Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (31)

Тридесета глава

Първото момче, което посетиха — Марк, — беше добре. Зарадва се да види Йоник и се чудеше защо не е минавал напоследък — нито той, нито брат му Кип. Младата му майка се стресна от важните особи, появили се на вратата й, които се интересуваха за здравето на сина й. Ричард с облекчение установи, че Марк, който бе играл Джа’Ла заедно с Йоник и брат му, не е заразен.

Засега само един от играчите бе жертва на чумата. Ричард започваше да вярва, че страховете му относно Джаганг са само плод на ужаса и паниката му. Постепенно го обзе топлината на надеждата.

Йоник съобщи на изумения Марк за смъртта на Кип. Ричард заръча на майката незабавно да информира Дрефан, ако някой от семейството се почувства зле. Напусна дома с доста по-леко сърце.

Второто момче, Сидни, бе мъртво от сутринта. До мига, в който откриха третото да лежи под куп одеяла в задната част на малка къщурка, състояща се от едно-единствено помещение, всички надежди на Ричард рухнаха.

Бърт бе тежко болен, но поне крайниците му не бяха черни като на Кип. Майка му каза, че имал главоболие и повръщал. Докато Дрефан преглеждаше момчето, Надин даде на жената някакви билки.

— Хвърлете това в огъня — заръча тя. — Див пелин, копър и хъсък. Димът, който ще направят, ще прогони болестта. Занесете топли въглени в стаята на момчето, а върху тях сложете шепа от билките. Разпръснете дима над сина си, за да сте сигурна, че е вдишал достатъчно. Ще му помогне.

— Мислиш ли, че наистина ще помогне? — прошепна Ричард, щом Надин се приближи към него при леглото на момчето. — Дрефан каза, че не е сигурен.

— Учили са ме, че тези билки помагат при тежки болести като чумата — тихо отвърна тя. — Но никога преди не съм виждала заразен с чума, така че не мога да кажа със сигурност. Ричард, това е всичко, което мога да направя. Трябва да опитам.

Макар да бе смъртно уморен и да го болеше глава, не му бе трудно да долови безнадеждността в гласа й. Надин искаше да помогне. И както каза Дрефан, можеше и да постигне някакъв ефект.

Ричард видя как Дрефан измъква нож от колана си. Направи знак на Кара и Райна, които ги бяха настигнали, след като бяха изпълнили задачите си. Каза им да държат болното момче. Райна стисна брадичката на Бърт с една ръка, докато с другата държеше челото му. Кара прилепи раменете му към леглото.

Със сигурна ръка Дрефан порна подутината отстрани на врата на момчето. Крясъците на Бърт накараха Ричард да настръхне. Сякаш ножът разрязваше собственото му гърло. Майката, застанала настрани, кършеше ръце и гледаше с немигащи очи.

Ричард си спомни думите на Дрефан, че ако човек оживее, до края на живота си ще се оплаква от болезненото лечение. Бърт би имал причина да го направи.

— Какво даде на майката на Кип?

— Билки, за да опуши къщата — същите, каквито дадох и на тази жена — каза Надин. — Освен това й напраха отвара от хмелник, лавандула, бял равнец и листа от маточина, за да си намаже възглавницата и да може да заспи. Въпреки това не мисля, че ще я хване сън след… — я извърна очи. — Знам, че аз не бих мигнала — прошепна тя почти на себе си.

— Имаш ли билки, които предполагаш, че биха прекратили чумата? — попита Ричард. — Неща, които да предпазят хората от заразяване?

Надин се загледа в Дрефан, който изстискваше кръв и гной от подутините по гърлото на момчето.

— Съжалявам, Ричард, не знам достатъчно за чумата Дрефан сигурно е прав, той явно знае доста. Може наистина да не съществува лек или предпазна мярка.

Ричард се приближи до леглото на момчето и се наведе над Дрефан, наблюдавайки работата му.

— Защо го правиш?

Дрефан му хвърли бърз поглед, докато обръщаше парцала на чисто място.

— Както вече казах, понякога, ако болестта може да бъде изтласкана към главата и изстискана, човек се оправя. Трябва да опитам.

Дрефан направи знак на двете Морещици. Те отново хванаха момчето. Ричард стисна очи, щом брат му натисна острието още по-надълбоко в подутината. Оттам изтече още кръв и жълтеникавобяла течност. За щастие Бърт изгуби съзнание.

