Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Temple of the Winds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (16.01.2007)
Корекция
GeOrg (август 2008)
Сканиране
Пламен Матеев
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

1 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1998

 

 

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

2 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от GeOrg
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Двадесет и трета глава

Сестра Вирна се извърна към глъчката и видя един съгледвач да скача от разпенения си кон, преди животното да е спряло в сумрака. Мъжът едва дишаше, опитваше се да си поеме дъх и същевременно да докладва на генерала. При новините генералът видимо си отдъхна. Бодро махна на другите офицери, за да успокои и тях.

Тя не можа да чуе думите на войника, но знаеше какво може да се очаква. Не бе нужно да е Пророк, за да познае какво е видял съгледвачът.

Глупаци. Тя самата му го каза.

Усмихнатият генерал Рейбич тръгна към нея. Тежките му вежди се бяха вдигнали в знак на доброто му настроение. Щом навлезе в обръча светлина, очертан от огъня, сивкавозелените му очи я подириха.

— Прелате! Ето къде сте били. Добри новини!

Вирна, замислена за други, по-важни неща, отпусна шала на раменете си.

— Не ми казвайте, генерале, сама знам, че няма да се наложи Сестрите ми и аз да прекарваме цяла нощ, успокоявайки нервни войници и хвърляйки заклинания, за да ви кажем къде са избягали паникьосаните ви хора в очакване на края на света.

Той се почеса по рижата си брада.

— Е, ами оценявам помощта ви, Прелате, но не, няма да се наложи. Както обикновено сте права.

Тя изръмжа едно „нали ви казах“.

Съгледвачът бе наблюдавал от един хълм и бе видял изгрева на луната преди останалите долу в долината.

— Току-що ми докладваха, че тази нощ луната не е изгряла червена. Знам, че ми казахте, че ще стане така, че всичко ще бъде само за три нощи. Но не мога да се въздържа да не се зарадвам, че нещата се върнаха към нормалния си ход, Прелате.

Нормалния си ход. Едва ли.

— Радвам се, генерале, че тази нощ ще се наспим. Освен това се надявам, че хората ви са си извадили поука и че за в бъдеще, когато им обяснявам, че отвъдният свят няма да ни погълне, трябва да ми вярват малко повече.

Той се усмихна обезоръжително.

— Да, Прелате. Аз, разбира се, ви вярвах, но някои от хората ми са по-суеверни, отколкото е здравословно. Магията ги плаши.

Тя се надвеси още малко към мъжа и сниши глас:

— Така и трябва да бъде.

Той се прокашля.

— Да, Прелате. Е, а сега мисля, че ще е най-добре всички да поспим.

— Куриерите ви още не са се върнали, нали?

— Не. — Той прокара пръст по белия белег, минаващ от слепоочието до долната му челюст. — Не мисля, че са стигнали до Ейдиндрил.

Вирна въздъхна. Толкова й се искаше да бе получила някаква информация. Все щеше да й е от помощ във взимането на решение.

— Предполагам, че не са.

— Как мислите, Прелате? Какво бихте ни посъветвали? Север?

Тя отмести поглед в далечината, загледана в искрите, издигащи се над огъня и потъващи в мрака. Почувства, че на лицето й пари. Имаше да взима по-важно решение.

— Не знам. Точните думи на Ричард бяха: „Върви на север. Армия от сто хиляди Д’Харански войници пътува на юг, за да търси Калан. С тях ще си в безопасност, както и те с теб. Кажи на генерал Рейбич, че Калан е на сигурно място при мен.“

— Щеше да е далеч по-лесно, ако бе казал нещо категорично.

— Не е заповядвал да се насочваме на север, обратно към Ейдиндрил. Макар че според мен се подразбира. Сигурна съм, че щеше да заръча именно това. Въпреки това приемам сериозно съветите ви по подобни въпроси.

Той сви рамене.

— Аз съм войник. Разсъждавам като войник.

Ричард заминал за Танимура, за да освободи Калан, и успя да унищожи Двореца на пророците заедно с подземието с пророчества, преди император Джаганг да ги е взел. Каза й, че се налага да се върне незабавно в Ейдиндрил и че няма време да й обяснява, но че единствено Калан притежават магията, необходима да им осигури възможност за незабавно връщане. Останалите нямало как да вземат със себе си. Вирна и Сестрите трябвало да тръгнат на север, за да пресрещнат генерал Рейбич и неговата армия.

