Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (23)

Двадесет и втора глава

Клариса си помисли, че всеки момент ще припадне. Как е възможно човек да е нечия собственост. Със срам си даде сметка, че всъщност за абата тя бе допуснала да бъде нещо съвсем малко по-различно. Той се държеше добре с нея, по свой си начин, но в замяна я смяташе за своя собственост.

Тя знаеше, че тези зверове няма да са добри. Знаеше какво ще правят с нея — и че то ще е значително по-лошо от пиянските, ялови напъни на абата. Стоманеният поглед на мъжа срещу нея говореше, че хората му нямат проблеми с осъществяването на онова, което искат.

Но поне е сребърна. Нямаше представа защо подобно нещо може да има значение за нея, но наистина имаше.

— Тук има книги — каза капитан Малак. — В тях има ли пророчества?

Абатът би си държал езика зад зъбите, но тя не искаше да умира заради някакви си пророчества. Освен това тези хора така или иначе щяха да обърнат мястото с краката нагоре и пак да намерят книгите. Те дори не бяха скрити. Градът, в крайна сметка, бе считан за защитен от нападения.

— Да.

— Императорът иска да му бъдат занесени всички книги. Ще ни покажеш къде са.

Клариса преглътна.

— Разбира се.

— Как върви, момчета? — чу се зад тях приветлив глас. — Всичко наред ли е? Както изглежда, държите нещата в свои ръце.

Тримата се обърнаха. Рамката на вратата изпълваше едрата фигура на по-възрастен мъж. Върху широките му рамене се спускаше права бяла коса. Беше обут във високи ботуши, носеше кафяви панталони и богата бяла риза, отгоре с тъмнозелена жилетка. Ръбът на тежкото му тъмнокафяво наметало се поклащаше на милиметри от пода. На хълбока му висеше меч, прибран в елегантна ножница.

Пророкът.

— Кой си ти? — изръмжа капитан Малак.

Пророкът небрежно отметна наметалото си назад.

— Човек, който има нужда от роб. — Той отстрани единия от войниците от пътя си и се отправи към Клариса. Сграбчи с голямата си ръка брадичката й и завъртя главата й в двете посоки. — Тази става. Колко искате за нея?

Гологлавият капитан го стисна за бялата риза:

— Робите са собственост на Ордена. Принадлежат на императора.

Пророкът изгледа намръщено ръката върху ризата си. Дръпна се.

— Внимавай с ризата ми, приятелю. Ръцете ти са мръсни.

— А само след миг ще станат и кървави! Кой си ти? Какъв си?

Един от другите мъже опря нож в ребрата на Пророка.

— Отговори на въпроса на капитан Малак или ще умреш. Какъв си?

Пророкът отпрати въпроса с махване с ръка:

— Не е нещо, което би представлявало интерес за вас. А сега, да се върнем на въпроса, колко искате за нея? Няма да останете разочаровани от цената. Ще има по нещичко и за вас, момчета. Никога не отнемам на човек дължимото му.

— Имаме си колкото плячка искаме. Нали затова я взимаме. — Капитанът се извърна към мъжа, поставил халката на устната на Клариса. — Убий го.

Пророкът небрежно го спря с ръка:

— Не искам да ви причинявам нищо лошо, момчета. — Той се надвеси още малко над лицата им. — Няма ли да размислите?

Капитан Малак отвори уста, но се спря. От гърлото му не излезе звук. От червата на тримата мъже Клариса чу смущаващо къркорене. Очите им се ококориха.

— Какво има? — попита пророкът. — Наред ли е всичко? А сега, какво ще кажете за предложението ми, момчета? Колко искате за нея?

— Ами — подзе стегнато капитанът, — мисля… — Лицето му се изкриви в гримаса. — Ами, такова, време е да тръгваме.

Пророкът се поклони.

— Е, тогава, благодаря ви, момчета. В такъв случай да ви кажа довиждане. Поздравете приятеля ми император Джаганг, нали?

— Какво ще правим с него? — попита единият от мъжете, докато се оттегляха назад.

— Ще мине някой друг и ще го убие — отвърна капитанът, докато тримата бързаха да се изнижат през вратата.