Ричард избърса запотеното си чело. Почувства се безпомощен. Имаше меча си, за да се защитава срещу нападение, но срещу нещо такова нямаше какво да направи. Щеше му се да може да противодейства на удара.

Зад него Надин говореше на Калан тихо, но достатъчно силно, за да чуе Ричард.

— Калан, съжалявам за казаното. Отдала съм живота си да помагам на болни хора. Направо полудявам, като видя някой да страда. Затова се ядосах. Не на теб. Мъката на Йоник ме потисна и си го изкарах на теб. Не беше твоя вината. Нямаше какво да се направи. Съжалявам.

Ричард не се обърна. Калан не отговори, но може би се бе усмихнала на Надин, в знак, че приема извинението.

Ричард се съмняваше.

Познаваше Калан и знаеше, че очаква от другите толкова, колкото и от себе си. Човек не можеше да моли за прошка само защото някой друг го е помолил да го стори.

Всъщност извинението така или иначе не бе към Калан. Беше предназначено за ушите на Ричард. Като някое дете, Надин се държеше изрядно, опитвайки се да го впечатли.

Понякога, въпреки причинената някога болка, присъствието й му действаше успокоително. Тя му напомняше за дома, за щастливото детство. Беше просто познато лице от безгрижно време. Друга част от него се тревожеше с въпроса каква ли е истинската причина за пристигането й. Каквото и да си мислеше тя, той беше убеден, че не е тръгнала по своя воля. Някой или нещо я бяха подтикнали към подобно решение. Имаше и част от него, която искаше да я одере жива.

След като напуснаха дома на Бърт, Йоник ги поведе по павирана уличка към двор, където живееше семейството на Дарби Андерсън. Неголемият кален двор, покрит с дъски, по които да се стъпва, бе натъпкан с дървен материал и отпадъци, имаше купчини, покрити с платнища, няколко стари, ръждясали триона от онези, които се дърпат от двама души, две дървени магарета и няколко редици криви, изкорубени или повредени дъски, облегнати върху сградата.

Дарби позна Ричард и Калан от играта на Джа’Ла. Беше изненадан да ги види в дома си. Да дойдат да те гледат как играеш бе причина за истинска гордост, но да прекрачат прага на дома ти — това направо не беше за вярване. Той припряно заизтупва прахоляка от късата си кафява коса и мърлявите си работни дрехи.

Йоник бе казал на Ричард, че цялото семейство Андерсън — Дарби, двете му сестри, родителите му, родителите на баща му и една леля — живеят над малкия си магазин. Клайв Андерсън, бащата на Дарби, и дядо му Ърлинг бяха дърводелци, майстори на столове. Двамата мъже, чули суматохата, бяха излезли на портата и вече се кланяха дълбоко.

— Простете, Майко Изповедник, Господарю Рал — каза Андерсън, след като Дарби го представи на гостите, но не знаехме, че ще ни посетите, иначе щяхме да се подготвим. Щях да заръчам на жената да направи чай или нещо друго. Опасявам се, че сме само едни обикновени селяни.

— Моля ви, не се притеснявайте, господин Андерсън — каза Ричард. — Дойдохме, защото сме притеснени за сина ви.

Ърлинг, дядото, направи строга крачка към Дарби.

— Какво е направил пакостникът?

— Не, нищо не е направил — побърза да каже Ричард. — Имате чудесен внук. Онзи ден го гледах как играе Джа’Ла. Едно от другите момчета е болно. По-лошо — две деца от отбора им вече умряха.

Дарби ококори очи.

— Умрели? Кои?

— Кип — каза Йоник и гласът му затрепери.

— И Сидни — добави Ричард. — Бърт също е много зле.

Дарби стоеше като ударен от гръм. Дядо му го погали успокоително по рамото.

— Брат ми Дрефан — Ричард посочи с ръка настрани — е лечител. Проверяваме как са всички момчета от отбора. Не знаем дали Дрефан ще може да помогне, но ни се иска да опитаме.

— Добре съм — каза Дарби с треперещ глас.

Ърлинг бе брадясал кльощав старец с толкова криви зъби, че Ричард се запита как ли дъвче храната си. Старецът забеляза бялата рокля на Калан и златотканото наметало на Ричард, веещо се на вятъра, и им посочи магазина.