Генерал Рейбич не бе особено въодушевен от идеята да се връща на север. Обосноваваше се с факта, че след като многочислена сила като неговата е проникнала толкова дълбоко на юг, би било стратегическо предимство да предотвратят евентуално нападение над Новия свят, преди нашествениците да са проникнали до населени райони.

— Генерале, не възразявам на аргументите ви, но се опасявам, че подценявате заплахата. От информацията, която успях да събера, разбрах, че Императорският орден разполага с достатъчно мощна армия, за да помете част като вашата, без дори да забави крачка. Не се съмнявам във възможностите на хората ви, но само с числено превъзходство Орденът ще ви погълне на една хапка. Разбирам мотивите ви, но дори толкова много бойци, с колкото разполагате, няма да са достатъчни, а освен това не можем да чакаме да се обединим с наши съюзници и да сформираме по-голяма армия, която да има шанс срещу Императорския орден.

Генералът се усмихна успокоително.

— Прелате, това, което казвате, звучи логично. През цялата си кариера съм слушал подобни разумни аргументи като вашите. Работата е там, че войната не е нещо разумно. Понякога човек просто трябва да използва предимствата, предоставени му от добрите духове, и да се хвърли в боя.

— Звучи като добър начин да се самоунищожиш.

— Е, отдавна правя това, а все още съм жив. Това, че избираш да пресрещнеш врага, не означава, че му поднасяш главата си и го оставяш да те посече.

Вирна примигна срещу мъжа.

— Какво сте намислил?

— Струва ми се, че вече пристигнахме. Куриерите ни не могат да се движат кой знае колко по-бързо от армията. Мисля, че трябва да се настаним на по-сигурно място, което по-лесно се защитава, и да се укрепим здраво.

— Къде?

— Ако тръгнем на изток, към високите части на южна Д’Хара, може да си осигурим по-добра позиция. Познавам местността там. Ако Орденът се опита да се качи към Новия свят през Д’Хара, по лесния път през долината на реката Керн, тогава ние ще ги чакаме там и ще им попречим. При подобни условия ще можем да се бием по-равностойно. Това, че разполагаш с повече хора, не означава, че ще можеш да ги използваш всичките. Долината предоставя ограничен периметър на действие.

— Ами ако движейки се на север, поемат леко на запад, заобиколят планината и се насочат навътре през Дивото?

— Тогава нашата армия ще трябва да се промъкне зад тях, щом останалите ни части бъдат изпратени на юг да ги пресрещнат. Врагът ще трябва да раздели частите си на два фронта. Отгоре на всичко това ще ограничи възможностите им, като им попречи да се движат свободно.

Вирна се замисли над думите му. В старите книги бе чела за битки и разбираше колко добре измислена е стратегията му. Явно бе по-смислена, отколкото й се стори в началото. Този мъж бе смелчага, но не и глупак.

— Ако разпределим стратегически частите си — продължи той, — можем да изпратим куриери в Ейдиндрил и Народния дворец в Д’Хара. От Д’Хара можем да получим подкрепление, също и от страните в Средната земя, които са наши съюзници, Господарят Рал пък може да ни изпрати наставления. И ако Орденът нападне — е, тогава е ще сме тук, готови да посрещнем набезите. Информацията е основно предимство по време на война.

— На Ричард може да не му хареса това, че сте се разположили тук, наместо да се връщате в Ейдиндрил.

— Господарят Рал е разумен човек…

Вирна го прекъсна със силен смях:

— Ричард разумен? Карате ме да се съмнявам в преценките ви, генерале.

Той я изгледа намръщено.

— Както казах, Господарят Рал е разумен човек. Посъветва ме да изразявам на глас мнението си, когато мисля, че е важно. Сега мисля, че е важно. Той се съобразява с мнението ми по военните въпроси. Куриерите са вече на път с писмото ми. Ако не е съгласен с мен, ще има възможност да ми отговори и да ми заповяда да потегля на север — и аз ще го направя. Но преди да съм разбрал със сигурност какви са намеренията му, мисля, че трябва да изпълним задълженията си и да защитим Новия свят от Императорския орден. Помолих ви са съвет, Прелате, защото вие владеете магия. Аз не разбирам нищо от магия. Ако вие или някоя от Сестрите на светлината има да ми каже нещо важно, свързано с битката ни, готов съм да ви чуя. Както знаете, се бием на една и съща страна.

