Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (56)

Петдесет и пета глава

Калан стоеше зад Ричард, който се бе отпуснал на стола в кабинета си, ръцете й обвиваха врата му, лицето й, обляно в сълзи, се притискаше до главата му.

Ричард въртеше в ръка Агиела на Райна. Бердин му бе казала, че Райна е пожелала той да го вземе.

Бердин бе помолила за разрешение да отиде в Кулата, за да съобщи на Кара. Освен това бе пожелала да отиде да поеме дежурството си при Плъзгата, тъй като през последните три дни Кара бе стояла неотлъчно там.

Ричард й каза, че може да прави каквото си иска, да стои там колкото си иска, а ако пожелае той да я смени или да поседи с нея, е готов да го направи. Тя отвърна, че иска да остане за малко сама.

— Защо Храмът още не е изпратил съобщение?

Калан го погали по косата.

— Не знам.

— Какво ще правим? — попита той. Не бе въпрос, на който очакваше отговор. — Наистина не знам какво ще правим.

Калан прокара длани по раменете му.

— Мислиш ли, че в записките от процеса ще намериш отговор.

— Не бих се учудил, ако стигна до нужната ми информация в най-последното изречение на книгата. — Той бавно поклати глава. — Много преди да съм успял да преведа цялата книга, всички ще сме мъртви.

Ричард закачи Агиела на Райна на врата си, при амулета. Червеният цвят на Агиела си пасваше с рубина.

Във въздуха надвисна тягостна тишина, след малко той проговори:

— Джаганг ще спечели.

Калан извърна главата му към лицето си.

— Не го казвай. Моля те, никога не го казвай.

Той се насили да се усмихне.

— Да, права си. Ще го победим.

На вратата се почука. Щом Ричард попита кой е, в процепа се подаде главата на Улик.

— Господарю Рал, генерал Кърсън пита дали можете да му отделите минутка време.

Калан го потупа по рамото.

— Отивам да съобщя на Дрефан и Надин за Райна.

Ричард я изпрати до вратата. Генерал Кърсън чакаше в коридора с обичайния куп рапорти в ръцете.

— Ще те настигна.

Калан остави Ричард да чуе рапортите, Иган я последва. Беше й странно да я охранява само Иган, без Морещица. Винаги преди някоя от тях се навърташе покрай нея.

— Майко Изповедник — каза Иган, — преди малко в Двореца пристигнаха посетители. Искаха да се срещнат с вас и Господаря Рал. Казах им, че сте заети. Не исках да товаря допълнително Господаря Рал.

— Приемната сигурно е пълна с хора, които искат да ни видят — при всичките неприятности.

— Не са в Приемната. Стражите ги вкараха в една от другите зали за гости. Не че са нахални, като някои от другите представители, които съм виждал, но са настоятелни по доста странен начин.

Калан се намръщи и изгледа русокосия, едър Д’Харанец.

— Какви са? Поне това успя ли да разбереш?

— Казаха, че са Андолианци.

Калан се закова на място и стисна Иган за мощната ръка.

— Андолианци! И стражите са ги пуснали! Пуснали са Андолианци в Двореца!

Иган свъси вежди.

— Не знам как са влезли. Чух само, че са тук. Някакъв проблем ли има, Майко Изповедник?

Ръката на мъжа вече бе намерила меча.

— Не, няма проблем. Просто… добри духове, как да ти обясня що за хора са Андолианците… — Тя се опитваше да намери точните думи: — Те не са точно… хора.

— Какво имате предвид?

— Те са магически същества, които живеят в Средната земя. В Средната земя живеят хора, притежаващи различни видове магия. Понякога е трудно да се разграничат. Има такива, които са по-скоро други същества, не точно хора. Като Андолианците.

— Магия? — попита Иган, явно недоволен. — Опасни ли са?

Калан въздъхна, реши да не ходи там, където бе тръгнала, и вместо това се запъти към мястото, където Иган й каза, че се намират Андолианците.

— Не точно. Поне не обикновено. Не и ако знаеш как да се държиш с тях. Никой не знае много за Андолианците. Оставили сме ги да си живеят живота. Повечето народи в Средната земя силно ги ненавиждат. Андолианците крадат. Не защото нещо е непременно ценно, а просто защото обичат вещите. Предимно лъскавите. Парче стъкло, златна плочка, копче — за тях е все едно. Хората не ги обичат, защото изглеждат почти като и теб и би трябвало да се очаква от тях човешко държание. Но всъщност не са точно хора. Обикновено се появяват тук и там просто от любопитство. Не ги пускаме в Двореца, защото създават смут. Най-добре е просто да бъдат държани навън. При магията която притежават, ако се опиташ да ги укротиш, могат да станат доста отвратителни. Наистина досадни.

