Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Temple of the Winds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (16.01.2007)
Корекция
GeOrg (август 2008)
Сканиране
Пламен Матеев
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

1 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1998

 

 

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

2 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от GeOrg
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Петдесет и шеста глава

Калан и Ричард седяха разделени, помежду им се бяха настанили легатът и Кара. Калан чу как вратата се отвори. Бяха Надин и Дрефан. След като Улик ги въведе, затвори вратата.

Ричард се изправи и прокара пръсти през косата си. Калан все още не искаше да пробва възможностите си да е права. Цялата й сила се бе изплъзнала през пръстите, всичко бе обречено на дълга.

Надин огледа присъстващите: легата, шестте му жени, Калан и накрая Ричард, който се запрепъва към нея. Беше забил очи в пода.

— И двамата знаете, че чумата бе задействана от магия. Казах ви, че от Храма на ветровете е била открадната магия. Храмът изпрати изисквания, които трябва да изпълня, ако искам да вляза вътре и да спра чумата. Храмът иска и Калан, и аз да се оженим. Той изпрати изискванията си за кого трябва да се оженим. Съжалявам, че трябваше и вие двамата да бъдете… забъркани в това. Не знам каква е причината. Храмът не дава обяснения защо трябва да стане така — казва само, че това е единственият ни шанс да спрем чумата. Не мога да насилвам никой от двама ви да се включи. Мога само да ви помоля. — Ричард се покашля, опитвайки се да стабилизира гласа си. Вдигна ръката на Надин. Не можеше да я погледне в очите. — Надин, ще се омъжиш ли за мен?

Надин моментално погледна Калан. Майката Изповедник бе надянала Изповедническото си лице — както я бе учила майка й. Дългът — както я бе учила майка й.

Надин огледа останалите, после отново спря поглед върху главата на Ричард.

— Обичаш ли ме, Ричард?

Той най-сетне успя да я погледне.

— Съжалявам, Надин. Не. Не те обичам.

Отговорът не я смути. Калан бе сигурна, че го е очаквала.

— Ще се омъжа за теб. Ще те направя щастлив. Ще видиш. С времето ще се научиш да ме обичаш.

— Не, Надин — прошепна той, — няма. Ще бъдем съпруг и съпруга, ако се съгласиш, и ще ти бъда верен, но сърцето ми винаги ще принадлежи на Калан. Съжалявам, че трябва да ти кажа толкова сурови неща, когато те молил да се омъжиш за мен, но не искам да те лъжа.

Надин се замисли за миг.

— Е, има много нагласени бракове, а накрая всичко тръгва добре. — Тя му се усмихна. На Калан й се стори, че вижда съчувствие в усмивката й. — Тази сватба е нагласена от духовете. Това означава нещо. Ще се омъжа за теб, Ричард.

Той се обърна към Калан. Беше неин ред. Тя мерна в тези оловносиви очи някакво пламъче — ярост.

Калан знаеше, че в този миг цялото му същество се раздира на малки парченца — също както и нейното.

Не разбра как се озова пред Дрефан. При първия опит гласът й не пожела да излезе от устните. Просто отказа. Опита пак:

— Дрефан… ще… ще станеш ли… мой съпруг?

Сините му очи на Рал я огледаха от глава до пети напълно безстрастно. Нещо я накара да си припомни ръката му между краката на Кара. Едва се въздържа да не повърне.

— Както каза Надин, няма какво да се направи, щом духовете са нагласили нещата. Предполагам, няма никакъв шанс да се надявам някога да започнеш да ме обичаш?

Устните й трепереха, не можеше да вдигне очи от пода. Гласът не се подчиняваше на волята й. Поклати глава.

— Е, няма значение. Въпреки това може би ще изживеем и хубави мигове заедно. Ще го направя. Ще се оженя за теб, Калан.

Тя с радост си помисли, че не бе споменавала пред Ричард за онова, което бе направил Дрефан с Кара. Ако му бе казала, той можеше да си изпусне нервите, докато Дрефан изказва съгласието си, и ръката му да извади меча.

Кара и легатът пристъпиха напред.

— Значи, съгласието е дадено — казаха те в един глас. Отровете са доволни, че всички замесени са съгласни.

— Кога? — попита дрезгаво Ричард. — Кога ще е сватбата, трябва да…? И кога ще мога да вляза в Храма на ветровете? Хората умират. Трябва да помогна на ветровете да се спре това.

