Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (29)

Двадесет и осма глава

Ричард видя Калан да се задава по коридора към него. Тя се намръщи, забелязала Надин да го стиска за ръката. Дрефан, Райна, Улик и Иган се носеха зад тях, заобикаляйки служителите от персонала, запътили се по своите си дела, и патрулиращите войници. Ричард само сви рамене към Калан.

Надин я стрелна с поглед, преди да завие по коридора към стаята си. Той се запита защо ли е всичко това. Изгубил търпение, дръпна ръката си от нейната, но продължи да я следва. Надин заобиколи една орехова маса край стената, поставена под старо платно с еленчета с бели опашки, пасящи пред извисяващи се снежни върхове на заден план. Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Ричард я следва.

Калан и Кара ги настигнаха. Калан се изравни с него.

— Е — обади се Кара изотзад, поглаждайки гъстата си плитка. — Нима това не изглежда интересно?

Ричард я стрелна с намръщен поглед. Надин се извърна и нетърпеливо го сграбчи отново за ръката.

— Ти ми обеща. Хайде.

— Нищо не съм ти обещавал. Просто казах, че ще дойда да видя — оплака се Ричард. — Не съм казвал, че ще тичам.

— Големият силен Господар Рал не може да върви в моето темпо? — подигра му се Надин. — Горският водач, който си спомням, можеше да върви два пъти по-бързо от този господинчо тук дори в полусънно състояние.

— Аз и сега съм в полусънно състояние — промърмори той.

— Стражите ми казаха, че си се върнал и че си в стаята на Дрефан — прошепна му Калан. — Бях тръгнала да те видя. Каква е тая работа с Надин?

В прошепнатия й въпрос се криеше едва сдържан гняв. Той забеляза бързия й поглед, стрелкащ се към ръката на Надин, вкопчена в неговата.

— Извика ме. Иска да видя някого.

— И задължително трябва да я държиш за ръка по тоя случай? — изръмжа му тя едва чуто.

Той пак дръпна ръката си.

Калан стрелна светкавично с очи Дрефан, който вървеше зад Кара и Райна. Пъхна ръката си в дланта на Ричард.

— Как си? Какво… откри?

Ричард стисна ръката й и отвърна:

— Всичко е наред — прошепна. — Не беше онова, което си мислех. Ще ти разкажа по-късно.

— Ами убиецът? Някой открил ли го е вече?

— Да, открили са го и някой го е наказал със смърт заради престъплението му — отвърна Ричард. — А представителите? Погрижи ли се за тая работа?

Тя се замисли за миг, преди да отговори:

— Гренидон, Тогреса и Пендисан обявиха капитулацията си. Джара може би също ще го стори, но искат да изчакат две седмици, за да получат знак от небето.

Ричард смръщи чело.

— Мардовия отказа да се присъедини към нас. Избраха да запазят неутралитет.

Ричард се закова на място.

— Какво!

Всички, които вървяха зад него, едва не се блъснаха в гърба му.

— Отказаха да капитулират. Искат да запазят неутралитет.

— Орденът не признава неутралитет. Нито пък ние. Не им ли го каза?

По лицето на Калан не можеше да се прочете нищо.

— Разбира се, че им го казах.

Ричард не искаше да й изкрещи. Беше ядосан на Мардовия, а не на нея.

— Генерал Рейбич е на юг. Може би има начин да му предадем да тръгне към Мардовия, преди Орденът да ги е опустошил.

— Ричард, те получиха своя шанс. Сега са един жив труп. Не можем да си позволим да загубим живота на войниците си, за да завладеем Мардовия и по този начин да я спасим. Няма да има никаква полза, само ще отслаби позициите ни.

Надин се пъхна между тях и засвятка с очи срещу Калан.

— Ти говори с оня зъл Джаганг. Знаеш що за същество е. Ако ги оставиш на Ордена, всички онези хора ще умрат. Не се интересуваш от живота на невинни хора. Ти си безсърдечна.

С крайчеца на окото си Ричард забеляза как Агиелът на Кара изниква в ръката й. Избута Надин напред.

— Калан е права. Просто ми трябваше един момент, за да осъзная положението със закърнелия си мозък. Мардовия избра своя път. Трябва да го извърви. А сега, ако ще ми показваш нещо, давай. Чакат ме важни дела.