— Мога да кажа на войниците да ги изгонят.

— Не. Ще бъде грозно. В отношенията с тях е нужно да се спазва строг протокол. Аз ще се оправя с тях.

— Как?

— Андолианците обичат да носят съобщения. Доставя им удоволствие повече от всичко друго — дори от лъскавите предмети. Обичат да разнасят съобщения между хората. Предполагам, че така се чувстват по-свързани с човешката си страна — когато са полезни в човешки дела. Някои в Средната земя ги използват именно за това. В ръцете на Андолианците съобщението ти е на по-сигурно място, отколкото при всеки друг куриер. И са готови да го направят за едно лъскаво копче. Понякога дори и без това. Умират да предават съобщения. Трябва само да им възложа съобщение, което да предадат, и ще тръгнат на мига. Това е най-лесният начин да се отървеш от Андолианци.

— От всичките ли? — попита Иган и се почеса недоверчиво по главата.

— Всичките? Добри духове, не ми казвай, че са повече от една двойка.

— Седем. Шест жени, които изглеждат еднакви, и един мъж.

Калан едва не се спъна.

— Не мога да повярвам. Сигурно са легат Риши и шестте му жени — всичките са сестри. Шестте сестри са родени от едно… котило. Андолианците вярват, че единствено котило от шест женски индивида са достойни да станат съпруги на легата.

Главата на Калан се завъртя, опитваше се да се съсредоточи въпреки мъката си по Райна и отчаянието от всичките тези смърти. Трябваше да измисли къде да изпрати Андолианците — трябваше да измисли съобщение.

Може би нещо, свързано с чумата. Може да ги изпрати някъде с предупреждение за чумата. Може би някъде в Дивото. Повечето народи в Дивото приемаха Андолианците по-добре от всякъде другаде в Средната земя.

Всички коридори, обикалящи помещението, където се бяха настанили Андолианците, бяха пълни със стражи, наизвадили оръжия. Щом Калан и Иган приближиха, двойка войници с вдигнати копия им отвориха двете крила на тежката махагонова порта.

Залата за гости, в която чакаха Андолианците, бе една от най-скромните, без прозорци. По продължение на тъмните стени бяха подредени гранитни блокове, върху които се виждаха всякакви скулптури — от бюстове на владетели до фермер със стадото си — повечето изработени от блед мрамор. Зад всяка скулптура или скулптурна група се спускаше богато украсена червеникавокафява драперия, която се разделяше на две над фигурата и се заканваше отстрани, на еднакви постаменти от тъмновиолетов мрамор, разположени между скулптурите. Това внушаваше усещането, че всяко произведение е показано на сцена, с вдигнати завеси.

От тавана, на изящни вериги, висяха четири групи лампи с орнаментирани стъклени похлупаци. Поради тъмния интериор десетките запалени лампи не можеха да създадат в стаята нещо повече от приглушена атмосфера. На черния мраморен под се издигаха три тежки, тъмни маси.

Андолианците стояха пред една от тях. Шестте сестри бяха високи и елегантни, Калан не можеше да ги различи. Косите им бяха боядисани в яркооранжево, с втъкнати цветове от хасетов храст — типичен за родината им, която никак не бе близко. Бяха пропътували доста път, докато стигнат до Ейдиндрил.

Огромните им, кръгли, черни очи наблюдаваха приближаването на Калан. Оранжевите им коси, сплетени на стотици малки плитчици, правеха жените да изглеждат сякаш си бяха сложили перуки от оранжева прежда. В косите им бяха вплетени всякакви малки, лъскави нещица — копчета, парченца метал, златни и сребърни монети, стъкълца, парченца обсидиан — всякакви дрънкулки, които им се бяха сторили достатъчно бляскави, за да задоволят вкуса им.

Шестте бяха облечени в семпли, но елегантни бели роби от лъскав сатенен материал. Въпреки всичко, което Калан знаеше за Андолианците — като например това, че дори най-обикновена буря може да ги накара да се заровят под храст или в дупка, търсейки прикритие, — в шестте жени пред нея имаше нещо достолепно. Калан си помисли, че така и би трябвало да бъде — в крайна сметка те бяха съпругите на легата — водача на Андолианците.