Вирна омекна.

— Простете, генерале. Понякога като че ли го забравям. — Тя му се усмихна. — През последните няколко месеца животът ми тотално се преобърна.

— Господарят Рал преобърна целия свят. Пренареди всичко.

Тя се усмихна на себе си.

— Да, наистина. — Отново се вгледа в сивкаво-зеленикавите очи на генерала. — Планът ви ми се струва разумен — в най-лошия случай ще забавим Ордена, но преди това искам да говоря с Уорън. Той… понякога получава изненадващи прозрения. С магьосниците е така.

Генералът кимна.

— Не съм по магиите. За тези неща си имаме Господаря Рал. И вас, разбира се.

Вирна потисна желанието си да се засмее при мисълта, че Ричард е техният предпазен магически щит. Що се отнася до магията, момчето едва можеше да се оправя със себе си.

Не, всъщност не беше съвсем така. Ричард често правеше изненадващи неща с дарбата си. Проблемът беше в това, че те често изненадваха и самия него. И въпреки това той беше магьосник-войн. Единственият, роден от три хиляди години насам. И всичките им надежди се крепяха на това да ги поведе във войната срещу Императорския орден.

Душата на Ричард и убедеността му в това, което върши, бяха точно каквито трябва. Той щеше да даде всичко от себе си. От останалите зависеше да му помогнат и да запазят живота му.

Генералът премести тежестта си на другия крак и се почеса под ръкава на ризницата.

— Прелате, Орденът се бори за изкореняването на магията от този свят, но на всички е известно, че те самите използват магия, за да ни победят.

— Да, така е.

Вирна знаеше, че император Джаганг държи в ръцете си повечето от Сестрите на мрака и че те са готови да се отзоват на всяко негово повикване. Младите магьосници също бяха в клопката му. Освен това бе впримчил и някои от Сестрите на светлината и ги направляваше чрез таланта си на пътешественик по сънищата. Това смущаваше съзнанието й. Като Прелат, изключително нейно бе задължението да се грижи за сигурността на Сестрите на светлината. А в ръцете на Джаганг някои от тях бяха всичко друго, но не и на сигурно място.

— Е, Прелате, като се има предвид, че войските им ще бъдат придружавани от хора, владеещи магия, се чудя дали бих могъл да разчитам на вас и вашите Сестри на светлината да им се противопоставите. Господарят Рал каза: „Ще сте в безопасност с тях, както и те с вас.“ Това ми звуча като че е разчитал да използвате магията си, за и помогнете да се справим с Императорския орден.

На Вирна й се искаше генералът да греши. Би предпочела да мисли, че Сестрите на светлината, натоварени с благодатта да вършат делата на Създателя, ще бъдат над това да причинят болка някому.

— Генерал Рейбич, това не ми харесва. И все пак се опасявам, че трябва да се съглася с вас. Ако загубим тази война, губят всички, не само войските ни на бойното поле. Всички свободни хора ще бъдат превърнати в роби на Ордена. Ако Джаганг победи, Сестрите на светлината ще бъдат екзекутирани. Всички трябва да се борим, в противен случай ще умрем. Орденът няма да се остави така лесно да бъде въвлечен в плановете ви. Може да се опитат да се промъкнат незабелязано — още по-дълбоко на запад, а защо не и на изток от вас. Сестрите могат да помогнат в определянето на движенията на врага, ако той проникне в Новия свят и се опита да се промъкне покрай вас. Ако техните магьосници решат да скрият движенията им от вас, Сестрите ще разберат. Ние ще бъдем вашите очи. Ако се стигне до битка, врагът ще прибегне до магия, за да се опита да ви победи. Ще трябва да използваме силата си, за да се противопоставим на тази магия.

Генералът остана загледан в пламъците. Извърна се към мъжете, които се приготвяха за сън.

— Благодаря ви, Прелате. Знам, че не ви е лесно да вземете подобно решение. Откакто сте с нас, започнах да разбирам, че Сестрите са мили жени.

Вирна избухна в смях.

