Лев Толстой
Ана Каренина (225)

В дългото си палто и нахлупена шапка, с ръце в джобовете, Вронски крачеше като звяр в клетка в полегатата вечерна сянка от струпаните на перона денкове и на всеки двадесет крачки бързо се обръщаше. Когато Сергей Иванович се приближи, стори му се, че Вронски го вижда, но се преструва, че не го е видял. Това беше все едно за Сергей Иванович. Той стоеше над всякакви лични сметки с Вронски.

В тоя миг в очите на Сергей Иванович Вронски беше важен деец на едно велико дело, той смяташе за свой дълг да го насърчи и похвали. Пристъпи към него.

Вронски се спря, взря се, позна го и като направи няколко крачки срещу Сергей Иванович, здраво стисна ръката му.

— Може и да не искате да се срещнете с мене — каза Сергей Иванович, — но не мога ли да ви бъда полезен?

— С никого не може да ми бъде така малко неприятно да се срещна, както с вас — каза Вронски. — Извинете, че говоря така. За мене в живота няма нищо приятно.

— Разбирам и затова исках да ви предложа услугите си — каза Сергей Иванович, като се взираше в очевидно страдащото лице на Вронски. — Не ви ли трябва писмо до Ристич, до Милан?

— О, не! — каза Вронски, който сякаш едва го разбра. — Ако ви е все едно, да се движим. Във вагоните е такава задуха. Писмо ли? Не, благодаря ви; за да умре човек, няма нужда от препоръки. Турците май… — каза той, като се усмихна само с уста. Очите му все така имаха сърдито-измъчен израз.

— Да, но може би за вас ще бъде по-лесно да влезете във връзка с някой подготвен човек, което все пак е необходимо. Но както искате. Много ми беше драго да чуя за вашето решение. И без това доброволците ги нападат толкова много, та един такъв човек като вас ще ги издигне в общественото мнение.

— Като човек — каза Вронски — аз съм добър с това, че за мене животът не струва нищо. А че имам достатъчно физическа енергия, за да се втурна в неприятелските редове и да убия или да бъда убит — това го зная. Радвам се, че има за какво да пожертвувам живота си, който не че не ми е нужен, но ми е дотегнал. Все някому ще послужи. — И той направи нетърпеливо движение с бузата си поради нестихващата силна болка на зъба, която му пречеше да говори дори с онзи израз, с който той искаше.

— Предсказвам ви, че ще се възродите — каза Сергей Иванович, който се почувствува покъртен. — Освобождението на братята от игото е една цел, достойна за смърт и за живот. Дано Бог ви даде външен успех и вътрешен мир — прибави той и му протегна ръка.

Вронски силно стисна протегнатата ръка на Сергей Иванович.

— Да, като оръдие аз мога да послужа за нещо. Но като човек аз съм развалина — бавно рече той.

Нетърпимата болка в зъба, която бе напълнила устата му със слюнка, му пречеше да говори. Той млъкна, като се взираше в колелата на тендера, който бавно и гладко се хлъзгаше по релсите.

И изведнъж нещо съвсем друго, не болка, а някаква душевна мъка го накара да забрави за миг болката в зъба. Когато видя тендера и релсите и под влияние на разговора с тоя познат, с когото не бе се срещал след нещастието си, той изведнъж си спомни за нея, сиреч за онова, което бе останало още от нея, когато той като луд се втурна в помещението на гарата: на една маса, безсрамно проснато между чужди хора, окървавеното тяло, доскоро още пълно с живот, отметнатата назад оцеляла глава с тежки плитки и виещи се къдри на слепите очи, а върху прелестното лице, с полуразтворена румена уста, застинал странен израз — жалък в устните и ужасен в очите, които бяха останали отворени, — израз, който сякаш с думи изговаряше страшните думи, че той ще се разкайва, които думи тя му бе казала през време на скарването им.

И той се мъчеше да си я спомни такава, каквато бе тогава, когато я срещна за пръв път, пак на една гара, тайнствена, прелестна, любеща, търсеща и раздаваща щастие, а не жестоко-отмъстителна, каквато си я представяше в последния момент. Мъчеше се да си спомни най-хубавите мигове с нея; но тия мигове бяха завинаги отровени. Помнеше само нейното сбъднало се тържествено заплашване за едно никому ненужно, но неизгладимо разкаяние. Престана да усеща болката в зъба и ридания изкривиха лицето му.

След като мина мълчаливо два пъти край денковете и се овладя, той се обърна спокойно към Сергей Иванович:

— Не сте ли чели друга телеграма след вчерашната? Да, разбити са трети път, но утре се очаквало решително сражение.

И след като поприказваха за провъзгласяването на Милан за крал и за огромните последици, които може да има то, те се разотидоха по вагоните си след втория звънец.