Серия
Мечът на истината (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Confessor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 56 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“, 2008

Първо издание

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: Инвестпрес АД

ISBN-978-954-733-567-7


На моя добър приятел Марк Мастърс — заради забележителната му креативност, целеустременост и постижения. Той в пълна степен олицетворява всичко онова, за което пиша — човек може да вдъхнови своите близки и познати с любовта си към живота, доблестта да бъде почтен, ненатрапчивото обаяние на силата, лишена от омраза, и с благородството на духа си.

Първа глава

ЗА ВТОРИ ПЪТ ТОЗИ ДЕН РИЧАРД БЕ НАМУШКАН ОТ ЖЕНА.

Шокът от болката го разтърси и разбуди напълно и той тутакси сграбчи нападателката за костеливата китка, преди да е успяла да разпори докрай бедрото му. Парцаливата й рокля беше закопчана чак до шията и закриваше изцяло кльощавата й фигура. На слабата светлина от далечните лагерни огньове Ричард успя да различи на главата й нещо като кърпа от оръфано парче зебло, завързано на възел под ръбатата челюст.

Въпреки че тялото й изглеждаше немощно, страните — хлътнали, а гърбът — изкривен, в очите й блестеше поглед на хищник. Предишната, която го намушка по-рано същата нощ, беше по-едра и силна. Но със същия пламнал от омраза поглед.

Иначе тънкото острие, което размахваше втората, беше по-късо. За щастие раната, макар и болезнена, не беше сериозна. Би могло да е далеч по-зле, да бъде засегнат мускулът на бедрото му — каквато очевидно е била нейната цел, съдейки по това как беше насочила ножа. В Императорския орден не се грижеха за осакатените роби, а направо ги убиваха. Най-вероятно именно това е искала да постигне с нападението си — да го обрече на смърт, като го рани.

Стиснал зъби, за да овладее внезапно разбудената си ярост, Ричард приклещи китката й като в менгеме, изви ръката й и я повдигна, за да измъкне острието от крака си. Забеляза, че кокалчетата на пръстите й са побелели от усилието.

Той лесно взе надмощие над нея. Бързо разбра, че жената не е силният убиец, за какъвто я беше взел в началото. Но решимостта и страстта й не отстъпваха по нищо на зловещата орда нашественици, която тя следваше. Тя изсумтя от болка.

Дишаше запъхтяно и от устата й се издигаха облачета пара, които се разтваряха в студения нощен въздух. Ричард знаеше, че ако се държи с нея меко, само ще й даде още една възможност да довърши започнатото. Беше успяла да го изненада и така спечели предимство, но той нямаше да прояви глупостта да й даде втори шанс. Като продължаваше да я стиска за китката, Ричард изтръгна ножа от ръката й.

Пусна я едва когато оръжието й бе у него. Можеше да й счупи ръката и тя си го заслужаваше, но се въздържа — не му беше нито времето, нито мястото да вдига врява. Просто искаше да се освободи от нея. След като я обезоръжи, я блъсна в гърба. Едва-що изправила се, тя го заплю в лицето.

— Никога няма да победите армията на славния и велик император Джаганг. Вие сте псета! Всички вие, дето живеете в Новия свят, сте безверни псета!

Ричард я изгледа свирепо, като внимателно следеше дали няма да се опита да извади друг нож и да възобнови атаката си. Опасяваше се и от евентуални нейни съучастници.

Макар че наблизо, точно зад ограденото място за каруците на обоза, имаше войници, те бяха заети с техните си работи. Жената, изглежда, беше сама.

Тя понечи да го заплюе втори път, но той замахна към нея. Тя потръпна уплашено и се дръпна назад. Загубила кураж да довърши опита си да го намушка, при положение, че той се бе събудил, тя му хвърли последен изпълнен с омраза поглед, обърна се и потъна в нощта. Ричард знаеше, че веригата, закачена за металния оглавник на врата му, не е достатъчно дълга, за да му позволи да я настигне, но на нея това не й беше известно и мнимата му заплаха явно й се бе сторила достатъчно убедителна и плашеща.

В огромния военен лагер, където тя потъна, цареше трескава активност. Мястото я погълна в кипящите си вътрешности като в пастта на гигантски звяр.

