Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (32)

Тридесет и първа глава

На входа на просторното имение на Двореца ги забеляза Д’Харански патрул и войниците застанаха мирно. Из улиците на града хората, поели всеки по работата си, се спираха да поздравят Майката Изповедник и Господаря Рал.

Макар на пръв поглед търговията в града да вървеше както обикновено, Калан забеляза известна разлика: тук мъже, товарещи бурета в каруца, внимателно оглеждаха минаващите покрай тях хора; там продавачите преценяваха с поглед всеки клиент; минувачите заобикаляха хората, спрели да поговорят на крак. Групичките на разговарящите сякаш бяха повече от обикновено. Смехът бе подозрително отсъстващ от територията на града.

След като поздравиха тържествено с юмруци, притиснати в кожените униформи, войниците грейнаха в по-неформални, широки усмивки.

— Да живее! Да живее Господарят Рал! — започнаха да викат в един глас.

— Благодарим, Господарю Рал — надвика един общия — Ти ни излекува! Върна ни здравето! Добре сме, благодарение на теб! Да живее великият магьосник Господарят Рал!

Ричард застина насред крачка, без да вдига поглед към войниците, взрян в земята. Наметалото му плющеше на поривите на вятъра и го обгръщаше, той потъваше в златисти отблясъци.

Присъединиха се и други гласове:

— Да живее Господарят Рал! Да живее Господарят Рал!

Свил ръце в юмруци, Ричард продължи пътя си, но отново не вдигна поглед към поздравяващите го войници. Калан, която го бе хванала за ръката, плъзна длан надолу към юмрука, принуждавайки го да разтвори пръсти и да пусне нейните между своите. Тя изрази разбирането и мълчаливата си подкрепа със стискане на дланта му.

С крайчеца на окото си забеляза как Кара, която вървеше редом с Дрефан и Надин, прави ядосани знаци на патрула да разгони войниците и да ги накара да млъкнат.

В далечината пред тях, на лекото възвишение, внушителната осанка на Двореца на Изповедниците се извисяваше в целия блясък и мощ на каменните си колони, просторните стени и изящни кули, чиито девствено бели силуети прорязваха смрачаващото се небе. Не само слънцето залязваше, но и небето се покри със сгъстяващи се облаци, вестители на предстояща буря. Вятърът донесе няколко самотни снежинки, след които вероятно щеше да има още. Пролетта все още не можеше да си проправи път.

Калан стискаше яростно ръката на Ричард, сякаш вкопчила се в самия живот. Съзнанието й бе изпълнено изцяло с картини на болест и смърт. Бяха видели повече от десет болни деца, заразени с чума. Бледото лице на Ричард не изглеждаше по-различно от шестте мъртви личица.

Съществото му се разкъсваше от болка. Калан бе стегнала всеки мускул в себе си, едва сдържайки сълзите си, виковете си, стоновете си. Повтаряше си упорито, че няма право да загуби контрол над себе си и да зареве пред очите на майките, ужасени от новината, че рожбите им може да се окажат по-болни, отколкото са си въобразявали, или пък отказващи да приемат онова, което вече са разбрали.

Доста от тези майки бяха почти на възрастта на Калан. Просто млади жени, изправени пред ужасяващата съдба молещи на колене добрите духове да спасят безценните им съкровища. Калан не знаеше дали самата тя на тяхно място не би се държала именно така.

Някои родители, като Андерсънови, живееха с по-възрастни членове на семейството, на чийто опит и съвет можеха да се опрат. Но имаше и млади майки със съпрузи още почти момчета и никой, на чиято помощ да разчитат.

Калан притисна свободната ръка към корема си, свиваш се периодично от неконтролируеми спазми.

Знаеше колко опустошен се чувства Ричард. И без това на плещите му тежеше товар, по-голям от възможностите му. Трябваше да бъде силна — заради него.

От двете им страни се извисяваха величествени кленове, голите им клони сключени в общ балдахин. Не след дълго щяха да напъпят. Групата им излезе от тунела на дърветата и се заизкачва по виещата се алея към Двореца.