— Моля, заповядайте вътре. Днес вятърът направо жили. Вътре е по-топло. Както изглежда, може и да завали сняг.

Улик и Иган заеха позиции край външната порта. Войниците се разпръснаха из уличката. Ричард, Калан, Надин и Дрефан влязоха в магазина. Кара и Райна ги последваха, но останаха край вратата.

По прашасалите стени висяха стари столове и дъски, окачени на огромни гвоздеи. Паяжини, толкова плътни, че в гората биха задържали роса, тук задържаха прахта. На тезгяха бяха разхвърляни чарковете на стол, трион с фини зъбци, цял куп по-дребни дърводелски инструменти и секачи. На стената зад тезгяха висяха различни уреди за рендосване, дялане и пристягане, също и набор чукове и други инструменти.

Частично завършени столове, притиснати здраво един в друг и пристегнати с въжета или сложени да съхнат в менгемета, се валяха по пода. Върху магарето, над което се трудеше дядото, когато пристигнаха в двора, имаше цепеница, която той обработваше с нож.

Клайв — широкоплещест млад мъж — явно бе доволен, че баща му говори вместо него.

— Какво им е на децата? — обърна се Ърлинг към Дрефан.

Лечителят се покашля, но изчака Ричард да отговори.

Ричард бе толкова изморен, че едва се държеше на краката си. Чувстваше се като замаян, сякаш бе попаднал в кошмар.

— Чума. Радвам се да видя, че Дарби е добре.

Беззъбата челюст на Ърлинг се отпусна:

— Добри духове, пожалете ни!

Клайв стана бял като платно.

— Дъщерите ми са болни.

Той внезапно се обърна и хукна по стълбите, после изведнъж спря.

— Моля ви, Господарю Дрефан, ще ги погледнете ли?

— Разбира се. Водете ме.

На горния етаж бабата, майката и лелята приготвяха баница с месо. В казан на огъня вреше тиква. Прозорците бяха запотени от топлината.

Трите жени, стреснати от виковете на Клайв, чакаха с ококорени очи в средата на стаичката. Появата на гостите и смая, но щом мернаха бялата рокля на Калан, се поклониха тутакси. Калан, в роклята на Майката Изповедник, нямаше нужда от представяне в Ейдиндрил, пък и почти навсякъде в Средната земя.

— Хати, този човек, Дрефан, е лечител, дошъл е да види момичетата.

Хати, пристегнала късата си руса коса с кърпа над челото, избърса ръце в престилката си. Погледът й се защура между множеството хора, изпълнили дома й.

— Благодаря. Насам.

— Какво им е? — попита Дрефан Хати, докато вървяха към спалнята.

— Бет се оплаква от вчера, че я боли глава — каза жената. — По-преди я болеше и корем. Обикновени детски болежки, това е.

На Ричард му прозвуча по-скоро като молба, отколкото като твърдение.

— Дадох й малко черен чай от пчелинок, за да се успокои.

— Добре — успокои я Надин. — Запарка от полски джоджен също ще има ефект. Имам, ако се наложи, ще ви дам.

— Благодаря ви за любезността — каза Хати, загрижеността й нарастваше с всяка следваща стъпка.

— А другото момиче? — попита Дрефан.

Хати почти беше стигнала до вратата.

— Лили не е толкова болна, само е леко неразположена. Подозирам, че просто търси съчувствие, тъй като цялото ни внимание е съсредоточено към по-голямата й сестра, пък и й даваме чай с мед. Такива са си децата. Има мънички червени петна по краката.

Дрефан едва не падна.

Бет имаше треска, но не силна. Кашляше с храчка и се оплакваше от главоболие. Дрефан почти не й обърна внимание. Проницателният му поглед оглеждаше Лили, която бе седнала върху одеялата и съсредоточено обясняваше нещо на куклата си.

Бабата мачкаше яката на блузата си в ръка и наблюдаваше от прага Хати, която оправяше завивките на Бет. Лелята смени компреса на челото на детето, докато Надин шепнеше успокоителни думи в ушето му. Надин наистина да успокоява и предразполага хората. Тя подбра от чантата си няколко билки, зави ги в отделни пакетчета, докато даваше необходимите инструкции на майката, която я слушаше внимателно и кимаше.