Пророкът се извърна към нея, усмивката му мигом се изпари и той я погледна с поглед на граблива птица.

— Е, какво ще кажеш за предложението ми?

Клариса трепереше. Не беше сигурна от кого се страхува повече — от нашествениците или от Пророка. Те щяха да й причинят болка. Нямаше представа какво може да й направи той. Може да й каже как ще умре. Вече й каза как ще загине цял град, което и ставаше. Страхуваше се, е ако каже нещо, той може да направи така, че то да се сбъдне. Пророците владееха магия.

— Кой си ти? — прошепна тя.

Той се поклони театрално.

— Натан Рал. Вече ти казах, Пророк съм. Прощавай, че не спазих етикета по запознаването, но всъщност не разполагаме с много време.

Проницателните му сини очи я плашеха, но се насили да попита:

— Защо ти е нужен роб?

— Е, не за същите цели като на тях.

— Не искам…

Той я сграбчи за ръката и я завлече към прозореца.

— Погледни навън. Погледни!

Клариса за пръв път даде воля на сълзите си, които потекоха по бузите й, придружавани от сподавени стонове.

— Скъпи Създателю…

— Той няма да ти се притече на помощ. Сега вече ни кой не може да помогне на тези хора. Аз мога да ти помогна, но трябва и ти на свой ред да се съгласиш да ми помогнеш. Не бих заложил в твои ръце живота си и този на десетки хиляди хора, ако няма да ми бъдеш полезна. Ще си намеря друг, готов да дойде с мен, вместо да стане роб на тези зверове.

Тя се насили да го погледне в очите.

— Ще бъде ли опасно?

— Да.

— Ще умра ли, докато ти помагам?

— Може би. Може и да оживееш. Ако умреш, то ще е докато извършваш нещо благородно — в опит да предотвратиш страдания, много по-страшни от тези.

— Ти не можеш ли да им помогнеш? Не можеш ли да сложиш край на това?

— Не. Стореното — сторено. Можем да се борим единствено да променим бъдещето — миналото е невъзвратимо. Ти имаш известна представа за опасностите, кои то са надвиснали над бъдещето. Тук някога е живял Пророк, който е записал някои от пророчествата си. Не е бил особено значим Пророк, но ги е оставил тук, където вие, глупаци, сте гледали на тях като на озарение на божествената воля. А те не са това. Те са само думи, които е възможно да се превърнат в истина. Същото като да ти кажа, че притежаваш силата да си избираш съдбата. Можеш да останеш и да се превърнеш в една от курвите на тази армия или пък да рискуваш живота си, вършейки нещо наистина значимо и достойно.

Тя потрепери в силната му хватка.

— Страх… страх ме е.

Сините му очи поомекнаха.

— Клариса, ще ти помогне ли, ако ти кажа, че самият аз съм обзет от ужас?

— Нима? Изглеждаш толкова сигурен в себе си.

— Сигурен съм единствено в онова, което мога да се опитам да направя, за да помогна. А сега трябва да побързаме към архивите, преди онези мъже да са попаднали на книгите.

Клариса извърна глава, доволна от възможността да откъсне очи от погледа му.

— Надолу. Ще ти покажа пътя.

Тя го поведе по спираловидната стълба, която тръгваше надолу от един ъгъл на стаята. Явно не се използваше често, тъй като стъпалата бяха тесни и трудно се пазеше равновесие. Пророкът, построил абатството, е бил дребен на ръст и стълбите са му били удобни. На самата Клариса и беше трудно и не можеше да си представи как се справя Натан, но се справяше.

На тъмната площадка долу той запали в дланта си малко пламъче. Тя се спря удивено, като се питаше как огънят не изгаря плътта му. Той я подкани да побърза. Ниската дървена врата се отвори към къс коридор. Стълбата в средата водеше надолу към архивите. Вратата в дъното на коридора извеждаше към главната зала на Абатството. Оттатък избиваха хора.

Тя заслиза, прескачайки по две стъпала наведнъж. Подхлъзна се и Натан я подхвана за ръката, за да не падне. Пошегува се, че не това е имал предвид, като я е предупредил, че я чака опасност.

