Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Temple of the Winds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (16.01.2007)
Корекция
GeOrg (август 2008)
Сканиране
Пламен Матеев
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

1 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1998

 

 

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

2 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от GeOrg
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Четиридесет и трета глава

Дишай.

Калан направи каквото й бе казано, издиша Плъзгата и напълни дробовете си с остър, студен въздух.

В ушите й съскаше шум от запалена факла. Собственият й дъх отекваше болезнено. Но вече знаеше какво да очаква и търпеливо изчака светът около нея да приеме нормалните си измерения.

Само че това не бе нормално. Или поне не бе каквото очакваше.

— Плъзга, къде сме? — гласът й ехтеше.

— Където пожела да пътуваш: съкровището на Джакопо. Би трябвало да ти е доставило удоволствие, но ако не, ще опитам пак.

— Не, не че не ми е доставило удоволствие, въпросът е, че не е това, което очаквах.

Намираше се в пещера. Факлата бе странна — не беше насмолена в единия край дървена пръчка, както обикновено се правеха факлите, а представляваше сноп тръстика. Таванът почти опираше в главата й, когато тя спусна крака от стената на кладенеца и се изправи. Взе тръстиковата факла от цепнатината в скалата, където бе закрепена.

— Ще се върна — каза тя на Плъзгата. — Ще огледам наоколо и ако не открия изход, ще се върна и ще отидем на друго място. — Осъзна, че не може да няма изход, иначе факлата не би била тук. — Или пък ще се върна, когато открия онова, което търся.

— Ще съм готова, когато пожелаеш да пътуваш. Ще пътуваме отново. Ще ти достави удоволствие.

Калан кимна на сребърното лице, отразяващо танцуващия пламък на факлата, и тръгна в пещерата. От залата, в която се намираше, имаше само един изход — широка, ниска галерия. Калан тръгна по нея, следвайки извивките й по продължение на тъмнокафявата скала. Други галерии нямаше, нито разклонения, така че продължи да върви.

Стигна до просторна зала, може би към двайсетина метра широка, и разбра защо мястото се нарича съкровището на Джакопо. Факлата отразяваше хиляди златни искрици. Помещението бе пълно със злато. Имаше груби, необработени слитъци, имаше и топки, сякаш разтопеният метал е бил излян в глинени съдове, които после са били разбити. В най-обикновени сандъци бяха натъпкани буци чисто злато. Други, с дръжки от двете страни, за да се носят от двама души, съдържаха отломки от златни предмети.

Имаше няколко маси, върху които все още имаше златни дискове, а по една от стените бяха останали рафтове. Върху рафтовете се виждаха няколко златни статуи, но най-вече пергаментови свитъци. Съкровището на Джакопо не я интересуваше. Не губи време в оглеждане на предметите, с които бе пълна залата, и се завтече към галерията, излизаща от другия й край.

Не й се разглеждаше съкровището, защото бе притеснена и искаше да намери Калните, но дори да имаше време да обикаля, едва ли би се задържала дълго — въздухът вонеше отвратително, тя едва дишаше, подгонвана от пристъпи на жестока кашлица. От зловонието й се зави свят, прилоша й.

Въздухът в галерията бе по-поносим, макар че едва ли би го нарекла добър. Посегна към костения нож на ръката си и установи, че е още топъл. Но поне не бе горещ като преди.

Тунелът започна да върви леко нагоре, като продължаваше да се вие. Колкото по-нагоре се издигаше, толкова по-мръсна ставаше скалата, на места се виждаха подпорни греди. Докато не усети аромата на свеж въздух, не видя никакви други разклонения. Едва тогава един тунел тръгна на ляво, а след няколко крачки се появи и един вдясно. Свежият въздух се усещаше най-силно от този, който водеше право напред, и тя тръгна по него.

Пристъпи в нощта, факлата затанцува. Небето бе осеяно с трепкащи звезди. От мрака наблизо скочи тъмна фигура. Калан отстъпи няколко крачки в пещерата, оглеждайки се в двете посоки да види дали в тъмнината не я чака още някой.

