Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (62)

Шестдесет и първа глава

Ричард слезе от трона на магьосника в средата на Коридора на ветровете като в сън. Стъпките му отекнаха в далечината. Той си бе на мястото — на трона на магьосника. Той бе единственият магьосник-войн — единственият, роден и с двете страни на магията.

Вътрешността на Храма на ветровете бе повече от огромна. Беше нещо, което човешки разум едва ли може разбере. В това напълно беззвучно място звуци не съществуваха, ако той не ги породи, ако не пожелае да ги чуе.

Сводестият таван, обемащ височините над главата му можеше да приеме в себе си гнезда на орли и те едва ли щяха да разберат, че са затворници в сграда. Планинските соколи, ако такива имаше по тези места, можеха да се гмуркат в дълбините на простора, уловен под безкрайните арки, и да се чувстват у дома си.

От двете страни тръгваха колони, поддържащи стените, които се сливаха с далечната извивка на тавана. През гигантски прозорци нахлуваше още от призрачната, мъглява светлина.

Добре поне, че виждаше страничните стени. Защото иначе коридорът потъваше в мъглявината.

Почти всичко бе с цвета на бледа следобедна мъгла: подовете, колоните, стените, тавана. Сякаш бяха направени от мъглява светлина.

Ричард се чувстваше като муха в безкраен каньон. Въпреки това мястото не бе безгранично, като извън стените.

Преди би бил изумен и очарован. Сега не изпита нито едното, нито другото. Просто се вцепени.

Тук времето нямаше никакъв смисъл освен онзи, който му придаваше самият той. В безкрайността времето нямаше къде да пусне котва. Ричард можеше да прекара тук цял век или няколко седмици и само той щеше да забележи разликата, при това само ако иска. Животът също не значеше много — субстанция, толкова далечна, колкото другия край на безкрайността. Понятието за живота също се носеше от самия Ричард. И въпреки това Храмът на ветровете притежаваше способност за усещания и го приюти в своя издялан от магьосниците каменен скут.

Докато вървеше през залата, забеляза, че между всеки две колони има по една сводеста ниша. Във всяка ниша бяха положени магически предмети и неща, предадени на съхранение — изпратени от света на живите за съхранение.

Ричард разбираше какво представляват и знаеше как използват. Даваше си сметка колко са опасни и защо определени хора бяха пожелали тези предмети да бъдат заключени тук за вечни времена. Познанието на ветровете вече бе и негово.

Благодарение на това познание бе успял да сложи край на чумата. Не разполагаше с книгата, задействала епидемията, но не бе и нужно. Книгата бе открадната оттук, но все още принадлежеше на ветровете. Трябваше само да се пренастроят потоците на силата, извиращи от ветровете, които активираха действието на книгата в света на живите.

Всъщност всичко бе толкова просто, че чак изпита срам, задето не се бе сетил да го направи по-рано. Хиляди хора бяха измрели заради неговото невежество. Ако знаеше по-рано онова, което знае сега, щеше просто да хвърли мрежа, изтъкана от двете страни на магията му, и книгата щеше да стане безполезна за Джаганг. Всичките тези мъртви хора — а е било толкова просто.

Добре поне, че бе успял да използва лечителските си умения, за да прекрати развитието на болестта у онези, които бяха повалени от заразата непосредствено преди да прекъсне потока на магията. Добре поне, че спря чумата.

Само дето това му бе струвало всичко. Каква цена за всичките тези животи. Каква цена му бяха поискали духовете. Наистина, каква цена.

Беше му струвало живота на Надин. Изпита дълбока скръб по нея.

Би унищожил и Джаганг, и заплахата, идваща откъм Стария свят, но оттук нямаше да може. Онова там бе светът на живите, а той можеше да влияе само на нещата, отнесени от Храма в света на живите и на унищоженията, причинени от тях.

Въпреки това успя да докосне ядрото на силата си тук. Никой след него нямаше да може да мине през Коридора на предателя. Джаганг нямаше да успее за втори път да постигне същия резултат.

