна съгласието си с не по-малък ентусиазъм, а след него гръмна буря от гласове: всички викаха, че ще се отзоват на кралската клетва, че ще смажат сеанчанците, някои — дори че са готови да последват Вълка чак до Ямата на ориста. Дотук добре, но това все още не беше всичко, за което бе дошъл Итуралд.

— Ако каните нас да се бием за Арад Доман — изрева един глас над останалите, — тогава попитайте нас! — Мъжете, които досега изричаха гръмко клетвите си, замърмориха сърдито, чуха се и едва сдържани ругатни.

Скрил задоволството си зад маска на невъзмутимост, Итуралд се обърна към говорещия от другата страна на залата. Тарабонецът беше жилав мъж, с остър нос, който надигаше булото му като шатра. Погледът му обаче беше твърд и проницателен. Някои от останалите тарабонци се навъсиха, сякаш недоволни от това, че е проговорил, и по това можеше да се съди, че и те като доманците си нямат водач; но все пак мъжът беше проговорил. Итуралд бе очаквал клетвите, които току-що получи, но не те бяха нужни за плана му. Важни бяха тарабонците. С тях поне вероятността планът да подейства се усилваше стократно. Обърна се учтиво към мъжа и се поклони.

— Предлагам ви възможността да се сражавате за Тарабон, милорд. Айилците предизвикват сериозни безредици из Равнината — така разправят бежанците. Кажете ми, може ли една малка чета от хората ви — стотина, може би двеста души — да прекоси Равнината при този хаос и да навлезе в Тарабон, ако броните на бойците са нашарени на ивици като на тези, които служат на сеанчанците?

Изглеждаше невъзможно лицето на тарабонеца да се стегне повече, но то се стегна и този път бе ред на хората от неговата страна на залата да замърморят ядосано и да засипят ругатни. До тях на север бяха стигнали достатъчно вести, за да знаят, че кралят и панархесата са отстъпили троновете си на сеанчанците и са се заклели във васална вярност на някаква императрица отвъд Аритския океан. Едва ли им харесваше да им се напомня колко много от съотечествениците им служат сега на тази императрица. Повечето „сеанчанци“ на Равнината на Алмот всъщност бяха тарабонци.

— Че каква полза ще има от една малка чета? — презрително изръмжа жилавият мъж.

— Не голяма — отвърна Итуралд. — Но ако такива чети са петдесет? Или сто? — По всичко личеше, че тези тарабонци можеха да разполагат с толкова хора. — Ако всички те ударят в един и същи ден, из цял Тарабон? Аз лично бих тръгнал с тях, с толкова мъже, колкото успея да снаряжа в тарабонски доспехи. Просто за да сте сигурни, че това не е някаква хитрина, целяща да се отървем от вас.

Доманците зад него запротестираха шумно. Най-шумен беше Вакеда, да не повярва човек! Това с Вълчия план — добре, но искаха да ги предвожда самият Вълк. Повечето тарабонци заспориха — дали толкова много хора могат да прекосят равнината, без да бъдат забелязани, макар и на малки чети, и каква полза изобщо ще има от тях в Тарабон на толкова малки чети, и дали ще са готови да носят броня с ивиците на Сеанчан. Тарабонците спореха със също толкова охота като салдейците, и не по-малко разгорещено. Не и мъжът с острия нос обаче. Той срещна погледа на Итуралд, без да извръща очи. После кимна леко. Трудно беше да се разбере зад тия гъсти мустаци, но на Итуралд му се стори, че се усмихва.

Последната тежест се смъкна от раменете на Итуралд. Човекът нямаше да даде съгласието си, докато останалите спорят, ако не беше повече водач, отколкото изглеждаше. Останалите щяха да се присъединят, разбира се. Беше сигурен. Щяха да препуснат на юг с него, в самите недра на онова, което сеанчанците смятаха вече за свое, и да им ударят силен шамар. След това тарабонците, разбира се, щяха да поискат да останат и да продължат борбата в отечеството си. Друго не можеше да очаква. Което щеше да го остави — с неколцината хиляди души, които успееше да вземе със себе си — да бъде подгонен отново на север, през цялата Равнина на Алмот. И ако Светлината дадеше — да го подгонят с бяс.

Той отвърна на усмивката на тарабонеца, доколкото беше усмивка. С малко късмет, побеснелите пълководци нямаше да разберат накъде ги е повел, преди да е станало много късно. А ако разберяха… Какво пък, имаше си и друг план.

* * *

Загърнат плътно в наметалото си, Еамон Валда газеше през снега между дърветата. Студен и неспиращ, вятърът въздишаше между отрупаните със сняг клони, измамно кротък звук сред влажносивата светлина. Режеше през дебелата вълна като през тънък тюл и смразяваше до кости. Лагерът, проснал се из леса, бе някак твърде стаен. Движението осигуряваше поне малко топлина, но в този студ мъжете стояха свити един до друг, освен ако не ги принудиш да се раздвижат.

Той изведнъж се спря и сбърчи нос от смрадливата, задавяща воня, ударила сякаш от двайсет купчини изпражнения, гъмжащи от личинки. Не се задави, само се намръщи. На лагера му липсваше редът, на който винаги беше държал. Палатките бяха пръснати безразборно под дърветата с по-дебели клони, конете — навързани на групи, вместо по изрядно изпънати коневръзи. А немарливостта винаги води до мръсотия. Оставиш ли ги без надзор, мъжете заравяха конската тор с няколко лопати пръст, за да се свърши работата по-бързо, и изкопаваха нужниците там, където щеше да е по-близо за ходене в студа. Всеки негов офицер, който позволеше това, щеше да престане да бъде офицер и да се научи как се борави с лопата.

Тъкмо оглеждаше лагера за източника на смрадта, когато миризмата изведнъж изчезна. Вятърът не беше променил посоката си; вонята просто изчезна. Стъписа се само за миг. Продължи по пътя си и се навъси още повече. Вонята все пак беше дошла отнякъде. Щеше да издири ония, които са си въобразили, че дисциплината е разхлабена, и да ги накаже за назидание. Точно сега дисциплината трябваше да е здрава, по-здрава от всякога.

В края на една широка поляна спря отново. Снегът по поляната беше гладък и без следи, въпреки скрития наоколо стан. Застанал между дърветата, той огледа небето. Понесените от вятъра сиви облаци скриваха обедното слънце. Някакво смътно движение горе го накара да затаи дъх преди да разбере, че е просто птица, сигурно наплашена от ястреби и кръжаща ниско. Изсмя се с горчивина. По-малко от месец беше изтекъл, откакто прокълнатите от Светлината сеанчанци бяха глътнали Амадор и Крепостта на Светлината на една невероятна глътка, но той бе придобил нови инстинкти. Умните се учат, докато глупците…

Ейлрон се беше оказал глупак, глупак, надут до пръсване от стари приказки за слава, още по-ярки с възрастта, както и от нови надежди за спечелване на истинска власт към фалшивата корона. Отказа да види реалността пред очите си и в резултат — ето ти го „Погрома на Ейлрон“. Валда беше чувал да го наричат „Битката за Джерамел“, но само от жалката шепа амадицийски благородници, измъкнали се като пребити добичета и продължаващи глупаво да се опитват да придадат на събитията прилично лице. Чудно, как ли го бе наричал самият Ейлрон, когато дресираните вещици на Сеанчан бяха почнали да раздират стройните му редици на кървави дрипи. Все още можеше да си представи всичко това — земята, превърнала се в огнени фонтани. В сънищата си го виждаше. Е, Ейлрон беше мъртъв, посечен, докато се бе опитвал да избяга от бойното поле, и главата му — изложена за показ на тарабонска пика. Уместна смърт за един глупак. Той, от друга страна, разполагаше с над девет хиляди Чеда, сбрани около него. Във времена като тези човек с ясен поглед можеше да постигне доста с това.

От другата страна на поляната, малко навътре между дърветата, се намираше грубата схлупена къщурка на някакъв въглищар — една стая с поникнали в дупките между камъните покафявели от зимата треволяци. По всичко личеше, че човекът е заминал отдавна: части от сламения покрив бяха хлътнали опасно, а онова, което бе покривало тесните прозорци, отдавна го нямаше, заменено сега с черни одеяла. Пред изметнатата дървена врата стояха двама стражи, едри мъже с червената овчарска гега зад слънчевия изгрев на плащовете. Бяха метнали оръжията си на гръб и тъпчеха на място заради студа. Ако Валда беше враг, никой от двамата нямаше да може да посегне навреме за меча си, за да го спре. Разпитвачите обичаха да вършат работата си на закрито.

Лицата им все едно бяха изсечени от камък, докато го гледаха как приближава. Поздравиха го с много бегло кимване. Какви ти там почести за човек без овчарската гега, па било той и лорд-капитан командирът на Чедата? Единият дори отвори уста, сякаш се канеше да го попита с каква цел е дошъл, но Валда ги подмина и бутна грубата дървена врата. Поне не се опитаха да го спрат. Щеше да ги убие на място.

При влизането му Асунава вдигна очи от разкривената масичка, на която четеше някакво тънко книжле. Едната му костелива ръка беше обгърнала димящо калаено канче, от което лъхаше на люти подправки. Столчето с кожения гръб, единствената друга мебел в стаята, изглеждаше разнебитено, но някой го бе укрепил е ремъци. Валда стисна уста, за да не изръмжи. Върховният инквизитор на Ръката на Светлината държеше на истински покрив, не на палатка, та дори да е сламен и нуждаещ се окаяно от препокриване, и на греяно вино, когато никой друг не бе опитвал никакво вино от цяла неделя. На всичко отгоре в каменното огнище в дъното гореше малък огън и даваше оскъдна топлина. Дори готварските лагерни огньове бяха забранени малко преди Погрома, за да не издават лагера по дима. И все пак, макар повечето Чеда да презираха Разпитвачите, към Асунава се отнасяха със странно уважение, сякаш сивата му коса и мършавото му мъченическо лице го одаряваха с всички идеали на Чедата на Светлината. Когато Валда го разбра за първи път, се изненада, не беше сигурен дали самият Асунава го знае. Тъй или иначе, Разпитвачите бяха предостатъчно, за да създадат неприятности. Не че нямаше да може да се справи с тях, но по-добре беше да избегне точно този вид неприятности. Засега.

— Почти е време — каза той и затвори вратата. — Готов ли сте?

Асунава не стана, нито посегна към белия плащ, сгънат до него на масата. На тоя плащ слънчев изгрев нямаше — само червената гега. Старецът само сгъна ръце над книгата, да скрие страниците. Валда реши, че трябва да е „Пътят на Светлината“ на Мантелар. Странно четиво за Върховния инквизитор. По-подходящо за новобранци; онези от тях, които не можеха да четат, след като положеха клетва, се научаваха, за да могат да прочетат словата на Мантелар.

— Имам сведения за андорска армия в Муранди, синко — каза Асунава. — Дълбоко в Муранди може би.

— Муранди е много далече оттук — отвърна Валда, уж без да забелязва, че старият спор започва отново. Спор, който Асунава, изглежда, забравяше, че вече е изгубил. Но какво търсеха андорци в Муранди? Стига сведенията да бяха верни — толкова много бяха приказките, обвити с лъжи, на странниците, срещани по пътя. Андор. Самото име зачовърка ума на Валда. Мургейз или беше мъртва, или слугиня на някоя сеанчанка. Сеанчанците никак не зачитаха разните му там титли, освен своите. Мъртва или слугиня, за него тя беше загубена, а много по-важно беше, че плановете му за Андор са загубени. Галадедрид се бе превърнал от един полезен лост в поредния млад офицер, при това офицер твърде популярен сред редовите войници. Добрите офицери никога не са популярни. Но Валда беше прагматичен човек. Миналото си е минало. Нови планове бяха изместили Андор.

— Не толкова далече, ако тръгнем на изток, през Алтара, синко, през северна Алтара. Не е възможно сеанчанците да са се придвижили толкова далече от Ебу Дар.

Валда протегна ръце да ги постопли над огъня и въздъхна. Бяха плъзнали като напаст в Тарабон, както и тук, в Амадиция. Защо старецът си въобразяваше, че в Амадиция ще е по-различно?

— Забравяте ли за вещиците в Алтара? Със собствената им армия, трябва ли да ви го напомням? Освен ако вече не са в Муранди. — Виж, на тези донесения вярваше, за тръгналите в поход вещици. Тонът му неволно се повиши. — Може би тази така наречена андорска армия, за която сте чули, са вещиците, тяхната армия! Те дадоха Кемлин на ал-Тор, забравихте ли! И Иллиан, и половината Изток! Наистина ли вярвате, че вещиците са се разцепили? Наистина ли? — Бавно си пое дъх, за да се успокои. Да се опита поне. Всяка следваща мълва от Изтока се оказваше по-лоша от предишната. От комина лъхна вятър, пръсна искри из стаята и той се дръпна назад и изруга. Проклета селска бърлога! Даже и коминът й бе направен надве-натри!

Асунава затвори книгата и събра дланите си като в молитва. Но хлътналите му очи изведнъж пламнаха по-горещи от огъня.

— Вярвам, че вещиците трябва да бъдат унищожени! В това вярвам!

— Аз бих се задоволил с това да разбера как ги укротяват сеанчанците. — С достатъчно дресирани вещици можеше да прогони ал-Тор от Андор, от Иллиан и отвсякъде другаде, където се бе разпрострял като самата Сянка. Можеше да надмине дори Ястребовото крило!

— Те трябва да бъдат унищожени! — настоя упорито Асунава.

— А с тях и ние ли? — попита го с яд Валда.

На вратата се почука и след отсечения отговор на Асунава един от стражите се появи на прага, изпънат като прът, и плесна с юмрук в гърдите си.

— Милорд върховен инквизитор — обяви той почтително. — Съветът на Помазаните.

Валда зачака. Дали старият глупак щеше да е също толкова упорит и с десетимата оцелели лорд-капитани отвън, готови да тръгнат? Стореното — сторено. Каквото трябваше, щеше да се направи.

— Ако това доведе до събарянето на Бялата кула — заяви Асунава, — ще съм доволен. Засега. Ще дойда на съвета.

Валда се усмихна с присвити устни.

— Тогава и аз съм доволен. Ще се погрижим вещиците да се сринат. — Разбира се, че щеше да се погрижи. — Съветвам ви да приготвите коня си. До вечерта ни чака дълъг път.

А дали Асунава щеше да се погрижи, беше друг въпрос.

* * *

Габрел обичаше ездата през зимния лес с Логаин и Товейн. Винаги ги оставяше да продължат по-бавно отзад, уж за да останат насаме, стига да не се мотаят много. Двете Айез Седай обаче рядко си говореха, освен за най-необходимото, дори когато наистина останеха насаме. Изобщо не бяха приятелки. Всъщност на Габрел често й се искаше Товейн да помоли да я оставят, когато Логаин предложеше тези излизания. Щеше да е много приятно наистина да е сама.

Стиснала юздите в едната си ръка в зелена ръкавица и прихванала краищата на наметалото, обшито с лисича кожа, с другата, тя се остави на студа да я докосне съвсем леко, само заради живината, която й носеше. Снегът не беше дълбок, ала утринният въздух щипеше. Тъмносивите облаци предвещаваха, че скоро ще завали. Високо над главата й прелетя някаква птица с дълги криле. Орел навярно — не познаваше птиците добре. Растенията и минералите си стоят на място, докато ги проучваш, както и книгите и ръкописите, макар че последните могат да се разсипят между пръстите ти, ако са достатъчно стари. Все едно, едва можеше да различи птицата от толкова далече, но орел подхождаше на пейзажа. Обкръжаваше ги гориста местност, ниски и гъсти горички, пръснати между по-едри и по-редки стари дървета. Големите дъбове и високите смърчове и ели бяха затулили и убили повечето ниска растителност, макар че тук-там бяха останали жилави къпинаци, в очакване на все още далечната пролет, прилепили се към някой балван или нисък сив каменен овраг. Тя грижливо запазваше пейзажа в ума си — като при упражнение на новачка, студен и пуст.

Докато нямаше никой освен тях двамата, почти можеше да си въобрази, че е някъде другаде, а не при Черната кула. Ужасното име дойде в ума й някак твърде лесно. Нещо толкова реално, колкото и Бялата кула, и вече не беше „така наречената“ за всеки, който можеше да обходи с очи големите каменни казарми, приютили стотици обучаващи се мъже, както и селото, израснало около тях. Беше живяла в това село почти две недели, но все още не беше зърнала някои части от Черната кула. Теренът й покриваше мили, обкръжен от основи на стена от черен камък. Все пак тук в леса почти можеше да забрави това.

Почти. Ако се изключеше онзи възел от усещания и чувства, същината на Логаин Аблар, който непрекъснато си стоеше в най-задното кътче на ума й, онова постоянно чувство на сдържано безпокойство, на мускули, винаги на ръба на напрягането. Така навярно се чувстваше вълк, тръгнал на лов. Или лъв, може би. Главата му непрекъснато се движеше; дори тук той оглеждаше околността, сякаш очакваше да го нападнат.

Никога не беше имала Стражник — ненужен каприз за Кафявите; някой нает слуга можеше да свърши всичко, от което имаше нужда — и затова й се струваше непривично да е не само в единия край на връзка, но и на лошия край, тъй да се каже. Че и много по-лошо от това да си откъм лошия край; тази връзка изискваше от нея да се подчинява, а пък тя никак не търпеше забрани. Тъй че всъщност изобщо не беше като връзката със Стражник. Сестрите не принуждаваха Стражниците си към покорство. Е, във всеки случай не много често. И освен това Сестрите не бяха обвързвали от столетия мъже против волята им. Все пак това й предлагаше вдъхновяваща тема за изследване. Беше се трудила над тълкуването на това, което изпитва. Понякога сякаш почти беше в състояние да чете мислите му. В други случаи бе все едно да се луташ без светилник в някоя мина. Допускаше, че ще се опитва да проучва дори ако проснеха врата й на дръвника на палача. А си беше точно това, до голяма степен. Той я усещаше също толкова добре, колкото тя него.

Не биваше никога да го забравя. Някои ашамани може би вярваха, че Айез Седай са се примирили с пленничеството си, но само глупак щеше да помисли, че петдесетте и една обвързани насила Сестри до една ще се поддадат на пълно примирение, а Логаин не беше глупак. Освен това знаеше, че са изпратени, за да унищожат Черната кула. И все пак, ако заподозреше, че все още се опитват да намерят начин да сложат край на заплахата от стотиците мъже, можещи да преливат… Светлина, както бяха стегнати, само една заповед щеше да ги скове на място! Нищо не можеше да се направи срещу Черната кула. Не разбираше защо не им се даде тази заповед, просто като предпазна мярка. Трябваше да успеят. Един провал и светът беше обречен.

Логаин се извърна в седлото — внушителен, с широки рамене, в добре прилягащо му наметало, черно като катран, без никаква украса, ако се изключеше сребърният Меч и червенозлатият Дракон на високата му яка. Черното наметало беше отметнато, сякаш той отказваше да позволи на студа да го докосне. И сигурно беше така; тези мъже като че ли бяха убедени, че трябва да се борят с всичко, непрекъснато. Усмихна й се — утешително? — и тя примигна. Нима беше допуснала толкова много тревога да се изплъзне от нейния край на връзката? Толкова деликатен бе този танц, това непрестанно усилие да сдържа чувствата си, да изрази само подходящите реакции. Беше почти като изпитанието за шала, където всеки сплит трябваше да се заплете точно по този и този начин, без най-мъничката грешка, въпреки всичко, което можеше да те разсее. Само че това изпитание продължаваше непрестанно.

Той насочи вниманието си към Товейн и Габрел леко си пое дъх. Само една усмивка значи. Дружелюбен жест. Често пъти беше толкова мил… Можеше и за привлекателен да мине, стига да беше нещо друго, а не това, което беше.

Лицето на Товейн светна и на Габрел й се наложи да се удържи да не поклати удивено глава, не за първи път. Придърпа качулката си уж заради студа, тъй че лицето й да се скрие и в същото време да може да надникне иззад ръба, и изгледа скришом Червената сестра.

Всичко, което знаеше за нея, говореше, че тя заравя омразите си в плитки гробове, ако изобщо ги заравяше, а Товейн мразеше мъжете, можещи да преливат, мразеше ги толкова дълбоко, колкото всяка Червена, която Габрел бе познавала. Всяка Червена бе длъжна да презира Логаин Аблар след неговите твърдения, че тъкмо Червената Аджа го е принудила да се превърне в Лъжедракон. Нищо, че сега той си мълчеше, белята беше сторена. Сред пленените с тях Сестри имаше и такива, които гледаха на Червените, сякаш си мислеха, че те поне са попаднали в капан, устроен от самите тях. А ето, че в същото време Товейн едва ли не му се подхилкваше. Габрел прехапа озадачено долната си устна. Вярно, Десандре и Лемай бяха наредили всяка да се опита да се домогне до сърдечна връзка с ашамана, който ги е обвързал — мъжете трябваше да бъдат приспани преди Сестрите да успеят да направят нещо полезно, — ала Товейн открито настръхваше при всяка заповед на някоя от двете Сестри. Не понасяше да им се подчинява и сигурно щеше да откаже, ако Лемай не беше също Червена, колкото и да признаваше, че трябва да е така. Или че никоя не признаваше властта й, след като ги докара до пленничество. Това също го мразеше. Но точно тогава бе започнала да се усмихва на Логаин.