— Тази нощ — казаха едновременно Кара и легатът. — Незабавно тръгваме за връх Кимермост. Тази нощ ще се ожените. Веднага щом пристигнем там.

Калан не попита как ще стигнат на място, което вече не е там. Всъщност не я интересуваше. Единственото, За което мислеше, бе, че тази нощ ще се оженят.

— Съжалявам за Райна — каза Надин на Ричард.

— Как е Бердин?

— Не е добре. Отиде в Кулата.

Ричард се обърна към Кара:

— Може ли да спрем там пътьом? Трябва да й кажа какво става. Тя ще трябва да остане да пази Плъзгата, докато се върнем. Не мога да замина, без да й кажа.

— Бих искала да й дам нещо, за да облекча мъката й — каза Надин.

— Разрешава се — отсече Кара с онзи ужасен леден глас.

* * *

Щом Ричард й съобщи вестта, Бердин остана като гръмната. Обви с ръце врата му и зарида, споделяйки мъката му. Плъзгата ги наблюдаваше от кладенеца, мръщейки се с любопитство.

Надин вадеше от разни кесийки прахчета, разбъркваше ги и обясняваше на Бердин кога и как да ги взима. Обещаваше й, че така по-леко ще понесе болката. Ричард се опита да каже на Бердин всичко, което можеше да й е нужно като информация.

Калан имаше чувството, че усеща хода на времето през тялото си. Сякаш потъваше все по-надълбоко в някаква бездънна черна дупка.

— Трябва да тръгваме — каза Кара, прекъсвайки суетенето. — Чака ни здрава езда, за да стигнем, преди да е изгряла пълната луна.

— Как ще намеря Храма на ветровете? — попита Ричард.

— Няма ти да намериш Храма на ветровете — отвърна Кара — Храмът на ветровете ще намери теб. Ако всички изисквания са изпълнени.

Надин вдигна чантата си пред Ричард.

— В такъв случай мога ли да я оставя тук? След като така или иначе ще се връщаме, няма смисъл да я мъкна — тежка е.

— Разбира се — отвърна Ричард с абсолютно монотонен глас.

Докато отиваха към конете, Калан трябваше да върви зад Ричард, до Дрефан. Надин докосваше гърба на бъдещия си съпруг. Тя честно се стараеше да потиска радостта си от триумфа и въпреки това докосването й говореше красноречиво — сега той й принадлежи.

В края на пътя, извеждащ от Кулата, докато се отдалечаваха от града, Калан чуваше трополенето на каручките с трупове, подвикването на каруцарите към хората да изнасят мъртвите от домовете си. Скоро това щеше да свърши — веднага щом чумата бъде победена. Единствено в тази мисъл успяваше да намери капчица утеха. Децата и техните родители щяха да живеят.

Защо само не се случи по-рано, за да бъде спасена и Райна. Бердин не го каза на глас, но Калан знаеше, че мисълта крещи неистово в главата й.

Ричард бе заповядал на всичките си гардове да остават в Ейдиндрил. Когато Улик и Иган видяха погледа в очите му, не помислиха да възразят. Само Ричард и Нали, Калан и Дрефан, Кара и легатът, заедно с шестте си жени, поеха към връх Кимермост.

Калан не знаеше как ще се развият нещата, как ще проникнат в Храма на ветровете. Ричард също нямаше представа. Не изпитваше ни най-малко любопитство. Единственото, за което мислеше, бе, че Ричард ще се ожени за Надин. Тя бе сигурна, че и той не мисли за друго освен за предстоящата й сватба с Дрефан.

Докато яздеха, Дрефан им разказваше истории, опита се да ги забавлява, да повдига духа им. Калан почти не го чуваше. Гледаше гърба на Ричард. Единствената необходимост, която изпитваше, бе, когато той погледне назад — както правеше от време на време, — нейният поглед да е там.

Не можеше да не го гледа. И при все това погледът му я прорязваше като нажежено желязо през сърцето.

Красивата планинска местност, през която яздеха, не разведри душата й — тучните поля, избуялите папрати, напъпилите дървета. Денят бе топъл в сравнение с пролетното време до момента, но небето бе натежало от мрачни облаци. Преди края на деня може би щеше да се надигне буря. Андолианците се свиваха раболепно всеки път, щом погледите им се срещнеха.