Ричард се спря. Извади меча си, меча на Дрефан вдигна го в дланите си и се втренчи в него, наблюдавайки танца на светлината върху острието. Не беше неговият меч — Мечът на истината.

Остави желанието му да се надигне от дъното на съществото му, понасяйки със себе си рожденото му право на тази сила. Дарбата му изплува леко като въздишка, а преди с толкова мъки успяваше да предизвика най-незначителните страни на магията си. Силата изплува напред обзе ръцете му, преля в предмета, който носеше.

Мисълта му насочи отделните елементи, балансирайки всеки до желаната последователност и резултат, докато мечът в ръцете му се превърна в двойник на онзи, който познаваше толкова добре. Държеше в ръце двойника на Меча на истината, макар и без обземащото го преди усещане за присъствието на душите, притежавали оръжието преди него. Въпреки това по всичко друго мечът бе същият. Носеше в себе си същата сила, същата магия.

Мнозина магьосници бяха загинали в опитите си да създадат Меча на истината, докато най-накрая някой е успял. След този успех познанието се е вляло тук, на това място, и нямаше пречка Ричард да го поеме, както и всяко останало познание тук.

Стисна дръжката и вдигна острието. Остави силата, магията, яростта на меча да го обземат, да се развилнеят вътре в него, само и само за да чувства нещо. Дори яростта бе нещо.

Макар че всъщност не му бе нужен меч за това. Яростта преливаше от съществото му, за да бъде заменена след малко от празнота.

Хвърли меча високо във въздуха и го задържа там, обливайки го в потоци от сила. С нова вълна от магия блъсна направения от него самия меч в облак металически прах и с още една мисъл заличи облака.

Отново се изправи празен. Празен и сам.

Нечие присъствие го накара да се обърне. Беше дух. От време на време се появяваха. Идваха да го навестят да поговорят, да го насърчават да се завърне в своя свят преди да е станало твърде късно, преди да е загубил нишката към света на живите.

Тази сянка, този дух, го запрати в неочакван шок.

Приличаше на Калан.

Меката, сияеща фигура се полюшваше пред него, излъчвайки светлина със същия цвят както всичко останало на това място — само че по-плътно, по-контрастно.

Приличаше на Калан. За пръв път от седмици насам сърцето му подскочи.

— Калан? Да не би да си умряла? Вече дух ли си?

— Не — отвърна духът. — Аз съм майката на Калан.

Мускулите на Ричард отново се отпуснаха. Обърна се и продължи нататък.

— Какво искаш?

Духът го последва, както правеха понякога и други, заинтригувани от присъствието му — вероятно от чисто любопитство към новопоявилия се в техния свят.

— Донесох ти нещо — каза духът.

Ричард се обърна.

— Какво?

Тя държеше в ръцете си роза. Зеленото на стъблото и червеното на листата бяха смайващи в този безцветен свят — вълничка от удоволствие за очите му. Уханието на цветето изпълни дробовете му с благодат. Почти бе забравил удоволствието от подобно нещо.

— Какво да правя с това?

Духът вдигна розата, подканвайки го да я вземе. Той не се страхуваше от духовете, които идваха да го видят и онези, които го мразеха, не можеха да му навредят. Знаеше как да се защитава.

Взе розата.

— Благодаря — пъхна стъблото под колана си.

Обърна се и продължи. Духът на майката на Калан го последва. Не искаше да се вглежда в лицето й. Макар да бе само дух и чертите й да не се виждаха добре, все пак приличаше на Калан твърде много.

— Ричард, може ли да поговорим?

Стъпките му отекнаха през празната зала.

— Щом искаш.

— Искам да ти разкажа нещо за дъщеря си Калан.

Ричард спря и се обърна към духа:

— Защо?

— Защото тя е част от мен. Тя бе моя плът, както ти си бил плът от плътта на майка си. Калан е връзката ми със света на живите, мястото, където някога живях. Където ти трябва да се върнеш.

Ричард тръгна.

— Аз съм си у дома. Нямам намерение да се завръщам в онзи горчив свят. Ако искаш да отнеса съобщение на дъщеря ти, съжалявам. Не мога. Остави ме.