Самият легат бе по-дребен от жените си и доста по-възрастен. Като се изключат огромните му черни очи, приличаше на обикновен официален гост. Всред бялата му коса проблясваше плешиво теме, намазано с някаква помада, за да лъщи.

Носеше роба, подобна на тези на жените си, но от златист материал, със зашити блещукащи предмети по ръбовете. На всеки пръст имаше поне по един пръстен. От разстояние можеше да ти се стори, че е достолепен богат господин. Отблизо приличаше на побъркан просяк, изровил бунището безполезни вещи, изхвърлени от нормалните хора.

Очите на легат Риши бяха зачервени и погледът му изглеждаше мътен. Хилеше се тъповато и се поклащаше. Калан не го бе виждала често, но не си го спомняше в такова състояние.

Шестте сестри се подредиха в редица пред него. Изправиха се, пъчейки гордо гърди.

— Споделяме луната — каза една от тях.

— Споделяме луната — повтори Калан традиционния им поздрав между жени. Затихващите гърчове в корема й напомниха, че поздравът има повече от едно значение.

Останалите една по една повториха думите. Огромните черни очи, мигащи насреща й, я накараха да потръпне. Щом приключиха с официалните поздрави, шестте се разделиха на две групи по три и отстъпиха назад, заставайки от двете страни на съпруга си.

Легатът вдигна ръка, сякаш крал поздравява тълпата. Ухили се слабоумно. Калан смръщи чело пред странното му държание, макар да не бе сигурна, че за Андолианците то е наистина странно.

— Споделяме слънцето — завалено каза той.

— Споделяме слънцето — отвърна Калан, но той изобщо не й обърна внимание. Погледът му бе насочен към Ричард, който тъкмо влизаше в залата като буреносен облак.

— Какви са тия приказки за луната? — попита той, щом застана до Калан.

Тя го хвана за ръката.

— Ричард — предупредително започна тя, — това е легат Риши и шестте му съпруги. Те са Андолианци. Просто си разменихме традиционните им поздрави, това е.

Лицето му се отпусна.

— О, ясно. Когато споменаха нещо за луната, си помислих… — Той изведнъж пребледня. — Андолианци — прошепна на себе си. — Магьосник Рикер е имал вземане-даване с Андолианци… — Той явно потъна в объркани мисли.

— Споделяме слънцето — ухилено повтори легат Риши. — Женските споделят луната. Женски и мъжки споделят слънцето, но не и луната.

Ричард потърка чело. Сякаш започваше да си припомня нещо, заедно с това смущението му нарастваше. Калан стисна за ръката, надявайки се да разбере намека й да я застави тя да се оправя. Обърна се към легата:

— Легат Риши, бих искала…

— Съпругът ни пи питие, което го прави щастлив — каза една от жените, сякаш това бе удивителна новина. — Продаде част от скъпоценностите си, за да се сдобие с него — Лицето й придоби объркано изражение. — Питието го прави муден, иначе щяхме да сме пристигнали по-рано.

— Благодаря, че ме информирахте — каза Калан. Човек трябваше винаги да благодари на Андолианците — за всяко нещо, което научава за тях. Споделянето на информация, касаеща самите тях, се считаше за изключително благоволение.

Калан още веднъж насочи вниманието си към легата.

— Легат Риши, бих искала да ми направите услугата да предадете изключително важно съобщение.

— Съжалявам — отвърна легатът. — Не можем да носим съобщение от вас.

Калан остана като гръмната. Не беше чувала някой Андолианец някога да е отказвал да отнесе съобщение.

— Но защо?

Една от шестте се наклони към Калан.

— Защото вече носим съобщение от изключителна важност.

— Така ли?

Огромните й черни очи примигваха.

— Да. Върховна чест. Съпругът ни носи съобщение от луната.

— Моля? — прошепна Ричард.

— Луната изпраща съобщение от ветровете — завалено промълви легатът.

Калан почувства как светът замръзва на място.

— Трябваше да сме тук по-рано, но съпругът ни спираше много пъти, за да пие от питието на щастието.

Калан усети как в цялото й същество се промъква леден ужас.

— Да сте тук по-рано! — повтори Ричард. — Докато всичките тези хора тук измираха, вие сте си пили питието? — Гласът му ехтеше като гръм. — Райна умря, защото сте си пили питието!

Ричард внезапно избухна, полетя като стрела напред и блъсна легата толкова силно, че онзи се строполи върху масата.

— Хората умират, а вие сте си пили питието! — боботеше гръмогласно Ричард, скочил върху масата.