— Майко Изповедник? — дойде до ушите й познат глас.

Тя пристъпи напред, вдигнала факлата високо горе.

— Чандален? Чандален, ти ли си?

Мускулестата фигура се втурна към нея в светлината на факлата. Беше без риза, намазан с кал. Около ръцете и главата му бяха привързани туфи трева. Правата му черна коса бе пригладена с лепкава кал, използвана от ловците. Макар лицето му също да бе намазано обилно с кал, тя разпозна познатата широка усмивка.

— Чандален — облекчено въздъхна тя. — О, Чандален. Толкова се радвам да те видя.

— И аз се радвам да те видя, Майко Изповедник.

Той пристъпи напред, за да я плесне през лицето, според обичая на Калните, с който приветстваха гостите си, показвайки уважение към силата им. Калан го спря с протегнати напред ръце.

— Не! Не ме докосвай!

Той се сепна:

— Защо?

— Защото там, откъдето идвам — Ейдиндрил, — върлува болест. Не искам да се доближавам до който и да е от вас, за да не предам заразата на някой от нашия народ.

Калните наистина бяха нейният народ. Двамата с Ричард бяха провъзгласени за Кални от Пилето и останалите старейшини и вече бяха жители на селото, макар да живееха отделно.

Радостта на Чандален от срещата се изпари.

— Тук също върлува болест, Майко Изповедник.

Калан сведе факлата.

— Какво? — прошепна тя.

— Много неща се случиха. Хората се страхуват, вече не мога да ги защитавам. Свикахме Съвещание. Духът на дядо дойде. Каза, че са се появили страшни проблеми. Каза, че трябва да говорим с теб и че той щял да ти изпрати съобщение да дойдеш да ни видиш.

— Ножът — каза тя. — Усетих призива ви чрез ножа. Веднага дойдох.

— Да. Той ни го каза малко преди изгрев-слънце. Един от старейшините излезе от къщата на духовете и каза, че трябва да дойда тук да те чакам. Как така се появи от дупка в земята?

— Дълга история. Магията… Чандален, нямам време да чакам да свикаме ново Съвещание, за да говорим с духовете на предците. Възникна проблем. Не мога да си позволя да чакам три дни.

Той вдигна факлата от ръката й. Лицето му бе тъжно под калната маска.

— Няма нужда да чакаш три дни. Дядо те чака в къщата на духовете.

Калан ококори очи. Знаеше, че Съвещанието продължава само в нощта, в която е свикано.

— Как е възможно това?

— Старейшините останаха в кръга. Дядо им каза да те чакат. Той също те чака.

— Колко са болните?

Чандален вдигна едновременно всичките си пръсти, после само на едната ръка.

— Ужасно ги боли главата. Изпразват стомасите си, макар че няма нищо в тях. Горят в треска. Някои започнаха да почерняват на пръстите на ръцете и краката.

— Добри духове — прошепна тя на себе си. — Има ли умрели?

— Днес, едно дете — точно преди дядо да ме изпрати за теб. То беше първото заразено.

На Калан й прилоша. Зави й се свят, опитваше се да осмисли чутото. Калните обикновено не допускаха чужди хора в селото си, рядко напускаха земите си. Как е възможно да се е случило?

— Чандален, някакви чужденци да са посещавали селото?

Той поклати глава.

— Не пускаме никого. Чужденците винаги носят проблеми. — Той сякаш се сети нещо. — Може би веднъж, искаше да влезе в селото. Но нямаше да я пуснем.

— Нея?

— Да. Някои от децата играеха на лов в тревистите полета. При тях дошла жена и ги попитала дали може да отиде в селото. Децата притичаха да ни съобщят. Щом заведох ловците на мястото, не я открихме. Казахме на децата, че духовете на предците ще се ядосат, ако ни свият такъв номер отново.

Калан отлагаше въпроса, защото се страхуваше от отговора.

— Детето, което умря днес, е било от онези, които са твърдели, че са видели жената, нали?

Чандален килна глава на една страна.

— Мъдра жена си ти, Майко Изповедник.