Той вдигна ръка да я отпрати, но тя сключи молитвено длани, за да го накара да сдържи силата си.

— Не искам да носиш съобщение. Калан знае, че я обичам. Искам да поговоря с теб.

— Защо?

— Заради онова, което причиних на Калан.

— Което си й причинила? Какво е то?

— Внуших й чувство за дълг. „Изповедниците нямат любов, Калан. Те имат дълг.“ Така я учех. За мой срам, така и не й обясних какво имам предвид. Опасявам се, че не й оставих място за живот. Повече от всеки Изповедник, когото познавам, Калан искаше да живее живота, да му се наслаждава. Дългът й отнемаше голяма част от това. И поради тази причина тя стана толкова добър защитник на народа си. Тя иска всички да имат своя шанс да изпитат радост, защото ясно разбира, че на нея радостта й е отказана. Остава й да взема живота дребните удоволствия, които може да си осигури.

— Какъв смисъл има?

— Ти не се ли радваш на живота, Ричард?

Той продължи да върви.

— Това за дълга го разбирам. И аз съм роден с дълг. Но вече го изпълних. Изпълних всичко, което се искаше от мен.

— Ти също не си разбрал какво имам предвид под дълг. За правилния човек човекът, роден истински за него, дългът е форма на любов, чрез която всичко е възможно. Дългът невинаги е отказ да получиш нещо, а начин да предадеш същото това нещо и на другите. Дългът невинаги е нещо неприятно, той се изпълнява най-добре с любов. Няма ли да се върнеш при нея, Ричард? Тя има нужда от теб.

— Сега Калан си има съпруг. За мен няма място в живота й.

— Има място в сърцето й.

— Тя каза, че никога няма да ми прости.

— Ричард, ти никога ли не си изричал нещо, което не си мислил — от отчаяние, да речем? Никога ли не ти се е искало да си върнеш думите назад?

— Не мога да се върна при нея. Тя е омъжена за друг. Дала е клетва и има… Няма да се върна.

— Въпреки че е омъжена за друг, въпреки че не можеш да бъдеш с нея, въпреки че сърцето ти се къса при мисълта, че не можеш да я имаш, не я ли обичаш достатъчно, че да искаш да утешиш сърцето й? Да внесеш в душата й покой? Нима всичко в тази твоя любов си ти, нима няма нищо нейно?

Ричард изгледа духа с гневен поглед.

— Тя намира щастие в отсъствието ми. Няма нужда от мен.

— Тази роза доставя ли ти удоволствие, Ричард?

Той продължи да върви.

— Да, прекрасна е, благодаря.

— Не би ли размислил да се върнеш в такъв случай?

Ричард се извърна към духа на майката на Калан:

— Благодаря ти за розата. Ето, заповядай още хиляда в знак на благодарност, за да не кажеш после, че съм задължен!

Ричард протегна ръка и въздухът пламна от рози. Че вените им цветове се носеха и завихряха в ален водовъртеж.

— Съжалявам, че не мога да те накарам да разбереш Ричард. Виждам, че ти нося единствено болка. Ще те оставя сам.

Щом тя изчезна, по пода останаха милиони червени цветчета, сякаш внезапно избликнал басейн от кръв.

Ричард се смъкна надолу, чувстваше се твърде зле, за да стои прав. Скоро ще се превърне в един от тях. В дух. И няма да му се налага да стои приклещен в това тясно пространство между световете, разкъсван и от двата. Когато му се приискаше храна, имаше я, когато му се приспиваше, спеше, но не можеше да продължава да живее тук. Това не бе светът на живота.

Съвсем скоро ще стане един от тях и ще остави зад гърба си празнотата, която представляваше животът му.

Някога Калан успяваше да запълни тази празнота. Някога тя бе всичко за него. Беше й вярвал. Беше си мислил, че сърцето му е на сигурно място под нейните грижи. Оказа се, че си е въобразявал повече, отколкото е било истина. Как е могъл да бъда такъв глупак? Нима всичко е било само илюзия?

Главата му се вдигна. Взря се в коридора. Прехвърли мислено предметите, които бе видял. Магическият съд на виденията. Беше там, от другата страна на коридора. Знаеше как да го използва.

