Принц Коруин се връща в Амбър след векове, прекарани на сянката Земя. Престолът на Амбър по право е негов, но там се разпорежда злият му брат Ерик… Борбата между двамата ще бъде дълга, жестока и безмилостна. В нея се намесват и другите им братя и сестри — принцовете и принцесите на Амбър…

Серия
Хрониките на Амбър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nine Princes in Amber, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 114 гласа)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни. Деветте принца на Амбър. Оръжията на Авалон

ИК „Бард“, София, 1994

Серия Хрониките на Амбър, №1 и №2.

Фантастични романи.

Превод: Вихра Манова

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 25

Страници: 400. Цена: 65.00 лв.

 

Roger Zelazny. Nine Princes in Amber

© 1970 by Roger Zelazny

Roger Zelazny. The Guns of Avalon

© 1972 by Roger Zelazny

© Вихра Манова, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994


По-долу е показана статията за Деветте принца на Амбър от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Деветте принца на Амбър
Nine Princes in Amber
Автор Роджър Зелазни
Първо издание 1970 г.
САЩ
Оригинален език английски език
Жанр фентъзи
Вид роман
Поредица Хрониките на Амбър
Следваща Оръжията на Авалон
ISBN ISBN 9545855894

Деветте принца на Амбър (на английски: Nine Princes in Amber, на книжовен български Деветимата принца на Амбър) е името на фентъзи роман. Това е първата книга от поредицата на Роджър Зелазни Хрониките на Амбър. Книгата е издадена през 1970 г. С историята, която е разказана в романа са поставени основите на компютърна игра със същото име, която излиза по-късно.

Сюжет

Карл Кори се събужда с амнезия в частна болница в Ню Йорк. Той избягва от клиниката и се заема да разкрие истината парче по парче. Открива че истинското му име е Коруин. Това е първата книга от Хрониките на Амбър и в нея за пръв път се описва цялоснота идея на поредицата.

В света на Роджър Зелазни Земята е само измерение на Сенките. Земята е една от многото сенки на Истинския свят - Амбър. Коруин открива, че той е един от деветимата, които притежават способността да боравят със Сенките. Коруин прави опит да се добере до трона на Амбър като преодолее армиите на своя по-голям брат Ерик с помощта на другия си брат Блийс.

Важна роля в историята не само на този роман, но и на следващите, играят Колодите с карти, на които са изобразени Амбъритите - истинските хора, на които другите хора са само копия. Всеки от семейството на Коруин притежава такава колода и ги използват за да се свързват помежду си, както и за да се прехвърлят от едно място на друго.

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Хрониките на Амбър Оръжията на Авалон


Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

I

След цяла вечност (както ми се струваше) започнах да възвръщам усещанията си.

Опитах се да раздвижа пръстите на краката си и успях. Лежах проснат в болнично легло и целите ми крака бяха в гипс, но все още ме слушаха.

Три пъти стиснах очи и отново ги отворих.

Стаята престана да се люлее.

Къде се намирах, дявол да го вземе?

После мъглата полека взе да се вдига и част от онова, което се нарича памет, започна да се връща. Припомних си нощи, сестри и спринцовки. Всеки път, когато светът леко се проясняваше, идваше някой и ми инжектираше нещо. Така бе ставало досега. Да. Този път, обаче, се чувствах почти във форма. Щеше да им се наложи да престанат.

Дали щяха да го направят?

Отговорът ме връхлетя незабавно: вероятно, не.

Обзе ме някакъв естествен скептицизъм към чистотата на всички човешки подбуди и се настани в гърдите ми. Умишлено ме държаха в упоено състояние, изведнъж осъзнах аз. Нямах основателни причини да си го помисля, ако се съдеше по начина, по който се чувствах, нито пък имаше някакъв повод да престанат точно сега, ако им е било платено да го правят. Затова запази самообладание и се прави на унесен, обади се един глас в мен, който идваше от най-лошата ми, макар и най-мъдра, същност.

Така и постъпих.

Около десет минути по-късно през вратата надникна сестра и аз, естествено, дремех. Тя си отиде.

Вече си бях изградил известна представа какво беше станало.

Смътно си спомнях, че бях пострадал в някаква катастрофа. Онова, което се бе случило после, все още тънеше в мъгла, а какво бе ставало преди, ми беше абсолютно неизвестно. Но първоначално ме бяха настанили в болница, а после ме преместиха тук, сетих се аз. Защо? Не знаех.