Голяма част от войниците спяха, но, изглежда, имаше и такива, които все се намираха на работа — потягаха екипировката си, стъкмяваха си оръжия, готвеха, ядяха, пиеха и шумно си разказваха истории около лагерните огньове, за да минава време, докато чакат поредната възможност да убиват, изнасилват и плячкосват. През цялата нощ имаше мъже, които изпитваха силите си един срещу друг — понякога в ръкопашни схватки, друг път с ножове. От време на време се събираха тумби народ, които наблюдаваха тези двубои и залагаха кой ще е победителят. Патрулиращи стражи следяха за признаци на сериозни неприятности, войници си търсеха забавления, а цивилните, които следваха ордите, обикаляха лагера за милостиня. Сегиз-тогиз към Ричард и останалите пленници се приближаваше часови и ги измерваше с поглед.

През пролуките между каруците Ричард виждаше как дрипльовци се опитват да заработят храна или някой грош, като обикалят от група на група и предлагат на войниците да им посвирят на флейта и да им попеят. Други предлагаха услуги бръснене, пране или зашиване на дрехи, татуировки. Трети се скитаха из лагера и гледаха да откраднат нещо. Малцина имаха намерение да проливат кръв.

В центъра на всичко това, в обръча от каруците на обоза, Ричард лежеше окован заедно с другите пленници, докарани да участват в турнирите по Джа’Ла д’Джин. Повечето му съотборници всъщност бяха мъже от редовната войска на Императорския орден, но те спяха в палатките си, не тук. Почти нямаше град, управляван от Ордена, който да няма свой отбор по Джа’Ла. Тези мъже играеха, откакто се помнят. Надяваха се да продължат да играят Джа’Ла и след края на войната. За много от войниците на Ордена Джа’Ла д’Джин, Играта на живота, сама по себе си беше въпрос на живот и смърт, съизмерим с каузата на Ордена. Дори за мършавата старица, която следваше своя император в неговия военен поход и преживяваше с остатъците от неговите завоевания, убийството беше приемлив начин да помогне на любимия си отбор да завоюва победа.

Да има печеливш отбор по Джа’Ла беше източник на голяма гордост за всяко военно подразделение, за всеки град. Командир Карг, който отговаряше за отбора на Ричард, също беше твърдо решен да завоюват победа. Печелившият отбор можеше да му донесе далеч по-осезаема полза от едната слава. Треньорите на най-добрите отбори си спечелваха репутация на могъщи мъже. Най-силните играчи се сдобиваха с всякакви награди, включително и легиони от жени, нетърпеливи да скочат под завивките им.

През нощта оковаваха Ричард за каруците, с които превозваха в клетки него и другите пленници. Обаче по време на турнирите, в които участваха по пътя си, той беше нападателят на отбора, човекът, на когото бяха поверени амбициите на командир Карг за успех в двубоите, предстоящи в главния лагер на император Джаганг. Животът на Ричард зависеше от това колко добре ще се справи със задачата. Досега се бе отплащал подобаващо за доверието, което командир Карг имаше в него.

Още от самото начало Ричард нямаше друг избор, освен да прибави и своите усилия към тези на командир Карг — в противен случай щеше да бъде екзекутиран по възможно най-кошмарния начин.

Но имаше и други причини да играе на добра воля. И те бяха много по-важни от всичко останало.

Огледа се и видя, че Джонрок, който беше окован към същата каруца, спи дълбок сън, проснат по гръб. Мъжът беше мелничар по занаят и здрав като дъб. За разлика от нападателите в другите отбори, Ричард държеше много на физическите упражнения и следеше стриктно всички да ги правят при всеки удобен случай. Това не се нравеше особено на съотборниците му, но спазваха наставленията му. Докато пътуваха в клетката към главните сили на Императорския орден, Ричард и Джонрок дискутираха възможностите да усъвършенстват играта си, измисляха и запаметяваха тайни знаци и непрестанно правеха лицеви опори и други упражнения, които да подобрят физическата им форма.

Изтощението най-сетне беше надделяло над шума и суматохата в лагера и Джонрок спеше кротко и тихо като бебе, без изобщо да подозира, че репутацията им е подтикнала зложелател да се промъкне при тях посред нощ и да се опита да унищожи шансовете на отбора им, преди още да са стигнали до важните турнири.

Колкото и уморен да беше, Ричард само се унасяше на пресекулки. Не можеше да заспи. Нещо не беше наред. Не беше свързано с милиардите потенциални проблеми, които кръжаха около него. Нямаше нищо общо и с непосредствените опасности, които го грозяха като пленник. Беше друго, нещо отвътре, нещо дълбоко в него. Донякъде то му напомняше за времето, когато беше тежко болен, но и това не описваше точно усещането. Колкото и внимателно да се опитваше да го анализира, същността на това чувство му се изплъзваше. Той беше толкова объркан от необяснимото усещане, че в крайна сметка единственото, за което беше сигурен, бе болезненото и изнервящо предчувствие за нещо лошо.