— Ричард, недей! — изкрещя Калан. — Той има магия!

Калан мерна неясна червена сянка да прелита отстрани. Кара се бе спуснала към масата и само след миг Ричард бе проснат на пода.

Легат Риши се изправи, преливащ от ярост. От устата му капеше кръв.

От ръцете му започнаха да бликат танцуващи ивици светлина и да прехвърча непрогледен мрак. Двете сили се събраха в гърдите му, щом той се надигна. Събираше магията си, готвейки се да я освободи срещу Ричард. Ричард посегна към меча си.

Кара отново го блъсна и посегна към легата, удряйки го по разкървавената уста с опакото на ръката си. Легатът се замята, пренасочвайки яростта си към Морещицата.

Бърза като котка, Кара се завъртя покрай него, удари го, отвличайки вниманието му от Ричард. Той тръгна след нея.

Вече събрал магията си, и я освободи срещу Кара.

Във въздуха отекна глух тътен, в същото време стаята се залюля.

Легатът политна и тръгна да се свлича със стон. Кара бе до него, преди да е докоснал земята. Агиелът й намери врата му.

— Вече си мой — ухили му се тя, докато той се гърчеше от болка. — Магията ти вече ми принадлежи.

— Кара! — изкрещя Калан. — Не го убивай!

Шестте сестри се бяха скупчили една в друга и трепереха от ужас. Калан ги докосна нежно с ръка, уверявайки ги че нищо няма да им се случи.

— Кара, не го наранявай — повтори тя. — Той носи съобщение от Храма на ветровете.

Кара вдигна глава. Погледът в очите й беше особен.

— Знам. Дошло е при него чрез магията му. Магията му сега е моя. Съобщението, което носи, е в магията му.

Ричард пусна меча обратно в ножницата си.

— Да не искаш да кажеш, че знаеш съобщението?

Кара кимна, сините й очи бяха плувнали в сълзи.

— Знам го, заедно с него. Споделям магията му, а също и съобщението, което носи в себе си.

— Улик, Иган — повика ги Ричард, — изведете войниците. Затворете вратите. Всички да излязат.

Докато двамата гардове изкарваха войниците навън, Ричард сграбчи легата за робата и го повдигна. Сложи го да седне на стол. Изправи се над жалкия, задъхан Андолиански водач.

Едва сдържайки чувствата си, сграбчи в юмрук Агиела на Райна и амулета. Посочи с пръст лицето на легата, скулите му изпъкнаха.

— Да чуем съобщението. И ще е добре да не се опитваш да лъжеш. Докато си се бавил, пиейки по пътя, хиляди хора измряха.

— Съобщението на ветровете е за двама души.

Ричард вдигна глава. Думите бяха произнесени не само от легата, но и от Кара. Тя ги бе казала заедно с него.

— Кара, ти знаеш съобщението!? Също както и той?

Кара изглеждаше толкова изненадана, колкото и Ричард.

— Дойде… казвам го, щом той си отвори устата. Знаех, че носи съобщение. Той също не го знаеше, преди да понечи да го каже. Научих го в момента, в който го научи той.

— За кого е съобщението?

Калан знаеше.

— За магьосник Ричард Рал и за Майката Изповедник Калан Амнел — отново заедно произнесоха двамата.

— Какво гласи? — попита Ричард.

Калан знаеше.

Приближи се до Ричард и стисна ръката му с всичка сила.

В стаята бяха само Ричард, Калан, Кара, легат Риши и шестте сестри, скупчени край масата. Лампите осветяваха с приглушена светлина, сякаш фитилите им внезапно бяха намалени. Това обвиваше всички в призрачна, нереална пелена.

Легатът, с пусто лице, сякаш бе изпаднал в транс. Стана от стола, от брадичката му продължаваше да капе кръв. Вдигна ръка, сочейки към Ричард. Този път проговори само той:

— Ветровете те призовават, магьоснико Ричард Рал. Магия бе открадната от ветровете и използвана в този свят, за да причини зло. За да проникнеш в Храма на ветровете, трябва да се ожениш. Невестата ти се нарича Надин Брайтън.

Неспособен да каже каквото и да е, Ричард вдигна ръката на Калан и я притисна до сърцето си, държейки я между дланите си.

Кара вдигна ръка, посочвайки Калан. Този път проговори само тя — със студен, безсърдечен глас:

— Ветровете те призовават, Майко Изповедник Калан Амнел. Магия бе открадната от ветровете и използвана в този свят, за да причини зло. За да помогнеш на магьосник Ричард Рал да проникне в Храма на ветровете, трябва да се омъжиш. Съпругът ти ще се нарича Дрефан Рал.

