Серия
Песен за огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clash of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 297 гласа)
Корекция
bambo (2006)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Автор: Джордж Р. Р. Мартин

Заглавие: Сблъсък на крале

Преводач: Валери Русинов

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: гр София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-299-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1456


На Джон и Гайл

Заради всичкото месо и медовина,

които сме делили

ПРОЛОГ

Опашката на кометата се разстла през зората, червена кървяща резка над зъберите на Драконов камък, като рана в небето от розово и пурпур.

Майстерът стоеше на пометената от вятъра тераса. Тук идваха гарваните след дългия полет. Курешките им бяха оплескали капчуците, издигащи се на дванадесет стъпки от двете му страни, адско псе и крилат двукрак дракон, два от хилядата, мрачно надвиснали над стените на древната крепост. Когато дойде за пръв път в Драконов камък, тяхното гротескно пълчище го притесни, но с годините привикна с близостта им. Сега мислеше за тях като за стари приятели и тримата заедно се взираха в небето със зло предчувствие.

Майстерът не вярваше в поличби. И все пак… Колкото и стар да беше, Крессен никога не беше виждал и наполовина толкова ярка комета, нито пък с такъв цвят, с такъв ужасен цвят, с цвета на кръвта, на пламъците и залезите. Чудеше се дали вековните капчуци са виждали чудо като това. Те поне бяха тук много по-дълго от него и щяха да продължат да са тук след като той си отидеше. Ако каменните езици можеха да говорят…

„Що за глупости.“ Облегна се на бойницата. Морето се блъскаше в скалите под него. „Говорещи капчуци и небесни пророчества. Стар съм вече, отивам си, ето че отново ставам вятърничав като дете.“ Нима трудно добитата за цял живот мъдрост го напускаше заедно със здравето и силата? Беше майстер, беше се учил и бе получил веригата си във Великата цитадела на Староград. А докъде бе стигнал, щом суеверието бе запълнило главата му като на някой невежествен селяк?

И все пак… все пак… кометата вече пламтеше и денем, докато бледосивата пара се вдигаше от горещите цепнатини на Драконов зъбер зад замъка, а вчера заранта един бял гарван донесе вестта от самата Цитадела, вест дълго чакана, но от това не по-малко страшна: че иде свършекът на летния свят. Все поличби.

— Майстер Крессен, имаме си гости. — Пилос говореше тихо, сякаш не искаше да наруши мрачните размисли на Крессен. Да знаеше какви щуротии се въртят в главата му, сигурно щеше да закрещи. — Принцесата иска да види белия гарван. — Точен както винаги, Пилос и сега я нарече принцеса, след като баща й бе крал. Крал на една пушеща канара сред огромното солено море, но крал все пак. — С нея е глумецът й.

Старецът обърна гръб на утрото и се подпря на чудовищния капчук да не залитне.

— Помогни ми да се добера до креслото си и ги покани.

Пилос го подхвана под мишницата и го поведе вътре. На младини Крессен имаше жива, енергична походка, но вече наближаваше осемдесетия си рожден ден и краката не го държаха. Преди две години беше паднал и си счупи костта на бедрото, така и не се оправи повече. Миналата година, като се поболя, Цитаделата прати от Староград Пилос, едва няколко дни преди Станис да затвори острова… да му помогне в работата, рекоха, но Крессен знаеше истинската причина. Пилос бе дошъл да го замести като умре. Все едно. Някой все трябваше да му заеме мястото, и то като че ли по-скоро, отколкото му харесваше…

Остави се на младия мъж да го намести зад книгите и документите му.

— Хайде, доведи я. Не е хубаво да караме една млада дама да чака.

Махна с ръка с немощния жест на нетърпение у човек, който вече няма сили да проявява дори нетърпение. Кожата му беше набръчкана и цялата на кафяви петънца, тънка като оризова хартия и под нея се виждаха жилите и костите. А как трепереха тези негови ръце, които навремето бяха толкова сигурни и ловки…

Пилос се върна с момичето, свенливо както винаги. Зад нея се дотътри с куцукане глумецът й. На главата си бе нахлузил пародия на шлем от старо котле, със забити в короната еленови рога и с провиснали хлопатари. На всяка негова стъпка те дрънкаха всеки с различен глас.

— Кой идва да ни види толкова рано, Пилос? — попита Крессен.

— Аз и Кръпчо, майстер. — Две хитри сини оченца примигаха и го погледнаха. Уви, лицето й не беше хубаво. Детето бе наследило квадратните скули и челюст на баща си и окаяните уши на майка си, с цялата й неугледна външност при това, придружена от едно заболяване от сива люспа, което за малко не я прибра още в бебешката люлка. Половината на едната й буза, както и шията по-надолу беше втвърдена и мъртва, кожата бе напукана и люспеста, черно-сивкава на цвят и на пипане корава като камък. — Пилос каза, че можем да видим белия гарван.

— Вярно, можете — отвърна Крессен. Сякаш можеше изобщо да й го откаже. Твърде много неща й бе отказал животът за годините й. Казваше се Шайрийн. На следващия си рожден ден щеше да стане на десет и беше най-тъжното дете, което майстер Крессен бе познавал. „Тъгата й е моят позор — помисли старецът, — поредният знак за провала ми.“ — Майстер Пилос, бъдете така добър да ми донесете от птичарника птицата, за да я види лейди Шайрийн.

— С удоволствие.

Пилос беше учтив младеж, не повече от двадесет и пет годишен, но сериозен като шестдесетгодишен мъж. Само дето усет за хумор нямаше, животец нямаше в него, това му липсваше, особено тук. Мрачни места като това имаха нужда от повече ведрост, не от строгост, а Драконов камък несъмнено си беше мрачно място, самотна цитадела сред влажната пустош, обкръжена от бури и сол, с пушливата сянка на планината отзад. Един майстер трябва да отиде там, където го пратят, нали и Крессен беше дошъл по същия начин тук със своя лорд и беше служил, и добре беше служил. Но така и не беше обикнал Драконов камък, така и не беше се почувствал тук като в свой дом. Напоследък, щом се събудеше от безпокойните си сънища, често забравяше къде е.

Глумецът извърна сврачата си глава с кърпеното лице да изгледа качващия се по железните стъпала към гарванарника Пилос и хлопките по главата му звъннаха.

— Под морето птиците имат люспи вместо пера — рече той. — Знам аз, знам, ох-ох, ох.

Дори за глумец Кърпеното лице беше жалка картинка. Някога сигурно бе могъл да събужда взривове от смях с някоя шега, но морето явно му беше изсмукало силите, наред с ума и паметта му. Мекушав беше и пълен, малодушен и все трепереше. Момичето май беше единственото същество, което още му се смееше, единственото, на което не му беше все едно жив ли е, или го няма.

„Грозно момиче, глупак, и с един майстер ставаме трима… от това би се получила приказка, която и мъже ще разплаче.“

— Поседи с мен, дете — прикани я Крессен. — Много рано си станала, не е съмнало още. Трябваше още да си в леглото.

— Лоши сънища имах — каза Шайрийн. — За дракони. Идеха да ме изядат.

Откакто го помнеше майстер Крессен, това дете непрекъснато го мъчеха кошмари.

— За това вече говорихме — кротко й каза той. — Драконите не могат да оживеят. Те са изваяни от камък, дете. В стари времена нашият остров е бил най-западната опора на великата Свободна твърд на Валирия. Валирианите издигнали тази цитадела, а те владеели умения да ваят камък и метал, които за нас са непознати. Един замък трябва да има кули навсякъде, където се събират две стени под ъгъл, за защита. Валирианите оформили тези кули като дракони, та да изглежда тяхната крепост по-страховита, също както са увенчали стените си с хиляда чудовища наместо с обикновени капчуци. — Хвана мъничката й розова длан в своята, сбръчкана и на кафяви петънца, и леко я стисна. — Така че, нали разбираш, няма от какво да се боиш.