— Не, изплашена жена съм, Чандален. В Ейдиндрил също се появи жена, която заговаряше деца. И там болестта тръгна именно от децата. Умрялото момче да е споменавало жената да му е показала някаква книга?

— По време на пътешествието ми с теб ти ми показа онези неща, които наричате книги и които се използват, за да си предавате познание. Но децата тук не познават такива неща. Ние ги учим с живи думи, както са ни учили нашите предци. Момчето твърдеше, че жената му показала красиви цветни светлини. Не ми прилича на книгите, които си спомням, че съм виждал.

Калан отпусна длан върху ръката на Чандален — докосване, което някога би го хвърлило в ужас, породен от легендата за заплахата, криеща силата на Изповедника. Сега обаче притеснението се коренеше другаде.

— Нали каза, че не бива да се приближаваме.

— Вече няма значение — увери го тя. — Повече от това не мога да навредя. В Ейдиндрил върлува същата болест като тук.

— Съжалявам, Майко Изповедник, че болестта и смъртта са посетили и твоя дом.

Те се прегърнаха, споделяйки приятелските си чувства и страха си.

— Чандален, какво е това място? Тази пещера?

— Веднъж ти разказвах за нея. Мястото с лошия въздух и безполезните метали.

— Значи сме на север от селото?

— На север и леко на запад.

— За колко време ще стигнем?

Той се удари с юмрук в гърдите.

— Чандален е силен и бяга бързо. Напуснах селото, когато слънцето се спускаше. На Чандален са му достатъчни едва няколко часа. Дори в тъмното.

Тя огледа огрените от луната тревисти поля, простиращи се отвъд ниското, скалисто възвишение, на което се намираха.

— Луната осветява достатъчно, за да виждаме пътя си. — Тя дори успя да се усмихне: — А както би трябвало да знаеш, Чандален, аз съм не по-малко силна от теб.

Чандален също й се усмихна. Чудесна гледка, независимо от обстоятелствата.

— Да. Добре помня силата ти, Майко Изповедник. Значи ще бягаме.

* * *

Лунната светлина разкри призрачните, квадратни силуети на сградите в селото на Калните, спотайващи се в тъмното тревисто поле. В малките прозорчета светеха едва няколко светлинки. В този късен час навън нямаше много хора, което бе добре дошло за Калан. Не й се искаше да среща лицата на тези хора, да вижда страха и тъгата в очите им и да знае, че скоро мнозина от тях няма да са между живите.

Чандален я заведе направо в къщата на духовете сред обществените сгради в северния край на селото. Повечето от тези сгради бяха сбутани една в друга, но къщата на духовете бе отделена. Лунната светлина се отразяваше от покрива, който Ричард бе помогнал на Калните да направят. Лишената от прозорци къща се охраняваше от стражи — ловците на Чандален.

На ниска пейка пред вратата седеше внушителната фигура на Пилето. Сребристата му коса, спускаща се над раменете, проблясваше на лунната светлина. Беше гол. Тялото му бе покрито с плетеници от линии и кръгове, изрисувани с бяла и черна кал — маска, която носеха всички участници в Съвещанието, за да могат да ги разпознаят духовете.

В краката на Пилето бяха поставени два глинени съда единият с бяла, другият с черна кал. По блестящия му поглед Калан можеше да познае, че той е в транс, нямаше нужда да му се обажда. Знаеше какво трябва да направи.

Откопча колана си.

— Чандален, би ли се обърнал? И помоли хората си да сторят същото.

Това бе най-многото, което можеше да допусне в полза на свенливостта си при тези обстоятелства.

Чандален подвикна на ловците на своя език.

— Аз и хората ми ще пазим къщата на духовете, докато вие със старейшините сте вътре — каза й през рамо той.

След като се съблече и се изправи гола в студения нощен въздух, Пилето, смълчан, започна да налага лепкавата кал върху тялото й, за да могат духовете да разпознаят и нея. От близката ниска ограда наблюдаваха сънени кокошки. Каменният зид все още носеше следите от меча на Ричард.