Калан се загърна по-плътно в наметалото си. Помисли си за синята сватбена рокля в чекмеджето на скрина й, с която бе планирала да се омъжи за Ричард.

Усети как в душата й се надига гняв срещу него. Беше я изкушил да си помисли, че и тя може да има своя любов, щастие. Беше я изкушил да забрави, че за нея съществува единствено дългът. Беше я изкушил да го обикне.

Когато осъзна, че изпитва гняв към него, очите й отново се изпълниха със сълзи, които потекоха по бузите й в безмълвно, мъчително отчаяние.

Сети се за първата им среща. Времето, когато бягаше от убийците на Мрачния Рал, а Ричард й бе помогнал, й се струваше толкова далечно. Помисли за всичко, което бяха правили заедно. За всичките пъти, когато бе стояла на пост, за да бди над съня му. Когато го бе гледала, представяйки си, че тя е най-обикновена жена, която би могла да се влюби — а не Изповедник, която няма право да разкрива чувствата си и трябва да живее живот, изпълнен единствено с дълг.

И въпреки това Ричард бе намерил начин тя, Изповедникът, да може да има свой любим. Сега всичко това се о превърнало в пепел.

Защо духовете им причиняват това? Спомни си разговора с Шота и с духа и отговорът дойде в главата й. Има не само добри, но и зли духове. В тази работа бяха замесени злите. Те го искаха, те бяха пожелали цената за тази пътека.

Тези духове бяха много повече от зли.

Късно сутринта спряха, за да дадат почивка на конете, а и да хапнат. Надин и Дрефан говореха с пълни усти. Легатът се бе изопнал назад, а шестте му жени го хранеха. Потъркваха крака в неговите, кикотеха се, щом той понечеше да хапне нещо от пръстите им. Самите те се хранеха междувременно. Кара ядеше в мълчание. Калан изобщо не забеляза какво има пред тях.

Двамата с Ричард не посегнаха към храната. Бяха седнали върху напечените от слънцето камъни — неподвижни, безмълвни, мрачни, взрени в нещото.

Щом другите привършиха с храненето, Ричард ги проследи с поглед как се качват на конете. Макар никой друг да не забеляза, Калан не пропусна стаената ярост в погледа му. Духовете бяха избрали Дрефан да му причини болка. Нямаше какво по-страшно да му сторят.

— Как е ръката? — попита Надин Дрефан, щом всички потеглиха.

Дрефан вдигна ръка и размърда пръстите си, за да покаже.

— Почти като нова.

Разговорът им минаваше покрай ушите на Калан. Бяха бърборили цяла сутрин. В замлъкналия й свят думите им почти не се чуваха.

— Какво й е на ръката ти, господарю Дрефан? — попита една от шестте сестри.

— О, на един изверг не му се понрави начинът, по който исках да прочистя света на болестта.

Насреща му примигнаха огромни черни очи.

— Какво ви стори?

Дрефан се изпъчи на седлото си.

— Бодна ме с ножа си. Опита се да ме убие, гадното копеле.

— И защо не успя?

Дрефан махна с ръка, сякаш инцидентът не си заслужава вниманието.

— След като му показах малко стомана, търти да бяга като луд.

— Заших му раната — обяви Надин пред слисаните сестри. — Доста беше дълбока.

Дрефан я погледна така, че тя подскочи на седлото си.

— Вече ти казах, Надин, не беше нищо сериозно. Нямам нужда от съчувствие. Толкова много хора са в несравнимо по-тежко положение от мен.

Видял глуповатото изражение на лицето й, Дрефан омекна:

— Но се справи добре. Като истински лечител. Помогна ми и го оценявам.

Надин се усмихна и препусна напред.

Дрефан вдигна качулката на лененото си наметало.

Добри духове — помисли си Калан, — това ще бъде моят съпруг. Ще живея с този човек до края на живота си.

Докато умре и отново бъда с Ричард.

Сладката смърт нямаше да дойде достатъчно скоро.

* * *

Клариса бършеше една в друга потните си длани, надничайки през ключалката в другата стая, където Натан разговаряше със Сестрите.

— Сигурна съм, че разбираш, Господарю Рал — каза Сестра Джоудел. — Това е и за твоя сигурност.

Натан се изсмя.