Шайрийн не беше убедена.

— Ами онова нещо в небето? Дала и Матрис си говореха на герана и Дала каза, че е чула червената жена да казва на мама, че това било драконов дъх. Щом драконите дишат, не значи ли, че оживяват?

„Червената жена“ — помисли кисело майстер Крессен. „Не стига че напълни главата на майката с безумия, сега и сънищата на дъщерята ли трябва да трови?“ Добре трябваше да понахока Дала да спре да сее такива приказки.

— Онова в небето е комета, мило дете. Опашата звезда, изгубила се в небесата. Скоро ще изчезне и докато сме живи, няма повече да я видим. Почакай и ще се убедиш.

Шайрийн кимна храбро.

— Мама каза, че белият гарван означавал край на лятото.

— Така е, милейди. Белите гарвани летят само от Цитаделата. — Пръстите на Крессен зашариха по веригата на врата му. Всяка нейна брънка бе изкована от различен метал и всеки от тях символизираше вещината му в различна област на човешкото познание. Майстерският му оглавник, белегът на ордена му. В гордия блясък на младостта го беше носил с лекота, но сега като че ли му тежеше, студен лежеше разнородният метал върху старческата му кожа. — По-големи са те от другите гарвани и са по-умни, гледат ги, за да носят само най-важните съобщения. Този е дошъл да ни извести, че конклавът се е събрал, обсъдил е донесенията и измерванията на всички майстери в пределите на кралството и е заявил, че лятото най-сетне свършва. Десет години, два кръга и шестнадесет дни продължи то, най-дългото лято в живата памет.

— Сега студено ли ще стане?

Лятно дете беше Шайрийн, така и не бе познала студа.

— Всичко с времето си — кимна Крессен. — Ако боговете са добри, ще ни дадат топла есен и обилна жътва, та да се подготвим за идещата зима.

Простолюдието казваше, че едно дълго лято предвещава още по-дълга зима, но майстерът не виждаше смисъл да плаши детето с тези приказки.

Кърпеното лице дрънна с хлопките си.

— Под морето винаги е лято — възкликна глупавият шут. — Хрусалките носят нинимончета в косите си и си тъкат рокли от сребърно водорасло. Знам аз, знам, ох, ох, ох.

Шайрийн се изкикоти.

— И аз бих искала да си имам рокля от сребърно водорасло.

— Под морето снегът вали нагоре — рече глумецът, — а дъждът е сух като кокал. Знам аз, знам, ох, ох, ох.

— Ще вали ли сняг? — попита детето.

— Да — отвърна Крессен. „Но се моля на боговете дано да минат години дотогава и да не е за дълго.“ — А, ето го и нашия Пилос с птицата.

Шайрийн извика от възторг. Дори Крессен трябваше да признае, че птицата е впечатляваща: бяла като сняг, по-голяма от най-едрия сокол, с лъскави черни очи, което означаваше, че не е просто албинос, а истинска порода бял гарван от Цитаделата.

— Тук — подвикна старецът. Гарванът разпери криле, запляска шумно из стаята и кацна до него на масата.

— Ще ида да ви донеса закуската — каза Пилос. Крессен кимна.

— Това е лейди Шайрийн — заговори на гарвана и птицата закима за поклон и изграчи:

— Лейди! Лейди!

Детето зяпна.

— Ама тя говори!

— Само няколко думи. Както ви казах, умни са тези птици.

— Умна птица, умен човек, умен, умен глупчо — задрънка шутът. — Ох-хо-хо, умен, умен, умен глупчо. — И запя: — „Дойдоха сенките за танц, милорд, танц, милорд, танц, милорд.“ — Запя и заподскача от крак на крак: — „Дойдоха сенките и тук стоят, милорд, стоят милорд, стоят милорд.“ — Тръскаше глава на всяка дума и звънците по еленовите рога напълниха стаята с неописуем шум.

Белият гарван заграчи, запляска с криле из стаята и кацна на желязното перило на стълбището към птичарника. Шайрийн сякаш се смали.

— Това го пее непрекъснато. Казах му да престане, но той не иска. Плаши ме. Накарай го да престане.

„И как да го направя? — зачуди се старецът. — Някога можех да го накарам завинаги да млъкне, но сега…“

Кърпеното лице беше дошъл при тях като момче. Скъпият на сърцето му лорд Стефон го беше намерил във Волантис, отвъд Тясното море. Кралят — старият крал, Ерис II Таргариен, който в онези години все още не беше полудял съвсем — го бе изпратил да търси невяста за принц Регар, който си нямаше сестри, за които да се ожени.

„Намерихме най-великолепния глупак — писа той на Крессен два дни преди да се върне от безплодната си мисия. — Нищо и никакво момче е, но е пъргав като маймунка и е по-остроумен от дузина придворни. Може да прави фокуси, да говори с гатанки и да прави магии, и пее сладко на четири езика. Откупихме свободата му и се надяваме да го вземем у дома с нас. Робърт ще му се зарадва много, а може би след време ще успее да научи дори Станис да се смее.“

Споменът за това писмо натъжи Крессен. Никой на света не бе успял да научи Станис да се смее, най-малко момчето Кръпчо. Щормът бе връхлетял внезапно с вой и се доказа правотата на името на залива: Коработрошача. Двумачтовата галера на лорда „Гордата ветрогонка“ се прекърши пред очите на хората в замъка му. От каменните парапети двата му по-големи сина видяха как корабът на баща им се натресе в скалите и водите го погълнаха. Удавиха се сто гребци и моряци, заедно с лорд Стефон Баратеон и неговата съпруга, а четири дни по-късно всеки прилив довличаше нова жътва подути трупове по пясъчната ивица под Бурен край.

Момчето бе изхвърлено на третия ден. Майстер Крессен беше слязъл с другите да помогне да разпознаят мъртъвците по име.

Когато го намериха, глупакът беше гол, кожата му — бяла, набръчкана и покрита с влажен пясък. Крессен го беше взел за поредния труп, но когато Джоми го награби за глезените, за да го извлече до погребалния фургон, момчето закашля, изплю вода и се надигна. После Джоми се кълнеше, че плътта на момчето била лепкаво студена като на мъртвец.

Никой така и не намери обяснение за двата дни, през които глупакът се беше изгубил сред морето. Рибарите разправяха, че една русалка го научила да диша вода в замяна на семето му. Самият Кръпчо не каза нищо. До Бурен край така и не стигна онзи хитър и умен хлапак, за когото бе писал лорд Стефон. Момчето, което намериха, се оказа друго, с прекършено тяло и ум, едва способно да говори, а за остроумие и дума не можеше да става. Но въпреки това лицето на глумеца ясно говореше кой е. В свободния град Волантис съществуваше обичай да татуират лицата на робите и слугите. От шията до темето кожата на момчето беше нашарена на квадрати — като червени и зелени кръпки.

— Луд е окаяникът, болнав и на никого няма да е от полза, най-малко на себе си — заяви сир Харбърт, кастеланът на Бурен край в онези години. — Най-голямото милосърдие, което можеш да проявиш към него, е да му дадеш чашата с маковия сок. Един безболезнен сън и край. Само ще те благослови, ако имаше ум за това.

Но Крессен отказа и в края на краищата спечели. Не можеше да каже дали Кърпеното лице изпитва радост от тази победа дори сега, след толкова години.