Калан знаеше, че е длъжна да го направи, да влезе и да говори с духовете. Но не изгаряше от желание. Духовете се извикваха само в случаи на крайна необходимост и макар понякога да се стигаше до нужните отговори, тези срещи никога не бяха особено приятни.

Щом Пилето приключи с полагането на бялата и черната кал по тялото й, без да пророни дума, я поведе навътре. Шестимата старейшини седяха в кръг около черепите на предците, подредени в средата. Пилето зае мястото си, Калан също седна в кръга — срещу него, вдясно от приятеля си Савидлин. Не му каза нищо — той също бе изпаднал в транс, загледан в духа в центъра на кръга, който тя още не можеше да види.

Зад нея бе оставена плетена кошница. Знаейки предназначението й, Калан я взе и бръкна вътре. Колебливо извади гърчещата се жаба, от онези, наречени „жаби на червените духове“, и я притисна между гърдите си — единственото място, което не бе боядисано с кал.

Слузта на жабата я загъделичка. Калан я пусна и се хвана за ръцете на старейшините от двете й страни. Не след дълго усети как се унася.

Стаята започна да се върти зашеметяващо. Бе издигната над познатия й свят и отнесена в бушуваща вихрушка от светлина, сенки, аромати и звуци. Черепите се въртяха заедно с нея.

Времето се изкриви, също както ставаше в Плъзгата, но не толкова приятно. Усещането бе дезориентиращо, по челото й изби пот.

Появи се духът.

Сияещата му фигура се поклащаше точно пред нея, но тя не можеше да си спомни кога се е появила. Просто си беше там.

— Дядо — прошепна тя на езика на Калните.

Чандален й бе казал, че на Съвещанието е дошъл духът на дядо му, но тя и без друго го позна — нали той бе нейният защитник. Усети връзката с костта, принадлежала нему в някогашния му живот.

— Дете — неземният звук на гласа му, излизащ през гърлото на Пилето, предизвика иглички по кожата й. — Благодаря ти, че се отзова.

— Какво желае духът на нашия предтеча от мен?

Устните на Пилето се разтвориха и отвътре проехтя гласът на духа:

— Това, което отчасти бе поверено на нас, е обругано.

— Поверено на вас? Какво ви е било поверено?

— Храмът на ветровете.

Голата плът на Калан настръхна.

Поверен на духовете? Главата й отплува нанякъде. Светът на духовете бе отвъдният свят, светът на мъртвите. Как е възможно храм, построен от инертни материали като камък, да бъде изпратен в отвъдното?

— Храмът на ветровете е в света на духовете?

— Храмът на ветровете съществува отчасти в света на мъртвите, отчасти в света на живите. Той е и на двете места, в двата свята едновременно.

— На двете места, в двата свята едновременно? Как е възможно подобно нещо?

Сияещата фигура, подобна на сянка, изваяна от светлина, повдигна ръка.

— Дървото творение на земята ли е, подобно на червеите, или на въздуха, подобно на птиците?

Калан би могла да отговори простичко, но знаеше, че с духове не се спори.

— Уважаеми дядо, предполагам, че дървото не принадлежи на нито един от двата свята и в същото време и на двата.

Духът като че ли се усмихна.

— Да, дете — каза той през устата на Пилето. — Така е и с Храма на ветровете.

Калан се наклони напред.

— Искаш да кажеш, че Храмът на ветровете е като дърво, с корени в този свят и клони във вашия?

— Той съществува в двата свята.

— В този свят, в света на живите, къде се намира?

— Където е бил винаги — в Планината на четирите вятъра. Позната ти е като връх Кимермост.

— Връх Кимермост — повтори Калан с равен глас. — Уважаеми дядо, била съм там. Храма на ветровете вече го няма. Изчезнал е.

— Трябва да го намериш.

— Да го намеря? Изглежда като че ли наистина е бил — там някога, но скалата, върху която се е извисявал, се е срутила. Храма го няма, останали са само част от страничните постройки. Няма какво да намеря. Съжалявам, уважаеми дядо, но в нашия свят корените са изсъхнали и умрели.

Духът мълчеше. Калан си помисли, че може да го е ядосала.

