Лев Толстой
Ана Каренина (14)

XIV

Но тъкмо в това време влезе княгинята. На лицето й се изписа ужас, когато ги видя сами и с посърнали лица. Левин й се поклони и не каза нищо. Кити мълчеше, без да вдигне очи. „Слава Богу, отказала му е“ — помисли майката и лицето й светна с обикновената усмивка, с каквато всеки четвъртък посрещаше гостите. Тя седна и започна да разпитва Левин за живота му на село. Той седна пак, като чакаше да дойдат гостите, за да се измъкне незабелязано.

След пет минути влезе една приятелка на Кити, графиня Нордстън, която се бе омъжила миналата зима.

Тя беше суха, жълта, с черни блестящи очи, болнава, нервна жена. Тя обичаше Кити и любовта й към нея, каквато е винаги любовта на омъжените жени към момичета, се изразяваше в желанието да омъжи Кити според своя идеал за щастие и затова искаше да я дадат на Вронски. Левин, когото в началото на зимата тя срещаше често у тях, й беше винаги неприятен. Нейното постоянно и любимо занимание, когато го срещнеше, беше да се шегува с него.

— Обичам, когато той ме гледа от висотата на своето величие или прекъсва умния си разговор с мене, защото съм била глупава, или слиза до моето равнище! Много обичам това: слиза до моето равнище! Много ми е приятно, че той не може да ме понася — казваше тя за него.

Тя беше права, защото Левин наистина не можеше да я понася и я презираше за онова, с което тя се гордееше и което смяташе за достойнство — за нервността й, за изтънченото й презрение и равнодушие и към всичко грубо и житейско.

Между Нордстън и Левин се беше установило онова често срещано в обществото отношение, когато двама души външно си остават в приятелски връзки, но се презират до такава степен, че не могат дори сериозно да се отнасят един към друг и не могат дори да се почувствуват оскърбени един от друг.

Графиня Нордстън веднага се нахвърли върху Левин.

— А! Константин Дмитрич! Пак сте дошли в нашия развратен Вавилон — каза му тя, като му подаваше мъничката си жълта ръка и му припомняше думите, които той бе казал веднъж в началото на зимата, че Москва била Вавилон. — Дали Вавилон се е поправил, или вие сте се развалили? — прибави тя, като погледна с насмешлива усмивка Кити.

— Много ме ласкаете, графиньо, че помните така думите ми — отвърна Левин, който бе успял да се опомни и веднага по навик зае своето шеговито-враждебно отношение към графиня Нордстън — Сигурно те ви действуват много силно.

— О, разбира се! Аз си записвам всичко. А ти, Кити, пак ли си се пързаляла с кънки?

И тя заприказва с Кити. Колкото и неловко да беше на Левин да си отиде сега, все пак това му беше по-малка неловко, отколкото да остане цялата вечер и да гледа Кити, която от време на време го поглеждаше и отбягваше неговия поглед. Той искаше да стане, но княгинята го беше забелязала, че мълчи, и се обърна към него:

— За дълго време ли сте дошли в Москва? Струва ми се, че сега вие се занимавате със земска дейност, така че не можете да стоите дълго.

— Не, княгиньо, аз не се занимавам вече със земска дейност — каза той. — Дошъл съм за няколко дни.

„Нещо особено става с него — помисли графиня Нордстън, като се взираше в строгото му, сериозно лице, — нещо не се впуща в своите разсъждения. Но аз ще го разприказвам. Страшно обичам да го представя като глупак пред Кити — и ще го направя.“

— Константин Дмитрич — каза му тя, — обяснете ми, моля, какво значи това — вие знаете тия работи, — в нашето село Калужко всички селяни и селянки са пропили всичко, което са имали, и сега не ни плащат нищо. Какво значи това? Вие винаги хвалите толкова много селяците.

В това време в стаята влезе още една дама и Левин стана.

— Извинете, графиньо, но право да ви кажа, не зная нищо за това и не мога да ви кажа нищо — каза той и изгледа влезлия след дамата военен.

„Тоя трябва да е Вронски“ — помисли Левин и за да се убеди в това, погледна към Кити. Тя бе успяла вече да погледне Вронски и се озърна към Левин. И само по тоя поглед на неволно блесналите й очи Левин разбра, че тя обича тоя човек, разбра го също така сигурно, както ако тя му бе казала това с думи. Но какъв човек е той?

Сега — за добро или за зло — Левин не можеше вече да не остане; той трябваше да научи какъв човек е тоя, когото тя обичаше.