Впрочем, как можеше Логаин да си седи от другата страна на връзката й и да приема тази усмивка за нещо друго освен измама? Габрел беше опипвала и този възел, без да може да го развърже. Той знаеше твърде много за Товейн. Само това, че знаеше от коя Аджа е, трябваше да му стига. И въпреки това Габрел усещаше у него толкова малко мнителност, когато погледнеше Червената сестра, колкото когато погледнеше самата нея. Едва ли беше лишен от мнителност — той, изглежда, беше недоверчив към всички. Но по-малко към която и да било Сестра, отколкото към някои ашамани. Това също не й се струваше смислено.

„Не е глупак — напомни си тя. — Тогава защо? И едно «защо» за Товейн, също така. Какво точно крои тя?“

Изведнъж Товейн махна привидно топлата усмивка от лицето си и заговори така, сякаш тя бе изрекла поне един от въпросите си на глас.

— Докато ти си наблизо — измърмори Червената през облаче бяла пара, — той почти не ме забелязва. Направила си го свой пленник, Сестро.

Изненадана, Габрел неволно се изчерви. Товейн никога не подхващаше разговор, а да се каже, че не одобрява положението си спрямо Логаин, щеше да е пълно омаловажаване. Съблазняването му й се беше сторило очевидно средство да се доближи до него достатъчно, за да разбере плановете му, слабостта му. В края на краищата, макар той да беше аша’ман, тя беше Айез Седай много преди да се е родил, а и едва ли можеше да се нарече съвсем невинна, що се отнасяше до мъжете. Глупачка, по-скоро. Играта й на доманка бе показала, че крие няколко изненади и няколко вълчи капана. Нещо, за което тя много се опасяваше, че Товейн е разбрала, поне отчасти. Но и всяка Сестра, която й се беше подчинявала, също трябваше да го е разбрала, а тя със сигурност знаеше, че няколко са го разбрали. Никоя не бе заговаряла за този проблем, а и едва ли някоя щеше да си го позволи, разбира се. Логаин успяваше да прикрие връзката по един груб начин, за който тя продължаваше да вярва, че няма да й попречи да разбере дали крие чувствата си, ала понякога, докато лежаха на една възглавница, той сваляше маската си. Резултатите, най-меко казано, бяха… опустошителни. В такива моменти — никаква хладна сдържаност, никакво хладнокръвно проучване. Никакъв разум изобщо.

Тя отново припряно привика образа на снежния пейзаж и го закрепи в ума си. Дървета и скали, и гладък бял сняг. Гладък, студен сняг.

Логаин не погледна през рамо към нея, нито даде някакъв външен знак, но връзката й подсказа, че е уловил мигновената й загуба на контрол. Ама той просто преливаше от самодоволство! И задоволство! Единственото, което можеше да направи, бе да се сдържи да не кипне. Но той очакваше от нея да кипне, да го изгори дано! Трябваше да знае какво тя изпитва от него. Но се оставяше да я завладее гневът — и това само го забавляваше! И той дори не се опитваше да го скрие!

Товейн се подсмихна доволно — Габрел го забеляза, ала й остана само миг да се зачуди защо.

Утрото бяха прекарали сами, но ето че между дърветата се появи ездач — мъж без наметало и в черно облекло. Свърна коня си към тях, щом ги забеляза, и заби петите на ботушите в хълбоците на животното, за да го подкара бързо, въпреки снега. Логаин дръпна юзди да го изчака — самото въплъщение на спокойствието, — а Габрел се вкочани, спряла коня си до него. Чувствата, предавани по връзката, рязко се промениха. Сега те бяха напрегнатост на вълка, изчакващ преди да скочи. Очакваше да види облечените му в метални ръкавици ръце да посегнат за дръжката на меча, вместо да останат отпуснати върху високия лък на седлото.

Новодошлият беше висок почти колкото Логаин, с вълниста, падаща до раменете златна коса и покоряваща усмивка. Габрел мигом заподозря, че знае защо усмивката му е покоряваща. Твърде хубав беше, за да не го знае, много по-красив от Логаин. Ковачницата на живота бе закалила лицето на Логаин, оставила беше и ръбове по него. А този младеж все още беше гладък. Все пак Мечът и Драконът красяха яката на палтото му. Той изгледа двете Сестри със светлосините си очи, после попита с плътния си глас:

— И с двете ли лягаш, Логаине? Пълничката ми се струва доста хладноока, но другата май е достатъчно топла.

Товейн изсъска гневно, а Габрел стисна зъби. Не беше крила какво върши — все пак не беше кайриенка, та да забулва в потайност онова, което се срамува да покаже пред хората — но това не означаваше, че очаква всички да дрънкат. По-лошо, мъжът говореше така, сякаш са някакви кръчмарски слугини!

— Това повече да не съм го чул, Мишраил — каза кротко Логаин и тя усети как връзката отново се промени. Сега беше студена; толкова студена, че пред нея и снегът щеше да изглежда топъл. Толкова, че и един гроб щеше да изглежда топъл. Беше чувала това име, Атал Мишраил, и усети у Логаин недоверчивост, когато го изговори — явно по-голяма недоверчивост, отколкото изпитваше към нея или към Товейн — но усещането беше готовност за убийство. Смешна работа. Този мъж я държеше в плен, а бе готов на насилие, за да защити достойнството й? Частица някаква от нея поиска да се изсмее, но тя скъта информацията някъде дълбоко в гънките на паметта си. Всяка трохичка можеше да е полезна.

По-младият не показа, че е чул заплахата. Усмивката му не трепна.

— М’Хаил каза, че можеш да тръгнеш, ако искаш. Не вижда причина да не продължиш с набора.

— Все някой трябва да го прави — отвърна равнодушно Логаин.

Габрел и Товейн се спогледаха озадачени. Защо точно Логаин трябваше да тръгне за набор? Виждали бяха групи Аша’ман да се връщат от това, и всички те бяха изнурени от Пътуването на дълги разстояния, изпоцапани и изнервени до немайкъде. Явно мъжете, биещи тъпана за Преродения Дракон, не навсякъде биваха посрещани радушно преди някой да е разбрал какво представляват всъщност. А и защо тя и Товейн едва сега чуваха за това? Беше готова да се закълне, че той й казва всичко, когато си лягаха заедно.

Мишраил сви рамене.

— Има предостатъчно Вречени и Бойци за тая работа. Предполагам, разбира се, че ти е омръзнало да чакаш непрекъснато да ти доведат хора за обучаване. Да учиш глупаци как да се промъкват из горите и да се катерят по стръмнини, все едно че и косъмче не могат да прелеят. Дори едно оплюто с мухи селце може да изглежда по-добре. — Усмивката му се смали в усмивчица, презрителна и съвсем не покоряваща. — Може пък, ако помолиш М’Хаил, да те вземе на уроците си в двореца. Виж, там едва ли ще ти омръзне.

Лицето на Логаин не се промени, но Габрел усети през връзката рязкото жегване на гнева. Беше подочула това-онова за лекциите на Мазрим Таим и частните му уроци, ала единственото, което Сестрите всъщност знаеха, беше, че Логаин и приятелчетата му хранят подозрения към Таим и към всеки, който посещава уроците му, а и Таим като че ли не се доверяваше на Логаин. За съжаление онова, което Сестрите можеха да научат за уроците, беше малко; никоя не беше обвързана с мъж от фракцията на Таим. Някои смятаха, че недоверието е заради това, че и двамата се бяха обявили за Преродения Дракон, или дори че е признак за лудостта, която преливането носеше на мъжете. Тя самата не беше доловила у Логаин нито един признак на лудост, а беше следила за такива точно толкова напрегнато, колкото бе следила за признаци, че се кани да прелее. Ако се окажеше все още обвързана с него, когато той полудееше, това можеше да засегне и нейния ум. Но всичко, което можеше да предизвика разцепление между ашаманите, заслужаваше да се проучи.

Усмивката на Мишраил се стопи, след като Логаин само го изгледа.

— Е, радвай се на мухлясалите си селца — отрони той и извърна коня си. Сръга го с пети, конят скочи напред и той извика през рамо: — Славата очаква някои от нас, Логаин.

— Едва ли ще се радва дълго на Дракона си — промърмори Логаин, загледан след отдалечаващия се в галоп младеж. — Много му е развързан езикът.

Тя не можеше и да допусне, че има предвид намека му за нея и Товейн, но пък какво друго можеше да има предвид? А и защо изглеждаше толкова обезпокоен? Прикриваше го много добре, особено като се имаше предвид връзката, но все пак беше обезпокоен. Светлина, понякога й се струваше, че ако разбере какво се върти в една мъжка глава, ще се обърка още повече!

Той рязко вдигна глава и изгледа и нея, и Товейн изпитателно. През връзката се прокрадна нова нишка на загриженост. Заради тях ли? Или — колко странна мисъл — за тях?

— Ще трябва да спрем — каза Логаин. — Трябва да се приготвя.

Не препусна в галоп, но все пак наложи по-припряна скорост назад към селото с обучаващите се мъже, от което преди малко беше излязъл. Беше се съсредоточил върху нещо; мислеше трескаво, усети Габрел. Връзката направо забръмча от това.

Товейн приближи коня си до този на Габрел, наведе се от седлото и се опита да прикове Габрел с напрегнатите си очи, като в същото време мяташе бързи погледчета към Логаин, сякаш се боеше да не би той да се обърне и да ги види, че си приказват. Като че ли изобщо не обръщаше внимание на онова, което подсказваше връзката й. Това двойно усилие я накара да заподскача на седлото като кукла, всеки момент готова да се изтърси.

— Трябва да идем с него — прошепна Червената. — Каквото и да ни струва, трябва да се опитаме. — Габрел повдигна вежди и тя намери у себе си достатъчно приличие да се изчерви, макар да не изгуби ни трошица от настойчивостта си. — Не можем да допуснем да ни остави тук — продължи припряно. — Този човек не се е отказал от амбициите си, когато дойде тук. Каквато и злина да е намислил, не можем да направим нищо, ако не сме при него.

— Много добре го знам — рязко отвърна Габрел и изпита облекчение, щом Товейн кимна и замълча. Нищо друго не й оставаше, освен да се постарае да озапти страха, който се надигаше в нея. Нима Товейн не помисляше за онова, което трябваше да вижда през връзката? Онова, което винаги си беше стояло там, във връзката с Логаин — решимост, — сега се бе вледенило и изострило като нож. Смяташе, че този път вече знае какво означава. И от това знание устата й пресъхна. Не можеше да каже срещу кого, но знаеше, че Логаин Аблар тръгва на война.

* * *

Юкири слизаше бавно по един от широките коридори, извиващи се на спирала през Бялата кула. Чувстваше се настръхнала като изгладняла котка. Едва успяваше да се насили да слуша онова, което й говореше плъзгащата се до нея Сестра. Утрото беше сумрачно, първата светлина бе приглушена от снега, сипещ се тежко над Тар Валон, а средните нива на Кулата бяха ледени като зима в Граничната земя. Е, може би не чак толкова студени. От много години не беше стигала толкова далече на север, а паметта пресилваше нещата, които не е смалила. Нали тъкмо затова бяха толкова важни записките. Освен когато не смееш да запишеш нищо. Все пак доста студено си беше. Въпреки ума и майсторството на древните строители, топлината от грамадните пещи в подземието така и не стигаше толкова високо. Пламъците от светилниците по стойките играеха от въздушните течения и студеният полъх понякога беше толкова силен, че раздвижваше тежките гоблени, изпънати по белите стени — пролетни цветя, гори и екзотични зверове и птици, редуващи се с триумфални сцени от историята на Кулата, които никога нямаше да бъдат изложени по долните помещения, достъпни за външни посетители. Собствените й покои с топлите им огнища вече не й се струваха толкова уютни като някога.

Вестите от външния свят гъмжаха в главата й въпреки усилията да ги потисне. Или по-скоро — и по-често — липсата на сигурни вести. Онова, което донасяха очите и ушите от Алтара и Арад Доман, беше пълна бъркотия, а оскъдните донесения, които отново бяха започнали да се цедят от Тарабон, звучаха плашещо. Мълвата разполагаше владетелите на Граничните земи къде ли не — от Погибелта до Андор, Амадиция и чак в Айилската пустош; единственият потвърден факт беше, че никой от тях не е там, където му е мястото — да брани границата с Погибелта. Айилците наистина бяха навсякъде и най-сетне извън контрола на ал-Тор, както изглеждаше, ако изобщо бяха оставали под негов контрол. От последната новина от Муранди й се искаше да заскърца със зъби и да зареве едновременно, докато Кайриен… Сестри из целия Слънчев палат, някои заподозрени, че са бунтовнички, и за нито една не беше сигурно, че е вярна. И все още никаква вест от Койрен и нейното посланичество, откакто напуснаха града, въпреки че отдавна трябваше да са се върнали в Тар Валон. И сякаш всичко това не стигаше, ами и самият ал-Тор отново се беше отвял като сапунен мехур. Възможно ли бе да са верни приказките, че едва ли не е сринал наполовина Слънчевия палат? Светлина, не можеше да е полудял все още! Или пък безумното предложение на Елайда за „закрила“ го бе изплашило дотолкова, че да се скрие? А дали изобщо нещо можеше да го изплаши? Виж, нея той плашеше. И плашеше всички от Съвета, хич да не си изписват тия невъзмутими физиономии.

Единственото сигурно беше, че всички тези неща са толкова важни, колкото плюнка в дъждовна буря. Но от това, че го знаеше, настроението й ни най-малко не можеше да се оправи. Притеснението, че си се оплела в розов храст, въпреки че тръните може да те убият, е лукс, когато върхът на ножа е опрял в ребрата ти.

— Всеки път, когато е напускала Кулата през последните десет години, е било по лична работа, тъй че няма записки, по които да се провери — мърмореше спътницата й. — Трудно е да се разбере точно къде е била и да се запази… дискретност. — Мейдани с прибрана назад с костени гребени тъмнозлатиста коса, беше висока и толкова слаба, че тежките й гърди сякаш всеки момент щяха да я прекатурят, ефект, който се подсилваше както от стегнатия, извезан с тъмно сребро корсаж, така й от изгърбената й стойка в усилието й да стигне с уста до равнището на ухото на Юкири. Беше заметнала шала си на китките и дългите му сиви ресни се влачеха по плочите на пода.

— Изправи го този гръб — изръмжа й тихо Юкири. — Ушите ми не са задръстени с кал.

Мейдани се дръпна и се поизправи, а на бузите й избиха петънца. Придърпа шала по-нагоре и се озърна през рамо към Стражника си Леонин, който ги следваше на дискретно разстояние. Макар двете смътно да чуваха подрънкването на сребърните звънчета в черните плитки на стройния мъж, той не можеше да чуе нищо, казано с умерен тон. Не знаеше нищо повече от необходимото — всъщност знаеше съвсем малко, освен че неговата Айез Седай иска от него определени неща; това бе напълно достатъчно за един Стражник — пък и можеше да създаде проблеми, ако знае много, но все пак нямаше нужда чак да се шепне. Хората искат да разберат каква е тайната, като те видят да шепнеш.

Не толкова другата Сива обаче бе източникът на раздразнението й, колкото външния свят, нищо че Мейдани си беше гарга в лебедови пера. Във всеки случай, не главният източник. Отврат бунтовничка, преструваща се на лоялна, но Юкири все пак беше доволна, че Серин и Певара я убедиха да не бързат да предават Мейдани и посестримите й гарги на закона на Кулата. Крилцата им вече бяха подрязани и те бяха полезни. Можеше да си спечелят дори известно снизхождение, когато най-сетне бъдеха изправени на съд. Разбира се, махнеше ли се клетвата, подрязала крилцата на Мейдани, на самата Юкири като нищо можеше да й се наложи да моли за снизхождение. Бунтовнички или не, онова, което тя и останалите бяха направили с Мейдани и съмишленичките й, бе не по-малко тежко престъпление от убийството. Или измяната. Клетва за лично покорство — положена при това над самата Клетвена палка и дадена под натиск — бе нещо твърде близко до Принудата, забранена изрично, макар и определена неясно. Все пак понякога трябва да смъкнеш мазилката, за да опушиш стършелите, а Черната Аджа бяха стършели с отровни жила. Законът рано или късно щеше да си дойде по реда — без закон нямаш нищо, — но засега тя трябваше повечко да се тревожи дали ще оцелее след опушването, отколкото какви наказания ще наложи законът. Труповете не се притесняват от наказания.

Тя кимна леко на Мейдани да продължи, но още щом другата отвори устата си, на ъгъла точно пред тях излязоха три Кафяви, перчещи се с шаловете си досущ като Зелени. Юкири смътно познаваше Марис Торнхил и Дорайз Месианос, толкова, колкото от Заседателки се очаква да познават Сестри, дълго застояли се в Кулата, ще рече — да можеш да лепнеш имена към лицата, не повече. С малко зор щеше да ги опише като кротки и вглъбени в проучванията си. А Ели Уоръл беше получила шала си толкова отскоро, че трябваше да се очаква, че ще прикляка в реверанси по инстинкт. Но вместо да покажат вежливост към Заседателка, трите зяпнаха Юкири и Мейдани, както котки бяха зяпнали непознати кучета. Или може би кучета — непознати котки. От кротост тук нямаше и помен.

— Мога ли да ви запитам за една точка от арафелското право, Заседателко? — каза Мейдани толкова гладко, сякаш през цялото време се бе канила да каже точно това.

Юкири кимна и Мейдани забъбри за някакви си риболовни права, по реки, а не по езера. Изборът не беше чак толкова добър. Някоя магистратка сигурно би помолила една Айез Седай да я изслуша по казус с риболовни права, но само за да изтъкне собственото си мнение, ако са намесени влиятелни особи и се притеснява от апелация пред трона.

След Кафявите се мъкнеше само един Стражник — Юкири не можа да си спомни дали беше на Марис, или на Дорайз — едър набит тип с кораво кръгло лице и къса черна коса, който изгледа Леонин и двата меча на гърба му с недоверие, явно прихванато от Сестрата му. Въпросните две заситниха по извития коридор, вдигнали високо пълните си брадички, а мършавата новоизлюпена изприпка след тях да не изостане. Стражникът закрачи след тях, настръхнал като човек във враждебна страна.

Враждебността напоследък бе станала нещо обичайно. Невидимите стени между Аджите, доскоро дебели колкото да скриват тайните на всяка отделна Аджа, сега се бяха превърнали в каменни крепости с ровове долу. Ровове друг път — направо пропасти, дълбоки и широки. Сестрите никога не напускаха сами отделенията на Аджата си, често водеха Стражниците си дори до библиотеката и трапезариите и винаги носеха шаловете си, да не би да сбъркаш иначе Аджата им. Самата Юкири носеше най-добрия си, извезан със сребро и със златен вътък, с дългите копринени ресни, провиснали до глезените й. Предполагаше, че и тя се перчи малко с Аджата си. А напоследък бе започнала да се замисля, че дванайсет години са достатъчно дълъг срок да минеш без Стражник. Ужасна мисъл, след като отся източника й. В Бялата кула нито една Сестра не трябваше да има нужда от Стражник.

Не за първи път я порази мисълта, че някоя трябва да посредничи между Аджите, и то скоро, инак бунтовничките щяха да затанцуват през входната врата нагли като крадли, и да опоскат къщата, докато останалите се дърлят коя е взела паницата на старата умряла леля. Но единственият край на нишката, който успяваше да види, за да почне разплитането на кълбото, бе да накарат Мейдани и дружките й да признаят, че са пратени в Кулата от бунтовничките, за да разпространят слуха — приказки, за които те все още настояваха, че са истина! — че Червената Аджа е създала от Логаин Лъжедракон. Възможно ли беше това? Без да го знае Певара? Беше немислимо — една Заседателка, особено пък Певара, е била подведена. Тъй или инак, точно тоя край на кълбото вече се беше толкова усукал с много други, че сам по себе си едва ли щеше да реши нещата. На всичко отгоре само щеше да отхвърли помощта на десет от четиринайсетте жени, за които можеше да е сигурна, че не са Черна Аджа, да не говорим, че вероятно щеше да изкара на показ какви ги вършат останалите, преди още да е задухала бурята.

Потръпна, и тръпката не беше заради течението в коридора. Тя, както и всяка друга жена, която можеше да разкрие истината, щеше да умре преди да е свършила въпросната буря, при тъй наречен „нещастен случай“ или в леглото си. Или можеше просто да изчезне — излязла уж от Кулата и никой повече не я видял. Изобщо не се съмняваше в това. Всяка улика щеше да се зарови толкова дълбоко, че цяла армия с лопати да не може да я изрови. Дори слуховете щяха да се замажат. Беше се случвало и преди. Светът и повечето Сестри още вярваха, че Тамра Оспеня е умряла в леглото си. Тя го беше повярвала. Трябваше да изловят и овържат Черната Аджа, колкото може по-скоро, преди да дръзнат да рискуват, разкривайки се пред всички.