— Генерале, май изобщо не сте ни опознали. Сестрите на светлината са много други неща, но мили не е сред качествата им. — Тя завъртя китката си. Дакрата мигом блесна в дланта й. Дакрата приличаше на нож, но вместо сплескано, острието му бе заострено и кръгло.

Вирна завъртя дакрата.

— През живота ми се е налагало да убивам хора. — Докато тя завърташе оръжието с елегантна лекота, претъркулвайки го по кокалчетата си и после обратно, в мрака затанцуваха отразени искри от светлината на огъня. — Мога да ви уверя, генерале, че съм била всичко друго, но не и мила.

Той повдигна вежда.

— Нож, попаднал в талантливи ръце като вашите, представлява проблем, но едва ли може да се сравни с оръжията на войната.

Тя се усмихна учтиво.

— Това оръжие притежава смъртоносна магия. Ако го видите насочено към вас — бягайте. Достатъчно е просто да засегне плътта ви — па макар и на кутрето, — и сте мъртъв.

Той се изпъна, гърдите му се повдигнаха от дълбока въздишка.

— Благодаря за предупреждението. И за помощта, Прелате. Радвам се, че сте на наша страна.

— Жалко, че Джаганг сполучи да вземе под своя власт част от Сестрите на светлината. Те са способни на същото, на което и аз, дори може би на повече. — Тя го потупа успокоително по рамото, видяла, че лицето му пребледнява. — Лека нощ, генерал Рейбич. Спете спокойно — червените луни вече ги няма.

Вирна проследи с поглед зигзагообразните движения на генерала между офицерите му, с които се спираше да поговори, между войниците, на които даваше разпореждания. Щом той се изгуби в тъмнината, тя се обърна към палатката си.

Потънала в мисли, несъзнателно освободи своя Хан и запали свещниците в малката походна палатка, предоставена й от войниците. Щом луната изгрее, Аналина — истинският Прелат — щеше да чака.

Вирна измъкна малката книжка от тайния джоб на колана си. Дневниците от този тип представляваха магически вещи, позволяващи да се разменят съобщения. Щом бъде написано в единия, то моментално се появяваше в двойника си. У Прелат Аналина беше двойникът на дневника на Вирна. Вирна скръсти крака върху одеялата си и отвори книжката в скута си.

Съобщението вече я чакаше. Тя придърпа единия свещник по-близо и се надвеси в сумрака, за да вижда по-добре.

„Вирна, имаме проблем. Най-сетне настигнахме Натан или поне онзи, когото мислехме за Натан. Защото човекът, когото сме преследвали, се оказа не който трябва. Натан ни изигра. Изчезна и нямаме никаква представа къде може да е.“

Вирна въздъхна. Когато Ан сподели с нея преди време, че почти са настигнали Пророка, тя си помисли, че звучи твърде лесно, за да е истина.

„Натан ни остави съобщение, което ни притеснява повече от мисълта, че той е на свобода. В него твърди, че имал важна работа — че «една от нашите Сестри се готви да извърши голяма глупост» и че той трябва да я спре, ако може. Нямаме никаква представа накъде е тръгнал. Той потвърди казаното от Уорън — че червената луна означава, че Джаганг е предизвикал подсигурено пророчество. Казва още и че двамата със Зед трябва да отидем при съкровището на Джакопо и че ако вместо това губим време с опити да го открием, всички ще загинем. Вярвам му. Вирна, трябва да поговорим. Ако си там, отговори. Ще чакам.“

Вирна извади писалото от гръбчето на книжката. Бяха се уговорили, ако има нужда, да си пишат, щом изгрее луната. Тя се наведе още по-ниско и написа в книжката си:

„Тук съм, Ан. Какво се е случило? Добре ли сте?“

След миг на страницата започнаха да се появяват думи:

„Дълга история, сега нямам време да ти я разказвам, но Сестра Розлин също преследваше Натан. Беше убита, заедно с поне още осемнайсет невинни хора. Не можем да сме сигурни за броя, който погълна светлинното заклинание.“

Вирна ококори очи, като чу, че са загинали хора по такъв начин. Искаше да попита защо са използвали толкова опасно заклинание, но размисли и продължи да чете.

„Най-напред, Вирна, искаме да те попитаме дали имаш някаква представа какво би могло да означава «съкровището на Джакопо». Натан не казва нищо по този въпрос.“

Вирна допря пръст до устните си и затвори очи, опитвайки се да си спомни. Беше го чувала. Пътешествието й из Новия свят бе продължило двадесет години. Именно в Новия свят го бе чувала.

