Лев Толстой
Ана Каренина (180)

II

Доли искаше вече да си легне, когато Ана влезе при нея в нощен тоалет.

През деня Ана няколко пъти бе започвала разговор за интимни работи и всеки път, след като кажеше няколко думи, млъкваше. „После, насаме ще си изприкажем всичко. Имам да ти разправя толкова много неща“ — казваше тя.

Сега бяха сами и Ана не знаеше за какво да говори. Тя седеше до прозореца, гледаше Доли, прехвърляше в паметта си всички запаси от интимни разговори, които изглеждаха неизчерпаеми, и не намираше нищо. В тоя миг й се струваше, че всичко вече е казано.

— Е, как е Кити? — каза тя, като въздъхна тежко и загледа виновно Доли. — Кажи ми истината, Доли, не ми ли се сърди тя?

— Да ти се сърдили? Не — усмихната каза Даря Александровна.

— Но ме мрази, презира ме?

— О, не! Но ти знаеш, това не се прощава.

— Да, да — каза Ана, като се обърна и загледа през отворения прозорец. — Но аз не бях виновна. И кой е виновен? Какво значи виновен? Нима можеше да бъде иначе? Е, как мислиш ти? Можеше ли ти да не бъдеш жена на Стива?

— Наистина не знам. Но ти ми кажи…

— Да, да, но ние не сме свършили за Кити. Щастлива ли е тя? Казват, че той бил прекрасен човек.

— Малко е да се каже прекрасен човек. Аз не познавам по-добър човек.

— Ах, колко се радвам! Много се радвам! Малко е да се каже прекрасен човек — повтори тя.

Доли се усмихна.

— Но ти ми кажи за себе си. Аз имам дълъг разговор с тебе. Ние говорихме с… — Доли не знаеше как да го нарече. Неловко й беше да го нарече графа, а също така и Алексей Кирилович.

— С Алексей — каза Ана, — знам, че сте говорили. Но аз исках да те попитам откровено, какво мислиш за мене, за моя живот?

— Как да ти кажа така изведнъж? Наистина не зная.

— Не, все пак ми кажи… Ти виждаш живота ми. Но не забравяй, че ни виждаш през лятото, когато не сме сами… Но ние пристигнахме ранна пролет, живеехме съвсем сами и ще живеем сами и аз не желая нищо по-хубаво от това. Но представи си, че аз живея сама без него, сама, а това ще стане… По всичко виждам, че това ще се повтаря често, че половината от времето си той ще прекарва вън от къщи — каза тя, като стана и седна по-близо до Доли.

— Разбира се — прекъсна тя Доли, която искаше да й възрази, — разбира се, аз няма да го задържа насила. Не го и задържам. Днес има конни надбягвания, неговите коне се състезават, той отива. Много се радвам. Но ти помисли за мене, представи си моето положение… Но защо да говорим за това! — Тя се усмихна. — Та какво говори той с тебе?

— Той ми говори за това, за което сама искам да говоря, и за мене е лесно да бъде негов адвокат; говори ми дали няма възможност и не е ли добре… — Даря Александровна се запъна — да се оправи, да се подобри твоето положение… Ти знаеш как гледам аз… Но все пак… ако е възможно, трябва да се омъжите…

— Значи, развод? — каза Ана. — Знаеш ли, че единствената жена, която в Петербург дойде при мене, беше Бетси Тверская? Нали я познаваш? Au fond c’est la femme la plus dépravée qui existe.^[1] Тя имаше връзки с Тушкевич и най-безсрамно лъжеше мъжа си. И тя ми каза, че не иска да ме познава, докато положението ми не се уреди. Не мисли, че сравнявам… Аз те познавам, миличка. Но неволно си спомних… Е, какво ти каза той? — повтори тя.

— Каза ми, че страда и за тебе, и за себе си. Може би ще кажеш, че това е егоизъм, но такъв законен и благороден егоизъм! Той иска, първо, да узакони дъщеря си и да бъде твой мъж, да има право над тебе.

— Коя жена-робиня може да бъде робиня до такава степен като мене, при моето положение? — мрачно я прекъсна тя.

— А главното, което иска… иска да не страдаш.

— Това е невъзможно! Е?

— И което е най-законното — иска децата ви да имат име.

— Но кон деца? — каза Ана, без да гледа Доли и като зажумя.

— Ани и бъдещите…

— Той може да бъде спокоен за това, аз няма да имам вече деца.

— Как можеш да кажеш, че няма да имаш?…

— Няма да имам, защото не искам.

И въпреки вълнението си Ана се усмихна, като долови наивния израз на любопитство, учудване и ужас по лицето на Доли.