Както и да е, усещах, че краката ми са доста добре. Достатъчно добре, за да се държа на тях, макар че нямах представа колко време е минало от счупването им… а знаех, че са били счупени.

Надигнах се до седнало положение. Необходими ми бяха истински усилия, тъй като мускулите ми бяха много уморени. Навън беше тъмно и зад прозореца ярко грееха шепа звезди. Аз им намигнах и спуснах крака от леглото.

Чувствах се замаян, но след малко ми мина и се изправих, хванат за металната рамка в горния край на леглото. Направих първата си стъпка.

Добре. Краката ме държаха.

Значи, теоретично, бях в достатъчно добра форма, за да си тръгна.

Върнах се обратно в леглото, изтегнах се и започнах да разсъждавам. Обливаше ме пот и треперех. Пред очите ми играеха цветни кръгове и така нататък.

Имаше нещо гнило в Дания…

Катастрофата бе станала с кола, припомних си аз. И беше ужасна…

Тогава вратата се отвори, в стаята нахлу светлина и през цепнатините под клепачите си видях една сестра със спринцовка в ръка.

Тя се запъти към леглото ми — едра жена с тъмна коса и големи ръце.

В момента, в който ме доближи, седнах.

— Добър вечер — казах.

— Ъъ… добър вечер — отвърна тя.

— Кога ме изписвате? — попитах аз.

— Трябва да попитам доктора.

— Направете го — наредих.

— Запретнете си ръкава, моля.

— Не, благодаря.

— Трябва да ви направя инжекция.

— Не, не трябва. Не ми е необходима.

— Опасявам се, че това го решава докторът.

— Тогава го изпратете да ме убеди. Но междувременно, не ви позволявам да ме докосвате.

— Длъжна съм да изпълня дадените ми нареждания.

— Така е мислел и Айхман[1] и вижте какво стана с него — поклатих бавно глава.

— Много добре — рече тя. — Отивам да докладвам за…

— Ако обичате — настоях аз. — И докато го правите, кажете му, че съм решил да си тръгна на сутринта.

— Това е невъзможно. Вие не можете дори да вървите… а имате и вътрешни наранявания…

— Ще видим. Лека нощ.

Тя изскочи от полезрението ми без да отговори.

Останах да лежа и да мисля. Изглежда се намирах в някакъв вид частно заведение — значи някой плащаше сметката. Кого познавах? Зад клепачите ми не изплуваха никакви образи на роднини. Нито на приятели. Кой оставаше тогава? Враговете ми?

Обмислих и това.

Нищо.

Нямаше кой да ми е оказал такова благодеяние.

Колата ми бе паднала от една скала право в някакво езеро, спомних си изведнъж. И това беше всичко, което помнех.

Аз…

Напрегнах се и отново започнах да се потя.

Не знаех кой съм.

За да се занимавам с нещо, седнах и свалих всичките си превръзки. Тялото ми изглеждаше добре под тях и това ми се струваше правилна постъпка. Счупих гипса на десния си крак, като използвах металната подпора, която свалих от горния край на леглото. Обзе ме внезапното усещане, че трябва веднага да изляза, че има нещо, което трябва да направя.

Стъпих на десния си крак. Той беше в ред.

Разчупих гипса и на левия, станах и отидох до гардероба.

Там нямаше никакви дрехи.

Тогава чух стъпките. Върнах се в леглото си и покрих счупените гипсове и свалените превръзки.

Вратата пак се отвори.

После всичко около мен се обля в светлина и видях едър мъж с бяла престилка, поставил ръка върху ключа на лампата.

— Какво чувам за лошото ви държание със сестрата? — попита той и се приключи с претенциите ми, че спя.

— Не знам — рекох. — Какво?

Това го затрудни за миг, два, както показа смръщването му, после мъжът заяви:

— Време е за инжекцията ви.

— Вие лекар ли сте? — попитах.

— Не, но съм упълномощен да ви направя инжекция.

— Аз пък отказвам, тъй като имам законно право да го направя. Вас какво ви интересува?

— Ще си получите инжекцията — отсече той и заобиколи откъм лявата страна на леглото. В едната си ръка държеше спринцовка, която дотогава бе останала извън полезрението ми.

Ударът беше много мръсен — на около десет сантиметра под катарамата на колана му, бих казал — и го събори на колене.

— — —! — каза той след известно време.

— Доближи се пак на една плюнка разстояние — заканих се аз — и ще видиш какво ще стане.

— Ние имаме начини да се справяме с пациенти като теб — изпъшка той.

