Лев Толстой
Ана Каренина (212)

II

За да се предприеме нещо в семейния живот, необходимо е да има или пълен раздор между съпрузите, или любовно съгласие. Но когато отношенията между съпрузите са неопределени и няма нито едното, нито другото, не може да се предприеме нищо.

Много семейства остават с години на едно и също място, което е омръзнало и на двамата съпрузи, само защото няма нито пълен раздор, нито съгласие.

И за Вронски и Ана московският живот в жега и прах, когато слънцето не светеше вече пролетно, а с летен пек, и всички дървета по булевардите отдавна вече бяха в листа, и листата покрити с прах, беше непоносим; но те не заминаваха за Воздвиженское, както бяха решили отдавна, а продължаваха да живеят в опротивялата и на двама им Москва, защото в последно време нямаше съгласие помежду им.

Раздразнението, което ги разделяше, нямаше никаква външна причина и всички опити да се обяснят не само не го премахваха, но го и увеличаваха. Това беше едно вътрешно раздразнение, което за нея имаше основата си в отслабването на любовта му, а за него — в разкаянието, че заради нея се е поставил в тежко положение, което, вместо да облекчи, тя прави още по-тежко. Нито единият, нито другият изказваха причината за раздразнението си, но всеки смяташе другия за неправ и при всеки повод се мъчеха да си докажат това.

За нея целият той, с всичките му навици, мисли и желания, с целия му духовен и физически строеж, беше едно — любов към жените; и тая любов, която тя чувствуваше, че трябва да бъде съсредоточена само върху нея, тая любов бе отслабнала; следователно според нея той сигурно би пренесъл една част от любовта си към други или към друга жена — и затова тя го ревнуваше. Ревнуваше го не от някоя жена, а заради отслабването на любовта му. Понеже нямаше още обект за ревността си, тя го търсеше. При най-малко загатване насочваше ревността си от един на друг обект. Ту го ревнуваше от ония груби жени, с които той можеше толкова лесно да има отношения благодарение на ергенските си връзки; ту го ревнуваше от светските жени, с които можеше да се среща; ту го ревнуваше от някакво въображаемо момиче, за което той иска да се ожени, след като скъса връзките си с нея. И тая последна ревност я измъчваше най-много особено защото в един миг на откровеност той се бе изтървал да каже, че майка му го разбира толкова малко, че си позволила да го придумва да се ожени за младата княжна Сорокина.

И в своята ревност Ана негодуваше срещу него и диреше във всичко поводи за негодуване. Обвиняваше го за всичко, което беше тежко в положението й. Приписваше му всичко — и мъчителното състояние на очакване, което бе преживяла в Москва, сякаш между небето и земята, и бавността и нерешителността на Алексей Александрович, и своето уединение. Ако той я обичаше, би разбрал цялата тежест на положението й и би я извадил от него. Той бе виновен и в това, че тя живееше в Москва, а не на село. Той не можеше да живее усамотен на село, както тя искаше това. Той имаше нужда от общество и затова бе я поставил в това ужасно положение, чиято тежест не искаше да разбере. И пак той бе виновен, че тя е разделена завинаги със сина си.

Дори ония редки минути на нежност, които настъпваха помежду им, не я успокояваха: в нежността му сега тя виждаше отсянка на спокойствие, на увереност, каквито нямаше по-рано и които я дразнеха.

Мръкваше се вече. Сама, Ана го чакаше да се върне от един ергенски обед, на който бе отишъл, крачеше насам-натам в кабинета му (стаята, дето най-малко се чуваше шумът от улицата) и прехвърляше през ума си всички подробности на вчерашното им скарване. Като се връщаше все назад от паметните обидни думи в спора към онова, което беше повод за тях, тя се добра най-после до началото на разговора. Дълго не можеше да повярва, че раздорът бе започнал с такъв безобиден, далечен за сърцата им разговор. А то наистина беше така. Всичко започна с това, че той се присмя над девическите гимназии, смятайки ги за ненужни, а тя се застъпи за тях. Той се отнесе с неуважение към образованието на жената въобще и каза, че Ханна, покровителствуваната от Ана англичанка, съвсем няма нужда да знае физика.

Това нещо раздразни Ана. В тия думи тя виждаше презрително загатване за нейните занимания. И тя измисли и каза такава една фраза, с която да му плати за причинената й болка.

— Аз не очаквам от вас да държите на мене и на моите чувства, както може да държи един любещ човек, но очаквах просто деликатност — каза тя.

И наистина той се изчерви от яд и каза нещо неприятно. Тя не помнеше какво му отговори, но едва тогава, очевидно с желание да й причини също болка, той, кой знае защо, каза:

— Наистина, мене не ме интересува вашето пристрастие към това момиче, защото виждам, че то е неестествено.

Тая негова жестокост, с която той разрушаваше света, изграден от нея с такъв труд, за да може тя да понася тежкия си живот, тая негова несправедливост, с която я обвиняваше в лицемерие и неестественост, я накараха да кипне.

— Много съжалявам, че за вас е обяснимо и естествено само грубото и материалното — каза тя и излезе от стаята.

Когато снощи той дойде при нея, те не споменаха за станалото скарване, но и двамата чувствуваха, че свадата е само загладена, но не е минала.

Днес целия ден той не беше в къщи и тя се чувствуваше толкова самотна, и й беше така тежко след скарването, че искаше да забрави, да му прости и да се помири с него, искаше да обвини себе си и да оправдае него.

„Вината е в мене. Аз съм раздразнителна, безсмислено ревнива. Ще се помиря с него, ще заминем на село и там ще бъда по-спокойна“ — казваше си тя.

„Неестествено“ — изведнъж си спомни тя най-оскърбителната за нея дума, и то не толкова думата, колкото намерението му да й причини болка.

„Знам какво искаше да каже той; искаше да каже: неестествено е да не обичаш своята дъщеря, а да обичащ едно чуждо дете. Какво разбира той от любов към децата, от любовта ми към Серьожа, когото аз пожертвувах за него? И това желание да ми причини болка! Не, той обича друга жена, не може да бъде иначе!“

И като видя, че в желанието си да се успокои пак се озова в тоя омагьосан кръг и се върна към по-раншното си раздразнение, тя се ужаси от себе си: „Нима не може да стане така? Нима не мога да поема вината върху себе си? — каза си тя и започна пак отначало. — Той е правдив, честен, обича ме. Обичам го и аз и тия дни ще получа развод. Какво ни трябва повече? Трябва ни спокойствие и доверие и аз ще поема вината върху себе си. Да, когато си дойде сега, ще кажа, че вината е в мене, макар че аз не съм виновна, и ще заминем.“

И за да не мисли повече и да не се поддава на раздразнение, тя позвъни и заповяда да внесат сандъците, за да приберат нещата за село.

В десет часа Вронски се върна.