„Ан, доколкото си спомням, Джакопо е народ, който живее някъде в Дивото. Ако не се лъжа, вече не съществува — всички били избити във война. Мисля, че всички следи от тях са заличени.“

„В Дивото, казваш. Вирна, сигурна ли си, че са живели в Дивото?“

„Да.“

„Почакай, докато кажа новините на Зед.“

Минутите се нижеха бавно, докато Вирна гледаше втренчено празните редове след края на написаното. Най-сетне започнаха да се появяват думи.

„Зед заруга неудържимо и започна да мята ръце. Сипе клетви какво щял да направи на Натан, като го види. Направо съм убедена, че ако помисли малко, сам ще види, че повечето от намеренията му са физически неизпълними. Създателят ми дава урок, задето му се оплаках, че Натан е непоправим. Сега мисля, че разбирам същинското значение на думата «непоправим».“

„Вирна, Дивото е много широко понятие. Имаш ли представа къде по-точно?“

„Не. Съжалявам. Чувала съм това име един-единствен път. Някъде в южен Келтон разглеждах антикварен магазин, с възхищение попаднах на някакъв старинен глинен съд. Собственикът твърдеше, че бил творение на изчезнала култура от Дивото. От народ, който нарече Джакопо. Това е всичко, което знам. По онова време бях по следите на Ричард, а не на изчезнали култури. Ще попитам Уорън. Може да е чел нещо из книгите.“

„Благодаря ти, Вирна. Ако откриеш нещо, веднага ми съобщи. А сега друго, да имаш някаква представа каква може да е тази глупост, която Натан твърди, че се готви да направи Сестрата?“

„Не. Всички Сестри сме тук, при Д’Харанската армия. Генерал Рейбич иска да останем на юг за да можем да пресрещнем Ордена, ако се опитат да нападнат. Чакаме вест от Ричард. Но има Сестри на светлината, заловени от Джаганг. Кой знае какво би могъл да ги накара да направят? Ан, Натан спомена ли нещо за подсигуреното пророчество? Уорън може да се опита да помогне, ако ми кажеш какво гласи пророчеството.“

Мина известно време, преди да се появи отговор.

„Натан не е написал точните думи. Твърди, че духовете му отказали достъп до истинското значение. Въпреки това посочва, че жертвата на това двойно подсигурено пророчество е Ричард.“

Вирна се задави със слюнка. Закашля се силно, за да прочисти дробовете си. От кашлицата очите й плувнаха в сълзи, тя вдигна книгата, за да прочете последното изречение още веднъж. Накрая успя да прочисти дробовете и гърлото си.

„Ан, написала си «Ричард». Наистина ли имаш предвид Ричард?“

„Да.“

Вирна затвори очи и прошепна молитва, опитвайки се да се пребори с паниката си.

„Нещо друго?“ — написа накрая.

„Засега не. Информацията ти за Джакопо ще ни бъде от полза. Ще можем да стесним периметъра на издирване и ще знаем какво да питаме. Благодарим ти. Ако научиш още нещо, съобщи ми. А сега по-добре да вървя. Зед се оплаква от смъртен глад.“

„Ан, наред ли е всичко между теб и Първия магьосник.“

„Не бих казала. Свали си яката.“

„Свалила си яката му? Преди да сте намерили Натан? Но защо?“

„Не аз. Той я свали.“

При тази новина Вирна ококори очи. Страхуваше се да попита как е успял да направи подобно нещо, затова не го направи. Стори й се, че в думите на Ан разчита намек — за това колко остър камък е старият магьосник.

„И въпреки това е още с теб?“

„Вирна, не съм съвсем сигурна кой с кого е. Но засега и двамата разбираме жестокостта на предупреждението на Натан. Той винаги постъпва ирационално.“

„Знам. Без съмнение това старче точно в този момент се усмихва на някоя жена, опитвайки се да я вкара в леглото си“ — написа Вирна. — „Нека Създателят те пази, Прелате.“

Ан наистина бе Прелат, но бе провъзгласила Вирна за такава, когато двамата с Натан изиграха смъртта си и заминаха на важна мисия. Засега всички мислеха, че Ан и Натан са мъртви и че Вирна е Прелат.