— „Дойдоха сенките за танц, милорд, танц, милорд, танц, милорд“ — продължаваше да пее глупакът, люшкаше глава и звънците дрънчаха.

— Лорд! — врещеше белият гарван. — Лорд, лорд, лорд.

— Всеки глумец пее каквото си иска — каза майстерът на плахата принцеса. — А ти не трябва да взимаш думите му на сърце. Утре може да си спомни друга песен и никога повече да не чуеш тази. — „Може сладко да пее на четири езика“, бе писал лорд Стефон.

Пилос прекрачи прага.

— Прощавайте, майстер.

— Кашата ми си забравил — рече с насмешка Крессен. Не беше обичайно за Пилос.

— Майстер, снощи се е върнал Сир Давос. Говореха за това в кухнята. Помислих, че ще искате да го научите веднага.

— Давос… снощи, казваш? Къде е?

— При краля. Почти половината нощ са били заедно.

Преди време лорд Станис щеше да го събуди все едно в кой час, щеше да го повика, за да чуе съвета му.

— Трябваше да ми обадят — възнегодува Крессен. — Защо не са ме събудили? — Пусна ръчицата на Шайрийн. — Простете, милейди, но се налага да поговоря с милорд баща ви. Пилос, подкрепи ме. Много са стъпалата в този замък и сякаш за мен всяка нощ добавят по още някое, само за да се мъча.

Шайрийн и Кръпчо тръгнаха след тях, но на детето скоро му омръзна бавното му старческо тътрене и се втурна напред, а глумецът се понесе след него и хлопките му оглушиха коридорите.

За немощни старци замъците не са приятно място. Напомниха му го тесните вити стъпала на Кулата на морския дракон. Лорд Станис щеше да е в Залата с Рисуваната маса най-горе на Каменния тъпан, централната цитадела на Драконов камък, наречена така заради кънтежа и тътена на древните й стени по време на бури. За да стигнат при него, трябваше да преминат през галерията, да прекосят средната и вътрешната стени със стоящите в безмълвна стража каменни чудовища и черните железни порти и да изкачат повече стъпала, отколкото бе склонен да изтърпи Крессен. Младоците изкачват стъпалата по две — по три наведнъж; за старци с болни крака всяко стъпало е мъчение. Но лорд Станис едва ли щеше да дойде при него, така че майстерът се примири с неизбежното усилие. Поне си имаше Пилос да му помага и за това беше благодарен.

Тътреха се по галерията и подминаваха редицата високи сводести прозорци с гледка към външния двор, външната крепостна стена и рибарското селце оттатък. На двора лъкометците тренираха стрелба по дървени бурета за мишени под командите: „Зареди. Изпъни. Пусни.“ Стрелите им издаваха звук като от политащо птиче ято. По стената крачеха стражи и надничаха между драконите-водоливници към струпаната на стан войска отвън. Утринният въздух се бе замъглил от пушека на стотиците лагерни огньове, трите хиляди мъже бяха насядали около тях на закуска под веещите се знамена на лордовете. А отвъд големия стан пристанището беше пълно с кораби. През последната половин година на нито един съд, приближил се на добра видимост до Драконов камък, не се позволяваше да отплава отново. „Ярост“, личният кораб на лорд Станис, трипалубна бойна галера с триста гребци, изглеждаше почти нищожна до тежковъоръжените търговски съдове с масивните корпуси, които я обкръжаваха.

Стражите пред Каменния тъпан отдалече познаха майстерите и ги пуснаха. Щом влязоха, Крессен каза на Пилос:

— Изчакай ме тук. Най-добре ще е да го видя сам.

— Изкачването е дълго, майстер.

Крессен се усмихна.

— Да не мислиш че съм забравил? Тези стъпала съм ги качвал толкова пъти, че всяко едно го знам по малкото му име.

Но някъде по средата догоре съжали за решението си. Беше спрял да си вземе дъх и да го поотпусне малко болката в бедрото, когато чу скърцането на ботуши по камъка и се озова лице в лице със слизащия сир Давос Държеливия.

Давос беше дребен мъж и ниското потекло ясно беше изписано на простоватото му лице. Поизносеното зелено наметало с петна засъхнала сол и морски пръски покриваше крехките му рамене върху кафявото палто и бричове с цвета на очите и косата му. На шията му на тънка каишка висеше кожена кесия. Малката му остра брада беше прошарена със сиво, а лявата си осакатена ръка криеше в дълга кожена ръкавица.

Като видя Крессен, сир Държеливия спря.

— Сир Давос — рече майстерът. — Кога се върнахте?

— Призори по тъмно. Любимото ми време. — Говореха, че никой не може да направлява един кораб нощем наполовина толкова добре, колкото Давос Късата ръка. Преди лорд Станис да го посвети в рицарство, той се подвизаваше като най-ловко измъкващия се контрабандист във всичките Седем кралства.

— И?

Мъжът поклати глава.

— Точно както го предупредих. Няма да се вдигнат, майстер. Не и заради него. Не го обичат.

„Да — помисли Крессен. — Никога не биха го направили. Силен е, способен е, само… мда, само дето е прекалено благоразумен… а това не е достатъчно. Никога не е било достатъчно.“

— С всички ли говори?

— С всички? Не. Само с онези, които пожелаха да се срещнат с мен. И те не го обичат, тези знатни особи. За тях той винаги ще си остане Луковия крал. — Лявата му ръка се затвори и костеливите пръсти се сключиха в юмрук. Станис беше отсякъл краищата им до последната става, оцелял беше само палецът. — Делих хляб с Гулян Сван и стария Пенроуз, и двамата Тарт се съгласиха да се срещнем в полунощ в една горичка. Колкото до другите… обаче Берик Дондарион се беше дянал някъде, говорят, че е мъртъв, а лорд Карон е с Ренли. Брайс Портокала, от Гвардията на дъгата…

— Гвардията на дъгата?

— Ами да, Ренли си е направил своя гвардия — заобяснява някогашният контрабандист, — но тия седем не носят бялото. Всеки от тях е с отделен цвят. Лорд-командирът им е Лорас Тирел.

Хрумване, подобаващо тъкмо на човек като Ренли Баратеон. Нов пищен рицарски орден с нови пищни одежди, та да се набие в хорските очи. Още от момче Ренли обичаше ярките цветове и скъпите тъкани, а и да играе обичаше много. „Вижте ме — викаше през смях и тичаше из коридорите на Бурен край. — Вижте ме, аз съм дракон“, или „Вижте ме, аз съм магьосник“, или „Вижте, вижте ме, аз съм богът на дъжда.“

Онова дръзко хлапе с рошавата черна коса и вечно засмените очи сега беше голям мъж, вече на двадесет и една, а още играеше своите игри. „Вижте ме, аз съм крал — с тъга си помисли Крессен. — Ех, Ренли, Ренли, мило и скъпо дете, знаеш ли какво правиш? А и да знаеше, щеше ли да се вразумиш? Дали има някой, когото да го е грижа за теб освен мен?“

— Какво обяснение ти дадоха лордовете за отказите си? — попита той сир Давос.

— Ами, колкото до това, някои отвръщаха смутено, други грубо, един се извинява, друг обещае нещо за в бъдеще, някои направо лъжеха. — Сви рамене. — Думите в края на краищата са вятър и мъгла.

— Никаква надежда значи не можа да му донесеш?

— Лъжлива щеше да е, не го мога това — каза Давос. — От устата ми чу само истината.

