Лев Толстой
Ана Каренина (98)

XIX

Изпълнението на Левиновия план бе свързано с много трудности; но той напрягаше всичките си сили и постигна ако не онова, което желаеше, поне това, че без да се лъже, можеше да вярва, че тая работа си заслужава труда. Една от главните трудности беше тая, че стопанството вече работеше и не можеше да се спре всичко и да се почне отначало, а трябваше да се нагласява машината в движение.

Когато още същата вечер след пристигането си той съобщи плановете си на управителя, управителят с видимо удоволствие се съгласи с оная част от казаното, която показваше, че всичко, правено досега, е било глупост и разсипия. Управителят каза, че отдавна разправял това, но никой не искал да го чуе. А колкото до предложението, направено от Левин — да вземе участие като съдружник заедно с работниците в цялото стопанско предприятие, — управителят прояви само голяма умърлушеност и не изказа никакво определено мнение, а веднага заприказва, че е необходимо на сутринта да се вържат останалите снопи ръж и да изпратят да ги разделят на две, така че Левин почувствува, че сега не е време да приказва за това.

Когато заговаряше за същото със селяните и им правеше предложение да им даде земята при нови условия, той също се сблъскваше с тая главна трудност, че те бяха толкова погълнати от текущата дневна работа, че нямаха кога да обмислят изгодите и неизгодите от начинанието.

Наивният селянин Иван говедарят сякаш разбра напълно предложението на Левин — да вземе участие със семейството си в доходите от добитъка — и напълно съчувствуваше на това начинание. Но когато Левин му говореше за бъдещите печалби, на Ивановото лице се изписваше тревога и съжаление, че не може да изслуша всичко докрай, и той набързо си намираше някоя неотложна работа: или грабваше вилата да доизхвърля сеното от бокса, или отиваше да налива вода, или да рине тор.

Другата трудност се състоеше в непобедимото недоверие на селяните, че целта на помешчика може да бъде нещо друго освен желанието да ги ограбва, колкото може повече. Те бяха твърдо уверени, че (каквото и да им казва той) истинската му цел ще бъде винаги това, което няма да им каже. И самите те, когато се изказваха, говореха много неща, но никога не казваха това, което беше истинската им цел. Освен това (Левин чувствуваше, че жлъчният помешчик беше прав) като първо и неизменно условие за каквото и да било споразумение селяните поставяха това, да не им натрапват каквито и да било нови стопански методи и употребата на нови оръдия. Съгласяваха се, че плугът оре по-добре, че култиваторът работи по-бързо, но намираха хиляди причини, поради които не можеха да си служат нито с едното, нито с другото, и макар че той беше убеден, че трябва да се понижи равнището на стопанството, жал му беше да се откаже от усъвършенствуванията, ползата, от които беше така очевидна. Но въпреки всички тия трудности той постигна своето и наесен работата тръгна, или поне така му се струваше.

Отначало Левин мислеше да даде цялото стопанство, както си беше, на селяните, работниците и управителя на нови съдружнически начала, но много скоро се убеди, че това е невъзможно и реши да раздели стопанството. Оборът, овощната и зеленчуковата градина, ливадите и нивите, разделени на няколко части, трябваше да съставят отделни дялове. Наивният Иван говедарят, който, както се струваше на Левин, най-добре от всички разбра работата, си подбра дружина, предимно от семейството си, и се нагърби с добитъка. Далечната нива, която осем години бе стояла необработена, бе взета с помощта на умния дърводелец Фьодор Резунов от шест селски семейства на нови обществени начала, а селянинът Шураев нае при същите условия всички зеленчукови градини. Другото остана още постарому, но тия три дяла бяха начало на новата уредба и напълно занимаваха Левин.

Наистина засега в обора работата не вирееше по-добре, отколкото по-рано, и Иван категорично възразяваше срещу топлото помещение за кравите и срещу маслото от сладък каймак, като твърдеше, че на студено кравата иска по-малко кърма и че маслото от кисел каймак е по-спорно, и искаше да получава заплата, както и по-рано, и никак не се интересуваше, че парите, които получава, не бяха заплата, а аванс срещу частта от печалбата.

Наистина компанията на Фьодор Резунов не преора с плугове, преди да засеят, както бе уговорено, като се оправдаваше, че нямало време. Наистина селяните от тая компания, макар че бяха се условили да водят работата на нови начала, не наричаха земята обща, а изполичарска, и неведнъж селяните от този артел и самият Резунов казваха на Левин: „Да бяхте си получили парите за земята, и вие ще сте по-спокоен, и пие ще сме с развързани ръце.“ Освен това под разни предлози тия селяни все отлагаха да построят на тая земя уговорените с тях обор и покрит харман и протакаха до зимата.