„Благодаря ти, Вирна. Още нещо. Зед се притеснява за Ейди. Иска да я отведеш насаме и да й кажеш, че е жив и е добре, макар и в «ръцете на една луда жена».“

„Ан, искаш ли да кажа на Сестрите, че си жива и здрава?“

До появата на отговора мина известно време.

„Не, Вирна, още не. И за теб, и за тях ще е от полза ти да си Прелат. Като се има предвид какво казва Натан и какво ни чака, би било неразумно да им разкриеш, че съм жива, а само след някой и друг ден да се налага да се поправяш, че вече съм умряла.“

Вирна я разбираше. Дивото бе опасно място. Именно там й се бе налагало да убива хора. И то при положение, не искаше нищо от тях. Напротив, всячески се мъчеше да избягва контакта с хора по тези места. По онова време тя бе млада и пъргава. А Ан бе почти връстница на Натан. Но тя беше чародейка, пък и с нея имаше магьосник. И макар Зед също да не беше първа младост, далеч не бе безпомощен. Самият факт, че е успял да махне от врата си Рада’Хан, говореше красноречиво за способностите му.

„Не говори така, Ан. Внимавай. Двамата със Зед трябва да се пазите взаимно. Всички имаме нужда от вас.“

„Благодаря ти, дете. Грижи се за Сестрите на светлината, Прелате. Кой знае, може един ден да си ги поискам обратно.“

Вирна се усмихна на удобството да се посъветва с Ан и на духа на тази жена, бодър дори при изключително тежки обстоятелства. Де да можеше и тя да има подобно чувство за хумор. При спомена за казаното от Ан, че Ричард е нарочената жертва в пророчеството, усмивката й се стопи.

Помисли си за предупреждението на Натан — че някоя от Сестрите ще извърши глупост. Прииска й се Натан да бе казал нещо повече по въпроса. Имаше хиляди неща, които биха могли да се определят като глупост. Вирна не бе склонна да вярва на всичко, изречено от Натан, но Ан го познаваше много по-добре от нея.

Помисли си за Сестрите, роби на Джаганг. Някои от тях бяха Сестри на светлината, сред тях имаше скъпи приятелки на Вирна — и то от времето, когато бяха послушници. Петте — Кристабел, Амелия, Джанет, Фийби и Вирна — бяха израснали заедно в Двореца.

Една от тях — Фийби — Вирна бе избрала за своя администраторка като Прелат. Сега единствено Фийби бе останала с тях. Кристабел — най-скъпата приятелка на Вирна — се бе врекла на Пазителя на отвъдния свят — бе станала Сестра на мрака и сега бе робиня на Джаганг. Последните й две приятелки — Амелия и Джанет — също бяха заловени от императора. Джанет бе останала вярна на светлината, Вирна го знаеше, но за Амелия не беше сигурна. Ако тя все още беше вярна…

Вирна притисна треперещи пръсти до устните си при мисълта, че две от приятелките й, две Сестри на светлината, са превърнати в робини на Джаганг.

В крайна сметка това надделя при взимането на решение.

* * *

Промъкна се в палатката на Уорън. Щом видя фигурата му върху одеялата в мрака, на устните й грейна усмивка. Той вероятно бе потънал в мислите си на млад Пророк. Стана й леко при мисълта колко много го обича и като знаеше колко много я обича той.

Вирна и Уорън, израсли заедно в Двореца на пророците, се познаваха още от съвсем малки. Дарбата й на чародейка бе предначертана да бъде използвана за обучението на млади магьосници, а неговата магьосническа дарба го бе насочила към пророчеството.

До завръщането й в Двореца с Ричард пътищата им не се бяха засичали сериозно. Заради Ричард и силното въздействие, което той оказа на живота в Двореца Вирна и Уорън се сближиха и приятелството им се задълбочи. След като тя бе провъзгласена за Прелат, по време на борбата им срещу Сестрите на мрака, двамата с Уорън се врекоха един на друг. Станаха повече от приятели. След всичките тези години в Двореца те се преоткриха един за друг, намериха любовта.

При мисълта какво има да му каже усмивката й помръкна.

— Уорън — прошепна тя. — Буден ли си?

— Да — чу се тих отговор.