— Колко мило от страна на императора да мисли за моето благополучие.

— Ако — както твърдиш — Ричард Рал ще бъде унищожен тази нощ, няма за какво да се тревожиш. Ще ти я донесем после. Сделката ми изглежда задоволителна.

Натан ги стрелна с гневен поглед.

— Казах ви, планът на Джаганг сполучи. Тази нощ Ричард Рал ще загине. Надявам се, след тази нощ, да се научите да не ми задавате въпроси.

Клариса трябваше да се напрегне, за да може да вижда Натан, който се обърна и закрачи из стаята в размисъл. След малко погледна двете Сестри.

— Приема ли другите условия?

— Напълно — увери го Сестра Виламина. — С нетърпение очаква да поемеш Д’Хара и приема с най-голяма радост предложението ти да се заемеш с книгите с пророчества, които е събирал с годините.

Натан изсумтя:

— Къде са те? Не съм сигурен, че ще ми е възможно да бия път чак до Стария свят, за да хвърля един поглед на някакви си безполезни писания. В крайна сметка, в Д’Хара ме чака работа. Като стана новият Господар Рал, трябва да консолидирам властта си.

— Негово Сиятелство предвиди, че пътуването вероятно ще ти създаде неудобство и предложи неговите магьосници да подберат по-интересните неща и да ти ги изпратят за анализ.

Клариса знаеше за какво говори Сестрата. Преди да пристигнат тук, Натан бе споделил с нея, че Джаганг вероятно няма да му даде да погледне книгите му, камо ли да му каже къде се намират. Бе предвидил, че императорът ще му предложи да види само избрани томове, прегледани преди това от негови верни хора.

Натан съсредоточи вниманието си върху двете Сестри.

— Всяко нещо с времето си. Щом започнем съвместната си работа и се справим с Новия свят, ще се научим си вярваме безпрекословно един на друг и тогава с радост ще приема посещение от верните кучета на Джаганг. Но дотогава съм сигурен, че императорът разбира, че не съм съгласен хората му, притежаващи дарбата, да знаят точното ми местонахождение. Точно затова смятам веднага да тръгвам.

Сестра Джоудел въздъхна.

— Както вече ти казах, той с радост ще ти прати книгата. Но, смятам, разбираш, че за него е малко притеснително да позволява на могъщ магьосник като теб, чието съзнание е загадка за Негово Сиятелство, да се приближава толкова близо до него. Въпреки че с нетърпение очаква срещата ви, все пак Джаганг е предпазлив човек.

— Както и аз — отвърна Натан. — Точно затова не мога да позволя книгата да ми бъде донесена. Това, че се срещам с теб тук, е последното нещо, което смятам да си позволя за днес. Същевременно настоявам за книгата. Преди да я получа, не бих могъл да знам дали за мен е безопасно да отида в Д’Хара.

— Негово Сиятелство разбира и не проявява несъгласие с искането ти. Той съвсем скоро ще постигне целите си и книгата повече няма да му е нужна. Освен това свят, в който няма да са останали хора, които да работят за него, не му е нужен.

— Книгата работи единствено за Сестра Амелия, тъй като тя проникна в Храма на ветровете и я откри. Джаганг предложи да получиш или Сестра Амелия, или книгата. Ако искаш, ще ти изпрати Сестрата.

— За да разбере къде се намирам? Няма да стане. Предпочитам книгата.

— За Негово Сиятелство това също е приемливо. Можем да ти я изпратим или пък да си уговориш среща с куриер. Той възразява единствено срещу варианта ти лично да дойдеш да я вземеш. От съображения за сигурност, както вече обясних.

Натан замислено потърка брадичка.

— Ами ако изпратя някого с вас? Представител, някой който ми е верен? Някой, за когото няма да се притеснявам, че Джаганг може да проникне в съзнанието му и така да открие къде съм? Някой, който не притежава дарбата и от когото Джаганг няма защо да се бои.

— Без дарбата? — Сестра Джоудел се замисли за миг. — И ще ни позволиш да направим тестове, без щитовете ти с които го ограждаш, за да се убедим, че наистина не притежава дарбата?

— Разбира се. Искам връзката между мен и Джаганг да ни е от взаимна полза. Не бих я разрушил с измама. Желанието ми е да градя доверие, а не да го унищожавам. — Натан се поколеба, после се прокашля. — Но все пак разбирате, че този човек е… важен за мен. Ако нещо й се случи, ще го разгледам в най-лоша светлина.