След като Кафявите се отдалечиха на безопасно разстояние, Мейдани отново подхвана доклада си, но млъкна само след няколко мига, когато точно пред тях една космата ръка се шмугна зад един от гоблените и го избута настрана. От прохода, скрит зад гоблена с яркоцветните птиченца от Потопените земи, лъхна мраз и от него заднешком в коридора изскочи едър тип, облечен в оцапано кафяво ратайско палто — дърпаше количка, натоварена с букови цепеници, която друг ратай в грубо палто тикаше отзад. Обикновени ратаи: никой от двамата нямаше Белия пламък на гърдите си.

При появата на двете Айез Седай мъжете припряно заоправяха гоблена и задърпаха количката към стената, като в същото време се опитваха да си направят поклоните, от което за малко не обърнаха товара, и се започна едно бясно ловене на падащи цепеници, съпроводено с поклони. Явно бяха очаквали да си свършат работата, без да се натъкнат на Сестри. Юкири винаги изпитваше съчувствие към хората, длъжни да мъкнат дърва и вода, и всичко останало, по слугинските рампи чак отдолу, но ги подмина намръщена.

Разговорът в движение не можеше да се подслуша и коридорите в общите отсеци изглеждаха подходящо място да остане насаме с Мейдани. Много по-подходящо от личните й покои, където всяка преграда срещу подслушване щеше само да оповести на всички в Сивия отсек, че тя обсъжда тайни и, още по-лошо — с кого ги обсъжда. В момента в Кулата имаше едва около двеста Сестри, брой, който Бялата кула можеше да глътне и да изглежда празна, а при положение, че всички страняха от останалите, общите отсеци трябваше да са пусти. Поне така си беше мислила.

Взела беше предвид слугите в ливреи, притичващи насам-натам да подрежат фитилите в светилниците и да долеят маслото, и по десетки още задачи, както и просто облечените ратаи, понесли на гърбовете си тръстикови кошове, пълни със Светлината само знаеше какво. Тези хора се разшетваха все в ранните часове, да подготвят Кулата за деня, но се кланяха и приклякваха припряно, и бързаха час по-скоро да се махнат от пътя на всяка Сестра. Да не чуят. Слугите в Кулата умееха да са тактични, особено след като всяко наострено ухо към Сестра можеше да ги докара до това да им се покаже вратата. А предвид сегашното настроение в Кулата направо гледаха да избегнат и най-малкия риск да чуят нещо, което не е за чуване.

Това, което не бе съобразила обаче, беше колко много Сестри ще решат да излязат точно сега на разходка извън отделенията си, по двойки и по тройки, въпреки ранния час и студа. Червените, които се мъчеха да поглеждат отвисоко всяка срещната освен други Червени, Зелените и Жълтите — надпреварващи се за короната по перчене, и Кафявите, напъващи се с всички сили да надминат и двете. Няколко Бели, почти до една без Стражници, се мъчеха да опазят фасадата си на хладно благоразумие, докато в същото време преплитаха крака. Тъкмо се скриваше някоя групичка и след минута цъфваше нова, тъй че Мейдани трябваше да говори толкова по доклада си, колкото и за риболовното право.

Най-лошото бе, че на два пъти Сивите й се усмихваха като от облекчение, че виждат други от своята Аджа, и щяха да тръгнат с тях, ако Юкири не беше поклатила глава. Което я ядоса безкрайно, тъй като даваше на всички срещнали я да разберат, че си има особена причина да е насаме с Мейдани. Дори Черната Аджа да не забележеше, а Светлината дано да дадеше да не забележат, напоследък твърде много Сестри шпионираха другите Аджи и въпреки Трите клетви приказките, които разнасяха, някак набъбваха с разнасянето. След като Елайда явно се мъчеше да вкара Аджите в правия път с груба сила, тия приказки много често водеха до наказания, а най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да се престориш, че си решила да го изтърпиш по свои си, лични причини. Юкири вече бе изтърпяла едно такова наказание и не изпитваше никакво желание да загуби пак няколко дни в търкане на подове, особено след като имаше в паницата си повече, отколкото можеше да изяде. А да приемеш алтернативата, едно частно гостуване на Силвиана, не беше по-добро, въпреки че пестеше време. Елайда като че ли бе освирепяла още повече, откакто започна да привиква Силвиана, за да й наложела уж насаме „наказанията“ си. Цялата Кула бръмчеше от това.

Колкото и да мразеше Юкири да си го признае, всичко това я караше много да внимава как гледа другите Сестри. Погледнеш ли ги дълго, ще помислят, че ти самата шпионираш. Отместиш ли бързо поглед — изглеждаш потайна, със същия резултат. Въпреки това не можа да устои да изгледа двойката Жълти, които се плъзгаха по коридора като кралици в личния си палат.

Мургавият набит Стражник, следващ ги на достатъчно разстояние, за да им осигури интимност, трябваше да беше на Притале Нербайджан, зеленоока жена, на която природата общо взето бе спестила обичайния дълъг салдейски нос, тъй като Атуан Ларисет нямаше Стражник. Юкири знаеше малко за Притале, но май трябваше да понаучи повече, след като я видя в задушевен разговор с Атуан. В сивата си, на жълти ивици рокля с високо деколте и със шала си с копринени ресни, тарабонката беше смайваща. Тъмната й коса, на тънки, вързани с цветни панделки плитки, стигащи до раменете, ограждаше лице, което изглеждаше някак съвършено, без да е красиво. При това беше доста скромна, доколкото е възможно за Жълта. Ала беше жената, която Мейдани и останалите се опитваха да проучат, без да ги забележат. Жената, чието име се бояха да произнесат на глас, освен зад силни прегради. Атуан Ларисет беше едната от само трите Черни сестри, за които знаеше Талене. Така се организираха те — три жени, които се знаят, три жени, които образуват едно „сърце“, и всяка от тях знае по още една, която другите две не знаят. Атуан беше „едната в повече“ на Талене, тъй че имаше надежда с нея да са други две.

Малко преди двете да се скрият зад ъгъла, Атуан погледна небрежно към спиралния коридор. Погледът й само забърса покрай Юкири, но и това бе достатъчно сърцето й да подскочи до гърлото. Тя продължи да върви, като с усилие задържа лицето си спокойно, и рисковано хвърли на свой ред поглед, щом стигна пресечката. Атуан и Притале вече се бяха отдалечили по коридора, на път към външния кръг. Стражникът крачеше след тях, но никой не поглеждаше назад. Притале клатеше глава. На нещо, което й говореше Атуан? Беше твърде далече, та Юкири да може да чуе нещо повече от тихото чаткане на ботушите на мургавия Стражник по плочките на пода. Не, само един поглед беше. Разбира се. Забърза, за да се скрие, ако някоя от тях реши да погледне през рамо, и дълго издиша — не беше и усетила, че е затаила дъх. Мейдани направи същото, свила рамене.

„Странно, как ни прихваща“ — помисли Юкири и изправи рамене.

Когато за пръв път разбраха, че Талене е Мраколюбка, Талене беше заслонена пленничка. „Още ни побиват тръпки от нея“, призна си тя. Не че от това, което й направиха, за да я принудят да признае, не бяха треперили, но когато научиха истината, направо ги втресе. Сега Талене беше овързана по-здраво от Мейдани, пазеха я по-изкъсо, въпреки че привидно ходеше на свобода — да се задържи в плен една Заседателка, без никой да забележи, беше извън възможностите дори на Серин — и как напираше сега горкичката да им предаде всяка трошица, която знаеше или дори подозираше, с надеждата, че така може да си спаси живота. Не че имаше някакъв избор. Едва ли точно тя можеше да събуди страх. Колкото до останалите…

Певара отначало много упорито настояваше, че Талене е сбъркала за Галина Казбан, и гневът й продължи цял ден, докато най-сетне не се убеди, че Червената сестра всъщност е Черна. Още приказваше как щяла да удуши Галина със собствените си ръце. Юкири изтръпна, когато бе назована Темайле Киндероуд. Щом имаше Мраколюбки в Кулата, съвсем логично беше между тях да има и Сиви, макар че може би помогна неприязънта й към Темайле. Тя запази хладнокръвие и когато направи сметките и разбра, че Темайле е напуснала Кулата по същото време, когато бяха убити три Сестри. Това добави още имена на заподозрени, Сестри, които също си бяха заминали тогава, но Галина, Темайле и другите бяха извън Кулата, недосегаеми за момента, а и само за двете можеше да се докаже, че са Мраколюбки.

А Атуан беше ей там, несъмнено Черна Аджа, вървеше си на свобода, необвързана от Трите клетви. И докато Дезине не уредеше да бъде разпитана тайно — трудна работа дори за Заседателка от Аджата на Атуан, защото трябваше да е тайно от всички — дотогава единственото, което можеха да сторят, бе да наблюдават. Далечно и много грижливо прикрито наблюдение. Все едно да живееш с червена пепелянка, без да знаеш кога ще се озовеш очи в очи с нея, без да знаеш кога може да те ухапе. Като да живееш в леговище на червени пепелянки и да можеш да виждаш само една.

Изведнъж Юкири забеляза, че широкият извит коридор е пуст, докъдето стига погледът й, а щом се озърна назад, видя само Леонин. Кулата все едно беше празна, освен тях тримата. Нищо пред очите й не се движеше, освен мигащите пламъци на светилниците. Тишина.

Мейдани се сепна.

— Простете, Заседателко. Това, че я видях, ме стъписа. Докъде стигнах? О, да. Разбирам, че Целестин и Анарид се опитват да разкрият приятелките й между Жълтите. — Целестин и Анарид бяха заговорнички с Мейдани, и двете Жълти. Имаше по две от всяка Аджа — освен Червената и Синята естествено, — което се бе оказало много полезно. — Боя се, че това няма да помогне особено. Тя има широк кръг от приятелки, или по-точно имаше преди… да възникне сегашната ситуация между Аджите. — В гласа й се прокрадна нотчица на задоволство, колкото и гладко да си остана лицето й; все още си беше бунтовничка, въпреки притурената клетва. — Разследването на всички ще е трудно, ако не и невъзможно.

— Забрави я за малко. — Голямо усилие й струваше да не почне да върти глава, та да погледне навсякъде едновременно. Един гоблен с големи бели цветове леко се размърда и тя се поколеба, докато не се увери, че е само полъх, а не са ратаи, слизащи от слугинската рампа. Така и не можеше да си припомни къде се намираха в момента. Новата й тема беше по своему точно толкова опасна, колкото и обсъждането на Атуан. — Снощи си спомних, че си била новачка с Елайда, при това сте били близки приятелки, доколкото знам. Не би било зле да подновиш това приятелство.

— Това беше преди доста години — сковано отвърна по-високата жена, надигна шала си до раменете и се загърна в него, сякаш изведнъж й стана студено. — Елайда съвсем основателно го прекрати, когато я издигнаха в Посветена. Можеше да я обвинят във фаворизиране, ако бях в клас, който са й дали да обучава.

— Толкова по-добре, че не си била фаворитка — сухо каза Юкири. Сегашната свирепост на Елайда си имаше прецедент. Преди да отпраши за Андор преди години, беше разбутала фаворитките си толкова силно, че Сестрите трябваше да направят доста стъпчици, докато се спрат. Сюан Санче бе една от тях, странно да си го спомни човек, макар че на Сюан така и не й се беше наложило да се избавя от норми, на които не отговаря. Странно и тъжно. — Все едно, ще направиш всичко, което е по силите ти, за да подновиш приятелството.

Мейдани направи двайсетина крачки по коридора, като отваряше и затваряше уста, наместваше и донаместваше шала си, помръдваше с рамене, сякаш се мъчеше да отпъди конска муха и поглеждаше накъде ли не, само не и към Юкири. Как изобщо можеше тази жена да действа като Сива, при толкова слаб самоконтрол?

— Опитах се — рече тя най-сетне задъхано. Още отбягваше очите на Юкири. — Няколко пъти. Пазителката… Алвиарин все ме пъдеше. Амирлин е заета, има посещение, трябва да си отдъхне. Все се намираше някакво извинение. Мисля, че Елайда просто не иска да поднови приятелство, което е зарязала преди повече от трийсет години.

Така. Значи бунтовничките също помнеха това приятелство. И как ли бяха смятали да го използват? За шпиониране, най-вероятно. Трябваше да разбере как Мейдани е трябвало да предава онова, което научи. Тъй или иначе, бунтовничките й бяха осигурили средство и Юкири смяташе да го използва.

— Алвиарин се махна от пътя ти. Напуснала е Кулата вчера, или може би онзи ден. Никой не е сигурен кога точно. Но слугинчетата твърдят, че си е взела допълнителни дрехи, тъй че едва ли ще се върне поне през следващите няколко дни.

— Че закъде ли е тръгнала в такова време? — Мейдани се намръщи. — Снегът вали от вчера заранта, а се канеше още от онзи ден.

Юкири спря и с две ръце извърна другата жена с лице към себе си.

— Единственото, което трябва да те интересува, Мейдани, е, че я няма! — Вярно, къде ли беше тръгнала наистина Алвиарин в това време? — Пътят ти към Елайда е чист и ти ще тръгнеш по него. И ще гледаш изкъсо дали някоя би могла да чете документите на Елайда. Само гледай някой да не забележи, че гледаш. — Талене твърдеше, че Черната Аджа знаела всичко, което излизало от кабинета на Амирлин, още преди да е оповестено, и след като искаха да разберат как става това, трябваше им някоя близо до Елайда. Разбира се, Алвиарин виждаше всичко преди Елайда да го подпише и се беше домогнала до повече власт, отколкото която и да било Пазителка в историята, но това все пак не беше основание да я обвинят, че е Мраколюбка. Нито да не я обвинят. И нейното минало беше проучено. — Наблюдавай и Алвиарин, колкото можеш, но важното са документите на Елайда.

Мейдани въздъхна и кимна с неохота. Длъжна беше да се подчини, но разбираше и допълнителната опасност, в която щеше да нагази, ако Алвиарин се окажеше Мраколюбка. Че то и самата Елайда можеше да се окаже Мраколюбка, каквото и да настояваха Серин и Певара. Мраколюбка — Амирлински трон. Е, това ако не ти направи сърцето на туршия — здраве му кажи.

— Юкири! — извика женски глас зад тях.

Една Заседателка в Съвета на Кулата не подскача като стресната коза, щом чуе името си, ала Юкири го направи. Ако не се беше задържала за Мейдани, сигурно щеше и да падне, но сега двете се олюляха като подпийнали селянчета по жътвен танц.

Съвзела се, Юкири придърпа шала си, навъси се и въсенето й не намаля, щом видя кой тича към нея. Сеайне уж трябваше да си стои в покоите, с толкова Бели сестри около нея, колкото можеше да уреди, когато не беше с Юкири или с някоя от останалите Заседателки, знаещи за Талене и Черната Аджа, но ето ти я, че припка по коридора само с Бернаил Гелбарн, трътлестата тарабонка, и с още една от гаргите на Мейдани за компания. Леонин отстъпи встрани и кимна официално на Сеайне, като се чукна с пръсти по сърцето. Мейдани и Бернаил бяха толкова тъпи, че и усмивчици си размениха. Приятелки бяха, но трябваше да си опичат ума, след като не знаеха кого може да срещнат.

Юкири нямаше настроение за усмивчици.

— На чист въздух ли сме излезли, Сеайне? — рязко попита тя. — Серин няма да е доволна, като й кажа. Никак няма да е доволна. И не съм доволна, Сеайне.

Мейдани каза „ах“, а главичката на Бернаил трепна и многобройните мъниста по плитчиците й дръннаха едно в друго. Двечките се захванаха да оглеждат много съсредоточено един гоблен, който уж показваше смиряването на кралица Рианон, и въпреки гладките им личица си личеше, че им се иска да са навсякъде другаде, но не и тук. В техните очи Заседателните уж трябваше да са равни. То така си и беше. Обикновено. Донякъде. Леонин едва ли бе успял да чуе и думица, но можеше да усети настроението на Мейдани, естествено, и отстъпи крачка назад. Без да изпуска от поглед коридора, естествено. Добър мъж. Умник.

Сеайне поне намери достатъчно благоразумие да се направи на сконфузена. Заоправя несъзнателно роклята си, покрита със снежна бродерия по пешовете и през корсажа, но почти моментално ръцете й стиснаха шала и веждите й се смъкнаха упорито. Опърничава си беше Сеайне, още когато дойде в Кулата, щерка на някакъв майстор на мебели от Люгард, уговорила баща си да плати пътя за нея и майка й. Превоз за две нагоре по реката и само за една надолу. Опърничава и самоуверена. И често толкова сляпа за света около нея, колкото всяка Кафява. Белите често бяха такива, само логика и никакъв здрав разум.

— Няма нужда да се крия от Черната Аджа, Юкири — рече тя. Юкири потръпна. Глупава жена — да споменава за Черната ей тъй, на открито. Коридорът все още беше пуст в двете посоки, чак докъдето извивката му позволяваше да се види, но невниманието водеше до още по-голямо невнимание. Тя самата можеше да е упорита, когато потрябва, но поне проявяваше повече разум от една гъска за това къде и кога. Отвори уста да даде на Сеайне трошица ум, трошичка, колкото да я задави, но другата жена избухна преди да е успяла да заговори.

— Серин ми каза, че мога да те намеря. — Сеайне стисна уста и на бузите й избиха червени петънца от това, че е помолила за разрешение, или защото е трябвало да помоли. Разбираемо беше, естествено, предвид сегашното й положение. Просто беше безмозъчно да не го приема. — Трябва да поговоря с теб насаме, Юкири. За втората загадка.

За миг Юкири се почувства толкова объркана, колкото изглеждаха Мейдани и Бернаил. Можеха да се правят, че не чуват, но не си бяха запушили ушите, нали? Втора загадка? Какво имаше предвид Сеайне? Освен ако… Възможно ли беше да има предвид същото, което бе тласнало самата Юкири да тръгне да издирва Черната Аджа? Чуденето защо главите на Аджите се срещат тайно беше изгубило неотложността си в сравнение с намирането на Мраколюбките между Сестрите.

— Добре, Сеайне — каза Юкири по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Мейдани, отведи Леонин по коридора докъдето можете да ме виждате със Сеайне. И си отваряйте очите за всеки, който иде насам. Бернаил, ти също, в другата посока. — Тръгнаха преди да е свършила и когато се отдалечиха достатъчно, тя насочи вниманието си към Сеайне. — Е?

За нейна изненада сиянието на сайдар изригна около Бялата и тя изплете около двете преграда срещу подслушване. Всяка можеше да види този толкова ясен знак, че си шептят тайни. Дано поне да беше важно.

— Помисли логично. — Гласът на Сеайне беше спокоен, но ръцете й продължаваха да стискат шала, свити в юмруци. Изпънала се беше толкова, че чак се извиси над Юкири, макар да не надвишаваше много средния ръст. — Мина повече от месец, почти два станаха, откакто Елайда дойде при мен, и близо две недели, откакто Певара потърси двете ни. Ако Черната Аджа знаеше за мен, досега щях да съм мъртва. Двете с Певара щяхме да сме мъртви още преди вие с Дезине и Серин да сте дошли при нас. Следователно те не знаят. За никоя от нас. Признавам, че отначало се бях уплашила, но вече се владея. Никаква причина няма останалите да се опитвате да се държите с мен като с новачка — малко зной в гласа, — и безмозъчна при това.

— Ще трябва да си поговориш със Серин — отвърна й рязко Юкири. Серин беше поела командата от самото начало — след четирийсет години в Съвета за Кафявите, Серин много я биваше в поемането на команди — и Юкири нямаше никакво намерение да й се противопоставя, освен ако не се наложеше, не и без привилегията на Заседателка, на която трудно можеше да се осланя при сегашните обстоятелства. Все едно да се мъчиш да задържиш срутваща се канара. Ако Серин бъдеше убедена, Певара и Дезине щяха да склонят, а и тя самата едва ли щеше да попречи. — Е, и каква е тази „втора тайна“? Наистина ли смяташ, че главите на Аджите се сбират?

Лицето на Сеайне доби мулешко изражение. Юкири очакваше едва ли не ушите й да клепнат назад. После въздъхна.

— Главата на твоята Аджа има ли пръст в избора на Андая за Съвета? Повече, от обичайното, имам предвид?

— Има — отвърна предпазливо Юкири. Всички бяха сигурни, че Андая ще влезе в Съвета един ден, да речем, след още четирийсет или петдесет години, но Серанча само дето не я помаза, след като обичайният ред беше обсъждане, докато не се стигне до пълно единодушие за две или три кандидатки, след което — тайно гласуване. Това обаче си беше работа на Аджата, тайна като името на Серанча и титлата й.