Изправи се и прекоси коридора, пристъпи между две колони, край издялания от камък съд. Състоеше се от два легена, поставени един над друг. Долният бе на нивото на човешки кръст, горният се изравняваше с главата му — и двата имаха правоъгълна форма. Върху въгленосивия камък бяха гравирани символи, даващи указания и вливаха сила. Долният леген бе пълен до ръба със сребриста течност подобна на консистенцията на Плъзгата, но всъщност — различна, той го знаеше.

Вдигна сребърното тасче, положено на нисък рафт в саката му, и го потопи в долния леген. Изпразни го в горния. Продължи, докато горният погълна своята част от магическата течност.

Надвеси се над долния леген, за да постави ръцете си на точните символи, разположени широко от двете страни. Прочете магическите думи наведен, с ръце, притиснати върху точните места. Щом ги произнесе, съсредоточи вниманието си върху човека, когото искаше да види. После освободи тънка ивица сила, за да пусне течността от горния леген да прелее през ръба. Тя потече в тънък сребрист слой пред лицето му. Във водопада от магическа течност Ричард видя човека, когото повика в съзнанието си: Калан.

Още щом я мерна, сърцето му се сви болезнено. Едва сдържа вика си.

Тя беше в бялата си Изповедническа рокля. Познатите черти на лицето й го накараха да се сгърчи от копнеж. Беше близо до покоите си, до спалнята си в Двореца на Изповедниците. Там бе нощ. Ричард усети как сърцето му ще се пръсне в гърдите, щом я видя да спира пред вратата на стаята си.

Зад нея се плъзна Дрефан. Постави ръце на раменете й надвеси се над нея и я притисна до себе си, приближавайки устни до ухото й.

— Калан, моя съпруго, моя любов, готова ли си да си легнем? Имах тежък ден. С нетърпение очаквам една нощ, изпълнена с дивата ти страст.

Ричард пусна съда. Вдигна юмруци и отстъпи назад. Магическият предмет се раздроби на части, тежки каменни парчета се смесиха с пламъци и дим. Коридорът се изпълни с прах и отломки, които постепенно се стопиха в далечината. Във въздуха се вдигнаха по-големи парчета и затанцуваха в яростен вихър, докато накрая загубиха мощта си и се стовариха върху земята, разбивайки се на парчета.

По пода се разсипаха капки от магическата течност. Във всяка от тях блещукаше образът на Калан.

Ричард се обърна рязко и тръгна. По пода танцуваха пламъци, поглъщайки капките течност. Въпреки това лицето й продължаваше да е пред очите му. Сви ръце в юмруци. Всяка капка, всяко късче мъгла прекопаваше празнината зад гърба му.

В средата на коридора, замаян, се строполи на пода, загледан в нищото.

През ветровете се понесе зловещ смях. Ричард знаеше кой е източникът му. Баща му се бе върнал, за да присъства на мъчението му.

— Какво има, сине? — подигравателно изсъска Мрачният Рал. — Нима не си доволен от избора ми на жених за любимата ти? Моят собствен син, моята плът и кръв, Дрефан, са ожени за Майката Изповедник. Според мен изборът е чудесен. Момчето е добро. А и тя явно е доволна. Но да, ти вече го знаеш, нали? Трябва да бъдеш доволен, че тя е доволна. Наистина много доволна.

Отвратителният смях на Мрачния Рал закънтя между каменните стени.

Ричард не си направи труда да прогони искрящата форма, надвиснала над него. Какво значение имаше?

* * *

— Е, какво ще кажеш, съпруго моя? Ще прекараме ли една нощ в дива страст? Каквато демонстрира на брат ми, мислейки го за мен?

Калан събра всичките си сили и наръга Дрефан с лакът в корема. Свари го неподготвен. Не бе очаквал това. Преви се от болка, неспособен да си поеме дъх.

— Казах ти, Дрефан, че ако ме докоснеш, ще ти прережа гърлото.

Преди да е успял да се съвземе и да се изхили на гнева или пък да я заплаши, тя се плъзна в стаята си, тресна вратата и пусна резето.

