Лев Толстой
Ана Каренина (1)

I

Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.

В къщата на Облонски всичко се обърка. Жената бе научила, че мъжът й има връзки с гувернантката французойка, която беше по-рано при тях, и заяви на мъжа си, че не може да живее в една къща с него. Това положение продължаваше вече три дни и измъчваше както самите съпрузи, така и всички членове на семейството, и слугите. Всички членове на семейството и слугите чувствуваха, че няма смисъл от тяхното съжителство и че във всеки хан случайно срещналите се хора са повече свързани помежду си, отколкото те, членовете на семейството и слугите на Облонски. Жената не излизаше от стаите си, мъжа трети ден го нямаше в къщи. Децата тичаха из цялата къща като подплашени; англичанката се скара с икономката и писа до една своя приятелка, молейки я да й намери ново място; готвачът си отиде още вчера, по време на обеда; готвачката на слугите и кочияшът поискаха да им уредят сметката.

На третия ден след скарването княз Степан Аркадич Облонски — Стива, както го наричаха в обществото — в обикновения час, сиреч в осем часа сутринта, се събуди не в спалнята на жена си, а на сахтиянения диван в своя кабинет. Той обърна пълното си, охранено тяло върху пружините на дивана, сякаш искаше да заспи пак за дълго, силно прегърна възглавницата от другата страна и притисна бузата си върху нея; но изведнъж скочи, седна на дивана и отвори очи.

„Да, да, как беше това? — мислеше той, като си припомняше съня. — Да, как беше? Да! Алабин даваше обед в Дармщад; не, не в Дармщад, а нещо американско. Да, но там Дармщад беше в Америка. Да, Алабин даваше обед върху стъклени маси, да — и масите пееха: Il mio tesoro^[1], и не Il mio tesoro, а нещо по-хубаво, и имаше някакви малки шишенца, а те пък бяха жени“ — припомняше си той.

Очите на Степан Аркадич весело заблестяха и той се замисли усмихнат. „Да, хубаво беше, много хубаво. Там имаше още много прекрасни неща, но не можеш да ги изкажеш с думи и дори не можеш да си ги представиш.“ И като забеляза ивицата светлина, която се процеждаше отстрани на едно от сукнените пердета, той весело отметна крака от дивана, намери с тях извезаните от жена му (подарък за рождения му ден миналата година), украсени със златист сахтиян пантофи и по стар, деветгодишен навик, без да става, протегна ръка към онова място, дето в спалнята му висеше халатът. И тогава в миг си спомни как и защо спи не в спалнята на жена си, а в кабинета; усмивката изчезна от лицето му, той намръщи чело.

„Ах, ах, ах! Аа!…“ — простена той, като си спомняше всичко станало. И във въображението му отново изпъкнаха всички подробности на скарването с жена му, цялата безизходност на положението и най-мъчително от всичко — собствената му вина.

„Да! Тя няма да ми прости и не може да ми прости. И най-ужасното е, че вината за всичко е в мене — вината е в мене, а аз не съм виновен. Тъкмо в това е цялата драма — мислеше той. — Ах, ах, ах!“ — отчаяно нареждаше той, като си припомняше най-тежките за него впечатления от това скарване.

Най-неприятен беше оня първи миг, когато, върнал се от театъра, весел и доволен, в ръката с грамадна круша за жена си, той не я намери в гостната; чудно нещо, не я намери и в кабинета си и най-после я видя в спалнята със злополучното писъмце в ръка, което бе разкрило всичко.

Тя, тая вечно загрижена и улисана, и ограничена, както я смяташе той, Доли, седеше неподвижно с писъмцето в ръка и го гледаше с израз на ужас, отчаяние и гняв.

— Какво е това? Това? — питаше тя, като сочеше писъмцето.

И при тоя спомен, както се случва често, Степан Аркадич се измъчваше не толкова от самото събитие, колкото от това, как той отговори на тия думи на жена си.

В тоя миг с него се случи онова, което се случва с хората, когато неочаквано ги уличат в нещо твърде срамотно. Той не успя да нагласи лицето си за онова положение, в което изпадаше пред жена си, след като откриеха негова вина. Вместо да се оскърби, да отрича, да се оправдава, да иска прошка, да остане дори равнодушен — всичко това би било по-добре от онова, което направи! — лицето му съвсем неволно („рефлекси на главния мозък“ — помисли си Степан Аркадич, който обичаше физиологията), съвсем неволно изведнъж се усмихна с обикновената си, добра и затова глупава усмивка.

Той не можеше да си прости тая глупава усмивка. Като видя тая усмивка, Доли потръпна като от физическа болка, със свойствената й пламенност избухна в поток от жестоки думи и избяга от стаята. Оттогава тя не искаше да види мъжа си.

„За всичко е виновна тая глупава усмивка“ — мислеше си Степан Аркадич.

„Но какво да се прави, какво да се прави?“ — с отчаяние си казваше той и не намираше отговор.