Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (19)

Осемнадесета глава

— Разбрах, че си спасил живота на Кара — каза Ричард. — Искам да ти благодаря. Сигурно ти е било трудно да знаеш, че е в числото на личните ми гардове, които в крайна сметка можеха да те наранят… ако нещата не се бяха развили благоприятно за теб.

— Аз съм лечител. Това ми е работата… Ричард. Опасявам се, че ще ми е трудно да свикна да те наричам с друго име освен Господаря Рал. Поне за известно време. Чувствам връзката си с теб — връзката с Господаря Рал.

Ричард сви рамене.

— И на мен ми е трудно да свикна хората да ме наричат Господаря Рал — той прокара пръст по долната си устна. — Имаме ли… Знаеш ли дали… имаме други братя или сестри?

— Сигурен съм, че би трябвало. Не може да няма оцелели. Чух да се говори за наша по-малка сестра — поне толкова.

— Сестра? — Ричард грейна. — Наистина ли? Сестра!? Къде ли може да е? Как се казва?

— Съжалявам, Господарю… Ричард, но знам само името й — Линди. Мълвата, която стигна до мен, твърдеше, че ако все още е жива, е на около четиринайсет години. Човекът, който ми каза името й, не знаеше друго за нея. А, и била родена в Д’Хара, на югозапад от Народния дворец.

— И нищо друго?

— Опасявам се, че нищо. Чу всичко, което знам. — Дрефан се обърна към Калан. — Как си? Билкарката, как се казваше, заши ли те добре?

— Да — отвърна Калан, — Надин се справи чудесно. Малко боли, имам и леко главоболие, сигурно в резултат на всичко, което ми се струпа. Снощи не спах добре от болката в рамото. Но това можеше да се очаква. Иначе съм добре.

Той пристъпи към нея и преди тя да се усети, вече я бе хванал за ръката. Повдигна я, изви я и я дръпна, като всеки път питаше дали боли. Щом остана доволен, мина зад нея и стисна шийния й прешлен с пръсти, докато с палците си притискаше тила й. Болката премина светкавично през гръбнака й. Стаята се завъртя.

Той натисна подмишницата й и задната част на рамото й.

— Така. Сега как е?

Калан завъртя ръка и установи, че болката значително е намаляла.

— Много по-добре. Благодаря.

— Но пак внимавай. Поуспокоих нещата, но ръката ти все още се нуждае от време, докато заздравее и може да бъде използвана пълноценно. Главоболието още ли продължава?

Калан кимна.

— Да видим какво може да се направи.

Той я дръпна към масата и я накара да седне на един стол. Надвеси се над нея, закривайки Ричард от погледа й. Дръпна ръцете й към себе си и започна да ровичка невидимите мрежи между палците и показалците й. В ръцете му нейните изглеждаха толкова мънички. Той имаше дланите на Ричард — огромни, силни, макар и не толкова изящни. Причиняваше й болка, натискаше много силно, но тя не изохка, мислейки си, че той знае какво прави.

Както беше застанал точно пред нея, тя трябваше леко да повдигне поглед, за да не бъде принудена да гледа право в стегнатите му панталони. Наблюдаваше как ръцете му мачкат нейните — как пръстите му притискат плътта й. Спомни си същите тези ръце върху тялото на Кара. В главата й изплува живият спомен за тези силни пръсти, проправящи си път под червената кожена дреха и между краката на Морещицата. В нея.

Внезапно дръпна ръце.

— Благодаря, вече съм много по-добре — излъга тя.

Той й се усмихна с пронизителния, хищен синеок поглед на Рал.

— Никога не съм премахвал главоболие толкова бързо. Сигурна ли си, че е по-добре?

— Да. Беше съвсем леко. Вече нищо ми няма. Благодаря.

— Радвам се да помогна — каза той. Изгледа я продължително, тънката усмивка не слизаше от устните му.

Най-сетне се обърна към Ричард.