Освен това беше твърде зает с мислите си за Калан, за да може да заспи. Пленница на самия император Джаганг, тя едва ли беше далече.

Понякога, когато двамата с Ничи оставаха сами късно през нощта край огъня, тя му бе доверявала колко жестоко се е държал с нея Джаганг. Мисълта за това не даваше на Ричард миг покой. Не можеше да види императорските шатри, но по-рано през деня, докато каруците минаваха през разпрострелия се във всички посоки лагер, успя да зърне внушителните палатки на командването. Възможността след цялото това време да потъне в зелените очи на Калан, макар и за един кратък миг, го изпълни с радост и облекчение. Най-накрая я намери и се увери, че е жива. Сега оставаше да открие начин да я измъкне.

Успокоен, че втората нападателка се е отказала да прави нов опит да го намушка, Ричард най-сетне реши да махне ръката си и да огледа раната. Можеше и да е по-зле. Ако се беше отпуснал да заспи дълбоко като Джонрок, щеше да пострада далеч повече. Значи излизаше, че странното усещане, което го държеше буден, в крайна сметка му послужи добре.

Щипеше неприятно, но раната не беше сериозна. От силното притискане кървенето спря. При първото нападение по-рано тази нощ също не пострада много зле. Острието намери костта на плешката му и не успя да нанесе смъртоносна рана.

Смъртта го навести на два пъти тази нощ и си тръгна с празни ръце. Ричард си спомни старата поговорка, че нещастието има три деца. Надяваше се да не се наложи да се запознае и с третото.

Тъкмо се завъртя на една страна, за да се опита да поспи, когато видя между каруците да се провира сянка. Този човек обаче вървеше с уверена стъпка, не крадешком. Ричард се изправи и седна, щом командир Карг застана до него.

На слабата светлина едва различаваше люспите, татуирани отдясно на лицето на мъжа. Без кожените нараменници и нагръдници, които командирът обикновено носеше, без риза дори, Ричард видя, че люспите продължават надолу към рамото и покриват част от гърдите. Така капитанът приличаше на влечуго. Помежду си Ричард и Джонрок наричаха Карг „Змийското лице“.

Името му прилягаше по много причини.

— Какви ги вършиш, Рубен?

Рубен Рибник беше името, под което Джонрок и всички останали от отбора знаеха Ричард. Започна да се представя с него, откакто го взеха в плен. Ако имаше място, където истинското му име би го поставило в смъртна опасност, то това беше именно лагерът на Императорския орден.

— Опитвам се да поспя.

— Не ти влиза в работата да подмяташ неприлични предложения. ~ Командир Карг размаха пръст пред очите му. — Жената дойде и ми разказа какво си се опитал да й направиш.

— Нима… Виж ти — повдигна вежда Ричард.

— Вече ти казах — ако победите отбора на императора, ако успеете да надделеете, ще можеш да си избереш, която си пожелаеш. Но междувременно не се надявай на по-благосклонно отношение. Няма да търпя неподчинение, особено пък от такъв като теб.

— Не знам какво ти е казала, командире, но тя дойде и се опита да ме убие. Искаше да си гарантира, че отборът на императора няма да загуби от нас.

Командирът клекна и като подпря лакът на коляното си, се взря в нападателя на своя отбор. Сякаш самият той се готвеше да убие Ричард.

— Нескопосана лъжа, Рубен.

Ножът, който Ричард само преди малко взе от жената, беше в ръката му, притиснат от вътрешната страна на китката. От това разстояние би могъл да нанесе смъртоносен удар в корема, без онзи изобщо да разбере какво става. Но не беше нито времето, нито мястото за подобни действия, а и така нямаше да си върне Калан.

Без да отмества поглед от очите на командира, Ричард превъртя ножа между пръстите си и стисна острието между палеца и показалеца. Усещането да държи в ръката си оръжие, макар и толкова миниатюрно, беше приятно. Подаде ножа с дръжката напред на командира.

— Ето защо кърви кракът ми. Тя ме намушка с това. Откъде иначе мислиш, че бих се сдобил с нож?

Командирът не пропусна да отбележи важността на факта, че Ричард има на свое разположение нож, както и опасността, произтичаща от това. Хвърли поглед на раната на бедрото на Ричард и взе ножа.

