Лев Толстой
Ана Каренина (29)

XXIX

„Е всичко се свърши слава Богу!“ — беше първата мисъл на Ана Аркадиевна, когато се сбогува за последен път с брат си, който до третия звънец й заграждаше пътя към вагона. Тя седна на канапето до Анушка и се озърна в полуздрача на спалния вагон. „Слава Богу, утре ще видя Серьожа и Алексей Александрович и животът ми, добър и спокоен ще потече пак постарому.“

Все в същото угрижено настроение, в което се намираше целия ден, Ана с удоволствие и пресметливост се настани за из пътя; с малките си сръчни ръце отвори и затвори червената чанта, извади възглавничката, сложи я на колене и като зави грижливо краката си, спокойно седна. Една болна дама се гласеше вече да спи. Други две дами се опитваха да я заприказват, а една дебела бабичка увиваше краката си и правеше бележки за отоплението. Ана отговори с няколко думи на дамите, но като видя, че разговорът няма да е интересен, помоли Анушка да й даде фенерчето, закрепи го на облегалото на канапето и извади от чантичката си нож за разрязване и един английски роман. На първо време не й се четеше. Отначало й пречеше влизането и излизането и шетането наоколо й; после, когато влакът потегли, не можеше да не се ослушва в тракането на колелата; след това снегът, който се сипеше по левия прозорец и лепнеше по стъклото, и загърнатият, отрупан от едната страна със сняг кондуктор, който мина край купето, и разговорите за страшната виелица сега навън отвличаха вниманието й. По-нататък беше все същото и същото: същото тракане и друсане, същият сняг в прозореца, същите бързи преходи от топло към студено и пак към топло, все това мяркане на едни и същи лица в полумрака и същите гласове и Ана започна да чете и да разбира прочетеното. Анушка вече дремеше, като държеше на колене червената чанта с широките си ръце в ръкавици, едната от които беше скъсана. Ана Аркадиевна четеше и разбираше, но й беше неприятно да чете, сиреч да се занимава с живота на други хора. На самата нея много й се искаше да живее. Прочетеше ли как героинята на романа гледа някой болен, искаше й се да ходи с тихи стъпки из стаята на болния; прочетеше ли как някой член от парламента произнася реч, искаше й се и тя самата да произнесе тая реч; прочетеше ли как леди Мери препуска на кон след някоя глутница, ядосва снаха си и учудва всички със смелостта си, искаше й се да прави и тя това. Но тя нямаше какво да прави и затова, като прехвърляше гладкото ножче в малките си ръце, мъчеше се да чете.

Героят от романа вече бе започнал да се доближава до английското си щастие, баронство и имение и Ана желаеше заедно с него да замине за това имение, но изведнъж почувствува, че той трябва да се срамува от това и че тя също се срамува. Но защо да се срамува той? „Защо да се срамувам и аз?“ — запита се тя с оскърбено учудване. Остави книгата и се облегна на облегалото на канапето, като стисна здраво в двете си ръце ножчето. Нямаше нищо срамно. Тя прехвърли през ума си всичките си спомени от Москва. Всички бяха хубави, приятни. Спомни си бала, спомни си за Вронски и за влюбеното му покорно лице, спомни си цялото си държане с него; нямаше нищо срамно. А същевременно тъкмо на това място от спомените й чувството на срам се засилваше, сякаш точно когато си спомняше за Вронски, някакъв вътрешен глас й казваше: „Топло е, много топло, горещо е.“ „Но какво е това? — каза си тя решително, като се поразмърда на канапето. — Какво значи това? Нима се страхувам да погледна право в очите? Какво е това? Нима между мене и това момче-офицер съществуват и могат да съществуват някакви други отношения освен ония, каквито човек може да има с всеки познат?“ Тя презрително се усмихна и отново се залови за книгата, но вече никак не можеше да разбере това, което четеше. Пошари с ножа по стъклото, след това допря гладката му и студена повърхност до бузата си и за малко не се засмя с глас от безпричинно обзелата я радост. Чувствуваше, че нервите й се изопват като струни все повече и повече върху някакви винтчета. Чувствуваше, че очите й все повече и повече се отварят, че пръстите на ръцете и краката й нервно се движат, че нещо вътре в нея й спира дъха и че всички образи и звуци в тоя люлеещ се полумрак я поразяват с необикновена яснота. Непрестанно я обземаха мигове на съмнение дали влакът върви напред, назад, или пък е спрял. Анушка ли е до нея или някоя друга? „Какво е това там, на закачалката, шуба или звяр? И какво правя тук аз? Аз ли съм това или някоя друга?“ Страшно й беше да се отдава на тоя унес. Но нещо я въвличаше в него и тя по желание можеше да му се отдава или да се въздържа. Стане, за да се опомни, отметна одеялото и свали пелерината на топлата си дреха. За миг се опомни и разбра, че влезлият мършав селянин с дълго шаячно палто, на което липсваше едно копче, е прислужник по отоплението, че той погледна термометъра, че вятърът и снегът се втурнаха след него в купето; но след това всичко пак се обърка… Тоя селянин с дълга снага започна да стърже нещо в стената, бабичката запротяга краката си по цялата дължина на купето и го изпълни като черен облак; след това нещо страшно заскърца и зачука, сякаш разкъсваха някого; сетне червена светлина заслепи очите й и сетне всичко се закри от стена. Ана почувствува, че пада в някаква пропаст. Но всичко това не беше страшно, а весело. Гласът на един загърнат и покрит със сняг човек извика нещо край ухото й. Тя се изправи и се опомни; разбра, че са стигнали на някоя гара и че това е кондукторът. Помоли Анушка да й даде свалената пелерина и шала, наметна ги и тръгна към вратата.

— Ще излезете ли? — попита Анушка.

— Да, иска ми се да подишам. Тук е много горещо.

И тя отвори вратата. Виелицата и вятърът се втурнаха насреща й и се сборичкаха с нея за вратата. И това й се стори весело. Тя отвори и излезе. Вятърът сякаш я чакаше, радостно засвири и искаше да я грабне и отнесе, но тя се улови с ръка за студената дръжка и като придържаше роклята си, слезе на перона и мина зад вагона. Вятърът беше силен на стълбата, но на перона зад вагоните беше тихо. С наслада, с пълни гърди тя вдишваше снежния, студен въздух и застанала край вагона, оглеждаше перона и осветената гара.