— Разбрах, че ще се жениш за Майката Изповедник. Ти си много по-различен Господар Рал от баща ни. Мрачният Рал никога не би взел решение да се жени. Той, разбира се, никога и не е бил изкушаван да встъпи в брак с толкова красива жена като твоята любима. Мога ли да ти предложа поздравленията си? Кога е сватбата?

— Скоро — намеси се Калан в разговора, приближавайки се отстрани до Ричард.

— Точно така — потвърди Ричард. — Скоро. Все още не сме определили точната дата. Имаме… да свършим някои неща преди това. Виж, Дрефан, може да опра до помощта ти. Много от хората ми са ранени, някои в доста тежко състояние. Причини им го същият човек, който рани Кара. Наистина ще ти бъда благодарен, ако приемеш да им помогнеш.

Дрефан прибра ножовете си, като ги измъкваше от стената, без да гледа.

— Нали затова съм тук — да помогна. — Той се насочи към вратата.

Ричард го спря с ръка.

— Нека мина пръв. До второ нареждане, ако прекрачиш прага преди мен, ще умреш. А не го искаме.

Докато Ричард хващаше Калан за ръката и се обръщате към вратата, тя за миг срещна погледа на Кара. Дрефан бе казал, че слухът й не е бил засегнат. Могла е да чува всичко, макар да не е могла да реагира. Сигурно е чула как Калан го предупреждава да не си слага ръката там. Сигурно е разбрала какво прави Дрефан, но не е могла да направи нищо, за да го спре. При спомена лицето й пламна.

Обърна се и прегърнала Ричард през кръста, прекрачи прага.

* * *

Ричард огледа тихия коридор и когато не видя никого, опря гърба й в облицованата с ламперия стена в коридора пред покоите й и притисна устните си в нейните. Бе доволна, че Дрефан облекчи болката в рамото й. Докато обвиваше с ръце врата на Ричард, почти не я усещаше.

Простена, впила устни в неговите. Дългият ден и болката я бяха изтощили, но не те, а копнежът й за Ричард породи стона й.

Той я придърпа към себе си и се извърна така, че гърбът му да опре в стената. Силните му ръце я притиснаха, почти отделяйки стъпалата й от пода, целувката му стана по-настоятелна. Тя му отвърна по същия начин. Засмука долната му устна и се дръпна, за да си поеме дъх.

— Няма да повярвам, ако Нанси или някоя от помощничките й не е вътре и не ни чака — каза Ричард.

Неговите гардове бяха останали назад в коридора, зад един ъгъл. Двамата най-после бяха сами — рядък лукс. Макар да бе израсла с постоянното присъствие на множество хора около себе си, сега това й се струваше уморително. Да останеш сам бе цяло богатство.

Калан бързо облиза устни и го целуна пак.

— Не мисля, че Нанси ще ни притеснява.

— Нима? — с лукава усмивка попита Ричард. — Ами тогава, Майко Изповедник, кой ще пази девствеността ти?

Тя обърса устни в неговите.

— Добри духове, никой, надявам се!

Той я изненада с внезапна смяна на темата:

— Какво мислиш за Дрефан?

На този въпрос не бе готова да отговори.

— Защо, ти какво мислиш?

— Ще ми се да имам брат, на когото да мога да се доверя. Той е лечител. Нашият специалист бе впечатлен от начина, по който Дрефан помогна на някои от момчетата. Каза, че поне един от тях ще оживее единствено благодарение на него. Надин беше повече от любопитна за някои от съставките, които той носи в кожените си кесийки на колана. Ще ми се да имам брат, който помага на хората. Няма нищо по-благородно от това.

— Мислиш ли, че си служи с магия?

— Не открих никаква следа в очите му. А съм сигурен, че ако имаше, бих я усетил. Не мога да ти обясня как го правя, как виждам магията да искри около даден човек или да извира от очите му. Но у Дрефан не забелязах нищо подобно. Мисля, че той просто е надарен лечител. Благодарен съм му, че спаси Кара. Поне така твърдеше. Но ако тя сама се е възстановила след смъртта на Марлин, когато връзката й с него се е прекъснала?