Значи беше дошло време да действам.

— Къде са ми дрехите?

— — —! — повтори той.

— В такъв случай се налага да взема твоите. Дай ми ги.

Взе да ми става досадно при третото повторение, затова метнах чаршафите върху главата му и го цапнах с металната подпора.

За по-малко от две минути бях облечен целият в бяло, цветът на Моби Дик и ваниловия сладолед. Отвратително.

Натиках го в гардероба и погледнах навън през зарешетения прозорец. Видях Старата луна, с Новата луна на ръце, надвиснала над редица тополи. Тревата бе сребриста и искряща. Нощта немощно се пазареше с деня. Нямаше нищо, което да подсказва, поне на мен, къде се намира това място. Изглежда бях на третия етаж в сградата, а долу, вляво, падаше ярко очертан квадрат светлина, сякаш да отбележи, че на първия етаж има прозорец, зад който някой е буден.

И така, излязох от стаята и огледах коридора. В левия край той завършваше в стена със зарешетен прозорец, а по дължината му имаше още четири врати, по две от всяка страна. По всяка вероятност те водеха към други стаи като моята. Отидох да надзърна през прозореца и видях още поля, още дървета, още нощ, нищо ново. Обърнах се и тръгнах в другата посока.

Врати, врати, врати. Под никоя от тях не се процеждаше светлина, а единствените звуци бяха стъпките на прекалено големите ми, взети назаем обувки.

Ръчният часовник „Смеещо се момче“ ми съобщи, че е шест без петнайсет. Металната подпора беше затъкната в колана ми, под бялата престилка и се забиваше в хълбока ми, докато вървях. На около шест метра една от друга по тавана висяха лампи, всяка от които хвърляше към четирийсет вата светлина.

В десния край стигнах до стълбище, устремено надолу. Тръгнах по него. То беше покрито с килим и заглушаваше стъпките.

Вторият етаж изглеждаше също като моя, редици стаи, затова продължих надолу.

Щом стигнах първия етаж, завих надясно и затърсих врата, с просмукваща се под нея светлина.

Намерих я, почти в края на коридора и не си направих труда да почукам.

Мъжът беше облечен в ярък халат, седеше зад голямо лъскаво бюро и преглеждаше някаква счетоводна книга. Явно не беше пациент. Той вдигна стреснато поглед към мен, с разширени очи и разтвори устни като за вик, който така и не издаде, може би заради решителния ми вид. Изправи се, светкавично.

Затворих вратата зад себе си, приближих се и казах:

— Добро утро. Ще си имате неприятности.

Хората изглежда винаги изпитват любопитство към неприятностите, защото след трите секунди, които ми бяха необходими, за да прекося стаята, думите му бяха:

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че срещу вас ще бъде заведен съдебен процес, задето ме държите като затворник, както и още един за злоупотреба със служебно положение и безсъвестна употреба на наркотици. Вече долавям симптоми, че те ми липсват и може да ме избие на насилие…

Той скочи.

— Махайте се оттук.

Видях върху бюрото му пакет цигари. Взех си една и наредих:

— Седнете и млъкнете. Трябва да поговорим за някои неща.

Мъжът седна, но не млъкна:

— Нарушавате няколко правила.

— Затова ще оставим съда да реши кой носи отговорността — отвърнах аз. — Искам си дрехите и личните вещи. Тръгвам си.

— Вие не сте в състояние…

— Никой не ви пита. И ще ми платите още сега, иначе ще отговаряте пред съда.

Той посегна към един бутон на бюрото си, но аз блъснах ръката му настрани.

— Няма да стане! — отсякох. — Трябваше да го натиснете, когато влязох. Вече е твърде късно.

— Господин Кори, поведението ви е изключително…

Кори?

— Не съм влязъл сам тук — заявих, — но съм в пълното си право сам да изляза. И точно сега е моментът. Затова да се върнем на въпроса.

— Вие очевидно не сте в състояние да напуснете тази институция — отвърна той. — Не мога да допусна това. Възнамерявам да повикам някой, който да ви отведе обратно до стаята и да ви сложи в леглото.

— Хич не се и опитвайте, за да не откриете в какво състояние съм всъщност. Към вас имам няколко въпроса. Първият е: кой ме доведе тук и кой плаща сметката?

— Добре — въздъхна той и тъничките му, русоляви мустачки увиснаха колкото им бе възможно по-надолу.

Отвори едно чекмедже, пъхна ръката си вътре и аз застанах нащрек.