Ричард и Калан се приближиха заедно с Дрефан към другото момиче. Калан клекна и я заговори, казвайки й колко красива кукла има. Опитваше се да отклони вниманието й от мъжете, за да не се изплаши малкото момиченце от Ричард и Дрефан. Лили ги погледна стреснато, но продължи да си говори с Калан. Калан прегърна Ричард през кръста, за да покаже на малката, че няма страшно. Ричард дори успя да се усмихне.

— Лили — каза Дрефан с пресилено бодър глас. — Можеш ли да ни покажеш къде са петната по крачетата на куклата ти?

Лили обърна куклата с главата надолу и посочи няколко места от вътрешната страна на бедрата.

— Ето тук, тук и тук. — Огромните й кръгли очета се спряха на Дрефан.

— И болят ли я?

Лили кимна.

— Да. Вика „ох“ всеки път, щом я докосна.

— Така ли? О, това е ужасно. Но се обзалагам, че съвсем скоро ще се оправи. — Той клекна, за да не стърчи над нея, като придърпа и Калан — Лили, това е моя приятелка. Калан. Не е добре с очите. Не може да види петънцата на крачето на куклата ти. Можеш ли да й ги покажеш на твоите крачета?

Надин още говореше с майката за другото момиче. Лили погледна към тях.

Калан я погали по челцето и й каза, че има чудесна кукла. Лили се усмихна широко. Беше очарована от дългата коса на Калан. Тя й даде да я пипне.

— Би ли ми показала петънцата върху твоите крачета? — повтори въпроса Калан.

Лили вдигна нощницата си.

— Ето ги, също като тези на куклата ми.

Имаше няколко тъмни петна с размера на монета от вътрешната страна на всяко бедро. По начина, по който ги опипа Дрефан, Ричард можа да прецени, че са твърди като кост. Калан оправи нощницата на Лили и зави краката й с одеялото, Дрефан я погали по бузката и й каза, че е добро момиче и че до другата сутрин куклата й ще се оправи.

— Радвам се — отвърна момиченцето. — Тя никак не иска тези петна.

Ърлинг разсеяно дялаше седалката на един стол върху тезгяха. Беше очевидно, че върши действията автоматично, без да мисли за работата си, съсипвайки материала. Старецът не вдигна глава, докато гостите слизаха обратно долу. По заръка на Ричард Клайв бе останал горе с жена си и дъщерите.

— Заразени ли са? — попита мъжът с дрезгав глас.

Дрефан отпусна съчувствено ръка на рамото му.

— Опасявам се, че да.

Ърлинг направи крива, неравна деруга с пилата.

— Когато бях млад, живеех в град на име Спарлвил. Едно лято дойде чумата. Отне живота на много хора. Надявах се никога повече да не видя подобно нещо.

— Разбирам — каза Дрефан тихо. — И аз съм бил свидетел.

— Те са ми единствените внучки. Какво можем да направим за тях?

— Можем да се опитаме да опушим къщата — предложи Дрефан.

Ърлинг изпуфтя.

— Правехме го в Спарлвил. Купихме лекове и билки. Но все едно, хората продължаваха да измират.

— Знам — каза Дрефан. — Толкова ми се иска да можех да направя нещо, но никой не ми е предлагал сигурно лекарство срещу чума. Ако си чувал, че нещо помага, направи го. Не познавам всички начини на лечение. Каквото и да е, в най-лошия случай няма да навреди. В най-добри — ще помогне.

Ърлинг остави пилата.

— Онова лято някои палеха огромни огньове, опитвайки се да изтласкат болестта от кръвта си чрез потене, други пък твърдяха, че кръвта на болните и без друго е затоплена от жегите, а към това се прибавя и треската, така че се опитваха да ги охлаждат със студени компреси. Вие какво бихте препоръчали?

Дрефан поклати глава.

— Съжалявам, просто не знам. Чувал съм за хора, кои то са се оправяли, след като всяка надежда е била изоставена и всичко е било изпробвано. И за други, които са били поваляни за броени часове. Някои неща просто не са по силите ни. Никой не може да отблъсне ръката на Пазителя, щом тя се протегне към него.

Ърлинг потърка скулестото си лице.

— Ще се моля добрите духове да спасят момичетата. — Гласът му рухна. — Те са толкова добрички, толкова невинни, за да ги иска Пазителят. Не можете да си представите колко радост носят в този дом.