Калан не се беше замисляла върху това.

— Значи не му вярваш?

— Не знам. Продължавам да не вярвам в съвпаденията. — Той въздъхна обезсърчен. — Калан, трябва да ми кажеш честно, понеже ми е брат и искам да му вярвам. Май се оказва, че не съм особено добър в преценките си за братя. Ако имаш някаква причина да се съмняваш в него, искам да я чуя.

— Добре. Струва ми се справедливо.

Той сведе глава към нея.

— Например би могла да започнеш от там — защо го излъга?

Тя смръщи вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами защо го излъга, че ти е минало главоболието. Знам, че не те облекчи ни най-малко. Защо му каза, че си добре.

Калан опря длан в бузата му.

— Искам да имаш брат, с който да се гордееш, Ричард, но наистина, предполагам, че онова, дето го каза за съвпаденията, ме е накарало да стоя нащрек, това е.

— Има още нещо за съвпаденията, освен онова което казах ли?

— Не. Надявам се, че ще може да възбуди малко братска любов в сърцето ти. Моля се наистина да не е нищо повече от съвпадение.

— И аз.

Тя го стисна страстно за ръката.

— Знам, че е привлякъл вниманието на всички жени от персонала. Подозирам — доколкото мога да съдя по замечтаните физиономии, — че съвсем скоро ще се превърне в истински разбивач на женски сърца. Обещавам ти, ако ми даде повод да заподозра нещо нередно, веднага да ти кажа.

— Благодаря.

Ричард не се усмихна на думите й, че всички жени били харесали Дрефан. Никога досега не бе проявявал ревност, не бе имал и повод да го прави — дори и тя да не беше Изповедник. Но все пак не можеше да забрави болезнената история с Майкъл. И Калан разбираше, че може би това е причината Ричард винаги да има едно наум. Де да не го беше споменавала.

Той прокара пръсти през косата й и я целуна, като държеше главата й между дланите си. Тя се дръпна.

— Защо Надин беше с теб днес следобед?

— Кой?

Той пак се надвеси над нея, а тя се дръпна.

— Надин. Не я ли помниш? Жената с тясната рокля?

— О, тази Надин.

Тя го сръчка в ребрата.

— Значи си забелязал роклята й.

Той смръщи чело.

— Не мислиш ли, че роклята и беше някак различна днес?

— О, да, беше. И така, защо тя беше с теб?

— Защото е лечител. Не е лош човек. Има и добри качества. Помислих си, че след като и без друго е тук, може да свърши нещо полезно. Накарах я да провери дали мъжете приготвят чая по правилната технология, дали го правят достатъчно силен. Тя като че ли с радост се отзова.

Калан си спомни усмивката на Надин, когато Ричард я помоли да отиде с него. Беше очевидно щастлива, това добре, но не само защото има възможност да помогне. Усмивката й беше предназначена за Ричард. Както и роклята й.

— Значи — продължи Ричард, — според теб Дрефан е симпатичен, както мислят всички останали жени?

Тя се сети за прекалено впития му панталон. Придърпа Ричард за целувка, надявайки се той да не забележи, че лицето й пламва, и да си помисли нещо.

— Кой? — замаяно прошепна тя.

— Дрефан. Не го ли помниш? Мъжът с впитите панталони?

— Съжалявам, не го помня — каза тя, целувайки врата му, и наистина почти не го помнеше. Копнееше само за Ричард, за никой друг.

В съзнанието й нямаше място за Дрефан. Почти единственото нещо в главата й беше времето, когато бе с Ричард на онова странно място между световете, където бяха останали насаме, наистина заедно, както никога повече преди или след това. Отново го пожела по този начин. В момента.

По начина, по който ръцете му се спускаха надолу по гърба й, по задъханите целувки, обсипващи врата й, тя знаеше, че той я желае по същия начин, също тъй неустоимо.