Зад тях Дрефан и Надин обсъждаха приглушено какви билки и лекове могат да се опитат. Надин предлагаше нещо, Дрефан изказваше мнението си, преценявайки дали ще е безполезно или би си струвало да се опита. Внимателно я водеше по пътеките на медицинското познание, обяснявайки й причините за пробиването на защитите на тялото, позволяващи на болестта да укрепне и се развие.

Калан остана със смътното впечатление, че Дрефан гледа на заболелите едва ли не с презрение, сякаш бяха виновни за болестта си, защото се бяха отнасяли с невнимание към аурите си и енергийните си потоци, за които лечителят през цялото време говореше, тъй че съвсем естествено можеше да се очаква, че ще се поддадат на подобна епидемия, напълно безопасна за човек като него, който обръща повече внимание на тялото си. Калан си помисли, че човек с неговите познания за лечението сигурно е разочарован от хората, които сами си докарват болести — като например проститутките или пък мъжете, които ги посещават. Тя с облекчение си помисли, че Дрефан не е сред тези клиенти.

Калан се запита дали Дрефан е прав за някои от нещата които говори, или просто проявява арогантност. Самата тя не обичаше хората, които сами си докарват проблеми със здравето. Някога познаваше дипломат, който се чувстваше зле всеки път, когато хапне тежки сосове с определени подправки. Получаваше затруднения с дишането. Човекът много обичаше сосове. Веднъж, на една официална вечеря, се налапа като невидял с един от любимите си деликатеси и умря на масата.

Калан така и не можеше да разбере как е възможно човек сам да си докарва болести и някак не й беше мъчно за дипломата. Всъщност дори се отнасяше към него доста презрително, щом той се появяваше на вечеря. Запита се дали и Дрефан не изпитва подобни чувства към някои хора — особено при положение, че знае за здравето и тялото на човек доста повече от нея. Тя бе свидетел как Дрефан направи чудеса с аурата на Кара, а знаеше и че някои болести са плод на мисълта.

Беше чувала, пък и видяла с очите си редица случаи в едно селище на име Лангден. Там живееше изключително суеверен и изостанал народ. Местният лечител — човек със силно влияние в обществото им — бе решил, че главоболията, тормозещи голяма част от населението, са дело на злите духове, обладали хората. Нареди на стъпалата на болните да се долепят нажежени до бяло метални плочи, които да изгонят злите духове. Забележително лечение. Оттогава насетне никой от жителите на Лангден не изпита главоболие. Всичко свърши като с магическа пръчка и не се появи отново.

Де да можеше и чумата да изчезне толкова лесно.

Де да можеше Надин да изчезне толкова лесно. Но нямаше как да я отпратят точно сега, когато толкова много хора щяха да се нуждаят от помощ. Независимо дали я харесва или не, Надин щеше да остане, докато всичко свърши. Шота явно затягаше примката си около Ричард.

Калан не знаеше какво е казал Ричард на Надин, но можеше да предполага.

Изведнъж Надин се преизпълни с учтивост и любезност. Калан знаеше, че извинението на другата жена не с искрено. Вероятно Ричард й е казал, че ако не се извини, жива ще я одере. От погледа, с който Кара често удостояваше билкарката, Калан можеше да съди, че Надин трябвало да се притеснява повече от Морещицата, отколкото от Ричард.

Калан и Ричард водеха останалите от групата между извисяващите се бели колони от двете страни на входа, през огромните отворени порти, украсени с геометрични фигури, към Двореца. Просторното фоайе вътре се осветяваше от прозорци с бледосини стъкла, поставени между колони от бял полиран мрамор със златни капители. Освен това бяха запалени и десетки лампи, изкачени по стените.

По черно-белите мраморни плочи към тях се движеше облечена в кожени дрехи фигура. Отдясно, откъм стаите за гости, приближаваше друг човек. Ричард забави крачка и спря.

— Улик, би ли повикал генерал Кърсън. Сигурно е в щаба. Някой да е виждал генерал Болдуин?

— Вероятно е в двореца на Келтон, на Кралската улица — каза Калан. — Стои там от пристигането си насам, когато ни помогна да се справим с „Кръвта на братството“.

Ричард кимна уморено. Калан си помисли, че никога не го е виждала в по-окаяно състояние. От пепелявото му лице гледаха две напълно безжизнени очи. Потърси с поглед Иган, който стоеше на няма и три метра разстояние от него. Ричард обаче не го видя, присви очи и леко се залюля от напрежението. Накрая го видя.

