Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

III

Когато влезе в малкия кабинет на Кити, една хубавичка, розова, с украшения vieux saxe[1], стаичка, също така свежа, розова и весела, каквато бе самата Кити преди два месеца, Доли си спомни с каква радост и любов миналата година подреждаха заедно тая стаичка. Сърцето й изстина, когато видя Кити, седнала на един нисък стол близо до вратата и втренчила неподвижните си очи в ъгъла на килима. Кити погледна сестра си и студеният, донейде суров израз на лицето й не се промени.

— Аз ще си отида ей сега и ще се затворя в къщи, така че не ще можеш да ме видиш — каза Даря Александровна и седна до нея. — Искам да си поговорим.

— За какво? — бързо попита Кити, като вдигна уплашено глава.

— За какво друго, ако не за твоята мъка?

— Аз нямам никаква мъка.

— Стига, Кити. Нима мислиш, че не зная нищо? Аз зная всичко. И, повярвай ми, това е толкова незначително… Ние всички сме минали по тоя път.

Кити мълчеше и лицето й имаше строг израз.

— Той не заслужава да страдаш за него — продължи Даря Александровна, като пристъпи направо към въпроса.

— Да, защото ме пренебрегна — с треперещ глас рече Кити. — Не говори! Моля ти се, не ми говори!

— Но кой ти е казал това? Никой не е казал такива неща. Уверена съм, че той беше влюбен в тебе и си остана влюбен, но…

— Ах, най-ужасното за мене са тия съболезнования! — извика Кити, като се разсърди изведнъж. Тя се обърна на стола, изчерви се и бързо зашава с пръстите си, като стискаше ту с едната си ръка, ту с другата токата на колана, която държеше. Доли познаваше тоя маниер на сестра си да шава с ръце, когато се разсърди; тя знаеше, че когато кипне, Кити е способна да се забрави и да изприказва много излишни и неприятни неща и затова Доли искаше да я успокои; но беше вече късно.

— Какво, какво искаш да ме накараш да почувствувам, какво? — бързо рече Кити. — Това ли, че бях влюбена в един човек, който не искаше и да знае за мене, и че умирам от любов по него? И това ми говори сестра ми, която мисли, че… че… че ми съчувствува!… Не искам тия съжаления и преструвки!

— Кити, ти си несправедлива.

— Защо ме измъчваш?

— Та аз, напротив… Виждам, че си огорчена…

Но в своята възбуда Кити не я слушаше.

— Нямам за какво да се отчайвам и да се утешавам. Аз съм толкова горда, че никога не ще си позволя да обичам един човек, който не ме обича.

— Но и аз не казвам… Кажи ми право само едно — рече Даря Александровна и я улови за ръка, — кажи ми, Левин говорил ли ти е?…

Напомнянето за Левин сякаш лиши Кити от последното самообладание: тя скочи от стола, хвърли токата на земята и заприказва, като правеше бързи движения с ръце:

— Какво общо има тук Левин? Не разбирам, защо ти е потрябвало да ме мъчиш? Казах и повтарям, че съм горда и никога, никога няма да направя това, което правиш ти — да се върнеш при човека, който ти е изневерил, който се е влюбил в друга жена. Аз не разбирам, не разбирам това! Ти можеш, но аз не мога да направя това!

И като каза тия думи, тя погледна сестра си и когато видя, че Доли мълчи, тъжно навела глава, Кити, вместо да излезе от стаята, както смяташе, седна до вратата, закри лицето си с кърпичката и наведе глава.

Мълчанието продължи една-две минути. Доли мислеше за себе си. Унижението, което винаги чувствуваше, особено болезнено се обади, когато сестра й напомни за него. Тя не очакваше такава жестокост от сестра си и й се сърдеше. Но изведнъж чу шумолене на рокля и заедно с това сдържано ридание и нечии ръце отдолу прегърнаха шията й. Пред нея стоеше на колене Кити.

— Долинка, аз съм толкова нещастна! — виновно прошепна тя.

И обляното й в сълзи мило лице се скри в полите на Даря Александровна.

Сякаш сълзите бяха оная необходима смазка, без която не можеше да върви добре машината на взаимното общуване между двете сестри — след сълзите те не приказваха вече за онова, което ги занимаваше; но те се разбраха дори когато говореха за странични неща. Кити разбра, че с казаните в гнева си думи за изневярата на мъжа и за унижението бе поразила до дъното на сърцето клетата си сестра, но че тя й прощаваше. От своя страна Доли разбра всичко, което искаше да знае; тя се убеди, че предположенията й са верни, че мъката, неизцеримата мъка на Кити беше тъкмо в това, че Левин бе й направил предложение и тя му бе отказала, че Вронски бе я излъгали, че тя бе готова да обича Левин и да мрази Вронски. Кити не каза нито дума за това; тя приказваше само за душевното си състояние.

— Аз нямам никаква мъка — каза тя, като се успокои, — но можеш ли да разбереш, че всичко ми стана отвратително, противно, грубо и преди всичко самата аз на себе си. Не можеш си представи какви противни мисли ми идват за всичко.

— Но какви противни мисли могат да ти идват? — усмихната попита Доли.

— Най-противните, най-груби мисли: не мога да ти кажа. Това не е тъга, нито скука, а нещо много по-лошо. Сякаш всичко хубаво в мене се изгуби, а остана само лошото. Но как да ти кажа? — продължи тя, като прочете недоумение в очите на сестра си. — Преди малко татко бе започнал да говори… струва ми се, той мисли само за това, че трябва да се омъжа. Мама ме води по баловете: струва ми се, че и тя ме води само за да ме омъжи по-скоро и да се отърве от мене. Зная, че това не е истина, но не мога да прогоня тия мисли. Не мога да гледам вече така наречените кандидати. Струва ми се, че те идват да ме оглеждат. По-рано за мене беше просто удоволствие да отида някъде с бална рокля, аз се любувах на себе си; сега ме е срам, неловко ми е. Е, какво пък! Лекарят… и той…

Кити се запъна; тя искаше да каже по-нататък, че откак бе настъпила тая промяна у нея, Степан Аркадич й е станал непоносимо неприятен и че не може да го гледа, без да си представи най-груби и безобразни неща.

— Да, да, всичко ми се представя в най-груб, отвратителен вид — продължи тя. — Това е болестта ми. Може би то ще мине…

— Но ти не мисли…

— Не мога да не мисля. Добре ми е само при децата у вас.

— Жалко, че не бива да идваш у дома.

— Не, ще дойда. Аз съм прекарала скарлатина и затова ще помоля maman да ме пусне.

Кити настоя на своето, пренесе се у сестра си и докато траеше скарлатината, която наистина бе дошла, се грижеше за децата. Двете сестри благополучно изгледаха и шестте деца, но здравето на Кити не се подобри и през великите пости Шчербацки заминаха за чужбина.

Бележки

[1] Стар саксонски фарфор.