— Каза ми лекарят след моята болест…

………………………………………………………………

— Не може да бъде! — каза Доли с широко отворени очи. За нея това беше едно от ония открития, чиито последици и изводи са така значителни, че в първия миг човек само чувствува, че не може да съобрази всичко, но че ще трябва да мисли много и много за това.

Това откритие, което изведнъж й обясни защо някои семейства имат само по едно-две деца, събуди у нея толкова мисли, съображения и противоречиви чувства, че тя не можеше да каже нищо и само гледаше учудено Ана с широко отворени очи. Това беше същото, за което тя мечтаеше и днес по пътя, но сега, като научи, че е възможно, се ужаси. Чувствуваше, че това е твърде просто решение на един твърде сложен въпрос.

— N’est ce pas immoral?^[2] — само каза тя и млъкна.

— Защо? Помисли, аз трябва да избера едно от двете: или да съм бременна, сиреч болна, или да бъда приятел, другар на мъжа си, все едно на мъжа — с умишлено повърхностен и лекомислен тон каза Ана.

— Е да, е да — каза Даря Александровна, като слушаше същите аргументи, които си бе привеждала сама, и не намираше вече в тях по-раншната убедителност.

— За тебе, за другите — каза Ана, сякаш догаждаше мислите й — може още да има съмнение; но за мене… Разбери, аз не съм му жена; той ме обича, докато обича. Но с какво ще поддържам любовта му? С това ли?

Тя протегна белите си ръце към корема.

С необикновена бързина, както става в минути на вълнение, в главата на Даря Александровна се тълпяха мисли и спомени. „Аз — мислеше тя — не привличах Стива; той ме остави и отиде при други и първата, с която ми измени, не го задържа с това, че беше винаги хубава и весела. Той остави нея и взе друга. И нима Ана ще привлече и задържи с това граф Вронски? Ако той търси това, ще намери още по-привлекателни и весели тоалети и маниери. И колкото и да са бели, колкото и да са прекрасни голите й ръце, колкото и да е красива пълната и снага, пламналото й лице под тия черни коси, той ще намери още по-хубави, както търси и намира моят отвратителен, жалък и мил мъж.“

Доли не отговори нищо и само въздъхна. Ана забеляза тая въздишка, която изразяваше несъгласие, и продължи. Тя имаше в запас още аргументи, при това толкова силни, че не можеше да им се възрази нищо.

— Казваш, че това не е хубаво? Но трябва да разсъдим — продължи тя. — Ти забравяш моето положение. Как мога да искам деца? Не говоря за страданията, аз не се страхувам от тях. Помисли, какви ще бъдат моите деца? Нещастни деца, които ще носят чуждо име. Поради самото си раждане те ще бъдат поставени в необходимостта да се срамуват от майка си, от баща си, от незаконния си произход.

— Но тъкмо затова е необходим разводът.

Но Ана не я слушаше. Искаше й се да доизкаже същите ония доводи, с които толкова пъти се бе убеждавала.

— Защо ми е даден разум, ако не го употребя да не създавам нещастници в света?

Тя погледна Доли, но преди да дочака отговор, продължи:

— Бих се чувствувала винаги виновна пред тия нещастни деца — каза тя. — Ако ги няма, поне не ще са нещастни, а ако са нещастни, само аз ще съм виновна за това.

Това бяха същите доводи, които Даря Александровна сама си привеждаше; но сега тя слушаше и не ги разбираше. „Как може да бъде виновна пред несъществуващите същества?“ — мислеше тя. И изведнъж й мина мисълта: можеше ли в някой случай да бъде по-добре за нейния любимец Гриша, ако той не съществуваше никога? И това й се видя така нелепо, така странно, че тя поклати глава, за да разсее тая шеметна бъркотия от безумни мисли.

— Не, не знам, това не е хубаво — само каза тя с израз на отвращение върху лицето.

— Да, но не забравяй какво си ти и какво съм аз… И освен това — прибави Ана, въпреки многото свои доводи и оскъдните доводи на Доли, сякаш все пак съзнаваше, че това не е хубаво — не забравяй главното, че аз сега не съм в онова положение, в каквото се намираш ти. За тебе въпросът е: искаш ли да нямаш повече деца, а за мене: искам ли да имам. А това е голяма разлика. Ти разбираш, че не мога да желая това при моето положение.

Даря Александровна не възрази. Тя изведнъж почувствува, че се озова така далеч от Ана, че помежду им съществуват въпроси, по които никога няма да се разберат и за които е по-добре да не се приказва.