— Дете — каза накрая, но този път не през устата на Пилето. Гласът дойде от самия дух. Звукът бе пронизителен и болезнен, почти на ръба на поносимото. Струваше й се, че плътта й ще се отдели от скелета и ще се превърне в пепел. — Нещо е откраднато от ветровете и донесено във вашия свят. Трябва да помогнеш на Ричард или всичката моя кръв във вашия свят, целият ни народ, ще умре.

Калан преглътна. Как е възможно нещо да бъде откраднато от света на духовете, от света на мъртвите, и да бъде върнато в света на живите?

— Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ми кажеш нещо, което ще ми помогне да намеря начин да открия Храма на ветровете?

— Не съм те извикал, за да ти казвам как да намериш ветровете. Пътят на ветровете ще се разкрие с луната. Повиках те, за да ти кажа колко е било изгубено и какво ще стане с вашия свят, ако бъде допуснато да се случи замисленото.

Духът на дядото разпери ръце. От тях се посипа мека светлина, като вода, плъзгаща се над преграда. Светлината започна да се разраства, докато всичко наоколо не потъна в бяло.

Светлината се избистри и тя видя смърт. Трупове, подобно на листа, покриващи земята през есента, бяха разпилени навсякъде. Препречваха улиците, оставайки там, където ги бе заварила смъртта. Седяха на стълбища, увиснали напред през перилата. Препречваха прагове, запълваха каруци.

Видението я отнесе вътре в къщите, мина през прозорците, сякаш на крилете на птица. Вътре лежаха разлагащи се трупове. В легла, на столове, в коридори, проснати на пода, повалени един върху друг.

Зловонието я задуши.

Видението я отнесе над градове и селища, които познаваше — навсякъде бе едно и също. Смъртта бе сграбчила почти всички, телата бяха почернели и започнали да се разлагат дори още преди настъпването на смъртта. Малцината все още живи, навсякъде, където тя успя да ги види, ридаеха, задавяни от неутешима болка.

Видението я върна в селото на Калните. Видя труповете на хората, които познаваше. Край мъртвите огньове за готвене лежаха майки, притискащи в мъртвите си ръце мъртви деца. Мъртви съпрузи бяха прегърнали мъртвите си съпруги. Тук-там сирачета с облени в сълзи лица виеха над труповете на мъртвите си родители. Навсякъде вонята бе толкова непоносима, че очите й се премрежиха от водна завеса.

Калан потисна стон и затвори очи. Все едно. Гледката на смъртта премина в съзнанието й.

— Това — каза духът — ще се случи, ако откраднатото от ветровете не бъде върнато обратно.

— Какво мога да направя? — прошепна през сълзи Калан.

— Ветровете бяха обругани. Повереното им бе отнето. Ветровете решиха, че ти си пътеката на цената. Дойдох да ти покажа резултата от нападението и да те помоля, в името на живите ми приемници, да изпълниш дълга си, щом бъдеш помолена.

— И каква е цената?

— Цената не ми бе показана, но те предупреждавам предварително, че знам, че няма начин да избегнеш или заобиколиш нужното. Трябва да стане така, както ще ти бъде разкрито, или сме загубени. Моля те, когато ветровете ти покажат пътеката, да тръгнеш по нея, иначе онова, което ти показах, ще се случи.

Калан, с обляно в сълзи лице, нямаше избор.

— Ще го направя, дядо.

— Благодаря ти, дете. Има още нещо, което искам да ти кажа. В нашия свят, където почиват душите на напусналите вашия свят, има такива, които съществуват в Светлината на Създателя, и други, на които ръцете на Пазителя завинаги са отнели Неговото благо.

— Искаш да кажеш, че има и добри, и зли духове?

— Това е свръхопростяване, което почти скрива истината, но е близко до онова, което във вашия свят ви е нужно като обяснение, за да разберете нашия. Тук нещата стоят по друг начин. Ветровете трябва да позволят на всеки да набележи пътеката си.

— Можеш ли да ми кажеш как е била открадната магията от ветровете?

— Пътеката е била предателство.

— Предателство? Кой е бил предаден?

— Пазителят.