— А, Иган, ето къде си бил. Би ли отишъл за генерал Болдуин, ако обичаш?

Иган погледна Калан смутено, след което попита:

— Желаете ли да се видите с някой друг, Господарю Рал?

— С някой друг ли? Да. Кажете на генералите да вземат със себе си и офицерите си. Ще ги чакам в кабинета. Доведете ги там.

Улик и Иган едновременно поздравиха с юмруци в гърдите и се заеха с изпълнението на задачите си. На отиване изпратиха съобщения чрез знаци на двете Морещици. В отговор Кара и Райна се приближиха към Ричард препречвайки пътя на Тристан Башкар, който изведнъж се закова на място.

От другата страна се приближи Бердин, съсредоточила се, вървейки, в отворената книга в ръцете си. Изглеждаше абсолютно погълната от четенето и като че ли не виждаше нищо около себе си. Калан вдигна ръка да я спре, преди тя да се блъсне в Ричард. Бердин се залюля като кораб, блъснал се в брега, и накрая спря.

Тристан се поклони.

— Майко Изповедник, Господарю Рал.

— Кой си ти? — попита Ричард.

— Тристан Башкар от Джара, Господарю Рал. Опасявам се, че не сме представяни един на друг официално.

В сивите очи на Ричард проблясва искрица живот.

— Решихте ли вече въпроса за капитулацията си, министър Башкар?

Тристан тъкмо се канеше да се поклони отново, в очакване да бъде официално представен. Не бе очаквал Ричард да му задава въпроси преди това. Покашля се и се изправи. Вечно готовата усмивка грейна на лицето му.

— Искрено благодаря за снизхождението ви, Господарю Рал. Майката Изповедник щедро ми даде две седмици, за да имам време да разчета знаците на звездите.

Гласът на Ричард придоби строгост:

— Рискувате народът ви да се сблъска с мечове, на место със звезди, министре.

Тристан разкопча сакото си. С крайчеца на окото си Калан видя как Агиелът на Кара светкавично изниква в ръката й. Тристан не го забеляза. Погледът му остана върху Ричард, ръката му небрежно отгърна дрехата и се спусна върху хълбока. Отдолу се подаде ножът, закачен на колана. Райна също стисна Агиела си в ръка.

— Господарю Рал, както вече обясних на Майката Изповедник, нашият народ с радост очаква присъединяван то си към Д’Харанската империя.

— Д’Харанска империя?

— Тристан — прекъсна ги Калан, — точно в момента сме малко заети. Това вече го обсъждахме, имаш две седмици. А сега, ако обичаш…

Тристан отметна кичур коса, светлокафявите му очи се спряха върху Калан:

— Тогава ще мина направо на въпроса. До ушите ми достигна слух, че в Ейдиндрил върлува чума.

Острият поглед на Ричард изведнъж придоби обичайния си вид.

— Не е просто слух. Истина е.

— Доколко сериозна е опасността?

Ръката на Ричард намери дръжката на меча.

— Ако се присъедините към Ордена, министре, съм сигурен, че бихте предпочели чумата да се изсипе върху народа ви, а не аз.

Калан рядко бе виждала двама души, които така явно и от пръв поглед да не се харесват. Знаеше, че Ричард е уморен и че не е в настроение — след като бе видял толкова много мъртви деца — да бъде предизвикван от някой като Тристан, който толкова жестоко да му лази по нервите. Джара бе сред членовете на Съвета, пожелали смъртта на Калан. Макар Тристан да не бе гласувал лично, то своя глас бе дал негов сънародник. Ричард бе убил този съветник.

Калан не разбираше защо Тристан изведнъж намрази Ричард — освен може би защото Ричард бе човекът, поискал капитулацията на Джара. Предполагаше, че причината никак не е маловажна. На негово място Калан би се съветвала по същия начин.

Нямаше да се учуди, ако някой от двамата всеки миг извади оръжие. Дрефан се изправи между тях.