Преди да е успял да стане и да я поеме в прегръдките си, тя изпусна нервите си, влезе в палатката му и изплю камъчето:

— Уорън, взех решение. Не приемам никакви възражения. Разбираш ли? Твърде важно е.

Той не каза нищо, така че тя продължи:

— Амелия и Джанет са ми приятелки. Макар че са Сестри на светлината, попаднали във вражески ръце, ги обичам. Те биха направили същото за мен, знам го. Отивам след тях и след всички останали, които бих могла да спася.

— Знам — прошепна той.

Знае. Какво означава това? В тъмнината се прокрадна тежка тишина. Вирна смръщи чело. Не бе в стила на Уорън да не се противи на подобно решение. Тя бе готова да изслуша възраженията му, но не бе очаквала от него да ги приеме безропотно.

С помощта на своя Хан — силата на живота и духа, чрез която работеше магията на дарбата й — Вирна запали пламъче в дланта си и го поднесе към свещта. Той се бе свил в одеялото със свити колене и глава, отпусната върху ръцете.

Тя коленичи пред него.

— Уорън? Какво ти е?

Той я погледна. Около сините му очи зееха червени сенки. Лицето му бе болезнено бледо.

Тя го стисна за ръката.

— Уорън, не изглеждаш добре. Какво има?

— Вирна — прошепна той, — разбрах, че да си Пророк не е онова чудесно нещо, което си представях.

Уорън бе неин връстник, но изглеждаше по-млад, тъй като бе останал да живее в Двореца на пророците под закрилата на заклинанието, забавящо стареенето, докато тя бе предприела двадесетгодишно пътешествие в търсене на Ричард. В този момент Уорън не изглеждаше по-млад от нея.

Едва напоследък бе получил първото си видение на Пророк. Беше споделил с нея, че дошло като видение за събития, придружено с думите на самото пророчество. Думите били същите като написаните, но същинското пророчество било видението. Ето защо е необходим Пророк, за да бъде разбрано истински едно пророчество. Пророкът получава видение, което му е предадено от друг Пророк.

Хората обикновено не знаеха това. Всеки се опитваше да разбере пророчеството по думите. Вирна — благодарение на онова, което й бе казал Уорън, — вече бе наясно, че в най-добрия случай този метод е неправилен, а в най-лошия — опасен. Пророчествата бяха предназначени да бъдат четени единствено от пророци.

Тя смръщи чело.

— Да не си имал видение? Друго пророчество?

Уорън не обърна внимание на въпроса й и я попита:

— Вирна, имаме ли Рада’Хан на разположение?

— Само тези около вратовете на младите мъже, които избягаха с нас. Нямахме време да вземем още. Защо?

Той отново отпусна глава върху дланите си. Вирна му се закани с пръст.

— Уорън, ако това е някакъв номер, с който искаш да ме накараш да остана при теб, няма да мине. Чуваш ли? Няма да мине. Тръгвам, и то сама. Това е окончателното ми решение.

— Вирна — прошепна той. — Трябва да дойда с теб.

— Не. Твърде опасно е. Обичам те прекалено много. Няма да рискувам още един живот. Ако трябва, ще ти заповядам като Прелат да останеш тук. Ще го направя, Уорън.

Той отново вдигна глава.

— Вирна, умирам.

По ръцете и краката й плъзнаха ледени тръпки.

— Какво? Уорън?

— Имам главоболия. Главоболия от дарбата.

Вирна замлъкна, внезапно осъзнала сериозността на думите му.

Единствената причина, поради която Сестрите на светлината вземаха момчета, родени с дарбата, бе да спасят живота им. Ако не бъдат обучени навреме, дарбата можеше да ги убие. Главоболията бяха израз на фаталната природа на поелата в грешна посока дарба. Освен че даваше възможност на Сестрите да контролират младите магьосници, по-важната функция на яката бе съдържащата се в нея магия, която предпазваше живота на момчето, докато то се научи да контролира дарбата си само.

Поради всичко случило се Вирна бе махнала яката от врата на Уорън много преди да изтече обичайният срок.

— Но, Уорън, ти се обучава дълго време. Знаеш как да контролираш дарбата си. Не би трябвало да имаш нужда от Рада’Хан, за да се пазиш.

— Ако бях обикновен магьосник, може би щеше да си права. Но моята дарба е пророческа. Натан бе единственият Пророк в Двореца векове наред. Не знаем как действа дарбата на Пророка. Получих първото си пророчество съвсем наскоро. Това обозначава нова степен на развитието ми. А сега започнаха главоболията.

