Лев Толстой
Ана Каренина (150)

I

— Е, как е, Капитонич? — каза Серьожа, когато се върна румен и весел от разходка в навечерието на рождения си ден и подаде надиплената си подьовка на високия стар вратар, който от височината на своя ръст се усмихваше на малкия човек. — Идва ли днес превързаният чиновник? Татко прие ли го?

— Прие го. Щом управителят си излезе, аз му доложих — каза вратарят, като смигна весело. — Моля, аз ще ви съблека.

— Серьожа! — каза славянинът гуверньор от вратата, която водеше към вътрешните стаи. — Съблечете се сам.

Но макар че чу слабия глас на гуверньора, Серьожа не му обърна внимание. Той стоеше, хванат с ръка за колана на вратаря, и го гледаше в лицето.

— Ами татко направи ли за него каквото трябва?

Вратарят кимна утвърдително.

Превързаният чиновник, който вече седем пъти бе идвал да моли за нещо Алексей Александрович, интересуваше и Серьожа, и вратаря. Веднъж Серьожа го завари в антрето и чу как той жално молеше вратаря да доложи за него, като казваше, че той и децата му просто ще умрат.

Оттогава, след като и друг път срещна чиновника в антрето, Серьожа се заинтересува за него.

— Беше ли много доволен? — питаше Серьожа.

— Как да не бе доволен! Едва ли не скачаше, когато си тръгна.

— Ами донесоха ли нещо? — запита Серьожа, след като помълча.

— Да, господарю — шепнешком каза вратарят, като поклати глава, — от графинята.

Серьожа веднага разбра, че това, за което говореше вратарят, беше подарък от графиня Лидия Ивановна за рождения му ден.

— Какво приказваш? Де е?

— Корней го внесе при баща ви. Изглежда хубаво нещо!

— Колко е голямо? Ей толкова?

— По-малко е, но е хубаво.

— Книжка ли е?

— Не, друго нещо. Вървете, вървете, Василий Лукич ви вика — каза вратарят, като чу приближаващите стъпки на гуверньора, внимателно отстрани малката ръка в снета до половината ръкавица, която го държеше за колана, и смигна, посочвайки с глава Вунич.

— Василий Лукич, ей сега ще дойда! — отвърна Серьожа с оная весела и обичлива усмивка, която винаги побеждаваше изпълнителния Василий Лукич.

На Серьожа му беше толкова весело, чувствуваше се така щастлив, че не можеше да не сподели с приятеля си вратаря и семейната радост, за която бе научил при разходката в Лятната градина от племенницата на графиня Лидия Ивановна. Тая радост му се виждаше особено важна поради съвпадането с радостта на чиновника и с неговата радост, че са му донесли играчка. На Серьожа му се струваше, че днес е такъв ден, в който всички трябва да бъдат радостни и весели.

— Знаеш ли, татко получи орден „Александър Невски“?

— Как да не зная! Вече идваха да го поздравят.

— Ами той радва ли се?

— Как може да не се радва на царската милост! Значи, заслужил е — строго и сериозно каза вратарят.

Серьожа се замисли, като се взираше в изученото до най-малки подробности лице на вратаря, особено в брадичката му, увиснала между побелелите бакенбарди, която не бе виждал никой друг освен Серьожа, тъй като той винаги го гледаше само отдолу.

— Дъщеря ти отдавна не е идвала, нали?

Дъщерята на вратаря беше балерина.

— Кога ще намери време да дойде в делник? Те също учат. И вие имате да учите, господарю, вървете!

Когато отиде в стаята си, вместо да се залови за уроците, Серьожа разправи на учителя предположението си, че това, което са му донесли, трябва да е машина.

— Как мислите? — запита той.

Но Василий Лукич мислеше само за това, че трябва да подготви урока по граматика за учителя, който щеше да дойде в два часа.

— Не, вие само ми кажете, Василий Лукич — изведнъж запита Серьожа, седнал вече на работната си маса и уловил книгата в ръце, — кой орден е по-голям от „Александър Невски“? Знаете ли, че татко е получил орден „Александър Невски“?

Василий Лукич отговори, че по-голям от „Александър Невски“ е орденът „Владимир“.

— Ами още по-голям?

— Най-голям е „Андрей Първозвани“.

— Ами още по-голям от „Андрей Първозвани“?

— Не зная.

— Как, и вие ли не знаете? — И Серьожа се облакъти на масата и потъна в размишления.

Размишленията му бяха най-сложни и разнообразни. Той си представяше как баща му ще получи изведнъж и орден „Владимир“, и орден „Андрей“ и как поради това днес на урока той ще бъде много по-добър, и как, когато стане голям, самият той ще получи всички ордени, дори някой по-голям от ордена „Андрей“, ако измислят. Само да измислят, той ще го заслужи. Измислят ли по-голям орден, той веднага ще го заслужи.

В такива размишления мина времето и когато дойде учителят, урокът за обстоятелствата за време, място и начин на действие не беше готов и учителят беше не само недоволен, но и огорчен. Това огорчение на учителя засегна Серьожа. Той не се чувствуваше виновен, задето не бе научил урока си; но колкото и да се мъчеше, никак не можеше да го научи; докато учителят му разясняваше, той слушаше и сякаш разбираше, но щом останеше сам, съвсем не можеше да си спомни и разбере, че късичката и толкова разбираема дума „изведнъж“ е обстоятелство за начин на действие. Но все пак му беше жал, че е огорчил учителя си и му се искаше да го утеши.

Той избра един момент, когато учителят мълчаливо гледаше в книгата.

— Михаил Иванич, кога е именният ви ден? — изведнъж запита той.

— По-добре е да мислите за работата си, а именният ден няма никакво значение за едно разумно същество. И той е ден като другите, през който трябва да се работи.

Серьожа внимателно погледна учителя си, рядката му брадичка и очилата, които бяха се смъкнали на носа му, и се замисли така, че вече не чуваше нищо от онова, което му обясняваше учителят. Той разбираше, че учителят не мисли за това, което казва, чувствуваше го по тона, с който бе казано. „Но защо те всички са се сдумали да говорят по един и същ начин, все най-скучни и ненужни неща? Защо ме отблъсква тон, защо не ме обича?“ — питаше се Серьожа с тъга и не можеше да намери отговор.