Надин изпуфтя, отметна дебелата си плитка през рамо и продължи напред. Кара и Райна забиха в тила й гневни погледи. Намръщено изражение от страна на Морещицата често водеше до сериозни последици. Ричард най-вероятно бе спестил на Надин именно такива последици. Някой ден щеше да се наложи да направи нещо за Шота. Преди Калан да се опита.

Ричард се наведе към Калан.

— Извинявай. Смъртно съм уморен и действах, без да мисля.

Тя го стисна за ръката.

— Обеща ми, че ще поспиш, не помниш ли?

— Веднага щом видя каква е тая работа с Надин.

Пред вратата на стаята Надин сграбчи Ричард за ръката и го бутна вътре. Преди да има време да възрази, той видя момче, седнало на червен стол. Стори му се, че разпозна в негово лице един от играчите на Джа’Ла, които бе гледал.

Момчето се тресеше от плач. Щом видя Ричард да влиза, скочи от стола и припряно смъкна вълнения каскет от русата си глава. Застана прав, мачкайки шапката си в ръце, треперейки в очакване, без да може да спре сълзите си.

Ричард се наведе над момчето:

— Аз съм Господарят Рал. Чух, че си искал да ме видиш. Как се казваш?

Момчето изтри носа си. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.

— Йоник.

— Така, Йоник, какво има?

Той можа да произнесе само думата „брат“, преди да избухне в неконтролируем плач. Ричард го пое в прегръдката си и започна да го успокоява. Момчето продължаваше да хлипа на пресекулки, притискайки се в Ричард. Нещастието му бе покъртително.

— Можеш ли да ми разкажеш какво се е случило, Йоник?

— Моля ви, Татко Рал, брат ми е болен. Много болен.

Ричард изправи момчето на крака пред себе си.

— Така ли? И какво му е?

— Не знам — проплака Йоник. — Опитахме всичко. Но е толкова болен. Откакто предишния път идвах при вас за помощ, е още по-зле.

— Откакто си идвал предишния път?

— Да — озъби му се Надин. — Преди няколко дни дойде да те моли за помощ. — Надин посочи с пръст Калан. — Тя го отпрати.

Лицето на Калан пламна. Устните й помръднаха, но от гърлото й не излезе нито звук.

— Всичко, което я интересува, са нейните армии и войни и как да причинява болка на хората. Не я е грижа за някакво си малко болно момче. Ако беше някой красив, важен дипломат, тогава щеше да се разтича. Няма представа какво е да си беден и болен.

Ричард накара Кара да замръзне на мястото си само с поглед. Обърна се към Надин и я изгледа свирепо.

— Достатъчно.

Дрефан постави ръка на рамото на Калан.

— Сигурен съм, че си имала сериозна причина. Не си могла да знаеш колко болно е братчето му. Никой не те обвинява.

Ричард се обърна пак към момчето:

— Йоник, брат ми Дрефан е лечител. Заведи ни при брат ти и ще видим дали ще можем да му помогнем.

— Аз имам билки — обади се Надин. — И аз ще помогна на брат ти, Йоник. Ще направим всичко, което е по силите ни. Обещаваме.

Йоник изтри очите си с ръка.

— Моля ви, побързайте. Кип наистина е зле.

Калан изглеждаше на ръба да заплаче. Ричард я успокои с ръка на гърба. Усети как трепери. Опасяваше се, че момчето може би е наистина много болно, и реши, че ще е по-добре да й спести гледката. Не искаше тя да се обвинява.

— Защо не ме почакаш, докато видим какво става там.

Тя вдигна към него зелените си очи.

— Идвам с теб — произнесе през зъби.

* * *

Ричард се отказа да се мъчи да запомня посоките в лабиринта от тесни улички и извити алеи, през които минаваха, и просто се опитваше да държи под око слънцето, за да се ориентира, докато Йоник продължаваше да ги води през хаоса от сгради и скрити зад дувари задни дворове, окичени с пране.

Под краката им с кудкудякане се разбягваха кокошки. В някои от дворовете имаше по една-две кози, овци или прасета. Животните изглеждаха не на място сред сбитите една в друга сгради.