Дрефан пак постави длан на рамото на Ърлинг.

— Съжалявам, господин Андерсън, но Лили вече носи белега.

Ърлинг ахна и се вкопчи в тезгяха. Дрефан бе подготвен и го подхвана под мишниците, преди коленете на мъжа да го изоставят. Помогна му да седне.

Калан извърна глава и се притисна в Ричард, Ърлинг закри плувналото си в сълзи лице с две ръце. Ричард стоеше онемял.

— Дядо — обади се откъм стълбите Дарби, — какво има?

Ърлинг се стегна.

— Нищо, момчето ми. Просто се тревожа за сестрите ти, това е. Старите хора оглупяват, нали знаеш.

Дарби слезе до долу.

— Йоник, наистина съжалявам за Кип. Ако баща ти има нужда от нещо, сигурен съм, че татко ще ми позволи да оставя за малко работата си тук и ще ме пусне да помогна.

Йоник кимна. Той също беше като замаян.

Ричард клекна пред момчетата.

— Някой от вас да е забелязал нещо странно последния път, когато играхте Джа’Ла?

— Странно ли? — попита Дарби. — Какво например? Ричард прокара пръсти през косата си.

— Не знам. Да сте говорили с непознати?

— Ами да — каза Дарби. — Имаше много хора, които не познавахме. Бяха дошли да ни гледат много войници. След победата дойдоха да ни поздравят мнозина непознати.

— Да сте запомнили някои от тях? Да е имало нещо странно в някой?

— Видях Кип да говори с един мъж и една жена след играта — каза Йоник. — Но по-скоро май го поздравяваха. Навеждаха се над него и му говореха, като в същото време му показваха нещо.

— Показвали са му нещо? Какво?

— Съжалявам — каза Йоник. — Не видях. През това време войниците ме удряха в гърба за поздрав.

Ричард се мъчеше да не плаши момчето с въпросите си, но отговорите му бяха много важни.

— Как изглеждаха този мъж и жената?

— Не знам — каза Йоник. При спомена за брат му очите му се изпълниха със сълзи. — Мъжът беше слаб и млад. Жената също беше млада, но не колкото него. Беше симпатична, струва ми се. С кафява коса. — Посочи Надин. — Като нейната, но не толкова гъста и дълга.

Ричард стрелна с поглед Калан. По ужаса в очите и разбра, че и тя се опасява от същото.

— Помня ги — каза Дарби. — И сестрите ми разговаряха с тях.

— Но вие двамата не сте, нали?

— Не — отвърна Дарби.

Йоник също поклати глава.

— Ние се щурахме насам-натам, превъзбудени от победата пред очите на Господаря Рал. Поздравяваха ни много войници, както и други хора. Но не съм говорил с тези двамата.

Ричард хвана Калан за ръката.

— Трябва да попитаме нещо Бет и Лили — каза той на Дрефан. — Ей сега се връщаме.

Притиснати плътно един до друг, черпейки сили един от друг, те се заизкачваха по стълбата. Ричард се ужасяваше при мисълта какво може да чуе от момичетата.

— Ти ги попитай — прошепна й той. — Страхуват се от мен. С теб им е по-лесно да говорят.

— Мислиш ли, че може да са били те?

Не беше нужно да уточнява кого има предвид.

— Не знам. Но нали ти самата ми каза, че Джаганг ти се е похвалил, че е гледал Джа’Ла — през очите на Марлин. Сестра Амелия е била с Марлин. Правили са нещо в Ейдиндрил.

Ричард успокои жените, че искат само да питат нещо момичетата. Трите продължиха работата си, а Калан и Ричард влязоха в спалнята. Ричард се съмняваше, че домакините мислят за баниците, които приготвят, повече, отколкото Ърлинг за стола.

— Лили — приветливо започна Калан и се усмихна, — помниш ли, когато ходи да гледаш брат ти да играе Джа’Ла?

Лили кимна.

— Той победи. Наистина се радвахме много, когато победи. Тати каза, че Дарби направил точка.

— Да, аз също го гледах, ние също се радвахме за него. Помниш ли мъжа и жената, с които говори после?

Тя смръщи челце.

— Когато мама и тати скачаха от радост? Тези ли мъж и жена?