Има хора, които, след като видят, че съперникът им е щастлив в каквото и да било, са готови да си затворят очите за всичко хубаво в него и да виждат само лошо; но има хора, които, наопаки, преди всичко искат да намерят в тоя щастлив съперник ония качества, с които ги е затъмнил, и с остра болка в сърцето търсят в него само добрите качества. Левин принадлежеше към тия хора. Но за него не беше трудно да намери хубавото и привлекателното у Вронски. То изведнъж му се хвърли в очи. Вронски беше среден на ръст, набит брюнет, с добродушно-красиво, извънредно спокойно и твърдо лице. В лицето и фигурата му, от късо подстриганите му черни коси и току-що обръснатата брадичка до широкия му нов-новеничък мундир, всичко беше просто и същевременно изящно. Като направи път на влизащата дама, Вронски пристъпи до княгинята и след това към Кити.

В момента, когато пристъпваше към нея, красивите му очи особено нежно заблестяха и с едва доловима щастлива и скромна тържествуваща усмивка (така се стори на Левин) той се наведе почтително и внимателно над нея и й подаде малката си, но широка ръка.

След като поздрави всички и им каза по няколко думи, той седна, без да погледне нито веднъж Левин, който не снемаше очи от него.

— Позволете да ви запозная — каза княгинята, като посочи Левин. — Константин Дмитрич Левин. Граф Алексей Кирилович Вронски.

Вронски стана и стисна ръката на Левин, като го гледаше приятелски в очите.

— Струва ми се, че тая зима ние с вас трябваше да обядваме веднъж заедно — каза той, като се усмихваше с естествената си и открита усмивка, — но вие сте били заминали неочаквано на село.

— Константин Дмитрич презира и мрази града и нас, гражданите — каза графиня Нордстън.

— Изглежда, че моите думи ви действуват силно, та затова ги помните така — каза Левин и като си спомни, че вече бе казал това по-рано, се изчерви.

Вронски погледна Левин и графиня Нордстън и се усмихна.

— Нима живеете винаги на село? — попита той. — Мисля, че през зимата е скучно.

— Не е скучно, когато човек е зает, пък и сам да е, не е скучно — остро отговори Левин.

— Аз обичам селото — каза Вронски, който схвана, но се преструваше, че не е схванал тона на Левин.

— Надявам се все пак, графе, че не бихте се съгласили да живеете винаги на село — каза графиня Нордстън.

— Не зная, не съм опитвал за дълго време. Но съм изпитал странно чувство — продължи той. — Никога не ми е било толкова мъчно за село, за руското село, с цървулите и селяните, както когато прекарах една зима с майка си в Ница. Вие знаете, че Ница сама по себе си е скучна. Пък и Неапол, и Соренто са хубави само за кратко време. И именно там особено живо си спомня човек за Русия, и тъкмо за селото. Те сякаш са…

Той говореше, като се обръщаше и към Кити, и към Левин, и местеше от единия върху другия спокойния си и приятелски поглед — говореше очевидно каквото му дойде на ума.

Когато забеляза, че графиня Нордстън иска да каже нещо, той спря, без да довърши мисълта си, и я заслуша внимателно. Разговорът не спираше нито за миг, така че старата княгиня, която винаги, в случай че липсваше тема, имаше в запас две тежки оръдия — класическото и реалното образование и общата военна повинност, — не стана нужда да ги употреби, а на графиня Нордстън не се удаде случай да подразни Левин.

Левин искаше и не можеше да се намеси в общия разговор; макар че всеки миг си казваше: „Време е да си отида“, той не си отиваше, сякаш очакваше нещо.

Заприказваха за въртящи се масички и духове и графиня Нордстън, която вярваше в спиритизма, започна да разправя чудесата, които видяла.

— Ах, графиньо, заведете и мене, за Бога, непременно ме заведете. Аз не съм виждал никога нищо необикновено, макар че го търся навред — усмихнат каза Вронски.

— Добре, идната събота — отвърна графиня Нордстън. — А вие, Константин Дмитрич, вярвате ли? — попита тя Левин.

— Защо ме питате? Нали знаете какво ще ви кажа.

— Но аз искам да чуя мнението ви.

— Моето мнение — отвърна Левин — е това, че тия въртящи се масички доказват, че така нареченото образовано общество не стои по-горе от селяните. Те вярват в баене, уроки и магии, а ние…

— Значи, не вярвате?

— Не мога да вярвам, графиньо.

— Но ако ви кажа, че съм видяла с очите си?

— И селянките разправят, че са видели с очите си таласъми.