— Знаех си. — Сеайне закима възбудено, нещо неприсъщо за нрава й. — Серин казва, че Джуйлайн е била избрана за Кафявите, това явно не е характерно за тях, а Дезине твърди същото за Суана, въпреки че се колебаеше да каже каквото и да било. Мисля, че самата Суана може да е глава на Жълтите. Във всеки случай тя беше Заседателка четирийсет години преди, а знаеш, че не е обичайно да станеш глава, след като си била Заседателка толкова дълго. А пък Феране отстъпи за Белите само преди десет години; никоя не е влизала отново в Съвета толкова скоро. А на всичко отгоре Талене казва, че Зелените предлагат имена и тяхната капитан-генералша избира една, но Аделорна избра Рина без предлагане.

Юкири едва потисна гримасата си, само на косъм. Всички си имаха своите подозрения кои оглавяват другите Аджи, инак преди всичко никоя нямаше да забележи събиранията им, но да изречеш на глас тези имена в най-добрия случай се смяташе за проява на грубост. Всяка, освен Заседателка, можеше да си изпроси наказание с това. Разбира се, двете със Сеайне знаеха, що се отнася до Аделорна. В усилието да си спечели разположението им, Талене им бе изляла всички тайни на Зелената, без да я питат. Това беше смутило всички — освен самата Талене. То най-малкото обясняваше защо Зелените изпаднаха в такъв бяс, когато Аделорна бе наложена с брезови пръчки. Все пак „капитан-генералша“ си беше тъпа титла, нищо че бяха Бойна Аджа. „Главна чиновница“ поне наистина описваше това, което върши Серанча. Един вид.

Напред по коридора Мейдани и Стражникът й бяха застанали на самата извивка и привидно си говореха кротко. Но непрекъснато се редуваха да поглеждат още по-напред по извивката. От другата страна Бернаил също бе застанала на ръба на полезрението. Главата й непрекъснато се полюшваше, докато се мъчеше да наблюдава Юкири и Сеайне и в същото време да държи под око всеки, който можеше да се приближи. Това, че пристъпваше нервно от крак на крак, също щеше да привлече внимание, но напоследък Сестра, отдалечила се сама от сектора на собствената си Аджа, просто си търсеше белята, и тя го знаеше. Този разговор трябваше да приключи бързо.

Юкири вдигна пръст.

— Пет Аджи трябваше да изберат нови Заседателки, след като жените, с които разполагаха в Съвета, се присъединиха към бунтовничките. — Сеайне кимна, а Юкири вдигна втори пръст. — Всяка от тези Аджи избра за Заседателка жена, която не беше… логичният… избор. — Сеайне кимна отново. Трети пръст се лепна до първите два. — Кафявата трябваше да избере две нови Заседателки, но ти не спомена Шеван. Има ли нещо… — Юкири се усмихна лукаво — странно… около нея?

— Не. Според Серин Шеван е щяла да бъде вероятната й заместничка, когато реши да отстъпи, но…

— Сеайне, ако действително намекваш, че главите на Аджите са заговорничели кои да влязат в Съвета — а по-безумно хрумване не съм чувала никога! — ако точно това допускаш, защо ще избират пет случайни жени и една, която не е?

— Да, допускам го. След като ме държахте буквално под ключ, имах толкова време за мислене, че не знаех какво да правя с него. Джуйлайн, Рина и Андая ми го подсказаха, а Феране ми даде повод да го проверя. — Какво имаше предвид Сеайне с това, че Андая и другите две й го подсказали? О, разбира се: че Рина и Андая още не са достатъчно стари, за да влязат в Съвета. Виж как навикът да не се говори за възраст скоро се превръща в навик да не мислиш за нея.

— Две може да са били съвпадение — продължи Сеайне, — даже три, макар че това вече става съмнително, но пет вече си е шаблон. Освен Кафявите, Сините бяха единствената Аджа, от която две Заседателки са минали към бунтовничките. Може би си има причина да изберат една подходяща Сестра и една не, стига да мога да я открия. Но тук има шаблон, Юкири — загадка — и все едно дали ще прозвучи разумно или не, нещо ми подсказва, че трябва да се напънем да я решим преди да са дошли бунтовничките. Кара ме да се чувствам все едно, че някой си е сложил ръката на рамото ми, а като се обърна да погледна — няма никого.

Съмнителното преди всичко бе това, че главите на Аджите заговорничат. „Но пък — помисли Юкири — заговор между Заседателки съвсем не е невероятно нещо, нали и аз сега съм се забъркала в такъв“. А съществуваше и простичкият факт, че уж никой извън всяка Аджа не биваше да знае коя е главата на Аджата, но въпреки всички порядки самите глави на Аджи се знаеха.

— Щом има загадка — каза тя уморено, — имаш дълго време, за да я решиш. Бунтовничките не могат да оставят Муранди преди пролетта, каквото и да са разправяли на хората, а походът нагоре по реката ще отнеме месеци, ако изобщо задържат войската си толкова дълго. — Макар да не се съмняваше вече, че ще я задържат. — Връщайте се по стаите си, преди някоя да е забелязала преградата, и мисли за загадката си — добави тя свойски и положи ръка на ръкава на Сеайне. — Ще трябва да се примириш с това, че те наглеждаме, докато всички не се уверим, че си в безопасност.

Ако не беше Заседателка, изражението на Сеайне спокойно щеше да се нарече мрачно.

— Ще поговоря пак със Серин — отвърна тя, но сайдар около нея се стопи.

Юкири изгледа с натежало сърце как двете с Бернаил се събраха и се плъзнаха по извития коридор към отсека на Аджата си. Жалко, че бунтовничките не можеха да дойдат тук преди лятото. Това поне можеше да сплоти отново Аджите, та да не се принуждават Сестрите да се прокрадват така из Бялата кула. „Все едно да искаш крила да ти израстат“ — тъжно помисли тя.

Решена да не се поддава на мрачното настроение, тръгна да прибере Мейдани и Леонин. Чакаше я разследване на Черна сестра, а това разследване поне беше загадка, с която знаеше как да се справи.

* * *

Гавин ококори очи в тъмното, щом студът в плевника лъхна отново. Дебелите каменни стени на обора общо взето пазеха от най-големия мраз, но само от най-големия. Долу мърмореха сънени гласове. Не звучаха много възбудено. Той дръпна ръката си от лежащия до него меч и придърпа ръкавиците на ръцете си. Като всички останали Младоци, спеше с всяка дрипа, която можеше да си навлече. Сигурно просто беше време да разбуди някои от мъжете наоколо да сменят постовете, но самият той вече беше съвсем буден и се съмняваше, че ще може да заспи пак. Все едно, сънят му винаги беше на пресекулки, обезпокояван от мрачни сънища, обсебен от жената, която обичаше. Не знаеше къде е Егвийн, нито дали е жива. Нито дали можеше да му прости. Стана, отръска сеното от наметалото си и закопча колана с меча.

Докато се провираше между тъмните купчини мъже, спящи в сеното, леко поскърцване на ботуши по дървените дъски му подсказа, че някой се качва по стълбата на плевника. Появи се смътна фигура и спря да го изчака.

— Лорд Гавин? — каза тихо с дълбокия си глас Раджар, с неговия домански акцент, който така и не се беше променил след шестте години обучение в Тар Валон. Тътнещият глас на първия лейтенант винаги беше изненада, излизащ от този слабичък мъж, едва стигащ до рамото на Гавин. При все това в други времена Раджар със сигурност щеше вече да е Стражник. — Реших, че трябва да ви събудя. Току-що пристигна една Сестра, пеш. Пратеничка от Кулата. Търсеше командващата тук Сестра. Казах на Томил и брат му да я заведат в къщата на кмета.

Гавин въздъхна. Трябваше да си иде у дома, след като се върна при Тар Валон и разбра, че Младоците са пропъдени от града, вместо да се остави зимата да го заклещи тук. Особено след като беше сигурен, че Елайда иска да измрат. Сестра му Елейн рано или късно щеше да отиде в Кемлин, ако не беше там вече. Айез Седай със сигурност щяха да се погрижат щерката-наследница на Андор да стигне в Кемлин навреме и да си вземе трона, преди да го е заграбила някоя друга. Бялата кула едва ли щеше да се откаже от предимството с кралица, която е и Айез Седай. От друга страна, Елейн можеше и да е на път за Тар Валон, или пък точно в тоя момент да е в Бялата кула. Не знаеше колко се е забъркала със Сюан Санче или колко надълбоко — сестра му винаги скачаше във вира, без да е проверила дълбочината — но Елайда и Съветът на Кулата можеше да са поискали да я разпитат подробно, независимо дали е щерка-наследница, или кралица. Но беше сигурен, че не могат да я държат отговорна. Тя все още беше само една от Посветените. Това трябваше да си го повтаря често.

Най-новият проблем беше, че сега между него и Тар Валон се бе разположила войска. Най-малко двайсет и пет хиляди бойци от тази страна на река Еринин и, длъжен беше да го допусне, още толкова на западния бряг. Изглежда, подкрепяха онези Айез Седай, които Елайда наричаше бунтовнички. Та кой друг щеше да дръзне да обсади самия Тар Валон? Ала начинът, по който се бе появила тази войска, все едно че се материализира от нищото посред виелицата, стигаше, за да му настръхва все още кожата. Мълвата и тревожните сигнали винаги изпреварват една голяма въоръжена сила, тръгнала на поход. Винаги. Тази се бе появила като духове, в пълна тишина. Армията обаче си беше истинска като камък, тъй че той не можеше нито да влезе в Тар Валон, за да разбере дали Елейн е в Кулата, нито да продължи на юг. Всяка армия щеше да забележи триста придвижващи се мъже, а бунтовничките не хранеха особено добри чувства към Младоците. Дори да тръгнеше сам, пътуването зиме беше бавно и щеше да стигне до Кемлин за същото време, колкото ако изчакаше до пролетта. Нямаше надежда и да си плати за превоз на някой кораб. Обсадата щеше да затлачи речния трафик като в безнадеждно тресавище. Той самият беше затънал в безнадеждно тресавище.

А сега една Айез Седай беше дошла посред нощ. Това едва ли щеше да опрости нещата.

— Да видим какви новини е донесла — отвърна той и махна на Раджар да слизат.

Двайсетте коня и смъкнатите им седла покриваха почти всяка педя от тъмния обор, незает от двайсетината дойни крави на госпожа Милин, поради което двамата с Раджар трябваше да се провират, докато стигнат широките врати. Единствената топлина идеше от спящите животни. Двамата мъже, пазещи конете, бяха като тихи сенки, но Гавин усети как напрегнато изгледаха него и Раджар, докато излизаха в мразовитата нощ. Със сигурност знаеха за пратеничката и се чудеха какво става.

Небето беше чисто и бледата луна все пак хвърляше добра светлина. Селцето Дорлан блестеше от снега. Загърнати плътно в наметалата си, двамата загазиха мълчаливо в дълбокия до коляно сняг през селото по някогашния път за Тар Валон от един град, който бе престанал да съществува от стотици години. Сега никой не пътуваше в тази посока от Тар Валон, освен за да стигне до Дорлан, а през зимата нямаше за какво да се идва. По традиция селото осигуряваше сирене за Бялата кула и за никой друг. Малко селце, само петнайсет къщи от сив камък и с плочести покриви, покрай които преспите се трупаха чак до первазите на прозорците. Малко зад всяка къща се издигаха краварниците, сега освен с крави препълнени и с мъже и коне. Повечето в Тар Валон сигурно бяха забравили, че Дорлан изобщо съществува. Кой ти мисли откъде идва сиренето? Изглеждаше добро място за укритие. Досега.

Всички къщи в селото бяха тъмни, освен една. Светлината струеше през кепенците на няколко прозорци от жилището на господин Бърлоу, на горния етаж и на долния. Гарън Бърлоу имаше нещастието да притежава най-голямата къща в Дорлан, в добавка към това, че беше кмет.

Гавин изтупа снега от ботушите си на каменното стъпало и потропа с юмрук по дебелата врата. Никой не отвърна и след малко той вдигна резето и вкара Раджар.

Предната стая беше доста голяма за селска къща, с няколко високи шкафа, отрупани с калаени съдове и гледжосани грънци, и дълга лъскава маса, обградена със столове с високи гърбове. Всички газени лампи бяха запалени, екстравагантност през зимата, когато няколко лоени свещи щяха да стигнат, ала пламъците в огнището все още не правеха силно впечатление на буковите цепеници, както и на температурата в стаята. При все това двете Сестри, чиито стаи бяха на горния кат, бяха боси на голия дървен под, с припряно заметнати кожени наметала върху ленените нощници. Катерайн Алрудин и Тарна Хейр гледаха дребната жена в тъмна, на жълти ивици рокля за езда и наметало, подгизнали от снега до бедрата й. Стоеше колкото може по-близо до широкото огнище, грееше уморено ръцете си и трепереше. Пеш през снега едва ли беше взела разстоянието от Тар Валон за по-малко от два-три дни, а дори и Айез Седай рано или късно усещаха студа. Трябваше да е Сестрата, за която бе споменал Раджар, макар че в сравнение с другите две липсата на възраст едва се забелязваше у нея. В сравнение с другите две беше почти незабележима.

Отсъствието на кмета и жена му още повече затегна възела в стомаха на Гавин, макар че почти го беше очаквал. Сигурно им бяха наредили да се приберат, та Катерайн и Тарна да останат насаме с пратеничката. Което най-вероятно означаваше, че е глупак, като е поискал да чуе съобщението. Но това го знаеше още преди да излезе от обора.

— Лодкарят каза, че ще остане, където слязохме, докато не се вдигне обсадата — говореше с умора дребната жена, — но беше толкова изплашен, че вече сигурно е на левги надолу по реката. — Когато усети студа от вратата, се обърна и част от умората се изцеди от скулестото й лице. — Гавин Траканд — рече тя. — Имам заповеди за вас от Амирлинския трон, лорд Гавин.

— Заповеди ли? — каза Гавин, докато сваляше ръкавиците и ги затъкваше под колана си, за да спечели време. Този път поне грубата истина можеше да е от полза. — Защо ще ми праща заповеди Елайда? А и да ми праща, защо да съм длъжен да се подчинявам? Тя вече не разполага с мен, нито с Младоците. — Раджар беше заел почтителна поза пред Сестрите, с хванати зад гърба ръце, и сега погледна Гавин накриво. Нямаше да проговори, каквото и да кажеше Гавин, но Младоците не споделяха убежденията му. Айез Седай правеха каквото правеха и никой не можеше да знае защо го правят, докато някоя Сестра не реши да му каже. Младоците бяха посветили съдбата си на Бялата кула, от сърце и душа.

— Това може да почака, Наренвин — отсече Катерайн и придърпа наметалото си. Черната й коса се изсипа по раменете полуразрошена, сякаш я беше забърсала няколко пъти с гребена и се беше отказала. В нея се долавяше напрегнатост, която напомняше на Гавин за дебнеща жертва дива котка. Или може би пазеща се от клопки. Тя хвърли само един бегъл поглед към него и Раджар; нищо повече. — Имам спешна работа в Кулата. Кажи ми как да намеря това безименно рибарско селце. Все едно дали лодкарят ти ще е там, или не, ще намеря някой, който да ме прехвърли.

— И мен — вметна Тарна, стиснала упорито челюсти. Светлосините й очи бяха остри като копия. За разлика от косата на Катерайн, дългата светлоруса коса на Тарна беше толкова изрядна, сякаш слугиня я беше ресала, преди да слезе долу. Беше обаче също толкова напрегната, само по-сдържана. — И аз имам спешна причина да стигна до Кулата без повече бавене. — Кимна леко на Гавин, а на Раджар още по-леко, хладна като мрамора, от който сякаш бе изваяна. И все пак по-дружелюбно от физиономията, с която поглеждаше Катерайн и с която й се отвръщаше. Между двете жени винаги съществуваше някакво напрежение, макар да бяха от една и съща Аджа. Не се обичаха една друга, навярно дори се мразеха. При Айез Седай беше трудно да се съди за тези неща.

Гавин нямаше да съжали, ако видеше, че и двете си тръгват. Тарна беше пристигнала в Дорлан ден след появата на загадъчната армия, и както и да ги уреждаха тези неща помежду си Айез Седай, моментално разкара Лузония Коул от стаята й на горния кат, както и Коварла Балдийн от командването на единайсетте други Сестри, които вече бяха в селото. Човек можеше да я помисли за Зелена от начина, по който взимаше всичко в ръцете си, разпитваше другите Сестри за положението и грижливо оглеждаше всеки ден Младоците, сякаш си търсеше Стражници между тях. Това, че ги оглежда Червена, ги бе накарало да се озъртат притеснено. Още по-лошото бе, че Тарна с часове яздеше из околностите независимо от студа и снега — мъчеше се да намери някой местен, който да й покаже път към града покрай обсадителите. И рано или късно щеше да доведе съгледвачите им до Дорлан. Катерайн беше пристигнала едва вчера, побесняла от това, че пътят й до Тар Валон е запушен, и тутакси отне командата от Тарна, наред със стаята на Коварла. Не че използваше по същия начин властта си. Отбягваше другите Сестри, отказваше да каже защо е изчезнала при Думайски кладенци или къде е била. Но също беше огледала Младоците. С излъчване на жена, оглеждаща брадва, която си е наумила да използва, без да се притеснява колко кръв ще се пролее. Гавин нямаше да се изненада, ако се бе опитала да го накара да й отвори с бой път до мостовете за града. Всъщност по-щастлив щеше да е, ако ги видеше да си заминават. Но пък тогава, след като си отидеха, щеше да му се наложи да се оправя с Наренвин. И със заповедите на Елайда.

— Не е чак село, Катерайн — каза треперещата Сестра, — само три-четири схлупени рибарски къщурки, на цял ден път по суша надолу по реката. А оттук е още по-далече. — Надигна мокрите си поли и ги приближи към огъня. — Може и да намерим начин да пращаме съобщения в града, но вие двете сте нужни тук. Единственото, което спря Елайда да прати петдесет Сестри или повече, вместо само мен, беше трудността да се прекара дори само една лодчица по реката незабелязано, макар и на тъмно. Трябва да кажа, че бях изненадана, като разбрах, че изобщо има Сестри толкова близо до Тар Валон. При тези обстоятелства всяка Сестра, която е извън града, трябва да…

Тарна вдигна ръка и я прекъсна.

— Елайда не може дори да знае, че съм тук. — Катерайн затвори уста и се намръщи, вдигнала брадичка, но остави другата Червена да продължи. — Какви бяха заповедите й относно Сестрите в Дорлан, Наренвин? — Раджар се зае да оглежда усърдно дъските на пода пред ботушите си. Беше се сражавал в битки, без да му мигне окото, но само глупак можеше да иска да се навърта около спорещи Айез Седай.

Ниската жена се засуети още малко с полите си.

— Заповяда ми се да поема командата над Сестрите, които заваря тук — отвърна тя сковано, — и да направя каквото мога. — Въздъхна и пусна полите си, макар и неохотно. — Сестрите, които заваря тук под водачеството на Коварла. Но, разбира се…

Този път я прекъсна Катерайн.

— Никога не съм била под водачеството на Коварла, Наренвин, тъй че тия заповеди не ме засягат. Утре заран ще тръгна да ги намеря тези три-четири къщурки.

— Но…

— Достатъчно, Наренвин — рече с леден глас Катерайн. — Можеш да си уреждаш нещата с Коварла. — После изгледа посестримата си по Аджа. — Мисля, че можеш да ме придружиш, Тарна. В една рибарска лодка трябва да се намери място и за двете ни.

Тарна съвсем леко сведе глава, вероятно в знак на благодарност.

Приключили, двете Червени надигнаха дългите си наметала и се плъзнаха към вратата навътре в къщата. Наренвин ги изгледа сърдито в гръб и насочи вниманието си към Гавин. Лицето й се отпусна в подобие на спокойна маска.

— Имате ли вест от сестра ми? — попита той преди да си е отворила устата. — Знаете ли къде е?

Жената наистина беше уморена. Примига и той почти забеляза как оформя в главата си отговор, който няма да му каже нищо.

Тарна спря на средата на пътя си до вратата, обърна се и каза:

— Елейн беше с бунтовничките, когато я видях последния път. — Всички глави се извърнаха към нея. — Но сестра ти не я чака наказание — продължи спокойно тя, — тъй че избий си го това от ума. Една Посветена не може да избира на кои Сестри да се подчини. Давам ти думата си; според закона не може да получи тежко наказание. — Все едно не забелязваше замръзналия поглед на Катерайн или опулените очи на Наренвин.

— Трябваше да ми го кажете! — избухна Гавин. Никой не говореше грубо с Айез Седай, или във всеки случай не повтаряше, но му беше писнало. Другите две от какво се изненадаха — че Тарна знае отговора, или че му го каза? — Какво имате предвид с „не тежко наказание“?

Светлокосата сестра се изсмя късо.