— Да. Помниш ли какво ти казаха?

— Бет ме държеше за ръката. Питаха дали се радваме за брат ми.

— Точно така — обади се Бет от другото легло. Спря изведнъж, подгонена от пристъп на кашлица. След малко успя да продължи: — Казаха, че Дарби играе наистина добре. Показаха ни едно прекрасно нещо, което имаха.

Ричард я погледна втренчено.

— Прекрасно нещо?

— Едно светещо нещо в кутия — допълни Лили.

— Точно така — потвърди Бет. — Позволиха ни да го видим.

— Какво представляваше?

Бет се намръщи, очевидно от болките в главата.

— Беше… беше… не знам точно. Беше в кутия, толкова черна, че не можеш да видиш къде точно свършва. Светещото нещо вътре беше наистина красиво.

Лили кимна в знак на съгласие.

— И куклата ми го видя. Каза, че е много хубаво.

— Имате ли представа какво е?

Двете поклатиха глава.

— Значи било в кутия, черна като нощ. И да гледаш в нея е било все едно да гледаш в черна бездна — каза Ричард.

Двете кимнаха.

— Звучи като нощен камък — прошепна му Калан.

Ричард добре познаваше тази чернота. Не само нощният камък бе толкова черен, но и външната обвивка на кутиите на Орден. Толкова зловещ цвят, че сякаш изсмуква цялата светлина от помещението.

Опитът на Ричард показваше, че тази пълна липса на светлина е свързана единствено и само с много опасни неща. Нощният камък можеше да извиква разни същества от отвъдния свят, а кутиите на Орден съдържаха в себе си магия, която, ако бъде използвана със зли помисли, може да унищожи света на живите. Кутиите могат да отворят врата към отвъдния свят.

— А вътре имаше нещо светещо? — повтори Ричард — Да не би да беше като да гледаш свещ или огъня на лампа? Толкова светещо ли?

— Цветове — каза Лили. — Беше изпъстрено с красиви цветове.

— Като цветна светлина — каза Бет. — И поставено върху бял пясък.

Поставено върху бял пясък. Косъмчетата по тила на Ричард настръхнаха.

— Колко беше голяма кутията?

Бет раздалечи дланите си на около педя разстояние.

— Широко горе-долу толкова. Но не много дебело. Като книга. Приличаше на отворена книга. Точно така, това си помислих и тогава.

— А вътре, пясъкът вътре беше ли изрисуван с линии? Все едно си чертаеш нещо по пясък с клечка?

Бет кимна, потискайки остър пристъп на кашлица. Задъха се, накрая успя да проговори:

— Точно така. Чисти линии, изобразяващи фигури. Точно на това ми приличаше. Беше кутия или може би голяма книга, а когато я отвориха, за да ни покажат прекрасните цветове, вътре имаше бял пясък с внимателно изрисувани линии по него. Тогава видяхме прекрасните цветове.

— Искаш да кажеш, че върху пясъка е имало нещо? Това нещо, което е правило хубавите цветове, е било върху пясъка?

Бет запримига объркано, опитвайки се да си спомни.

— Не… по-скоро светлината сякаш извираше от пясъка — Тя се отпусна на леглото си и се извъртя настрани, очевидно изпитваща болка.

От чумата. От черната смърт.

От черната кутия.

Ричард я погали нежно по ръчичката и я зави. Тя простена.

— Благодаря ти, Бет. А сега си почивай, за да се оправиш по-скоро.

Ричард нямаше сили да благодари на Лили. Опасяваше се, че гласът ще му изневери.

Лили се отпусна назад. Мъничките й веждички се повдигнаха.

— Уморена съм. — Тя простена, почти разплакана. Не ми е добре.

Сви се на топка и засмука палеца си.

Калан я зави добре и й обеща, че скоро ще се оправи. Нежната усмивка на Калан предизвика бледо подобие на усмивчица на лицето на Лили. Ричард също без малко да се усмихне. Без малко.

На улицата, след като напуснаха дома на семейство Андерсън, Ричард издърпа Дрефан настрани. Калан каза на останалите да изчакат и отиде при двамата братя.

— Какъв белег си видял? — попита Ричард. — Каза на дядото за някакъв белег.

— Петната по краката й.

— И защо старецът те изгледа с такъв ужас?

Дрефан извърна очи.