Стоеше трепереща в полумрака. Почувства нещо. За миг й се стори, че е Ричард. Едва не извика името му — едва не изкрещя, че го обича.

Притисна корема си в болка. Кога най-сетне ще престане да мисли за него? Той няма да се върне. Никога.

Прекоси дневната по дебелия килим и влезе в спалнята. Скочи в защитна позиция, щом пред нея се плъзна тъмна сянка.

— Съжалявам — прошепна Бердин, — не исках да те плаша.

Калан въздъхна с облекчение и се изправи.

— Бердин — обви с ръце жената. — О, Бердин, толкова се радвам да те видя. Как си?

Бердин я прегърна, опитвайки се да утоли отчаяната си нужда от топлина.

— Минаха седмици, но ми се струва, че Райна е умряла едва вчера. Толкова съм й ядосана, задето ме изостави. А когато й се ядосам, започвам да плача, защото толкова ми липсва. Още само няколко дни да се бе държала, и сега щеше да е жива. Само още няколко дни.

— Знам, знам — прошепна Калан. Дръпна се, но не повиши глас: — Какво правиш тук? Мислех, че си отишла в Кулата да смениш Кара.

— Да, но първо исках да дойда при теб да поговорим.

— Искаш да кажеш, че Плъзгата е останала без охрана?

Морещицата кимна.

— Бердин, не можеш да я оставяш сама. Никога няма да узнаем, ако някой се вмъкне в Ейдиндрил — някой, притежаващ опасна магия. Нали това…

Бердин я прекъсна:

— Знам. Но това, което искам да ти кажа, също е важно. Пък и какво значение има всъщност? Двете с Кара загубихме силата си. Ако някой се промъкне с Плъзгата, няма да можем да го спрем с магия. Трябва да говоря с теб, Майко Изповедник. А през деня няма как да стане, защото Дрефан винаги изниква отнякъде.

— Не допускай да те хване, че го наричаш другояче, освен Господаря Рал, защото веднага ще те…

— Той не е Господарят Рал. Не е, Майко Изповедник.

— Знам. Но е единственият Господар Рал, който имаме.

Бердин се вгледа в очите й.

— Двете с Кара си говорехме. Решихме да го убием. Трябва да ни помогнеш.

— Не можем да го направим — Калан стисна Бердин за ръката. — Не можем.

— Разбира се, че можем. Ще се скрием на балкона, ти ще го съблечеш, за да не разполага с онези свои ножове, и докато… му отвличаш вниманието, ще влетим в стаята и всичко ще свърши.

— Бердин, не можем.

— Е, добре, ако този план не ти харесва, ще измислим друг. Работата е там, че трябва да го убием.

— Не, работата е там, че не можем.

Бердин я изгледа свъсено.

— Нима искаш да си съпруга на тази свиня? Рано или късно, ще реши да се възползва от съпружеските си права.

— Бердин, чуй ме. Дори да го направи, ще трябва да го понеса. Готова съм да приема дори изнасилване, щом като това означава, че ще бъдат спасени животи. Не можем да убием Дрефан. Той е единственият ни Господар Рал. Докато измислим какво да правим, той е единственото, което скрепява армията. Точно в момента са малко объркани от агресивното му поведение. Д’Харанците са свикнали да се подчиняват на своя Господар Рал. Дрефан се прави на такъв и за момента войниците се питат дали са убедени, че не е.

— Но той наистина не е — настоя Бердин.

— Но за момента това е единственото, което държи нещата под контрол. Ако армията се разпадне, Императорският орден ще нахлуе в Средната земя. Поне за това Дрефан е прав.

— Но ти си Майката Изповедник. Генерал Кърсън ти е верен. Дори и без връзката той се навърта наоколо заради теб. Както и повечето офицери. Заради теб, не заради Дрефан. Може би ще се получи.

— А може би не. Може да не харесвам Дрефан, но не е заслужил да бъде убит. Колкото и да не ми харесва поведението му, си давам сметка, че той прави всичко възможно, за да удържи нещата. С негова и с моя помощ може би ще успеем да запазим целостта на армията.