— Едва ли мога да обещая, че няма да изтърпи няколко камшика, ако продължава да не внимава как стъпва. Елейн все пак е само Посветена, не е Айез Седай. Но точно това я предпазва от по-големи неприятности, ако е подведена от Сестра. А ти не си питал. Освен това тя няма нужда от спасяване, дори да можеш да го уредиш. Тя е с Айез Седай. Сега знаеш толкова, колкото мога да ти кажа за нея, а аз ще се опитам да поспя няколко часа, преди да е съмнало. Ще те оставя на Наренвин.

Катерайн я изгледа, без да промени изражението си и с една мигла, жена от лед с очи на дива котка, но после и тя излезе от стаята толкова бързо, че наметалото й се развя зад гърба.

— Тарна е права — рече Наренвин, след като вратата се затвори. Покрай другите две, айезседайската строгост и загадъчност не изпъкваше кой знае колко у дребната жена, но сега, сама, се справяше много по-добре. — Елейн е привързана към Бялата кула. Както и ти, въпреки всичките ти приказки за непритежание. Историята на Андор ви привързва към Кулата.

— Всички Младоци сме привързани към Кулата по свой избор, Наренвин Седай — каза Раджар и присви почтително коляно. Погледът на Наренвин остана върху Гавин.

Той въздъхна. Младоците наистина бяха привързани към Бялата кула. Никой никога нямаше да забрави, че се бяха сражавали, в самата Кула, за да спрат спасяването на свалената Амирлин. За добро или зло, разказът за това щеше да ги следва до гроба. Той самият също беше белязан с това, както и със собствените си тайни. След цялото онова кръвопролитие тъкмо той бе човекът, който позволи Сюан Санче да излезе на свобода. Но още по-важното бе, че Елейн го обвързваше с Бялата кула, както и Егвийн ал-Вийр, и той не знаеше кое от двете е затегнало по-здраво възела, обичта към сестра му или любовта на сърцето му. Да изостави едно от тези неща бе равносилно да изостави и трите, а докато дишаше, не можеше да изостави Елейн или Егвийн.

— Имате думата ми, че ще направя всичко, което мога — отвърна той уморено. — Какво иска от мен Елайда?

* * *

Небето над Кемлин беше чисто, с вдигналото се до върха на дневната си дъга обедно слънце, като бледо златисто кълбо. Хвърляше ярка светлина над бялата завивка, покрила околността, ала не топлеше. Все пак времето бе по-топло, отколкото Даврам Башийр щеше да очаква в родната си Салдеа, макар да не съжаляваше за кожата от бялка, с която бе подплатено новото му наметало. Във всеки случай беше достатъчно студено, та дъхът му да заскрежи гъстите му мустаци с повече бяло, отколкото годините бяха насложили по тях. Нагазил в дълбокия до глезените сняг сред голите дървета на едно възвишение, може би на левга северно от Кемлин, той държеше пред окото си стегнат със златни пръстени далекоглед и оглеждаше дейността по ниския терен на около миля южно от него. Бързач го подбутна нетърпеливо с нос отзад по рамото, но той не обърна внимание на дорестия. Бързач не обичаше да стои на място, но понякога ти се налага, все едно харесва ли ти, или не.

Там долу сред редките дървета се вдигаше голям стан. По протежение на пътя за Тар Валон войниците разтоварваха фургоните на обоза, копаеха нужници, вдигаха шатри и строяха навеси от храсти и клони, пръснати безразборно и с различна големина, като всеки лорд и всяка лейди държаха хората си струпани край себе си. Очакваха да се задържат дълго време на място. По коневръзите и размерите на лагера той прецени, че трябва да са около пет хиляди души, с двеста повече или по-малко — бойците; стреларите, налбантите, оръжейниците, перачките, коларите и всички други обичайни спътници на войската сигурно бяха два пъти по толкова и както обикновено си правеха стана най-отвън. Повечето такива хора си губеха времето да зяпат към хълма, на който стоеше Башийр, вместо да си вършат работата. Тук-там по някой войник също вдигаше глава, за да хвърли поглед към склона, но бързо го скастряха отново да се хваща на работа. Благородниците и офицерите, обикалящи на коне из стана, изобщо не се озъртаха на север, доколкото можеше да види Башийр. Една земна гънка ги скриваше от града, макар че от своя хълм той можеше да открои прошарените му със сребристо сиви стени. Градът, разбира се, знаеше, че са тук; тази заран сами бяха известили идването си с тръби и знамена тъй, че да бъдат видени от стените, но далече от обхвата на дългите лъкове.

Обсадата на един град, укрепен с високи здрави стени, които се изпъваха на повече от шест левги околовръст, не беше лесна работа, а в този случай се усложняваше и от Долен Кемлин, лабиринт от тухлени и каменни къщи и дюкяни, складове със слепи стени и дълги пазарища, разположен извън крепостните стени. Вдигнати бяха обаче още седем подобни на този лагери, пръснати около града по места, където можеха, да покрият всеки път, всяка порта, можеща да осигури по-сериозно излизане на войска. Бяха разпратили патрули и наблюдатели, промъкващи се из вече опразнените сгради на Долен Кемлин. Малки отряди сигурно щяха да могат да се промъкнат в града, може би с няколко товарни животни нощем, но недостатъчно, за да изхранят един от най-големите градове на света. Гладът и морът слагаше по-често край на обсадите, отколкото мечовете и обсадните машини. Единственият въпрос беше кого ще уморят първо — обсадените или обсаждащите.

На пръв поглед планът като че ли беше много добре замислен от някого, но това, което го смущаваше, бяха знамената долу в лагера. Далекогледът беше силен, изработен от един кайриенец, Товийр. Беше му го подарил Ранд ал-Тор и с него той можеше да види повечето знамена, щом вятърът ги изпънеше. Достатъчно добре познаваше андорската хералдика, за да отличи сред тях Дъбът и секирата на Давлин Арман и Петте звезди на Дерила Ренед, и на още няколко дребни благородници, които поддържаха претенциите на Неан Араун за Лъвския трон и Короната на розата на Андор. Но се мяркаше и защрихованият знак на Червената стена на Джайлин Маран, и двата Бели леопарда на Карлис Анкерин, и златната Крилата ръка на Ерам Талкенд. Според всички сведения те се бяха врекли на съперничката на Неан, Еления Саранд. Да видиш тях с другите беше все едно да видиш вълци с вълкодави да ядат заедно мръвки. С отворено буре с хубаво вино в добавка.

Други две знамена, обшити със злато и поне два пъти по-големи от останалите, също се открояваха, въпреки че и двете бяха твърде тежки, за да може слабият вятър да ги развее. Блестяха с блясъка на тежка коприна. Той обаче ги беше видял достатъчно ясно преди, докато знаменосците яздеха по възвишението, скриващо стана им, и те плющяха изпънати. Едното беше Лъвът на Андор, бял на червено поле, същият, който се вееше по високите кръгли кули, осеяли градските стени. И в двата случая това представляваше декларация на нечие право върху трона и короната. Второто голямо знаме провъзгласяваше името на жената, изявила претенцията си срещу Елейн Траканд. Четири сребърни луни на поле от тъмносиньо, гербът на дома Марн. Всичко това в подкрепа на Аримила Марн? Само допреди месец тя щеше да се радва, ако някой друг освен собствения й Дом или онзи малоумник Нейсин Керен й предложи хляб и постеля!

— Не ни обръщат внимание — изръмжа Баел. — Мога да ги прекърша до залез слънце и да не оставя нито един жив до другия ден, и въпреки това не ни обръщат внимание.

Башийр погледна настрани към айилеца. Настрани и нагоре. Баел стърчеше с цяла стъпка над него. Само сивите му очи и ивица потъмняла от слънцето кожа се виждаха над черното було, стегнато през лицето му. Башийр се надяваше, че с това було сега само пази устата и носа си от студа. Носеше наръча си къси копия и малкия, обшит с бича кожа кръгъл щит, прибран в калъф лък на гърба и колчан на бедрото, но важно беше само булото. Не беше моментът сега айилецът да почне да избива. На двайсет стъпки по-надолу към стана други трийсетина айилци бяха наклякали, стиснали небрежно оръжията си. Един на всеки трима беше с оголено лице, тъй че сигурно беше заради студа. С айилците обаче човек никога не можеше да е сигурен.

Башийр набързо обмисли няколкото възможни подхода и реши да заложи на по-безгрижния тон.

— Елейн Траканд няма да го хареса, Баел, а ако случайно си забравил какво значи да си млад, това значи, че и Ранд ал-Тор няма да го одобри.

Баел изпръхтя кисело.

— Мелайне ми предаде думите на Елейн Траканд. Не трябва да правим нищо за нея. Глупаво е. Когато срещу теб излезе враг, използваш всеки, който иска да играе Танца на копията на твоя страна. Нима играят на война така, както играят Играта си на Домове?

— Ние сме чужденци, Баел. В Андор това е от значение.

Високият айилец отново изпръхтя.

Май нямаше смисъл да му се обяснява замесената тук политика. Външната помощ можеше да струва на Елейн това, което се опитваше да спечели, и враговете й го знаеха, и знаеха, че тя го знае, така че не се бояха от Башийр или Баел, нито от Легиона на Дракона, каквато и да бе четта им. Всъщност въпреки обсадата двете страни щяха да положат неимоверни усилия, за да избегнат решително сражение. Беше война, но война на маневриране и на дребни сблъсъци, докато някой не направи погрешна стъпка, и победителят щеше да е този, който запази непоклатима позиция или принуди другия да направи нещо незащитимо. Баел вероятно щеше да го приеме като не по-различно от Даес Дай-мар. Честно казано, Башийр също виждаше голяма прилика между двете. С Погибелта на прага, Салдеа не можеше да си позволи спорове за трона. Тираните можеха да се понесат, а Погибелта скоро убиваше глупавите и алчните, но дори една такава странна гражданска война щеше да позволи на Погибелта да убие Салдеа.

Той отново се зае да оглежда лагера през далекогледа. Мъчеше се да отгатне как една пълна глупачка като Аримила Марн е могла да спечели подкрепата на Неан Араун и Еления Саранд. Тия двете бяха алчни и амбициозни, всяка от тях бе напълно убедена в собственото си право върху трона, и доколкото той разбираше заплетената мрежа, използвана от андорците да решават такива неща, всяка от тях имаше по-основателни претенции от Аримила. Вълци и вълкодави тук не играеха. Тук по-скоро имаше вълци, решили да тръгнат по прищявката на пале. Може би Елейн знаеше причината, но тя рядко разменяше дори бележки с него, кратки и несъдържателни. Твърде голям бе рискът някой да научи за това и да си помисли, че заговорничи с него. Наистина, съвсем като в Играта на Домове си беше.

— Някой ще танцува копията май — каза Баел и Башийр сниши златообкованата тръба, да види какво му сочи айилецът.

Дни наред се беше изливал потокът бежанци от града в навечерието на обсадата, но някои го бяха напуснали твърде късно. По средата на пътя за Тар Валон, точно в края на Долен Кемлин, бяха спрели няколко покрити с платнища фургона, обкръжени от петдесетина войници под синьо-бяло знаме, на което като че ли се виждаше бягаща мечка или някаква порода едро псе, щом вятърът го развееше. Отчаяните хорица се бяха струпали от едната страна, загърнали се боязливо в грубите си наметала, мъжете свели глави, децата — стиснали полите на жените. Някои от конниците бяха слезли, за да разровят из фургоните; снегът наоколо вече се бе покрил със сандъци, кутии и дори вързопи с дрехи. Сигурно търсеха пари или пиене, макар че всяка по-ценна вещ също щеше да се озове в нечии дисаги. Скоро някой щеше да разпрегне фургоните или може би просто щяха да ги откарат. Фургоните и конете винаги са от полза за една армия, а странните правила на тази толкова странна андорска гражданска война явно не предлагаха кой знае каква защита за хората, озовали се на погрешната страна в неподходящ момент. Но градските порти се разтваряха бавно и скоро зевът стана достатъчно широк, за да се излеят в галоп през високата арка облечените в червени палта пиконосци; светлината на слънцето заблестя по върхове на пики, по брони и шлемове, а пътят между дългите пусти пазарища заехтя от тътена на копитата. Излизаха гвардейците на Кралицата. При това съвсем достатъчно. Башийр измести далекогледа си към фургоните.

Офицерът под знамето с мечката, стига да беше мечка, вече си беше направил сметката. Петдесетима срещу двеста бе крайно неизгодно съотношение, при това само с няколко фургона в залог. Слезлите от конете си мъже бързо се метнаха на седлата и когато препуснаха на север, синьо-бялото знаме се изпъна на пръта си. Повечето хора, струпани край пътя, зяпнаха бягащите войници объркано, но неколцина веднага се разтичаха да си приберат разхвърляните вещи от снега и да ги натоварят отново по фургоните.

Появата на гвардейците след няколко минути сложи край на всичко това. Гвардейците бързо подкараха хората към фургоните. Някои още се опитваха да се шмугнат между тях заради някоя по-скъпа вещ, а един заразмахва възмутено ръце пред някакъв гвардеец, явно офицер с белите пискюли на шлема и с червената лента през гърдите, но офицерът се наведе от седлото и цапардоса протестиращия през лицето с опакото на ръката си. Онзи се катурна по гръб в снега и след миг на вцепенение всички се разшаваха припряно да се качат по колите, освен двама мъже, които хванаха падналия за раменете и краката и го помъкнаха колкото може по-бързо, като залитаха от тежестта. Една жена на последния фургон в колоната вече плющеше с юздите да обърне впряга и да го подкара обратно към града.

Башийр свали далекогледа да огледа лагера, после отново го вдигна до окото си за по-добра гледка. Мъжете продължаваха да копаят с лопати и кирки, други смъкваха чували и бурета от фургоните. Благородници и офицери обикаляха бавно на конете си из лагера и следяха как върви работата. Всичко спокойно, като добитък на паша. Накрая някой взе да сочи към възвишението между тях и града, после друг и още един, а конниците закръжиха по-бързо и зараздаваха заповеди. Знамето с мечката тъкмо излизаше на височината и от лагера го виждаха.

Башийр пъхна далекогледа под мишницата си и се намръщи. Не бяха поставили стража на високото да ги предупреди за нещо, което можеше да се случи извън полезрението им. Колкото и да беше сигурно, че никой няма да предприеме битка, това бе глупаво. А можеше освен това да е от полза, ако и останалите лагери бяха също толкова небрежни и ако никой не поправеше тази грешка. Той изпръхтя ядосано през мустаците си. Ако можеше да влезе в бой с обсадителите…

Фургоните вече бяха на половината път до портата за Тар Валон със своя ескорт гвардейци, коларите пердашеха впряговете, сякаш преследвачите им дишат зад врата. Или навярно беше заради офицера с лентата, който неизвестно защо размахваше меча над главата си.

— Днес няма да има танци.

— Тогава да си ходя да си прекарам деня добре, вместо да гледам как влагоземци копаят дупки — отвърна Баел. — Дано винаги намериш вода и заслон, Даврам Башийр.

— За момента бих предпочел сухи крака и топъл огън — без да мисли, измърмори Башийр и веднага съжали. Стъпчи официалността на един човек и току виж решил да те убие, а айилците бяха официални, и странни освен това.

Но Баел се изсмя високо.

— Влагоземците обръщате всичко наопаки, Даврам Башийр. — Странният жест на дясната му ръка вдигна другите айилци на крака и те затичаха на дълги, плавни отскоци. Снегът като че ли изобщо не ги затрудняваше.

Башийр пъхна далекогледа си в калъфа, окачен на седлото на Бързач, яхна го и пое на запад. Ескорът му чакаше на обратния склон. Поеха след него, съпроводени само от тихото поскърцване на кожа, без да се чува дрънчене от непокрит метал. По-малко бяха на брой от ескорта на Баел, но все яки мъже от именията му в Тир, и ги беше водил много пъти в Погибелта, преди да ги поведе на юг. Всеки си имаше определена част от пътя, която да наблюдава, напред или назад, наляво или дясно, нагоре или надолу, и главите им се въртяха непрекъснато. Надяваше се, че не го правят механично. Тук лесът беше рядък, всички клони бяха оголени, освен по някой дъб или кожолист, бор или ела, ала покритата със сняг околност бе така нагъната, че стотина конници спокойно можеха да се крият само на петдесетина крачки от тях и те да не ги видят. Не че очакваше такова нещо, но пък това, което убива човек, винаги се оказва неочаквано. Той несъзнателно охлаби меча в ножницата. Човек просто трябва да очаква неочакваното.

Ескортът се командваше от Тумад, както повечето пъти, когато Башийр не можеше да намери някоя по-важна задача за младия лейтенант. Башийр го подготвяше. Момчето имаше ясна мисъл и виждаше по-напред от онова, което му е пред очите; предопределен беше за по-висок ранг, стига да доживееше толкова. Висок, макар с две педи по-нисък от Баел, днес си беше лепнал кисело изражение, като втори нос.

— Какво те притеснява, Тумад?

— Айилецът беше прав, милорд. — Тумад сърдито подръпна гъстата си черна брада с облечената в тежка ръкавица ръка. — Тия андорци плюят в краката ни. Не обичам да бягам в галоп, когато ми се присмиват под носа. — Какво пък, млад беше.

— Намираш положението ни за досадно може би? — Башийр се изсмя. — Трябва ти нещо по-възбуждащо? Тенобия е само на петдесет левги северно от нас, и ако може да се вярва на мълвата, е повела със себе си Етениел Кандорска и Пайтар Арафелски, и дори Еазар Шиенарски. Цялата мощ на Граничните земи е тръгнала да ни търси, Тумад. На ония андорци в Муранди също не им харесва, че сме в Андор, така поне чувам, и ако онази айезседайска армия, срещу която са се изправили, не ги накълца на късчета, или не го е направила вече, също може да тръгнат срещу нас. Впрочем, Айез Седай също, рано или късно. Дошли сме заради Преродения Дракон и не вярвам някоя Сестра да ни го прости. А остават и сеанчанците, Тумад. Наистина ли си мислиш, че сме ги видели за последен път? Ще тръгнат срещу нас или ние ще трябва да тръгнем срещу тях — едното или другото е сигурно. Вие младите не можете да познаете възбудата дори когато ви изпълзи по мустаците!

Мъжете зад тях се изкискаха тихо — повечето бяха стари като Башийр, и дори Тумад показа белите си зъби зад брадата. Всички бяха излизали на кампании, но никога на нещо толкова шантаво като това. Башийр се поизправи и заоглежда дърветата, макар и с половин внимание.

Честно казано, Тенобия наистина го безпокоеше. Светлината само знаеше защо Еазар и останалите бяха решили да оставят вкупом границата с Погибелта, още повече да я оголят с толкова бойци, колкото според мълвата бяха повели на юг. Дори да разделиш мълвата наполовина. Несъмнено си имаха основания, които смятаха за добри и достатъчни, и несъмнено Тенобия ги споделяше. Ала той я познаваше; беше я учил на езда, гледал я беше как отрасва, поднесъл й бе Скършената корона, когато получи трона. Беше добра владетелка, нито с прекалено тежка ръка, нито с много лека, интелигентна, без да е чак мъдра, храбра, без да е безразсъдна, но „импулсивна“ беше твърде умерено определение за нея. Понякога и „гореща глава“ беше умерено. И той беше сигурен, колкото бе възможно, че тя си има някоя своя цел покрай общата им. Главата на Даврам Башийр. Ако беше така, тя едва ли щеше да се задоволи с още един срок на изгнание, ако е стигнало чак дотам. Колкото по-дълго я мъчеше костта между зъбите, толкова по-трудно щеше да я убеди да отстъпи. Проблем си беше. Трябваше сега да е в Салдеа и да пази границата на Погибелта, но той — също. Можеше да го обвини в двойна измяна заради това, което бе направил, откакто дойде на юг, но той все пак не виждаше друг път за себе си. Бунт — колко лесно ги определяше нещата Тенобия, когато реши — мисълта за бунт беше ужасна, но той все пак държеше главата му да си остане здраво прикрепена към врата още известно време. Сериозен проблем, и трънлив.

Станът, включващ осемте хиляди леки конници, които той бе оставил след Иллиан и битката със сеанчанците, се простираше по-нашироко от онзи на пътя за Тар Валон, но не можеше да се каже, че липсва ред. Коневръзите представляваха стройни редици с ковачници в двата края, изопнати между също така правите редици големи сиви или бели като раковини шатри, макар че по тях вече си личаха твърде много кръпки. Всеки боец можеше да се качи на коня си и да е готов за бой, докато преброиш до петдесет. Дори лагерът с палатките и фургоните на съпътстващите войската, на стотина крачки южно от другия, беше по-подреден от онзи на войниците, обсаждащи града, все едно че си бяха взели пример от салдейците. Донякъде поне.

Докато минаваше с ескорта си, между коневръзите бързо се раздвижиха мъже с мрачни лица, все едно че сигналът „по конете“ бе прозвучал. Някои бяха извадили мечовете си. Подвикваха му, но той не ги слушаше, защото видя голямата тълпа мъже и жени, най-вече жени, струпала се в средата на лагера, и изведнъж се вкочани отвътре. Пришпори Бързач и се понесе в галоп. Не искаше и да знае дали някой ще го последва, или не. Не чуваше нищо, освен туптежа в ушите си, нищо не виждаше, освен тълпата пред собствената си шатра с острия връх. Шатрата, която делеше с Дейра.