Майстер Крессен помнеше деня, в който помазаха Давос в рицарство, след обсадата на Бурен край. Лорд Станис и малкият гарнизон бяха удържали замъка близо година срещу огромната войска на лордовете Тирел и Редвин. Морето дори им беше затворено, пазеха го ден и нощ галерите на Редвин, развели пурпурното знаме на Арбор. Зад стените на Бурен край всички коне отдавна бяха изядени, свършиха кучетата и котките и мъжете на гарнизона я бяха докарали вече до корени и плъхове. Тогава дойде нощта на новолунието и тъмни облаци скриха звездите. Загърнат в този мрак, Давос контрабандистът дръзко се бе промушил през кордона на Редвин, както и през коварните скали на залива Коработрошач. Корабчето му беше с черен корпус, черни платна, черни гребла, а трюмът — натъпкан с лук и солена риба. Крайно недостатъчно, но беше помогнал на гарнизона достатъчно дълго, докато Едард Старк стигне до Бурен край и разбие обсадата.

Лорд Станис бе възнаградил Давос с плодородни нивя край Гневния нос, с малък замък и рицарски почести… но също така бе постановил да му се отсекат пръстите на лявата ръка до първата става заради всичките му минали грехове като контрабандист. Давос се съгласи, но при условие че самият Станис ще борави с ножа — не пожела да приеме наказанието от нечия по-долна ръка. Лордът използва касапски сатър, та да отсече по-точно и чисто. Сетне Давос си избра за име „Държеливия“, заради новия си дом, а на знамето си сложи черен кораб на бледосиво поле — с лук на платната. Някогашният контрабандист обичаше да казва, че лорд Станис му направил услуга, като му оставил да чисти и реже ноктите на четири пръста по-малко.

Да, човек като него не можеше да предлага лъжливи надежди, нито да смекчи суровата истина.

— Сир Давос, истината понякога горчи, дори за човек като лорд Станис. Той мисли само как да се върне в Кралски чертог с цялата си мощ, да разгроми враговете си и да вземе това, което е негово по право. Но сега…

— Ако поведе тази своя жалка войска към Кралски чертог, то ще е само за да загине. Чет не му стига. Казах му го, но знаете колко е горд. — Давос вдигна облечената си в ръкавица ръка. — Пръстите ми отново ще израстат преди този човек да склони пред разума.

Старецът въздъхна.

— Направили сте всичко, което сте могли. Сега трябва към вашия да добавя и моя глас. — И се заизкачва уморено нагоре.

Убежището на лорд Станис Баратеон представляваше просторна кръгла стая със стени от гол черен камък и четири високи прозореца, които гледаха към четирите основни посоки на света. В средата на помещението имаше грамадна маса, от която идваше името на залата: масивно изделие от резбовано дърво, изработено по заповед на Ерон Таргариен още в дните преди Завладяването. Беше по-дълга от петдесет стъпки, но на ширина по-къса от четири в най-тясната си част. Дърводелците на Ерон я бяха оформили като земята на Западняците, обрязали бяха всеки залив и полуостров така, че масата никъде не оставаше права. А на повърхността й, потъмняла от близо триста години патина, бяха изрисувани седемте кралства, каквито са били по времето на Ерон — реки и планини, замъци и градове, езера и крепости.

В помещението имаше само един стол, грижливо поставен точно на мястото на Драконов камък на крайбрежието на Западняците, и висок, така че добре да се вижда цялата маса отгоре. А на стола седеше мъж в късо кожено яке без ръкави и панталони от грубо изпредена кафява вълна. Когато майстер Крессен влезе, той вдигна глава.

— Знаех, че ще наминеш, старче, все едно дали ще те повикам, или не. — И намек нямаше за топлота в гласа му. Рядко се срещаше тя у него.

Станис Баратеон, владетелят на Драконов камък и по милостта на боговете законният наследник на Железния трон на Седемте кралства на Западняците, беше широкоплещест мъж с жилави мускулести крайници, стегнато лице и плът като щавена и съхнала на слънце кожа. „Корав“ беше думата, която хората използваха често, станеше ли дума за Станис, и наистина беше корав. Брат му, покойният крал Робърт, си беше пуснал брада в последните години. Майстер Крессен не я беше виждал, но разправяха, че му придавала дивашка и много свирепа външност. Сякаш в отговор на това Станис поддържаше къси и много тънки мустачки, които като тъмни сенки лежаха над челюстта и хлътналите му бузи. Очите му бяха като зейнали рани под тежките вежди, тъмносини като морето нощем. Устата му можеше да доведе до отчаяние и най-веселия шут — тази уста беше създадена за мръщене, сърдити подмятания и рязко изречени кратки заповеди, с две много тънки вечно стиснати устни, уста, забравила и най-беглата усмивка и никога не познала смеха. Понякога, когато целият свят наоколо притихнеше посред нощ, майстор Крессен си въобразяваше, че чува как лорд Станис скърца със зъби на половин замък разстояние.

— Някога щеше да ме събудиш — рече старецът.

— Някога беше млад. Сега си стар и болен, и ти трябва сън. — Станис така и не се беше научил да смекчава словото, не беше усвоил преструвката и лицемерието. Винаги казваше каквото мисли, а тези, на които не им харесва — в Седемте ада да вървят. — Знаех, че скоро ще научиш какво ми е донесъл Давос. Винаги го научаваш, нали?

— За теб нямаше да е добре, ако не го правех — каза Крессен. — Срещнах Давос на стълбите.

— И той ти е казал всичко, нали? Трябваше и езика да му отрежа с пръстите.

— Тогава от него щеше да излезе лош емисар.

— Той и сега е лош емисар. Лордовете на бурята няма да се вдигнат заради мен. Изглежда, не ме харесват, а справедливостта на претенцията ми за тях не значи нищо. Страхливите ще си седят на топло зад стените си и ще чакат да видят накъде ще задуха вятърът и кой е най-вероятно да триумфира. Храбрите вече се обявиха за Ренли. За Ренли! — Изплю името като капка отрова.

— Брат ви беше владетелят на Бурен край през последните петнадесет години. Тези лордове са негови заклети знаменосци…

— Негови! — прекъсна го Станис. — След като по право трябваше да са мои. Никога не съм молил за Драконов камък. Никога не съм го искал. Взех го, защото враговете на Робърт бяха тук и защото той ми заповяда да ги изтръгна от корен. Аз построих флотата му и му свърших работата с чувството за дълг, каквото по-младият брат трябва да храни към по-големия, каквото Ренли трябваше да прояви към мен. И как ми се отблагодари Робърт? Провъзгласява ме за владетел на Драконов камък, а Бурен край с приходите му дава на Ренли. Бурен край принадлежи на дома Баратеон от триста години, по право трябваше да се прехвърли на мен, когато Робърт взе Железния трон.

Стара рана беше това, а с времето не зарастваше и все по-силно болеше. В това се съдържаше сърцевината на владетелската му слабост: че Драконов камък, колкото стара и здрава крепост да беше, властваше над поданството едва на шепа дребни благородници, чиито каменни владения по островите бяха твърде рехаво заселени, та да могат да отхранят мъжете, които бяха нужни на Станис. Дори с наемните мечоносци, чиято служба беше купил от свободните градове Мир и Лис, войската, струпана на стан отвъд стените му, беше твърде малка, за да съкруши силата на дома Ланистър.

— Робърт извърши неправда към вас — отвърна предпазливо майстер Крессен, — но все пак е имал разумни основания. Драконов камък дълго е бил седалище на дома Таргариен. Мъжка сила му трябваше да държи властта тук, а Ренли си беше почти дете.