Ричард се свлече на колене. Калан го последва.

Беше си мислила, че ще почувства нещо. Обзе я единствено празнота. Беше като в сън.

Беше си мислила, че никога няма да се случи. Сега, когато се случваше, й се стори, че всичко се развива твърде бързо — сякаш политаше от ръба на скала, в последния миг посягаше да се хване за нещо, но не намираше за какво. И потъваше в бездънната черна пропаст.

Край. Всичко свърши. Животът й, мечтите й, бъдещето й, радостта й — всичко свърши. Остава само да извърви пътя си.

Пепелявото лице на Ричард се вдигна от краката на Кара.

— Кара, моля те. Умолявам те, не ни причинявай това — гласът му бе сломен. — Добри духове, моля те, Кара, не ни причинявай това.

Студените сини очи на Кара се заковаха в него.

— Не аз го правя. Аз само нося съобщението от ветровете. Двамата трябва да го приемете, ако искате да влезете в Храма на ветровете.

— Защо е необходимо и Калан да се жени?

— Ветровете желаят девствена невеста.

Ричард стрелна Калан с поглед. Отново погледна Кара.

— Но тя не е девствена.

— Напротив, девствена е — отвърна Кара.

— Не! Не е!

Калан долепи лице до бузата на Ричард и се сгуши в него.

— Да, Ричард — прошепна тя, — на този свят съм девствена. Шота ми каза, че за духовете само това е от значение. В този свят, нашия свят, света на живите, аз съм девствена. Бяхме заедно в друг свят. Това не се брои тук.

— Но това е лудост — прошепна дрезгаво той. — Това е истинска лудост.

— Изискванията на духовете са изпълнени — каза Кара.

— Това е единственият шанс, който ще ви бъде предоставен — обади се легатът. — Ако не се възползвате ветровете няма да имат задължение да донесат лек.

— Моля те, Кара — прошепна Ричард, — моля те, не прави това… Не може да няма друг начин.

— Има само един начин — Кара, в червената си кожена униформа, се надвеси над тях. — От вас зависи да поправите нещата. Трябва да се съгласите. Ако не отвърнете на призива, втори няма да има и освободената магия ще помете всичко.

— Ветровете искат да чуят отговора ви — каза легатът. — И двамата трябва да се съгласите по собствена воля. Бракът трябва да е консумиран във всичките му аспекти. До живот. И двамата трябва да подходите с честни намерения и да бъдете верни на онзи, с когото се обвързвате.

— Той говори истината на ветровете. Какъв е отговорът ви? — попита Кара с леден глас.

През пелена от сълзи Калан се вгледа в очите на Ричард. Видя как всичко в него гине.

— Това е наш дълг. Само ние можем да спасим тези хора. Но ако ти пожелаеш, съм готова да отвърна „не“, Ричард.

— Колко още Райни ще загинат в ръцете ми? Не бих могъл да те помоля да се обречеш на мен за сметка на друг живот.

Калан преглътна вика си:

— Има ли нещо… знаеш ли някакъв начин да спрем чумата?

Ричард поклати глава.

— Съжалявам. Предадох те. Не открих начин.

— Не си ме предал, Ричард. Не мога да понеса мисълта, че ще се превърнем в причина за още смърти — на Райна. — Тя го прегърна през врата. — Толкова те обичам, Ричард.

Голямата му ръка задържа главата й до гърдите му.

— Значи сме съгласни. Трябва да го направим.

Ричард се изправи, издърпвайки я след себе си. Тя имаше да му казва толкова много. Не й идваха думи. Щом погледна в очите му, разбра, че не е необходимо.

Обърнаха се към Кара и легата.

— Съгласен съм. Ще се оженя за Надин.

— Съгласна съм. Ще се омъжа за Дрефан.

Калан се отпусна в ръцете на Ричард, загубила контрол над себе си, потънала в сълзи. Зарида неудържимо. Ричард я прегърна, почти изстисквайки живота от нея.

Кара и легатът изведнъж се озоваха при тях и ги разделиха.

— И двамата се обрекохте на други — каза Кара. — Вече не можете да правите това. Всеки от вас трябва да е верен на партньора си.

Калан се вгледа в очите на Ричард. И двамата знаеха, че това е била последната им прегръдка.

В този миг светът рухна.