В тъмната стая долу той протегна ръка и свещниците, поставени върху дървени постаменти, се запалиха. Натан сбърчи чело и започна да разглежда редиците с книги, подредени по рафтовете околовръст стаята. Върху две масивни, но не особено красиви маси можеше да се чете и пише.

Докато Пророкът оглеждаше лавиците отляво, Клариса трескаво прехвърляше в главата си възможностите да се скрие от мъжете от Ордена. Не можеше да няма къде. Нашествениците все щяха да си тръгнат, рано или късно, и тогава тя щеше да излезе от укритието си и да е на сигурно място.

Страхуваше се от Пророка. Той очакваше от нея разни неща. Не знаеше какви точно, но предполагаше, че няма да има смелостта да ги направи. Искаше само да я оставят на мира.

Пророкът продължаваше да обикаля лавиците, като тук-там се спираше, прокарваше пръст по гръбчето на някоя книга и изваждаше томче от мястото му. Не отваряше книгите, които взимаше, а само ги хвърляше на пода в средата на стаята, след което продължаваше нататък. Всички книги, които избираше, съдържаха пророчества.

— Защо мен? — попита тя, без да откъсва очи от него. — Защо избра мен?

Той застина на място, опрял пръст в кожено томче. Погледна я като хищна птица, мернала мишка, после измъкна книгата от мястото й. Занесе я при купчината от десетина книги, които вече бяха натрупани на пода, сложи я отгоре и взе друга, оставена преди това на купчината.

Разлисти страниците, като преди това се спря до нея.

— Ето. Прочети това.

Тя взе тежката книга от ръцете му и прочете онова, което той й посочи.

— Ако бъде оставена да си върви по пътя, онази с халката ще може да докосне единствено във вятъра онова, в което отдавна се вярва.

Единствено във вятъра онова, в което отдавна се вярва. Самата идея, че се сблъсква с нещо толкова неразбираемо, я накара да потръпне и да поиска да избяга.

— Онази с халката — обади се тя, — това аз ли съм?

— Ако избереш да тръгнеш по своя воля.

— Ами ако избера да остана и да се скрия? Тогава какво?

Той повдигна вежда.

— Тогава ще си намеря друга, която иска да се спаси. Предложих първо на теб поради мои си съображения и защото можеш да четеш. Но съм сигурен, че има и други, които могат да четат. Ако трябва, ще си намеря друга.

— Какво е това, което „онази с халката“ може да докосне?

Той пое книгата от треперещите й ръце и я затвори.

— Не се опитвай да проникнеш в значението на думи те. Знам, че вие, обикновените хора, се опитвате да го правите, но аз съм Пророк и мога да ти кажа съвсем отговорно, че подобни напъни са безплодни. Независимо какво си мислиш и от какво се страхуваш — ще сгрешиш.

Решеността й да тръгне с него отслабна. Независимо от привидната му доброта, независимо че я спаси там горе, в кулата, Пророкът я плашеше. Човек, който знае неща, каквито знае той, я плашеше.

Бяха прокарали през устната й сребърна халка. Не медна. Може би това означаваше, че ще се отнасят с нея по-добре. Поне щеше да остане жива. Щяха да я хранят и щеше да остане жива. Нямаше защо да се страхува от някаква си ужасяваща, непозната смърт.

Чу името си и се стресна.

— Клариса — повтори той. — Иди да извикаш няколко войници. Кажи им, че ти е заповядано да ги доведеш при архивите.

— Защо? Защо искаш да ги доведа?

— Прави каквото ти казвам. Кажи им, че капитан Малак ти е заповядал да ги доведеш тук долу, при книгите. Ако имаш проблеми, кажи им, че ти е казал още да „завлечеш долу кирливите им задници, че иначе пътешественикът по сънищата ще им устрои такова посещение, за което ще съжаляват“.

— Но ако се кача…

Погледът му я накара да млъкне по средата на изречението.

— Ако имаш проблеми, кажи им тези думи и всичко ще се оправи. Доведи ги тук.

Тя понечи да го попита защо иска да ги доведе при книгите, но изражението му я накара да размисли. Забърза нагоре по стълбата, доволна, че има възможност да се махне от Пророка, па макар и вместо него да трябва да се изправи срещу онези грубияни.