Щом стигна до тълпата, скочи от седлото, без да дърпа юздите, и затича. Хората викаха, но той не разбираше какво казват. Тълпата се раздели пред него и му отвори пътека към шатрата.

Спря се чак зад платнището. Шатрата, достатъчно голяма, за да спят в нея двайсет души, беше пълна с жени, жени на благородници и офицери, но очите му бързо намериха собствената му жена, Дейра, седнала на сгъваемия стол насред килимите, служещи за под, и изтръпването заглъхна. Знаеше, че все някой ден ще умре — и двамата щяха все някога да умрат, — но единственото, от което се боеше, бе да живее без нея. После осъзна, че две от жените й помагат да смъкне роклята си до кръста. Трета притискаше сгъната кърпа до лявата й ръка и кърпата почервеняваше от кръвта, стичаща се на струя по ръката, и капеше от пръстите й в една купа, поставена на килима. В купата вече се беше събрала доста тъмна кръв.

Тя го видя в същия миг и очите й светнаха на пребледнялото й лице.

— Така става, като се наемат чужденци, мъжо — ядосано рече Дейра и вдигна към него дясната си ръка с треперещата в нея дълга кама. Висока бе колкото мъж, няколко пръста по-висока от него, и красива — лицето й, обкръжено с катраненочерна коса, тук-там прошарена с бяло, имаше властно излъчване, и можеше да става деспотично, когато е ядосана. Дори когато очевидно не можеше да седи с изправен гръб. Повечето жени щяха да се смутят от това, че са голи до кръста пред очите на толкова хора и в присъствието на мъжа си. Не и Дейра. — Ако не беше настоявал толкова да тръгнем бързо като вятъра, можехме да си вземем свестни хора от именията си, да вършат каквото трябва.

— Спор със слугите ли, Дейра? — Той повдигна вежди. — Не съм и помислял, че ще почнеш да им вадиш ножове. — Няколко жени го изгледаха хладно и много накриво. Не всеки мъж и жена се разбираха така, както той и Дейра. Някои дори ги смятаха за шантави, защото рядко си викаха.

Дейра го изгледа навъсено и се изсмя късо.

— Ще почна от началото, Даврам. И толкова бавно, че да го разбереш — добави с тънка усмивка, като се спря да благодари на жените, увили с ленен чаршаф голото й тяло. — Върнах се от езда и заварих двама непознати мъже да ровят из шатрата ни. Извадиха ками, и аз естествено ударих единия със стол и намушках другия. — Погледна с гримаса порязаната си ръка. — Не достатъчно добре, след като успя да ме клъцне. После дойде Завион с другите, а двамата избягаха през цепката, която бяха направили отзад на шатрата.

Няколко жени закимаха навъсено и стиснаха дръжките на камите си — всички до една носеха ками. Дейра навъсено продължи:

— Казах им да ги подгонят, но те настояха да се погрижат за драскотината ми. — Ръцете се смъкнаха от дръжките, а лицата се изчервиха, макар че никоя не изглеждаше да съжалява, че не се е подчинила. Бяха се оказали в неловко положение. Дейра беше тяхната господарка, както той — владетелят им, но от тази „драскотина“ щеше да й изтече кръвта, ако я бяха оставили, за да гонят крадците. — Тъй или иначе — продължи тя, — заповядах да ги издирят. Няма да е трудно да ги намерят. Единият е с цицина на главата, а другият намушкан. — И тя кимна, рязко и доволно.

Завион, жилавата червенокоса владетелка на Гааур, вдигна игла с вдянат конец.

— Освен ако не сте придобили интерес към бродирането, милорд — хладно каза тя, — ще позволите ли да ви посъветвам да се оттеглите?

Башийр отстъпи с леко кимване. Дейра не обичаше да гледа как я зашиват. Той самият също не обичаше да гледа как я зашиват.

Пред шатрата спря и обяви на висок глас, че неговата лейди съпруга е добре и че за нея се грижат добре, и че всеки трябва да си продължи работата. Мъжете се пръснаха, с пожелания за скорошното оправяне на Дейра, но нито една от жените не помръдна. Той не настоя повече. Каквото и да кажеше, щяха да останат, докато се появи самата Дейра, а умният човек се старае да избягва битки, които не само ще загуби, но ще изглежда глупаво, докато ги губи.

Тумад го чакаше. Тръгна до Башийр, който крачеше, стиснал ръце зад гърба си. От много време беше очаквал това или нещо подобно, но почти бе започнал да си въобразява, че няма да се случи. А изобщо не бе очаквал, че Дейра може да се окаже толкова близо до смъртта.

— Двамата са намерени, милорд — каза Тумад. — Поне съвпадат изцяло с описанието на лейди Дейра. — Башийр извърна глава с убийствена физиономия и младият офицер побърза да добави: — Били са мъртви, милорд, малко извън лагера. И двамата промушени с тесен нож. — Заби пръст в основата на черепа си, малко зад ухото. — Убиецът им сигурно не е бил сам, освен ако не е бил бърз като скална пепелянка.

Башийр кимна. Цената на един провал често се оказваше смърт. Двама да претърсят и колцина да ги накарат да млъкнат? Колко ли бяха останали и колко ли оставаше, докато опитат отново? И най-лошото — кой стоеше зад тях? Бялата кула? Отстъпниците? Като че ли му хрумна едно решение.

Освен Тумад наоколо нямаше никой, който да чуе, но въпреки това той заговори тихо и заподбира думите си много грижливо. Понякога цената на небрежността също беше смърт.

— Нали знаеш къде да намериш човека, който дойде вчера при мен? Намери го и му кажи, че съм съгласен. Но освен ония, за които говорехме, ще има и още няколко.

* * *

Леките пухкави снежинки, сипещи се над Кайриен, съвсем слабо затъмняваха утринната светлина, само колкото да приглушат яркостта й. От високия тесен прозорец на Слънчевия палат, с каса с дебели и здрави стъкла против студа, Самицу виджаше много добре дървените скелета, вдигнати около рухналата част на двореца, изпотрошените грамади черен камък, още покрити с отломки, и стъпаловидните кули, които изведнъж прекъсваха, без да се изравнят с останалите кули на двореца. Една от тях, Кулата на Изгрялото слънце, вече просто я нямаше. Няколко от прочутите „безвърхи“ кули на града се извисяваха над сипещите се бели снежинки, грамадни квадратни шпилове с огромни опорни стени, много по-високи от всичко в двореца, въпреки разположението му на най-високия хълм в град, издигнат на хълмове. Бяха загърнати в скелета и все още недовършени, двайсет години след като айилците ги бяха опожарили. След още двайсетина сигурно щяха да се довършат. По дъските на ни едно от скелетата не се мяркаха работници, разбира се, не и в такова време. Тя неволно съжали, че снегът не може и на нея да даде отдих.

Когато предната неделя Кацуан си тръгна и я остави да командва, задачата й се беше сторила ясна и проста. Да се погрижи кайриенският котел да не кипне отново. За момента задачата й се беше сторила проста, макар да не беше се забърквала сериозно досега в политика. Само един от благородниците държеше под оръжие сериозна сила, а Добрайн общо взето сътрудничеше добре, като че ли искаше всичко да е мирно и кротко. Разбира се, беше приел глупавия пост „Стюард на Кайриен за Преродения Дракон“. Момчето бе назначило „Стюард“ и на Тийр, мъж, замесил се в бунт срещу него само преди месец! Ако беше направило същото и в Иллиан… Изглеждаше съвсем вероятно. Тези назначения щяха да създадат доста грижи на Сестрите преди да се оправи цялата каша! Момчето не им носеше нищо освен неприятности! Все пак засега Добрайн като че ли използваше новия си пост само за да поддържа ред в града. И за да може кротичко да окаже подкрепа на Елейн Траканд в претенцията й за Слънчевия трон, ако тя изобщо изявеше претенции за него. Самицу беше доволна да стигне дотук, изобщо не я интересуваше кой щеше да вземе Слънчевия трон. Изобщо не я интересуваше Кайриен.

Сипещият се зад прозореца сняг изведнъж се завихри от внезапния порив на вятъра, като калейдоскоп. Така… спокойно. Беше ли ценила някога спокойствието? И да беше, определено не можеше да си спомни.

Нито възможността Елейн Траканд да вземе трона, нито новата титла на Добрайн я слисваха толкова, колкото тъпата, и при това тъпо настоятелната мълва, че момченцето ал-Тор щяло да иде в Тар Валон и да се предаде на Елайда, въпреки че не бе направила нищо, за да разсее тези приказки. А ги разправяше всеки, от благородника до последния коняр, което пък си беше много добре за поддържането на мира. Играта на тронове беше секнала напълно; е, поне в сравнение с нормалното състояние на нещата в Кайриен. Айилците, дошли в града от огромния си лагер на няколко мили на изток, вероятно помагаха, колкото и да ги мразеше повечето население. Всички знаеха, че са следовници на Преродения Дракон, и никой не искаше да рискува да се озове откъм неподходящата страна на хилядите айилски копия. Младият ал-Тор беше много по-полезен с отсъствието си, отколкото с присъствието. Слуховете от запад за върлуващи айилци — плячкосвали, палели, избивали поголовно, така поне говореха клюките, разнасяни от търговци — даваха на хората още едно основание да стъпват на пръсти покрай тия, които бяха тук.

Всъщност като че ли не съществуваше нищо, което да изкара Кайриен от мълчанието, като се изключеха случайните улични свади между жителите на Предградието и гражданите, които считаха шумните им, пъстро облечени тълпи за по-чужди от айилците и смятаха, че е много по-безопасно да се бият с тях. Градът беше тъпкан до таванските греди, хора спяха навсякъде, където можеше да се намери подслон от студа, но все пак хранителните запаси бяха повече от достатъчни, макар и не изобилни, и търговията всъщност вървеше по-добре, отколкото можеше да се очаква зиме. Общо взето, трябваше да се чувства доволна, че изпълнява указанията на Кацуан толкова добре, колкото можеше да се очаква от една Зелена. Само дето Кацуан щеше да очаква повече. Винаги беше така.

— Слушаш ли ме, Самицу?

С въздишка, Самицу извърна лице от мирната гледка през прозореца и се постара да не започне да приглажда полите си на жълти ивици. Направените в Джаканда сребърни звънчета по косата й леко звъннаха, но днес звукът им не я утеши. И в най-добрите моменти не се чувстваше съвсем уютно в покоите си в палата, въпреки че буйният огън в широката мраморна камина излъчваше топлина, а леглото в другата стая беше с най-доброкачествените дюшеци и възглавници от гъши пух. И трите й стаи бяха украсени според грубоватия кайриенски стил — варосаният бял таван бе нашарен със застъпващи се квадрати, широките корнизи бяха тежко позлатени, а дървените ламперии бяха излъскани до мек блясък и въпреки това — тъмни. Мебелите бяха още по-тъмни и с масивна конструкция, поръбени с тънки нишки от златен варак и с пъпки от слонова кост. Цветният тайренски килим в тази стая изглеждаше крещящо не на място в сравнение с всичко останало и само подчертаваше суровостта на всичко наоколо. Напоследък тази стая твърде много й заприличваше на килия.

Това, което всъщност я дразнеше, бе жената с коса на къдрици до раменете, застанала насред килима, с юмруци на хълбоците, вдигнала войнствено брадичка и толкова начумерена, че сините й очи се бяха присвили. Сашале носеше пръстена на Великата змия, разбира се, на дясната си ръка, но също така и айилски гердан и гривна, дебели мъниста от сребро и слонова кост, изкусно изваяни, крещящо безвкусни на фона на роклята й с високо деколте от кафява вълна, простовата, макар и фина и добре скроена. Не че накитите бяха грозни, разбира се, но… не на място, и едва ли бяха подходящи да се натруфи с тях една Сестра. Странността на тия накити може би съдържаше ключа към много неща, стига Самицу да можеше някога да разгадае причината, стояща зад носенето им. Мъдрите, особено Сорилея, гледаха на нея като на глупачка заради това, че ги пита за всичко, и отказваха да си правят труда да отговарят. Твърде често го правеха. Най-вече Сорилея. Самицу не беше свикнала да я смятат за глупачка и това ужасно не й харесваше.

Не за първи път усети, че й е трудно да срещне погледа на другата Сестра. Сашале беше главната причина доволството да й убягва, колкото и добре да вървяха иначе нещата. Най-влудяващото беше, че Сашале беше Червена, и в същото време, въпреки Аджата си, се беше врекла на младия ал-Тор. Как бе възможно която и да било Айез Седай да се закълне във вярност на човек, а не на самата Бяла кула? Как, в името на Светлината, можеше една Червена да се закълне на мъж, който може да прелива? Май Верин щеше да се окаже права за това как един тавирен усуква всичко. Самицу не можеше да си въобрази никаква друга причина цели трийсет и една Сестри, пет от които Червени, да положат такава клетва.

— Към лейди Айлил са се обърнали лордове и дами, представляващи повечето от силата на Дома Риатин — отвърна тя, много по-търпеливо, отколкото се чувстваше. — Искат тя да вземе Върховния трон на Риатин, а тя иска одобрението на Бялата кула. Одобрението на Айез Седай, най-малкото. — За да направи нещо, та да не отвръща на погледа — и най-вероятно да изгуби, — тя пристъпи до една масичка от абанос. Украсената със злато сребърна кана върху сребърен поднос на нея все още издаваше смътния аромат на подправки. Търсеше си извинение, и затова каната издрънча рязко, като я постави обратно на подноса. Твърде често се улавяше, че избягва да погледне Сашале. Дори и сега се усети, че я поглежда накриво. За свое отчаяние, не можеше да се насили да се обърне и да я погледне в лицето.

— Откажи й, Сашале. Брат й все още беше жив, когато бе видян за последно, а бунтът срещу Преродения Дракон не може да занимава Кулата, особено сега, след като е свършил. — Споменът й се събуди за видения за последно Торам Риатин, когато избяга и потъна в онази странна мъгла, която можеше да придобива плътност и да убива, мъгла, която устояваше на Единствената сила. Същия ден Сянката беше излязла извън стените на Кайриен. Гласът на Самицу се стегна от усилието да спре трепета му. Не от страх, а от гняв. В същия този ден тя не бе успяла в Изцеряването на младия ал-Тор. Мразеше провалите, мразеше да си спомня за тях. А и не биваше да се обяснява. — Повечето от силата на Риатин не значи цялата. Онези, които още са привързани към Торам, ще й се противопоставят, със силата на оръжието, ако се наложи, и във всеки случай насърчаването на раздори вътре в самите Домове не е най-добрият начин да се крепи мирът. Балансът в Кайриен е крехък, Сашале, но все пак е баланс, и не трябва да го нарушаваме. — Успя да млъкне преди да е казала, че Кацуан ще е много недоволна, ако го направят. Това едва ли щеше да има тежест пред Сашале.

— Раздорът ще настъпи, все едно дали ще го насърчим, или не — твърдо заяви другата Сестра. Чумеренето й беше приключило, щом разбра, че Самицу я слуша, макар че все още беше стиснала челюсти. Може би беше повече инат, отколкото войнственост, но това едва ли бе от значение. Жената не спореше, нито се опитваше да я убеди, просто изразяваше мнението си. И най-досадното — явно го смяташе за проява на учтивост. — Прероденият Дракон е предвестник на раздори и промяна, Самицу. Предреченият предвестник. А и да не беше, това е Кайриен. Мислиш ли, че тук наистина са престанали да играят Даес Дай-мар? Водната повърхност може да е спокойна, но рибата не престава да плува.

Червена, проповядваща Преродения Дракон като някой уличен демагог! О, Светлина!

— Ами ако грешиш? — Самицу неволно преглътна думите си. Сашале — да я изгори дано! — запази съвършено спокойствие.

— Айлил се е отрекла от всякакви претенции за Слънчевия трон в полза на Елейн Траканд, което съвпада с желанието на Преродения Дракон, и е готова да се закълне във васална вярност към него, ако й го поискам. Торам водеше армия срещу Ранд ал-Тор. Казвам, че промяната си заслужава и шансът си заслужава, и ще й кажа същото.

Звънчетата в косата на Самицу звъннаха при раздразненото тръсване на главата й, и тя едва успя да се сдържи да не въздъхне отново. Осемнайсет от онези вречени в Дракона Сестри бяха останали в Кайриен — Кацуан беше отвела със себе си част от тях, после върна Алана да вземе още — а други от осемнайсеттте освен Сашале стояха по-високо от нея, но айилските Мъдри ги държаха настрана от пътя им. Тя по принцип не одобряваше начина, по който го правеха — Айез Седай не можеха да бъдат чирачки на никого! Кощунство! — но на практика това улесняваше работата й. Не можеха да й се пречкат или да се опитват да поемат командата, докато Мъдрите ги товареха денонощно и ги следяха изкъсо всеки час. За жалост, по причина, която й беше неизвестна, Мъдрите гледаха другояче на Сашале и другите две Сестри, които бяха усмирени при Думайски кладенци. Усмирени. Само от мисълта за това потръпна, макар и лекичко, а щеше да е още по-леко, ако бе успяла да разбере как Деймир Флин бе успял да Изцери Неизцеримото. Поне някой можеше да Цери Усмиряване, макар и да беше мъж. Мъж, който прелива. Светлина, как вчерашният ужас се превръща в днешно неудобство, щом свикнеш!

Беше сигурна, че Кацуан ще уреди нещата с Мъдрите преди да си тръгне, ако знаеше за разликата със Сашале, Иргаин и Ронаил. Най-малкото смяташе, че е сигурна. Не за първи път беше въвлечена в един от легендарните замисли на Зелената. Кацуан можеше да е по-коварна и от Синя — схеми, загърнати в коварства, увити в сложни хитрини, и всичко това — прикрито зад още много други. Някои бяха замисляни да се провалят, за да помогнат на други да успеят, и само Кацуан знаеше кое кое е, съвсем не утешителна мисъл. Тъй или инак, тези три Сестри бяха свободни да идват и да си отиват, когато пожелаят, да правят каквото си искат. И определено не изпитваха нужда да следват заръките, оставени от Кацуан, или да слушат Сестрата, която тя бе назначила да ръководи. Само безумната им клетва пред ал-Тор ги водеше или задържаше.

Самицу никога в живота си не се беше чувствала слаба или безсилна, освен когато Талантът й се провалеше, но ето че сега, много й се искаше Кацуан да се върне и да поеме нещата в ръцете си. Няколко думи на ухото на Айлил щяха да избият всякакво желание у нея да яхне Върховния трон, разбира се, но това нямаше да доведе нищо, освен ако не измислеше по какъв начин да отклони Сашале от целта й. Колкото и да се уплашеше Айлил, че глупавите й тайни ще се разчуят, несъответствието между онова, което щяха да й кажат две Айез Седай, като нищо можеше да я накара да реши, че е по-добре да изчезне в именията си в провинцията, отколкото да оскърби с действията си някоя Айез Седай. Кацуан щеше да се ядоса, че е загубила Айлил. Самата Самицу щеше да се ядоса. Айлил беше проводникът им към половината заговори, зреещи между благородниците, мярката да са сигурни, че всички тези интриги все още са дребни и едва ли могат да доведат до по-големи вълнения. Проклетата Червена знаеше това. А дадеше ли Сашале това позволение на Айлил, тъкмо при нея щеше да припка жената, за да шушне малките си тайни. Не при Самицу Тамагова.

Докато Самицу се заплиташе в заплетеното от самата нея, вратата към коридора се открехна да пропусне една белолика кайриенка със строго лице, цяла педя по-ниска от двете Айез Седай. Косата й бе прибрана на дебел сив кок и тя беше облечена в строга сива рокля, толкова тъмна, че почти черна — сегашната униформа на слуга в Слънчевия палат. Слугите, разбира се, никога не съобщаваха за влизането си, нито искаха позволение, но Коргайд Марендевин трудно можеше да се нарече просто слугиня — тежката сребърна халка с дълги ключове на кръста й беше служебният й знак. Който и да управляваше Кайриен, това, че Държачката на ключовете управлява Слънчевия палат, си беше простичкият факт и в поведението на Коргайд нямаше и капка покорство. Тя направи много сдържан реверанс, грижливо нацелен точно по средата между Самицу и Сашале.

— Бях помолена да докладвам за всичко необичайно — заяви тя на въздуха пред себе си, въпреки че тъкмо Самицу я беше „помолила“. Най-вероятно беше разбрала за борбата за власт между двете още когато те самите я разбраха. Малко неща в двореца й убягваха. — Предадоха ми, че в кухните има един огиер. Двамата с някакъв младеж уж търсели работа като зидари, но не бях чувала досега огиер и човек зидар да работят заедно. А стеддинг Цофу ни извести, че не можем да разполагаме със зидари от никой стеддинг в обозримо бъдеще, когато помолихме след… инцидента. — Паузата беше едва доловима и гробовното й изражение не се промени, но половината клюки за атаката срещу Слънчевия палат я приписваха на ал-Тор, а другата половина — на Айез Седай. В някои приказки се споменаваше и за Отстъпниците, но само за да ги прикачат било към ал-Тор, било към Айез Седай.