— Той още си е дете — заяви Станис и гневният му глас отекна в празната зала. — Крадливо дете, което си въобразява, че ще дръпне короната от челото ми. Какво изобщо е направил Ренли, та да печели кралски трон? Седи си в съвета, поднася се с Кутрето, а по турнири си навлича пищните доспехи, за да го събори от седлото някой по-добър. Това е накратко моят брат Ренли, който смята, че трябва да е кралят. Питам те, защо боговете са ме наказали с братя?

— Не мога да отговарям вместо боговете.

— Ти през цялото това време много рядко си отговарял. Кой майстерства на Ренли? Него може би трябваше да повикам при себе си, неговият съвет сигурно повече щеше да ми хареса. Какво според теб е казал майстерът му, когато брат ми е решил да ми открадне короната? Какъв съвет е дал твоят колега на този изменник от родната ми кръв?

— Бих се изненадал, ако лорд Ренли изобщо се допитва до нечий съвет, ваша милост. — Най-малкият от тримата синове на лорд Стефон от малък та до възрастен мъж беше храбър, но непредпазлив, подвластен беше повече на порива, отколкото на хладната пресметливост. В това, както и в много още неща, Ренли приличаше на Робърт и беше напълно различен от Станис.

— Ваша милост — с горчивина повтори Станис. — Надсмиваш ми се с кралска титла, но що за крал съм аз? Драконов камък и няколко голи скали сред Тясното море, това ми е кралството. — Слезе по стъпалата на подиума за стола и застана до масата, а сянката му падна над устието на Черна вода и нарисувания лес, където сега се издигаше Кралски чертог. — Тази нощ ще вечерям с моите лордове знаменосци, такива каквито са. Селтигар, Веларион, Бар Емон, цялата им презряна сган. Бедна жътва, ако ще говорим честно, но това ми оставиха братята. Онзи лиски пират Саладор Саан ще дойде тук с последния рабош на това, което му дължа, мирецът Морош ще ме плаши с приливи и морски бури, докато лорд Санглас благочестиво мрънка за волята на Седемте. Селтигар ще иска най-напред да разбере кои от Лордовете на бурята са на наша страна. Веларион ще заплашва, че ще си прибере войската, ако не ударим днес и веднага. Какво да им кажа аз? Какво да правя сега?

— Истинските ви врагове са Ланистърови, милорд — отвърна майстер Крессен. — Ако двамата с брат ви можехте да се обедините срещу тях…

— С Ренли няма да преговарям — заяви с нетърпящ възражение тон Станис. — Не и докато се нарича „крал“.

— Тогава да не е Ренли — отстъпи майстерът. Неотстъпчив и горд беше господарят му; загнездеше ли се нещо в главата му, не можеш да го промениш. — Други също биха могли да ви съдействат. Синът на Едард Старк са го провъзгласили за крал на Севера с цялата мощ на Зимен хребет и на Речен пад зад него.

— Млад и зелен. И поредният лъжекрал. Нима трябва да се примиря с разделено кралство?

— Все пак половин кралство е по-добре от никакво — каза Крессен, — а ако помогнете на момчето да отмъсти за баща си…

— Защо аз да отмъщавам за Едард Старк? За мен този човек беше никой. О, Робърт го обичаше, разбира се. Като брат го обичаше, колко ли пъти съм чувал това? Аз бях неговия брат, а не Нед Старк, но по отношението му към мен човек така и не можеше да го разбере. За него държах Бурен край и пред очите ми добри мъже мряха от глад, докато Мейс Тирел и Пакстър Редвин пируваха пред стените ми. Робърт благодарност прояви ли? Не. Той благодари на Старк, че е вдигнал обсадата, когато минахме на плъхове и ряпа. Аз флота построих по заповед на Робърт, в негово име взех Драконов камък. Той стисна ли ми ръката да каже: „Чудесно се справи, братко, какво щях да правя без теб?“ Не. Вместо това ме обвини, че съм позволил на Вилем Дари да отвлече Визерис и бебето, сякаш беше възможно да го спра. Петнадесет години седях в съвета му, за да помагам на Джон Арин да управлява кралството, докато Робърт пиеше и ходеше по курви, но когато Джон умря, провъзгласи ли ме моят брат за кралската Ръка? Не. Препусна в галоп при своя приятел Нед Старк и на него предложи честта. Не че направи кой знае какво добро и на двамата.

— И така да е — заговори кротко майстер Крессен. — Големи неправди се извършиха спрямо вас, но миналото е прах. Бъдещето тепърва може да се отвоюва, ако се съюзите със Старките. А можете и други да позовете освен тях. Какво ще кажете за лейди Арин например? След като кралицата е убила съпруга й, то тя несъмнено ще поиска справедливо възмездие. Има млад син, наследник на Джон Арин. Ако благоволите да сгодите Шайрийн за него…

— Момчето е хилаво и болнаво — възрази Станис. — Баща му дори го разбра, когато ме помоли да го взема за повереник в Драконов камък. Службата на паж щеше да му е от полза, но проклетата Ланистърка ги накара да отровят лорд Арин преди това да стане и сега Лиза го крие в Орлово гнездо. Тя никога няма да се раздели с момчето, това ти го гарантирам.

— Тогава трябва да пратите Шайрийн в Орлово гнездо — настоя майстерът. — Драконов камък е мрачен дом за едно дете. Нека и глумецът й да замине с нея, така че да си има едно познато лице.

— Познато и отвратително. — Станис се намръщи. — Макар че… може би си струва да се опита…

— Трябва ли законният владетел на Седемте кралства да проси помощ от разни вдовици и узурпатори? — попита рязък женски глас.

Майстер Крессен се обърна, сведе глава и промълви:

— Милейди… — Подразни се, че не беше я чул да влиза.

Лорд Станис се намръщи.

— Аз не прося. От никого. Гледай добре да го запомниш, жено.

— Радвам се да го чуя, милорд. — Лейди Селайс беше висока колкото мъжа си, слаба и с продълговато лице, с щръкнали уши и тънки мустачки по горната устна. Скубеше ги всеки ден и кълнеше най-редовно, но те все се появяваха отново. Очите й бяха светли, устата вечно стисната, а гласът й плющеше като бич. Изплющя и сега. — Лейди Арин ви дължи васалството си, както и Старките, и брат ви Ренли, и всички други. Вие сте единственият им законен крал. Не ви подобава да се молите и пазарите с тях за това, което по закон е ваше и по милостта на бога също.

„На бога“, каза, а не „на боговете“. Червената жена я беше спечелила, накарала я бе да се отвърне от боговете на Седемте кралства, стари и нови, и да почита онзи, когото наричаха „Господаря на Светлината“.

— Твоят бог да си стои настрана с неговата „милост“ — пресече я лорд Станис, който не споделяше ревностната й вяра. — Мечове ми трябват сега, а не благословии. Случайно да си скрила някъде войска и да не си ми казала още? — В тона му нямаше капка обич. Станис открай време се чувстваше неудобно с жени около себе си, дори със собствената си жена. Когато отиде в Кралски чертог, за да заеме мястото си в съвета, бе оставил Селайс с дъщеря им на Драконов камък. Пишеше рядко, гостуванията му бяха още по-редки. Дългът си в брачното ложе изпълняваше веднъж-дваж в годината, а синовете, за които се беше надявал, така и не дойдоха.

— Моите братя, чичовци и братовчеди имат войски — каза му тя. — Домът Флорент ще се стече под твоите знамена.

— Домът Флорент може да изкара най-много две хиляди души на бойното поле. — Казваха, че Станис знае силата на всеки дом в Седемте кралства. — А и ти прекалено се доверяваш на братята и чичовците си. Земите на Флорент са твърде близо до Планински рай, за да рискува чичо ти да събуди гнева на Мейс Тирел.