Избих му го преди да е успял да освободи предпазителя: автоматичен пистолет 32-и калибър, чудесна изработка, колт. Аз сам запънах ударника, след като го вдигнах от бюрото, после насочих оръжието към него и казах:

— Ще отговорите на въпросите ми. Явно ме смятате за опасен. Може да се окажете прав.

Той леко се усмихна и също си запали цигара, което беше грешен ход, ако възнамеряваше така да демонстрира самоувереност. Ръката му трепереше.

— Добре, Кори… щом това ще ви направи щастлив — рече той, — вашата сестра ви регистрира тук.

„?“ — помислих си аз.

— Коя моя сестра? — попитах.

— Ивлин — рече той.

Никакъв проблясък. Затова:

— Странно. Не съм виждал Ивлин от години. Тя дори не знаеше, че съм в тази част на страната.

Мъжът вдигна рамене.

— Независимо от това…

— Къде живее сега? Искам да й се обадя.

— Адресът й не ми е подръка.

— Намерете го.

Той стана, отиде до картотеката, порови из нея и извади едно картонче.

Разгледах го. Г-жа Ивлин Фломел… Адресът в Ню Йорк също не ми беше познат, но го запечатах в паметта си. Както твърдеше картончето, моето малко име беше Карл. Добре. Още информация.

Затъкнах пистолета в колана си, до подпората от леглото, като преди това, разбира се, сложих предпазителя.

— Добре — обърнах се към него. — Къде са ми дрехите и колко смятате да ми платите?

— Дрехите ви бяха унищожени при катастрофата — каза той — и трябва да отбележа, че и двата ви крака определено бяха счупени — левият на две места. Наистина не разбирам как успявате да се държите на тях. Минали са само две седмици…

— Винаги съм се възстановявал бързо — рекох. — А сега, за парите…

— Какви пари?

— За да се споразумеем да не ви давам под съд за злоупотреба със служебно положение и другото ми оплакване.

— Не ставайте смешен!

— Кой е смешен? Ще се съглася на хилядарка, в брой, веднага.

— Изобщо няма да разисквам този въпрос.

— Не е зле да си помислите… пък и независимо дали ще спечелите или загубите, представете си какво име ще излезе на заведението ви, ако успея да вдигна достатъчно шум преди делото. Можете да бъдете сигурен, че ще вляза във връзка с Американската асоциация на медиците, с вестниците, с…

— Чисто изнудване — заяви той — и аз не желая да имам нищо общо с това.

— Или платете сега, или ще го направите след съдебното решение. На мен ми е все едно. Но така ще ви излезе по-евтино.

Ако се навиеше, щях да знам, че предположенията ми са били правилни и в цялата работа има нещо гнило.

Той се втренчи яростно в мен, за не знам колко време.

Накрая каза:

— Не разполагам тук с хиляда долара.

— Назовете компромисна цифра.

След още една дълга пауза, мъжът се възмути:

— Това е кражба.

— Не и ако просто ги отнеса в брой, Чарли. Така че, казвай.

— В сейфа ми трябва да има към петстотин.

— Извади ги.

След като прегледа съдържанието на малкия, вграден в стената сейф, той съобщи, че разполага с четиристотин и трийсет, а аз не исках да оставям отпечатъци по сейфа, само за да го проверя. Затова приех и напъхах банкнотите в страничния си джоб.

— А сега, коя е най-близката таксиметрова компания, обслужваща този район?

Мъжът каза името и аз го потърсих в телефонния указател, откъдето научих, че се намираме в горната част на щата.

Накарах го да им се обади и да ми поръча такси, тъй като не знаех името на болничното заведение и не исках той да научи за състоянието на паметта ми. Една от превръзките, които бях свалил, действително се намираше върху главата ми.

Докато правеше уговорката, чух го да споменава името на болницата: частна клиника „Гринуд“.

Загасих си цигарата, взех друга и облекчих краката си с около сто килограма товар, като се отпуснах в един кафяв тапициран стол до библиотеката.

— Ще чакаме тук и ти ще ме изпратиш до вратата — наредих аз.

От него не чух нито дума повече.

Бележки

[1] Карл Адолф Айхман, австрийски нацистки администратор, шеф на антиеврейския отдел на Гестапо в Берлин, разработил употребата на газовите камери за масови убийства. Израелците го отвличат от Аржентина през 1960 г., провеждат съдебен процес в Израел и го екзекутират — Б.пр.