Калан зяпна. Моментално си помисли за Сестрата на мрака, дошла в Ейдиндрил: Сестра Амелия. Сигурно е била тя.

— Сестра на мрака е предала своя господар?

— Тази пътека на душа трябваше да влезе в Храма на ветровете през Коридора на предателя. Това е единственият начин да се направи пробив. Този коридор е създаден като предпазна мярка. За да премине през Коридора на предателя, човек трябва да предаде изцяло и невъзвратимо онова, в което вярва. А след като се е отказал от каузата си невъзвратимо, няма смисъл да влиза. Пътешественикът по сънищата откри пророчество, което може да бъде използвано, за да бъде победен врагът му, но за да го задейства, се нуждаеше от магия, намираща се във ветровете. Пътешественикът по сънищата намери начин да принуди онази душа да се отрече от господаря си, Пазителя, но да продължи да изпълнява желанията на пътешественика по сънищата. Направи го, като най-напред й позволи да запази клетвата си към Пазителя, приписвайки си роля на неин втори господар — господар единствено във вашия свят. После, с помощта на подсигурено обвързване, я принуди да се отрече от първия си господар. Така тя можа да мине през Коридора на предателя, а задачата й от пътешественика по сънищата и задължението й към него не пострадаха. По този начин пътешественикът по сънищата проникна във ветровете и получи каквото искаше. Все пак онези, които изпратиха храма във ветровете, бяха се погрижили да изработят план за това как да се действа в подобни случаи. Червената луна задейства този план.

При самата дума „предателство“ сърцето на Калан подскочи.

— Така ли трябва да проникнем и ние във ветровете?

Духът се вгледа в нея, сякаш претегляше душата й.

— След като Храмът на ветровете е нападнат, пътеката се затваря, трябва да се използва друга. Но това не е твоя грижа. Ветровете ще ни уведомят за изискванията си, според принципите за поддържане на равновесието. Петте духа, пазещи ветровете, ще диктуват пътеката според тези изисквания.

— Уважаеми дядо, как е възможно място да дава инструкции? Говориш така, сякаш ветровете са живо същество?

— Аз вече не съществувам в света на живите и въпреки това, когато бъда повикан, мога да предавам информация през воала.

Заболя я глава от напрежението да разбере думите му. Прииска й се Ричард да е с нея, за да пита каквото трябва. Опасяваше се, че пропуска най-важния въпрос.

— Но, уважаеми дядо, ти можеш да го направиш, защото си дух. Някога си бил жив. Имаш душа.

Духът започна да избледнява.

— Границата, воалът, бе повреден от събитието във ветровете. Не мога да остана повече. Скриновете, пазителите на границата между световете, ме дърпат назад. Тъй като нашествието във ветровете наруши равновесието, няма да можем да се завърнем отново на Съвещание, докато не бъде възстановено равновесието.

Духът стана толкова блед, че Калан едва го виждаше.

— Дядо, нужна ми е още информация. Чумата магия ли е?

Гласът се чу от много далеч:

— Магията, изпратена във ветровете, е изключително могъща. За да я използва човек изцяло, трябва да притежава огромни познания. Бе използвана без знание какво се освобождава или как да се постави под контрол. Чумата бе започната с тази магия, също както светкавицата, пусната от магьосник, е магия. Но ако светкавицата удари тревисто поле, огнената буря, която ще се появи в резултат, няма да е магия. Така е и с чумата. Бе започната от магия, но сега си е просто чума, както други преди нея — цели се напосоки и е непредвидима, макар и задействана от магия.

— Чумата върлува в Ейдиндрил и тук. Ще остане ли затворена в тези граници?

— Не. Джаганг не е разбирал какво върши. Това можеше да завърши и с неговата смърт, ако допуснат нещата да излязат от контрол.

— Това, което ми показа, вече случило ли се е на другите места? Започна ли се вече?

Сиянието около духа почти бе угаснало, виждаше се бледа искрица, сякаш угасващ фитил на свещ.

— Да — чу се далечният, ехтящ отговор.