Бердин килна глава.

— Няма да продължи дълго и ти го знаеш.

Калан обърса лицето си с длан.

— Бердин, Дрефан е мой съпруг. Дала съм му клетва.

— Клетва, а? Тогава защо не си го пуснала още в леглото си?

Калан понечи да каже нещо, но не намери думи.

— Заради Господаря Рал, нали? Все още се надяваш да се върне, нали? Искаш да се върне.

Калан притисна пръсти в устните си. Извърна глава.

— Ако Ричард щеше да се връща, да го е направил до сега.

— Може би е заради чумата. Може би не е довършил работата по унищожаването на магията. Може би когато свърши всичко, ще си дойде.

Калан се обгърна с ръце. Знаеше, че няма да стане.

— Майко Изповедник, искаш той да се върне, нали?

— Омъжена съм за Дрефан. Имам съпруг.

— Не те питам това. Искаш той да се върне. Не може да не го искаш.

Калан поклати глава.

— Каза, че винаги ще ме обича. Каза, че сърцето му винаги ще бъде мое. Обеща — Калан преглътна парещата болка. — А си отиде. Може и да съм… го наранила, но ако наистина ме е обичал, не би ми причинил това. Щеше да ми даде възможност…

— Но все още искаш да се върне.

— Не. Не искам никога повече да преживявам тази болка. Не искам да излагам сърцето си на подобна агония. Изобщо не биваше да си позволявам да се влюбя в него. — Калан пак поклати глава: — Не искам да се върне.

— Не ти вярвам. Просто си развълнувана, както бе при мен, когато почина Райна. Но ако тя се върне, ще й простя, дето е умряла, и ще я приема в прегръдките си.

— Не и Ричард. Не бих отворила сърцето си за него втори път. Независимо какво съм направила, няма право да постъпва с мен по такъв начин. Просто си тръгна, и то след като ме бе засипвал с обещания да ме обича винаги, независимо от всичко. Предаде ме. Никога не съм предполагала, че може да ми причини такава болка. Мислех, че сърцето ми е на сигурно място при него. Независимо от обстоятелствата. Явно съм се лъгала.

Бердин я извърна към себе си и я сграбчи за раменете.

— Майко Изповедник, не го мислиш. Наистина не го мислиш. Доверието се изгражда взаимно. Ако наистина го обичаш, трябва да му имаш доверие. Независимо от всичко. Също както очакваш от него винаги да ти вярва.

По бузите на Калан потекоха сълзи.

— Не мога, Бердин. Толкова боли. Не искам да преживявам всичко отново. Всъщност така или иначе е все едно. Минаха седмици. Чумата отдавна я няма. Ричард никога няма да се върне.

— Виж, не знам какво точно се е случило там в планината, но просто си задай един въпрос: Ако нещата бяха обратно, ако ти бе на неговото място, как щеше да се чувстваш?

— Мислиш ли, че не го правя непрекъснато? Знам как бих се чувствала. Щях да се чувствам предадена. Никога нямаше да простя на себе си, ако бях на негово място. Щях да се мразя, както съм убедена, че ме мрази той.

— Не — поклати глава Бердин, — не е вярно. Той не те мрази. Господарят Рал може да е объркан или наранен, но никога не може да те мрази.

— Напротив. Мрази ме заради онова, което направих. Това е другата причина, поради която не бих могла да го приема обратно. Нараних го прекалено много. Как бих могла да го погледна в очите? Не бих могла. Не бих могла да поискам доверието му.

Бердин я прегърна през врата и я придърпа към рамото си.

— Не затваряй сърцето си, Калан. Моля те, не го прави. Ти си сестра по Агиел. Като твоя сестра те моля да не го правиш.

— Все едно — прошепна Калан. — Така или иначе не мога да бъда с него, независимо какво си мисля и на какво се надявам. Трябва да го забравя. Духовете ме принудиха да се омъжа за Дрефан. Заклех му се, както и на духовете, че това ще е цената за спасението на живота на хората. Трябва да удържа клетвата си. Ричард трябва да се съобразява с нея.