Изведнъж Вирна изпадна в паника. Очите й се насълзиха. Прегърна го.

— Уорън, оставам. Няма да вървя никъде. Ще измислим нещо. Може да вземем яката на някое от момчетата и да си я делите. Сигурно ще стане. Първо ще опитаме това.

Ръцете му я притиснаха по-силно.

— Няма да стане, Вирна.

В съзнанието й изведнъж се втурна мисъл, която я накара да въздъхне с облекчение. Толкова било просто.

— Уорън, всичко е наред. Това е. Току-що разбрах какво трябва да се направи. Чуй ме.

— Вирна, знам какво…

Тя го сгълча да мълчи. Хвана го за раменете и се вгледа в очите му. Отметна назад къдравата му руса коса.

— Чуй ме, Уорън. Много е просто. Причината да бъдат създадени Сестрите е била да се помогне на момчетата, родени с дарба. Била ни е дадена Рада’Хан, за да ги защитаваме, докато ги научим да контролират дарбата си.

— Вирна, това ми е известно, но…

— Слушай. Имаме яките, за да им помагаме, тъй като не разполагаме с магьосници, които да направят необходимото. В миналото алчни магьосници отказали на родените с дарбата помощта си. Опитен магьосник би могъл да се свърже със съзнанието ти и да те защити — да ти покаже как да настроиш правилно дарбата си. За един магьосник не е трудно да направи подобно нещо. За чародейка обаче е трудно. Трябва просто да намерим магьосник.

Вирна измъкна дневника от колана си и го бутна под носа на Уорън.

— Имаме магьосник — Зед. Всичко, което трябва да направим, е да говорим с Ан и да я убедим, че трябва да се срещнем с нея и Зед. Зед може да ти помогне и тогава всичко ще е наред.

Уорън се втренчи в очите й.

— Вирна, няма да се получи.

— Не го казвай. Не знаеш. Ти нищо не знаеш, Уорън.

— Напротив, знам. Получих ново пророчество.

Вирна се отпусна назад върху петите си.

— Така ли? Какво е?

Уорън притисна пръсти към слепоочията си. Явно го болеше. Вирна знаеше, че болката на главоболието, причинено от дарбата, е невероятна. В крайна сметка, ако не бъде направено нещо, тези главоболия завършваха фатално.

— Вирна, а сега те моля да ме изслушаш. Получих пророчество. Думите не са важни. Важно е значението. — Той свали ръцете от главата си и я погледна в очите. Изведнъж й се видя страшно остарял. — Трябва да направиш каквото си си наумила и да тръгнеш след Сестрите. Пророчеството не казва дали ще успееш, но аз трябва да бъда с теб. Ако направя каквото и да е друго, ще умра. Пророчеството е разклонено — или — или.

Тя се прокашля.

— Но… не може да няма нещо…

— Няма. Ако остана или ако се опитам да намеря Зед, ще умра. Пророчеството не казва дали, ако тръгна с теб, ще оживея, но споменава, че това е единственият ми шанс. Край на разговора. Ако ме накараш да остана, ще умра. Ако се опиташ да ме заведеш при Зед, ще умра. Ако искаш да имам шанс да живея, трябва да ме вземеш със себе си. Избирай, Прелате.

Вирна преглътна. Като Сестра на светлината, като чародейка можеше да прецени по характерната мъглява светлина в очите му, че болката, която той изпитва, е причинена от дарбата му. Освен това знаеше, че Уорън не би я излъгал за пророчество. Беше способен да измисли номер, за да тръгне с нея, но не би я излъгал за пророчество.

Той беше Пророк. Пророчествата бяха неговият живот. Може би и неговата смърт.

Тя пое ръката му в своята.

— Приготви малко багаж. Намери два коня. Имам да кажа нещо на Ейди, после трябва да поговоря със Сестрите, да им дам напътствия какво да правят, докато ни няма.

Вирна го целуна по ръката.

— Няма да те оставя да умреш, Уорън. Обичам те твърде много. Ще преодолеем това заедно. Не ми се спи. Да не чакаме до сутринта. Можем да тръгнем след час.

Уорън я придърпа към себе си в благодарна прегръдка.