Над главите им хората си говореха, подвиквайки през съседни прозорци. Някои се накланяха да хвърлят по едно око на процесията, предвождана от малкото момче. Цялата картина създаваше доста голяма суматоха. Ричард знаеше, че Господарят Рал, облечен в черните си дрехи на магьосник-войн и заметнат със златоткано наметало, веещо се зад гърба му, както и Майката Изповедник в бялата си копринена рокля, а не толкова отрядът войници и двете Морещици, са причината за всеобщото изумление. В днешно време войниците бяха обичайна гледка, а хората явно не даваха пет пари кои са двете жени в кафяви униформи.

Уличните търговци отместваха встрани щайгите си със зеленчуци, дърва или други стоки, за да освободят пътя. Други стояха облегнати на стените и гледаха, сякаш присъствайки на парад, неочаквано преминаващ през квартала им.

Тук-там по кръстопътищата войниците посрещаха с възгласи своя Господар Рал, подвиквайки му благодарности, задето ги е излекувал.

Ричард стискаше здраво ръката на Калан. Откакто напуснаха Двореца, тя не бе казала нито дума. Ричард накара Надин да върви най-отзад, между двете Морещици. Надяваше се, че ще си държи устата затворена.

Йоник посочи:

— Ето там горе.

Те го последваха по тясна алея встрани от улицата, където къщите бяха с каменни стени на първите етажи и дървени нагоре. Под козирките се топеше сняг, който капеше в калта и тя се разпръскваше по каменните стени на няколко педи по-нагоре. Калан стискаше с една ръка ръката на Ричард, а с другата повдигаше края на роклята си, докато стъпваше по дъските, поставени долу в калта.

Йоник се спря пред една врата под нисък покрив. От двете страни през прозорците надничаха глави. Щом Ричард го настигна, Йоник отвори вратата и се спусна по стълбите, викайки майка си:

— Мамо, Господарят Рал е! Доведох Господаря Рал!

— Слава на добрите духове — възкликна тя.

Отпусна уморени ръце върху гърба на сина си, хвърлил се на кръста й. Повдигна една ръка към вратата в дъното на малката стая, използвана за кухня, трапезария и дневна едновременно.

— Благодаря ви, че се отзовахте — измърмори тя на Ричард, но избухна в сълзи, преди да успее да довърши.

Йоник изтича към задната стая.

— Насам, Господарю Рал.

Ричард стисна ръката на жената успокоително и се промъкна покрай нея, следвайки Йоник. Калан все още го държеше за ръката. Надин и Дрефан ги последваха тутакси, зад тях Кара и Райна. Йоник затвори вратата на спалнята след двете.

Една-единствена свещ, поставена на малка маса, се опитваше да се пребори с тъмата. Край нея бяха оставени леген с вода и сапунени парцали. Останалата част от стаята, почти изцяло заета от трите легла, сякаш очакваше угасването на свещицата, за да приеме нощта.

Върху отдалеченото легло лежеше малко телце. Ричард, Калан, Надин и Дрефан се струпаха над него. Йоник и майка му, чиито силуети се очертаваха в далечината стояха на ръба на осветеното пространство и наблюдаваха.

В стаята миришеше като от разложено месо.

Дрефан свали качулката на наметалото си.

— Отворете кепенците, за да мога да виждам.

Кара отвори и двата, подпирайки ги на стената встрани, така че светлината изпълни малката стаичка и разкри русокосо момче, завито до главата с чаршаф и одеяло. Едната страна на врата му, точно над чаршафа, бе силно подута. Накъсаното му дишане звънтеше на кухо.

— Как се казва? — попита Дрефан майка му.

— Кип — промълви тя през плач.

Дрефан потупа момчето по рамото.

— Дошли сме да ти помогнем, Кип.

Надин се надвеси над него.

— Да, Кип, ще те вдигнем на крака за нула време.

Тя вдигна ръка и я постави пред устата си, за да се предпази от внезапно лъхналата я отвратителна воня на разложено.

Момчето не отвърна. Очите му бяха затворени. Потната му коса бе прилепнала и сплъстена на челото.