Но знаеше още и че Ричард не искаше по никакъв начин да напомня за баща си. Не искаше хората да си мислят, че тя е просто нещо като поредната жена на Мрачния Рал: забавление за Господаря на Д’Хара. Точно затова в крайна сметка допускаше жените от персонала да го държат под око. Въпреки смутените му възражения, никога не се противеше истински, когато го отпращаха.

Трите Морещици от своя страна също полагаха усилия на Калан да се гледа като на истинската възлюбена на Господаря на Д’Хара. Всеки път, когато двамата с Ричард решаваха да се уединят нощно време в неговата стая, дори само за да си поговорят, или Бердин, или Кара, или Райна винаги се оказваха там, винаги изнамирайки по някой важен въпрос, който да задържи влюбените на разстояние един от друг. Щом Ричард се намръщваше, те му напомняха, че той самият ги е инструктирал да пазят Майката Изповедник. Той никога не се противопоставяше на заповедите.

Днес трите Морещици спазваха стриктно дадените им нареждания и когато той каза на Кара и Райна да го пазят иззад ъгъла, те останаха там без възражения.

Сега, когато сватбата им бе толкова близо, Калан и Ричард бяха решили да изчакат, макар че веднъж вече бяха оставали насаме. Тогава всичко беше някак нереално — на онова място между световете, където не съществуваше нито жега, нито студ, където нямаше нито източник на светлина, нито земя и въпреки това можеха да виждат и да лежат в някакво тъмно нищо, достатъчно плътно, за да ги задържи.

Тя помнеше като сега усещането. Източникът на цялата светлина, топлина, усещания в онова странно място между световете, където ги бяха отвели добрите духове, бяха двамата с Ричард.

Сега, когато прокара длани по мускулестите му гърди и стомах, почувства същата топлина. Едва успя да си поеме дъх, щом устните му се долепиха до нейните. Искаше целувките му да обсипят цялото й тяло. Както и нейните целувки неговото тяло. Искаше го от другата страна на тази врата.

— Ричард — прошепна в ухото му, — моля те, остани с мен тази нощ.

Ръцете му я караха да загуби всяко чувство за съпротива.

— Калан, мислех…

— Моля те, Ричард. Искам те в леглото си. Искам те вътре в мен.

При думите й, в ръцете й, той простена безпомощно.

— Надявам се, не ви прекъсвам — чу се глас.

Ричард скочи. Калан се завъртя. Дебелите пътеки бяха погълнали шума от стъпките на Надин.

— Надин — промълви Калан, поемайки си дъх, — какво…? — Побърза засрамено да сключи ръце зад гърба си. Дали Надин бе видяла онова преди малко? Не може да не е забелязала какво прави Ричард. Усети как лицето й пламва.

Хладният поглед на Надин се премести от Ричард върху Калан.

— Не исках да ви прекъсвам. Дойдох да сменя мехлема на ръката ти. И да се извиня.

— Да се извиниш ли?

— Да. Преди ти наговорих някои неща… предполагам, че съм била малко… не на себе си. Сигурно съм казала нещо, което не е трябвало. Помислих, че е редно да се извиня.

— Всичко е наред — каза Калан. — Разбирам как си се чувствала.

Надин повдигна сака си.

— Мехлема?

— Тази вечер ръката ми е по-добре. Но утре можеш да смениш мехлема. — Калан реши да запълни тягостната тишина. — Преди малко Дрефан приложи някои от лечебните си методи… така че засега нещата се позакрепиха.

— Разбира се. — Надин отпусна сака си. — Тогава значи ще вървите да си лягате вие двамата?

— Надин — сдържано каза Ричард. — Благодаря ти, че се грижиш за Калан. Лека нощ.

Надин го стрелна с леден поглед.

— Дори не възнамеряваш първо да се ожениш за нея? Просто ще я метнеш на леглото и ще я опозориш като някое момиче, което си срещнал в гората? Звучи малко грубичко за високопоставения и могъщ Господар Рал. А твърдеше, че си по-добър от един наш общ познат. — Тя огледа Ричард, после плъзна гневния си поглед към Калан. — Както вече казах, той иска онова, което вижда. Шота ми каза за теб. Предполагам знаеш какво кара мъжете да прескочат бариерата. Както изглежда, в крайна сметка си готова на всичко, за да го имаш. Както вече казах, не си по-добра от мен. — Стиснала сака си в ръка, тя се обърна и тръгна надолу по коридора.