— Казвам се Дрефан Рал, Първи свещеник на комуна лечители, наречена Рауг’Мос. Имам известен опит с чумата. Предлагам ви да се приберете в стаята си и да избягвате контакт с непознати. Особено с проститутки. Освен това няма да е зле да се наспивате добре и да се храните здравословно. Тези неща ще ви помогнат да засилите имунитета на тялото си срещу болестта. Освен това смятам да поговоря на персонала на Двореца относно необходимостта от това всеки да се опита да засили организма си. Вие, както и всеки друг разумен човек, сте добре дошъл на лекцията ми.

Тристан внимателно изслуша Дрефан. Поклони се и му благодари за съвета.

— Е, оценявам, че ми казахте истината, Господарю Рал. По-слаб човек сигурно би се опитал да излъже относно подобен сериозен проблем. Сега разбирам защо сте толкова зает. Ще тръгвам, за да можете да се погрижите за хората си.

Бердин се прилепи до Ричард, чийто поглед се стрелкаше гневно към гърба на Тристан. Морещицата през цялото време бе чела съсредоточено дневника, произнасяйки на глас сложните думи на Д’Харански, и Калан се съмняваше, че изобщо е чула нещо от разговора досега.

— Господарю Рал, трябва да поговорим — промърмори тя.

Ричард отпусна ръка на рамото й, за да й покаже да изчака за миг.

— Дрефан, Надин, някой от вас да има нещо за главоболие? За жестоко главоболие?

— Имам билки, които ще ти помогнат, Ричард — предложи Надин.

— Знам нещо по-добро — Дрефан се приближи до не го. — Нарича се сън. Може би имаш далечен спомен, че някога си го използвал.

— Дрефан, знам, че от известно време не съм спал, но…

— От много дни и нощи — вдигна пръст Дрефан. Ако се опитваш да наваксаш липсата на сън с някакви субстанции, наречени „лекове“, до нищо добро няма стигнеш. Главоболието ти ще се върне, дори още по-жестоко от преди. Ще си съсипеш здравето. Няма да си полезен нито на себе си, нито на който и да е друг.

— Дрефан е прав — обади се и Калан.

Без да вдига глава, Бердин отгърна страницата в дневника, която бе прочела.

— Съгласна съм. Чувствам се доста по-добре, след като подремнах. — Бердин като че ли най-сетне забеляза, че наоколо има и други хора. — Сега, когато се наспах, мисля доста по-бистро.

Ричард вдигна ръка, за да ги накара да престанат с настояванията си.

— Знам. Скоро ще си легна, обещавам. Какво искаше да ми кажеш, Бердин?

— Моля? — Тя отново се бе зачела. — О! Открих къде е Храмът на ветровете.

Ричард повдигна чело.

— Какво?

— След като се наспах, както вече казах, умът ми стана по-бистър. Осъзнах, че досега сме ограничавали търсенето, концентрирайки се върху даден брой ключови думи, и се помъчих да си представя как ли биха постъпили древните магьосници в подобна ситуация. Реших, че…

— Къде е? — изкрещя Ричард.

Бердин най-сетне вдигна очи и запримига.

— Храмът на ветровете се намира на върха на Планината на четирите вятъра.

Бердин едва сега забеляза Райна. Двете жени си размениха усмивки, очите им заблестяха с нежна топлота.

Калан сви рамене, сякаш изразявайки неизказания въпрос на Ричард:

— Бердин, това не ни помага особено, освен ако не знаеш къде се намира тази планина.

Бердин смръщи чело за миг, после махна с ръка извинително.

— О, извинявайте. Заради превода е — тя отново се намръщи, — струва ми се.

Ричард избърса лицето си с ръка.

— Как го нарича Коло?

Бердин обърна на предишната страница и завъртя книгата към Ричард, за да му покаже.

Той се наведе.

— Берглендурч ост Кимермост — зачете на глас. — Планина на четирите вятъра.

— Точно така — каза Бердин. — „Берглендурч“ означава повече от планина. „Берглен“ е планина, а „дурч“ понякога може да означава скала, а може и други неща, като например човек със силна воля. Макар че в конкретния случай ми се струва, че е по-скоро нещо като „скалиста планина“ или пък „голяма планина с много скали“. Нали разбираш, като скалистата планина на четирите вятъра… нещо такова.

Калан пристъпи на другия си крак.

— Да не би да е планината Кимермост?

Бердин се почеса по носа.

— Да. Примерно.

— Така трябва да е — каза Ричард, като че ли за пръв път от часове изпълнен с надежда. — Знаеш ли къде се намира?