Двете Сестри се усмихнаха.

— Да „й“ се случи! Разбира се — възкликна Сестра Виламина.

— Е, Натан — каза Сестра Джоудел, поклащайки се напред-назад, — явно наистина пълноценно си се наслаждавал на свободата си.

— Говоря сериозно — монотонно произнесе той. — Ако нещо й се случи, цялото споразумение става невалидно. Изпращам я като доказателство за доверието, което имам в Джаганг и в споразумението ни. Правя първата крачка за изграждане на взаимно доверие, за да се убеди императорът, че съм искрен.

— Разбираме, Натан — каза Сестра Джоудел, вече по-сериозна. — Нищо няма да й се случи.

— Щом си тръгне с книгата, искам да я изпратите със стража — дотам, докъдето свършват ордите на Джаганг. След това да я пуснете да си върви по пътя. Ако някой я проследи, ще разбера. Ако това се случи, ще го разгледам в неблагоприятна светлина — като знак на враждебност към мен и опит за покушение над живота ми.

Сестра Джоудел кимна.

— Разбрано, звучи разумно. Тя идва с нас, взима книгата и се връща жива и здрава при теб — без никой да я преследва. И всички сме доволни.

— Добре — отсече Натан, слагайки край на сделката — След тази нощ Джаганг ще се отърве от Ричард Рал. Щом получа книгата, ще заповядам на армията, разположена на юг от тук, да капитулира пред специалните части на Джаганг — с което ще изпълня моята част от сделката.

Сестра Джоудел се поклони.

— Постигнахме споразумение, Господарю Рал. Негово Сиятелство с радост ще те приветства в империята си като свое доверено лице.

Натан се обърна към вратата, зад която бе коленичила Клариса. Тя скочи на крака и се втурна към далечния прозорец. Дръпна завесите, преструвайки се, че гледа навън, когато вратата се отвори.

— Клариса — повика я Натан.

Тя се обърна и го видя да стои на прага, стиснал бравата. Зад него я гледаха двете Сестри.

— Да, Натан? Желаеш ли нещо?

— Да, Клариса. Искам да ми направиш услугата да заминеш на малко пътешествие — по работа. Бих желал да придружиш моите приятелки, които чакат оттатък.

Клариса се понесе с кринолинените си поли около писалището и го последва към другата стая. Натан я представи на двете Сестри.

Жените я гледаха с разбиращи, сдържани усмивки. Плъзнаха погледи към деколтето й, после се спогледаха. Клариса отново изпита чувството, че я оценяват като курва.

— Клариса, ще тръгнеш незабавно с тези дами. Щом пристигнеш където трябва, ще ти дадат една книга. Ще се върнеш с нея. Нали помниш за къде ще пътуваме утре?

— Да, Натан.

— Ще се срещнем там, след като се сдобиеш с книгата. Никой, абсолютно никой не бива да знае къде ще се срещнем. Разбра ли ме?

— Да, Натан.

— Ще се погрижа да й осигурим кон — каза Сестра Виламина.

— Кон ли? — възкликна Клариса. — Никога не съм се качвала на кон. Не мога да яздя.

Натан махна с ръка пред неочакваната пречка в плановете им.

— Разполагам с карета. Ще се погрижа да пътува с нея. И така, договорихме ли се?

Сестра Джоудел сви рамене.

— Кон, карета, за нас е все едно, но преди това трябва да направим тестовете, за да видим дали наистина не притежава дарбата.

— Правете тестове колкото си искате. Докато работите, ще се разпоредя за каретата. После Клариса може да си събере багажа.

— Съгласни сме.

— Чудесно, значи сделката е сключена.

Натан се обърна към Клариса, с гръб към двете Сестри.

— Не след дълго, скъпа моя, отново ще сме заедно. — Той оправи златното й колие, което се бе изкривило. Вгледа се в очите й. — Ще те чакам. Казах на тези мои приятели, че ако нещо ти се случи, ще бъда повече от недоволен.

Клариса се вгледа в прелестните му очи.

— Благодаря, Натан. Ще ти донеса исканата книга.

Натан я целуна по бузата.

— Благодаря ти, скъпа моя. Много мило от твоя страна такъв случай, приятно пътуване.