Дрефан го отви до кръста, ръцете му бяха отпуснати на стомаха. Върховете на пръстите му бяха черни.

Дрефан изсумтя:

— Добри духове! — изпусна той.

Залюля се назад на пети и с опакото на ръката си допря по краката двете Морещици, надничащи над рамото му.

— Изведете Ричард оттук! — припряно им прошепна той. — Веднага го изведете оттук!

Без да задават въпроси, Кара и Райна сграбчиха Ричард за ръцете и започнаха да го дърпат навън. Той се изскубна от хватката им.

— Какво става? — попита той. — Какво правите?

Дрефан закри с ръка устата си. Хвърли поглед през рамо към майката и Йоник. Огледа и останалите, преди погледът му да се спре върху Ричард. Надвеси се по-близо до ухото му.

— Това момче е болно от чума.

Ричард го погледна в упор.

— Как можем да го излекуваме?

Дрефан повдигна вежда. Извърна се към момчето и повдигна малката ръчичка. — Погледни пръстите му. Бяха черни. Отметна встрани завивката.

— Погледни върховете на пръстите на краката му.

Те също бяха черни.

Смъкна гащите на детето.

— Погледни пениса му.

Върхът му беше черен.

— Гангрена. Разлага крайниците. Затова я наричат черната смърт.

Ричард се покашля.

— Какво можем да направим за него?

Гласът на Дрефан се превърна в невярващ шепот:

— Ричард, не ме ли чу? Черната смърт. Понякога хората се оправят от чума, но не и в толкова напреднал стадий.

— Ако бяхме дошли по-рано… — възмутеният глас на Надин замлъкна изведнъж.

Калан стисна ръката му болезнено. Той чу сподавения й стон.

Ричард стрелна Надин със свиреп поглед. Тя отмести очи.

— И ти знаеш как се лекува чума, така ли, билкарко?

— Ами аз… — Надин се изчерви и млъкна.

Момчето отвори очи. Главата му се извърна към тях.

— Господарю… Рал — каза той едва.

Ричард отпусна ръка на рамото му.

— Да, Кип. Дойдох да те видя. Тук съм.

Кип кимна едва забележимо.

— Чаках — гърдите му едва се повдигаха между две въздишки.

— Можете ли да му помогнете? — чу се въпрос през сълзи откъм вратата. — Кога ще се оправи?

Дрефан разтвори яката на бялата си риза и се надвеси към Ричард.

— Кажи нещо успокояващо на момчето. Няма да изкара още много. Ще отида да поговоря с майката. Това е част от задълженията на лечителя.

Дрефан се изправи и дръпна Надин със себе си. Калан се бе отпуснала на рамото на Ричард. Той се страхуваше да я погледне, знаейки, че тя ще избухне в сълзи. Ако не той.

— Кип, скоро ще се оправиш и пак ще играеш Джа’Ла. Още малко и ще си добре. Ще ми се да намина да ви погледам отново. Обещавам да дойда веднага щом се оправиш.

По лицето на момчето мина сянка от усмивка. Клепачите му се притвориха наполовина. Ребрата му потънаха в стомаха, щом въздухът напусна дробовете му.

Ричард се наведе към леглото с разтуптяно сърце, в очакване дробовете на момчето да се изпълнят отново с въздух. Останаха празни.

Над стаята надвисна тишина и търпеливо зачака тъмнината да я погълне.

Ричард чу навън да скърца и трополи каруца, а някъде в далечината прозвуча крясък на гарвани. Във въздуха замря звукът на детски смях.

Детето пред него нямаше да се засмее пак.

Главата на Калан се отпусна на рамото му. Стисна ръкава му и зарида тихичко.

Ричард се протегна, за да завие с чаршафа тялото на момчето.

Малката ръчичка се повдигна леко от стомаха. Ричард застина на място.

Ръката се протегна към гърлото на Ричард. Черните пръсти се сгърчиха, захващайки ризата му в смъртна хватка.

Калан бе притихнала.

И двамата знаеха, че момчето е мъртво.

Ръката му придърпа Ричард надолу. Отдавна замлъкналите дробове се изпълниха с въздух за последен път.

Ричард, стегнал тила си, приближи ухо.

— Ветровете — промълви мъртвото момче — те преследват.