— Да. Била съм там — каза Калан. — Без съмнение доста ветровито място. И скалисто. На върха на планината има руини, но нищо, което да наподобява храм.

— Може би именно руините са Храмът — изрази предположение Бердин. — Не знаем колко голяма е била постройката. Не е задължително един храм да е голям.

— Не мисля, поне в този случай.

— Защо? — попита Ричард. — Какво има на този връх. На какво разстояние се намира?

— Не е далеч, на североизток. Може би ден езда, там някъде. Най-много два дни. Доста негостоприемно място. Въпреки че старата пътека, виеща се по склона, е наистина зловеща, прекосяването на връх Кимермост спестява дни обикаляне през изключително тежък терен.

Най-горе има някакви руини. На пръв поглед прилича като да е имало постройка. Виждала съм какви ли не свети места. От архитектурна гледна точка мога да преценя, че запазените останки не са от основната сграда. По-скоро нещо като страничните постройки, заобикалящи Двореца на Изповедниците. През тях минава път, подобен на голямата алея, която обикаля страничните постройки тук.

Ричард закачи пръст на широкия си кожен колан.

— И накъде води този път?

Калан се вгледа в сивите му очи.

— Право към ръба на скалата. Руините са покрай ръба. Отвесната скална стена се спуска надолу на може би повече от хиляда метра.

— Да има някаква стълба, издълбана в скалата? Нещо, което да води надолу към самия храм?

— Ричард, ти не разбираш. Постройките са на самия ръб на скалата. Очевидно е, че те, стените и самият път са продължавали нататък. Прекъсват рязко точно на ръба на скалата. Някога планината е продължавала нататък. Вече я няма. Срутила се е. Имало е свличане или нещо такова. Това, което е било оттатък руините — основната сграда и планината, — вече го няма.

— Така казва и Коло. Групата се върнала и Храмът на ветровете изчезнал. — Ричард изглеждаше отчаян. — Сигурно са използвали магия, за да откъснат част от планината и заедно с нея да погребат Храма на ветровете, за да не може никой никога да стъпи в него.

— Е — въздъхна Бердин. — Ще продължавам да търся дали не споменава някъде в дневника дали Храмът на ветровете не се е сринал в пропастта, или пък е бил бутнат.

Ричард кимна.

— Може би в дневника има още нещо по този въпрос.

— Господарю Рал, дали ще намерите време да ми помогнете, преди да заминете заради сватбата си?

Над голямата зала надвисна ледена тишина.

— Бердин… — устата на Ричард се отвори, но от нея не излязоха повече думи.

— Чух, че войниците са добре — продължи тя, хвърли бърз поглед на Калан, после отново погледна Ричард. — Казахте ми, че двамата с Майката Изповедник ще отидете да се ожените веднага щом войниците се оправят. Сега те вече са добре. — Тя се усмихна широко. — Знам, че съм ви любимката, но не сте си променили решението заради мен, нали? Май започна да ви втриса, а?

Тя зачака отговор, без да забелязва, че никой в залата не се усмихва на шегата й.

Ричард не можеше да продума. Нямаше сили да й го каже. Калан знаеше, че тя е причината той да се страхува да произнесе думите — за да не разбие сърцето й.

— Бердин — прошепна тя в тягостната тишина. — Двамата с Ричард няма да заминаваме, за да се оженим. Сватбата е отменена. Поне засега.

Макар да го прошепна, думите й прозвучаха в мраморното помещение все едно че ги бе изкрещяла.

Нарочно безизразното лице на Надин говореше повече, отколкото ако се бе усмихнала широко. Някак си дори бе по-лошо, отколкото да го бе направила. Тъй като така бе още по-очевидно, че потиска истинските си чувства, но въпреки това никой не можеше да я упрекне за нищо.

— Отменена ли? — запримига удивено Бердин. — Защо?

Ричард я погледна, страхувайки се да размени поглед с Калан.

— Бердин, Джаганг запали чума в Ейдиндрил. Точно за това говореше пророчеството долу в дупката. Длъжни сме да останем тук при хората, а не да си гледаме… Как би изглеждало, ако…?

Той замлъкна.

Книгата се отпусна в ръцете й.

— Съжалявам.