Калан и Ричард стояха в неловката тишина, загледани в празния коридор.

— Да ни го каже една курва — промълви Калан.

Ричард прокара ръце през лицето си.

— Може би е права.

— Може би — с неохота призна Калан.

— Е, лека нощ. Приятни сънища.

— И на теб. Ще си те представям в малката стаичка, където си се настанил.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Няма да си лягам веднага.

— Какво ще правиш?

— О, ами мислех да ходя да се хвърля в конските изпражнения.

Тя го стисна за широкия кожен ремък, минаващ през кръста му.

— Ричард, не съм сигурна колко още ще издържа. Дали изобщо ще успеем да се оженим, преди да се е случило още нещо?

— Ами веднага, щом се убедим, че тук всичко е наред отиваме да събудим Плъзгата. Обещавам ти. Добри духове, обещавам ти.

— Какво трябва да е наред?

— Веднага щом се убедим, че мъжете се оправят, а съм доволен от още някои неща. Искам да се убедя, че Джаганг не би могъл да изпълни заплахите си. Ден-два и се надявам войниците да се стабилизират. Само ден-два. Обещавам.

Тя стисна по един от пръстите му във всеки свой юмрук и мечтателно се вгледа в очите му.

— Обичам те — прошепна. — След няколко дни или след цяла вечност — все едно — твоя съм. Независимо дали ще получим благословия или не, съм твоя завинаги.

— В сърцата си ние вече сме едно. Добрите духове знаят, че е така. Искат да сме заедно, вече го доказаха. И ще бдят над нас. Не се тревожи — и ние ще получим благословията. — Той тръгна, но се обърна и я погледна смутено. — Само дето ми се искаше Зед да присъства на сватбата ни. Добри духове, толкова ми се иска. И да е тук, за да ми помогне.

Щом той се обърна да я погледне иззад ъгъла, Калан му прати въздушна целувка. Вмъкна се в празните си, самотни покои и се хвърли на огромното легло. В главата й изплуваха думите на Надин: „Шота ми разказа за теб.“ Зарида отчаяно.

* * *

— Е, значи няма да спиш… тук тази нощ? — попита Кара, щом се разминаха.

— А какво те караше да мислиш, че ще спя? — парира въпроса й Ричард.

Кара сви рамене.

— Нали ни накара да чакаме зад ъгъла.

— Може да съм искал да целуна Калан за лека нощ, без вие двете да преценявате уменията ми.

Кара и Райна се усмихнаха — за първи път пред него този ден.

— Вече съм те виждала да целуваш Майката Изповедник — каза Кара. — Както изглежда, си доста талантлив. Винаги я оставяш без дъх и с желание за още.

Макар да не му беше до смях, все пак се усмихна, защото му беше приятно да вижда как те се усмихват.

— Това не означава, че съм талантлив, а само че ме обича.

— И мен са ме целували — каза Кара. — Видях как целуваш ти. Струва ми се, въз основа на опита, който имам, мога да кажа, че си доста талантлив. Понадзърнахме иззад ъгъла.

Ричард, усетил как се изчервява, се опита да звучи възмутен:

— Заповядах ви да стоите зад ъгъла!

— Наше задължение е да бдим над теб. А за да го направим, не можем да си позволим да те изпускаме от поглед. Подобни заповеди не изпълняваме.

Ричард поклати глава. Не можеше да се ядоса на нарушаването на заповедите си. И как би могъл, когато те рискуваха да си навлекат гнева му, но пак оставаха да го пазят. По този начин не бяха изложили Калан на опасност.

— Какво ще кажеш за Дрефан?

— Той ти е брат, Господарю Рал — каза Райна. — Приликата е очевидна.