— Хората, заразени от чума, умират по различни начини. Не знам защо, предполагам, че има връзка с организма на всеки. Устойчивостта и уязвимостта на всяка аура са различни. Не съм виждал със собствените си очи различните видове смърт, които причинява чумата, тъй като — за щастие — не се среща често. Повечето от нещата, които знам, съм научил от записките, които пазят лечителите от Рауг’Мос. Епидемиите, които съм виждал, са били в откъснати, отдалечени места. Някога, преди много векове, в някои от големите градове е имало огромни чумни епидемии — имам записки от тях. При някои хора всичко става изведнъж — силна треска с температура, непоносими главоболия, повръщане, пронизващи болки в гърба. От болка губят съзнание, понякога преди да умрат минават дни, дори седмици. Малцина се възстановяват. Такъв е случаят с Бет. Макар че положението й ще се влоши още доста. Виждал съм хора като нея да се оправят. За нея има малък шанс. Понякога могат да изглеждат като първото момче — черната смърт ги застига и разлага телата им. Други биват измъчвани от жестоки отоци по врата, подмишниците слабините. Страдат жестоко, докато накрая умират. Такъв е случаят с Бърт. Ако болестта бъде изтласкана към главата и принудена да се излее навън, има вероятност такъв човек също да оздравее.

— Ами Лили? — попита Калан. — Какви са тези белези, както ги нарече?

— Никога досега не ги бях виждал с очите си, но съм чел за тях в записките на други лечители. Такива белези се появяват по краката и понякога по гърдите. Хората рядко разбират, че са болни — почти до самия край. Един ден установяват, че белезите са се появили, и много скоро след това умират. Почти без болка. Но винаги умират. Не е имало случай на белязан да оцелее. Старецът сигурно е виждал подобни случаи, защото го знаеше. При епидемиите, които съм виждал, колкото и жестоки да са били, не е имало случаи на хора с белези. В записките пише, че най-тежките от най-страшните епидемии — онези, които носят най-много смърт — са тези, в които има белязани. Някои смятат, че това са видимите знаци на докосването на Пазителя.

— Но Лили е просто малко момиченце — запротестира Калан, сякаш можеше да промени нещо. — Не изглежда болна. Не е възможно да…

— Лили се чувства неразположена. Белезите по краката й са ясно изявени. До полунощ ще е мъртва.

— Тази нощ? — удивен попита Ричард.

— Да. Най-късно. По-вероятно след няколко часа. Мисля, че дори е възможно…

Откъм къщата се чу пронизителен, протяжен писък на жена. От ужаса, който се съдържаше в него, по гърба на Ричард плъзнаха ледени иглички. Войниците, които тихо разговаряха в дъното на уличката, замълчаха. Единственият звук, който се чуваше, бе лаят на куче на съседната улица.

От къщата долетя и викът на мъж.

Дрефан затвори очи.

— Както се канех да кажа, дори е възможно по-скоро.

Калан зарови лице в гърдите на Ричард. Стисна го за ризата. Главата му се завъртя.

— Та те са деца — проплака тя. — Това копеле убива деца!

Дрефан сбърчи чело.

— Какви ги говори тя?

— Дрефан — Ричард притисна по-плътно към себе си треперещата Калан. — Мисля, че тези деца умират, защо то един магьосник и една вещица са посетили играта им на Джа’Ла преди няколко дни и чрез магия са дали ход на епидемията.

— Това е невъзможно. За да се прояви заразата, са нужни повече дни.

— Магьосникът е същият, който причини зло на Кара, точно преди ти да дойдеш. На стената в дупката остави пророчество, което започва така: „При червената луна ще дойде огнената буря.“

Дрефан го изгледа подозрително.

— Как е възможно магия да даде начало на епидемия?

— Не знам — прошепна Ричард.

Не можеше да изрече на глас следващата част от пророчеството.

„Свързаният с острието ще гледа как хората му гинат. Ако не направи нищо, тогава и той, и онези, които обича, ще умрат в адската жега, защото няма острие, добито от стомана или сътворено от магия, което може да навреди на врага му.“

Калан продължаваше да трепери в прегръдката му и той знаеше, че я мъчи споменът за последната част от пророчеството:

„За да потуши адския огън, той трябва да потърси лек във вятъра. Светкавицата ще го завари поел по този път, защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“