Пред вратата на голямата зала се спря. Можеше да избяга. Спомни си, че абатът й бе предложил да направят точно това. После си спомни и колко глупава се бе оказала идеята му. Нямаше къде да избяга. Беше й поставена сребърна халка. Може би това щеше да й осигури някакво предимство. Ако не друго, тези мъже я ценяха поне толкова.

Отвори вратата и направи крачка напред, преди гледката да я накара да замръзне на място с широко отворени очи. Двойната порта към улицата бе на трески. Подът бе залян с тела на мъже, дотърчали до абатството да търсят убежище.

Помещението гъмжеше от нашественици. Между кървавите тела на мъртвите се въргаляха изнасилени жени. Клариса стоеше вцепенена, зяпнала широко.

Мъжете се бяха скупчили на групи и чакаха реда си. Най-големите групи бяха за жените със златни халки. При вида на нещата, които правеха нашествениците с тях, в гърлото на Клариса моментално се надигна желание да повърне. Тя преглътна с усилие.

Стоеше онемяла, неспособна да отвърне очи от голата Манда Перлин, една от младите жени, които често я тормозеха. Манда си бе взела заможен мъж на средна възраст, който даваше кредити и инвестираше в товари. Съпругът й, Рупърт Перлин, лежеше наблизо, гърлото му бе прерязано толкова яростно, че главата му едва се крепеше на раменете.

Манда виеше от ужас, докато наглите изнасилвачи я държаха долу. Мъжете се заливаха от смях на писъците й, но смеховете им едва се чуваха в общата глъч. Клариса усети как очите й плувват в сълзи. Това не бяха мъже, а диви животни.

Един я сграбчи грубо за косата. Друг докопа крака й. Щом писъците й се присъединиха към виковете на другите, мъжете избухнаха в смях. Преди да се строполи по гръб, вече бяха вдигнали роклята й.

— Не! — изкрещя тя.

Те й се изсмяха, също както другите се смееха срещу Манда.

— Не — аз съм изпратена!

— Чудесно — каза единият. — И без това ми писна да чакам ред.

Тя се опита да се изскубне от ръцете му, но той я зашлеви. Болката я зашемети, ушите й пламнаха.

На устната й имаше сребърна халка. Това трябваше да означава нещо. Имаше сребърна халка.

Чу как жена на не повече от метър от нея изпъшка тежко, след като огромен мъжага се стовари върху гърба й. Тя също беше със сребърна халка, но явно и на нея не й помагаше особено.

— Малак! — изкрещя Клариса. — Изпраща ме капитан Малак!

Мъжът сграбчи в юмрук косата й и залепи на устните сладострастна влажна целувка. Раната от прокараната през устните й халка загоря от болка, по брадичката й от раната рукна кръв.

— Благодаря на капитан Малак — избоботи мъжът. Ухапа я по ухото, което предизвика още по-силните й крясъци, през това време друг бърникаше из бельото й. Тя отчаяно се опитваше да си спомни какво й бе заръчал да каже Пророкът.

— Съобщение! — изкрещя. — Капитан Малак ме изпрати със съобщение! Каза да ви заведа при книгите. И да ви предам моментално да си завлечете долу кирливите задници, че иначе пътешественикът по сънищата ще ви устрои такова посещение, за което ще съжалявате.

Мъжете изпсуваха вулгарно, после я вдигнаха на крака за косата. Тя поприглади роклята си с треперещи ръце. Шестимата около нея избухнаха в дружен гръмогласен смях. Единият плъзна ръка между краката й.

— Е, стига си стояла тук за кеф, кучко. Хайде, да тръгваме.

Краката й бяха омекнали като въже и докато слизаше по стълбата, трябваше да се държи за перилото, за да не падне. В главата й хаотично нахлуваха картини от видяното, докато продължаваше да върви напред към архивите начело на малката групичка.

На вратата ги посрещна Пророкът, изглеждаше така, сякаш се кани да си тръгва.

— А, ето ви и вас. Почти навреме — каза той с досада. Посочи назад към стаята: — Всичко е наред. Започнете да ги опаковате, преди да се е случило нещо, че иначе императорът ще ни използва за подпалки.

