Лев Толстой
Ана Каренина (66)

XXXII

Подробностите, които княгинята научи за миналото на Варенка и за отношенията й с мадам Щал, а и за самата мадам Щал, бяха следните.

Мадам Щал, за която едни разправяха, че уморила мъжа си, а други казваха, че той уморил нея с безнравственото си поведение, беше винаги болнава и възторжена жена. Когато, вече разведена с мъжа си, тя родила първото си дете, това дете веднага умряло и близките на г-жа Щал, които познавали нейната чувствителност и се страхували да не би това да я погуби, подменили детето, като взели родилата се през същата нощ и в същата къща в Петербург дъщеря на един придворен готвач. Това била Варенка. Отпосле мадам Щал научила, че Варенка не е нейна дъщеря, но продължавала да я възпитава, още повече, че наскоро след това Варенка останала без всякакви роднини.

Мадам Щал повече от десет години вече живееше постоянно на юг в чужбина и никога не ставаше от леглото. И едни разправяха, че мадам Щал си е създала обществено положение на добродетелна, високорелигиозна жена; други казваха, че в душата си тя наистина е онова високо нравствено същество, което живее само за доброто на ближния си, за каквато тя искаше да мине. Никой не знаеше каква е нейната религия — католическа, протестантска или православна; но едно беше несъмнено — тя беше в приятелски връзки с най-високопоставени лица от всички черкви и вероизповедания.

Варенка живееше постоянно с нея в чужбина и всички, които познаваха мадам Щал, познаваха и обичаха m-lle Варенка, както всички я наричаха.

Като научи всички тия подробности, княгинята не намери нищо осъдително, ако дъщеря й се сближи с Варенка, още повече, че Варенка имаше най-добри маниери и възпитание: отлично говореше френски и английски, а главно — изказа съжаленията на г-жа Щал, че поради болестта си тя е лишена от удоволствието да се запознае с княгинята.

След като се запозна с Варенка, Кити все повече и повече се очароваше от приятелката си и с всеки изминат ден намираше нови достойнства у нея.

Когато княгинята научи, че Варенка пее хубаво, покани я да дойде да им попее вечерта.

— Кити свири, ние имаме пиано, наистина не много хубаво, но вие ще ни направите голямо удоволствие — каза княгинята с престорената си усмивка, която бе особено неприятна сега на Кити, защото забеляза, че на Варенка не й се искаше да пее. Но все пак Варенка дойде вечерта и донесе една малка тетрадка с ноти. Княгинята беше поканила Мария Евгениевна с дъщеря си и полковника.

Варенка изглеждаше напълно равнодушна, че има непознати хора и веднага пристъпи до пианото. Тя не умееше да си акомпанира, но пееше отлично по ноти. Кити, която свиреше добре, й акомпанираше.

— Вие имате необикновен талант — каза й княгинята, след като Варенка изпя отлично първото парче.

Мария Евгениевна и дъщеря й благодариха и я похвалиха.

— Вижте — каза полковникът, който гледаше през прозореца — каква публика се е събрала да ви слуша.

И наистина под прозорците се бяха събрали доста хора.

— Много се радвам, че това ви прави удоволствие — отвърна простичко Варенка.

Кити с гордост наблюдаваше приятелката си. Възхищаваше се и от изкуството й, и от гласа й, и от лицето й, но най-много се възхищаваше от държането й, от това, че Варенка очевидно не мислеше за своето пеене и беше напълно равнодушна към комплиментите; тя сякаш питаше само: да пея ли още, или стига?

„Ако бях аз — мислеше си Кити, — колко бих се гордяла! Как бих се радвала, като гледам тая тълпа под прозорците! А на нея й е съвсем безразлично. Тя се ръководи само от желанието да не откаже и да достави удоволствие на maman. Но какво има в нея? Кое й дава тая сила да пренебрегва всичко, да бъде независимо спокойна? Колко бих искала да зная това и да се науча от нея на това нещо“ — мислеше Кити, като се взираше в това спокойно лице. Княгинята помоли Варенка да попее още и Варенка изпя и втора песен, също така равно, отчетливо и хубаво, като стоеше права до пианото и отмерваше по него такта със слабата си мургава ръка.

Следващото в тетрадката парче беше една италианска песен. Кити изсвири прелюдията, която много й хареса, и се озърна към Варенка.

— Да прескочим това — каза Варенка и се изчерви. Кити уплашено и въпросително спря погледа си върху лицето на Варенка.

— Добре, друго — бързо каза тя, обърна листа и веднага разбра, че за нея тая песен беше свързана с нещо.

— Не — отвърна Варенка, като сложи ръка върху нотите и се усмихна, — не, да изпеем и това. — И тя изпя и тая песен също така спокойно, студено и хубаво като другите.

Когато свърши, всички пак й благодариха и отидоха да пият чай. Кити и Варенка излязоха в малката градинка до къщата.