Свила замислено устни, Самицу остави настрана проклетото заплетено кълбо, в каквото кайриенците имаха навик да превръщат всичко, до което се докоснат. Отричането за намеса на Айез Седай не вършеше работа; Трите клетви бяха безсилни в град, където едно простичко „да“ или „не“ можеше да породи поне шест противоречащи си слуха. Но огиер… Дворцовата кухня не канеше случайни минувачи, ала готвачите най-вероятно щяха да нагостят огиера с топло ядене само заради необичайната гледка. През последната година огиерите бяха станали още по-необичайна гледка от обикновено. От време на време все още се мяркаше по някой, но профучаваше толкова бързо, колкото само един огиер може да върви, и ако се спреше някъде, то беше само за да преспи. Много рядко пътуваха с човеци, а още по-рядко пък работеха с човеци. Тази двойка обаче зачовърка нещо в ума й. С надеждата, че ще го накара да излезе навън, тя отвори уста да зададе няколко въпроса.

— Благодаря ти, Коргайд — изпревари я с усмивка Сашале. — Изключително услужлива си. Но ако обичаш, би ли ни оставила? Веднага. — Да се държиш грубо с Държанката на ключовете бе най-сигурният начин да се намериш с мръсни завивки и лошо сготвена храна, неопразнени нощни гърнета и залутали се някъде съобщения, и още хиляди малки неприятности, които да превърнат живота ти в пълна мизерия и накрая да се окажеш нагазила до гуша в кал, докато се мъчиш да постигнеш каквото и да е, но незнайно как усмивката като че ли отне жилото от думите за Сашале. Сивокосата жена кимна леко и отново направи възможно най-скромния реверанс. Този път явно към Сашале.

Още щом вратата се затвори зад сивокосата, Самицу тресна сребърната си чаша върху подноса толкова силно, че топлото вино се плисна на китката й, и се извърна с гняв към Червената си посестрима. Беше на ръба да изтърве контрола си над Айлил, а сега и самият Слънчев палат й се изплъзваше между пръстите! По-вероятно беше на Коргайд крила да й поникнат и да литне, отколкото да премълчи за онова, което бе видяла тук, а каквото кажеше, щеше да се пръсне из двореца и да зарази всеки слуга чак до мъжете, които изриваха торта от конюшните. Последното й приклякване съвсем ясно показваше какво си мисли. Светлина, колко мразеше Самицу този Кайриен! Обичаите, диктуващи почтителност между Сестрите, бяха дълбоко всадени, но Сашале не стоеше чак толкова високо, че да я принуди да си държи езика пред лицето на това бедствие, и смяташе да й го покаже откъм грубата страна.

Когато обаче й се навъси, видя лицето й — наистина го видя, може би за първи път — и изведнъж разбра защо я беше безпокоило толкова, може би дори защо й беше толкова трудно да поглежда право в лицето Червената сестра. То не беше вече лице на Айез Седай, извън времето и встрани от всякаква възраст. Повечето хора не бяха сигурни, освен ако не им го изтъкнеш, но друга Сестра не можеше да го сбърка. Може би бяха останали някакви трошици, късчета, които правеха Сашале да изглежда по-красива, отколкото бе всъщност, но всеки щеше да й припише възраст… близо до средната възраст. От това осъзнаване езикът на Самицу замръзна.

Онова, което се знаеше за усмирени жени, не беше много повече от празна мълва. Те бягаха и се криеха от другите Сестри, и рано или късно умираха. Обикновено по-скоро рано, отколкото късно. Загубата на сайдар бе нещо повече, отколкото повечето жени можеха да понесат дълго. Но общо взето всичко, което се знаеше, беше ала-бала. Доколкото й беше известно, от много време никой не се беше опитвал да научи нещо повече. Рядко признаваният страх в най-тъмното кътче в главата на всяка Сестра, че същата съдба може да сполети и нея в някой безгрижен миг, пречеше на всяка да иска да знае много. Дори Айез Седай можеха да затварят очите си, когато не искат да видят нещо. И все пак съществуваха онези слухове, почти никога неспоменавани и толкова смътни, че никога не можеш да си спомниш къде си ги чула за първи път, нашепнати едва чуто, но носещи се непрестанно около теб. Един от тях, за който Самицу почти не си беше спомняла досега, гласеше, че жена, която е усмирена, отново се подмладява, стига да преживее усмиряването. До този момент това винаги й се беше струвало нелепо. Възвръщането на способността за преливане не беше върнало всичко на Сашале. Отново щеше да й се наложи да поработи с години със Силата, за да може лицето й отново да е лице на Айез Седай пред всяка Сестра, която пожелае да я види ясно. Или… дали все пак щеше да си го върне? Изглеждаше неизбежно, но все пак това бе непознат терен. А щом лицето й се бе променило, дали и нещо друго у нея също не се беше променило? Самицу потръпна, по-силно, отколкото при мисълта за усмиряването. Може би все пак беше по-добре, че се позабави в усилията си да разгадае как го Изцерява Деймир.

Сашале опипваше айилския си гердан, сякаш не забелязваше притесненията на Самицу, нито втренчения й поглед.

— Това може и нищо да не е, но може и да си струва да го разберем — рече тя, — но Коргайд само донесе какво е чула. Ако искаме да разберем нещо, трябва сами да отидем и да видим. — И без повече думи се обърна и закрачи към вратата, като остави на Самицу единствения избор или да припне след нея, или да остане. Непоносимо беше! Но пък и да остане беше немислимо.

Сашале не беше по-висока от нея, но се наложи да забърза, за да не изостава, докато Червената плавно се плъзгаше по широките коридори с ръбести сводове. Да поведе и дума не можеше да става, освен ако не се затичаше. Закипя мълчаливо, въпреки че това изискваше да стисне зъби. Да спориш с друга Сестра пред външни хора в най-добрия случай беше нередно. Нещо повече, несъмнено щеше да е безполезно. А това само щеше да изкопае дупката, в която бе паднала, още по-дълбоко. Изпитваше огромно желание да ритне нещо.

Светилниците — на равни интервали — даваха обилна светлина дори в най-тъмните участъци на коридора, но нямаше много цвят или украса, освен редките гоблени с извезаното по тях, все едно дали лов на дивеч, или храбро сражаващи се благородници. В няколко ниши в стените се мяркаха златни изделия или порцелан от Морския народ, а в някои коридори корнизите бяха направени на фризове, повечето оставени небоядисани. И това бе всичко. Кайриенците криеха богатството си от хорски очи, както правеха с още много неща. Слугите и слугините, усърдно забързани по коридорите като колони мравки, бяха облечени в униформи с цвят на въглен, освен онези, които обслужваха пребиваващите в двореца благородници — те изглеждаха пъстри в сравнение с другите, с гербовете на своите Домове, извезани на гърдите, а яките и понякога ръкавите на ливреите им показваха цветовете на Дома. Един на всеки десет беше с палто или рокля изцяло в цветовете на Дома и изглеждаше почти като чужденец между останалите. Но всички държаха очите си сведени надолу и едва спираха, колкото да поднесат бързите си поклони и реверанси на двете подминаващи ги Сестри. Слънчевият палат се нуждаеше от поддръжката на стотици и стотици слуги и тази заран като че ли всички бяха излезли по спешните си работи.

По коридорите се разхождаха и благородници — те също поднасяха мимоходом на Айез Седай вежливостите си, грижливо балансирани между илюзията за равнопоставеност и истинското състояние на нещата, изречени тихо, за да не се разнесе надалече. Това доказваше старата поговорка, че странните времена водят до странни спътници. Стари вражди бяха потушени пред лицето на нови опасности. Засега. Тук двама-трима кайриенски лордове в тъмни копринени палта с тънки цветни ивици през гърдите, някои с обръснати отпред глави и напудрени по войнишкия обичай, крачеха важно до също толкова мургави тайренци, по-високи в ярките си палта с дебели пъстри ръкави. Там знатна тайренска дама със спретната, обшита с перли шапчица, в пъстро покрита с брокат рокля, с рюш от бяла дантела, крачеше до по-ниска кайриенска благородничка с вдигната нагоре в изящна кула коса, доста над главата на приятелката й, със светлосива дантела под брадичката и тънки ивици с цвета на нейния Дом, минаващи по предницата на тъмната коприна. Всички — сърдечни и доверени приятели.

Някои двойки изглеждаха по-необичайно от останалите. Напоследък много жени бяха започнали да се носят в другоземски стил, явно без да забелязват как привличат мъжките погледи и принуждават дори слугите да се мъчат да не ги зяпнат. Плътният клин и палтото, едва покриващо бедрата, не бяха подходящо облекло за жена, колкото и усилие да отиваше за пищното везмо или за шарките от скъпоценни камъни по палтото. Скъпите нанизи и гривни, и игли с яркоцветни пера само изтъкваха странността. А и тези ярко боядисани ботуши, с токовете им, които добавяха близо цяла педя към височината на жената, ги правеха да изглеждат застрашени да паднат при всяка полюшваща се стъпка.

— Скандално — измърмори Сашале, като погледна една такава двойка жени и фръцна недоволно полите си.

— Скандално — повтори неволно Самицу, преди да успее да се спре и хлопна устата си толкова силно, че чак зъбите й изтракаха. Трябваше да си държи езика. Изричането на съгласие само защото е съгласна беше навик, който не можеше да си позволи със Сашале.

Все пак не можа да се сдържи да не погледне неодобрително двойката през рамо. И да се позачуди. Преди година Алайн Чулиандред и Фионда Анариз щяха да са се хванали гуша за гуша. Или по-скоро щяха да накарат своите ратници да се хванат за гушите. Но пък кой можеше да очаква, че Бетром Сайган ще се разхожда кротко с Вейрамон Саняго и нито един от двамата да не посегне към камата на колана си? Странни времена и странни спътници. Несъмнено играеха Играта на Домове, маневрираха за изгода, както бяха правили винаги, ала разделящите черти, които доскоро изглеждаха изсечени в камък, сега изглеждаха начертани по вода. Много странни времена.

Кухните на Слънчевия палат се намираха на най-долния надземен етаж; отзад имаше група помещения с каменни стени и тавани с гредоред, обкръжаващи зала без прозорци, пълна с железни печки, тухлени пещи и облицовани с камък огнища, а горещината беше достатъчна, за да забрави човек снега навън и дори че е зима. Обикновено запотените готвачи и помощник-готвачи и готвачки, облечени също толкова тъмно като останалите слуги под белите си престилки, щяха да шетат из помещенията, да месят тесто върху дългите, посипани с брашно мраморни маси, да поливат със сос бутове и птици, които се въртят на шишовете в огнищата. Сега се движеха само изгладнелите кучета, нетърпеливи да получат пая си от мръвките. Кошовете с ряпа и моркови стояха необелени и ненакълцани, сладко-лютиви миризми излизаха от недокоснатите гърнета със сосове. Дори чистачите, момчета и момичета, триещи скришом потните си лица с престилките, стояха до група жени, струпани около една от масите. От прага Самицу успя да зърне огиерска глава, щръкнала над тях. Макар да беше седнал, огиерът бе по-висок от повечето мъже, когато са прави, и също толкова широк. Разбира се, кайриенците бяха доста нисички и това подсилваше ефекта. Тя сложи ръка на ръкава на Сашале и като по чудо тя спря, без да възрази.

— Изчезнал, без да намекне къде отива? — тъкмо питаше огиерът с дълбокия си, боботещ като земята, когато затътне, глас. Дългите му космати уши, щръкнали през черната му коса, провиснала до високата яка, помръдваха неспокойно.

— О, престанете да ми говорите за него, майстор Ледар — отвърна женски глас с трепет, който изглеждаше добре отработен. — Ужасен беше, казвам ви. Съдра половината палат с Единствената сила, тъй де. Само като те погледне, може кръвчицата ти да смрази, с един поглед ще те убие. Хиляди умряха от ръката му. Десетки хиляди! О, хич даже не ща да говоря за него.

— За жена, която хич не обича да говори за нещо, Елдрид Метин — рязко се намеси друга от жените, — ти май за друго почти не говориш.

Яка и доста висока за кайриенка, висока почти колкото самата Самицу, с няколко снопчета сива коса, измъкнали се изпод дантелената й шапчица, жената трябваше да е дежурната главна готвачка, защото всички, доколкото виждаше Самицу, бързо закимаха съгласни, захихикаха и зацвъркаха съвсем угоднически:

— О, права сте, госпожо Белдаир.

Слугите си имаха своите йерархии, поддържани толкова стриктно, колкото и в самата Кула.

— Пък и не се полага на таквиз като нас да клюкарстваме за таквиз работи, майстор Ледар — продължи едрата жена. — Айезседайска работа е туй, не е за таквиз като вас и мене. Я ни разкажете повечко за Граничните земи. Наистина ли сте видели тролоци?

— Айез Седай — измърмори един мъж, скрит от тълпата около масата. Трябваше да е спътникът на Ледар. Сред хората в кухнята тая заран Самицу не забелязваше възрастни мъже. — Кажете ми, наистина ли мислите, че те са обвързали ония мъже, за които споменахте, ония ашамани? Като Стражници? А оня, дето е умрял? Така и не казахте как.

— Ами че то Прероденият Дракон го уби — изчурулика Елдрид. — Че за к’во друго ще овържат Айез Седай един мъж, ако не за Стражник? О, ужасни бяха тия ашамани, казвам ви. Само като те погледнат, на камък могат да те обърнат. Можеш да ги познаеш само като ги видиш, знаете ли. Имат едни такива страшни очи — светкат, светкат.

— Я млъквай, Елдрид — сряза я госпожа Белдаир. — Може и ашамани да са били, може и да не са били, майстор Долни рид. Може да са били обвързани, може и да не са били. Мога само да ви кажа, пък и всеки друг, че бяха с него. — Натъртването в гласа й ясно показваше за кого говори; Елдрид може и да смяташе Ранд ал-Тор за страшен, но тази жена не искаше дори името му да изрече. — И скоро след като той се махна, не щеш ли Айез Седай почнаха да им казват какво да правят, и те го правеха. Разбира се, всеки глупак знае, че трябва да прави каквото му каже една Айез Седай. Все едно, всички те вече си отидоха. Ама вие защо толкоз разпитвате за тях, майстор Долни рид? Това име андорско ли е?

Ледар отметна глава, размя се и гръмовният звук изпълни стаята. Ушите му се размърдаха бързо-бързо.

— Ох, искаме да научим всичко за местата, където гостуваме, госпожо Белдаир. Граничните земи, казвате? Човек може да си мисли, че тука е студено, но в Граничните земи сме виждали дървета, разцепени като кестени в огъня от студа. В реката има ледени блокове, носи ги течението, но сме виждали реки, широки колкото Алгуеня, така замръзнали, че търговците могат да карат през тях керваните си с натоварени фургони, и мъже, които ловят риба в дупки, издълбани в леда, цял разтег дебел. А нощно време в небето има едни такива листи от светлина, ще речеш, че пращят, и толкова ярки, че затъмняват звездите, и…

Дори госпожа Белдаир се наведе към огиера, запленена от разказа му, но един от младите чистачи, прекалено нисък, за да може да види над раменете на възрастните, се озърна и се опули, щом видя Самицу и Сашале. Погледът му замръзна като уловен в капан, но ръката му зашари да дръпне ръкава на госпожа Белдаир. Първия път тя само го избута, без да се обърне. При второто дръпване извърна намръщено глава и мръщенето изчезна мигом, щом и тя видя двете Айез Седай.

— Милостта да ви благослови, Айез Седай — рече тя и припряно заприбира изсипалата се коса под шапчицата, докато приклякаше. — С какво мога да ви бъда полезна? — Ледар млъкна по средата на изречението и ушите му за миг щръкнаха. Не погледна към вратата.

— Искаме да поговорим с посетителите ви — каза Сашале и влезе в кухнята. — Няма да ви безпокоим дълго.

— Разбира се, Айез Седай. — Дори едрата жена да се беше изненадала, че две Сестри искат да говорят с посетители на кухнята, не го показа. Главата й се завъртя насам-натам да обхване с поглед всичко, после тя плесна с пълните си длани и взе да нарежда припряно:

— Елдрид, тая ряпа сама няма да се обели. Кой наглеждаше смокиновия сос? Сухи смокини трудно се преглъщат! Къде ти е лъжицата за поливане, Каси? Андрил, тичай да донесеш една… — Готвачки и чистачки се пръснаха във всички посоки и кухнята скоро се изпълни с дрънчене на котли и лъжици, въпреки че всички явно се стараеха да са колкото може по-тихи и да не безпокоят двете Айез Седай. Явно се стараеха изобщо да не поглеждат към тях, макар това да включваше много кривене.

Огиерът бавно се надигна — главата му стигна почти до дебелите тавански греди. Облеклото му беше точно каквото Самицу помнеше от предишната си среща с огиер: дълго тъмно палто, което се уширяваше над дългите, загърнати надолу ботуши. Петната по него говореха, че е пътувал дълго. Той се извърна едва наполовина към нея и Сашале, докато правеше поклона си, и затърка едрия си нос все едно, че го е засърбяло, като скри отчасти широкото си лице. Изглеждаше доста млад за огиер.

— Ще ни прощавате, Айез Седай — избоботи той, — но наистина трябва да си тръгваме. — Наведе се да вземе една грамадна кожена торба с вързано отгоре навито одеяло, от която изпъкваха няколко ръбести неща, прибрани покрай всичко останало, натъпкано вътре, и я метна на едното си рамо. Обемистите джобове на палтото му също се бяха издули от ръбести форми. — Дълъг път ни чака до стъмване.

Спътникът му обаче остана седнал, изпънал ръце на масата — светлокож младеж с едноседмична брада, който, изглежда, беше спал не една нощ, загърнат в опърпаното си палто. Гледаше двете Айез Седай настръхнал, с черни очи като на хваната в капан лисица.

— Къде отивате, че да стигнете там до вечерта? — Сашале спря чак когато се озова пред младия огиер, толкова близо, че трябваше да вдигне глава, за да го гледа в лицето, макар да го направи тъй, че да изглежда по-скоро изящно, отколкото непохватно. — Да не сте тръгнали за събранието, за което чухме, в стеддинг Шангтай? Майстор… Ледар ли беше?

Дългите му уши замърдаха енергично, после спряха да мърдат, а големите му колкото чаени чаши очи се присвиха почти толкова напрегнато като на младия мъж, чак докато провисналите вежди не се спуснаха над бузите му.

— Ледар, син на Шандин, син на Коймал, Айез Седай — отвърна той с неохота. — Но определено не отивам за Великия дънер. Че то и да ида, Старейте няма да ме пуснат да приближа толкова, че да чуя какво се говори. — Издаде дълбок, басов кикот, който изглеждаше насилен. — До вечерта не можем да стигнем там, където отиваме, Айез Седай, ала всяка левга зад нас е левга, която няма да трябва да извървим утре. Наистина трябва да си хващаме пътя. — Небръснатият младеж се изправи, ръката му нервно опипа дългата дръжка на окачения на кръста му меч, но той не посегна да вземе торбата и навитото одеяло в краката си, когато огиерът се запъти към вратата, дори когато великанът рече през рамо: — Трябва да тръгваме веднага, Карлдин.

Сашале се плъзна плавно на пътя на огиера, въпреки че трябваше да направи цели три крачки срещу една негова.

— Търсите работа като зидар, майстор Ледар — каза тя с нетърпящ възражения тон, — но ръцете ви не са толкова мазолести като на зидарите, които съм виждала. По-добре ще е да отговорите на въпросите ми.

Сдържайки победоносната си усмивка, Самицу пристъпи до Червената сестра. Значи Сашале смяташе просто да я избута настрана и да изкопчи какво става, така ли? Чакаше я изненада.

— Наистина трябва да поостанете — рече тихо тя на огиера; шумът в кухнята щеше да попречи на някой друг да чуе, но нямаше нужда да се рискува. — Когато дойдох в Слънчевия палат, вече бях чула за един млад огиер, приятел на Ранд ал-Тор. Напуснал е Кайриен преди няколко месеца, в компанията на един младеж на име Карлдин. Така ли е, Лоиал?

Ушите на огиера клепнаха посърнало.

Младежът изтърси груба ругатня, макар че ако имаше капка ум в главата, нямаше да си го позволи пред Сестри.

— Тръгвам, когато сам пожелая да тръгна, Айез Седай — рече той дрезгаво, но с тих глас. Общо взето гледаше между нея и Сашале, но бдително следеше да не би някой от работниците в кухнята да се приближи. И той не искаше да го чуят. — И преди да тръгна, аз искам няколко отговора. Какво се е случило с моите… приятели? И с него. Той полудя ли?