Мъжете се намръщиха объркани. Огледаха стаята. В средата, там, където Клариса бе видяла Пророкът да трупа книги, които изваждаше от лавиците, се виждаше само петно бяла пепел. Дупките, които зееха на местата на извадените книги, бяха запълнени, така че не личеше нещо да е пипано.

— Мирише ми на пушек — каза един от мъжете.

Пророкът го чукна по челото.

— Идиот! Половината град е опожарен. А той най-сетне надушва пушек. А сега се залавяйте за работа! Трябва да докладвам за книгите, които съм намерил.

Щом Пророкът понечи да изведе Клариса от стаята, един от мъжете го спря с ръка.

— Остави я. Ще имаме нужда от малко забавления.

Пророкът ги стрелна с гневен поглед.

— Тя е писар, глупаци такива. Познава всички книги. Чака я по-важна работа от това да служи за забавление на мързеливите ви задници. Щом свършите тук, има достатъчно жени. Или предпочитате да доложа за поведението ви на капитан Малак?

Макар да бяха смутени от това кой ли е Натан, мъжете решиха да се залавят за работа. Натан затвори вратата отвън. Бутна Клариса напред.

Докато се качваха по стълбите, сама с него в тишината, тя спря, подпирайки се на перилото. Виеше й се свят, коремът й се бунтуваше. Той допря пръсти в бузата й.

— Клариса, чуй ме. Успокой дишането си. Мисли. Успокой се, иначе ще припаднеш.

По лицето й рукнаха сълзи. Тя вдигна ръка към залата, откъдето бе довела войниците.

— Видях… видях…

— Знам какво си видяла — тихо промълви той.

Тя замахна срещу него.

— Защо ме изпрати там? Тези мъже не ти бяха необходими!

— Мислиш, че ще можеш да се скриеш. Грешиш. Ще претърсят всяка дупка в града. Щом приключат, ще опожарят всичко до основи. Няма да остане нищо от Ренуолд.

— Но можех… можех… страх ме е да тръгна с теб. Не искам да умра.

— Исках да видиш какво ще ти се случи, ако решиш останеш. Клариса, ти си прекрасна млада жена. — Той посочи с брадичка към голямата зала. — Повярвай ми, не искаш да останеш тук и да изпиташ на гърба си онова, което ще се случи на тези жени през следващите три дни, а след това като робини на Императорския орден. Моля те, повярвай ми, не го искаш.

— Как е възможно да вършат подобни неща? Как могат?

— Това е суровата реалност на войната. Тук няма други правила освен онези, които поставят агресорите, победителите. Можеш или да се бориш срещу тях, или да им се подчиниш.

— Не можеш ли… не можеш ли да направиш нещо, за да помогнеш на тези хора?

— Не — прошепна той. — Мога да помогна единствено на теб, но няма да губя ценно време за това, освен ако наистина не си заслужава да те спася. Мъртвите тук получиха бърза смърт. Макар и толкова ужасна, все пак беше бърза.

Огромен брой хора, много пъти повече от тези, които живеят в града, ще умрат от ужасна, болезнена, продължителна смърт. Не мога да помогна на твоите съграждани, но ще се опитам да помогна на онези, другите. Нима свободата ще си струва, нима животът, ще си заслужава да се живее, ако не опитам? Време е да решиш дали ще ми помогнеш, дали животът ти си заслужава, дали Създателят е бил прав да благослови душата ти.

В главата й се лутаха хаотичните картини на случилото се в целия град, из улиците, в голямата зала. Стори й се, че е вече мъртва. Ако има възможност да помогне на други хора, да заживее отново, не бива да я пропуска. Това е единственият й шанс. Знаеше го. Избърса сълзите от очите си и кръвта от брадичката си.

— Да. Ще ти помогна. Кълна се в душата си, че ще направя онова, за което ме молиш, щом това е възможност да спася живота на други хора, възможност да спечеля свободата си.

— Дори да те помоля да направиш нещо, което се страхуваш? Дори да си мислиш, че то ще те доведе до гибел?

— Да.

Топлата му усмивка накара сърцето й да полети. Той най-изненадващо я придърпа към себе си и я прегърна приятелски, успокояващо. Това я накара да заридае отново.