— Има и друг начин. — Лейди Селайс се приближи. — Погледнете през прозорците навън, милорд. Появи се знак, който сте чакали отдавна, грейнал е в небето. Червен е, червен като огън, червен е като пламтящото сърце на истинския ни и единствен бог. Това е Неговото знаме… и вашето! Вижте как се разгръща и плющи в небесата като горещ драконов дъх, а вие сте владетелят на Драконов камък. Знамението е, че е дошло времето ви, ваша милост. Нищо не може да е по-сигурно от това. Предопределено ви е да отплавате от тази пуста скала, както някога е отплавал Егон Завоевателя, и да пометете всичко пред себе си като него. Само изречете словата и приемете в сърцето си властта на Господаря на Светлината.

— Колко меча ще ми даде в ръцете този твой Господар на Светлината? — отново настоя Станис.

— Колкото са ви нужни — обеща жена му. — Мечовете на Бурен край и на Планински рай за начало, с всичките им лордове знаменосци.

— Давос щеше да ти каже друго — рече Станис. — Тези мечове са се заклели на Ренли. Обичат чаровния ми по-млад брат, както някога обичаха Робърт… а мен никога не са ме обичали.

— Да — отвърна тя, — но ако Ренли загине…

Станис се вгледа в съпругата си с присвити очи и Крессен не устоя да не си развърже езика.

— Това е немислимо. Ваша милост, каквито и глупости да е свършил Ренли…

— Глупости ли? Аз ги наричам измяна. — Станис отново се обърна към жена си. — Брат ми е млад и силен, и има огромна войска, както и онези негови рицари на дъгата.

— Мелисандра гледа в пламъците. Видяла го е мъртъв.

Крессен слушаше стъписан от ужас.

— Братоубийството… милорд, това е зло, немислимо… моля ви, изслушайте ме.

Лейди Селайс го измери с очи.

— И какво ще му кажете вие, майстер? Как би могъл да спечели половин кралство, като отиде да коленичи пред Старките и продаде дъщеря ни на Лиза Арин?

— Чух съвета ти, Крессен — каза лорд Станис. — Сега ще чуя нейния. Свободен си.

Майстер Крессен прегъна вкочаненото си коляно. Усещаше очите на лейди Селайс в гърба си, докато се тътреше през залата. Докато стигне най-долното стъпало, едва можеше да стои прав.

— Помогни ми — извика на Пилос.

Щом се върна в покоите си, Крессен отпрати младока и пак закуцука към терасата си да застане между двата водоливника да погледа морето. Един от бойните кораби на Саладор Саан се носеше край замъка и пъстро нашареният му корпус се плъзгаше весело през сивозелените води, а веслата се вдигаха и падаха. Погледа го, докато не се скри зад носа. „Де да можеха и моите страхове да изчезнат толкова лесно.“ Заради това ли беше живял толкова дълго?

Когато един майстер си сложи металния нашийник, той завинаги се прощава с надеждата да има деца, но въпреки всичко Крессен често се беше чувствал като баща. Робърт, Станис, Ренли… трима синове беше отгледал, след като яростта на морето поиска да прибере лорд Стефон. Що за грях беше сторил, та да гледа сега как се избиват един друг? Не можеше да го позволи. Нямаше да го позволи.

Жената беше в сърцевината на всичко. Не лейди Селайс, другата. Червената жена, както я наричаха слугите, не смеещи да споменат името й.

— Аз ще я нарека по име — заговори Крессен на каменното си адско псе. — Мелисандра. Тя.

Мелисандра Асшайска. Вещицата, със сенките свързана и жрица на Р’хлар, Господаря на Светлината, Духа на огъня, Бога на пламъка и на сянката. Мелисандра, на чието безумство не биваше да се позволи да се разпростре отвъд стените на Драконов камък.

Покоите му изглеждаха мрачни след яркостта на утрото. С треперещи пръсти старецът запали дебела свещ и я отнесе до работната си стая под стълбата към птичарника, където си стояха грижливо подредени по лавиците неговите мазила, отвари и всякакви лекове. На най-долния рафт зад редицата трътлести глинени гърненца с мехлеми намери шишенце от мастиленосиньо стъкло, не по-голямо от кутрето му. Разтръска го и то издрънча. Крессен издуха прахта по него и го занесе на масата. Отпусна се в стола, след което отвори тапата и изсипа съдържанието. Дузина кристали, не по-големи от житни семена, изтропаха по разгънатия пергамент. Блестяха на светлината на свещта като скъпоценни камъни с толкова наситения си пурпур, че майстерът неволно се вгледа в тях, сякаш ги виждаше за пръв път.

Веригата му тежеше. Той леко докосна един от кристалите с върха на кутрето си. „Толкова малко, а крие в себе си власт над живота и смъртта.“ Беше направено от някакво растение, виреещо единственото на островите в Нефритово море, на половин свят оттук. Листата трябваше да са стари и дълго да стоят накиснати в силно подсладена вода с утайка от варовици с разни подправки от Летните острови. След това листата можеха да се хвърлят, но отварата трябваше да се сгъсти с пепел и да бъде оставена да кристализира. Процесът беше бавен и труден, а нужните съставки — скъпи и редки. Алхимиците в Лис обаче знаеха начина на приготовлението на кристалите, както и Безликите в Браавос… както и майстерите от неговия орден, въпреки че за това не се говореше извън стените на Цитаделата. На цял свят беше известно, че един майстер изковава сребърната брънка на веригата си, когато усвои изкуството на лечителството… но светът предпочиташе да забравя, че хората, които знаят да церят, знаят и да убиват.

Крессен вече не помнеше името, с което асшаите наричаха листата, както и отровителите от Лис самия кристал. В Цитаделата го наричаха просто „душача“. Едно такова зрънце, разтворено в чаша вино, караше мускулите на гърлото да се стягат като в железен юмрук и да затварят трахеята. Казваха, че лицето на жертвата почервенявало до тъмен пурпур като цвета на малкия кристал, от който избуява смъртта, но това можеше да сполети и човек, задавил се с по-голям залък.

А тази нощ лорд Станис щеше да пирува със своите знаменосци, със своята съпруга… и с червената жена, Мелисандра Асшайска.

„Трябва да си почина — каза си Крессен. — Трябва до тъмно да събера всичките си сили. Ръцете ми не трябва да трепнат, смелостта ми — да се огъне. Върша нещо ужасно, но все едно, то трябва да се свърши. Ако все пак има богове, ще ми простят.“

Толкова малко спеше напоследък. Леката дрямка щеше да го поободри за тежкото бреме, което го чакаше. И той се помъкна немощно към леглото си. Но когато притвори очи, продължи да вижда светлината на кометата, свирепо червена и ярко жива в мрака на сънищата му.

„Навярно е моята комета — помисли сънено накрая, точно преди сънят да го надвие. — Поличба за кръв, предричаща убийство… да…“

Когато се събуди, беше мръкнало, всичко бе почерняло в спалнята му и всяка става го болеше. Крессен се надигна с усилие, главата му пулсираше като след тежко пиянство. Пресегна се за тояжката и немощно се изправи. „Толкова е късно — каза си. — Не са ме повикали.“

На пировете го канеха винаги, мястото му беше при солта, близо до лорд Станис. Ликът на господаря му изплува в тъмното, не сегашният мъж, а момчето отпреди време, стоящо мрачно в сянката, докато светлината грее над раменете на по-големия му брат. Каквото и да направеше, Робърт го постигаше преди него и по-добре. Горкото момче… трябваше да побърза, заради него.