— Знам, че приликата е очевидна. Въпросът ми е какво мислиш за него.

— Не го познавам, Господарю Рал — каза Райна.

— Аз също не го познавам. Вижте, няма да ви се разсърдя, ако ми кажете, че не го харесвате. Всъщност, ако наистина не го харесвате, бих искал да знам. Ти, Кара? Какво мислиш за него?

Тя сви рамене.

— Никога не съм целувала който и да е от двама ви. Но от това, което видях, предпочитам да целуна теб.

Ричард постави ръце на хълбоците си.

— Какво означава това?

— Вчера бях ранена и той ми помогна. Но не ми харесва фактът, че господарят Дрефан се появи именно сега, по едно и също време с Надин и Марлин.

Ричард въздъхна.

— И аз си го помислих. Моля се хората да не ме съдят според това кой е баща ми. А се улавям, че с Дрефан постъпвам именно така. Наистина ми се иска да му вярвам. Моля ви и двете, ако имате някаква причина за притеснение, не се страхувайте да я споделите с мен.

— Ами — започна Кара, — не ми харесват ръцете му.

— Какво искаш да кажеш?

— Има ръце като на Мрачния Рал. Вече го видях да гали с тях млади жени. Също както правеше Мрачният Рал.

Ричард вдигна ръце във въздуха.

— Че кога му остана време за такива неща? Беше с мен почти през целия ден!

— Намери време, докато ти говореше с войниците, и после, докато излезе да нагледаш хората с Надин. Не му се наложи да търси много, жените сами му се лепят. Никога не съм виждала толкова много жени да мятат стрелите си по един и същи мъж едновременно. Трябва да признаеш, че на външност е приятен за гледане.

Ричард не можеше да разбере какво му е толкова специалното на външността.

— Имаше ли сред тези жени някоя, която го е направила пряко волята си?

Отговорът й дойде след дълга пауза:

— Не, Господарю Рал.

— Е, май съм виждал и други мъже да се държат така. Някои от тях дори ми бяха приятели. Харесваха жените и жените също ги харесваха. А след като жените го правят доброволно, не виждам защо да си завирам носа в чужди работи. Имам си други грижи.

— Какви например?

— Де да знаех.

— Ако се убедиш, че е дошъл да помага без задни помисли, от чисто сърце, както твърди, можеш да се гордееш с него, господарю Рал. Брат ти е важен човек.

— Така ли? Колко важен?

— Той е водачът на своята секта от лечители.

— Нима? Не ми е споменавал.

— Сигурно защото не е искал да се самоизтъква. Д’Харанците са свикнали да проявяват скромност пред Господаря Рал. От друга страна, това е характерно за тази древна лечителска секта.

— Сигурно. Та значи, казваш, бил техен водач?

— Да, каза Кара. — Той е Първият свещеник на Рауг’Мос.

— Великият свещеник на какво? — прошепна Ричард. — Как го каза?

— На Рауг’Мос, Господарю Рал.

— Знаеш ли какво означават тези думи?

Кара сви рамене.

— Знам, че това са лечители — само толкова. На теб името говори ли ти нещо, Господарю Рал?

— Къде е Бердин?

— В леглото си, предполагам.

Ричард тръгна по коридора, като пътьом се провикна през рамо, за да изкрещи няколко заповеди.

— Кара, сложи стражи за през нощта пред стаята на Калан. Райна, върви да събудиш Бердин и я помоли да дойде при мен в кабинета ми.

— Веднага ли, Господарю Рал? — попита Райна. — Толкова късно?

— Да, ако обичаш.

Ричард се втурна по стълбите към стаичката си, прескачайки по две стъпала наведнъж. Там бе оставил дневника на Коло, написан на високо Д’Харански.

На този език Рауг’Мос означаваше „Божествен вятър“.

В главата му зазвучаха думите, с които Шота бе предупредила Надин — че „вятърът го гони“, — както и написаното в дупката пророчество — „трябва да търси лек във вятъра“.