— Сигурно за вас тая песен е свързана с някакъв спомен? — каза Кити. — Не ми разправяйте — побърза да прибави тя, — само ми кажете: истина ли е?

— Не, защо пък? Ще ви кажа — простичко каза Варенка и без да дочака отговор, продължи: — Да, спомен, и колко тежко беше някога. Аз обичах един човек и пеех нему това нещо.

С широко разтворени очи Кити мълчаливо, с умиление наблюдаваше Варенка.

— Аз го обичах и той ме обичаше; но майка му не беше съгласна и той се ожени за друга. Сега живее близо до нас и понякога го виждам. Нали не мислехте, че и аз имам своя роман? — каза тя и на хубавото й лице едва затрептя онова пламъче, което Кити чувствуваше, че я е осветявало някога цяла.

— Как да не съм мислила? Ако бях мъж, не бих могла да обичам никого другиго, след като опознах вас. Не разбирам само как, за да угоди на майка си, той е могъл да ви забрави и да ви направи нещастна; той е бил без сърце.

— О, не той е много добър човек и аз не съм нещастна; напротив, много съм щастлива. Е, нали няма да пеем повече тая вечер? — прибави тя и се накани да си тръгне.

— Колко сте добра, колко сте добра! — извика Кити спря я и я целуна. — Ако можех поне малко да приличам на вас!

— Защо ви е дотрябвало да приличате на някого? Вие и така сте добра — каза Варенка, като се усмихна с кротката си и уморена усмивка.

— Не, аз съвсем не съм добра. Но кажете ми… Почакайте, да поседнем малко — каза Кити, като я накара пак да седне на пейката до себе си. — Кажете, не ви ли е обидно да мислите, че тоя човек е отхвърлил любовта ви, че не е искал…

— Но той не я е отхвърлил, аз вярвам, че ме е обичал, но е бил послушен син…

— Да, но ако той е направил това не заради майка си, а просто по свое желание?… — каза Кити, чувствувайки, че е издала тайната си и че лицето й, пламнало от руменината на срама, вече я е изобличило.

— Тогава той е постъпил лошо и аз не бих го съжалявала — отвърна Варенка, която очевидно разбра, че става дума вече не за нея, а за Кити.

— Но обидата? — извика Кити. — Обидата не може да се забрави, не може да се забрави — каза тя, като си спомни своя поглед на последния бал, когато музиката бе спряла.

— Каква обида може да има? Нали вие не сте постъпили лошо?

— Нещо повече от лошо — срамно.

Варенка поклати глава и сложи ръка в ръката на Кити.

— Но защо да е срамно? — каза тя. — Нали не сте казали на човека, който е равнодушен към вас, че го обичате?

— Разбира се, не; аз не бях му казала никога нито дума, но той знаеше. Не, не, има погледи, има постъпки. Сто години да живея, пак не ще забравя.

— Та какво от това? Не мога да разбера. Въпросът е дали го обичате сега, или не — каза Варенка, която започна вече да говори направо.

— Аз го мразя; не мога да простя и на себе си.

— Но какво?

— Срама, обидата.

— О, ако всички бяха чувствителни като вас! — каза Варенка. — Няма момиче, което да не е изпитало това. Но всичко това не е важно.

— А кое е важно? — попита Кити и с любопитство и учудване се взираше в лицето й.

— Ах, има много важни неща — усмихната каза Варенка.

— Но кои са те?

— Ах, има много по-важни неща — отвърна Варенка, която не знаеше какво да каже.

Но в това време от прозореца се чу гласът на княгинята:

— Кити, хладно е! Или си вземи шала, или ела в стаята.

— Наистина време е! — каза Варенка и стана. — Трябва да се отбия и у madame Berthe; тя бе ме помолила.

Кити я държеше за ръка и със страстно любопитство и молба я питаше с поглед: „Кое е, кое е това най-важно нещо, което дава такова спокойствие? Вие знаете, кажете ми!“ Но Варенка дори не разбираше какво я пита погледът на Кити. Тя помнеше само това, че тая вечер трябва да се отбие и у m-me Berthe и да се прибере в къщи за чая на maman към дванадесет часа. Тя влезе в стаята, прибра нотите си и като се сбогува с всички, накани се да си върви.

— Позволете ми да ви изпратя — каза полковникът.

— Но как ще си върви сама нощем? — потвърди княгинята. — Да изпратя поне Параша.

Кити видя, че Варенка едва сдържаше усмивката си, когато казаха, че трябва някой да я изпрати.

— Не, аз винаги ходя сама и никога не ми се случва нищо — каза тя и взе шапката си. И като целуна още веднъж Кити, но пак не й каза кое е важното, с бодри крачки, с нотите под мишница, се скри в полумрака на лятната нощ, като отнесе своята тайна за това, кое е важното и кое й дава това завидно спокойствие и достойнство.