Натан докосна с пръст устната й и тя изпита затоплящо чувство на облекчение. Ужасът й утихна. Спомените й за видяното я изпълниха с решителност да спре онези, които сториха всичко това, да предотврати страданията на още много други хора. Съзнанието й се изпълни с надежда, че ще има възможност да извърши нещо важно, което ще помогне и на стотици други да спечелят свободата си.

Клариса попипа устната си, след като Натан махна ръката си оттам. Вече не пулсираше. Раната около халката бе заздравяла.

— Благодаря ти, Пророко.

— Натан — Той прокара пръсти по косата й. — Трябва да вървим. Колкото по-дълго се задържим тук, толкова по-голяма става вероятността никога да не се измъкнем.

Клариса кимна.

— Готова съм.

— Не още. — Той пое лицето й в големите си ръце. — За да се измъкнем оттук, трябва да минем през града, през всичко. Вече видя твърде много. Не искам да виждаш по вече, нито да чуваш. Това поне мога да ти спестя.

— Не ми се вярва да успеем да минем през Ордена.

— Остави на мен да се тревожа за това. Засега ще ти направя заклинание. Ще бъдеш сляпа, за да не можеш да виждаш какво още става в твоя град, ще бъдеш глуха, за да не се налага да чуваш страданията и смъртта, които са се настанили навсякъде.

Клариса си помисли, че Пророкът сигурно се притеснява да не би тя да се паникьоса от видяното и чутото и това да спомогне за залавянето им. Не беше сигурна, че не е прав.

— Щом така мислиш, Натан. Ще направя каквото искаш.

Застанал на две стъпала под нея в приглушената тъмнина, за да се изравни лицето му с нейното, той й се усмихна топло. За човек, живял толкова години, беше ослепително красив.

— Избрал съм жената, която трябва. Ще се справиш чудесно. Моля се добрите духове да те дарят със свобода в замяна на помощта ти.

* * *

Ръката му беше единствената й връзка със света, докато вървяха. Не можеше да види клането. Не можеше да чуе крясъците. Не можеше да подуши огньовете. И въпреки това знаеше, че тези неща се случват около нея именно в този миг.

В притихналия си свят се молеше, вървейки, молеше добрите духове да спасят душите на всички, загинали през този ден, също и на онези, които все още бяха живи — за тях тя молеше добрите духове да ги дарят със сила.

Той я водеше през хаоса, заобикаляйки горещите клади. Стискаше я по-силно, щом усетеше, че тя се препъва в боклуците. Стори й се, че вървят с часове през руините на големия град.

От време на време спираха и тя губеше връзката с ръката му, застинала самотна в притихналия си свят. Нито виждаше, нито чуваше, така че не знаеше защо спират, но подозираше, че се налага Натан да проправя път напред. Понякога спиранията се проточваха и сърцето й започваше да препуска бясно при мисълта, че са попаднали на неподозирана опасност. Понякога, след поредното спиране, той я подтикваше с ръка около кръста да се впуснат в бяг.

Под неговите грижи се чувстваше спокойна и на сигурно място.

Краката я заболяха от дългото ходене, стъпалата й започнаха да пулсират. Най-сетне той отпусна двете си ръце върху раменете й, обърна я и я сложи да седне. Усети под себе си хладната трева.

Изведнъж зрението й се възвърна, заедно с него дойдоха и слухът, и обонянието.

Пред очите й се разливаха зелени хълмове. Огледа се и видя само природа. Никакви хора. Ренуолд не се виждаше никъде.

Осмели се да допусне в душата си чувството на облекчение не само защото бе избегнала клането, но и защото бе сложила край на предишния си живот.

Ужасът се бе вкоренил толкова дълбоко в душата й, че сякаш бе изхвърлена от пещ, пълна със страх, а сега се бе родила за нов живот.

Каквото й да я очакваше, не би могло да е по-лошо от онова, което щеше да я сполети, ако бе останала. Ако бе направила последното, това щеше да означава да откаже да протегне ръка на другите, а и на себе си.

Не знаеше какво ще поиска от нея Натан, но всеки ден свобода, който я очакваше оттук насетне, щеше да й напомня за онова, което никога не би могла да има без Пророка.

— Благодаря ти, Натан, че избра мен.

Той бе потънал в мисли и като че ли не я чу.