Бяха се надявали да затворят чумата в границите на Ейдиндрил. Цялата Средна земя, целият Нов свят щеше да бъде пометен от огнената буря, започната от искрицата магия, открадната от Храма на ветровете.

В средата на кръга, където бе стоял духът, въздухът се завъртя. Духът потъна обратно в отвъдното.

В далечината, някъде изотдолу, Калан чу едва доловимото ехо на смях, вероятно на друг дух. Зловещият кикот я накара да настръхне.

* * *

Щом Калан излезе от транса, видя около себе си старейшините. Те бяха свикнали със странното преживяване и се възстановяваха бързо. Главата й все още се въртеше болезнено. Старейшина Брегиндерин протегна ръка, за да й помогне да стане.

Тя я пое, под пласта бяла и черна кал забеляза белезите по краката му. Вдигна очи към лицето му, грейнало в топла, успокоителна усмивка. До края на деня щеше да е мъртъв.

Приятелят й Савидлин я чакаше с дрехите й. Въпреки калта, покриваща тялото й, Калан изведнъж се почувства чисто гола. Започна да се облича, опитвайки се да прикрие смущението си и в същото време укорявайки се, че я вълнуват такива дреболии на фона на наближаващата катастрофа. Съвещанието бе, за да се викат духовете на мъртвите, и нямаше значение дали си мъж или жена. И все пак бе единствен представител на последните.

— Благодарим, че дойде, Майко Изповедник — каза Пилето. — Знаем, че това завръщане у дома не е белязано с радост, както бихме искали всички.

— Така е — прошепна тя, — наистина не е. Сърцето ми пее при вида на моя народ, но песента е изпълнена с мъка. Знаете, уважаеми старейшини, че двамата с Ричард ще направим каквото е необходимо. Няма да се откажем, докато всичко не свърши.

— Мислиш ли, че ще можете да спрете тази треска? — попита Сурин.

Савидлин отпусна ръка на рамото й, докато тя закопчаваше ризата си.

— Майката Изповедник и Ричард Избухливия са ни помагали и преди. Познаваме сърцата им. Нашият предтеча каза, че това е болест, причинена от магия. Майката Изповедник и Търсачът притежават велика магия. Ще направят каквото трябва. — Савидлин й се усмихна. — А когато свършите, ще се приберете при народа си и ще се ожените, както планирахте. Жена ми, Веселан, иска да види приятелката си, Майката Изповедник, да се омъжва в роклята, ушита специално за теб.

Калан преглътна стон.

— Нищо на този свят не би ме направило по-щастлива от това да видя, че народът ми е добре.

— Ти си голям приятел на всички Кални, дете — каза Пилето. — С нетърпение очакваме сватбата, след като свършиш тези неща, свързани с магии и духове.

Калан се вгледа във всички очи, втренчени в нея. Тези мъже едва ли бяха видели картините на смъртта, които духът й показа. Нито пък знаеха за истинската природа и размерите на нападналата ги епидемия. И преди се бяха сблъсквали с трески, но никога с чума.

— Уважаеми старейшини, ако се провалим… ако…

Гласът й я предаде. Пилето й се притече на помощ:

— Ако трябва да се провалите, дете, всички ние ще знаем, че е било не защото не сте направили всичко, което е по силите ви. Имаме ви доверие.

— Благодаря — промърмори тя.

Очите й се замъглиха от сълзи. Насили се да вдигне брадичка. Покажеше ли страха си, щеше само да изплаши хората.

— Калан, трябва да се омъжиш за Ричард Избухливия — закачливо й каза Пилето, опитвайки се да я ободри. — Той вече веднъж се изплъзна от женитбата с наше момиче, която му бях замислил. Но този път няма мърдане — ще направя всичко, което зависи от мен. Той ще трябва да се ожени за Кална жена.

Калан не успя да отвърне на усмивката му.

— Ще останеш ли до сутринта? — попита Савидлин. — Веселан ще се радва много да те види.

— Простете, уважаеми старейшини, но тъй като се налага да спася народа ни, трябва да се връщам незабавно. Бързам да отида при Ричард и да му кажа какво научих с ваша помощ.