Наистина Шураев искаше да раздаде на части наетите от него градини на селяните. Очевидно той съвсем превратно и сякаш умишлено превратно бе разбрал условията, при които му бе дадена земята.

Наистина често пъти, като разговаряше със селяните и им разясняваше всички изгоди от начинанието, Левин чувствуваше, че селяните слушат при това само гласа му и твърдо знаят, че каквото и да говори той няма да се оставят да ги измами. Той чувствуваше това особено когато говореше с най-умния от селяните, Резунов, и долови в очите на Резунов оная игра, която ясно изразяваше както присмех над Левин, така и твърда увереност, че ако бъде излъган някой, излъганият в никакъв случай няма да бъде той, Резунов.

Но въпреки всичко това Левин мислеше, че работата върви и че ако води строго сметките си и настоява на своето, той ще им докаже в бъдеще предимствата на такава една уредба и тогава работата ще тръгне вече сама.

Тия работи заедно с другата част от стопанството, която бе останала на неговите ръце, заедно с кабинетната работа над книгата му така бяха погълнали през цялото лято Левин, че той почти не ходеше на лов. В края на август от слугата, който му донесе обратно седлото, научи, че Облонски са си заминали за Москва. Той чувствуваше, че като не отговори на писмото на Даря Александровна, със своята неучтивост, за която не можеше да си спомни, без да се изчерви от срам, проигра всичките си козове и никога вече няма да отиде у тях. Също така бе постъпил и със Свияжски, като замина, без да се сбогува. Но той няма да отиде вече никога у тях. Сега това му беше все едно. Въпросът за новата уредба на стопанството го занимаваше така, както нищо още не бе го занимавало никога през живота му. Той препрочете книгите, дадени му от Свияжски, и след като изписа такива, каквито нямаше, прочете и политико-икономически, и социалистически книги по тоя въпрос, но както и очакваше, не намери нищо такова, което да се отнася до предприетото от него дело. В политико-икономическите книги, например у Мил, когото изучаваше отначало с голяма жар, надявайки се всеки миг да намери разрешение на занимаващите го въпроси, той намери закони, извлечени от положението на европейското стопанство, но никак не можа да разбере защо тия закони, които са неприложими за Русия, трябва да бъдат общи. Същото видя и в социалистическите книги: това бяха или прекрасни, но неприложими фантазии, от които той се увличаше още като студент, или поправки, кърпеж на онова положение на работите, в което се намираше Европа и с което земеделското дело в Русия нямаше нищо общо. Политическата икономия казваше, че законите, по които се е развило и се развива богатството на Европа, са всеобщи и несъмнени закони. Социалистическото учение казваше, че развитието според тия закони води към гибел. И нито едното, нито другото не даваше не само отговор, но дори най-малко загатване какво трябва да правят той, Левин, и всички други руски селяни и земевладелци със своите милиони ръце и десетини земя, за да бъдат най-производителни за общото благосъстояние.

След като се залови веднъж за тая работа, той добросъвестно препрочиташе всичко, което се отнасяше до неговото начинание, и възнамеряваше наесен да замине за чужбина, за да проучи тая работа на място, та да не се случва вече по тоя въпрос това, което така често се случваше с него по различни въпроси. Понякога тъкмо започне да разбира мисълта на събеседника си и се опитва да изложи своята, току изведнъж му кажат: „Ами Кауфман, ами Джонс, ами Дюбоа, ами Мичели? Вие не сте ги чели. Прочетете ги; те са разработили вече тоя въпрос.“

Сега той виждаше ясно, че Кауфман и Мичели няма да му кажат нищо. Той знаеше какво иска. Виждаше, че Русия има прекрасни земи, отлични работници и че в някои случаи, както у селянина, у когото бе се отбил по пътя, работниците и земята произвеждат много, но в повечето случаи, когато капиталът се прилага по европейски, произвеждат малко и това става само защото работниците искат да работят добре само както са свикнали и че това им противодействие не е случайно, а постоянно и има основите си в духа на народа. Той мислеше, че руският народ, чието призвание е да заселва и обработва грамадни празни пространства, съзнателно, докато всички земи бъдат заети, се е придържал към необходимите за това методи и че тия методи съвсем не са така лоши, както обикновено се мисли. И искаше да докаже това теоретично в книгата и на практика в стопанството си.