Майстерът намери кристалите, където ги беше оставил, и ги изгреба от пергамента. Крессен не разполагаше с някой от онези кухи пръстени, които, както разправяха, предпочитали отровителите в Лис, но безброй джобове, малки и големи, бяха вшити в широките ръкави на халата му. В един от тях скъта грижливо кристалите душачи, отвори вратата и подвикна:

— Пилос? Къде си? — След като не чу отговор, подвикна отново, този път по-високо: — Пилос, помощ ми трябва. — Отново без отговор.

Това беше странно: килията на младия майстер се намираше едва на половин завой надолу по стъпалата, лесно можеше да го чуе.

Накрая се наложи да извика на слугите.

— По-бързо. Успал съм се. Те сигурно вече пируват… пият… трябваше да ме събудят. — Какво ли беше станало с майстер Пилос?

Отново трябваше да прекоси дългата галерия. Нощният вятър шепнеше през големите прозорци, рязък и с мирис на море. По стените на Драконов камък примигваха факли, а в лагера отвъд стените се виждаха войнишките огньове, сякаш по земята се бяха посипали стотици звезди. Отгоре кометата грееше, червена и злокобна. „Твърде съм стар и помъдрял, за да се боя от такива неща“ — каза си майстерът.

Портите на Голямата зала бяха вградени в устата на каменен дракон. Той каза на слугите да го оставят сам отвън. По-добре щеше да е да влезе сам: не биваше да изглежда слаб. Подпря се на тоягата, изкачи последните няколко стъпала и се помъкна тежко под каменните зъби на портала. Двама от стражите разтвориха портите пред него и отвътре бликна шум и светлина. Крессен пристъпи и влезе в зейналата паст на дракона.

Над тракането на ножове и блюда и тихия ромон на човешки говор чу пеенето на Кърпеното лице: „…танц, милорд, танц, милорд“, под съпровода на дрънкащите му хлопатари. Същата злокобна песен, която пееше от заранта. „Дойдоха сенките и тук стоят, милорд, стоят, милорд, стоят, милорд.“ По долните маси беше пълно с рицари, лъкометци и командири на наемни чети мечоносци, които късаха залци черен хляб и ги топяха в рибешката яхния. Нямаше го тук гръмкия смях и грубите подвиквания, присъщи за всеки мъжки пир — тях лорд Станис не допускаше на трапезата си.

Крессен се затътри към издигнатата платформа, където лордовете седяха с краля. Наложи му се да заобиколи отдалече Кърпеното лице. Танцуващият и дрънкащ с хлопатарите си глумец нито го видя, нито чу приближаването му. Както подскачаше от крак на крак, Кръпчо се блъсна в Крессен и изби тояжката от ръката му. Двамата рухнаха върху застлания с груби рогозки под и залата избухна в гръмък смях.

Кръпчо се беше проснал върху него и глупашкото му лице на шарени кръпки почти се допря в неговото. Беше изгубил калаения си шлем с рогата.

— Под морето падаш нагоре — заяви той. — Знам аз, знам, ох, ох, ох. — Глупакът се изправи, закикоти се и затанцува отново.

Майстерът се помъчи да се измъкне от неудобното положение, усмихна се насила и понечи да се изправи, но кракът толкова го заболя, че за миг се побоя да не би костта да се е строшила. Усети, че нечии здрави ръце го подхванаха под мишниците и го надигнаха.

— Благодаря, сир — промълви той и се обърна да види кой от рицарите се е притекъл да му помогне, и…

— Майстер — каза лейди Мелисандра с дълбокия си глас, напоен с музиката на Нефритово море. — Трябва повече да внимавате.

Както винаги беше в червено от главата до петите, с дълга, падаща свободно по тялото й рокля от коприна с яркостта на жив пламък, с дълги широки ръкави и дълбоки прорези по бюстието, под които се провиждаше още по-кървавочервена тъкан. Около шията й имаше огърлица от червено злато, по-стегната от веригата на всеки майстер и украсена в средата с голям рубин. Косата й не беше с портокаловия или ягодов цвят на повечето червенокоси хора, а като тъмен излъскан бронз, който блестеше под светлината на факлите. Очите й дори бяха червени… но кожата й беше гладка и светла, безупречно бяла като сметана. Беше тънка, стройна, по-висока от повечето рицари, с пълни гърди и тесен кръст, и с лице със сърцевидно очертание. Видеха ли това лице и това тяло мъжки очи, трудно се отвръщаха от нея, дори да бяха очи на майстер. Мнозина твърдяха, че е красива. Не беше красива. Беше червена и ужасна, и червена.

— Аз… благодаря ви, милейди.

— Човек на вашите години трябва да гледа къде стъпва — каза му вежливо Мелисандра. — Нощта е тъмна и пълна с ужаси.

Знаеше тази фраза. Част от някаква молитва на нейната вяра. „Нищо. Аз имам своя вяра.“

— Само децата се боят от тъмното — отвърна й той. Но още докато изричаше думите, чу как Кърпеното лице отново подхвана песента си: „Дойдоха сенките и тук стоят, милорд, стоят, милорд, стоят, милорд.“

— Ето ви сега и една гатанка — каза Мелисандра. — Умен глупак и глупав мъдрец. — Наведе се, вдигна падналия на пода шлем на Кръпчото и го постави на главата на Крессен. Хлопките тихо издрънчаха и калаеното котле се хлъзна надолу до ушите му. — Корона, която отива на веригата ви, лорд майстер — обяви високо тя. Мъжете наоколо избухнаха в смях.

Крессен стисна устни в усилие да смири гнева си. Мислеше го за слаб и безпомощен. Нищо. Преди да изтече нощта щеше да премисли. Можеше и да е стар, но все още беше майстер от Цитаделата.

— Не корона търся, а истина — отвърна й той и свали глупашкия шлем от главата си.

— На този свят съществуват истини, които не се учат в Староград. — Мелисандра се завъртя и червената коприна се люшна като огнен вихър, щом закрачи към издигнатата маса, на която седяха крал Станис и неговата кралица. Крессен тикна калаеното котле с еленовите рога в ръцете на Кърпеното лице и се помъкна след нея.

На мястото му седеше майстер Пилос.

Старецът спря и зяпна онемял.

— Майстер Пилос — успя да промълви след малко. — Вие… вие не ме събудихте.

— Негова милост ми заповяда да ви оставя да почивате. — Пилос поне намери в себе си благоприличие да се изчерви. — Каза ми, че присъствието ви тук не е необходимо.

Крессен погледна над главите на седящите притихнали пред него рицари, капитани и лордове. Лорд Селтигар, застарял и кисел, се беше загърнал с плащ с извезани с гранат червени раци. Достолепният лорд Веларион беше предпочел морскозелена коприна и белозлатото морско конче на гърлото му отиваше на дългата му светла коса. Лорд Бар Емон, дебел четиринадесетгодишен хлапак, се беше загърнал в пурпурно кадифе, обшито с тюленова кожа, сир Аксел Флорент си беше все така непринуден въпреки фино тъканата червено-кафява вълна и лисичата кожа, благочестивият лорд Санглас носеше лунни камъни на шията, на китката и единия пръст, а капитанът от Лис Саладор Саан бе като слънчев изгрев с яркочервените си одежди от сатен, злато и драгоценни камъни. Само сир Давос бе облечен както винаги простичко, в кафяв жакет и зелена вълнена мантия, и само той срещна изумения му поглед с жал в очите.

— Твърде болен си и твърде объркан, за да ми бъдеш от полза, старче. — Прозвуча му съвсем като гласа на лорд Станис, но не беше възможно да е той, не можеше да е. — От днес ще ме съветва Пилос. Той вече работи с гарваните, след като ти не можеш да изкачваш стълбите до птичарника. Не бих искал да загинеш на служба при мен.