— Ако искаш да спечелим този турнир — Ричард нарочно внимателно отмерваше думите си, — ще ми е нужна малко почивка. И тя би била далеч по-спокойна, ако можех да разчитам на часови. Щом една слаба жена, която вероятно е заложила на отбора на императора, може да ме убие, докато спя, то отборът ти лесно ще остане без нападател и няма да има шанс да спечели.

— Мислиш се за голяма работа, а, Рубен?

— Ти ме мислиш за голяма работа, командире, иначе досега отдавна да си ме премахнал, още там, в Тамаранг, когато убих десетки от твоите хора.

С татуираните люспи, които бяха слабо осветени от огъня, командирът приличаше на змия, която дебне плячката си.

— Изглежда да си нападател е опасно не само на терена. — Накрая той се надигна. — Ще поставя часови. Просто не забравяй, че не всички те мислят за толкова добър. А и в края на краищата вече загуби една игра.

Изгубиха въпросната игра, защото Ричард се опита да защити един от хората си — пленник на име Йорк, — чийто крак беше счупен при устремна атака на противниковия отбор. Йорк беше добър играч, поради което се превърна в мишена. Според правилата на Джа’Ла, приети от Ордена, това беше позволено.

Със счупен крак, Йорк внезапно стана безполезен и като играч, и като роб. След като го изнесоха от игралното поле, командир Карг безцеремонно му преряза гърлото. Задето Ричард си позволи да защити повален играч, вместо да отнесе брока в противниковото поле, без да му обръща внимание, съдията наказа отбора им, като го остави на резервната скамейка до края на играта. В резултат на което загубиха.

— Чуват се слухове, че отборът на императора също е загубил игра — каза Ричард.

— Негово сиятелство осъди онзи отбор на смърт. В новия му отбор са включени най-добрите мъже в целия Нов свят.

Ричард сви рамене.

— Ние също губим играчи по различни причини и те биват подменяни. Някои получиха контузии и не могат да играят. Наскоро един от нашите си счупи крака. Ти направи с него същото, каквото е направил и императорът със загубилите от неговия отбор. Както аз виждам нещата, това кой е бил в отбора му не е от особено значение. И те, и ние загубихме по една игра. Това ни поставя наравно. Единствено това има значение. Влизаме на това състезание на равна нога. Те не са по-добри от нас.

— Мислиш, че сте равностойни? — повдигна вежди командирът.

Ричард издържа погледа му.

— Ще спечеля за нас шанса да играем срещу отбора на императора и след това ще видим какво ще стане.

Някъде сред татуираните люспи се появи лукава усмивка.

— Надяваш се да си избереш жена, а, Рубен?

— Всъщност наистина е така — кимна Ричард, без да отвръща на усмивката.

Командир Карг нямаше представа, че Ричард вече я е избрал. Той искаше Калан. Искаше я повече от живота си. Възнамеряваше да направи всичко необходимо, за да измъкне съпругата си от кошмара на пленничеството при Джаганг и неговите Сестри на мрака.

След като погледна втренчено Ричард, командир Карг най-накрая отстъпи с въздишка.

— Ще кажа на пазачите, че отговарят с живота си за това никой да не доближава отбора ми, докато момчетата спят.

След като командирът се изгуби в нощта, Ричард легна по гръб и най-накрая позволи на болезнено стегнатите си мускули да се отпуснат. Проследи от разстояние как пазачите се втурнаха да установят плътен периметър около пленниците, които бяха членове на отбора. Карг осъзна какво би могъл да загуби заради една никаквица, която се мъкнеше след войската, и това го подтикна към действие. Най-малкото атаката й осигури на Ричард възможността да си почине — нещо, от което толкова се нуждаеше. Как човек да заспи, като знае, че всеки може да се промъкне и да ти пререже гърлото.

Сега поне временно беше в безопасност, макар и да се наложи да се раздели с ножа. Но другото острие, онова, което успя да вземе от първата жена, все още беше у него — беше скрито в ботуша му.

Ричард се сви на топка върху голата земя, в опит да запази топлината на тялото си, докато спи. Пръстта, позагрята през деня, отдавна беше изстинала. Без завивка или одеяло, той насъбра под главата си свободната част от веригата, та поне да си пригоди подобие на възглавница. Изгревът не беше далеч. Долината Азрит нямаше да се стопли скоро.

Зората щеше да доведе със себе си първия ден на зимата.

От лагера продължаваше да се носи монотонен шум. Ричард беше толкова уморен. Мислите за Калан, за първата им среща, затова как облекчено подскочи сърцето му, когато най-сетне я видя отново жива, колко щастлив се почувства да потъне в красивите й зелени очи, накрая позволиха на съня да успокои мислите му и да го отнесе със себе си.