Лоиал въздъхна тежко и направи усмирителен жест с ръка.

— Кротко, Карлдин. Ранд не би искал да почваш кавга с Айез Седай. Кротко.

Карлдин само се навъси още повече.

Изведнъж на Самицу й хрумна, че може и по-добре да се оправи с това. Тия очи не бяха на лисица в капан, а на вълк. Свикнала беше с Деймир, Джаар и Ибин, обвързани надлежно и опитомени. Последното можеше и да е попресилено, въпреки че Мерайз полагаше усилие с Джаар — по нейния си начин, — но вчерашният ужас май се превръщаше в днешно самодоволство. Карлдин Манфор също беше аша’ман, ала нито обвързан, нито опитомен. Дали прегръщаше мъжката половина на Силата? Едва не се разсмя. Все едно да се питаш дали птиците летят.

Сашале гледаше младежа начумерено и изпитателно, с някак твърде спокойно отпуснати на полите й ръце, но Самицу се зарадва, че не видя около нея светлината на сайдар. Ашаманът можеше да усеща, когато жена улови Силата, а това можеше да го накара да действа… прибързано. Двете, разбира се, можеха да се справят с него… а дали можеха, ако вече държеше Силата? Разбира се, че можеха. Разбира се!… Но щеше да е по-добре да не се налага да пробват.

Сашале явно не бързаше вече да поема командата, тъй че Самицу леко го докосна по лявата ръка. През ръкава на палтото беше като желязна пръчка. И той значи изпитваше нейната тревога. Нейната тревога? Светлина, ако не бяха съсипали Деймир и другите двама всичките й инстинкти!

— Той изглеждаше съвсем нормален, когато го видях за последен път — тихо заговори тя, с много леко натъртване. Никой от хората в кухнята не беше наблизо, но някои вече поглеждаха крадешком към тях. Лоиал издиша тежко от облекчение, звук като вятър, излизащ от устие на пещера, но тя задържа вниманието си върху Карлдин. — Къде е не знам, но допреди няколко дни беше жив. — Аланна беше няма като мида за това, а и нагла на всичко отгоре, с бележката на Кацуан в шепата си. — Федвин Мор, боя се, умря отровен, но представа нямам кой му е дал отровата. — За нейна изненада Карлдин само поклати глава с тъжна гримаса и измърмори нещо неразбрано за вино. — Колкото до другите, те станаха Стражници по своя воля. — Доколкото някой мъж може да направи каквото и да е по своя воля. Нейният Рошан със сигурност не беше искал да става Стражник, докато тя не реши, че го иска за такъв. И да не е Айез Седай, обикновено може да накара един мъж да реши точно това, което тя иска. — Сметнаха, че това е по-добрият избор, по-безопасен, отколкото да се върнат при… другите като вас. Виждате ли, щетите тук бяха нанесени със сайдин. Разбирате кой трябва да е стоял зад това, нали? Беше опит да убият онзи, за чиято нормалност се боите.

И това като че ли не го изненада. Що за хора бяха тия ашамани? Нима тяхната тъй наречена „Черна кула“ беше яма за убийства? Ръката му обаче се отпусна и изведнъж той заприлича просто на уморен от пътя млад мъж, който има нужда от бръснене.

— Светлина! — промълви той. — Какво да правим сега, Лоиал? Накъде да вървим?

— Ами… не знам — отвърна Лоиал, отпусна уморено рамене и ушите му клепнаха. — Мисля… трябва да го намерим, Карлдин. Все някак. Не можем да се отказваме тепърва. Трябва да му кажем, че направихме каквото ни помоли. Доколкото можахме.

А за какво ги беше помолил ал-Тор, зачуди се Самицу. С мъничко късмет, можеше доста неща да научи от тези двамата. Уморен мъж или огиер, объркан и сам, е готов да отговаря на въпроси.

Карлдин леко подскочи, ръката му стисна дръжката на меча, а тя самата този път едва се стърпя да не изругае, когато едно от дворцовите слугинчета дотича в кухнята, надигнало полите си чак до коленете.

— Лорд Добрайн е мъртъв! — проплака слугинята. — Всички ще ни избият в креватите! С очите си съм видяла оживели мъртъвци, самата баба Марингил, а мама вика, че духовете ще те убият, ако е станало убийство! Те… — Устата й замръзна отворена, щом видя двете Айез Седай, и тя се закова на място, още стиснала полите си. Хората в кухнята също замръзнаха и запоглеждаха накриво двете Сестри, за да видят какво ще направят те.

— Не и Добрайн! — изохка Лоиал и ушите му клепнаха съвсем. — Не и него. — Изглеждаше колкото натъжен, толкова и ядосан. Самицу никога не бе виждала ядосан огиер.

— Как те викат? — запита сърдито Сашале слугинчето преди Самицу да е успяла да отвори уста. — Откъде знаеш, че е убит? Откъде знаеш изобщо, че е мъртъв?

Младата жена преглътна, без да може да отмести поглед от очите на Сашале.

— Сийра, Айез Седай — отвърна колебливо тя, направи реверанс и чак сега забеляза, че си е надигнала полите. Заоправя ги припряно и сякаш се изчерви още повече. — Сийра Дойнал. Те казват… Всички разправят, че лорд Добрайн е… исках да кажа, че е бил… — Преглътна с усилие. — Казват, че покоите му били оплискани с кръв. Намерили го да лежи в локва кръв. С отрязана глава, така казват.

— Може да казват какво ли не — каза мрачно Сашале, — и обикновено грешат. Самицу, ще дойдеш с мен. Ако лорд Добрайн наистина е пострадал, сигурно ще можеш да направиш нещо за него. Лоиал, Карлдин, вие също идвате. Не искам да се отделяте от мен преди да съм ви задала няколко въпроса.

— Огън да ги гори въпросите ти! — изръмжа младият аша’ман и метна през рамо вещите си. — Аз си тръгвам!

— Не, Карлдин — каза кротко Лоиал и сложи тежката си лапа на рамото на спътника си. — Не можем да си тръгнем преди да сме разбрали за Добрайн. Той е приятел, приятел е на Ранд, и мой. Не можем. Все едно закъде сме се разбързали.

Карлдин извърна поглед настрана. Нямаше отговор.

Самицу стисна очи и вдиша дълбоко, но това не помогна. Без да ще, тръгна подир Сашале извън кухните, отново забързана да не изостава от плавните крачки на другата. Всъщност почти се затича — Сашале бе наложила още по-бърза скорост отпреди.

Брътвежът зад тях се усили още щом излязоха през вратата, кухненските слуги сигурно разпитваха слугинята за повечко подробности, които тя сигурно щеше да си измисли, след като знанието й не стигнеше. Поне десет различни версии за събитията щяха ща излязат от тази кухня, ако не толкова, колкото бяха хората вътре. Най-лошото бе, че щяха да плъзнат десет различни версии за събитията в кухнята, и всяка — добавена към слуховете, които вече бе пуснала Коргайд. Трудно можеше да си спомни ден, който да е минал толкова лошо за нея, така изведнъж, все едно че се подхлъзнеш на парче лед, само за да стъпи кракът ти на друго, и все така. Кацуан щеше кожата да й съдере и ръкавици да си направи от нея!

Добре поне, че и Лоиал и Калдрин тръгнаха след Сашале. Все пак можеше да използва това, което успееше да научи от тях, начин нещо да се спаси. Докато ситнеше до Сашале, тя ги изгледа бързо през рамо. Огиерът крачеше ситно, за да не надмине двете Айез Седай, намръщен угрижено. Заради Добрайн, най-вероятно, но може би и заради изпълняването на тайнствената си задача „доколкото можахме“. Тая загадка тя смяташе да разгадае. Младият аша’ман нямаше затрудненията на огиера, въпреки че на лицето му се беше изписало упорито нежелание, а ръката му поглаждаше дръжката на меча. Опасността у него не беше в стоманата. Той поглеждаше подозрително към гърбовете на двете Сестри напред, дори срещна навъсен погледа на Самицу. Но поне прояви разум да си държи устата затворена. По-късно трябваше да измисли начин да му я отвори, не само за зъбене.

Сашале така и не погледна назад да се увери, че двамата ги следват, но пък нали чуваше тътена на огиерските ботуши по плочите на пода. Лицето й беше умислено и Самицу беше готова да даде какво ли не, само и само да разбере какво си мисли. Сашале можеше и да е Вречена в Ранд ал-Тор, но даваше ли й това защита срещу един аша’ман? Беше Червена в края на краищата. Това не беше се променило с лицето й. Светлина, това можеше да се окаже най-лошото парче лед от всички!

Тежко беше изкачването от кухните до покоите на лорд Добрайн в Кулата на Пълната луна, която обикновено оставаше заделена за гостуващи благородници с висок ранг, и по целия път Самицу виждаше доказателства, че Сийра съвсем не е била първата, чула онова, което говорят вечно анонимните „те“. Вместо безкрайните потоци от слуги, течащи по коридорите, се виждаха малки възбудени групички, застанали на място и шепнещи си с безпокойство. При появата на Айез Седай те се разделяха и се пръскаха. Някои просто зяпваха, щом видеха крачещия през двореца огиер, но повечето само дето не се разбягваха. Всички благородници, които се мяркаха доскоро, бяха изчезнали — явно се бяха прибрали по стаите си да обмислят какви възможности и рискове им носи смъртта на Добрайн. Каквото и да мислеше Сашале, Самицу вече не се съмняваше. Ако Добрайн беше жив, собствените му слуги щяха вече да са потушили мълвата.

Като още едно потвърждение, коридорът пред покоите на Добрайн беше претъпкан със слуги с пепеляви лица, с ръкави, обшити до лактите със синьото и бялото на Дома Таборвин. Плачеха, изглеждаха посърнали и унили, темелът на живота им беше издърпан изпод краката им. След една дума от Сашале те се дръпнаха механично и сънено от пътя на Айез Седай. Замътени очи се втренчиха в огиера, без да разбират напълно какво виждат. Малцина се сетиха дори да се поклонят.

Антрето беше почти толкова пълно със слуги на Добрайн, повечето зяпнали като ударени от гръм. Самият Добрайн лежеше неподвижно на една носилка сред голямата стая, главата му си беше на тялото, но очите му бяха затворени, а от дългия прорез в черепа му върху замръзналото лице се беше стекла вече засъхваща струя кръв. Тънка струйка се стичаше и от отпуснатата му уста. Двама облени в сълзи слуги тъкмо покриваха лицето му с бял плат, но при влизането на Айез Седай спряха. Добрайн явно не дишаше, по гърдите на палтото му, с тънките цветни ивици, минаващи до коленете, имаше петна кръв. До носилката едно тъмно петно, по-голямо от човешки ръст, беше оцапало пъстрия зелено-жълт тайренски килим с дълги ресни. Всеки загубил толкова кръв трябваше да е умрял. Други двама мъже лежаха проснати на пода, единият с мъртвешки изцъклени, втренчени в тавана очи, другият на една страна, с костена дръжка на нож, стърчаща от ребрата, където острието със сигурност бе промушило сърцето му. Бяха ниски, светлокожи кайриенци и и двамата носеха ливреите на дворцови слуги, но един слуга никога не носеше дълга кама с дървена дръжка — а ками лежаха до всеки от труповете. Един мъж от Дома Таборвин, изпънал назад крак, за да изрита единия от труповете, се поколеба, щом видя влизащите Сестри, после въпреки всичко заби с всичка сила ботуша си в ребрата на трупа. Явно в момента правилата за благоприличие се бяха изпарили от ума на всички присъстващи.

— Дръпнете тоя плат — каза Сашале на хората при носилката, — Самицу, виж дали все още можеш да помогнеш на лорд Добрайн.

Инстинктът вече беше подкарал Самицу към Добрайн, но тази заповед — а си беше ясна заповед! — я накара да се запъне. Тя стисна зъби, продължи напред и внимателно коленичи до носилката, от другата страна на влажното петно, и постави дланите си върху плувналата в кръв глава на Добрайн. Не я притесняваше, че ще си оцапа ръцете, но петната кръв бе невъзможно да се махнат от коприната освен ако не прелееш, а тя изпитваше угризения, че е прахосница, когато използва Силата за дреболии.

Нужните сплитове й бяха втора природа дотолкова, че обгърна Извора и вкопа в кайриенския лорд, без да се замисли. И примига от изненада. Инстинктът я беше накарал да го започне, макар да беше сигурна, че в стаята има три трупа, но у Добрайн все още тлееха искрици живот. Малко гаснещо пламъче, което Цярът като нищо щеше да потуши. Шокът от Цяра, който й беше познат.

Очите й подириха светлокосия аша’ман. Беше се навел над единия от мъртвите слуги и спокойно го претърсваше, без да забелязва слисаните погледи на околните. Една от жените изведнъж забеляза Лоиал на прага и се опули, сякаш се бе появил от въздуха. Сгънал ръце пред гърдите си и с мрачен израз на широкото си лице, огиерът изглеждаше като застанал на стража.

— Карлдин, познат ли ти е онзи Цяр, който използваше Деймир Флин? — попита Самицу. — Онзи, при който се използват и Петте сили?

Той спря за миг и я погледна намръщено.

— Флин ли? Не знам дори за какво говориш. Все едно, нямам много голям Талант в Церенето. — Изгледа Добрайн и добави: — На мен ми изглежда умрял, но дано да го спасиш. Беше при Кладенците. — И се наведе отново да рови из палтото на мъртвия.

Самицу облиза устни. В ситуации като тази възбудата от изпълването със сайдар сякаш винаги се смаляваше. Ситуации, в които всичките възможни избори бяха лоши. Тя внимателно сбра потоци на Въздух, Дух и Вода, заплете ги ей така, основата на сплита на Цяра, който се знаеше от всяка Сестра. Никой откак свят се помни не бе притежавал Таланта за Изцеряване толкова силно като нея, а повечето Сестри се ограничаваха до онова, което можеха да Церят, някои не повече от цицини. Дори сама тя можеше да Цери почти толкова добре, колкото цял свързан кръг. Повечето Сестри изобщо не можеха да регулират сплита до някаква степен; повечето дори не бяха се опитвали да се научат. Тя го можеше от самото начало. О, не можеше да Цери само едно нещо и да остави всичко останало както си е, като Деймир; това, което вършеше, щеше да подейства на всичко, от раните от промушване до запушения нос, от който Добрайн също страдаше. Вкопаването й бе показало всичко, от което страдаше. Ала не можеше да заличи най-тежките рани все едно, че не ги е имало, нито да Цери така, че който е Изцерен от нея, да изглежда все едно, че е преживял няколко дни, съвземайки се сам. Всяко страдание изцеждаше от силите й, но изискваше по-малко от страдащия. Колкото по-малка бе промяната в тялото, толкова по-малко сила изсмукваше от него. Само че всички рани на Добрайн бяха сериозни — освен тази на черепа имаше четири дълбоки пробождания в дробовете, две от които бяха пронизали и сърцето. Най-силният Цяр щеше да го убие преди раните да престанат да се затварят, а най-слабият щеше да го съживи само колкото да се удави в собствената си кръв. Трябваше да избере някъде по средата и да се надява, че не е сбъркала.

„Аз съм най-добрата от-всички, които е имало“, твърдо си каза тя. Самата Кацуан й го бе казала. „Най-добрата съм!“ Леко усука сплита и го пусна да потъне във вкочаненото тяло.

Неколцина от слугите извикаха стъписано, щом тялото на Добрайн потръпна. Той почти се надигна, хлътналите му очи се отвориха широко, достатъчно дълго, за да излезе през това време от устата му дълъг, смъртен хрип. После очите му отново се подбелиха и той се изплъзна от ръцете й, и тупна безжизнен на носилката. Тя припряно пренареди сплита и затаила дъх, отново го вкопа. Живееше. На косъм и толкова слабо, че можеше да умре всеки миг, но нямаше да е от промушванията, които го бяха убили, освен косвено. Дори през засъхващата кръв, сплъстила косата му, обръсната над челото, можеше да се види набраздената розова черта на пресен, тънък белег през черепа му. Щеше да има същия под палтото си и може би щеше да страда от недостиг на дъх, когато се напрегнеше, стига да се измъкнеше, но беше жив, и сега само това беше важното. Засега. Открит оставаше въпросът кой е искал смъртта му и защо.

Освободила Силата, тя се надигна замаяна. Изцеждащият се сайдар винаги я караше да се чувства изнурена. Един от зяпналите слуги колебливо й подаде плата, с който се канеше да покрие лицето на господаря си и тя изтри ръцете си в него и нареди:

— Отнесете го в леглото му. Вкарайте в гърлото му колкото може повече подсладена вода. Трябва бързо да възстанови силите си. И намерете някоя Мъдра… Четяща? Да, Четяща. И от нея ще има нужда.

Вече беше извън грижите й, а билките можеха да помогнат. Във всеки случай нямаше да навредят, ако дойдеха от Четяща — в най-лошия случай жената щеше поне да се погрижи да му дават достатъчно подсладена вода, но не прекалено много.

С много поклони и благодарно мърморене четирима от слугите надигнаха носилката и понесоха Добрайн в покоите му. Още петима-шестима бързо заситниха след тях, въздишайки облекчено, а останалите се изнизаха в коридора. След малко избухнаха радостни викове и тя чу името си почти толкова често, колкото и това на Добрайн. Много задоволително. Щеше да е още по-задоволително, ако Сашале не се беше усмихнала и не бе кимнала одобрително. Одобрително! Да беше я потупала и по главата, като е почнала!

Карлдин не беше обърнал никакво внимание на Церенето. Приключил с претърсването на втория труп, той вдигна ръка и закрачи през стаята към Лоиал с намерение да покаже на огиера това, което е намерил, прикривайки го с тялото си, за да не го забележат двете Айез Седай. Лоиал го взе — лист хартия с кремав цвят, омачкан от прегъването — вдигна го пред лицето си и го разтвори с дебелите си пръсти, без да обръща внимание на въсенето на Карлдин.

— Но това е безсмислица — измърмори огиерът и се намръщи. — Пълна безсмислица. Освен ако… — Рязко спря, ушите му зашаваха и той погледна напрегнато светлокосия, който кимна леко. — О, това е много лошо — каза Лоиал. — Ако са били повече от двама, Карлдин, ако намерят… — Отново прекъсна думите си при бързото поклащане на главата от страна на младия.

— Я да видя, моля — каза Сашеле протегнала ръка, и това „моля“ съвсем не беше молба.

Карлдин понечи да дръпне хартийката от ръката на Лоиал, но огиерът кротко я подаде на Сашале, която я огледа безизразно, след което я връчи на Самицу. Беше дебела хартия, гладка и скъпа, и нова. Самицу едва се сдържа да не ахне, щом се зачете.

По мое нареждане приносителите на това трябва да вземат определени неща, които те знаят, от покоите ми и да ги изнесат от Слънчевия палат. Осигурете им достъп в стаите ми, окажете им цялата помощ, от която се нуждаят, и запазете мълчание по този въпрос, в името на Преродения Дракон и под страх от сурово наказание.

Добрайн Таборвин

Беше виждала достатъчно често заповеди, написани от Добрайн, за да познае без усилие закръгления почерк.

— Явно някой е направил много добър фалшификат — каза тя. И си спечели беглия, презрителен поглед на Сашале.

— Действително изглежда невероятно той да го е написал сам и собствените му хора да го намушкат по погрешка — заяви с режещ тон Червената. Погледът й се плъзна към Лоиал и ашамана. — Какво са могли да намерят те? — запита ги строго тя. — Какво е това, което вие се страхувахте, че са намерили?

Карлдин я изгледа невъзмутимо.

— Имах предвид просто онова, което са търсили — отвърна Лоиал. — Трябва да са били тук за да откраднат нещо, нали. — Но туфестите му уши замърдаха толкова бързо, че почти затрептяха, преди да ги овладее. От повечето огиери не се получаваха добри лъжци, поне докато бяха млади.

Сашале поклати глава и звънчетата в косата й дръннаха.

— Това, което знаете, е важно. И двамата няма да напуснете, преди и аз да съм го научила.

— И как смяташ да ни спреш? — Самата кротост в думите на Карлдин ги правеше още по-опасни. Той срещна погледа на Сашале много твърдо, сякаш нищо на света не можеше да го притесни. О, да. По-скоро вълк, никаква лисица.

— Мислех, че изобщо няма да ви намеря — обяви Розара Медрано, нахлула точно в този миг на опасна тишина. По раменете на наметалото й имаше мокри петънца от стопения сняг. Висока, мургава като загоряла на слънцето айилка, тя беше излязла още призори да потърси билки за някаква рибена гозба от родния й Тийр. Хвърли съвсем бегъл поглед на Лоиал и Карлдин, а за Добрайн дори не си направи труд да попита. — Група Сестри дойдоха в града, Самицу. Яздих като луда да стигна тук преди тях, но в момента сигурно вече влизат. С тях има ашамани и един от ашаманите е Логаин!

Карлдин се изсмя грубо и изведнъж Самицу се зачуди дали ще оживее, та Кацуан да й одере кожата.