— Значи, вие мислите, че лъжа?

И тя се засмя невесело.

— Ама не, Маша, Константин Дмитрич казва, че не може да вярва — каза Кити, като се изчерви заради Левин, и Левин разбра това и възбуден още повече, искаше да отговори, но Вронски с откритата си весела усмивка веднага се намеси в разговора, който рискуваше да стане неприятен.

— Никак ли не допущате, че съществуват такива неща? — попита той. — Защо пък? Ние допущаме съществуването на електричеството, което не познаваме; защо да не може да има някаква нова сила, още непозната нам, която…

— Когато електричеството е било открито — бързо го прекъсна Левин, — познато е било само явлението, но не е било известно откъде произлиза то и какво прави и са изминали цели векове, преди хората да помислят за прилагането му. А спиритистите, наопаки, започнаха с това, че масичките им пишат и им се явяват духове, а сетне вече почнаха да разправят, че това е някаква неизвестна сила.

Вронски внимателно слушаше Левин, както слушаше винаги, и очевидно се интересуваше от думите му.

— Да, но спиритистите казват: сега не знаем каква е тази сила, но тя съществува и ето при какви условия действува. Нека учените открият в какво се състои тая сила. Не, аз не виждам защо това да не може да бъде някаква нова сила, щом като тя…

— Затова не може да бъде — прекъсна го Левин, — защото при електричеството винаги когато натъркате смола о вълнен плат, става известно явление, а тук не става всеки път и затова не е природно явление.

Вронски не възрази, като чувствуваше сигурно, че разговорът добива твърде сериозен характер за една приемна, и затова, стараейки се да промени предмета на разговора, весело се усмихна и се обърна към дамите.

— Я да опитаме още сега, графиньо — започна той; но Левин искаше да изкаже докрай това, което мислеше.

— Мисля — продължи той, — че опитът на спиритистите да обяснят своите чудеса с някаква нова сила е най-несполучливият. Те говорят уж за духовна сила, а пък искат да я подложат на опит като материята.

Всички чакаха кога ще свърши и той чувствуваше това.

— А аз мисля, че вие ще бъдете отличен медиум — каза графиня Нордстън, — у вас има нещо възторжено.

Левин отвори уста, искаше да каже нещо, изчерви се и не каза нищо.

— Моля ви се, княжна, я да опитаме още сега една масичка — каза Вронски. — Княгиньо, ще позволите ли?

И Вронски стана, като търсеше с очи някоя масичка.

Кити стана да донесе масичка и когато мина покрай Левин, срещна погледа му. Тя искрено го съжаляваше, толкова повече, че го съжаляваше за едно нещастие, което му бе причинила тя. „Ако можете да ми простите, простете ми — каза погледът й, — аз съм толкова щастлива!“

„Мразя всички, и вас, и себе си“ — отвърна неговият поглед и той посегна към шапката си. Но не му бе съдено да си отиде. Тъкмо се готвеха да се наредят около масичката, а Левин се канеше да си отиде, влезе старият княз и след като поздрави дамите, се обърна към Левин.

— А! — започна той радостно. — Отдавна ли си дошъл? Аз не знаех, че си тук. Много ми е приятно, че ви виждам.

Старият княз се обръщаше към Левин понякога на „ти“, понякога на „вие“. Той го прегърна и говорейки с него, не забеляза Вронски, който бе станал и спокойно чакаше князът да се обърне към него.

Кити чувствуваше, че след всичко станало любезността на баща й тежеше на Левин. Тя видя също колко студено баща й отговори най-сетне на поклона на Вронски и как Вронски го погледна с дружелюбно недоумение, като се мъчеше и не можеше да разбере как и защо можеха да бъдат недружелюбно разположени към него и се изчерви.

— Княже, освободете ни Константин Дмитрич — каза графиня Нордстън. — Ще правим опит.

— Какъв опит? Маси ли ще въртите? Е, извинете ме, дами и господа, но според мен играта на пръстен е повесела — каза старият княз, като гледаше Вронски и се досещаше, че това е измислил той. — В играта на пръстен все още има смисъл.

Вронски погледна учудено княза с твърдите си очи, леко се усмихна и веднага заприказва с графиня Нордстън за предстоящия идната седмица голям бал.

— Надявам се, че ще дойдете? — обърна се той към Кити.

Още щом старият княз се откъсна от него, Левин незабелязано се измъкна и последното впечатление, което отнесе от тая вечер, беше усмихнатото, щастливо лице на Кити, когато тя отговаряше на Вронски на въпроса му за бала.