Майстер Крессен примига. „Станис, господарю мой, мое вечно тъжно и навъсено момче, сине, какъвто нямах, не го прави, нима си забравил колко се грижих за теб, как живях само за теб, как те обичах въпреки всичко? Да, обичах те повече от Робърт дори, или от Ренли, че ти беше необичаният, онзи, който най-много се нуждаеше от мен.“ Но каза само:

— Както заповядате, милорд, но… но съм гладен. Не бих ли могъл да седна на масата ви? — „До теб, момчето ми. Мястото ми е до теб…“

Сир Давос се вдигна от пейката.

— За мен ще е чест, ако майстерът се настани до мен, ваша милост.

— Твоя работа. — Лорд Станис се извърна да каже нещо на Мелисандра, която се беше разположила от дясната му страна, на най-почетното място. Лейди Селайс му беше отляво и на лицето й пробяга усмивка, ярка и крехка като безценните камъни на шията й.

„Твърде далече“ — помисли Крессен с тъга след като погледна към мястото, където седеше сир Давос. Половината лордове знаменосци се намираха между контрабандиста и високата кралска трапеза. „За да пусна душача в чашата й, трябва да съм по-близо до нея, но как?“

Кръпчо отново заскача в лудешкия си танц, докато майстерът бавно куцукаше край масата на сир Давос Държеливия.

— Тук ядем риба — заяви глупакът радостно, размахвайки като скиптър една сушена риба треска. — Под морето рибата яде нас. Знам аз, знам, ох, ох, ох.

Сир Давос се дръпна да му направи място на пейката.

— Тази вечер май всички трябваше да сме в шутовски дрехи — мрачно заговори той, след като Крессен седна. — Това, с което се захващаме, е глупашка работа. Червената жена видяла победа в пламъците и Станис е решил със сила да си вземе короната, все едно колко му е силата. Докато тази не миряса, боя се, че всички ще видим онова, което е видял Кърпено лице — морското дъно.

Крессен пъхна ръце нагоре в ръкавите уж за по-топло. Пръстите му намериха твърдите бучки от кристалчетата във вълната.

— Лорд Станис.

Станис извърна очи от червената жена, но вместо него отговори лейди Селайс.

— Крал Станис. Забравяте се, майстер.

— Той е стар, умът му се отнася — каза й навъсено кралят. — Какво има, Крессен? Кажи си каквото ти е на ума.

— След като сте решили да отплавате, съдбовно важно е да сключите съюз с лорд Старк и лейди Арин…

— Не сключвам съюзи с никого — заяви Станис Баратеон.

— Както светлината не сключва съюз с мрака. — Лейди Селайс хвана ръката му.

Станис кимна.

— Старките се стремят да ми откраднат половината кралство, както Ланистърови ми откраднаха трона и както милият ми братец мечовете и службата, и твърдините, които по право са мои. Всички те са узурпатори и всички са мои врагове.

„Изгубих го“ — помисли Крессен отчаяно. Само да можеше незабелязано да се приближи до Мелисандра… само миг при чашата й му трябваше.

— Вие сте законният наследник на своя брат Робърт, законният владетел на Седемте кралства и крал на андалите, на Ройнар и на Първите — заговори той, — но все пак не можете да се надявате на триумф без съюзници.

— Той има съюзник — каза лейди Селайс. — Р’хлар, Господаря на Светлината, Духа на огъня, Бога на пламъка и сянката.

— Боговете в най-добрият случай са несигурни съюзници — настоя старецът, — а този няма власт тук.

— Така ли смятате? — Рубинът на гърлото на Мелисандра улови светлината и когато тя извърна глава, за миг сякаш засия ярко като кометата. — След като изричате такива глупости, майстер, би трябвало отново да си сложите короната.

— Да — съгласи се лейди Селайс. — Шлемът на Кръпчо. Той ти стои добре, старче. Сложи си го, аз ти заповядвам.

— Под морето никой не носи шапки — каза Кърпеното лице. — Знам аз, знам, ох-ох, ох.

Тежките вежди на лорд Станис засенчвала очите му, беше стиснал уста и челюстта му помръдваше безмълвно. Когато се ядосаше, винаги стискаше зъби.

— Глумец — изръмжа накрая. — Милейди съпругата ми заповяда. Дай шлема си на Крессен.

„Не! — помисли старецът. — Това не си ти, ти не постъпваш така, ти винаги беше справедлив, винаги твърд, но никога жесток, никога, от подигравки никога не си разбирал, както и от смях.“

Кърпено лице заподскача наблизо, хлопките задрънчаха. Майстерът остана да седи безмълвен, докато глупакът поставяше на челото му котлето с рогата. Звънците издрънчаха.

— Може би ще е добре отсега нататък да ни пее съветите си — каза лейди Селайс.

— Прекаляваш, жено — каза лорд Станис. — Той е само един старец и ми служеше добре.

„И ще ти служа до края, мой скъпи господарю, мое бедно и самотно момче“ — помисли Крессен, защото изведнъж видя изхода. Единствения възможен. Чашата на сир Давос беше пред него още наполовина пълна с тъмно и горчиво вино. Напипа в ръкава си твърдата топчица на един от кристалите, задържа я между палеца и показалеца си и посегна за чашата. „Полека, ловко, не трябва дори да трепна“ — замоли се и боговете се оказаха добри. Миг само и пръстите му останаха празни.

Ръцете му не се бяха държали толкова послушно от години. Давос видя, но никой друг. Беше сигурен. С чашата в ръка се надигна.

— Може би наистина съм бил глупак. Лейди Мелисандра, ще изпиете ли с мен чаша вино? Чаша в чест на вашия бог, вашия Господар на Светлината? Чаша тост за неговата власт?

Червената жена го изгледа преценяващо.

— Щом държите.

Усещаше погледите на всички. Докато ставаше от пейката, Давос го стисна за ръкава с пръстите, скъсени от лорд Станис, и прошепна:

— Какво правите?

— Това, което трябва — отговори майстер Крессен. — За кралството и за душата на господаря ми. — Отърси ръката на Давос и разля от виното върху чергилата.

Тя го срещна под високата маса и ги гледаха всички. Но Крессен виждаше само нея. Червена коприна, червени очи, рубина, червен на гърлото й, червени устни, извити в лека усмивка, щом положи ръка над неговата, около чашата. Кожата й беше топла, сякаш гореше в треска.

— Все още не е късно да плиснете виното, майстер.

— Не — изшепна той дрезгаво. — Не.

— Както искате.

Мелисандра Асшайска взе чашата от ръцете му и отпи дълго и дълбоко. Беше останала едва половин глътка на дъното, когато му я върна.

— А сега вие.

Ръцете му трепереха, но той събра сили. Един майстер от Цитаделата не можеше да се страхува. Виното загорча на езика му. После пръстите му се разтвориха и празната чаша се пръсна на пода.

— Той има власт тук, милорд — каза жената. — И огънят пречиства.

Рубинът на гърлото й сияеше червен.

Крессен понечи да отвърне, но думите се спряха в гърлото му. Кашлицата се превърна в ужасно тънък писък, докато се мъчеше да си поеме дъх. Железни пръсти стегнаха гърлото му. Докато се свличаше на колене, продължи да тресе глава, отричайки я, отричайки властта й, магията й, отричайки нейния бог. А кравешките хлопки дрънчаха на рогата му и пееха: глупак, глупак, глупак, и червената жена го гледаше отгоре с жалост и пламъците на свещта танцуваха в червените й, съвсем червени очи.